Пурпурна есен – I част

Когато срещата на "Златната дузина" с Велиан в Ерисея завърши, Яхив ал Симон и Сорв Горбин, решиха да споделят каретата на неанеца по обратния им път към Даная. Това беше малко неочаквано, тъй като двамата мъже не изпитваха особена симпатия един към друг ( Горбин заради връзките на Яхив ал Симон с Нощните Сватове, а търговеца, защото принципно смяташе контрабандистите за второсортни хора) И това решение беше по–скоро резултат от току–що поетия риск, които по някакъв странен начин ги бе сближил.

Двамата дълго време пътуваха в мълчание, когато Яхив ал Симон се наведе и измъкна две малки чашки за кафе от торбичката на пояса си.

Горбин го изгледа с любопитство.

– Не разбирам смисъла на тази малка кражба – каза той и посочи “плячката” в ръцете на търговеца.

Ал Симон го погледна разсеяно и завъртя едната чашка пред очите си.

– Взимам по нещо за спомен при всяка сделка. Едната от тях ще поставя на отреденото за подобни спомени място, за да ми напомня за дълга, които имам да събера. А втората ще разбия на парчета и с тях ще напълня първата. Това, за да ми напомня, че живота е твърде кратък за необмислени рискове.

Сорв Горбин изсумтя и го погледна с одобрение.

– Странна птица е Велиан – каза след малко той – Но ще стигне далеч! Свързал е делата си с подходящи хора, само Терем колко струва!

Свободния търговец разглеждаше преминаващия зад прозореца Тиен’харски пейзаж.

– Такива като него се появяват често. За съжаление, недостатъчно често – той сухо се разсмя – Интересно, как е убедил принца да забрани лихварството в Тиен’хара? Малка държава стояща на кръстопът, която забранява лихварството? Хм. Впрочем, ще видим, когато настъпи време да приберем реколтата от тази рискована сеитба. Възможно е бъдещето на лорд Велиан, да се окаже не чак толкова блестящо…и доста кратко.

Контрабандиста свъси вежди и погледна мрачно към дебелия търговец.

– На теб ти е лесно! – каза той – С твоите връзки със Сватовете, все ще си прибереш парите по един или друг начин. А аз рискувам начисто, ако нещо….

Неанеца вдигна пръст пред лицето си и строго го погледна.

– А! Яхив ал Симон, няма нужда от бандитски главатари за да си урежда сметките, приятелю! Пред теб стои, тоест седи, новият Паша на Търговската гилдия на Неа! Официално лице и представител на кардинал Антулу! …И дори не ме питай, колко ми струваше това! – довърши след малко той.

* * *

Херцог Естора организира събранието на селенийските лордове в една от старите резиденции на крал Марсел, разположена сред просторен древен парк, на около два дни път западно от Периал. Старият херцог беше забележителен човек. Ако в Селения можеше да се говори за висша аристокрация, то той без съмнение представляваше нейната най–висока цласа. Животът на рода Естора се ръководеше от неумолимите принципи за чест, достойнтво и благородническия код, изграден от поколения селенийски монарси. Херцогът заемаше такава позиция сред останалите аристократи, че без да притежава някакви особени качества на политик или воин, той получаваше всеобщо уважение, единствено заради своята честност и онова особено аристократично лустро, което толкова малко благородници притежават. Той нямаше врагове. Да бъдеш враг на Естора би било просто проява на …лош вкус. Въпреки, че херцога не участваше активно в селенийската политика, подобно на Сетий и някои от другите лордове, всички бяха единодушни, че без величественото присъствие на стария мъж с високо чело, добри очи и благородни бръчици около поувисналите бузи, всяко едно събрание би било някак..нелигитимно и дори вулгарно.

Сега той седеше оглавил съвещателната маса в главната зала на резиденцията и водеше тих разговор на своя изящен и архаичен селенийски със седящия от дясната му страна барон Дариус Блицен. Петима от лордовете на Селения бяха пристигнали за срещата. Така, заедно с Естора, ставаха шест. Трима бяха отказали поканата на херцога, предусетили причината за новото събрание и нежелаещи да загубят благосклонността на който и да ръководеше Селения в момента.

Херцогът положи слабата си ръка с дълги бели пръсти върху масата и огледа събраните мъже. После тихо се изкашля в юмрука си.

– Уважаеми приятели, лордове на Селения! Благодаря ви, че приехте моята покана и отделихте от времето си за това неприятно, но без съмнение необходимо събрание.

Вие всички станахте свидетели на това което се случи в Периал, преди броени дни. Аз трябва да призная, че за мен действията на лорд Сетий са ужасявщи и непорстими. Съюз със селенити! Убийства в залите, където до скоро грееше светлината на най–мъдрите! – старият благородник поклати глава и лицето му се сгърчи, обхванато от искрена мъка.

– В какво превърнахме държавата си?! Сега с намесата на нашата светлата принцеса, сякаш справедливостта най–после се завърна. Но аз се страхувам приятели мои! Страхувам се, от собствените си мисли. Защото докато се радвах на твърдите думи изречени от младата Деа, не можех да откъсна очи от фигурите застанали от двете и страни. Твърде близо. И тогава се запитах, може би задавайки си непростим въпрос, дали убийството на жриците и използването на злокобните лунни същества не е било израз на едно отчаяние? Крайното отчаяние на нашият злочест регент, опитващ се да спаси и себе си и Селения от отровата на Умбра? И ако това е вярно, то не може ли да се твърди, че той е бил просто едно оръдие, използвано и после захвърлено, подобно на изтъпена секира от някой дървар, когато той придобива нова, по–остра? Аз ще застана зад думите си уважаеми лодрове! Ще ви кажа каква соред мен е страшната истина и ще оставя решението на вашата мъдрост.

– В този момент Умбрийските жрици ръководят Периал. Принцеса Деа се намира под същата власт, която погуби Сетий и е подложена на голяма опастност. Сега е времето да покажем че сме лордове и пазители на Селения! Предлагам да обединим силите си и да защитим най–вече нашата млада принцеса от отровното И обкръжение! Моето предложение е формулирано единствено от желанието ми да предпазим Селения от една катастрофа, която за съжаление вече е започнала да настъпва. Аз искам да обединим усилията си и да сложим край на политика, която ще доведе държавата ни до унизителен и много е възможно фатален край.

Той се пресегна и вдигна лежащия пред него навит на тръба лист хартия, украсен с герба на крал Марсел.

– Това е писмо в което се настоява за избирането на регентски съвет, съставен от десетимата селенийски лордове. Отхвърлянето на всички досегашни кандидатури за мястото на регент, докато не бъдат изяснени връзките на всеки един от лордовете със Сетий. Още, отзоваването на цялото умбрийско посланничество, поради заплаха за тяхното благополучие на територията на Селения. Новият регентски съвет ще се заеме със задачата, да разкрие и накаже виновниците за този печален случай. И със дълбоко съжаление трябва да предложа следното – принцеса Деа се освобождава от всякаква власт над земите на Селения до избирането на нов регент. – той за кратко вдигна поглед и го прекара по лицата на селенийските лордове. После пак надигна пергамента, и свъси вежди докато търсеше реда.

– Тъй като, лорд Сетий загуби мястото и титлата си, аз предлагам, да бъде дадена титлата лорд, на барон Дариус Блицен, за да се запази числото на съвета.

Той остави свитъка на масата и огледа мъжете които седяха около нея.

Блицен се мръщеше, гледайки недоволно към навития на тръба документ. Виконта на Бриел, млад мъж с приятна вънщност и очи на разбойник, потропваше замислено с пръсти по масата и явно пресмяташе, дали не е по–добре да се метне на коня си още сега, да се върне в далечното си южно владение, да вдигне на крак армията, отцепвайки целия полуостров и в крайна сметка, да си осигури поне временно спокойствие от селенийската каша. Следващите трима мрачно гледаха пред себе си и по стиснатите челюсти, херцога разбираше, че за тях Сетий е вече минало, а бъдещето им изглежда дори по–мрачно, от сега изглеждащото, някак кратко, управление на този странен човек. Както и очакваше, единствената опозиция дойде от последния мъж седящ на масата. Лорд–барон Албедо Виерот, принадлежеше към онази група селенийски аристократи за които политиката беше основен поминък и начин на живот. Самият той не бе имал нищо против да види Сетий свален, но факта, че не той беше организирал свалянето му от власт, както и настоящото събрание, го поставяше в позиция в която за него би било по изгодно да защити всяка страна противостояща на предложеното от Естора.

Той бавно се надигна и опирайки ръце върху масата заговори с отмерен, шлифован глас.

– Ние, лордовете на Селения, сме благодарни на уважаемият ни херцог Естора за гостоприемството и ..интересното предложение. Но аз все още не мога да видя достатъчна причина, която би узаконила такова крайно действие. Свалянето от власт на законният регент на Селения, не може да бъде извършено само с участието на половината от съвета. Какво остава за такива решения като изгонването на официални посланници или, дори ме страх да си го помисля, отнемането на правата на Деа?! Сведенията за умбрийкото влияние над Сетий и принцесата, ми се струват преувеличени. Селения винаги е поддържала добри отношения с Умбра и това никога не е представлявало заплаха за нас.

Думите му предизвикаха недоволно мърморене около масата и лордовете се размърхада опитвайки се да вземат думата. Виерот повиши тон за да ги надвика.

– Ние сме пазители на мира и реда в Селения и не можем да си позволим прибързани решения, които могат да доведат дори до гражданска война!

– О, в името на левия ботуш на стария Марсел, Албедо! – младия виконт на Бриел се надигна и махна отсечено с ръка. – Какво повече ти трябва за доказателство?! От толкова стоене в Периал сте се первърнали в жени! Сетий се е продал на жриците и аз не съм учуден, познавайки нашият велик регент! Време е да си ходи при тях в Умбра! Естора, подайте ми документа пред вас и кажете на слугите да оседлаят коня ми и да извикат моите хора. Ако имате нужда от мен, знаете къде да ме намерите! – Той рязко взе листа хартия и с размах положи дългия си, но странно неразбираем подпис. След това подаде документа на седящия до него лорд, който предпазливо го пое.

Албедо Виерот, присви очи и рязко вдигна брадичка.

– В такъв случай, аз отказвам да участвам в това незаконно събрание! – той събра крилете на наметалото си и отмести стола на който седеше. – Честита титла, барон Блицен! Надявам се поне вие сте доволен, че Селения върви към разруха?! – след тези думи той се завъртя и напусна залата.

Старият херцог потупа успокояващо барона по ръката и се наведе към него.

– Шест на четири, приятелю. Повече отколкото очаквах вчера. Утре ще изпратим делегация в Периал. Ехх, дано да не се случи това от което се страхувам.

Тя беше невинно цвете от градините на сладострастието в Джендин. Тя си играеше с огледалцето, опитвайки се да му прави слънчеви зайчета въпреки небето от полюшваща се коприна над главите им. Тя го примами да се обърне през рамо и да я погали по гънката на кръста. После да продължи с върха на пръстите си нагоре по гръбнака й, получавайки за награда чувствено мъркане и отъркване с нослето й в бузата му.

В очите й вселената се превръщаше в тъмни кладенци на желанието, в обещание за розова смърт, в усмивка и вечност. Тя притегли главата му към млечните хълмове на гърдите си и се усмихна невидимо на порива му към безкрая на женското й присъствие. Позволи му да я докосва и възбужда, да я целува и да се слива с нея – отново, отново и отново. Предизвикваше го и го контролираше, увличаше го и омоламощаваше с изкуството и спокойствито си на самка.

Продължиха с все по атлетични позиций, които изпиваха телесната мощ на мъжа, докарвайки постепенно треперене на ръцете, бедрата и глезените му, принуждаваха го да я задържа във въздуха, да я носи върху себе си или да вдига и двамата на лицеви опори.

Постепенно Терем отпадаше, усмивката й ставаше все по – хитруваща, ласките им все по– бавни, чувстени и нежни. Целувки замениха първичния взаимен порив, деликатни преплитания на крайниците, плъзгане на кожа в кожа, докосвания с устни по слабините й, облите колене, изящтните стъпъла, мъничките пръсти на нозете й. Остави се на растящото усещане, че е част от нея, че е късче загубена навеки плът, получила върховнота привилегия да се завърне в бленуваната цялост на живота.

* * *

Слънцето се виждаше като неясен, тежък жълт диск отвъд повърхността от рисувана коприна, вълнообразно гънеща се над откритите беседки и палми, над водопадите от балдахини и завеси, прегръщащи огромните люлки–легла, пръснати в съзнателен хаос из градините на сладострастието в Джендин.

Слънцето беше пропадащата зад хоризонта душа на пустинния ден, угасващия поглед на Халид, спускащия се над потъналата в жега земя пламтящ юмрук от светлина.

Слънцето – огнен перчем върху челото на залеза, алена корона върху темето на дюните, кървавочервено течно присъствие на въздуха, изпиван от гърдите на уморените им тела.

Кала Джермейн облегна глава на рамото му, а Терем Харт внимателно поднесе чаша сома към устните й. Наблюдаваше я с умопомрачителна жажда към самата нея, наблюдаваше я с меланхолична усмивка как целува с устни ръба на чашата му. Тя го погали по бузата. Погледна го в очите, прободе мълчанието между тях, тишината на заспиващата и събуждаща се пустиня:

– За какво си мислиш докато ме любиш?

– За теб.

– А сега?

– За бебета. За много бебета. Наши... едно поне....

– Ооо, миличък, ела, ела тук – тя се опита да го притегли към себе си с почти майчинска прегръдка, провокирайки съпротивата му. Сборичка ха се и Терем й се остави да го събори по гръб....

Луната – блестящата зеница на нощта, усмивката на мрака, желанието на вечността.

Луната – безмълвния грохот на кръвта, кипежа на древните спомени, пличкащи се във вените, алчостта за безграничното, безкрайното, невъзможното

Луната – сърцето на неизразимото, порив и сълзи, смърт и живот, похот и безразличие, щедрост и слепота.

Усети я в себе си, докато приспиваше Кала, положил главата й в прегръдката си, раменцето й в скута си, докато милваше косите, немирно паднали над гладкото, обло чело, докато мечтаеше отново да се слива с утробата й. Беше й купил собствен павилион, слугини, договора й с " Ма`мма ", беше й подарил свободата и правото да се люби с когото пожелае когато го няма... единственото, което не можеше да й даде беше онова, което нямаше да има никога и от никоя .... нито едно, дори едно едничко малко бебе. Никога...

Луната го разстърси, издърпа го обхваналите го ръчички на сънената жена. Отне го от отчаянието му, запрати го далече от заспиващото момиче, далече от Джендин, далече от човешката му мъка.

Озова се в Бодар, в бордеите на огромния велик, могъщ град. Озова се в море от опиянение, течащо от небето сребро, вливащо се в душата му, теглещо го напред, към бесния рътим на непрекъснатото зарево от смях и лудост, което представлява нощта за селенита. Луната постави кинжал от бяла светлина в ръката му, и го накара да гледа отстрани, докато обсебеното му от Нея сърце и тяло нанасят удара в някаква западнала кръчма. Напълно непозната жертва озовала се за миг на пътя на танцуващото му в леден транс присъствие.

Изхабени от груби мъже нощтни пеперуди кръжаха около него и дискретната му спътници от още трима селенита – тъмносветли изображения, верни на него ДОКАТО Луната не реши друго, мълчаливи и смъртоносни, въртопи от бързина, жестокост и виждащи всичко огромни зеници, винаги някъде на границата на собственото му периферно зрение.

Бяха готови да убиват заедно с него, да изтезават или преследват заедно с него. Следваха го доброволно, доколкото Луната им оставяше някаква воля. ... Споделяха неговото желание да преследват отраженията Й в сребърни повърхности, да прелъстяват нощни пеперуди, да проливат кръв – тъй черна и лъскава под слабата светлина на Господарката.

Озоваха се в Версея и Терем сключи сделка за хиляди златни лири. След миг беше на остров Варгос и направи друга сделка, която след двайсетина дни щеше да разори първия му контрагент. Онзи дори още не знаеше, че на острова Терем изкупва стоката, която самия той се беше задържил да му достави във своя град – Версея.

Когато дойдеше тук щеше да открие че може да избира между неустойка или съсипваща следка по покритие.

Пренесе се в Терновион и намери човек, съгласен да му продаде благороднически мечове, събрани чрез мародери от мрачните бойни полета, където достойните синове на Севера бяха оставили костите и живота си заради една безконечна гражданска война.

Накрая се появи в Тиен`хара, в Ерисея, в къщата на Първия министър и направи най – голямото раздвижване на парите си от много години насам. Почти не участва в дискусията – достави си удоволствието да наблюдава дейсвията на лорд Велиан. Умът на този човек беше ... великолепен инструмент за причиняване на добро и зло, за преобръщане на вселената с главата надолу, за творене на изненади от страна на Създателя към цялата останалата част от неговото творение... Щяха пак да се срещат ... – и с лорд Велиан и с бъдещата му съпруга – смъртноопасната Мария Талд ин Арит.

Най – накрая – в прииждащото избледняване на събуждащото се утро – се озова в родния си дом. Крепостта и източника на сигурност за много поколения от рода Харт. В собствената си зала от гранит и втъкани в плътта на сградата защитни заклинания. Сред стените, покрити със сребро, с цялото пространство на необятната главна зала, изпълнено с висящи в нищото тангове от планински кристал, прозрачен като сълзите на дете.

Под покрива, разтварящ се като лотос към обсипаното със звезди и млечнобяла ефирна светлина спящо небе.

Върху трона си от излъчващи собствено сияние кости на древен дракон.

Тук, в тази точка от времето и пространството, в собствения си дворец, в личната си зала, седнал върху родовия трон, облян от спускащата се на потоци лунна светлина, развихрена от пречупването в сребърните стени и левитиращите тангове от планински кристал...

Тук и сега Терем имаше чувството, че може да реши всеки проблем, да отстрани всяка преграда, да изпълни с едно махване на ръката древни и могъщи пророчества, да притежава целия свят и да го залага на облози със самия Създател...

Ала това беше илюзия, родена от препълващата го сила, от прииждащия с опустошителна сила дар на Спящата Кръглолика

– Подмамваш ме, Господарке – засмя се с кънтящ глас мъжът, обвит от петите до върха на косите в намотки от светлина, блестящи нишки сила и мощ, тъй плътни, че се се превръщаха в неистовост.

– Подмамваш ме, Господарке – засмя се тъжно мъжът, втренчил очи в Луната – няма всемогъщество, няма безсмъртие, няма вечна радост... Взе ми повече, отколкото даде...

Прииска му се отново да й се отдаде – за последно, в изтичащото време преди нахлуването на утрото, преди величествената розетка от стомана и магическо стъкло да се затвори над него. Прииска му се да се махне от тук и да посрещне след час деня на неизвестно място. За миг се изкуши отново да се зарее с лъчите й за никъде и навсякъде.

Чувството беше тъй силно, че само последните остатъци от собственото му съзнание го задържаха на място. Имаше някакъв мъждукаш спомен за дълг и отговорност, за необходимости, излизащи извън рамките на собствената му личност...

Очакваше личност, пратена от неговата съюзничка в борбата за по– добър живот на обикновенните хора в Селения. ( Защото само заможните, облечени и нахранени хора могат да купуват и продават, да се учат на нови занаяти, за произвеждат стоки и произведения на изкуството )... Поне това бяха неговите мотиви да участва в тази битка за бъдещето на своя край от света.

Налагаше се да приеме човек, пратен от красивата и недостъпна, мъдрата и могъща в лечение и битка госпожа Мела.

Неспокойно изпръхтяване на коня върна мислите му към реалността и проясненият му поглед различи очертанията на град в далечината.

– Събуди се! Свещеника е изчезнал! Камъка?

Грубото разтърсване на две силни ръце я изтръгна от съня. До ума й като ехо отекнаха думите и й трябваше минута, за да осъзнае значението им. Ръката й се стрелна към гърдите. Усети онова свиване в стомаха, когато разочарованието, отчаянието и гнева се бореха с надеждата случващото се да не е истина. Опита се да изтласка бурята, надигаща се у нея в ъгъла, чакаща по–подходящ момент да се развихри. Стисна устни и погледна щита в очите.

– Останалите?

– Тук са – кимна към странната карета.

Умът й трескаво заработи.

– Няма да успеем да стигнем Портала навреме, а и с този превоз много се набиваме на очи.

Тенън се размърда неспокойно.

– Не го предложих по–рано, защото не исках да преча на плановете ви... – Таис изчака да продължи – Съвсем наблизо имаме свои хора в едно селце. Имат подходящо място да приютят и спътниците ни...

Таис се намръщи при мисълта да нощува в някое влажно мазе, но друг план се зараждаше в главата й.

– За каретата могат ли да се погрижат?

Тенън повдигна рамене.

– Ако се наложи и място в огнището ще й намерим.

Кимна. Нямаше време за губене, а и не можеше да се погрижи за всичко. Надяваше се щита да оправдае доверието й.

– Разпрегни единият кон – видяла недоумението му, добави – Ще отидеш сам. Когато се увериш, че за... гостите са се погрижили добре, иди в Умбра и кажи каквото знаеш. – бръкна в торбата си и му подаде кесийката с прахта на Селин – Върни и нея. Аз се връщам в Периал. Не се безпокой, никой не търси сама жена и то в посока към столицата.

Прекоси коридорите към покоите на Феда почти тичайки. Единствено тя с една послушница бе останала в двореца в съседство на спалнята на принцесата. Влетя в стаята й без да чука.

– Първа? Значи вече знаеш...

– Да зная какво? – Таис я погледна стъписана.

– Пратеничеството. Цялото пратеничество е избито до крак. Е, почти...

– Богове! Кога се е случило? Как? И какво трябва да значи това „почти”?

– Часове, след като напуснахте двореца. Били са нападнати в къщата.

– Селенити?

– Не. Свещеници на Халид... Една жрица живя достатъчно, за да разберем..

Намръщи се. „Отново свещеници… Какво си замислил Джоррам?”

– Това не е всичко… Черната охрана на Сетий е избита от негов привърженик – някакъв местен граф…

Таис повдигна вежда и се замисли.

– Интересно…

– Какво ще предприемем, Първа? Официална реакция на Умбра срещу свещениците на Халид?

Таис се сепна.

– Не, разбира се. Деа знае ли, че пратеничеството е избито от свещеници на Халид?

– Още не сме говорили с нея. Имах нужда да се посъветвам с Киара тази нощ.

– Това е добре. Нападението на този граф ни дава чудесна възможност да се справим със Сетий. Ще обвиним Сетий за смъртта на жриците. – видяла колебанието, изписало се на лицето на Феда, продължи – Киара ще узнае истината за виновните за смъртта им, разбира се. Убедена съм, че ще одобри, но нямаме време да чакаме благословията на Съвета. Води ме при Деа.

Момичето изслуша мълчаливо вестта за избитото пратеничество от хора на лорд Сетий, помълча известно време и се обърна към Таис.

– И какво предлагате да направя?

Лицето й съвсем помръкна, когато чу отговора, но само кимна мълчаливо и повика вестоносците.

Напрежението можеше да се усети физически в заседателната зала. Имаха късмет, че лордовете от Съвета още не бяха напуснали Периал. Осмината се споглеждаха без да отронят дума, но всеки от тях си задаваше едни и същи въпроси. Извънредното заседание на Съвета не бе толкова необичайно събитие, колкото факта, че бе свикано лично от принцесата, а не от регента. Във въздухът висеше и незадавания въпрос „Къде е деветият лорд?”. Деа влезе, следвана от Таис, Феда и личната си охрана. Поздрави сдържано дошлите и седна на мястото на регента с онзи властнически маниер, който повечето короновани особи сякаш придобиваха с раждането си. Гласът й отекна в стените от бял мрамор, строг и тих, каращ съветниците да напрегнат слуха си, за да я чуят.

– Господа, събрах ви по изключително неприятен повод, който застрашава държавните интереси на Селения. Преди час научих, че лорд Сетий, регент на Селения по вашата воля, си е позволил да избие официалното пратеничество на Умбра в Селения. – изчака тревожния шепот да затихне, след което продължи – Опасявам се, че подобна позиция е неприемлива за мен и за Селения, поради което моля… – направи кратка пауза, през която обходи с поглед присъстващите – Настоявам… да бъде избран нов регент, който да поеме функциите на съветник Сетий. Разбирате ме, че времето ни е ценно, затова си позволих нищо да не ви липсва в двореца, докато вземете своето решение. Утре сутрин ще ме уведомите какво е то.

Деа стана и тръгна към врата сред глъчката, предизвикана от думите й.

– Принцесо, а какво ще стане с лорд Сетий?

Деа се обърна и прикова лорд Зефал с поглед.

– Учудвам се, че задавате този въпрос, Съветник. Ще бъде съден за държавна измяна, разбира се. – след което напусна залата сред възцарилата се тишина.

Сетий изглеждаше нервен от известието за внезапното посещение на принцеса Деа, но при вида на Първожрицата пребледня.

– Лорд Сетий, нужно ли бе да избивате жриците? – студеният глас на Таис изненада и принцесата, и регента. Не бе прието първа да започва разговор в присъствието на коронована особа в собствената й държава, но получи това, което целеше.

Сетий избухна възмутен.

– Вие най–добре знаете, Първожрице, че те ме държаха в плен.

Лицето на Деа се изопна от това, че Сетий дори не помисли да отрича.

– Лорд Сетий, обвинявам ви в държавна измяна, задето сте причинили смъртта на официалното пратеничество на Умбра в Селения. Ще бъдете съден по законите на страната и нека Халид се смили над вас! Препоръчвам ви да не напускате имението си, за да не се налага да обявявам награда за главата ви.

Напуснаха стаята, сподиряни от изуменият поглед и последвалото разпаленото отричане от страна на лорда.