Силата на едно нашепване

ГЛАВА 1

Един ден, когато бях във втори клас на училището в Каламазо, Мичиган, учителката ми прочете от Стария Завет историята за Илий - възрастен служител в храма - и малкото момче Самуил, което той обучава. Историята разказва как една нощ, Самуил, като си ляга, му се причува, че Илий го вика. Става от леглото, изтичва до мястото, където лежи Илий, и казва: „Чух, че ме викаш. Ето ме." 1 Царе 3:46, MSG.

Илий поглежда малкия Самуил с набръчкано от недоумение чело. „Не съм те викал - отвръща Илий, - върни се обратно да спиш.

Естествено, Самуил се подчинява. Няколко минути по-късно обаче отново чува глас: „Самуиле!". Самуил става от леглото си, бързо отива при Илий и казва: „Ето ме; ти ме извика."

Илий отново казва на момчето, че греши. То пак се връща да спи.

Когато това се случва за трети път, старият човек осъзнава какво става. „Самуиле, може би Бог се опитва да ти каже нещо" - обяснява Илий. „Върни се и легни. Ако гласът отново извика, кажи: „Говори, Господи. Слугата Ти слуша." 1 Царе 3:9а, MSG.

И така, текстът казва : „Самуил се върна на леглото си, не след дълго той отново чува: „Самуиле! Самуиле!" Самуил отговаря: „Говори, защото слугата Ти слуша."⁵

Думите, които Господ изговаря в онзи момент, са пророческо обещание за коренната промяна на цяла нация. Но не съдържанието на това послание ме впечатли докато седях на дървения чин във втори клас. Бях поразен от факта, че съдържанието е предадено чрез ушите и устата на едно малко момче!

Училищният звънец удари, г-ца Ван Солен се изправи. Съучениците ми се втурнаха към единствената врата на стаята. По принцип аз отивах първи на игрището, избирах отбори, запълвах позиции. Обикновено организирах спортните занимания за деня. Но не и днес. Сега седях прикован към мястото си. Историята, която тя прочете, ме порази, но не разбирах напълно причините.

Когато в стаята не остана никой, с изключение на мен и г-ца Ван Солен, аз се измъкнах внимателно от чина, натъпках ръце дълбоко в джобовете си и пристъпих към нея.

- Какво има, Били? - попита тя. Сякаш се страхуваше от най-лошото, защото беше междучасие, а аз все още бях вътре в училище.

- Г-це Ван Солен - казах аз... и гърлото започна да ме души, -Бог още ли говори на малки момченца?

Тя се усмихна и въздъхна с облекчение. Сложи двете си ръце на малките ми рамене и ме погледна право в очите.

- О, да, Били, със сигурност го прави - каза тя. - Ако се научиш да утихваш и да се вслушваш, Той ще говори дори и на теб. Сигурна съм в това.

Почувствах вълна на освобождение. За пръв път през седемте години на живота си осъзнах, че християнството е нещо повече от правни правила и догми. Може би Бог наистина говори. Може би Той би говорил и на мен.

Удовлетворен от отговора й, аз се запътих към игрището за бейзбол. „Били - извика след мен г-ца Ван Солен, - имам нещо за теб." Тя бръкна в най-горното чекмедже на бюрото си. „По някаква причина държах това стихотворение тук, но мисля, че сега трябва да ^ти го дам. Може да ти помогне относно това, за което говорихме днес". Тя пъхна свит лист хартия в ръката ми и кимна. Разбрах, че бях свободен.

Същата вечер, докато си навличах пижамата, постоянно си мислех, че един ден Бог може да говори и на мен. Претърсих джобовете на училищните си панталони и извадих листа, който г-ца Ван Солен ми бе дала. Когато го отворих и позагладих гънките, открих, че поемата говореше за следното: да имаш ухото на Самуил, за да чуваш Бога всеки ден. Прочетох текста още веднъж. Прочетох го трети път. После ми хрумна, че мога да го науча наизуст. Така и направих.

На следващия ден, точно преди междучасието, г-ца Ван Солен прочете библейска история, която според мен нямаше никакъв смисъл. Престорих се, че внимавам, защото знаех, че така ще играя по-скоро бейзбол. Когато любимият звънец най-накрая удари, излетях от чина, спуснах се към вратата на класната стая.

- Не толкова бързо, Били - отекна напевният глас на г-ца Ван Солен. Усетих, че тя сграбчи яката на ризата ми. Докато моите приятели си пробиваха път от двете ми страни и се отправяха навън за междучасието, г-ца Ван Солен попита:

- Какво мислиш за стихотворението, което ти дадох?

- Наистина ми хареса - отговорих аз.

- Искаш да кажеш, че действително си го прочел? - попита тя.

- Запомних го наизуст - отвърнах с открито лице, свивайки рамене.

- Няма как - каза тя слисана.

- Да, има как, научих го - възразих аз. Тя реши да разобличи блъфирането ми.

- Можеш ли да ми го кажеш? Приех предизвикателството.

- О, дай ми ухото на Самуил - казах аз, - отворени уши, о, Господи, будни и бързи да чуят всяко нашепване на Твоето Слово; като него да откликна на Твоя призив и да се покорявам преди всичко на Теб.

Когато приключих с декламирането, си помислих, че г-ца Ван Солен на мига ще се строполи мъртва. Обратно: на лицето й засия изпълнена с гордост усмивка. Отново почувствах същите две ръце върху крехката си фигура: „Продължавай да слушаш в очакване Бог да ти говори, Били - каза тя, - вярвам, че Той ще употреби живота ти по много специален начин."

След тази случка се опитвах да чуя нашепванията на Бога. Не го правех достатъчно добре, нито достатъчно често, но в хода на ранния ми житейски път, когато се изправях пред ситуации да избирам между добро и зло, с каквито всички подрастващи момчета се срещат, си спомнях понякога този римуван припев:

О, дай ми ухото на Самуил,

отворени уши, о, Господи,

будни и бързи да чуят

всяко нашепване на Твоето Слово!

Като него да откликна на Твоя призив;

да се покорявам преди всичко на Теб.⁶

Всеки път, когато молбата за ухото на Самуил изникваше в мислите ми, Бог ме окуражаваше- поне доколкото разбирах Бога по онова време. Заставах на кръстопътища с различни посоки, отбелязани с „да" и „не". Чувах го да казва: „Аз работя за теб, Били! Поеми тук по главния път; никога няма да съжаляваш за своето „да". Не би трябвало да ме изненадва, че Божият път се е оказвал най-добрият. Но, когато завивах по главния път, се изпълвах с приятните чувства, които пътят на Бога винаги носи. Поглеждах към небето, поклащах глава и си мислех: „Боже, Ти пак беше прав!"

С навлизането ми в тийнейджърството вътре в мен растеше неутолимата жажда за приключения. Баща ми беше разпознал в мен темперамента на търсач на силни усещания от най-ранна възраст; знаеше, че, ако не направи нещо, за да насочи цялата ми енергия в положителна посока, щях да съсипя живота си. Още преди да стана на 10 години, той ме изпрати съвсем сам на маршрутно пътуване ^с влак до Аспен, Колорадо. Явно искаше да се науча да карам ски. Това щеше да е много хубаво, ако той беше с мен по време на пътуването, за да ме учи. Истинската цел, както по-късно предположих, беше да ме научи да обхождам широкия свят, който ме заобикаля. И аз щях да го обходя.

Когато бях на шестнадесет години, един ден моят ексцентричен баща се върна от работа и заяви: „Били, мисля, че трябва да видиш още от света". Беше средата на учебната година ~ факт, който съм сигурен, че недоверчивото ми изражение ясно отрази. Съдейки по израза ми, усмихнат той добави: „Никога не бива да позволяваш училището да попречи на твоето образование". Ясно е, че не искахме това.

На следващата седмица се качих на самолета и се отправих към Европа. Цели осем седмици - отново съвсем сам - обикалях от Скандинавия до Средния Изток, после поех към Найроби, Кения. Нямах представа какво ще правя, когато пристигна в Найроби. Реших да се поразходя. 5 минути по-късно ужасно съжалявах за решението си. Тръгнах по оживен и прашен път. След първия завой се озовах лице в лице с такова човешко страдание, каквото не подозирах, че съществува. Надолу по улицата видях множество хора, които стояха облегнати на порутени и очукани сгради. Последиците от ширещите се болести и недохранването бяха очевидни. - Вдишвах зловонията на открития канал; усещах запарения тежък въздух. Знаех, че никога няма да бъда същият.

Проправях си път сред редица от измършавели и отчаяни лица. Стомахът ми започна да се свива. Мислех си: „Аз съм едно холандско момче от Каламазо, Мичиган. Какво правя тук?"

На следващия ъгъл видях момче на моята възраст. Проказата, която тормозеше тази част от града, беше стигнала и до това дете. Долната част от ръката му липсваше, а на издутината на горната й част се крепеше малка тенекиена купичка. Огледах го. Погледите ни се срещнаха. Той изрече една-единствена дума: „Стотинка?"

Прерових с ръце джобовете си; установих, че нямам нищо подходящо за подобен случай. Пръстите ми напипаха твърдите заоблени краища на банковата карта на баща ми, „Американ Експрес". Тя не можеше да бъде полезна за това момче. Имах навит куп пътнически чекове, загърнати около сгънат самолетен билет за следващото ми пътуване.

- Съжалявам - промърморих, показвайки му празните си ръце. Смутен, аз се отдалечих с бързи стъпки.

Когато стигнах на безопасно място, далеч от погледа на младежа, побягнах, колкото ме държаха краката, обратно към хотела. Втурнах се в стаята, изпразних джобовете си, паднах на колене и опрях глава в килима. Започнах да се моля, въпреки че имах съвсем повърхностно взаимоотношение с Онзи, на Когото се молех. Нямах и най-малка представа какво точно да кажа. Знаех само, че никога не бях виждал такова страдание. Мислех, че единствено Бог има понятие от това. За Него бях чувал, че ненавижда страданието.

Както стоях приведен, сълзи започнаха да се стичат по бузите ми. Чух недоловимо за човешкото ухо нашепване от Бога: „Ако Ми позволиш да направлявам живота ти, един ден ще те използвам да облекчиш някои от страданията, които виждаш".

Бързо сключих договора. „Това би било прекрасно" - казах на тишината наоколо. „Това напълно ме задоволява."

През следващото лято предадох живота си на Христос. Бях ходил на християнски лагер в Уисконсин, когато възрастта ми се изразяваше с едно цифрено число. Когато станах на седемнайсет години, вече имах истинска връзка с Бога. В пълната тишина на един късен нощен час думите на Тит 3:5 ме подтикнаха да ги науча наизуст. Тогава бях момче в неделното училище. Сега те се промъкнаха отново в съзнанието ми. „Той ни спаси не чрез праведни дела, които ние сме извършили, а по Своята милост, чрез окъпването на новорождението и обновяването на Святия Дух." В проблясък на Божествено прозрение чух тихия, лек глас на Бога: „Никога няма да спечелиш пътя към Моето одобрение, Били, но ти имаш още сега без никакви условия." Нашепването Му отрази дълбините и чистотата на любовта, която беше толкова изобилна и истинска, че се чудех дали не си измислям цялото преживяване.

Втурнах се обратно в хижата, събудих приятелите си и ги измък^нах от леглата. „Нямам думи да опиша това, което току-що се случи ^в сърцето ми - задъхвах се аз, - но направих крачка на вяра и наис^тина поканих Бог в живота си. Завинаги. Той дойде и аз се чувствам различен отвътре."

Сънени, те ме гледаха намръщено с очи, които казваха, че това не е основателна причина да прекъсна съня им. Но аз знаех истината в сърцето си! Не си бях измислил това върховно преживяване. Решението, което бях взел в онази нощ, беше неоспоримо, безвъзвратно и добро. Никога повече не погледнах назад.

Скоро след среднощния пристъп на благодатта започнах да се боря с това, доколко сериозно щях да приема новооткритата си вяра. Разбрах, че Исус бе умрял заради мен на кръста; беше простил греховете ми; беше ми обещал място в небето. Дори реших, че е добре да отделям по няколко минути на ден, за да чета Библията, да се моля и евентуално да се включа в някоя църква. Но, играейки с „ниски топки", не спирах да чувамза хора на моята възраст, които се предаваха изцяло на Бога. Напълно посветени и истински отдадени, те позволяваха на вярата им да влияе на техния морал, взаимоотношения, управление на парите; в някои случаи и върху професионалната им реализация. Това ми се струваше малко прекалено.

Бог беше шептял в момчешките ми уши, помагаше ми да се науча да постъпвам правилно. Беше ми шептял отново в бедняшките квартали в Кения, насърчаваше ме да обръщам внимание на страданието навсякъде, където го срещна. Беше ми шептял в Уисконсин, искайки от мен да Му предам целия си живот. Тези нашепвания не спираха и, за щастие, тъй като Бог ми говореше по-често, аз все повече разбирах нуждата си от свръхестествен стимул.

Аз исках да живея широко отворен за Бога, но не можех да укротя греха си. Истината за мен е, че, откакто се помня, винаги съм имал вдъхващо благоговение, теглещо към юг гравитационно привличане, което ме кара да намирам благовидна причина да правя нередните неща така, сякаш са правилни. Склонен съм да оправдавам поведението си, когато прекрача граници, които очевидно не бива да преминавам. Желая да стоя на едно място, когато Бог иска от мен да се движа; да тръгна надясно, когато Той предлага ляв завой; да казвам това, което мисля, когато усещам, че тишината би била по-полезна за мен.

Той ме подтикваше да бъда младеж, който държи на думата си, да пусна осъдителността и жаждата за отмъщение. „Обичайте неприятелите си" - бе нашепвал Той, точно когато нещата ставаха напечени. „Никога не връщайте зло за зло, но отвръщайте на злото с добро."

- Сериозно ли, Боже? - чудех се аз.

Притеснявах се, че, ако се предам по-пълно на Бога, това би напрегнало битките ми още повече. Още от втори клас бях поискал да чувам направо от небето, но сега, когато тези неща се случваха не рядко- и бяха обратни на импулсивната ми реакция - започнах да размишлявам върху детската си молба.

По това време по-възрастен християнин дойде при мен и ми предложи да ме черпи една вечеря. Като момче тийнейджър и пестелив холандец, сметнах предложението му за не много обмислено. След пет хапки от сандвича чух мъжът да казва: „Така, Били, сякаш по всичко личи, че се насочваш към семейния ви бизнес. Тъй като това е деликатно решение, имам към теб един въпрос. Ще направиш ли с живота си нещо, което да остане завинаги, и какво ще бъде то?"

- Не се съмнявам, че ще спечелиш много пари и ще събереш купища постижения - продължи мъжът. - Ти си блестящо дете, което ще постави рекорди във всичко, с което се захване да върши. Просто съм любопитен какво ще направиш, което да надживее теб и всички земни достижения.

С всяко отхапване от сандвича поглеждах този човек в очите. Стремях се да дъвча старателно, за да не се налага да говоря. Как би трябвало да отговоря на подобна преценка? Бях само един тийнейджър, а момчетата тийнейджъри по начало се интересуват от три неща: ядене, тръпки и момичета. Аз се интересувах и от Бога, но доколко - това беше под въпрос.

Без да се колебае, мъжът продължи: „Какво ще направиш, за да служиш на хората? Те са единствената стока, която има значение за следващия живот, разбираш ли...".

Долавяйки, че въпросите няма да спрат, докато не представя нещо като отговор, аз свързах няколко думи, за да разкарам този човек. Но резултатите от безплатната вечеря ме държаха в плен през останалата част от вечерта.

Когато допълзях в леглото си, няколко часа по-късно, усещах силно присъствието на Бога. Сякаш Той беше влязъл направо в стаята ми, седеше на края на дюшека и в невидимите сенки на нощта повтаряше думите на възрастния човек: „Каква промяна ще донесеш за вечността? По-бързи коли, повече пари и играчки - нищо няма да има значение отвъд гроба ти".

Гледайки втренчено в тавана, почувствах как дните, изпълнени с търсене на тръпки, се изплъзват като пясък през пръстите ми. Бях предизвикан към избор: да избера бъдеще, което да създам и управлявам сам, или да се подпиша под приумиците на един ръководен от Бога живот? Дори не знаех какво представлява един „ръководен от Бога" живот, но бях напълно убеден, че факторът „забавление" ще се измерва далеч по-слабо, отколкото ми се нрави.

Тогава си спомних последните думи на моя събеседник на вечерята: „Бил, ще ти отправя едно предизвикателство: Защо не предадеш целия си живот в ръцете на Бога? Защо не Му се довериш напълно? Предизвиквам те да Му дадеш пълната свобода да ръководи живота ти - всяка област от него - до момента, в който покаже, че не може да Му се има доверие. В такъв момент можеш да се измъкнеш. Но дотогава дай на Бога пълна власт. Предизвиквам те да натиснеш газта с всичка сила и да живееш широко отворен към Бога. Виж накъде те води Неговият път! Имам чувството, че никога няма да съжаляваш."

В тишината на стаята думите на този човек продължаваха да се въртят в ума ми, набирайки все по-голяма сила. Имаше нещо леко интригуващо в това, да видя какво Бог може да направи с моя живот. Къде щеше да ме заведе? Какъв щеше да ме насочи да стана? Можех да се измъкна, веднага щом Той оплеска Неговата част от сделката, нали?

Докато лежах на леглото, пренасочих предизвикателството на онзи човек в предизвикателство към Бога: „Боже, напълно ли искаш да ръководиш живота ми? Добре. Тогава, да видим какво можеш да направиш."

След онези понякога бурни години в гимназията; през времето, когато още работех за семейния бизнес с пресни продукти, баща ми представи пред мен нова купчина самолетни билети.

- Били - обяви той, - време е да разшириш още малко своя свят. Този път ме пращаше в Латинска Америка. Наистина ли бях толкова твърдоглав, че Бог трябваше да ме заведе до най-отдалечените краища на земята, за да привлече вниманието ми? Въпреки всичко, с картата „Американ Експрес" в джоба си и малко по-отворено съзнание този път, аз се качих на самолета за Бразилия.

Когато пристигнах в Рио де Жанейро, разбрах, че ще прекарам нощта в хотел с изглед към плажа Копакабана - по онова време най-престижната столица на света. След като се разходих по брега и разгледах местния пейзаж, отидох в ресторанта в най-горната част на хотела, седнах на една маса с изглед към водата и си поръчах вечеря. Една двойка пенсионери от Съединените Щати седеше на маса на няколко крачки от мен, говорейки на висок глас, който нямаше как да не чуя. В един момент от разговора им съпругът отправи самодоволен взор към съпругата си и каза: „Скъпа, да бъдем тук тази вечер, в този хотел на плажа, си струват всичките усилия в нашия живот. Искам да кажа, виж това! Плажа Копакабана\ Дългите часове на работа, извънредният труд, командировките.... Всичко си е заслужавало, за да бъдем точно тук, точно сега."

Думите му ме поразиха като парен чук. Аз бях на деветнайсет години и вече бях „тук". Мисълта да прекарам следващите петдесет години в понасяне на някаква работа-убиец на страстта, само за да се върна пак в същия този хотел с гледка към същия този плаж и да вечерям на същата тази маса, ми изглеждаше налудничава. Разочарованието ми се засилваше, като се изпълвах с тих гняв. „Това не е достатъчно, за да отплати изживян за пет десетилетия живот" - мислех си. „Не може да бъде достатъчно за хората!"

Чувайки мислите ми, Бог отговори с нашепване: „Бил, почти всеки, когото познаваш, живее за допълнителен доход, а ти още не си изхарчил двата бонус-чека, натъпкани в портфейла ти. Колко чека трябва да натрупаш, докато схванеш? Ако парите те вълнуваха, досега щеше да си използвал последните си два куршума. Чековете никога няма да те стимулират, Бил. Не те намерих, за да бъдеш такъв."

Бях толкова стреснат от това преживяване, че оставих недоядената си пържола на масата и се запътих към стаята, няколко етажа по-долу. В ума ми не спираше да се върти един и същи въпрос: „Ако чековете никога няма да ме задоволяват, тогава кое ще ме задоволи?"

Седнах в стаята с обърнати нагоре длани в скута си. С най-искрените думи, които можех да кажа, аз се помолих: „Боже, води живота ми към цел, която наистина ще си заслужава. Отварям се широко за начина, по който Ти ще избереш да водиш моя живот!" Не чух недоловим глас. Нищо. Вместо това ме обзе познато усещане - чувството, което пилотите на състезателни коли сигурно изпитват, когато се впускат бързо в завой с висока скорост и започват да губят контрол над колите си - чувство на чист адреналин, примесено с ужас.

В рамките на месеци след тази знаменателна вечер излязох от семейния бизнес; напуснах удобния живот, който познавах в Ka-ламазо и се преместих в Чикаго, където помагах на един приятел да води младежкото служение. В крайна сметка това даде началото на църква Уилоу Крийк Къмюнити Чърч. Най-накрая започнах да схващам какво значеха нашепванията. Те значеха много!

Десетилетия по-късно все още клатя глава от удивление от силата на едно-единствено нашепване. Получих го, след като не изядох вечерята си с изглед към най-известния бразилски плаж.

Три години след като поех ръководството на младежката група, посещаемостта нарасна рязко: от двадесет и пет до над хиляда деца. Както става винаги в служението, имаше предизвикателства. Но онова, което запомних от този период, е живот и мир. Наблюдавах обещанието на Римляни 8:6 да се изпълнява със сила в моя младежки свят, когато бях малко над двадесет години. „Умът, управляван от греховната човешка природа, е смърт - гласеше стихът, - а умът, управляван от Духа, е-живот и мир." Младежката група растеше, хора идваха при Христос, имах красива съпруга, очаквахме първото си дете - животът течеше с пълна пара.

Винаги, когато се борех с Божието водителство в живота ми, долавях чувство на тревога и „смърт." Но тук? Сега? Тъкмо когато , поучавах децата, които обичах, бях точно там, където трябваше да бъда до края на живота си. Или поне така си мислех. Но започна да се появява усещане за безпокойство. Чувствах Божието водителство в нова посока.

Представете си разговора, който проведох с младата ми бременна съпруга, когато й предложих да обявим наскоро придобитата ни къща за продан, понеже чувах нашепвания от Бога да основем нова църква от нищото в едно отдалечено предградие. Достатъчно е да кажа, че тази нощ беше дълга!

Заповядайте в Уилоу Крийк Тиатър!

Да ръководим църква в киносалон може да ви звучи като забавно изпълнение. В събота вечер в киносалона редовно прожектират филми на ужасите. Представете си, че влизате в него в неделя сутрин и почиствате предизвиканите от страха локви от бълвочи, които покриват пода. Това отнема от очаквания блясък.

Нещо повече, призованите да основем Уилоу, бяхме тийнейджъри и младежи малко над двадесет години, без пукната пара. Не знаехме нищо за основаването на църква. В конкретния случай „живот" и „мир" идваха чрез продаването на домати от врата на врата, за да осигурим средства за оскъдната озвучителна техника. Използвахме всяка стотинка, която можехме да получим на кредит, само и само да поддържаме светлините запалени.

За никого не беше изненада, че Бог се оказваше верен на всяка крачка по пътя, въпреки че, от моя страна, като ръководител, допусках грешки, които, на няколко пъти заплашваха да ни съсипят окончателно.

В крайна сметка, след безброй решения за Христос, препосвещения, кръщения, искрени молитви, използвани възможности за растеж; действия, с които послужихме, Бог благослови Уилоу Крийк с постоянен имот, който нарекохме дом. С течение на времето малката групичка от продавачи на домати -толкова посветени да слушат Божиите подбуди - получиха възможност да влияят на хора в мащаб, който никой никога не би си представил.

Някъде към края на 80-те забелязах известна тенденция в телефонните обаждания към мен в църквата. Пастири от Далас до Орландо, от ЛосАнджелис до Сиатъл започнаха да чуват за това, което Бог правеше в Уилоу Крийк и звъняха, за да поискат помощ. Бихте ли ни обучили? - се повтаряше най-често. - Бихте ли ни показали по какъв начин „правите" църквата?

Тези телефонни обаждания пристигаха с растящо постоянство. Аз бях зает с ръководенето на Уилоу и не мислех, че имам да кажа ^кой знае какво, което би помогнало на пастирите. Лидерите на Уилоу и аз бяхме толкова съсредоточени върху стремежа си да осъществим мисията, дадена ни от Бога, че изобщо не се спирахме, за да преценяваме как правим това, което всъщност правехме. Стигаше ни да продължаваме да напредваме в Южен Барингтън и да оставим другите да решават собствените си дела.

Но някъде по пътя един пастир ни направи предложение, на което не можах да откажа. Седях в кабинета си, когато той се обади. След няколко секунди на любезности премина направо към въпроса:

- Решен съм да науча уроците за ръководство, които екипът ви прилага. Ще долетя до Чикаго на собствени разноски в ден, който вие изберете. Разбира се, ако смятате, че подобна среща, би могла да се проведе.

Набързо изредих няколко причини, поради които планът му не би успял: бях прекалено зает;нямах нищо съществено за споделяне; фокусът ми беше съсредоточен върху Южен Барингтън.

Това беше едно неубедително опяване с извинения,

- Със сигурност не съм първият пастир, който ви се е обаждал... – каза той.

- Е, да, - признах аз.

- Тогава защо не съставите списък със следващите десетина пастири, които ви се обадят - предложи той, - и да инвестирате само един ден, като ни обучавате едновременно? Ще се радвам да координирам събитието. Можем да наемем конферентна зала в местен хотел, за да не ви се налага да използвате някоя от залите на Уилоу. Всичко, което ще трябва да направите, е един ден да дойдете и да отговаряте на въпроси. Аз ще се погрижа за останалото!

Този човек беше наистина решен. Нямаше как да кажа „не"

- Ако сте съгласен да поемете цялата подготовка - отстъпих аз, - ще се радвам да дойда. Изпратете ми няколко възможни дати и да се захващаме за работа.

Няколко седмици по-късно влязох в конферентната зала на един хотел и видях двадесет и петима напълно сериозни пастири, ангажирани с усъвършенстване на ролята си на ръководители. Участието беше голямо, въпросите - смислени, взаимодействието около масата вдъхновяваше всеки от нас. Когато погледнах часовника си, беше четири часа след обяд. Денят се бе изнизал.

Същата вечер имах ангажимент в църквата. Когато потеглих от хотела, на връщане по пътя Алгонкуин Роуд почувствах подбуждане от Бога, състоящо се от две думи. То беше толкова ясно, колкото всяко, което съм получавал: „Служи на пастири" - каза Той. Това беше: „Служи на пастири".

Когато асимилирах нашепването, казах на Бога: „Ако имаш предвид да правя това, което току-що правих, напълно съм съгласен! Сега виждам колко е ценно да се инвестира в други лидери по този начин. Ако Ти искаш да изразходвам част от времето и енергията си така, ще го направя." Осъзнах, че, ако приложа това нашепване, животът и служението ми доста биха се усложнили, но, вътре в мен, Бог вложи яснота, която не можех да отрека. През онзи ден в конферентната зала пред мен се разгърна нещо много силно. Божият призив беше ясен! Аз бях решен да видя докъде ще доведе той.

През следващите години се роди Асоциацията Уилоу Крийк -плод на желанието да помагаме на колкото се може повече местни пастири чрез разпространението на всяко събрание. Когато броят на църквите превиши хиляда, пет хиляди, десет хиляди и повече, аз си помислих: „Радвам се, че Бог с готовност се грижи за нас като Негови деца, като ни нашепва пътеката, по която иска да вървим." „Духовно живи" и „изпълнени догоре с мир" - това бяха двете описания, които бележат този период от живота ми. Но както често се случва, когато ходим близо с Христос, теченията на нашия свят могат да се променят много бързо и значително.

След няколко години забелязах нова тенденция в телефонните обаждания, които получавахме. Обажданията преди идваха от Далас, Орландо, Лос Анжелис и Сиатъл, Цера - от Лондон, Франкфурт, Сидни и Сингапур. Международното ни нашествие беше започнало.

Започнах да пътувам до различни места по света, където посветени пастири бяха гладни да пораснат в ръководните си умения. Една година, по време на особено тежко пътуване из Източна Европа, пристигнах в Люцерн, Швейцария, където трябваше да говоря На четиристотин пастири на регионална лидерска конференция, борейки се с изтощението, сериозно се замислих дали да казвам да на много от международните покани.

След почти шест часа поучение сесията ми бе поета от водач на хваление, който излезе на сцената. От първия ред на многовековната швейцарска църква всичко, за което мислех, бе да се върна в хотела и да се строполя на леглото. Но тази вечер това не можеше да стане. Водачът на хвалението имаше предвид нещо повече от една последна песен за финал.

- Мисля, че трябва да продължим още малко така - каза той, свирейки на китарата си тихо, благоговейно; с дух на поклонение, който определено не споделях.

Изгледах го подозрително, сякаш импровизираното му продължение беше в директно предизвикателство към мълчаливия ми вик за сън. Гърлото ме дразнеше, имах болки в гърба, главата ми беше замъглена; всичко, което исках, беше един дюшек. Неговите думи отново нарушиха мислите ми: „Ще продължа да свиря колкото е необходимо, за да има възможност Бог да говори на онези от нас, които трябва да чуят от Него сега."

- Не-е-е - разбунтува се умът ми. - Не хвърляй тази карта. -Отпуснах глава в ръката си. Не бях на себе си от изтощение. „Направи услуга на всички ни- помислих си - и приключи тази сесия веднага.

Нямах късмет. Този мъж беше убеден, че Бог се опитва да говори на някого. В пълно отчаяние промълвих тихичко: „Боже, ако аз съм човекът, който пречи да завършим конференцията, говори ми и да приключим с това."

С ръка на Библията ще ви кажа, че Бог ми проговори. - По причини, които не е нужно да разбираш - каза Той, - Аз те призовавам да служиш на църковни водачи извън границите на Съединените Щати. Не обещавам, че ще бъде лесно. Всъщност, ще са необходими повече жертви отколкото всяко друго нещо, което съм искал от теб да направиш. Сега те моля ... служи на църковните водачи навсякъде, където ти давам възможност по целия свят.

Точно за около петнадесет секунди това беше всичко - едно невинно нашепване, което щеше да преобърне голяма част от живота ми.

Колкото и обезсърчително да ми прозвуча това в онзи ден на първия ред в „историческата" църква, вече бях ходил достатъчно дълго с Бога, за да знам, че дори и най-трудните Му задачи са скъпоценни прояви на доверие. И, когато Той ни призове към ролята да жертваме, това никога не става без Неговото грижовно присъствие или обич. Еднократното нашепване усложни следващите двадесет години от живота ми така, както не бих могъл да си представя: времето, прекарано далеч от семейството беше по-трудно, отколкото някога съм си мислел; данъкът върху Уилоу сам по себе си е цяла история; а емоционалната и физическата цена на хиляди пъти прекосяване на различни часови пояси е по-висока, отколкото някога съм смятал. Наистина, изпълняването на „нашепването от Люцерн" в живота ми ме отведе на висини от самота и отчаяние, които не подозирах, че съществуват. Много често молех Бога да поправи или да отмени това нашепване. Беше интересно, а понякога и досадно, че не получих отговор на тази молитва.

Докато пиша това, все още се възстановявам от отпадналостта си след продължително пътуване със самолет по време на скорошното ми посещение до Азия. Дали чувствах Божието присъствие и благоволение? Напълно! Дали се чувствах покорен на Неговия призив? Да. Имаше ли моменти на въодушевление? Да. А бих ли приел с радост ново нашепване, което да ме освободи от всички международни отговорности още от днес? Вярвайте, че „да".

Нашепванията могат да бъдат опасни. Могат да дойдат с етикети с много висока цена. Божието нашепване към Неговия Син Исус-да направи изкупително посещение на планетата Земя - е скъпоструващо. Както ще видим в следващата глава, скъпоструващите нашепвания са огромна част от онова, което е държало мечтата на Царството жива през вековете. Затова не би трябвало да ни изненадва, че някои нашепвания по пътя ни пращат на колене и разпъват вярата ни така, както нищо друго. Така да бъде. Живеем само веднъж! Повече предпочитам мисълта да застана пред Бога един ден, след като съм изпълнил призивите Му максимално, отколкото с пълното съзнание, че съм пренебрегнал Неговия глас и съм се отдръпнал от по-трудните подбуждания, които съм получавал. Онова, което за мен започна с декламирането на едно стихотворение пред г-ца Ван Солен, е същото, към което все още се придържам и аз днес:

О, дай ми ухото на Самуил, отворени уши, о, Господи, будни и бързи да чуят

всяко нашепване на Твоето Слово! Като него да откликна на Твоя призив и да се покорявам преди всичко на Теб.