Силата на едно нашепване

ГЛАВА 6

С превръщането на момчето в мъж, уменията и известността му сред хората в Израил също порастват. Разбирайки, че обаянието на многообещаващия младеж го засенчва, настоящият цар, на име Саул, решава да го унищожи. В резултат на това Давид прекарва следващите десетина години - не като мегазвезда-цар на Израил, а в ролята на беглец. Като знаем предисторията, нека да видим какво се случва след това.

Според глава 30 на I Царе всичко около Давид се обърква. Той обикаля от град на град, събира войници за голяма битка срещу Саул, когато научава, че селото, което нарича свой дом, е нападнато и опожарено до основи. Семейството му е отвлечено, а имотът му -разграбен. Заедно с това, мъжете на Давид са толкова преогорчени от загубата на любимите си хора, че заплашват да го убият. На днешен език това се нарича „тъмна нощ за душата".

И така, според мен, ето какво е интересното в тази сага. В I Царе 30:4 виждаме Давид до изнемога да избухва в силни вопли и ридан^ия. Липсва му семейството, леглото; уморен е от живота на беглец. той знае, че Бог го призовава да изпълни конкретна цел в живота, ^но въз основа на последните събития, Божествената мечта сякаш умира.

Или не.

Точно два стиха по-късно текстът казва: „А Давид се укрепи в Господа, неговия Бог." 1 Царе 30:6,NASB. Ударението е добавено.

Самият аз (вероятно и вие) съм преживял няколко мрачни нощи. Един от най-живите ми спомени от ранните дни на служението включва такава нощ. Аз и група приятели - всички еднакво неопитни - започнахме църквата Уилоу Крийк Къмюнити. Четири години преди това всичко сочеше, че мисията се изпълнява. Все още се събирахме в нает киносалон, но това не пречеше на Божията работа в живота на хората: мъже и жени отдаваха живота си на Христос; учеха се да служат на другите, вместо да живеят за себе си. Но през 1979 г. набраната скорост се срина в застой, когато един нокаутиращ удар накара да зазвъни отброяването до десет в колективните уши на екипа ни.

Почти фаталният удар беше предизвикан от злополучно стечение на неблагоприятни обстоятелства, липса на опит, грях; сблъсък, който по-късно щяхме да наречем „ерата на неминуемата катастрофа." За повече относно този период прочетете книгата на Бил Хайбълс и Лин Хайбълс „Преоткриване на църквата: историята и видението на Уилоу Криик Къмюнити Чърч" (Grand Rapids: Zondervan, 1995г.).

Различни членове на персонала се отклониха от Божия път. Някои от най-добрите ни доброволци бяха кривнали встрани. Църковните презвитери (един от които бях аз) бяха млади и неопитни. Когато нещата продължиха да излизат наяве, хората в събранието започнаха да задържат десятъците и даренията си в знак на протест. Мнозина отказаха да служат през почивните дни в края на седмицата; престанаха да подкрепят инициативите, които предприемахме.

Нещата се усложниха още повече от една строителна програма, която Уилоу едва можеше да си позволи. Верните членове на църковното събрание бяха изтеглили банкови заеми, за да спонсорират разширяването. Ние потъвахме в блатото на загубите, борейки се за въздух.

Като връх на всичко, бях в началния период на ръководството ми. Това се доказа от начина, по който реагирах на огромната каша в църквата. Нараняването от членове на персонала ми пречеше да бъда обективен; в редица случаи предприемах ненужни и неразумни действия.

Църквата беше почти унищожена. Ние, които вляхме живота си в изпълнението на мисията на Уилоу Крийк Къмюнити, бяхме на косъм от пълния провал.

Един ден нещата достигнаха кулминационната си точка. Спомням си как се върнах у дома след работа, подминавайки вечерята. Казах на Лин „лека нощ" и се отправих към етажа със семейната стая. Умът ми беше стегнат във възел от мисли. Легнах с лице към земята и ръце над главата; излях сърцето си пред Бога. Това беше единственото, което се сетих да направя.

Често чувах някои да казват, че се „молят цяла нощ", когато агонизираща ситуация застрашава здравето или благосъстоянието им. Подобни твърдения се възприемат като преувеличение, нали? Нещо като кънтри песните, които възпяват любовта през „цялата нощ". И моите предположения бяха същите преди преживяването ми върху рошавия килим.

Докато лежах там, със здраво стиснати мокри очи, с пламнали страни от грубия мъх на килима, тихо казах: „Боже, няма да стана от тук, докато не получа решение в сърцето ми. Не мога да ръководя църквата и ден повече, докато не ми кажеш какво се очаква да направя".

Започнах да се моля с поредица нередактирани молитви. Изпов^ядвах всичко, за което се сетих, подчинявайки се на всеки грам от Божията истина. Преглеждах всяка мъчителна подробност от нем^инуемата катастрофа. Питах как мога да предотвратя причините, които доведоха до бъркотията. Въртях се в кръга на безпокойството^: ..Как да обясня на хората, че трябва да закрием църквата? Как да кажа на приятелите и семейството си истината? Как да уволня целия персонал? - отчаяният разговор не спираше".

Когато нощта отстъпи място на утрото, то трябваше да донесе нещо. Около 5 часа сутринта получих дългоочакваното подбуждане от Бога: „Искам от теб да станеш, да отидеш на работа, да се задвижиш и да помниш, че Аз съм с теб днес. Утре искам да отидеш и да направиш същото нещо. Ще минем през това заедно, Бил, но ще става ден по ден".

- Това ли е всичко? - помислих си, все още лежащ с лице към пода. Затова ли дъвках килима цяла нощ? Настроения се създаваха, хора се отказваха, а Божието велико решение беше да „отида на работа"? Честно казано, очаквах нещо по-оригинално. Сложните проблеми изискват сложни решения, но отговорът на Бога беше толкова прост, колкото си е. Все пак, нямах по-добра идея, затова направих точно както ми бе казано.

Предишната вечер, на път за моята нощ по очи в молитва, промърморих на Лин нещо като „край с мечтата". Но ето, сега вземам душ и се отправям за работа, както обикновено - контраст, който не й убегна.

- Какво правиш? - попита тя изморения си съпруг, който, макар че беше чист, още носеше резки от килима по лицето си.

- Отивам на работа - отвърнах.

- Само това? - попита тя. - Сред всичко, което става около нас, грандиозният ти план е просто да отидеш на работа?

- Ами да - казах с нова решителност. - Точно това ще направя. Когато пристигнах в офиса, нито едно от обстоятелствата не

беше- променено. Писмата на хората от църквата продължаваха да бъдат язвителни, финансовите отчети все още бяха плачевни, а животът (какъвто го познавах) беше отвратителен. Но въпреки всичко, имах дълбокото и постоянно чувство на яснота, както Бог гарантира: „Аз ще ти помогна да издържиш пътя до край".

Стиснах здраво ръката на Бога; подготвях по една проповед ^на седмица; плащахме строителните вноски на кредиторите. Така слагах крак пред крак на малки стъпки. Небесата не се разделиха, не заблестяха неонови светлини, нямаше внезапно решение на огромните проблеми, с които се сблъсквахме като църква. Имаше само неизменното и утешаващо съпътствие на Бога, докато криво-ляво някак изкарвахме. Стихът, който обещава „мир, който никой ум не може да схване" се превърна в ободрителен припев, докато наблюдавах как Уилоу бавно се отърсва от платнището и започва да се изправя отново на крака. Ден след ден Бог подкрепяше и възстановяваше останалото от осакатената ни църква.

През периода на агония в служението ми прочетох книгата на Яков много пъти. Всеки път ме поразяваше категоричното твърдение на апостола, че хората, които следват Исус Христос, на практика могат да достигнат момент на духовна зрялост, когато възприемат предизвикателствата и трудностите като благословение, а не като проклятие. От нас не се иска да се усмихваме на проблема. Бог никога няма да накара децата Си да бъдат лекомислени пред нещо разрушително или тъжно, но ние можем да пораснем така, че да се усмихваме на вторичния продукт от неприятностите.

Считайте го за истински дар - четем в Яков 1:2-4, - когато изпитания и предизвикателства ви нападнат от всички страни. Знайте, че под натиск вашият живот на вяра излиза наяве и показва истинския си облик. Затова не се опитвайте преждевременно да се измъкнете от изпитанието. Нека то да извърши делото си, за да станете зрели и добре развити, без да ви липсва нищо.³

През февруари 1981г. църквата ни се премести от киносалон под наем, където в продължение на шест години и половина провеждахме съботно-неделните си богослужения, в съвсем нова зала край езерото - върху имот, който нарекохме свой дом. За нас, които бяхме свързани заедно от началото на църквата, денят на откриването беше истинско чудо. На встъпителната служба се събрахме на Малки приятелски групички, плачейки заради всичко, което Бог ^стори.

Посетителите, които се приближаваха до нас, сигурно си мислех^а: „Това място наистина е загазило, ако тези емоционални откачалки водят парада". Те нямаше как да знаят, че сълзите ни бяха съвс^ем основателни. Преминахме през ужасна долина, но, с Божията бл^агодат, издържахме. Бог ни подкрепи така, както обеща. Води ни ^СТъпка по стъпка.

След тези дни Уилоу Крийк преживя невероятни възходи и спадове. Бяхме свидетели на съвременни чудеса, издържахме нечестни репортажи от страна на медиите. Подготвяхме ръководители, видяхме тежки раздели с хора от персонала. Поставяхме рекорди, сблъсквахме се с непостигнати цели. Преживяхме изливане на ресурси; устояхме на дълбоки финансови рецесии, изискващи сериозно затягане на коланите. Но никога не се върнахме към този фон - броенето до десет слава Богу беше задържано на разстояние от едно обещание върху рошавия килим. Никога няма да забравя това!

Много пъти в зрелия си живот стигах до място, където, като Давид, се нуждаех от окуражаване директно от Господа. Ситуациите бяха различни, но решението - винаги едно и също. Когато се спуснат тъмни нощи и надеждата сякаш си е отишла, единствено Божият глас носи светлина.

Някъде във времето, когато започна неминуемата катастрофа в Уилоу, животът ми претърпя голям удар и в личен план.

Веднага след сърцесъкрушителния спонтанен аборт на Лин получих вест, че баща ми внезапно починал от масивен инфаркт. Той беше едва на петдесет и две години. Бил е на служебно пътуване в Чикаго, когато сърцето му спряло да бие. Аз трябваше да карам до центъра на града, за да изискам тялото му от моргата. Това стана на 28 септември 1978 г. Спомням си карането по автострада „Кенеди" ... Сякаш беше вчера.

- Какво ще правя без татко? - питах Бога на глас. Харолд Хайбълс беше най-силният ми поддръжник, най-близкият ми довереник и най-голямата личност, която някога съм познавал. Той беше по-голям от живота. Виждаше ме да преминавам през най-опасните предизвикателства на лидерството; вярваше в мен, както никой друг. „Без баща ми - казах на Бога - не знам дали ще се справя с това, което ми повери". Едва се крепях да не потъна в Уилоу - това ставаше с вниманието и грижата на баща ми. Сега, когато го нямаше... не можех да понеса тази мисъл.

По средата на пътя между Барингтън и центъра на Чикаго усетих ясно подбуждане от един любящ Бог. „Аз ще бъда твой Баща-каза Той. Обещавам ти, не си сам."

Когато думите Му потънаха в душата ми, почувствах, че тежестта от гърдите ми се вдигна. В същия миг Святият Дух ми припомни откъса от Псалми 68:4-5, който казва:

Пейте на Бога, пейте хваление на името Му; пригответе път за Онзи, Който се вози на облаците; радвайте се пред Него - името Му е Господ. Баща на сирачетата и защитник на вдовиците е Бог в святото Си обиталище.

- Баща на сирачето - този факт се заби в ума ми; донесе ми мир, когато не можех да намеря такъв. Бог щеше да бъде мой Баща. Бог щеше да бъде мой поддръжник. Бог щеше да бъде мой довереник. Бог щеше да бъде моя подкрепа във всеки ден от живота ми. Отне ми малко време, докато се науча да се облягам на Него във всички тези роли. Накрая успях да Му се доверя точно както Той ме подкани.

Наближавам шестдесетгодишна възраст, но силно съм заинтригуван от факта, че бащите на много от съвременниците ми все още са около тях. От време на време те се обаждат, за да отменят някои съботно-неделни планове с мен; обясняват ми,- че трябва да прекарат малко време с бащите си. Все още долавям в мен шокиращата мисъл, че не съм в същите взаимоотношения. Нямам татко от средата на двайсетте си години, но не съм сирак. Ще вдишвам това разграничение до последния си дъх. И никога няма да забравя навременното нашепване от Бога онази сутрин на автострада „Кенеди".

Няколко години по-късно, в началото на 80-те, с презвитерите на Уилоу заехме позиция в защита на ролята на жените в църковното ръководство. Повече от две години направихме старателно теологическо проучване на Писанието и решихме, че въз основа на библейското учение трябва силно да подкрепим приноса и на двата пола към прославящата Бога мисия. За нейното изпълнение работехме толкова упорито.

Една неделя, след доста оспорвано събиране, на което презвитерите обясниха своето становище, над двеста семейства решиха да си тръгнат. Те напускаха не само събирането; напускаха и църквата.

Тъкмо се установихме в новата зала! Тръгването им застана в ярък контраст с радостта от успеха, който споделихме наскоро. Дали не ги бях повел в погрешен завой надолу?

Един ден, скоро след този случай, бях у дома с дъщеря си Шона, която беше в предучилищна възраст. Тя бърбореше, погълната от творческия свят на въображението си; наслаждаваше се, че е малко момиченце. Докато я наблюдавах, Бог ми нашепна едно послание, от което имах голяма нужда: „Може и да понесеш удар заради това, което защитаваш, Бил, но всяко малко момиченце, което расте в семейството на Уилоу, в идните поколения ще бъде облагодетелствано от твоята твърда позиция".

Точно това беше уверението, от което се нуждаех! Уверение от Единствения; от Онзи, към Чието одобрение се стремях.

С напредването на 80-те години на миналия век забелязах, че се оформя тенденция, която мога да изразя със следните три думи: прекалено много поучение. Целият ми живот се беше свел до подготвяне на проповеди, изнасяне на проповеди и възстановяване (то беше нужно след изнасянето на проповедите). По онова време Уилоу провеждаше по четири съботно-неделни богослужения, две в средата на седмицата и безброй празнични служби (в добавка към събиранията на персонала, лидерски срещи и конференции за църковни водачи, където също се очакваше да говоря). Крайният резултат не беше приятен. Аз се боях от ролята си. Фантазирах си да се върна в корпоративния свят. Стратегията ми за оцеляване беше да спестявам от взаимоотношенията, духовните дисциплини и емоционалното си здраве. Това ме вкара в кризисен режим.

Мрачната нощ на душата настъпи, когато осъзнах, че, ако не направя основни корекции в живота си (и то бързо), ще изгоря изцяло от служение. Бог, Който присъстваше в предишните ми безнадеждни нощи, щеше ли да се окаже верен отново?

Как се случи всичко? Ще ви спестя подробностите. Те бяха най-различни, но същността на Божието навременно нашепване беше следната: „Ти си нещо повече от една машина за послания."

Отговорих със следните думи: „Благодаря Ти, че ми откри това. Независимо какви промени трябва да се направят; каква цена е нужно да се плати, аз съм готов да оставя кризисния режим завинаги."

Тази единствена молитва въведе в Уилоу подхода за проповядване в екип, който ние (и хиляди други църкви днес) използваме оттогава. Този подход ми проправи път да живея по-здравословно. Всичко произлезе от едно нашепване.

Тъмните нощи на душата ми бяха най-тежките мигове, които срещнах в живота, но аз съм много благодарен, защото те ме научиха на три истини за Бога. Независимо с каква тъмна нощ се сблъсквате, вижте дали тези истини намират отклик у вас.

ИСТИНА № 1: Бог е близо

На няколко места в Писанието Бог обещава: „никога няма да ви оставя". Това понятие е малко трудно за разбиране, тъй като ти и аз можем да бъдем само на едно място в даден момент. Но Бог не е като нас - Той е дух. Така казва Йоан 4;24. Неговото присъствие пропива цялото пространство; Бог, навсякъде и едновременно, е напълно достъпен.

Прекарвах много време по самолетите. Често, докато впервах поглед през малкото прозорче надолу към нивите на Айова, разпрострения метрополис на Ню Йорк или огромната океанска шир между Америка и далечните страни, бях поразен от: „Господ е на това място." Той е на борда на този самолет, на 11,5 хил. метра над земята; Той е във фермерските къщи долу; Той е във всички офиси на небостъргачите и в жилищните сгради; Той е и там, в морските дълбини. Той е на всички места, които не мога да видя. Псалми 139:7-10 казва: „Къде да отида отТвоя Дух? Или от присъствието Ти къде да побягна? Ако възляза на небето, Ти си там; ако си постеля в дълбините, и там си Ти. Ако се издигна на крилете на зората, ако се заселя в най-далечните краища на морето, и там ще ме води ръката Ти и Твоята десница ще ме държи." Където и да съм, Бог е близо.

Когато Тод беше малко момче, понякога оставяше одеяло или друга необходима през нощта вещ на другия край на къщата ни (в стил „ранчо"), доста далече от мястото, където се намират спалните. Аз се унасях в леглото си, когато той се събуждаше, запътваше се към спалнята ни, потупваше ме по рамото и прошепваше: „Татко, трябва ми одеялото. Оставих го във всекидневната."

На шега го дразнех: „Е, Тод, ако си оставил одеялото си в хола, иди там и го вземи."

Той се отдалечаваше. Но към средата на дългия и тъмен коридор се завърташе кръгом.

- Татко? - викаше той.

- Какво, синко. Какво искаш?

- Искаш ли да дойдеш с мен?

- Върви, Тод. Можеш да се справиш сам - насърчавах го аз. -Всичко ще бъде наред.

Дочувах още няколко малки стъпчици, после - тишина.

- Татко? - този път малко по-силно.

- Да, Тод? Страх ли те е?

- Не, татко. Просто искам ти да дойдеш с мен.

Е, кой би могъл да откаже на това? Аз се присъединявах към Тод там, където беше спрял, и заедно, ръка за ръка, изминавахме останалата част от тъмния коридор.

Разбирате накъде бия с това. Ние имаме Бог, Който обича да върви заедно с нас по дългите, тъмни коридори. Когато се изправим пред трудни предизвикателства, неспокойна несигурност, бурни и разлюлени морета, Бог казва: „Ще бъда близо до теб, за да не се сблъскваш с тъмнината сам."

На пазара, в брака ни, в общността, в колите ни нашият всепри-състващ Бог е заедно с нас, дава ни кураж и мир. Присъствието Му е важно, когато всичко е наред; и е жизненоважно, когато времената станат трудни.

Псалми 34:18 казва: „Господ е близо до онези, които са със съкрушено сърце и спасява онези, които са с разкаян дух." Ето какво означава това за теб и мен: ако си вярващ, винаги, когато имаш чувството, че таванът се срутва върху теб, можеш да бъдеш сигурен, че един Утешител уверено крачи редом до теб. Псалмистът пише в Псалми 23: „Дори и в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло, защото Ти си с мен..." Псалом 23:4А.

Защо няма да се уплаши от зло? Защото знае, че Бог е близо.

ИСТИНА № 2: Бог търси

Нашият Бог не само е близо; Той дейно ни търси.

Преди години, по средата на едно пътуване из много страни във връзка със служението, хванах треска, която направо ме повали. За няколко дена прекосих толкова много часови пояси, че започнах да изпушвам. Трябваше да издържа още двадесет и девет дена, преди да легна в собственото си легло. Ясно си спомням, че вървях през едно летище в Сингапур и си мислех: „Никой не знае, че съм тук; никой не го интересува. Сигурно това е усещането да страдаш за Бога."

Не съм устроен със склонност към „бедния аз", но в онази нощ се чувствах изцяло потънал в ямата на самосъжалението.

Когато минах през проверката на летището, научих, че изходът се намира почти в самия край на терминала, около 500 м по един слабо осветен, претъпкан коридор. „Страхотно" - промърморих си". Но когато започнах да влача измъченото от треската си тяло през натъпкания коридор, се случи нещо неочаквано. Бог ми припомни думите от Исая 62:12, които казват: „И ще ги наричат свят народ, изкупените от Господа; и ти ще се наричаш издирен, град неизоставен."

Според стиха Бог е Този, Който „издирва". В един кратък миг в този претъпкан коридор на оживено летище, което обслужва близо пет милиона души, на остров в средата на Югоизточна Азия, Царят на Вселената ме откри в гъмжащата тълпа от хора и прошепна: „Тази вечер ти си издирен. Аз те търся."

Бог е близо. Но Неговото присъствие не е пасивно. Той ни търси, за да може да ни насърчи да продължим да вървим, да отиваме напред, да живеем. Това Божествено напомняне съживи духа ми.

Когато се привдигнах и оставих назад самосъжалението, забелязах възрастна жена, която се мъчеше да уравновесява багажа си.

- Към изхода, който е на два пощенски кода разстояние от тук? Към него ли сте се запътили? - попитах.

Тя кимна, като ме изгледа недоверчиво.

- Може ли да ви нося чантата?

Жената машинално придърпа багажа по-близо до себе си. Усмихнах се и казах:

- Аз наистина съм добър човек.

Няколко секунди тя се колеба. Стояхме там - аз наблюдавах багажа й, а тя наблюдаваше мен.

- Ами, добре - накрая се съгласи тя. Нарамих чантата й и се отправихме към изхода.

Когато дойде време да се качваме на борда, отидох до мястото, където беше седнала. Вдигнах отново багажа й, придружих я до самолета, наместих й чантата. След това намерих моето място. Беше само една поредица от дребни неща, но в момента, в който облегнах глава на стола, рязко се почувствах по-добре в духа си.

И вие, и аз знаем, че случката с тази жена, на която помогнах с багажа, не беше събитие, което да промени света. Но дребните прояви на послужване определено се съгласуват с призива ми да служа в името на Исус и преместват фокуса ми от мен самия. Самосъжалението, в което изпаднах десет минути по-рано, изгуби притегателната си сила.

Бог има да изпълни за нас добри планове. Твърдо вярвам, че в най-тъмните нощи на душата Той невъзмутимо ни търси. Когато животът ни повали право на тепиха, можем да подскочим и отново да се изправим. Помнете, че нашата сила идва от Него и се заловете да свършите нещо добро за изграждане на Божието царство.

ИСТИНА № 3: Бог говори

Предвид темата на настоящата книга, ще изтъкна последното от менюто за вкъщи. То няма да ви изненада ни най-малко. Когато децата на Бог минават по труден път, Той не само ги търси; не само се приближава до тях, но им говори с думи - на утеха, прозрение и мир.

Преди близо десетилетие Уилоу се намираше сред много важна масирана кампания. Тя щеше да финансиратри основни инициативи: строежа на нова зала, основаването на три регионални кампу-са и разширяване международната дейност на Асоциацията Уилоу Крийк. Ръководният ни екип здраво се потруди и разви видението в посока на тези усилия. В края на периода за набиране на средства получихме обещания за над 80 милиона долара.

Тогава дойде 09.11.

В резултат на последвалия срив в техно-пазара и загубата на работа, стотиците хора от църквата, които дадоха искрени обещания, не можеха да ги изпълнят. Строежът на сградата вече беше в ход. Трябваше да се плати на предприемачите. Нещо повече, бяхме взели назаем възможно най-големия капитал, с който, като ръководители, се чувствахме удобно и не искахме да го завишим. Единствената ни възможност беше да наберем отново средства, за да запълним разликата.

Бях сам в яхтата си сред езерото Мичиган, когато главният ни финансов служител приключи с изчисленията в.Уилоу. Трябваше да ми изпрати имейл, щом узнаеше точната сума на дефицита. Въз основа на отчета му аз или щях да се върна на брега, да събера отряда и да съставим план за нападение, или щях да отплувам съвсем сам в лазурната шир.

Най-накрая имейлът се появи на блекбери телефона ми. Аз със затаен дъх натиснах бутона да се отвори. Новината не беше добра: бяхме с 18 милиона долара назад.

Преди няколко години, с надеждата да подобря собствения си живот и лидерски умения, започнах да изучавам живота на Майка Тереза. Това ме отведе до книгата, за която по-рано споменах, „Ела, бъди моя светлина". По време на изследването научих, че в хода на цялото си уникално служение Майка Тереза изпитва периоди на духовна суша, когато не долавя любовта на Бога; не усеща, че Той я съпътства. Тя знае, че Бог е с нея, но не Го усеща в най-дълбокия смисъл. Месец след месец, а понякога и година след година, Майка Тереза все повече отпада духом поради мълчанието на Бога. Тя отчаяно се нуждае да чуе едно нашепване от Него, но очакването й е напразно. Въпреки мълчанието Му, Майка Тереза остава вярна. „Макар и да не чувствам присъствието Му - пише тя, - ще се стремя да Го обичам така, както никога не е бил обичан".”

Когато се натъкнах на този цитат, дъхът ми спря. Нейната нагласа изразяваше думи, напълно чужди на дълбините на моята духовност. Исках да мисля, че, ако аз трябваше да издържа дълъг период без общуване с Бога, също щях да избера зрялата реакция. Но дали е така? Определено имах някои сухи сезони, когато ми се искаше да „почувствам" повече Божието присъствие. Имах моменти, в които се надявах на няколко топли погалвания с перце от небето; на няколко драматични „срещи с Бога" за да ми напомнят, че Той е близо. Но до този момент винаги, когато бях на дъното, Бог неизменно ме срещаше с навременни думи, които носят зазоряване в много тъмната нощ.

Имейлът, който съобщаваше за 18-милионния дефицит, определено беше една от тези „нощи". Все още с телефона в ръка, аз седнах и казах високо: „Боже, не мога да продължавам да ръководя, докато Ти не ми покажеш, че още си с мен във всичко това."

Не се опитвах да насилвам Божията ръка или да изисквам мистичен знак. Просто знаех, че не мога да предприема и една стъпка, без Той да ми покаже къде да сложа крака си.

В рамките на един час получих измолената насока в няколко дълбокомислени, но простички думи. Сричка по сричка, ето какво Святият Дух вложи точно в сърцето ми в онзи ден: „Ти си скъпоценно дете на всевишния Бог." Когато чух нашепването, бях толкова поразен от красотата и простотата му, че изтичах в долната част на яхтата, намерих молив и парче хартия и го написах, преди да забравя дори една от думите, както и реда, в който бяха подредени. Покатерих се по стълбите в кабината. През последвалите четиридесет и пет минути разнищих всяка буква от казаното от Бога. Бях изумен от пестеливостта на думите, които Той избра, както и от фонетичния им ефект. „Скъпоценно дете" - никога не бях чувал тези две думи заедно, но знаех, че ще ги нося с мен до края на живота си. Всяка дума на практика носеше огромен смисъл, когато анализирах изречението в онзи ден.

„Ти си скъпоценно дете на всевишния Бог. Той сякаш казваше: Бил, въпреки всичките ти недостатъци и провали, ти си скъпоценно дете."

„Ти си скъпоценно дете..." Моето положение на скъпоценен е тук

и сега. В сегашно време: аз съм скъпоценно дете на всевишния Бог.

Аз съм скъпоценно дете... Аз не съм сирак. Не съм заварено дете.

Не съм дори умерено ценено дете. Аз съм скъпоценно дете, и то на

всевишния Бог.

Когато стигнах до последната част на изречението, си спомних деня, когато за пръв път станах християнин. Тогава бях на седемнайсет. Най-силният ми и ясен спомен от този период е, че бях силно завладян от чистата и изобилна любов на Бога. Дори не си представях, че подобна любов може да съществува, но, при обръщането _ми във вярата, разбрах, че тя е реална. Наистина бях скъпоценно дете, и то на Бога, Който е всевишен.

Седнах с надрасканите си записки в ръка. По лицето ми започнаха да се стичат сълзи. Как допуснах да изгубя от поглед положението си пред Бога? Аз не бях сам. Съвсем не"! Бях съпровождан от Един, Който никога не би ме напуснал, забравил или изоставил на страховете ми. За времето, необходимо за предаването на едно просто и ясно изречение, Бог съживи моето посвещение да преодолявам всички пречки, които се появят на пътя ми. Той все още беше с мен и обещаваше да остане до мен.

Когато се върнах на брега и на следващата сутрин стигнах в Уи-лоу, нито една страна от обстоятелствата не беше променена: все още се намирахме в дупката на 18-те милиона. Единственото нещо, което претърпя промяна, беше увереността ми в Божията способност да оправи ситуациите, пред които се изправяхме. В Матея 16:18 Христос казва: „Ще съградя църквата Си и портите на ада няма да й надделеят."

Църквата на Бога преживява повече от две хиляди години на битки. Аз бях сигурен, че чрез Своята милост и вливане на сила Той щеше да се покаже победоносен и в битките наУилоу.

Краят на историята не е особено очарователен, но доказва моята основна мисъл: въпреки силното ми желание да отплавам в лазурната шир, вместо да се изправя пред дупката от 18 милиона долара, аз подходих към ситуацията с подновена надежда. Свиках на събрание основния ни членски състав и ги ободрих, като им казах какво означава твърдо „да слушаш Бога". След това ги помолих да се приберат вкъщи и да направят точно това: да слушат какво Бог иска от тях да направят предвид обстоятелствата, в които се намираме.

Строителната ни кампания беше спасена в най-тъмната финансова нощ, благодарение на верни хора, които очакваха да чуят нашепването на Бог и ... се вслушаха в Неговото подбуждане.

Преди две лета се усещах притиснат от друга комбинация от обстоятелства в живота ми. Бях безпомощен да я променя. Няма да навлизам в подробности. Достатъчно е да кажа, че не можех д_а премина през нея със свои сили; не можех да я превъзмогна, да _я откупя или да я хвърля в нечия чужда градина. Положението беш_е извън моя контрол; тежестта му ме изтощаваше.

Бях в Саут Хевън по време на лятната ми учебна почивка; наближаваше неделя. От много години вече, винаги, когато съм в Саут Хевън за някой уикенд, аз ходя да се покланям заедно с една малка група афро-американски вярващи, които се събират в бедняшката част на града. Бяха се сменили четирима или петима пастири за времето, докато бях там. Като цяло, мястото сякаш беше в положение на траен упадък. Години преди това аз се посветих да стоя близо до тях по време на всички трудности.

И така, неделното утро настъпи. От чиста дисциплина, реших да тръгна за църква. Не очаквах Бог да извърши невероятни неща, нито пастирът внезапно да изнесе мощна проповед. Излязох по задължение, според познатия навик: неделите са за ходене на църква. Щом влязох в разнебитената сграда, намерих обичайното си място (от дясната страна, втората пейка отзад) и седнах. Няколко мига по-късно възрастна жена се запъти към предната част на стаята, пльосна се на един стол, после хукна към един разнебитен орган. Когато пръстите й най-накрая намериха верните акорди, тя започна да пее: „Аз, аз, аз, Господи, съм застанал в нужда от молитва." Докато тя пееше, усетих, че цялата тежест на смазващите обстоятелства се разполага около гърдите ми.

Аз, аз, аз, Господи,

съм застанал в нужда от молитва.

Аз, аз, аз, Господи,

съм застанал в нужда от молитва.

Не сестра ми и не брат ми, а аз, Господи, съм застанал в нужда от молитва. Не сестра ми и не брат ми, а аз, Господи, съм застанал в нужда от молитва. „Застанал в нужда от молитва" традиционна афро-американска религиозна песен.

Облегнах се назад, отпуснах глава на пейката пред мен и представих _на Б_ОГ искането си: „Боже, не мога да издържа дълго на тези обстоятелства. Умолявам Те да ги промениш. Моля Те, направи нещо-" Песента продължаваше, докато се молех за дума, нашепване; някаква насока, някакво прозрение - каквото и да е. „Днес не сестра ми и не брат ми, а точно аз, Боже. Аз седя тук, в отчаяна нужда от Твоята грижа."

Когато отворих очи и поех последните звуци на песента, почувствах явно облекчение, което идва, когато товарът най-накрая се вдига. Вярно, на смазващото положение му трябваха още шест месеца, за да се реши, но в онзи момент в Саут Хевън Бог пошепна: „Време е, Бил. Положи долу товара си. Аз ще го нося през останалата част от пътя."

Веригите на тревогата не бива да ни връзват. Ние можем да изискаме свободата си!

Нямам представа какви тъмни нощи на душата ме очакват в идните дни; не знам пред какви ще се изправите вие. Могат да бъдат от медицинско естество или свързани с взаимоотношенията; финансови или емоционални; отнасящи се до брака или служението; кратки или мъчително дълги. Но в едно можем да бъдем сигурни: когато тъмнината нахлуе, Бог ще бъде близо! Той ще ни издири и ще ни каже думи; ще ни даде прозрение, което хвърля светлина в помрачената душа.

Самият Исус се изправя пред такава нощ. След три години на безупречен живот, влиятелно служение и изковаване на наследство, което да вдъхновява вярващите за хиляди години напред, Той се озовава седнал в една градина, с душа, прескръбна до смърт. Виж Матея 26:38.

Само след няколко часа Му предстои да се изправи пред мъчения и разпятие. Агонизиращата перспектива на тази действителност предизвиква у Него пот, която става на капки кръв. Исус се моли: „Отче, ако не е възможно да Ме отмине тази чаша, без да я пия, нека бъде Твоята воля." Матея 26:42.

Текстът казва, че Той отправя това искане към Бога не веднъж, не два, а три пъти. И, въпреки това, Христос трябва да умре.

От сцената в тази градина има момент, който рядко се забелязва, но моето внимание е привлечено от него. Между молитвеното потене под формата на капки кръв и арестуването на Исус от тълпа войници, изглежда, че Той преживява момент на окуражаване Исус приема куража да остави товара на тъмната Си нощ и да „стане".

- Станете! Да вървим! Матея 26:46А.

- казва Той на учениците Си. Те са задрямали, докато Исус пламенно се моли. Ако изобщо някога е имало тъмна нощ, това е тази! Представям си Го да казва: „Но, доверете Ми се, когато ви казвам, че скоро великата светлина отново ще засвети".

Тази Светлина може да дойде и в твоя живот. Богът, Който е близо до теб; Богът, Който те търси - този Бог нашепва светлина в твоята най-тъмна нощ.