Скитник между звездите Джек Лондон

Целия този ден лежах в карцера и си блъсках главата за причината за това ново и необяснимо наказание. Единственото заключение, до което можах да достигна, бе, че някой досадник ми е преписал едно или друго нарушение на правилника, за да се докара пред надзирателите.

В същото време капитан Джейми се тормозел и се подготвял за нощта, докато Уинууд обади на четиридесетте доживотни да бъдат готови за бягството. А два часа след полунощ всички надзиратели в затвора били на крак, включително и дневната смяна, която трябвало да спи. Когато станало два часа те се втурнали в килиите на четиридесетте. Втурнали се едновременно. Килиите били отворени в един и същи миг и всички до един, назовани от Уинууд, били намерени напълно облечени, без да са си лягали, приклекнали до самата врата. Разбира се, това напълно потвърждавало цялата мрежа от лъжи, която този поет-клеветник беше изплел за капитан Джейми. Четиридесетте доживотни били заловени явно готови за бягство. Имало ли е значение, че след това те всички единодушно са твърдели, че бягството е било замислено от Уинууд? Директорския съвет на затвора единодушно сметнал, че четиридесетте лъжат, защото се мъчат да спсят себе си. Комисията по помилванията сметнала същото, защото не се минали и три месеца и Сесил Уинууд, клеветник и поет, най-презреният между хората, бил помилван.

Е, добре, дранголникът или “пандиза”, както го наричат на затворнически жаргон, е школа, в която се изучава философия. Никой затворник не може да престои там с години, без да рухнат за него най-съкровените му илюзии, най-прекрасните метафизически въздушни мехурчета. Истината живее, убийството излиза наяве – така ни учат. Ала този случай доказва, че убийството не винаги излиза наяве. Старшият надзирател, бившият директор Атъртън, директорския съвет на затвора, всички до един вярват и до сега в съществуването на динамита, който никога не е съществувал освен в добре смазания, прекалено бързо щракащия ум на изродения клеветник и поет Сесил Уинууд. А Сесил Уинууд е още жив, пък аз, безусловно, абсолютно най-невинният, отивам на бесилката само след няколко седмици.

А сега трябва да разкажа как четиридесетте доживотни навлязоха в безмълвието на моя карцер. Аз спях, когато външната врата към коридора с карцерите се отвори с дрънчене и ме събуди. “Някой нещастник” – помислих си аз, а следващата ми мисъл беше, че трябва съвсем да не му е лесно, понеже чувах тътрене на крака, тъпи отзвуци от удари по голо, внезапни болезнени провиквания, мръсни ругатни и шум от влачене на тела. Защото, виждате ли, всекиго от тях изтезаваха поцелия път.

Врата след врата издрънчаваше и тяло след тяло се набутваше, захвърляше или вмъкваше в карцерите. И непрекъснато все нови групи надзиратели пристигаха с нови измъчени затворници, като продължаваха да ги бият, и все повече карцери се отваряха за все повече разкървавени човеци, виновни в това, че са копнеели за свобода.

Да, като хвърля поглед назад, човек трябва да бъде голям философ, за да надживее непрекъснатото въздействие на такива жестоки изпитания години и години наред. Аз съм такъв философ. Аз изтърпях осем години изтезания и накрая, като не можаха да се отърват от мен по някакъв друг начин, те призоваха правителствените органи да сложат въже на шиятя ми и да прекъснат дъха ми под тежестта на собственото ми тяло. О, зная как вещи специалисти вещо пресмятат врата на жертвата да се пречупи при провалянето в открилата се под краката й яма. И жертвите, както пътникът, за който споменава Шекспир (“Хамлет” – ІІ деиств.), никога не се завръщат, за да докажат обратното. Но ние, които сме живели в дранголника, знаем за случаи, които се потулват в подземията на затвора, където вратовете на затворниците не се пречупват.

Смешно нещо е това обесване на човек. Не съм виждал обесване, но очевидци са ми разказвали подробностите за десетина обесвания, тъй че аз зная какво ще стане с мен. С оковани крака и ръце, с възела на въжето отзад на врата, с черната качулка, закрила лицето, ще ме изправят на подвижния капак, ще го дръпнат и аз ще падам, докато инерцията на моята тежест бъде рязко прекъсната от опъването на въжето. Тогава лекарите ще се струпат около мен и ще се сменят един друг, застанали на табуретка, обгърнали ме с ръце, за да не се клатя като махало, притиснали плътно ухо на гърдите ми, ще броят замиращите удари на сърцето. Понякога минават двадесет минути, след като дръпнат капака, докато сърцето спре да бие. О, повярвайте ми, веднъж сложат ли някому въжето, те установяват по най-научен начин, че той е умрял.

Ще отклоня повествованието си, за да задам един два въпроса на обществото. Имам правото както да се отклонявам, така и да задавам въпроси, защото много скоро ще ме изведат и ще сторят това нещо и с мен. Щом вратът на жертвата ще се пречупи от уж майсторски сложения възел и клуп и от уж точно пресметнатото й тегло и дължина на свободното въже, защо тогава оковават ръцете й? Обществото като цяло не може да отговори на този въпрос. Но аз зная защо; знае го и всеки, комуто се е случвало да участва в линчуване, и е виждал жертвата да вдига ръце и да хваща въжето, за да разтегне клупа на врата си, та да може да диша.

Друг въпрос ще задам на самодоволните, живуркащи под стъклен похлупак членове на обществото, чийто души никога не са попадали в пъкала. Защо слагат черната качулка на главата и лицето на жертвата, преди да отворят капака под краката й? Моля ви да не забравяте, че много скоро ще сложат тази качулка на моята глава. Тъй че аз имам правото да питам. Дали те, твоите палачи, о самодоволен гражданино, дали тези твои палачи ги е страх да гледат ужаса по лицето на човека, когото подлагат на този ужас по твоя повеля?

Моля те да не забравяш, че не ти задавам този въпрос в дванадесетото столетие след Христа, нито по времето на Христа, нито в дванадесетото столетие преди Христа. Аз, който ще бъде обесен тази година, хиляда детстотин и тринадесета година след Христа, задавам този въпрос на вас, за които се предполага да сте последователи на Христа, на вас, чийто палачи ще ме изведат и ще скрият лицето ми под черна качулка, защото не смеят да гледат ужасното нещо, което ще извършат с мен, докато съм жив.

А сега да се върна към положението в карцерите. КОгато последният пазач си отиде и външната врата се захлопна, и четиридесетте пребити и обезверени затворници заговориха и запчнаха да задават въпроси. Но почти в същия миг Джак Трюмсела, един великан моряк, осъден на доживотен затвор, изрева като бик, зада бъде чут, и заповяда да млъкнат, за да може да се направи проверка. Карцерите бяха пълни и карцер след карцер , по реда на номерата, извикваха по колко души са там и имената си. Така се разбра, че всеки карцер е пълен с верни затворници и няма никаква възможност да има скрит и подслушващ доносник.

Само в мене, разбира се те се съмняваха, защото аз бях единствения човек, който не бе участвал в заговора. Те ме подложиха на щателен разпит. Можах да им кажа само как сам бил току-що излязал от карцера, къдетосъм лежал с усмирителна риза до сутринта, и доколкото можех да отсъдя, без никаква причина, отново бях хвърлен в карцера само няколко часа след като бях освободен от него. Името ми на непоправим бе в моя полза и след малко те заговориха.

Както лежах там и слушах, за пръв път научих за подготвяното бягство. “Кой е предателят?” – бе единственият въпрос и те обсъждаха това цялата нощ. Напразно търсеха помежду си Сесил Уинууд и всеобщото подозрение падна върху него.

- Има само едно нещо момчета – каза в края на краищата Джак Трюмсела – Скоро ще съмне и тогава ще ни изкарат и ще ни извадят душите с памук. Хванаха ни на място, облечени. Уинууд ни измами и предаде. Те ще ни извеждат еди по един и ще се мъчат да ни объркат. Ние сме четиридесет души. Всяка лъжа ще бъде открита. Затуй всеки от нас, като вземат да го бъхтят, да казва истината, само истината и господ да му е на помощ.

И там, в тази тъмна дупка на човешката безчовечност, от килия на килия, притиснали уста до решетките, четиридесетте доживотни тържествено се заклеха в божието име да казват истината.

Малко добро видяха те от казването на истината. В девет часа надзирателите, платените убийци на самодоволните, закусили и наспали се граждани – жителите на щата, се нахвърлиха отгоре ни. На нас не само не бяха дали закуска, не бяха ни дали и вода. А битите хора лесно изпадат в треска. Не съм сигурен, читателю, дали можеш да си съставиш и най-смътна представа какво значи бит човек – “смазан” го наричаме ние, затворниците. Но не, аз няма да ти го кажа. Достатъчно ще е да знаеш, че тези бити, трескави хора лежаха седем часа без вода.

В девет часа пристигнаха надзирателите. Не бяха много. Нямаше и нужда да бъдат много, понеже отваряха карцерите един по един. Бяха въоражени с топоришки – удобен инструмент за “респектиране” на безпомощен човек. Карцер след карцер, те пребиваха и смазваха доживотните. Бяха безпристрастни. Аз бях смазан наравно с другите. И това беше само началото, подготовката за разпита, на който всеки трябваше да бъде подложен поотделно в присъствието на платените убийци на щата. То беше предвесник на онова, което всеки можеше да очаква в стаята за изтезания.

Аз съм минал през повечето от мъчилищата в затворническото битие, но най-лошото от всички, далече по-лошо от онова, което възнамеряват много скоро да сторят на мен, беше именно пъкълът на карцерите в последвалите дни.

Дългият Бил Ходж, подложения на страшен бой планинец, бе разпитан пръв.Той се върна след два часа... или по-точно, те го докараха обратно и захвърлиха върху каменния под на карцера. След това изведоха Луиджи Полацо, побойника от Сан Франциско, първо местно поколение от италиански произход, който се подиграваше и глумеше с тях и ги предизвикваше да излеят цялата си злоба върху му.

Мина доста време, докато дългия Бил Ходж надделя на болката си достатъчно, за да заговори свързано.

- Каква е тази работа с динамита? – попита той – Кой знае нещо за динамита?

И разбира се, никой не знаеше, макар това и да беше главното, за което са го разпитвали.

Луиджи Полацо се върна след по-малко от два часа, и се върна съсипан, ломотеше в несвяст и не можеше да отговори на въпросите, с които го опсипваха от целия екнал коридор на карцерите затворниците, на които тепърва предстоеше да изтърпят това, което бе изтърпял той, и които много искаха да узнаят какво са му правили и какви въпроси са му поставяли.

През следващите четиридесет и осем часа Луиджи го извеждаха и разпитваха още два пъти, след което отиде да живее в Алеята на смахнатите като дърдорещ идиот. Той има яко телосложение: ноздрите му са раздути, гърдите широки, кръвта чиста; той ще продължи да бръщолеви по Алеята на смахнатите дълго след като аз увисна на въжето и ще съм се избавил от изтезанията в затворите на Калифорния.

Затворниците ги извеждаха един след друг, поединично, и ги връщаха един по един да бълнуват и да вият в тъмните карцери. И като лежах там ислушах пъшкането и стоновете, и несвързаното брътвене на помътени от болка умове, някак смътно познати от миналото, на мен ми се струваше, че някъде, някога съм седял на високо място, коравосърдечен и горд, и съм слушал подобен хор от стенания и вопли. После, както ще научите, аз уточних този спомен и разбрах, че стенанията и воплите бяха на робите-гребци, приковани към пейките им, които съм слушал отгоре, от кърмата, като войник, пътуващ с галера на древния Рим. То е било когато съм плавал за Александрия, като капитан на войници, на път за Ерусалим...но това е история, която ще ви разкажа по-нататък. Междувременно....

Еждувременно след разкриването на заговора за бягство от затвора в карцерите цареше ужас. И нито за миг през тези безконечни часове на чакане мисълта, че ще трябва да последвам другите затворници, да изтърпя пъкъла на инквизицията, да бъда доведен обратно и захвърлен на каменния под между каменните стени и желязната врата на карцера, не напускаше съзнанието ми.

Дойдоха да ме вземат. Неприветливо и грубо, с юмруци и псувни ме замъкнаха и ме изправиха пред капитан Джейми и директора Атъртън, застанали пред редица от пет-шест купени от щата и заплащани с данъци зверове-надзиратели, които стояха в стаята и чакаха да изпълнят всяко нареждане. Но те не бяха нужни.

- Седни – каза директорът Атъртън и посочи тежко кресло.

Аз, прбит и смазан, лишен от вода за дълго денонощие, премрял от глад, грохнал от боя, добавен към петте дена в карцера и осемдесетте часа в усмирителна риза, притиснат от нещастната човешка съдба, настръхнал пред това, което щеше да ме солети,, след като бях видял какво е сполетяло другите – аз, отвъргнато несигурно човешко същество и някогашен професор по агрономия в тихо университетско градче, аз се поколебах дали да приема поканата и да седна.

Директора Атъртън беше едър мъж и много силен човек. Ръцете му се стрелнаха да ме хванат за раменете. Аз бях слмка за неговата сила. Той ме вдигна във въздуха и ме стовари на стола.

- А сега – каза той след като изпъшках и преглътнах болката – Разправи ми цялата работа Стандинг. Изплюй камъчето...до края, ако не ти е жал за себе си.

- Не зная нищо, за това което е станало... – започнах аз.

Повече не успях да кажа. Той изръмжа и с един скок се нахвърли отгоре ми. Отново ме вдигна във въздуха и стовари на стола.

- Без глупости Стандинг – предупреди ме директора – Кажи си всичко от начало до край. Къде е динамитът?

- Не зная нищо за никакъв динамит... – протестирах аз.

Той пак ме вдигна и блъсна на стола.

Минал съм през много изтезания от различен вид, но когато размишлявам за тях в тишината на тези мои сетни дни, сигурен съм, че никое друго страдание не може да се сравни с това мъчение. С помощта на моето тяло този здрав сто загуби всякаква прилика със стол. Донесоха друг и след време и той бе разнебитен. Те донасяха все нови столове и безконечния разпит за динамита продължаваше.

Когато директорът Атъртън се умори, смени го капитан Джейми, а след това надзирателят Монохан зае мястото му в стоварването ми върху стола. И все динамитът та динамитът – “къде е динамита?” – а нямаше никакъв динамит. Знаете, най-после аз бях готов да дам голяма част от безсмъртната си душа за няколко фунта динамит, за които можех да призная.

Не зная колко стола бяха счупени с моето тяло. Аз припадах безброй пъти и накрая всичко това се превърна в някакъв кошмар. Бях наполовина занесен и наполовина избутан и завлечен обратно в тъмнината. Там, в карцера, когато дойдох в съзнание, заварих доносник. Беше един бледолик дребен наркоман, готов да направи каквото му поискат за малко наркотик. Щом го разбрах, изпълзях до решетката и извиках в коридора:

- При мене има “слушалка” момчета! Игнейшъс Ървин! Внимавайте като приказвате!

Избухналите клетви биха разклатили самоувереността на човек, по-смел от Игнейшъс Ървин. Беше жалък в ужаса си, а ревналите като зверове от всички страни иземогващи от болка доживотни му разправяха на какви ужасии ще го подложат през идните години.

Да бе имало тайни, присъствието на доносник в карцерите щеше да накара затворниците да мълчат. Но при положение, че всички се бяха заклели да казват истината, те говореха пред Ървин открито. Единствената голяма загадка беше динамитът, за който те знаеха толкова малко, колкото и аз. Те се обръщаха към мен. Умоляваха ме, ако ми е известно нещо за динамита, да си призная и да ги спася от по-нататъшни страдания. А аз можех да им кажа само истината: че не зная нищо за никакъв динамит.

Едно нещо, което доносникът ми каза, преди надзирателите да го отведат, говореше колко сериозен беше този въпрос за динамита. Разбира се, аз предадох на всички новината, която гласеше, че нито едно колело не се било завъртяло в затвора през този ден. Хиляди осъдени, които работеха, останали заключени в килиите си, и имало изгледи никоя от разните фабрики на затвора да не заработи пак, докато не се откриел някакъв динамит, скрит от някого някъде в затвора.

А следствието все продължаваше. Все така затворниците ги измъкваха един по един и домъкваха или донасяха обратно. Разправяха, че директорът Атъртън и капитан Джейми, изтощени от усилията си, се сменявали един друг през два часа. Докато единият спял, другият разпитвал. И спели без да се съблекат, в същата стая, където един след друг били смазвани яките затворници.

И от час на час в тъмните карцери безумните ни мъки се изостряха. О, повярвайте ми като на човек, който знае, че да бъдеш обесен е лесно, в сравнение с начина, по който живи хора могат да бъдат изтезавани до крайност и пак да останат живи. Аз също страдах наравно с тях от болки и жажда; но към моите страдания се добавяше и това, че прз цялото време си давах сметка и за страданията на другите. От две години бях непоправим и моите нерви и мозък се бяха закалили от страданието. Ужасно нещо е да видиш як мъж смазан. Около мен смазваха едновременно четиридесет яки мъже. Непрекъснато се чуваха молби за вода и помещението се превърна в лудница от викове,стонове, бръщолевене и бълнуване на хора, изпаднали в делириум.

Не разбирате ли? Истината, тъкмо истината, която казвахме, беше нашето проклятие. Когато четиридесетте души твърдяха едни и същи неща с такова единодушие, директорът Атъртън и капитан Джейми можеха само да стигнат до извода, че показанието е научена наизуст лъжа, която всеки от четиридесетте повтаря като папагал.

От гледна точка на властите, тяхното положение бе не по-малко отчаяно от нашето. Както научих после, директорския съвет на затвора бил свикан телеграфически и две роти милиция бе спешно изпратена към затвора.

Беше зимно време, а студът е понякога остричък дори и в калифорнийската зима. В карцерите нямахме одеяла. Моля ви да разберете, че е много студено да изтегнеш пребита човешка плът на ледени камъни. Най-после ни дадоха вода. С гаври и псувни надзирателите вкараха пожарния маркуч и започнаха да поливат със силната струя карцер след карцер, докато пребитите ни тела се спитиха онаново от напора, с който ни шибаше струята, докато се видяхме до коляно във водата, за която толкова бяхме жадували и за която сега се молехме да спре.

Няма да говоря за всичко онова което преживяхме в карцерите. Между другото само ще спомена, че никой от тези четиридесет доживотни никога вече нямаше да бъде същия. Луиджи Полацо не можа да си възвърне разсъдъка. Дългия Бил Ходж бавно се побърка и след една година също отиде да се разхожда в алеята на смахнатите. Ах, и колцина още последваха Ходж и Полацо, а други, чиято физическа издръжливост бе подровена, станаха жертви на затворническа туберколоза. Цели двадесет и пет процента от четиридесетте умряха през следващите шест години.

След моите пет години в единочка, когато ме отведоха от Сан Куентин,за да ме съдят, видях Джак Трюмсела. Почти нищо не виждах, защото премигвах на слънчевата светлина като прилеп след петте години на тъмно, но все пак видях Джак Трюмсела достатъчно добре за да ми се свие сърцето. Видях го като прекосявах двора. Косата му беше побеляла. Беше прждевременно състарен. Гърдите му бяха хлътнали. Бузите също. Залиташе като ходеше. Ръцете му трепереха като на парализиран. И очите му се наляха със сълзи, когато ме позна, защото и от мен, някогашния мъж, бе останала жалка развалина. Тежах осемдесет и седем фунта. Косата ми се бе прошарила и не беше подстригвана от пет години, както и брадата и мустаците. Азсъщо залитах при ходене, тъй че надзирателите ми помогнаха да прекося залетия от ослепителен блясък двор. И Джак Трюмсела и аз се взирахме един друг и се познахме по пагобните следи на времето.

Хора като нас са превилигировани дори и в затвора, тъй че той се осмели да наруши правилника и да ми заговори с пресекващ и треперещ глас:

- Бива си те Стандинг! – изграчи той – Не се издаде.

- Но аз и нищо не знаех Джак – отговорих му шепнешком (бях принуден да шепна, защото от петте години мълчание бях кажи-речи изгубил гласа си) – Мисля, че изобщо никога не е имало някакъв динамит.

- Така трябва! – изграчи той и детински закима с глава – Дръж на своето. Не им казвай. Тебе те бива. Свалям шапка пред теб Стандинг. Ти не се издаде.

И надзирателите ме поведоха нататък; това беше последния път когато видях Джак Трюмсела. Ясно беше, че дори и той бе повярвал в легендата за динамита.

Два пъти ме изправяха пред пълния директорски съвет. Те ту ме заплашваха, ту ме придумваха. Становището им по отношение на мен се оформи в две предложения. Ако се съглася да предам динамита, ще ми наложат незначително наказание от тридесет дена карцер и след това ще ме направят отговорник на библиотеката на затвора. Ако постоянствам в своята упоритост и не предам динамита, ще ме сложат в единична килия до края на присъдата ми. В моя случай, понеже бях доживотен, това бе равностойно да ме осъдят на строг тъмничен затвор, докато умра.

О, не, Калифорния е цивилизована. Няма такова нещо предвидено в сборника на законите. То е жестоко и необичайно наказание и никоя съвременна държава не би поела отговорността за подобен закон. Въпреки това в историята на Калифорния аз съм третия човек, който е бил осъден на строг тъмничен затвор до живот. Другите двама бяха Джек Опърхаймер и Ед Морел. Скоро ще ви разкажа за тях, защото дълги години гниех заедно с тях в килиите на мълчанието.

А, още нещо. След малко ще ме изведат и ще ме обесят... не, не за убийството на професор Хаскел. За това получих доживотна присъда. Ще ме изведат и ще ме обесят, защото бях намерен за виновен в нападение с телесна повреда. И това не е в тъмничните правилници. То е законно положение и може да се намери в углавното право.

Предполагам че съм разкървавил носа на еди човек. Аз не видях да тече кръв, но е така според показанията. Търсън му беше името. Беше надзирател в Сан Куентин. Тежеше сто и седемдесет фунта и беше в добро здраве. Аз тежах по малко от деветдесет фунта, бях сляп като прилеп от дългия живот на тъмно и бях прекарал толкова дълго между четири тесни стени, че на големи открити пространства ми се завиваше свят. Всъщност моето е било съвсем ясен случай на начална агорафобия, както скоро го научих в деня, когато избягах от единочката и ударих надзирателя Търстън по носа.

Ударих го по носа и го разкървавих, когато ми се изпречи на пътя и се опита да ме хване. И затова ще ме обесят. В законите на щата Калифорния пише, че доживотен затворник като мен, когато удари тъмничен надзирател като Търстън, се осъжда на смърт. Положително кръвотечението от неговия нос не може да епродължило повече от половин час; въпреки всичко аз ще бъда обесен заради това.

И имайте предвид! Този зацон в моя случай е ex post facto (“като се изхожда от станалото по-късно”). Той не е бил закон по времето, когато убих професор Хаскел. Бил е гласуван чак след като аз бях осъден на доживотен затвор. И тъкмо това е същественото: моята доживотна присъда ме правеше отговорен според един закон, който още не беше влязъл в сила тогава. И поради моя статус на осъден до живот аз ще бъда обесен за телесна повреда, нанесена на надзирателя Търстън. Това е явно ex post facto и следователно противоконституционно.

Но какво общо има конституцията с утвърдените от конституцията правници, когато те искат да махнат от пътя си известният професор Даръл Стандинг? Нито дори случая с моята езекуция ще може да служи като прецедент. Преди една година, както знае всеки, който чете вестници, точно тука във Фолсъм, обесиха Джейк Опънхаймър за съвсем същото престъпление...само че в неговия случай на телесна повреда той не беше виновен за разкървавяването на носа на надзирател. Той беше наранил един затворник с ножа за хляб, когато затворникът се е мъчил да го отнеме от него.

Странно е всичко това – животът и поведението на хората, и законите, и прплитащите се пътища. Аз пиша тези редове в същата килия в отделението на убийците, в която е бил и Джейк Опънхаймър, преди да го изведат и да му направят това, което ще направят на мен.

Предупредих ви, че имам да пиша за много неща. Сега ще се върна към повествованието си. Директорския съвет на затвора ми прдложи избор: да ме направи отговорнок на библиотеката и да ме освободят от тъкачницата за юта, ако предам несъществуващия динамит; доживотен затвор в единочка, ако откажа да предам несъществуващия динамит.

Дадоха ми двадесет и четири часа в усмирителна риза да го обмисля. След това ме изправиха пред директорския съвет отново. Какво можех да направя? Не можех да ги заведа при динамит, който не съществуваше. Казах им това и те ми казаха, че съм лъжец. Казаха ми, че съм труден случай, че съм опасен човек, морален изрод и най-големия престъпник на века. Казаха ми много други неща, а след това ме отведоха в единочките. Слжиха ме в килия номер едно. В номер пет лежеше Ед Морел. В номер дванадесет лежеше Джейк Опънхаймър. И беше лежал там вече десет години. Ед Морел бе прекарал в килията си само една година. Той излежаваше петдесет годишна присъда. Джеик Опънхаимър беше доживотен. Аз също бях доживотен. Поради това изгледите бяха и тримата да останем там за дълго време. И въпреки това минали са само шест години, а нито един от нас не е в единочка. Джейк Опъхаймър го обесиха. Ед Морел го направиха главен отговорник в Сан Куентин и след това помилваха едва онзи ден. Аз съм тука във Фолсъм и чакам деня, определен съответно от съдията Морган, който ще бъде сетния ми ден.

Глупци! Като че ли могат да задушат моето безсмъртие с нескопосаното им приспособление от въже и бесилка! Аз ще тъпча и ще тъпча пак – О! – безброй пъти тази хубава земя. И ще я тъпча в плът, ще бъда княз и селянин, слуга и глупец, ще седя на високо място и ще пъшкам, тъпкан от господари.