Скитник между звездите Джек Лондон

Когато на края на първия ми десетдневен срок в усмирителна риза бях врнат в съзнание от палеца на доктор Джаксън, с който той натисна единият ми клепач, аз отворих и двете си очи и се усмихнах в лицето на директора Атъртън.

- Твърде проклет, за да живе и твърде подъл, за да умре – бе неговата забележка.

- Десетте дена минаха, господин директоре – пошепнах аз.

- Добреде, сега ще те разшнуроваме – изръмжа той.

- Не е това – казах аз – Нали забелязахте усмивката ми? Ако си спомняте, ние имахме малък облог. Не си давайте труд първо да ме разшнуровате, ами дайте тютюна и книжките за цигари на Морел и Опънхаимър. А за закръгляне на сметката ето ви още една усмивка.

- О, зная ги аз такива като теб, Стандинг – сряза ме директорът – Но нищо няма да спечелиш с това. Ако аз не те пречупя, ти ще счупиш всички рекорди за лежане в усмирителна риза.

- Той вече ги е счупил – обади се доктор Джаксън – Кой е чул някой да се усмихва след десет дена в риза?

- Воля и самохвалство – възрази директорът – Разшнуровай го, Хъчинс.

- За къде бързате – попитах аз, разбира се шепнешком, защото жизнените сили у мен бяха толкова намалели, че ми трябваше малкото останала сила и колкото имах воля, за да мога дори да шепна – За къде бързате? Не ме е страх, че ще изтърва някой влак, а ми е толкова дяволски хубаво, както съм си, че предпочитам да не ме тревожите.

Но те ме разшнуроваха все пак и ме изтърколиха до зловонната риза на пода – някаква скована безпомощна живина.

- Нищо чудно, че му е било удобно – каза капитан Джейми – Той нищо не е усещал. Той е парализиран.

- Парализирана е баба ти – присмя се директорът – Изправи го на крака и ще видиш, че той стои.

Хъчинс и лекарят ме изправиха.

- Сега пуснете! – изкомандва директорът.

Животът не можеше да се върне изведнъж в тялото, което е било фактически мъртво десет дена, и поради това, понеже нямаше още сили в плътта ми, коленете ми се подгънаха, аз рухнах, търколих се настрани и си разбих челото в стената.

- Видяхте ли? – възкликна капитан Джейми.

- Чудесен актьор! – отвърна директорът – Тоя човек има сили да направи какво ли не!

- Прав сте господин директоре – пошепнах от пода – Аз го направих нарочно. Това беше театрално падане. Вдигнете ме и аз ще го повторя. Обещавам ви, че ще бъде много забавно.

Няма да се спирам върху мъчителността на възвршващото се кръвообращение. Тя щеше да стане нещо обикновено за мен и допринесе своя дял за врязването в лицето ми на бръчките, които ще занеса на бесилото.

Когато най-после си излязоха, останах да лежа до края на деня, зашеметен, в полусъзнание. Има толкова неща, като анестезия на болката, предизвикана от болка, твърде остра, за да я изтърпиш. И аз се запознах с тази анестезия.

Привечер можех вече да пълзя из килията си, но все още не можех да се изправя. Пих много вода и се почистих, доколкото успях; но чак на другия ден можах да се накарам да ям, и то със съсредоточено усилие на волята.

Програмата, която бе предписана от директора Атъртън, беше да ме оставят за няколко дена да си почина и да се съвзема, и след това, ако междувременно не изкажа скриваллището на динамита, трябваше да ме сложат в усмирителна риза за още десет дена.

- Съжалявам, че ви причинявам толкова грижи, господин директоре – казах му аз – Жалко е, че все не мога да умра в ризата и да ви освободя от мъченията ви.

Съмнявам се по онова време да съм тежал и трошка повече от деветдесет фунта. А пък две години преди това, когато вратите на Сан Куентин се затвориха зад мен, бях тежал сто шестдесет и пет фунта. Изглеждаше невероятно, че бих могъл да изгубя още нещо от теглото си и да остана жив. И въпреки това в последвалите месеци отслабвах малко по малко, докато сигурно трябва да съм бил по-близо до осемдесет, отколкото до деветдесет фунта. Зная, че след като сполучих да се измъкна от единочката и да ударя надзирателя Търстън по носа, преди да ме заведат в Сан Рафаел да ме съдят, когато ме почистиха и обръснаха, съм тежал осемдесет и девет фунта.

Има някой, които се чудят как човек се ожесточава. Директорът Атъртън беше жесток човек. Той ме ожесточи мен, а тази моя ожесточеност му подейства и го направи още по-жесток. И въпреки всичко, той не можа да ме убие. Трябваше да се прибегне до щатското правосъдие в Калифорния, съдия, даващ присъда за обесване, и губернатор, отказващ помилване, за да ме изпратят на бесилката за това, че съм ударил с юмрук надзирател в затвора. Аз винаги ще поддържам, че този надзирател е имал много чувствителен нос. Тогава аз бях сляп като прилеп залитащ скелет. Понякога се чудя дали наистина съм му разкървавил носа. Разбира се, той се закле за това в съда. Но аз съм познавал надзиратели, които са полагали клетва и за по-лоши лъжесвидетелства от това.

Ед Морел бе нетърпелив да узнае дали съм сполучил с опита, но когато поиска да говори с мен, бе прекъснат от Смит надзирателят, който се случи да бъде дежурен за единочките.

- няма значение, Ед – изчуках му аз – Ти и Джейк ще си мълчите, а аз ще ви разправя всичко. Смит не може да ви попречи да слушате и не може да ми попречи на мен да чукам. Те положиха крайни усилия, но аз все още съм жив.

- да го спреш това, Стандинг! – ревна Смит от коридора, към който се отваряха всички килии.

Смит беше особено мрачна личност, несравнено най-жестокият и най-злобният между надзирателите ни. Ние често разсъждавахме дали го тормози жена му, или има хронически запек.

Аз продължих да чукам с кокалчетата на ръката си и той дойде до решетката да ми се озъби.

- Казах ти да я спреш тая работа! – изръмжа той.

- Съжалявам – отвърнах любезно аз – но имам нещо като предчувствие, че ще продължа да чукам. И ...ъ-ъ-ъ...моля да ме извините за интимния въпрос... какво ще направите?

- Аз ще... – започна той гневно и с това, че не можа да довърши забележката си, доказа, че думите му не са за изказване.

- Да? – подканих го аз – Какво точно, моля?

- Ще извикам тук директора – рече той със запъване.

- Моля ви се поканете го. Крайно очарователен господин, дума да не става. Блестящ пример за облагородяващите влияния, които се промъкват в нашите затвори. Доведете го при мене веднага! Искам да му се оплача от вас.

- От мен ли?

- Да, точно така, от вас – продължих аз – Вие настоявате по груб, селяшки начин да прекъснете разговора ми с другите гости на това общежитие.

И директорът Атъртън дойде. Вратата се отключи и той се втурна в килията. Но – о! – аз бях толкова недосегаем! Той беше направил най-лошото, което можеше да направи. Той нямаше власт над мен.

- Ще ти прекъсна храната! – закани се той.

- Както обичате – отговорих – Свикнал съм на това. Не съм ял десет дни и, знаете ли, да се мъчиш да започнеш да ядеш отново е ужасно нещо.

- А, ти ме заплашваш, така ли? Гладна стачка, а?

- Извинете – казах аз и гласът ми беше кадифен от учтивост – Това предложение излезе от вас, не от мен. Помъчете се поне понякога да бъдете логичен. Надявам се да ми повярвате, че нелогичността ви е далеч по-болезнена за мен, отколкото всичките ви изтезания.

- Ще спреш ли да водиш разговори с чукане? – попита той.

- Не, моля да ме извините, че ви ядосвам, но нещо толкова силно ме принуждава, да разговарям с чукане, че....

- Още две думи и ще те сложа пак в усмирителна риза! – прекъсна ме той.

- Моля ви се. За тази риза душа давам! Аз съм роден за усмирителна риза! Аз пълнея в ризата! Погледнете тая ръка – аз вдигнах ръка и му показах мускул, тъй смален, че когато го свалих, той изглеждаше като връв – Истински ковашки мускул, нали, господин директоре? Хвърлете око към изпъчените ми гърди. Венчаните борци да си пазят лаврите! Я коремът ми... знаете ли, човече, аз така дебелея, че моят случай ще се превърне в скандал с това прехвърляне в затворите. Внимавайте, господин директоре, че данъкоплатците може да ви подгонят!

- Ще спреш ли тия приказки с чукането? – изрева той.

- Не, благодаря ви за любезните грижи. След зряло размишление реших да продължа да говоря с чукане.

Той ме загледа за миг онемял и след това в пълно безсилие се обърна да си върви.

- Един въпрос, моля ви се.

- Какво има? – рече той през рамото си.

- Какво ще направите сега?

С проявената в този момент ярост за мен и до днес остава необяснимо чудо как не е умрял до сега от апоплексия.

Час след час, след като директорът безславно си отиде, аз изчуквах и изчуквах разказа за приключенията си. Чак вечерта, когато дежурството пое Джоунс Тестяното лице и започна както винаги тайничко да си подремва, можаха да ми се обадят Морел и Опънхаймър.

- Въздушни кули! – отсече с чукане Опънхаймър.

“Да – помислих си аз – мечтите ни наистина се градят върху преживелиците.”

- Когато бях нощен разсилен, веднъж пуших опиум – продължи Опънхаймър – И искам да ти кажа, че с нищо не можеш да ме учудиш, що се отнася до виждане на разни неща. Сигур точно това правят разните писатели: пушат опиум, за да включат въображението си на трета скорост.

Но Ед Морел, който бе пътувал по същия път, както аз, макар и с други резултати, ми повярва. Каза ми, че когато тялото му умирало в усмирителната риза и сам той напускал затвора, никога не е бил някой друг освен Ед Морел. Никога не е преживявал предишни съществувания. Когато духът му блуждаел свободен, блуждаел винаги в сегашното. Разказа ми също, че както можел да напусне тялото си и да го гледа легнало в ризата на пода в килията, така можел да напусне затвора и в настоящето да посети отново Сан Франциско и да види какво става там. По този начин посетил на два пъти майка си, като и двата пъти я заварил да спи. При това скитане на духа – каза той – нямал никаква сила над материални неща. Не можел да отвори или затвори врата, да помръдне някой предмет, да издаде някакъв звук или да прояви присъствието си. От друга страна, материалните неща нямали сила над него. Стени и врати не представлявали препятствие. Същността или реалното нещо, което представлявал, била мисълта, духът.

- Бакалницата на ъгъла, близо до къщата, дето живееше майка ми, бе минала в други ръце – разправи ни той – Познах го по новата фирма над дюкяна. Трябваше да чакам шест месеца, докато мога да пиша първото си писмо, но когато писах, питах майка за това. И тя отговори да, собственикът се сменил.

- Прочете ли тая фирма на бакалницата? – попита Опънхаймър.

- Разбира се, че я прочетох – беше отговорът на Морел – Как иначе щях да го зная?

- Добре – изчука неверникът Опънхаймър – Това лесно можеш да докажеш. Някой път, когато на смяна са някой разбрани надзиратели, дето ни дават да хвърлим поглед на вестник, помъчи се да те сложат в усмирителна риза, измъкни се от тялото ни и отскочи до стария ни Фриско. Иди към два или три часа след полунощ на Трета и Пазарската улица, когато тъкмо изхвърлят утринните вестници. Прочети последните новини. Веднага бързо се промъкни в Сан Куентин, така че да си тука, преди влекачът с вестниците да е минал през залива и ми разкажи какво си прочел. Ще почакаме и ще вземем сутрешен вестник, когато дойде, от надзирателя. Тогава, ако туй дето си ми го казал, го има във вестника, ще ти вярвам до гроб.

Това беше добър начин да се провери. Не можех да не се съглася с Опънхаймър, че такова доказателство щеше да бъде абсолютно. Морел каза, че ще го направи някой път, но че не му е чак толкова приятен процесът на напускане на тялото, та нямало да прави този опит, докато страданието му в усмирителната риза не стане съвсем непоносимо.

- Така е с всички: като се стигне до изпълнение, никакви ги няма – каза критично Опънхаймър – Моята майка вярваше в духове. Когато бях малък, тя вечно ги виждаше, говореше с тях, искаше им съвети. Но никога не е изкарала нищо истинско от тях. Духовете не можеха да й кажат къде старият може да хване някаква работа, или да намери златна мина, или да спечели на китайска лотария. Да се убиеш, не можеше. Глупостите, дето те й разправяха, бяха, че чичото на стария имал гуша или че дядо му умрял от скоротечна охтика, или че до четири месеца сме щели да се преместим, а туй последното беше от лесно по-лесно, като ви кажа, че се местехме средно по шест пъти на година.

Мисля, че ако Опънхаймър беше имал възможност да получи добро образование, от него щеше да излезе някой Маринети или Хекел*(немски биолог – защитник на трансформизма). Той беше земен човек в привързаността си към неопровержимия факт и обладаваше прекрасна, макар и студена логика. “Трябва да ми покажеш” – беше основното му правило за разглеждане на каквото и да било. Липсваше му и за една йота вяра. Това беше изтъкнал Морел. Липсата на вяра не бе позволила на Опънхаймър да сполучи в постигането на малката смърт в усмирителната риза.

Виждаш, читателю, че не всичко беше безнадеждно лошо в единочките. При наличието на три ума като нашите имаше много неща, с които да убиваме времето. Много вероятно е, че ние се запазвахме един друг от полудяване, макар и да трябва да призная, че Опънхаймър бе гнил пет години в единочка съвършено сам, преди да дойде Морел, и пак бе останал с разума си.

От друга страна, недей погрешно мисли, че животът в единочката беше една безумна оргия на блажено общуване и ободряващи психологични проучвания.

Ние изпитвахме много и ужасни болки. Надзирателите ни бяха зверове – подлеци, платени от теб, данъкоплатецо. Обстановката ни беше гадна. Храната беше отвратителна, еднообразна, не беше питателна. Само хора, които си го налагаха с волята, можеха да преживеят с такава малокалорична диета. Сигурен съм, че нашите премирани говеда, овце, свини в Университетското показно стопанство в Дейвис биха залинели и умрели, ако не получаваха по-научно изчислени дажби, отколкото ние.

Ние нямахме прочетни книги. Самото ни разговаряне с чукане беше нарушение на правилника. Светът, доколкото това засягаше нас, фактически не съществуваше. Беше по-скоро призрачен свят. Опънхаймър например не беше виждал автомобил или мотоциклет. Понякога се промъкваха новини, но неясни, отдавна изживени, недействителни. Опънхаймър ми каза, че научил за Руско-японската война чак две години след нейния край.

Ние бяхме живи погребани, живи мъртъвци. Единочките бяха нашия гроб, в който при случай си говорехме с почукването на кокалчетата, както духовете почукват на спиритичен сеанс.

Новини ли? Какви малки неща бяха новини за нас! Смяна на хлебарите – можехме да го познаем по хляба. Какво е накарало Джоунс Тестяното лице да вземе една седмица отпуска? Дали за почивка, или поради болест? Защо Уилсън, само след десет дни на нощна смяна, е бил преместен другаде? Кой е насинил окото на Смит? Ние разсъждавахме със седмици за такива дреболии като последната.

Някой затворник, наказан с един месец в единочка, беше събитие. И въпреки това не можеше да научим нищо от такъв преходен и често пъти тъп Дантес, който оставаше в нашата преизподня твърде късо време, за да се научи да говори с чукане, и се връщаше пак в широкия бял свят на живите.

И все пак не всичко беше толкова незначително дребно в нашето царство на сенките. Например аз научих Опънхаймър да играе шах. Помислете си – какво огромно постижение е да научиш един човек през тринадесет килии с почукване на пръсти; да го научиш да вижда шахматна дъска, да може да си представи всичките фигури, пионките и разположението, да знае различните ходове; и да го научиш на всичко това с такова съвършенство, че двамата с него можехме накрая само с една зрителна представа да играем шах чисто мисловно. На края ли казах? Да отдам още веднъж дължимото на великолепния ум на Опънхаймър: накрая той започна да ме побеждава в играта – той, който никога в живота си не беше виждал шахматна дъска!

Каква представа например за офицер можеше да възникне в ума му, когато аз изчуквах основния ни код за офицер? Напразно често му задавах точно този въпрос. Напразно той се мъчеше да ми опише с думи мисловният образ на нещо, което никога не беше виждал, но с което въпреки всичко беше способен да оперира по такъв майсторски начин, че да ме обърка безброй пъти в течение на една игра.

Мога само да размишлявам за такава проява на воля и дух и да заключа, , както тъй често заключвам, че тъкмо те представляват действителността. Само духът е действителен. Плътта е фантасмагория и призрак. Питам ви как – повтарям, питам ви как може материята или плътта да играе шах на въображаема дъска с въображаеми фигури пред един вакуум от тринадесет килии, свързани само с чукане с кокалчетата на пръстите?
ГЛАВА 15

Някога съм бил Адам Странг, англичанин. Периодът, в който съм живял, доколкото мога да го определя, е бил някъде между 1550 1650 година и съм доживял, както ще видите, до преклонна възраст. Откакто Ед Морел ме научи как да стигам до малката смърт, винаги съм съжалявал, че не съм се занимавал по-сериозно с история. Тогава щях да мога да разпозная и сложа на място много неща, които не са ми ясни. При сегашното положение съм принуден да напипвам и да отгатвам пътя си към времето и мястото на предишните си съществувания.

Странното в съществуването ми като Адам Странг е, че си спомням толкова малко за първите му тридесет години. Адам Странг се е появявал много пъти, когато съм бил в усмирителната риза, но всеки път той се съживява напълно порасъл, мускулест, навършил тридесет години.

Аз, Адам Странг, неизменно идвам на себе си на група ниски, песъчливи острови, някъде под екватора, което вероятно е западната част на Тихия океан. Винаги се чувствам у дома там и, изглежда съм прекарал там известно време. Има хиляди хора по тези острови, при все, че аз съм единственият бял. Туземците са великолепна раса, мускулести, плещести, високи. Мъж, висок шест фута е нещо обикновено. Кралят Раа Коок е поне половин фут по-висок и макар да тежи сигурно цели триста фунта, е тъй добре сложен, че човек не би го нарекъл дебел. Мнозина от главатарите му са също толкова едри, а жените не са много по-дребни от мъжете.

Голям е броят на островите в групата, на които Раа Коок е крал, въпреки че купчинката острови на юг са размирни и от време на време се бунтуват. Зная, че тземците, при които живея, са полинезийци, защото косата им е права и черна.. кожата им има топъл залтистокафяв цвят. Езикът им е звучен, богат и мелодичен, беден откъм съгласни и се състои главно от гласни. Те обичат цветя, музика, танци и игри и са по детински непресторени в забавленията си, макар и да са зверски жестоки, когато се ядосат и на война.

Аз, Адам Странг, зная миналото си, но като че ли не мисля много за него. Живея с настоящето. Аз съм лекомислен, нехаен, непредпазлив и щастлив поради чудесното си здраве и излишък на жизнени сили. Риба, плодове, зеленчуци и водорасли – пълен стомах – и аз съм доволен. Заемам високо положение при Раа Коок, който стои най-високо, по-високо дори и от Аба Таак, който е най-висшия жрец. Никой не смее да вдигне ръка или оръжие срещу мен. Аз съм табу – свещен, както хижата на свещеното кану, под пода на която почиват костите на само бог знае колко предишни крале от рода на Раа Коок.

Аз зная всичко за претърпяното корабокрушение и как останах единствен от всички моряци на кораба; беше голямо крушение и голям вятър, но аз не размишлявам много-много за бедствието. Когато изобщо мисля за миналото, мисля повече за детството си край полите на моята млечнобяла, лененокоса, напета майка англичанка. Там съм живял в мъничко селце от десетина къщи със сламени покриви. Чувам отново косовете и дроздовете в живите плетове и виждам отново сините камбанки, изсипали се от дъбовата гора и по кадифената морава, като пяна на синя вода. А най-много си спомням грамадния жребец с космати глезени, когото често водеха по тясната уличка, а той тацуваше, ходеше странишком и цвилеше. Аз се плашех от огромното животно и винаги с писък бягах при майка си и успявах ли да я намеря, хващах се за полите й и се криех в тях.

Но стига толкова. Не е детството на Адам Странг това, за което се каня да пиша.

Няколко години живях на островите, които останаха без име за мен и на които – сигурен съм – аз бях първият бял човек. Бях женен за Леи-Леи, сестрата на краля, която беше само един-два пръста по-висока от шест фута и с тези един-два пръста по-висока и от мен. Аз имах прекрасна фигура като мъж – плещест, строен, добре сложен. Жените от всички раси, както ще видите, ме заглеждаха благосклонно. Под мишниците, запазена от слънцето, кожата ми бе млечно бяла, както на майка ми. Очите ми бяха сини. Мустаците, брадата и косата ми имаха този жълтозлатист цвят, какъвто виждаме понякога на картините, на северни морски царе. Да, трябва да съм бил потомък на тези стари заселници в Англия и макар и роден в къща на земеделец във вътрешността, в кръвта ми все още е имало морска сол, та рано намерих пътя към корабите и станах морски вълк. Това и бях – нито офицер, нито господин, а прост моряк, отруден, търпрлив, издръжлив.

За Раа Коок цена нямах, оттам бе и височайшето му покровителство. Аз умеех да кова желязо, а останките от нашия кораб бяха доставили първото желязо в страната на Раа Коок. От време на време ние отивахме с някое и друго кану да докараме желязо от крушението. Корпусът беше се освободил от рифа и лежеше на деветдесет фута дълбочина. И ние вадехме желязото от деветдесет фута. Чудни гмурци и подводни работници са тези тиземци! Аз се научих да се гмуркам на тази дълбочина, но не можех да се изравня с тях в плувната им ловкост. На сушата, благодарение на английското ми обучение и силата, можех да преборя кой да е от тях. Научих ги на бой с тояги, и тази игра се превърна в истинска болест, тъй че счупените глави не бяха рядкост.

След корабокрушението ми бе останал един дневник, толкова разпокъсан, разкиснат и станал на каша от морската вода, с така размито мастило, че почти нищо не можеше да се разчете. Обаче с надеждата, че някой любител на старини би могъл да посочи по-определено датата на събитията, които ще опиша, давам тука една извадка. Особеният правопис може да послужи за ключ. Забележете, че макар буквата “с” да се използва, на повечето места вместо нея стои буквата “ш”.

Понеже вятърът беше благоприятен, това ни даде възможността, да изшушиме част от провизиите ши. Особено няколко китайски шунки и шушена риба, които шъштавяха чашт от хранителните ни запаши. Божествената шлужба бе шъшто отслужена на палубата. Шлед обеда вятърът беше южен с резки пориви, но шух,така че на другата шутрин можахме да почистим твиндека и шъщо да опушим кораба с барут.

Но трябва да побързам, защото този ми разказ не е за Адам Странг, претърпелият крушение морски вълк на коралов остров, а за Адам Странг, наречен по-сетне Йи Йонк-ик, могъщия, който е бил някога фаворит на всесилния Юнсан, любовник и съпруг на принцеса Ом, от царския род Мин, и който дълго време бе просяк и парий във всички селища по всички брегове и пътища на Чосон. (Аха, ето ви на – Чосон. Това значи страната на утринната свежест. На съвременен език тя се казва Корея)

Помнете, това е било преди три-четири века, когато аз живях като първия бял човек на кораловите острови на Раа Коок. В онези води и по онова време корабно платно се виждаше рядко. Можех да остана там до края на дните си и да живея в мир и чревоугодничество, под слънчеви лъчи, където нямаше слана, ако не беше “Спарвер”. “Спарвер” беше холандски търговски кораб, потеглил в неозначени на картите морета за Западна Индия отвъд Западната Индия. И вместо Западна Индия намери мен, и аз бях единственото, което той намери.

Нали ви казах, че аз бях лекомислен, златокос, безотговорен великан, останал хлапак въпреки годините. Почти без да ми се свие сърцето, щом “Спарвер” напълни бъчвите си с вода, напуснах Раа Коок и приятната му родина, напуснах Леи-Леи и всичките й накичени с цветя сестри и с усмивка на устните и познатите корабни миризми, гъделичкащи приятно ноздрите, отплавах пак като прост моряк под заповедите на капитан Йохане Маартенс.

Чудесно скитничество беше това, което последва на борда на “Спарвер”. Ние търсехме нови земи с коприни и подправки. В действителност намерихме треска, насилствена смърт, гибелни райски кътчета, където смъртта и красотата устройваха заедно костници. Този старик Йоханес Маартенс, лишен от всякаква следа на романтика на безстрастното си лице и побелялата си скандинавска глава, търсеше островите на Соломон, мините на Голконда – да, той търсеше старата загубена Атлантида, която се надяваше да намери непокътната и непотопена. А вместо това намери ловци на глави, живеещи на дървета човекоядци.

Ние слизахме на непознати острови, където морето се разбиваше в бреговете, а от планинските върхове се издигаше дим, където къдрави, дребни, звероподобни хора виеха като маймуни в гъсталаците, преграждаха горските си пътеки с тръни и вълчи ями и ни замеряха с отровни стрели от смълчаната и здрачна джунгла. И всеки жилнат от такава стрела умираше в стршни мъчения и писъци. Сблъсквахме се и с други хора, по-свирепи, по-едри, които влизаха в открит бой по бреговете и ни обсипваха с копия и стрели, а огромните тъпани от дървесни дънери и малките тамтами гърмяха и бумтяха бойния зов през обрасли с дървета долове, и по хълмовете като колони се издигаха сигнални пушеци.

Хендрик Хамил беше суперкарго и съсобственик в това приключение на “Спарвер”, а каквото не беше негово бе притежание на капитан Йоханес Маартенс. Капитанът говореше малко английски, а Хендрих Хамел малко повече. Моряците, с които се събрах говореха само холандски. Но от един морски лъв само да поискаш да научиш холандски... да-да, и корейски, както ще видите!

Към края стигнахме отбелязаната страна на картата Япония. Но хората не искаха да имат нищо общо с нас и чиновници с по две саби, с широки копринени роби, от които на капитан Йоханес Маартенс му потекоха лигите, дойдоха при нас на борда и учтиво ни помолиха да си отидем. Под вежливите им обноски се долавяше желязна воля на войнолюбив народ и ни го разбрахме и си взехме пътя.

Бяхме прекосили японските проливи и навлизахме вече в Жълто море на път за Китай, когато “Спарвер” заседна на скали. Той беше едно разнебитено корито, старият “Спарвер”, толкова мъчноподвижен и обрасъл с водорасли и миди по дъното, че не можеше отново да поеме курса си. Обърнат рязко в бейдевинт, не можеше да се завърти на повече от шест румба и тогава се заклати нагоре-надоло, като захвърлена във водата ряпа. Един галиот*(холандски товарен гребен кораб) можеше да мине за клипер*(бързоходен кораб – платноход) в сравнение с него. Не можеше и да се сънува да се лавира с него; да направиш завой през фордевинд трябваше целият екипаж и половин вахта. При това положение ние бяхме хванати на подветрения бряг при вятър, променил посоката си с осем румба и стигнал силата на ураган, който ни беше вадил душите четиридесет и осем часа.

Ние дрейфувахме към сушата в студената светлина на бурно съмване през безмилостни напречни вълни, високи като планини. Беше посред зима и между кълбящи снежни вихри съзирахме настръхналия бряг, ако можеше да се нарече бряг, толкова беше нарязан. Имаше неизброими мрачни острови и островчета, смътни, покрити със сняг планини отвъд и навред щръкнали канари, твърде стръмни, за да задържат снега, издатини на носове и зъбери и отломки от скали, подали се от кипящото море.

Нямаше име за тази страна, към която отивахме, и никакви белези да е била някога посетена от мореплаватели. Бреговата й линия беше само загатната на картата ни. От всичко това трябваше да заключим, че жителите й бяха толкова негостоприемни, колкото и малкото от страната им, което можехме да видим.

“Спарвер” отиваше с носа напред към една канара. В отвесното й подножие имаше дълбока вода, така че насоченият ни към небето бушприт се смачка от удара и се пречупи в основата си. Фокмачтата бе отнесена през борда със страшно пукане на вантите и щагите и падна напред срещу канарата.

Винаги съм се възхищавал на стария Йоханес Маартенс. Една внезапна вълна ни отнесе от високият ют и ни търколи и просна на шкафута, откъдето с мъка се добрахме напред до вдигналия се стръмно нагоре бак. Към нас се присъединиха и други. Вързахме се там здраво и се преброихме. Бяхме осемнадесет. Останалите бяха загинали.

Йоханес Маартенс ме побутна и посочи нагоре, през изливащите се отгоре ни потоци вода, отблясквани от канарата. Аз разбрах какво искаше той. Двадесетина фута под клотика предната мачта се триеше и стържеше в една издатина на канарата. Над издатината имаше пукнатина.капитанът искаше да знае дали ще посмея да скоча от върха на мачтата в пукнатината. От време на време разстоянието ставаше само някакви си шест фута, защото мачтата се клатеше като пияна според клатенето и удрянето на корпуса, върху коъто лежеше пречупилият й се долен край.

Аз се заизкачвах. Но те не останаха да чакат. Един по един се развързаха и тръгнаха подир мен по несигурната мачта. Имаше основание да се бърза, защото всеки миг “Спарвер” можеше да потъне в дълбоката вода. Аз изчаках удобен момент за скока и сполучих; стъпил криво-ляво в пукнатината, се приготвих да помагам на тези, които щяха да скачат след мен. Беше бавна работа. Ние бяхме мокри и полузамръзнали от брулещия вятър. Освен това скачането трябваше да се съчетае с клатенето на корпуса и люшкането на мачтата.

Кокът загина пръв. Вятърът го отскубна от върха на мачтата и тялото му се преметна няколко пъти при падането. Една вълна го подхвана и смачка на пихтия в канарата. Каютният прислужник, брадат, двадесет и няколко годишен мъж, не можа да се хване, подхлъзна се, завъртя се около мачтата и беше прикован към издатината на скалата. Прикован ли? Животът бе изстиснат от него в същия миг. Двама други последваха кока. Капитан Йоханес Маартенс беше последен и заедно с него станахме четиринадесет души, вкопчили се в тази пукнатина. Един час след това “Спарвер” се изхлузи и потъна в дълбоката вода.

Две денонощия прекарахме ние на косъм от гибелта върху тази канара, защото нямаше път ни надолу ни нагоре. На третата сутрин ни откри една рибарска лодка. Рибарите бяха облечени от глава до крака в мръсни бели дрехи, дългата им коса бе вързана на чудноват възел на темето – брачният възел, както щях да науча по-сетне, а също щях да науча колко е удобно да го хванеш с едната ръка, докато налагаш с другата, когато при пререканието не ти стигат думи.

Лодката се върна в селото за помощ и за свалянето ни дотрябваха повечето селяни, по-голямата част от снаряжението им и по-голямата част от деня. Те бяха бедни, клети хорица, а храната им трудна за приемане дори от стомаха на един морски вълк. Оризът им беше кафяв като шоколад. В него оставаха половината люспи заедно с парчета плява, клечки и неопределена смет, които караха човек често да спира да дъвче, за да бръкне в устата с палец и показалец и да издърпа това, което му пречи. Освен това те ядяха просо и изумителен брой различни и безбожно люти туршии.

Къщите им бяха с пръстени стени и сламени покриви. Под пода минаваха канали, по които излизаше пушекът от кухнята и отопляваше на минаване спалните. Тука лежахме ние и почивахме много дни, като се утешавахме с мекия им и безвкусен тютюн, който пушехме в мънички лулички на дълги цял лакът чибуци. Имаше още и топло, възкисело, млечно наглед питие, което опиваше само когато човек изпие огромно количество. След като се накърках – кълна ви се – с галони от това нещо, така ме хвана, че чак запях, – а това е което правят морските вълци по цял свят. Окуражени от моя успех, другите продължиха да пият и скоро ние всички си деряхме гърлата, без да ни е грижа за снежната виелица, която виеше навън, и без да мислим за това, че сме захвърлени в неотбелязана по картите, забравена от бога земя. Старият Йоханес Маартенс се кикотеше и кряскаше, и се плескаше по бедрата наред с най-пияните от нас. Хендрик Хамел, сдържан и улегнал мургав холандец с черна коса и лъскави като мъниста черни очички, беше се развилнял не по-малко от всички ни и току вадеше сребърни монети като всеки друг пиян моряк, за да плати още от тая млечна отвара. Държанието ни беше скандално, но жените носеха от питието и всички от селото, които можеха да се поберат, се натъпкаха в стаята да гледат нашите щуротии.

Белият човек е обиколил света от край до край като господар, според моето убеждение, благодарение на неблагоразумното си безгрижие, макар – разбира се – и да е бил подтикван от неспокойния си дух и жажда за повече плячка. И така капитан Йоханес Маартенс, Хендрих Хамел и дванадесетте прости моряци лудяхме и ревахме в рибарското селище, докато снежните вихри свиреха през Жълтото море.

От малкото, което бяхме видели от земята и хората, Чосон не ни направи особено впечатление. Ако тези клети рибари бяха пълностоен образ на местното население, би ни станало ясно защо страната не се посещава от мореплаватели. Но ние щяхме да видим нещо по-друго. Селото беше на остров навътре в залива и неговият първенец вероятно беше изпратил съобщение до континента, защото една сутрин три големи мачтови джонки с триъгълни платна от оризови рогозки пуснаха котва край брега.

Когато пристигнаха сампаните, капитан Йоханес Маартенс се преизпълни с интерес, защото зърнаотново коприни. Един снажен кореец, целият облечен с разноцветни коприни с бледи тонове, беше заобиколен от пет-шест раболепни придружители, също облечени с коприна. Хван Юн Джин , както се казвал той, беше “янбан”, тоест благородник; беше също и каквото можеше да се нарече управител или губернатор на област или провинция. Това значи, че беше назначен чиновник, откупил правото да събира, не, ами да изстисква десятъка от населението.

На брега бяха свалени и се отправиха към селото и сто войници. Въоражени бяха с тривърхи копия, режещи копия и сечащи копия, а тук там по някой мускет с фитил от такъв геройски модел, че имаше по двама войници на мускет: един да носи и да нагласява триногата, върху която се поставяше цевта, а друг да носи и да стреля с пушката. Както щях да науча мускетът гръмвал, понякога не гръмвал и всичко зависело от нагласяването на праханта и състоянието на барута върху подсипа.

Така пътуваше Хван Юн Джин. Стареите на селото се свиваха от страх пред него и с пълно основание, както ние много скоро щяхме да разберем. Аз излязох напред като преводач, понеже вече можех да си служа с няколко десетки корейски думи. Той се навъси и ми направи знак да се махна. Но можех ли да го послушам? Бях висок колкото него, то тежък от него с най-малко тридесетина фунта и кожата ми беше бяла, а косата златиста. Той ми обърна гръб и заговори на първенеца на селото, а шестте му копринени придружители направиха кордон помежду ни. Докато той говореше други войници донесоха от кораба няколко наръча два пръста дебели дъски. Те бяха към шест фута дълги и два фута широки и някак странно цепнати на две по дължина.

Хван Юн Джин даде заповед. Неколцина от войниците се доближиха до Тромп, който седеше на земята и се занимаваше с гноясалия си пръст. Тромп беше глуповат моряк, муден в мисленето и движенията, и преди да се усети какво става, една от тези дъски, които се отваряха и затваряха като ножици, беше сложена и затегната на врата му. Разбрал опасното положение, в което е попаднал, той зарева като бик и се разскача така, че всички трябваше да се отдръпнат, за да освободят място за хвърчащите краища на дъската.

И тогава започна разправията, защото Хван Юн Джин явно имаше намерение да сложи дъски на всички ни. О, ние се бихме с голи ръце срещу сто войници и още толкова селяни, а Хван Юн Джин стоеше настрана, величествен със своите коприни и господарска надменност. Имено тогава спечелих името си Йи Ионг-ик, Могъщия. Дълго след като всичките ми другари бяха победени и с дъски на врата, аз продължавах да се бия. Юмруците ми бяха твърди като бойни чукове, а имах и мускули, и воля да ги въртя.

За моя радост скоро разбрах, че корейците не разбират от юмручен бой и нямат ни най-малка представа от отбрана. Те падаха като кегли и стоварваха еди връз друг. Но Хван Юн Джин беше човекът, когото целех, и единственото нещо, което го спаси, когато се нахвърлих върху него, беше намесата на сателитите му. Те бяха мекотели същества и аз ги направих на нищо, а коприните им станаха на пух и прах, преди цялата тълпа да се нахвърли отгоре ми. Бяха толкова много! Спираха ударите ми, поради това че бяха много, тъй като тези отзад блъскаха предните върху мен. А как ги повалях! Към края те се гърчеха по трима един върху друг в краката ми. Но с време екипажът на трите джонки и кажи речи цялото село се бяха струпали върху ми и малко оставаше да ме смачкат. Да ми сложат дъска беше лесно.

- Божичко, ами сега? – запита Вандерфоот, друг морски вълк, когато ни струпаха на борда на една от джонките.

Ние седнахме на откритата палуба като куп вързани кокошки, когато той зададе въпроса, и в следващия миг джонката се наклони от вятъра и ние се пързулнахме от палубата в шпигатите на подветрената страна с ожулени вратове. А Хван Юн Джин, застанал на високата кърма, гледаше надолу към нас, сякаш не ни виждаше. Много години след това Вандефоот беше известен между нас като “Ами сега, Вандерфоот”. Нещастникът. Той умря от измръзване една нощ по улиците на Кейджо, когато всички врати бяха затворени за него.

Заведоха ни на материка и ни хвърлиха в смрадлив, пъкащ от дървеници и въшки затвор. Такова бе запознанството ни с чинивническия свят на Чосон. Но както ще видите, в дните, когато принцеса Ом бе благосклонна и властта беше в моите ръце, аз щях да отмъстя на Хван Юн Джин за всички ни.

В затвора лежахме много дни. Сетне научихме и причината. Хван Юн Джин изпратил съобщение в Кейджо, столицата, за да разбере какво ще бъде разпореждането на императора за нас. Междувременно ние бяхме зверилница.от зори до мрак зарешетените ни брозорци биваха обсадени от местните жители, защото до сега не бяха виждали човек от нашата раса. Но зрителите не бяха само някаква сбирщина. Дами, носени от кули в паланкини, идваха да видят чудноватите дяволи, изхвърлени от морето, и докато слугите им отпъждаха простолюдието с камшици, те продължително и плахо ни разглеждаха. Ние почти не ги виждахме, защото лицата им бяха закрити според обичаите на страната. Само танцувачки, паднали жени и стари баби можеше да се видят навън с открити лица.

Аз често си мислех, че Хван Юн Джин страда от запек и когато има остри болки си го изкарва на нас. Във всеки случай щом му хрумнеше, без всякякъв повод ни изкарваха на улицата пред затвора и ни дръпваха един бой с пръчки сред радостните викове на насъбралата се сган. Азиатецът е жесток звяр и гледката на човешки страдания му доставя наслада.

Както и да е, ние бяхме много щастливи, когато настъпи краят на тези побоища. Причината за това беше пристигането на Ким-Ким. Всичко което мога да кажа и най-хубавото, което мога да кажа е, че Ким беше най-благородният човек от всички други, които съм познавал в Чосон. Когато се запознах с него беше началник на петдесет войници. Беше вече командир на дворцовата охрана, когато аз не можех да направя нищо хубаво за него. И накрая умря, за да спаси принцеса Ом и мен. Ким... е, Ким беше Ким.

Незабавно щом пристигна дъските бяха свалени от вратовете ни и ние бяхме настанени в най-добрия хан, с който можеше да се похвали градът. Все още бяхме пленници, но почтени пленници със стража от петдесет конни войници. На другия ден потеглихме по големия царски път – четиринадесетте моряци, яхнали нискорасли кончета, каквито се използват в Чосон – направо за Кейджо. Императорът изразил желание – както ми каза Ким – да погледа чудноватите морски дяволи.

Това беше пътуване, проточило се много дни през половината дължина на Чосон, както се е проснал от север на юг. Случайно, при първото слизане от седлата, аз пообиколих да видя как хранят нискораслите кончета. И това което видях, ме накара да се разкяскам:”Ами сга, Вандерфоот?”, докато всичките ми другари не пристигнаха тичешком. Човек да не съм, ако това, което ядяха конете, не беше боб чорба, гореща боб чорба и през цялото ни пътуване не им се даваше нищо друго освен боб чорба! Такъв беше обичаят на страната.

Те бяха наистина нискорасли кончета. Като се обзаложих с Ким, вдигнах едно от тях, въпрки цвиленето и боричкането на раменете си, та войниците на Ким, чули вече новото ми име, заповтаряха “Йи Йонг-ик”, Могъщия. Ким, за корейско око беше едър мъж, а корейците са висок, мускулест народ, и Ким малко се надуваше. Но сложил лакът до лакът, длан до длан, стига да поисках, аз превеждах неговата ръка до долу. А войниците ми зяпащите селяни замърморваха “Йи Йонг-ик!”

В известно отношение ние бяхме пътуваща менажерия. Новината за нас ни изпреварваше и цялото околно население се стичаше до пътя, за да ни види на минаване. Това беше безкрайно цирково шествие. Вечер в градовете ханът ни се обсаждаше от множество хора, тъй че нямахме мира, докато войниците не ги разгонеха, като ги бодяха и шибаха с копията си. Но първо Ким повикваше борците и най-силните мъже в селото заради удоволствието да види как ще ги смачкам и натръшкам на земята.

Хляб нямаше, но ние ядяхме бял ориз (който не дава за дълго сила на мускулите), месо, за което разбрахме, че е кучешко (това е животното, което обикновено се коли в Чосон за храна), и туршии – безбожно люти, но които човек започва да харесва извънредно много. Имаше и питие, истинско питие, не млечна мътилка, а бяла пареща течност, дестилирана от ориз, една пинта от която можеше да убие слабак и да запали и развесели силния мъж. В укрепения град Чонгхо аз натъркалях Ким и градските първенци под масата с това питие, или – по-правилно – на масата, защото за маса ни служеше подът, на който седяхме клекнали, и за не знам кой път ми се схващаха бутовете. И пак всички мърмореха “Йи Йонг-ик” и славата за юначеството ми се ширна чак до Кейджо и до императорския двор.

Бях повече почетен гост, отколкото пленник и неизменно яздех до Ким, провесил дългите си крака почти до земята, а на местата, където конят стъпваше по-надълбоко, подметките ми се влачеха в калта. Ким беше млад. Ким беше човечен. Той можеше да бъде мъж в коя да е страна. Двамата с него приказвахме, смеехме се и се шегувахме по цял ден и половината от нощта. И аз наистина направо гълтах корейския. Без друго имах такава дарба. Дори и Ким се възхищаваше от бързината, с която усъвършенствах езика. Аз научавах корейските гледища, корейския хумор, корейските влечения, недостатъци, слбости. Ким ме учеше да пея песни за цветята, любовни песни, трапезни песни. Една от последните бе съчинена от самия него и че ви предложа груб опит за превод на края й. Ким и Пак на млади години се заклели взаимно да се въздържат от пиене, но тази клетва много скоро била пристъпена. На старини Ким и Пак пеят:

Не, не, махни се! Вино вече аз не ща!

Туй питие бунтува моята душа!...

Или почакай, мъничко почакай, спри –

Къде продаваш вино ми отговори.

Зад ъгъла ли казваш ти,ей в онзи дом?

Бъди щастлив тогаз! Отивам там бегом.

Хендрик Хамел, хитър и пресметлив, вечно ме насърчаваше и подтикваше в моите дяволии, с които печелех благосклонността на Ким не само към себе си, но и към Хендрик Хамел и останалите ни другари. Споменавам тук Хендрик Хамел като мой съветник, защото това е свързано с много неща, последвали в Кейджо за спечелване разположението на Юсан, любовта на принцеса Ом и снисхождението на императора. На мен не ми липсваше желанието и безстрашието, както и известна съобразителност, за да играя тази игра; обаче повечето от хитрините – открито го признавам – ми се подсказваха от Хендрик Хамел.

И така пътувахме ние за Кейджо от един укрепен град към друг укрепен град през страна на заснежени планини, прорязани от безбройни тучни долини. И всяка вечер щом се стъмнеше, огньове припламваха от връх на връх и пробягваха през цялата страна. Ким винаги чакаше да види това нощно зрелище. От всички брегове на Чосан – разказа ми Ким – тази верига от огньове пробягваше до Кейджо да занесе вестта си за императора. Един огън означаваше, че в страната цари мир. Два огъня означаваха въстание или вражеско нахлуване. Ние никога не видяхме два огъня. И из ден в ден, както яздехме, Вандерфоот завършваше върволицата и се чудеше: “Божичко, ами сега?”

Ние видяхме, че Кейджо е огромен град, където цялото население освен благородници или янбани бяха облечени с неизменните бели дрехи. Това – обясни Ким – беше едно автоматично определение или посочване на кастата. Така, от пръв поглед, човек можеше да определи общественото положение на всеки индивид по степента на чистотата или мръсотията на одеянията му. Ясно беше, че един кули, който притежава само дрехите, с които е спал и станал, трябва да бъде извънредно мръсен. Също така ясно е, че облечения с безукорно бяло облекло трябва да има и много смени дрехи и да разполага с труда на перачки, да поддържат дрехите му безукорни. Колкото за янбаните, които се обличаха с многоцветни коприни в бледи тонове, тях не ги засягаше такова просто мерило.

След като си починахме няколко дни в един хан, през което време изпрахме дрехите си и пооправихме щетите от корабокрушението и пътя, бяхме повикани да се явим пред императора. На огромното открито пространство пред дворцовата стена стояха исполински каменни кучета, които приличаха повече на костенурки. Те седяха клекнали върху масивни каменни подножия, колкото два високи човешки боя. Стените на двореца бяха грамадни и от дялан камък. Тези стени бяха толкова дебели, че биха устояли и на най-мощния топ в едногодишна обсада. Само портата имаше размери на цял дворец и се издигаше като пагода, на много стъпаловидни етажи, всеки етаж с издадена керемидена стряха. Стегнатата охрана излезе през портата. Това бяха, каза ми Ким, ловците на тигри от Пьонян, най-свирепите и най-страшни бойци, с каквито може да се похвали Чосон.

Но стига. Само на описанието на императорския дворец с право биха могли да се посветят хиляда страници. Достатъчно е да кажа, че тук ние се запознахме с властта в целия й материален облик. Само една дълбока и широка, стара и мощна цивилизация можеше да изгради този дебелостенен многоетажен покрив за царе.

Ние морските вълци, бяхме заведени не в залата за аудиенции, а както ни се видя, в помещение за пиршества. Пиршеството беше към края си и цялото сборище беше във весело настроение. И какво сборище! Висши чиновници, князе от царска кръв, въоражени със саби благородници, бели жреци, обветрени офицери от висшето командване, придворни дами с открити лица, боядисани “кисанг” – танцувачки, които си почиваха след танците си, и придружителки и прислужнички, евнуси, слуги и дворцови роби – неизброимо множество.

Обаче всички се дръпнаха от нас, когато императорът, придружен от близките си приятели, се доближи да ни разгледа. Беше весел самодържец, особено за един азиатец. Не повече от четиридесет годишен, с гладка бледа кожа, невидяла никога слънце, той имаше търбух и хилави крака. Въпреки това някога е бил хубав мъж. За това свидетелствуваше благородното му чело. Но очите бяха потъмнели и с отпуснати клепачи, устните се присвиваха и трепереха от различните излишества, които си позволяваше и които излишества, както щях да науча, бяха в повечето случаи измисляни и поощрявани от Юнсан, будисткия свщеник, за когото тепърва ще чуете.

С нашите моряшки дрехи, ние моряците, бяхме разнородна дружина и разнороден бе начинът, по който бяхме приети. Възклицанията на учудване от странния ни вид отстъпиха мястото си на смеха. Кисанг се спуснаха към нас, задърпаха ни на разни страни, направиха ни свои пленници, по две-три на човек ни помъкнаха като дресирани мечки да показваме своите номера. Това беше обидно наистина, но какво можеха да направят старите морски вълци? Какво можеше да направи старият Йоханес Маартенс с орляк кикотещи се момичета, които го дърпаха за носа, щипеха по ръцете и гъделичкаха, докато той заподскача? За да избегне такива мъчения, Ханс Амден разчисти едно място и се впусна да играе нескопосано холандски моряшки танец, докато целият двор зарева от смях.

Това беше обидно за мен, след като съм бил равен и весел другар на Ким толкова много дни. Аз се противопоставих на кикотещите се кисанг. Разкрачих се и застанах прав със скръстени ръце и никакво щипане не можа да накара някой мускул да трепне на лицето ми. Затова те ме оставиха заради някоя по-лесна жертва.

- За бога, човече, направи нещо! – промърмори Хендрик Хамел, който с мъка се доближи до мен, помъкнал три кисанг подире си.

Не му беше лесно и да мърмори, защото щом отвореше уста да заговори, те му я натъпкваха със сладкиши.

- Спаси ни от тия глупости! – настоя той като размахваше глава, за да избегне пълните им със сладкиши ръце – Ние трябва да запазим достоинството си, разбираш ли, достоинството си! Това нещо ще ни съсипе. Те ни правят на животни, на играчки. Когато им омръзнем ще ни изхвърлят. Ти постъпваш правилно, дръж се! Устоявай на всички тях. Предизвикай у тях уважение, уважение към всички ни...

последните думи едва можаха да се чуят, защото кисанг бяха натъпкали устата му така, че не можеше да си обърне езика.

Както казах, аз притежавах волята и безстрашието и сега преравях моряшкия си ум, за да измисля изход. Един дворцов евнух, който ме загъделичка изотзад с перо на врата, ме накара да действам. Вече си казах за равнодушието и неотзивчивостта ми към нападенията на кисанг, тъй че много от тях наблюдаваха как евнухът ме закача. Аз не се издадох, не се помръднах, докато не прецених къде е той, на какво разстояние. Тогава без да обърна глава, нито тяло, като изстрел му ударих плесница с опъкото на ръката. Кокалчетата ми попаднаха точно на бузата и челюстта му. Чу се пращене като на рейка, спукала се в буря. Той се претъркуло през глава и падна превит напода на десетина стъпки от мен.

Смехът секна, разнесоха се само викове на изненада, мърморене и шепнене: “Йи ЙОнг-ик”. Аз пак скръстих ръце и останах с престорено надменен вид. Мисля, че аз, Адам Странг, имах между другото и душата на актьор. Защото вижте какво стана след това. Сега аз бях най-забележителният между моряците. С горд поглед, надменен, аз отвръщах на устремените към мен погледи и ги карах да се свеждат или да се извръщат – всичките, освен един. Това бяха очите на млада жена, която по богатото й облекло и половината дузина прислужнички, навъртащи се зад гърба й, сметнах да е видна предворна дама. В действителност тя беше принцеса Ом от династията Мин. Млада ли казах? Беше на тридесет години, колкото и аз, и въпреки това, въпреки зрелостта и красотата си, все още неомъжена, както щях да науча по-сетне.

Само тя ме гледаше в очите, без да отклони поглед, докато най-сетне аз се извърнах. Не ме гледаше из високо, защото в очите й нямаше нито предизвикателство, нито враждебност, а само възхищение. Не ми се искаше да призная това поражение от страна на една малка женичка, но извърнатите ми очи се спряха върху шумното гъмжило на моите другари и преследващите ги кисанг и това ми даде повод. Аз плеснах с ръце, както правят азиатците, когато дават заповед.

- Спрете! – ревнах аз на техния език и по начин, по който се обръщат към подчинени.

О, аз имах дробове и гърло и можех да рева като бик до пукване на тъпанчетата. Уверявам ви че толкова оглушителна запове никога не бе разцепвала свещения въздух на императорския дворец.

Огромната зала беше втрещена. Жените, стреснати се притискаха една до друга, сякаш търсеха закрила. Кисанг оставиха моряците и се дръпнаха настрана с гузно кикотене. Само принцеса Ом не трепна, не прояви нищо, а продължи да гледа с широко отворени очи в моите, които се върнаха пак към нея.

След това настъпи голяма тишина, сякаш всички чакаха някаква дума, нещо съдбовно. Множеството очи плахо се обръщаха ту от императора към мен, ту от мен към императора. Аз бях достатъчно умен да запазя мълчание и да стоя там със скръстени ръце, високомерен и недосегаем.

- Той говори нашия език! – рече най-после императорът и мога да се закълна, толкова хора си поеха отново дъх, че сякаш цялата зала се превърна в една огромна въздишка.

- Аз съм се родил с тоя език – отвърнах аз без много да му мисля, като се хванах по моряшки за първото лудешко хрумване – Аз съм го говорил още като кърмаче. Аз бях чудото на родината си. Мъдреци идвали отдалече да ме видят и чуят. Но никой не е разбирал думите, които съм казвал. През многото години забравих голяма част, но сега, в Чосон, думите се връщат като отдавна загубени приятели.

Положително им направих впечатление. Императорът преглътна и устните му се изкривиха, преди да ме попита:

- Как го обясняваш това?

- Моето е било една случайност – отвърнах, като продължих подхванатата вече нишка на хруването си – Боговете на раждането не са внимавали и аз бях оставен от тях в далечна страна и отгледан от чужд народ. Аз съм кореец и сега най-после съм се завърнал в родината си.

Какво възбудено шепнене и съвещаване настъпи в залата! Сам императорът се обърна към Ким.

- Той си е все същият, с нашия език в устата, откакто е излязъл от морето – излъга този добродушен приятел на Ким.

- Донесете ми дрехи на янбан, както ми се полага – прекъснах аз – и ще видите! – и когато ме отвеждаха да изпълнят желанието ми, обърнах се към кисанг – И оставете робите ми на мира. Те са пропътували дълъг път и са уморени. Те са мои верни роби.

В другата стая Ким ми помогна да се преоблека, като отпрати слугите, и генералната репетиция, която ме накара да изиграя с дрехите, бе кратка, но на място. Той разбираше повече от мен накъде бия, но беше добър човек.

Смешното, когато се върнах в общото гъмжило, разглаголствайки на корейски, който, както заявих бил малко ръждясал от дълга липса на практика, беше, че Хендрик Хамел и другите, твърде сковани, за да научат един чужд език, не разбираха нито дума от това, което говорех.

- В мен тече кръвта на династията Корьон – разправях аз на императора – която е властвала преди много години в Сонгдо, когато моят род го издигнал връз останките на Сила.

Всичко това бе древна история, разказана ми от Ким през дългото пътуване, и той с мъка сдържаше сериозното си изражение, когато повтарях като папагал неговите уроци.

- Тези – казах аз, когато императорът ме попита за другарите ми – тези са мои роби всичките, освен онзи стар дебелак, – аз му посочих Йоханес Маартенс – който е син на освободен роб. – Тогава казах на Хендрик Хамел да се приближи – Този – продължих да измислям аз – се е родил в бащината ми къща от семето на роб, родил се там преди него. Той ми е много близък. Ние сме наедни години, родени в един и същи ден и затова на този ден баща ми го е дал на мен.

После, когато Хендрик Хамел поиска да знае всичко, което съм казал и аз му го разправих, той взе да ме упреква и направо се вбеси.

- Станалото е станало, Хендрик – рекох му аз – Каквото съм направил е било от глупост и от необходимостта да кажа нещо. Но то е вече направено. Нито ти, нито аз можем да го оправим. Трябва да си играем ролите и да гледаме да не я оплескаме.

Тайвун, братът на императора, беше цар на пияниците и по-късно вечерта ме предизвика да се надпиваме. Императорът беше във възторг и заповяда на десетина от най-прочутите пияници да се присъединят към състезанието. Жените бяха отпратени и ние започнахме – чаша срещу чаша, мяра след мяра. Задържах Ким до себе си, а малко по-късно, въпреки предупредителното мръщене на Хендрик, отпратих него и другите, като първо поисках и получих помещение в двореца вместо в хана..

На другия ден в целия дворец се разправяше за моя подвиг, защото бях изтраял, докато тайвун и неговите герои се натъркаляха и захъркаха на рогозките, а аз се прибрах да спя без чужда помощ. Никога в дните на обрата, настъпил след време, тайвун не се усъмни в твърдението ми за корейския ми произход. Само един кореец – твърдеше той – може да бъде толкова издръжлив.

Дворецът сам по себе си беше цял град и нас ни настаниха в нещо като отделна лятна постройка. Царствените помещения разбира се бяха отредени на мен, а Хамел и Маартенс с другите мърморещи моряци трябваше да се задоволят с останалото.

Повикаха ме пред Юсан, будисткия свещеник, когото вече споменах. Той ме виждаше за първи път и аз него също. Той отпрати дори и Ким и ние останахме сами, седнали на дебели рогозки в полутъмна стая. Боже, какъв човек и какъв ум беше Юнсан! Той знаеше много за други страни и места, за които никой друг в Чосон не бе и сънувал. Дали вярваше във фантастичното ми раждане? Това не можах да разбера, защото лицето му се променяше по-малко от бронзова съдина.

Какви мисли му минаваха на Юнсан, това го знаеше само Юнсан. Но в него, този бедно облечен, мършав свещеник, усетих да се крие сила зад всичката сила в двореца и в целия Чосан. Усетих също в насоката на разговора, че мога да му бъда полезен. Но дали тази полезност му беше подсказана от принцеса Ом? – това беше гатанка, кочто оставих на Хендрик Хамел да разгадае. Аз малко разбирах и малко ме беше грижа, защото винаги живеех с момента и оставях другите да придвиждат, да взимат предпазни мерки и да се измъчват от страхове.

Отзовах се също и на поканата на принцеса Ом и последвах един евнух с безбрадо лице и котешка походка през безлюдни задни дворцови входове до нейните покои. Тя имаше жилище, каквото трябва да има една принцеса от кралска кръв. То също беше самостоятелен дворец сред езерца с лотоси, където растяха гори от вековни дървета, но дървета пигмеи, които ми стигаха едва до кръста. Бронзови мостчета, толкова изящни и въздушни, че изглеждаха сякаш са изработени от златар, бяха прехвърлени през езерата с водни лилии, а бамбукова горичка закрива нейния дворец от целия кралски палат.

На мен ми се замая главата. Макар и да бях прост моряк, не бях чак толкова несръчен с жените и усетих, че не само от празно любопитство е изпратила да ме повикат. Бях чувал за любовни истории между обикновени мъже и царици и се чудех дали сега не ми е излязъл късмет да докажа верността на такива приказки.

Но принцеса Ом не губеше време. Наоколо имаше жени, но тя им обръщаше не повече внимание, отколкото някой коняр на конете си. Аз седях до нея на дебели рогозки, които превръщаха стаята наполовина в ложе, и ме черпеха с вино и хрускави сладкиши, поднесени на мънички, две педи високи масички, инкрустирани с бисер.

Боже, боже, достатъчно беше само да я погледна в очите... Но почакайте. Не изпадайте в заблуждение. Принцеса Ом не беше глупачка. Казах, че беше на моя възраст. Беше като нищо тридесет годишна и съответно самоуверена. Тя знаеше какво иска. Знаеше и какво не иска. Тъкмо за това не се беше омъжила, въпреки че натискът, който един азиатски кралски двор може да упражни спрямо една жена, е бил напразно упражняван спрямо нея, за да я принуди да се омъжи за Чон Монг Ю. Той беше далечен братовчед на големия род Мин, не беше глупав и беше толкова жаден за власт, че тревожеше Юнсан, който се мъчеше да задържи цялата власт в свои ръце, за да запази равновесието и реда в двореца и в Чосон. И така Юнсан беше този, който тайно се съюзи с принцеса Ом, пазеше я от братовчеда й и я използваше, за да подкастря крилата на този братовчед. Но стига толкова интриги. Мина много време преди да отгатна и една десета от всичко това, пък и тогва в голяма степен благодарение на доверието на принцеса Ом и умозаключенията на Хендрик Хамел.

Принцеса Ом беше истинско цвете между жените. Такива като нея се раждат рядко – едва ли повече от две на столетие в целия свят. Не я ограничаваха ни власт, ни някакви условности. Религията за нея беше редица абстракции, отчасти научени от Юнсан, отчасти изработени от самата нея. Всеобщата религия, религията на масите, според нея, била създадена, за да кара милионите трудещи се да си гледат работата. Тя знаеше какво иска и имаше сърце на истинска жена. Беше красавица – да, красавица спред каквито искате установени првила на този свят. Глемите й черни очи не бяха нито дръпнати, нито коси, както са у азиатците. Бяха продълговати наистина но правилно поставени, с лек намек на наклоненост, който само й придаваше пикантност.

Казах, че не беше глупава. Чакайте! Как треперех пред положението – една принцеса и прост моряк, и любов, която заплашваше да бъде голяма, аз си блъсках моряшкия мозък как да постъпя, без да уроня мъжкото си достоинство. Случайно в началота на тази първа среща споменах това, което бях казал на целия двор, че съм всъщност кореец с кръвта древната династия Корьо.

- Остави това – каза тя и ме потупа по устните с ветрило от паунови пера – Тук няма защо да разправяш детски приказки. Да знаеш, че с мен ше си по-велик от всякаква династия Корьо. Ти си...

тя замълча, а аз зачаках и виждах как в очите й проблясва дързост.

- Ти си мъж – довърши тя – дори и на сън не съм мислила, че на света има такъв мъж като теб, застанал здравя на двата си крака.

Боже, боже, какво можеше да направи един беден морски вълк. Този морски вълк, за когото е думата, признавам, се изчерви под морския си загар така, че очите на примцеса Ом се превърнаха на две езера на дяволитост, толкова дразнещо прекрасни, че малко остана да я грабна в прегръдките си. Ъя се изсмя предизвикателно и пемамливо и плесна с ръце на жените, и аз разбрах, че този път аудиенцията е свършена. Разбрах също, че ще има и други аудиенции, че трябва да има други аудиенции.

Когато се върнах при Хамел главата ми се маеше.

- Жената – рече той след дълбок размисъл. Той ме изгледа и въздъхна:, това беше, без всякакво съмнение, въздишка на завист – Да благодариш на своите мишци, Адам Странг, на бичия си врат, на жълтата си коса! Е, тя е в ръцете ти, човече! Играй играта и всичко ще е добре за нас. Играй си с нея, пък аз ще те уча как.

Аз настръхнах. Бях морски вълк, но бях мъж и нямаше да се оставя на някой да ме учи как да се държа с жени. Хенрик Хамел можеше да бъде едновремешен собственик на стария “Спарвер”, да има знанията на един мореплавател за звездите, да е чел много книги, но с жените – не, там аз знаех повече от него!

Той се усмихна с тънките си устни и попита:

- Харесваш ли принцеса Ом?

- В тия неща един моряк не е придирчив – отвърнах аз уклончиво.

- Харесва ли ти? – повтори той, забил в мене мънистените си очички.

- Не е грозна, и нещо повече от това, щом искаш да знаеш.

- Гледай да я спечелиш тогава – заповяда той – и някой ден ще се снабдим с кораб и ще избягаме от тая проклета страна. Готов съм да дам половината коприни на Западните Индии за един свестен обяд.

Той ме изгледа втренчено и попита:

- Мислиш ли, че ще можеш да я спечелиш?

Аз щях да хвръкна от радост при този предизвикателен въпрос. Той доволно се усмихна.

- Но не прекалено бързо – посъветва ме той – Бързата печалба е евтина печалба. Трябва да си знаеш цената. Ще пестиш благосклонността си. Ще помниш колко струва бичия ти врат и жълтата коса, и слава богу, че ги имаш, защото те са по-ценни в очите на една жена, отколкото умът на десетина философи.

След това се заредиха странни, вихрени дни на аудиенции с императора, надпиване с Тайвун, разговори с Юнсан, часове с принцеса Ом. Освен това седях по половин нощ по заповед на Хамел и учех от Ким най-малките подробности на дворцовия етикет и обноски, историята на Корея, за старите богове и за новите, формите на учтивия език, езика на благородниците, езика на кули. Никога някой морски въл не е работил толкова усилено. Аз бях играчка – играчка в ръцете на Юнсан, който имаше нужда от мен; играчка в ръцете на Хамел, който замисляше нещо толкова дълбоко, че и самият аз щях да се удавя в него. Само за принцеса Ом бях мъж, а не играчка... и все пак, като погледна назад, след толкова изминало време, обземат ме известни съмнения. Струва ми се, че принцеса Ом също ми налагаше своята воля, защото ме желаеше от все сърце. Но пък в това аз напълно й отговарях, защото не се мина много и аз я пожелах от все сърце и цялата ми воля така се устреми към това, че никаква нейна воля, нито волята на Хендрик Хамел, нито на Юнсан, можеха да ме възпрат да не я грабна в прегръдките си.

Междувременно обаче бях заплетен в дворцова интрига, сложността на която не можех да проумея. Долавях само, че е насочена против Чон Монг Ю, царствения братовчед на принцеса Ом, и нищо повече. Догадките ми не стигаха до там че има клики и клики в кликите, които превръщат двореца в лабиринт и пипалата им стигат до седемте бряга. Но аз не се тревожех. Оставях това на Хендрик Хамел. На него докладвах всяка подробност за това, което ставаше, когато не беше с мен, и той седеше с часове смръщил чело и като търпелив паяк разплиташе възела и оплиташе мрежата отново. Като мой личен роб настояваше да ме придружава навсякъде и само понякога не беше допускан от Юнсан. Разбира се, аз не му позволявах да присъства на срещите ми с принцеса Ом, но му разправях в общи черти за станалото, с изключение на по-нежните моменти, които не му влизаха в работата.

Мисля, че Хамел беше доволен да остава в сянка и да играе потайна роля. Беше достатъчно трезвен, за да пресметне, че рискът остава за мен. Ако аз преуспея, ще преуспее и той. Ако аз се проваля, той ще може да се измъкне като пор изпод останките ми. Убеден сум, че е разсъждавал така, и въпреки всичко, това не го спаси накрая, както ще видите.

- Дръж се за мен – казах на Ким – и каквото да пожелаеш ще бъде твое. Имаш ли някакво желание?

- Искам да стана началник на ловците на тигри от Пьонян, и така да стана и началник на дворцовата стража.

- Почакай – казах му – и ще станеш. Имаш моята дума.

Как щеше да стане това, нямах представа. Но този, който няма нищо, може щедро да раздава целия свят; и аз който нямах нищо, дадох на Ким началството на дворцовата стража. И най-хубавото в това беше, че аз изпълних обещанието си. Ким наистина стана началник на ловците на тигри, макар това и да го доведе до печалния край.

Тайните планове и интригите оставях на Хамел и Юнсан, които бяха политиците. Аз бях само мъж и любовник и прекарвах времето си по-весело от тях. Представете си ги само: закален, жизнерадостен морски вълк, безотговорен, непомислящ дори за минало или за бъдеще, който пие и яде с крале, признат любовник на принцеса и с мозик като на Хамел и Юнсан да кроят планове и да ги изпълняват заради мен!

Неведнъж Юнсан почти се досещаше за ума, който стои зад моя ум, но когато се опитваше да разбере Хамел, Хамел се показваше като тъп роб, хилядократно по-малко заинтересуван от държавни и политически дела, отколкото от моето здраве и добруване и бъбриво загрижен за моите надпивания с Тайвун. Мисля, че принцеса Ом се досещаше за истината, но я запазваше за себе си: тя търсеше не разум, а бичи врат и жълта мъжка коса.

Много от преживяното помежду ни няма да разправя, макар че принцеса Ом е само скъп прах вече от толкова столетия. Тя не търпеше да й се откаже нещо, нито пък аз, а когато един мъж и една жена пожелаят да слеят сърцата си в едно, глави може да падат и царства да се сгромолясват, и те пак да не отстъпят.

Дойде време, когато се заговори за нашата женитба – о, първо тихо, съвсем тихичко, само като някаква дворцова клюка, по тъмните ъгълчета от евнуси и прислужнички. Ала в един дворец клюките на кухненските слуги достигат до трона. Скоро се вдигна голям шум. Дворецът беше сърцето на Чосон, а когато дворецът се разтърсеше, Чосон се разтреперваше. А имаше причина да се разтърси. Нашата женитба щеше да бъде направо удар в челото на Чон Монг Ю. Той се бореше и проявяваше сила, за която Юнсан беше готов. Чон Монг Ю събуди недоволство у половината свещеници в страната и те потеглиха в безкрайни шествия към портите на двореца и хвърлиха императора в паника.

Но Юнсан бе непоклатим като скала. Другата половина свщеници в страната бяха негови, а освен това всички свеше ници в големите градове като Кейджо, Фусан, Сонгдо, Пьонян, Хенампо и Хемулпо. Юнсан и принцеса Ом, и двамата накараха императора да се обърне в противоположна посока. Както ми призна сетне, тя го тормозела със сълзи и истерии, и със заплахи да вдигне скандал, от който ще се разклати тронът. А отгоре на всичко в психологическия момент Юнсан посветил императора в сума новости, които отдавна назрявали.

- Трябва да си пуснеш дълга коса за брачния възел – предупреди ме Юнсан един ден със сянка на искрица в суровите си очи, по-закачлив и човечен, отколкото го бях някога виждал.

Но не е подобаващо една принцеса да вземе за съпруг прост моряк, а дори и претендент за древна кръв на Корьо, който няма власт, нито служба, нито някакви видими знаци на звание. И така бе оповестено с императорски постановления, че аз съм принц Корьо. После, след като изпочупиха костите и обезглавиха тогавашния губернатор на пет провинции, привърженик на Чон Монг Ю, мен ме провъзгласиха за управител на седем провинции на древния Корьо. В Чосон седем е магическо число. За да се попълни това число две провинции бяха взети от земите на още двама привърженици на Чон Монг Ю.

Боже, боже, прост моряк изпратен по пътя на мандарините с петстотин войници и свита зад гърба ми. Аз бях губернатор на седем провинции, където ме чакаше петдесетхилядна войска. Живот, смърт и изтезания – всичко зависеше от моята воля. Аз имах хазна и ковчежник, да не говорим вече за цял полк писари. Чакаха ме също и хиляда откупчици на данъци, които изстискваха последните петачета от отрудения народ.

Седемте провинции представляваха северната част. Отвъд лежеше сегашната Манджурия, но която ни беше известна като Хонду или “Червените глави”. Те бяха диви нашественици и понякога преминаваха Ялу*(река Ялуцяви) на огромни пълчища и опустошаваха северния Чосон като скакалци. Говореше се, че се отдавали на човекоядство. Аз зная от опит, че бяха най-страшни бойци, които не признаваха поражение.

Тази година мина като вихрушка. Докато Юнсан и принцеса Ом довършваха в Кейджо развенчаването на Чон Монг Ю, аз се заех да си спечеля име. Разбира се, в действителност зад гърба ми действаше Хендрик Хамел, но аз обирах почестите. Чрез мен Хамел обучи нашите войници на бойно изкуство и тактика и показа на Червените глави какво значи стратегия. Боевете се водеха великолепно и макар това да отне цяла година, накрая на тази година настъпи мир на северната граница и нямаше останали живи Червени глави на нашия бряг на Ялу.

Не зная дали това нашествие на Червените глави е отбелязано в западната история, но ако е отбелязано то ще подскаже за кои времена пиша. Друг ключ: кога Хидейоши е бил шогун на Япония? По мое време аз чувах отзвуци от две нашествия едно поколение по-рано, проведени от Хидейоши до сърцето на Чосон от Фусан на юг чак до Пьонан на север. Същият този Хидейоши, който изпратил обратно в Чпония безброй бъчви с осмолени уши и носове на корейци, убити в сраженията. Аз говорех с много старци и стари жени, които бяха видели боевете и избягнали отрязването на ушите и носовете.

Но да се върна в Кейджо и при принцеса Ом. Боже, боже, това беше жена! Четиридесет години тя ми беше жена. Аз зная. Не се чу нито глас против нашата женитба. Чон Монг Ю, лишен от власт, в немилост, се свваше някъде на североизточния бряг. Юнсан беше пълен властител. Всяка вечер единичните огньове известяваха с пламъка си мира по цялата страна. Краката на императора се подгъваха още повече, очите бяха станали още по-мътни, благодарение на изобретателните хитрини на Юнсан. Принцеса Ом и аз бяхме постигнали желанието на нашите сърца. Ким беше началник на дворцовата стража. Хван Юн Джин, губернаторът, който ни беше сложил дъски на врата и беше ни бил, когато бяхме изхвърлени от морето, аз бях лишил от власт и бях му забранил завинаги да влиза зад стените на Кейджо.

О, стария Йоханес Маартенс! Дисциплината я набиват здраво в простия моряк и въпреки новото си величие, аз никога не можех да забравя, че ми е бил капитан в дните, когато търсехме нови западноиндийски острови със “Спарвер”. Според измислиците ми разказани навремето в императорския двор, той беше единствения свободен човек сред другарите ми. Останалите моряци, смятани за мои роби, не можеха да се надяват на каквато и да било служба при двора. Но Йоханес можеше да я получи. Старата лисица! Можех ли да се досетя за намерението му, когато ми се примоли да го направя губернатор на незначителната малка провинция Хонджу? Хонджу беше беден със стопанства и риболов. Данъците едва покриваха разходите на откупчиците и губернаторското звание не беше повече от празна почест. Тази местност всъщност бе гробище – свещено гробище, защото на планината Табонг в гробници и мавзолеи почиваха костите на древните крале на Сила. “По-добре губернатор на Хонджу, отколкото слуга на Адам Странг” – си мислел той според мен; нито пък ми е дошло на ум, че нещо друго, а не страх от самотност го кара да вземе със себе си четирима от моряците.

Чудесни бяха двете последвали години. Седемте си провинции аз управлявах главно чрез безимотни янбани, посочени ми от Юнсан. Всичко, което се искаше от мен, бе отвреме навреме да отида там с цялото си величие, придружен от принцеса Ом, на инспекция. Тя притежаваше летен дворец на южния бряг, където отивахме често. Освен това имаше и мъжки развлечения. Аз станах покровител на спортните борби и възобнових стрелбата с лък сред янбаните. А ходех и на лов за тигри в северните планини.

Забележително нещо бяха приливите и отливите в Чосон. По северното ни крайбрежие водата се вдигаше и сваляше с не повече от един фут. На западния ни бряг най-ниските приливи стигаха до шесдесет фута. В Чосон нямаше търговия, никакви чуждестранни търговци. Нямаше корабоплаване освен по собствените брегове, никакво идване на други хора към неговите крайбрежия. Това се дължеше на поддържаната от незапомнени времена политика на изолация. Веднъж на десет или двадесет години пристигаха пратеници от Китай, но те идваха по суша, заобикаляха Жълтото море, минаваха през страната Хонду и по Пътя на мандарините до Кейджо. Идването и връщането бе едногодишно пътешествие. Мисията им беше да изискат от нашия император една формална церемония на признаване на отколешния суверинитет на Китай.

Но Хамел. След дълги размишления, започна да се подготвя за действия. Плановете му узряваха бързо. Чосон не беше по-малко от западна Индия за него, стига да можеше да го използва както трябва. Не ми доверяваше много, но когато започна да настоява да поискам да ме направят адмирал на чосонската флота от джонки и да разпитва не съвсем случайно за подробности относно местата на хранилищата на императорската хазна, не ми беше трудно да съпоставя тези неща.

Ако ме питате мен, аз нямах желание да напусна Чосон, освен с принцеса Ом. Когато й намекнах за такава възможност, тя отговори, както беше в прегръдките ми, че съм нейн господар и накъдето и да тръгна, тя ще ме последва. Както ще видите, това което каза, беше истина, чиста истина.

Юнсан беше направил грешка, като остави Чон Монг Ю жив. И въпреки всичко това не беше грешка на Юнсан. Той не беше посмял да постъпи другояче. Изпаднал в немилост при двора, Чон Монг Ю все пак беше останал твърде популярен сред провинциалното свещеничество. Юнсан се бе видял принуден да си позадържи ръката, а Чон Монг Ю, оскърбен, очевидно не бе седял със скръстени ръце на североизточното крайбрежие. Емисарите му, главно будистки свещеници, бяха навред, обикаляха навред, осигуряваха му верността дори и на най-дребните провинциални управители. Само с безстрстното търпение на азиатеца може да се замислят и превеждат в изпълнение огромни конспирации. Силата на дворцовата клика на Чон Монг Ю надмина и най-невероятните предположения на Юнсан. Чон Монг Ю подкупи дори и дворцовата стража, ловците на тигри от Пьонян, чийто началник беше Ким. И докато Юнсан дремеше, докато аз се занимавах с лов и принцеса Ом, докато Хендрик Хамел усъвършенстваше плана си за ограбването на императорската хазна и докато Йоханес Маартенс кроеше собствените си кроежи сред гробниците на планината Табонг, вулканът на козните на Чон Монг Ю не се обаждаше под краката ни.

Боже, боже, когато бурята избухна! То беше “на крак, пази се, спасявай си врата”. Но имаше вратове, които се спасиха. Избухването на конспирацията беше прибързано. Всъщност катастрофата беше ускорена от Йоханес Маартенс и това, което той направи, бе твърде благоприятно за Чон Монг Ю, за да не се възползва от него.

Ето вижте. Хората в Чосон са фанатични почитатели на праотците, а този дърт пират, жаден за плячка холандец с четиримата си моряци си позволил в далечната Хонджу да ограби гробниците на отдавна почиващите в златни ковчези крале на древна Сила. Деянието било извършено нощем и остатъка от нощта те пропътували към морския бряг. Но на сутринта гъста мъгла забулила земята и те загубили пътя до чакащата ги джонка, тайно екипирана от Йоханес Маартенс. Той и моряците му били заловени от Ю Сун Син, местния управител, един от привържениците на Чон Монг Ю. Само Херман Тромп избягал в мъглата и можа дълго след това да ми разкаже за тази авантюра.

Тази нощ, макар новината за оскверяването да се ширна из Чосон и половината от северните провинции да бяха възстанали срещу управниците си, Кейджо и дворът спяха в неведение. По заповед на Чон Монг Ю огньовете бяха предали всекивечерната си вест за мир. И нощ след нощ огньовете съобщаваха за мир, а пратениците на Чон Монг Ю денонощно избиваха конете по всички пътища на Чосон. Мой късмет беше да видя неговия пратеник да пристига в Кейджо. Привечер, когато излизах на кон през голямата порта на столицата, видях преуморения кон да пада, а капналия ездач с мъка да се изправя на крака; но и през ум не можеше да ми мине, че този човек носеше в Кейджо моята присъда.

Донесената от него вест вдигна революция в двореца. Аз щях да се върна чак в полунощ, а до полунощ всичко бе свършило. В девет часа вечерта съзаклятниците бяха задържали императора в покоите му. Принудили го да заповяда незабавно да се явят при него всичките министри и както идвали един по един, изклали ги пред очите му. Междувременно ловзите на тигри се разбунтували и отказали да се подчинят. Те наесли побой на Юнсан и Хендик Хамел с плоското на сабите си и ги задържали в плен. Седемте други моряци избягали от двореца заедно с принцеса Ом. За това им помогнал Ким, който със сабя в ръка им отворил път пред собствените ловци на тигри. Те го посекли и потъпкали. За съжаление той не умря от раните си.

Като порив на вятър в лятна нощ, революцията – дворцова революция, разбира се, премина и стихна. Чон Монг Ю завзе властта. Императорът утвърди всичко, което пожела Чон Монг Ю. Чосон само се потресе от оскверняването гробовете на кралете, възхвали Чон Монг Ю и остана безучастен. Навсякъде се търкаляха глави на сановници, които се заместваха от привърженици на Чон Монг Ю, но нямаше никакви метежи против династията.

А сега, какво ни сполетя нас. Йоханес Маартен и тримата му моряци, след като ги водиха в половината села и укрепени градове на Чосон, за да бъдат заплювани от сганта, бяха закопани до врата на откритата площ пред дворцовата порта. Вода им даваха да пият, за да живеят по-дълго и да ламтят за храната, която, гореща и вдигаща съблазнителна пара, сменяха пред тях час през час. Казват че стария Йоханес Маартенс останал жив най-дълго и издъхнал след цели петнадесет дни.

На Ким мъчителите бавно чупеха кост по кост и става по става и той умираше дълго време. Хамел, за когото Чон Монг Ю се досещаше, че е бил моят мозък, бе предаден на смърт чрез бой с пръчки – накъсо казано, биеха го непрекъснато и усърдно, докато не умря под възхитените крясъци на жителите на Кейджо. На Юнсан позволиха да умре от смела смърт. Той играел на шах с тъмничаря, когато пратеникът на императора, или по-правилни на Чон Монг Ю дошъл с чаша отрова. “Почакай малко – рекъл Юнсан – трябва да бъдеш по-възпитан и да не прекъсваш човека, когато играе шах. Ще я изпия веднага щом свърши играта.” И пратеникът зачакал, докато Юнсан завършил играта; той я спечелил и след това пресушил чашата.

Само един азиатец може да превърне озлоблението си в неотстъпно и непоклатимо отмъщение до живот. Това Чон Монг Ю наприви с принцеса Ом и мен. Той не ни унищожи. Не бяхме дори хвърлени в затвор. Принцеса Ом беше лишена от благородническото си звание и имотите. С императорски указ, опвестен и разлепен и в най-последното село на Чосон, се съобщаваше, че аз съм от династията Корьо и никой няма право да ме убие. По нататък се съобщаваше, че останалите живи осем моряци не бива да се убиват. Също така никой не бива да ги подпомага. Те трябвало да останат отвъргнати, просяци по пътищата. И това е, което станахме аз и принцеса Ом – просяци по пътищата.

Последваха четиридесет дълги години на преследвания, защото омразата на Чон Монг Ю към принцеса Ом и мен беше безсмъртна. Нещо още по-лошо – той бе благословен с дълъг живот, също както ние бяхме прокълнати с него. Казах вече, че принцеса Ом беше чудо-жена. Освен да повтарям безкрай това твърдение, не мога да намеря думи, с които правилно да я оценя. Някъде съм чул, че една високопоставена дама казала веднъж на любимия си: “Някакъв покрив и кора хляб с теб!” Всъщност, това е каквото принцеса Ом каза на мен. Повече отколкото да го каже – тя го изживя до сетната буква, когато твърде често корите хляб бяха по-малко от достатъчни, а за покрив ни е служело небето.

Чон Монг проваляше всеки мой опит да избегнем просията. Аз станах носач на гориво и двамата с принцеса Ом се подслонихме в една колиба, което бе безкрайно по удобно от откритите пътища през лютата зима. Но Чон Монг Ю узна за това и мен ме биха, сложиха ми дъска на врата и изхвърлиха на пътя. Беше ужасна зима, същата, когато нещастният “Ами сега” Вандервоот умря от измръзване по улиците на Кейджо.

В Пьонян станах носач на вода, защото трябва да знаете, че този стар град, стените на койо са били прастари още по времето на Давид, се смяташе от хората за ладия и следователно да изкопаеш в него кладенец би значило да пото пиш града. Затова цял ден хиляди кули с делви за вода на гърба си сноват от портата към реката и обратно. Станах един от тях, докато Чон Монг Ю узна и това и аз бях бит, сложиха ми дъска на врата и ме изхвърлиха на пътя.

Винаги беше все същото. В далечния Виджу станах колач на кучета, убивах животните пред отворената си сергия, насичах ги и закачах за продан, щавех кожите в калта под краката на минувачите, като ги разпъвах с вътрешната страна нагоре в мръсотията на улицата. Но Чон Монг Ю ме откри. Бил съм чирак на вапцар в Пхенян, златотърсач в пясъците на Кангвун, въжар и пресуквач на върви в Чиксан. Плетох сламени шапки в Падок, събирах трева в Ханхай и Масанпо, продадох се на един оризар, да работя превит одве в наводнените оризища за по-малко от надницата на кули. Но нямаше време или място, където дългата ръка на Чон Монг Ю да не ме стигне, накаже и изхвърли на пътя като просяк.

Принцеса Ом и аз търсихме две есени и намерихме един корен на див планински женшен, който се смята за толкова рядко и скъпоценно нещо от лекарите, че двамата с принцеса Ом бихме могли да преживеем охолно цяла година от продажбата на този едничък корен. Но ме хванаха при продаването му, корена конфискуваха а мен ме биха повече и ми сложиха дъска на врата за по-дълго от друг път.

Навсякъде членовече на големия еснаф на бродещите търговци съобщаваха за мен, за моето отиване и идване и за това, което вършех, на Чон Монг Ю в Кейджо. Само два пъти през всичките дни след падането ми срешнах Чон Монг Ю лице в лице. Първия път беше една бурна зимна нощ с виелица, високо в планините Кангвун. Няколко с мъка спестени медни монети бяха осигурили за принцеса Ом и мен място да преспим в най-мръсния и най-студения ъгъл на голямата стая в един хан. Ние тъкмо се канехме да започнем оскъдната си вечеря от бакла и див чесън, сготвени на яхния с парче месо от вол, сигурно умрял от старост, когато се чу звънкане на бронзови звънчета и тропот от копита на дребни кончета отвън. Вратата се отвори и вътре влезе Чон Монг Ю, живо въплащение на благополучие, охолство и власт, и отърси снега от безценните си монголски кожи. Веднага направиха място за него и десетината му предружители, а имаше място за всички, без да се притесняват, когато той случайно зърна принцеса Ом и мен.

- Тия гадове там в ъгъла, махнете ги! – заповяда той.

И конярите му ни прогониха с бичове навън, на виелицата. Но щеше да има още една среща, подир много години, както ще видите.

Нямаше спасение. Никога не са ме оставили да прекося северната граница. Никога не са ме оставили да стъпя на сампан в морето. Еснафът на бродещите търговци предаде тези заповеди на Чон Монг Ю във всяко село, на всеки жив човек в Чосон. Аз бях белязан.

Боже, боже, Чосон, на мен ми са познати всеки твой път и планинска пътека, всичките ти укрепени градове и най-малкото ти от селцата. Четиридесет години скитах аз и гладувах по лицето ти, и принцеса Ом скиташе и гладуваше заедно с мен. Какво ли не сме яли в крайната си нищета! Остатъци от кучешко месо, сплути и негодни за продан, подхвърлени ни от месарите за подигравка; “минари”, водорасли, събрани от застояли, зеленясали локви; развалено “кимчи”, кисело зеле, което смърдеше от триста крачки. Да... отнемал съм кокали от кучета, събирал съм изронени зрънца ориз по обществените пътища, крал съм в мразовити нощи горещата бобена чорба от дребните кончета.

Няма нищо чудно, че не съм умрял. Аз знаех и бях крепен от две неща: първо, принцеса Ом беше до мен; второ, изпитвах сигурна вяра, че ще дойде времето, когато пръстите ми ще се впият в гушата на Чон Монг Ю.

Пъдени винаги от градските порти на Кейджо, където търсех Чон Монг Ю, ние кръстосвахме през четирите годишни времена и десетилетия от четири годишни времена Чосон, всяка педя от чийто пътища бе стара песен за сандалите ни. Нашата история и самите ние бяхме толкова широко познати, колкото широка беше страната. Нямаше жив човек, който да не знаеше за нас и нашето наказание. Имаше кули и бродещи търговци, които подхвърляха оскърбления на принцеса Ом и усещаха гнева на хватката ми в брачния възел на косата си или гнева на юмруците ми в лицата. Имаше стари жени в далечни планински села, които поглеждаха просякинята до мен, загубената принцеса Ом, и въздишаха, и клатеха глави, а очите им се замъгляваха от сълзи. А имаше и млади жени, в чийто лица грейваше съчувствие при вида на широките ми рамене, сините очи и дългата ми жълта коса – към мен, бившият принц Корьо и управител на провинции. Имаше и рояци деца, които се влачеха подире ни с подигравки и дюдюкане, подхвърляха мръсни забележки и ни замеряха с буци кал от пътя.

Отвъд Ялу се простираше четиридесет мили широка пустош, която представляваше северната граница и стигаше от море до море. Тя не беше истинска пустиня, а земя нарочно опустошена, за да осигурява политиката на изолация на Чосон. В тази ивица бяха разрушени всички стопанства, села и градове. Това беше ничия земя, която гъмжеше от диви зверове и където обикаляха ловци на тигри, чиято работа беше да убиват всяко намерено човешко същество. Нямаше как да избягаме от там, както не можехме да избягаме и по море.

С минаването на годините седемте ми другари моряци започнаха все по-често да идват във Фусан. Той беше разположен на югоизточния бряг, където климатът беше по-мек. Но по-важно от климата бе, че от целия Чосон той беше най-близко до Япония. Отатък тесните проливи, малко по-далече, отколкото можеше да види окото, се намираше единствената надежда за избавление, Япония, където без съмнение понякога идваха кораби от Европа. Много ярко виждам пред себе си тези седем състарени вече мъже по скалите на Фусан да се взират с копнеж отвъд морето, по което никога вече нямаше да плават.

От време на време се виждаха японски джонки, но нито веднъж не се мярна на хоризонта познатия топсел на стара Европа. Години идваха и отминаваха и седемте моряци, както и аз и принцеса Ом, стигнали старостта след средната възраст, все по-често насочвахме стъпките си към Фусан. А с идването и отминаването на годините ту един, ту друг не се явяваше на обичайното място. Пръв умря ханс Амден. Якоб Бринкер, който скиташе заедно с него донесе вестта. Чкоб Бринкер бе последния от седемте и беше почти деветдесет годишен, когато умря, след като надживя Тромп само с две години. Много добре си ги спомням и двамата, към края, съсипани и грохнали, с просяшки дрипи и с просяшки чаши, да се препичат един до друг на скалите, да си разправят стари истории и да се кискат като деца. И Тромп пак и пак разправяше как Йоханес Маартенс и моряците ограбили кралете на планината Табонг, а всеки от тях бил балсамиран в златен ковчег с по едно балсамирано момиче от двете страни, и как тези древни величия се разпаднали на прах за един час, а моряците псували и се потили, докато начупят ковчезите.

Колкото сигурна била плячката, толкова сигурно било и стария Йоханес Маартенс да избяга и да преплува Жълто море с тази плячка, ако не била мъглата на другия ден, в която се загубил. Тази проклета мъгла! За това имаше съчинена песен, която мразех, но я чувах из целия Чосон до смъртния си час. Ето два реда от нея:

На западняците мъглата гъста

Над върха Хен се бави мрачно.

Четиридесет години бях просяк в Чосон. От четиридесетте, които бяхме изхвърлени на брега, само аз бях останал жив. Принцеса Ом бе замесена от същото несломимо тесто и ние стареехме заедно. Към края тя беше дребничка, съсухрена, беззъба бабичка; но все оче си оставаше същата чудо-жена и пазеше моето сърце в своето до самия край. За седемдесет годишен старец аз бях все още много силен. Лицето ми се беше сбръчкало, жълтата коса – побеляла, широките ми рамене се бяха свили, но въпреки това голяма част от силата от моряшките ми дни бе останала в смалилите се мишци.

Благодарение на тази сила можах да направя това, което сега ще ви разкажа. Беше пролетна сутрин по скалите на Фусан близо до големия път, където принцеса Ом и аз седяхме и се греехме на слънце. Бяхме облечени в просяшки дрипи, унижени в прахоляка, и аз пак се смеех от сърце на някаква духовита забележка, промърморена от принцеса Ом, когато върху ни падна сянка. Беше големият паланкин на Чон Монг Ю, носен от осем кули с конна охрана отпред и отзад и угодливи придружници от двете страни.

Бяха се изредили двама императори, гражданска война, глад и десетина дворцови революции, Чон Монг Ю бе останал и до сега най-силния властни на Кейджо. Трябва да беше близо осемдесет годишен тази пролетна утрин на скалите, когато даде знак с трепереща ръка да оставят паланкина на земята, та да може да погледа нас, които бе наказал за толкова дълго време.

- Сега, о, княже мой! – тихо ми промърмори принцеса Ом и се обърна да хленчи за милостиня от Чон Монг Ю, когото се престори, че не познава.

И аз разбрах мисълта й. Нима не бяхме я споделяли четиридесет години? И мигът на изпълняването й най-сетне бе дошъл. Тогава аз също се престорих, че не съм познал врага си, направих се на видиотил се старец и също се доближих до паланкина и захленчих за съжаление и милост.

Придружителите понечиха да ме пропъдят назад, но с грачещо старешко кискане Чон Монг Ю ги възпря. Той се повдигна на несигурен лакът, а с другата трепереща ръка отдръпна повече копринената завеса. Сбръчканото му старо лице се беше преобразило от възторг, докато ни поглъщаше с погледа си.

- О, княже мой! – напевно по просяшки ми изхленчи принцеса Ом и разбрах, че е вложила цялата си отдавна изпитана обич и вярата в предстоящия ми подвиг в тези напевни думи.

И слепият гняв се надигна в мен, като се мъчеше да се освободи и да излезе на воля. Нищо чудно, че аз се тресях от усилието да се овладея. За щастие те взеха треперенето ми за старческа слабост. Аз вдигнах бронзовата си просяшка чаша, захленчих още по-плачевно, замъглих очите си, за да скрия синия пламък, който – аз знаех – блестеше в тях, и пресметнах разстоянието и силата си за скока. Тогава ми пречерня пред очите. Чу се събаряне на завеси и подпорките им и крясъците и писъците на придружителите, когато ръцете ми стиснаха гърлото на Чон Монг Ю. Паланкинът се претърколи и аз не знаех вече какво става с мен, ала ръцете ми не се отпуснаха.

В бъркотията от възглавници, постелки и завеси, първо ме стигнаха няколко удара на слугите, но скоро се намесиха конниците и тежките дръжки на камшиците ме заудряха по главата, а неизброими ръце се вкопчиха в мен и ме дърпаха. Бях замаян, но в съзнание и блаженствах, впил старите си пръсти в тази суха, мършава шия, за която бях копнял тъй дълго. Ударите продължаваха да се сипят върху главата ми и в главата ми се въртеше вихрушка от мисли, в които оприличавах себе си на булдог, стиснал жертвата с челюстите си. Чон Монг Ю не можеше да се откопчи от мен и беше вече съвсем мъртъв, когато ме обгърна мрак там, върху скалите на Юсан, край жълтото море.