Скитник между звездите Джек Лондон

КОГАТО ПОМИСЛИ ЗА МЕН, ДИРЕКТОРЪТ Атъртън Може да изпита всяко друго чувство, освен гордост. Аз му показах какво значи силен дух, унизих го с моя дух, който се издигна неуязвим, победоносен над всичките му изтезания. Аз седях тук във Фолсъм, в отделението за убийци, и чакам да ме екзекутират; директорът Атъртън все още е запазил политическия си пост и царува над Сан Куентин и всичките прокълнати в стените му, но въпреки това дълбоко в душата си той съзнава, че аз съм по-велик от него.

Напразно се беше мъчил директорът Атъртън да пречупи духа ми. А беше имало моменти, когато, без всяка сянка на съмнение, той щеше да се зарадва, ако аз умрех в усмирителната риза. И така дългата инквизиция продължаваше. Както ми беше казал и както продължаваше да повтаря, имаше само един избор: или динамита, или край на представлението.

Капитан Джейми беше ветеран на тъмничните ужаси, но дойде времето, когато и той не издържа напрежението, с което натоварвах него и другите си мъчители. Той стигна до такова отчаяние, че да си позволи да възрази на директора и да си умие ръцете за тази работа. От този ден до края на изтезанията ми той не стъпи вече в единочката.

Да, дойде времето когато Атъртън се уплаши, макар и да продължаваше да се мъчи да изтръгне от мен къде е скривалището на несъществуващия динамит. Към края той беше здравата разтърсен от Джейк Опънхаймър. Опънхаймър не познаваше страх и говореше без заобикалки. Беше изтърпял несломен всички преизподни на затвора. Със силата на несъкрушимата си воля се осмеляваше да им се озъбва в лицето. Морел ми разказа с чукане цялата случка. Тогава съм бил в безсъзнание в усмирителната риза.

- Директоре – казал Опънхаймър – лапнал си по-голям залък, отколкото можеш да преглътнеш. В случая въпросът не е да умориш Стандинг. Ще трябва да умориш трима, защото бъди сигурен, като го умориш него, рано или късно Морел или аз ще я разгласим тая работа и това, дето си го направил, ще се разчуе от единия край на Калифорния до другия. Избирай. Трябва или да оставиш Стандинг, или да убиеш и трима ни. Той, Стандинг, ти е трън в очите. И аз също. И Морел. Ти си смрадлив страхопъзльо, та не ти стиска задника да я свършиш мръсната касапска работа, дето ти се иска да я свършиш.

Опънхаймър получи за това сто часа в усмирителна риза, а когато го разшнуровали, се изхрачил в лицето на директора и получил за това втори сто часа. Когато го разшнуровали този път, директорът се погрижил да не бъде в единочката. В това, че думите на Опънхаймър са го поразтърсили, нямаше никакво съмнение.

Но архизвярът беше доктор Джаксън. За него аз бях нещо ново и много му се искаше да види колко още мога да издържа, преди да се предам.

- Той може да издържи двайсет дена без прекъсване – каза той на директора в мое присъствие.

- Много ви е скромна мярката – намесих се аз – Мога да издържа четиридесет дена. Пфу! Мога да издържа сто, когато ми ги дава такъв като вас – и като си спомних за четиридесетгодишното ми търпение като моряк, докато докопам гушата на Чон Монг Ю, добавих – Вие, тъмничарски псета, не знаете какво е мъж. Вие мислите, че мъжът е създаден по ваше свръхпъзльовско подобие. Вижте ме, аз съм мъж. Вие сте слабаци. Аз стоя над вас. Не можете да изстискате една дума от мене! Мислите, че това е изключително, защото знаете колко лесно бихте изказали и майчиното си мляко!

О, аз ги ругаех, наричах ги гадове, изчадия на ада, утайка на преизподнята. Защото аз стоях над тях, извън тяхната воля. Те бяха роби. Аз бях свободен дух. Само плътта ми лежеше затворена в единочката. Аз не бях затворен. Бях се поставил над плътта и безкраят на времето беше мой, за да блуждая в него, докато нещастната ми плът, дори без да страда, лежеше предадена на малката смърт в усмирителната риза.

Много от приключенията си с чукане разказах на двамата си другари. Морел вярваше, понеже сам той беше изпитал малката смърт. Но Опънхаймър, захласнат от моите приказки, оставаше скептик до край. Той изказваше наивно, а понякога трогателно съжаление, че съм посветил живота си на науката, вместо на писане на романи.

- Почакай, човече – спорех аз с него – какво зная аз за тоя Чосон? Мога да кажа, че е същото, което днес се нарича Корея, и това е горе доло всичко. Толкова съм научил от четенето. Каква вероятност има например да зная от досегашния си житейски опит нещо за “кимчи”. То е един вид кисело зеле. Когато се развали, смърди колкото си щеш. Казвам ти, когато съм бил Адам Сранг, аз съм ял кимчи хиляда пъти. Известно ми е добро кимчи, лошо кимчи, развалено кимчи. Зная, че най-доброто кимчи се прави от жените във Восан. Но откъде го зная? То няма нищо общо с моите знания, знанията на Даръл Стандинг. То е в кръга на знанията на Адам Странг, който през различни раждания и умирания е завещал житейския си опит на мен, Даръл Стандинг, наред с останалите преживелици в другите съществувания оттогава до сега. Не го ли разбираш, Джейк? Така човек започва да съществува, да расте, така се развива духът.

- Стига си ги разправял! – отговори той с бързи заповедни почуквания, които познавах толкова добре – Чуй какво ще ти каже чичо ти сега. Аз съм Джейк Опънхаймър, винаги съм бил Джейк Опънхаймър. Никой друг не е участвал в съзнанието ми. Каквото знам, знам го като Джейк Опънхаймър. А какво знам? Ще ти кажа едно нещо. Знам какво е кимчи. Кимчи е един вид кисело зеле, което се прави в страна, която едно време се е наричала Чосон. Жените от Восан правили най-хубавото кимчи, а разваленото кимчи смърдяло до бога... Не ми се меси, Ед. Чакай първо да му запуша устата на професора... Та сега, професоре, отде ги знам всички тия работи за кимчи? Те не са в кръга на моите знания.

- Как да не са? – зарадвах се аз – Аз ги сложих там.

- Добре де дяволе. Тогава кой ги сложи в твоя ум?

- Адам Странг.

- Не ти прилича на теб. Адам Странг е нещо, дето си сънувал. Прочел си го някъде.

- Нищо подобно! – протестирах аз – Малкото, което съм чел за Корея, е било в заглавията на военните кореспонденции по време на руско-японската война.

- Спомняш ли си всичко, дето си го чел? – попита Опънхаймър.

- Не.

- Туй-онуй си забравил?

- Стига толкоз, благодаря – прекъсна ме той като някой адвокат, който приключва кръстосан разпит, след като е изтръгнал съдбоносното признание на свидетеля.

Невъзможно беше да убедя Опънхаймър в искреността си. Той настояваше, че измислям всичко, както го разказвам, макар и да посрещаше с удоволствие това, което наричаше моето “продължение следва”, и в промеждутъците, в които ми даваха почивка от усмирителната риза, непрекъснато ме молеше и убеждаваше да разкажа още няколко глави.

- Хайде, професоре, стига тия интелигентски приказки – прекъсваше той метафизичните ми дискусии с Ед Морел – и ни разправи още нещо за “кисанг” и моряците. И, знаеш ли, докато говорим за това, разправи ни какво стана с принцеса Ом, след като тоя побойник, нейния мъж, удушил дъртия дядка и пукнал.

Колко пъти казах вече, че плътта загива. Да го кажа още веднъж: плътта загива. Материята няма памет. Само духът помни, както тука в килиите на затвора, с векове по-късно знанието за принцеса Ом и Чон Монг Ю беше останало в моя ум и бе предадено от мен на ума на Джейк Опънхаймър, а от него е било предадено на моя ум на жаргона на западняците. А сега, аз го предадох на твоя ум, читателю. Опитай се да го заличищ от ума си. Не можеш. Докато си жив разказаноте от мен ще остане в ума ти. Ум ли? Няма нищо вечно освен ума. Материята прелива, кристализира и отново прелива и формата й никога не се повтаря. Формата се разпада във вечното нищо, от което няма завръщане. Формата е привидна и преходна, както са преминали физическите образи на принзеса Ом и Чон Монг Ю. Но споменът за тях остава, ще остане завинаги, докато пребъдва духът, а духът е неразрушим.

- Едно нещо боде в очите като игла – беше последната критична бележка на Опънхаймър за моите приключения като Адам Странг – А то е, че си се въртял из нощните вертепи и пушални на опиум в китайския квартал повече, отколкото е било полезно за един почетен университетски професор. Вредна среда, да ти кажа. Сигурно това те е докарало до тука.

Преди да продължа с приключенията си, виждам се принуден да разкажа за един забележителен случай в единочката. Забележителен е в две отношения. Той показва изумителната умствена способност на тази рожба на бордеите Джейк Опънхаймър; и той е сам по себе си удивително доказателство за верността на преживелиците ми, когато изпадах в кома в усмирителната риза.

- Слушай професоре – изчука ми един ден Опънхаймър – спомням си, че като ми разправяше тая твоя приказка за Адам Странг, спомена веднъж как си играл шах с тоя къркач, брата на императора. Кажи ми техния шах еднакъв ли е с нашия, дето го играем?

Разбира се, трябваше да отговоря, че не зная, че не си спомням подробностите, след като се върнах в нормалното си състояние. И разбира се, той се изсмя добродушно на това, което наричаше моите щуротии. Въпреки всичко аз ясно си спомнях, че в съществуването ми като Адам Странг често бях играл шах. Бедата беше, че колчем идвам в съзнание в единочката, несъществените и дребни подробности избледняваха в паметта ми.

Трябва да помните, че за удобство аз събрах своите епизодични и повтарящи се преживелици в усмирителната риза в свързани и последователни разкази. Никога не знаех предварително къде ще ме отведат пътуванията във времето. Например в двадесетина различни случаи съм се връщал към Джеси Фанчър и кръга от фургони в планинските ливади. За едно десетдневно лежане в усмирителна риза съм отивал и съм се връщал от живот в живот и често съм прескачал цели редици съществувания, които в други случаи съм изживявал чак в праисторическо време и в дните преди цивилизацията.

Затова реших при следващото си завръщане от преживелиците на Адам Странг, когато и да стане това, незабавно щом дойда в съзнание, да съсредоточа виденията и спомените, свързани с игри на шах. Така се случи, че трябваше да понасям подмятанията на Опънхаймър цял месец, преди това да стане. И тогава щом ме освободиха от ризата и възстанових кръвообращението си, започнах да изчуквам интересуващото го.

Нещо повече, аз научих Опънхаймър да играе този шах, който Адама Странк преди столетия бе играл в Чосон. Той се различаваше от европейския шах, но все пак в основите си не можеше да бъде нещо друго и водеше началото си от общо потекло, вероятно от Индия. Вместо нашите шестдесет и четири квадрата те имаха осемдесет и един. Ние имахме осем пионки на всяка страна, а те имаха девет; и макар и да има сходни ограничения, главните ходове са различни.

Също така в корейската игра има двадесет фигури и пионки срещу нашите шестнадесет и те се подреждат в три редици вместо в две. Така деветте пионки са в първата редица; в средната редица се слагат две фигури, напомнящи нашия тур, а в задната редица посредата стои царят, а от двете му страни се нареждат “златни пари”, “сребърни пари”, “летящ кон” и “копие”. За отбелязване е, че в корейската игра няма царица. Друга съществена разлика е, че пленена фигура или пионка не се маха от дъската. Тя става собственост на противника и той след това играе с нея.

Е, аз научих Опънхаймър на тази игра – едно много по-трудно постижение от нашата, трябва да се признае, ако се вземе под внимание непрекъснатото пленяване и възвръщане на пионките и фигурите. Единочките не се отопляват. Би било направо подло да се избави затворникът от природните стихии. И тази, и следващата зима Опънхаймър и аз през много тежки дни забравяхме за лютия студ, задълбочени в чонсонския шах.

Но нямаше начин да го убедя, че действително съм донесъл тази игра в Сан Куентин през вековете. Той настояваше, че съм чел за нея някъде, и макар да съм забравил четивото, съдържанието му все пак се е задържало в ума ми и изпъкнало в тези мои сънища. Така той обърна догмите и термините на психологията срещу мен.

- Какво би могло да ти попречи да го измислиш тук, в единочката? – беше следващата му хипотеза – Не е ли измислил Ед приказването с чукането? И не се ли усъвършенстваме в него ти и аз цялото време? Хванах ли те сегс натясно! Ти си го измислил. Слушай, защо не го патентоваш? Помня, когато бях нощен разсилен, някой беше измислил една глупост, тая игра с топчета “Живот нашироко” и спечели милиони с нея.

- Това нещо не можеш го патентова – отговорих – Без съмнение азиатците я играят от хиляди години. Няма ли да ми повярваш, като ти казвам, че не съм я измислил?

- Тогава трябва да си чел за нея, или си видял китайци да я играят в някоя от тия пушални на опиум, край които си се навъртал – беше последната му дума.

Но аз също имам последна дума. Има еди японец убиец тук във Фолсъм... или имаше, защото го екзекутираха миналата седмица. Поговорих по тоя въпрос с него и играта играна от Адам Странг, на която научих Опънхаймър, се оказа много сходна с японския шах. Двете си приличат много повече една на друга, отколкото на западния шах.
ГЛАВА 17

Сигурно си спомняш, читателю, още в самото начало на този разказ как, като малко момче на стопанство в Минесота, съм разглеждал снимки на светата земя и съм познал едни места и съм посочил промените на други места. Сигурно си спомняш също, че когато описах сцената с изцелението на прокажените, аз казах на мисионера, че тогава съм бил голям мъж с голям меч и яхнал кон.

Тази случка в детството ми е била само “отминаващ облак на слава”, както се изразява Уърдзуърт. Не обзет от пълна забрава бях дошъл аз, малкият Даръл Стандинг, на този свят. Но тези спомени за други времена и места, проблясвали на повърхността на детското ми съзнание, скоро са избледнели и се загубили. Наистина, както става това с всички деца, сенките на затвора са се сключили около мен и аз не си спомям вече за могъщото си минало. Всеки човек, роден от жена, има минало, могъщо като моето. Малцина родени от жена, са били толкова щастливи да изстрадат години затвор в единочка и в усмирителна риза. За мен това е бил голям късмет. Аз имах възможността да си спомня още веднъж и между всичко друго да си спомня и времето, когато съм седял на кон и съм видял изцелението на прокажените.

Името ми беше Рагнар Лодброг. Бях действително едър мъж. Бях с половин глава по-висок от римляните в моя легион. Но началник на легион станах едва по-късно, след пътуването ми от Александрия до Ерусалим. Това беше живот претрупан със събития. Книги връз книги и години писане не биха могли да отбележат всичко. Затова ще съкратя и само бегло ще отбележа началото му.

Сега всичко е ясно и отчетливо освен самото начало. Никога не съм познавал майка си. Казаха ми, че съм се родил в буря на кораб с издаден напред остър нос, в северното море, след морски бой и плячкосване на крайбрежна крепост и майка ми била взета в плен жена. Тя умряла в развихрилата се буря. Била от северните дани – така ми каза старият Лингорд. Той ми разказваше много неща, които бях твърде млад да запомня, и все пак можеше да ми разкаже твърде малко. Морска битка и победа, стражение и грабеж, и факли, бягство навътре в морето с дълги кораби, за да се избегне крушение връз скалите, убийствено напрежение и борба следени гибелни вълни – кой ли щял тогава да разбере нещо, или да забележи непознатата жена в съдбовния й час, тръгнала по пътя към смъртта? Мнозина умрели. Мъжете забелязвали живите жени, не умрелите.

Остро врязани в детското ми въображение са случките непосредствено след раждането ми, както ми ги е разправял стария Лингорд. Лингорд, твърде стар, за да работи на греблата, лекуваше, погребваше и бабуваше на пленниците, наблъскани в откритата средна част на кораба. Така съм се родил в буря, напръскан със солената пяна на бушуващи вълни.

Бил съм само на няколко часа, когато Тостиг Лодброг за пръв път спрял очите си върху мен. Негов е бил тесният кораб, негови са били и другите седем тесни кораба, участвали в набега, избягнали поражение и минали здрави през бурята. Тостиг Лодброд бил наричан още “Муспел”, което значи “Горящия”, защото вечно гореше от гняв. Смел беше и жесток и нямаше сърце за милост в широките му гърди. Преди още да му изсъхне потта от битката, облегнал се на бойната си секира, той изяде сърцето на Нгрун след сражението при Хасфарт. В безумното си раздразнение той продаде сина си Гарулф в робство на ютите. Спомням си как под опушените мертеци на Брунанбур заповядваше да му се даде черепът на Гутлаф вместо чаша. Греяно вино не пиеше от друг съд, освен от черепа на Гутлаф.

И при него ме занесъл стария Лингорд на люшкащата се палуба, когато преминала бурята. Бил съм само на няколко часа, завит гол в хванала сол вълча кожа. Случило се така, че понеже бях се родил недоносен, бил съм много дребен.

- Хо-хо!... Джудже! – закикотил се Тостиг като дръпнал от устните си полуизпития къргач медовина, за да ме погледне.

Денят бил мразовит, но казват, че той ме грабнал гол от вълчата кожа, стиснал ме с палец и показалец и ме разклатил на хапещия вятър.

- Буболечка! Мъниче! Морска въшка! – кикотил се той. И понечил да ме смачка между палеца и показалеца, които, както твърдеше Лингорд, били по-дебели от моя крак или бедро. Но изведнъж му хрумнало друго – Малкият е жаден. Дайте му да пие.

И с тези думи ме мушнал с главата напред в пълния до половина кърчаг медовина. И аз сигурно съм щял да се удавя в туй мъжко питие – аз, който не бях познал майчината гръд в краткотрайния си живот, ако не е бил Лингорд. Но когато той ме издърпал от медовината, Тостиг Лодброд, вбесен го повалил с един удар. Ние сме се търкулили на палубата и огромните кучета за лов на мечки, отнети от северните дани в току-що свършилия бой, се нахвърлили отгоре ни.

- Хо-хо-хо! – ревял от смях Тостиг Лодброд, когато кучетата задърпали и замачкали стареца и мен, и вълчата кожа.

Но Лингорд успял да се изправи и спасил и мен, но вълчата кожа останала у кучетата.

Тостиг Лодброд допил медовината и ме загледал пред Лингорд, който знаел, че няма смисъл да търси милост там, където тя не е позната.

- Завързак! – рекъл Тостиг – Кълна се в Один, жените на северните дани за нищо не ги бива. Раждат джуджета, а не мъже. За какво става това нещо? От него никога не ще излезе мъж! Слушай Лингорд, отгледай го да стане чашник в Брунанбур. И поглеждай кучетата да не го излапат по погрешка като някоя мръвка, паднала от масата.

Не съм знаел женска грижа. Старият Лингорд бе бабата и кърмачката, а за детска стая са служили люшкащи се палуби и тропотът и блъскането на мъже в бой и буря. Господ знае как съм останал жив в невръстното детинство. Трябва да съм се родил железен в железен ден, защото останах жив и опровергах прокобата на Тостиг, че ще бъда джудже. Аз надраснах всички чаши и кани, и много скоро той не можеше наполовина да ме удави в своя кърчаг за медовина. Последното беше любимият му подвиг. Това бе недодяланият му хумор, смехория, която смяташе за изтънчена духовитост.

Първите ми спомени са за Тостиг Лодброговите остроноси кораби и бойците, и за залата за пиршества в Бурнанбур, когато корабите лежаха, изтегнати на брега на замръзналия фиорд. Защото мен ме направиха чашник и сред най-ранните ми възпоменания е моето шъпуркане с напълнения с вино череп на Гутлаф към седналия начело на масата Тостиг, който крещеше, вирнал глава към мертеците. Те бяха луди хора, от луди по-луди, но за мен, който не познавах друго, това беше обикновеният начин на живот. Те бяха хора, които лесно изпадаха в ярост и бързо се сражаваха. Мислите им бяха стръвни, така и яденето им беше стръвно, стръвно бе и пиенето им. И аз разтях и ставах като тях. Как иначе можех да порасна, щом поднасях питието на ревнали пияници и скалди*(древноскандинавски народен певец в дружините на викингите), които пееха за Хиали и за смелия Хогни, и за златото на Нифлунг, и как Гудрун отмъстила на Атли, като му дала да изяде сърцата на неговите деца и нейното, докато боят бушувал между пейките, късал завесите, плячкосвани от южните брегове, и отрупвал масата на пиршеството с пресни трупове.

О, аз също изпадах в гняв, добре обучен на това в такова училище. Бях само на осем години, когато се озъбих при едно пиене на мъжете от Брунанбур и ютите, дошли като приятели с ярла*(ярл – благородник) Агард с три негови дълги кораба. Аз стоях до рамото на Тостиг Лодброг и държах черепа на Гутлаф, от който дигаше пара и смърдеше горещо вино с билки. И чаках, докато Тостиг свърши да беснее против северните дани. Но той все беснееше и аз все чаках, докато той съвсем подлудя и започна да сквернослови против северноданските жени и тогава избухнах в сляпа ярост, причарня ми пред очите и го ударих с черепа на Гутлаф така, че го залях целия с вино, и виното го заслепи и обгори. А когато той се завъртя, заслепен, и ме затърси с огромните си лапи във въздуха, аз се мушках под тях и три пъти го мушнах отблизо в корема, бедрото и бута, понеже по-високо от това не можех да стигна огромната му снага.

И ярлът Агард изтегли меча си, а ютите му се присъединиха към него, когато се провикна:

- Мече! Мече! В името на Один, оставете го да се бие!

И там, под кънтящия от рев покрив на Брунанбур, бръщолевещия чашник от северните дани се сби с могъщия Лодброг. А когато с един удар зашеметен, с пресекнал дъх, бях запратен на половината дължина от огромната маса, като събарях с летящото си тяло чаши и кани, Лодборг кресна заповеднически:

- Вън да го няма! Хвърлете го на кучетата!

Но ярлът не пожела това да стане, потупа Лодброг по рамото и ме поиска като приятелски дар.

И когато ледът се очисти от фиорда, аз заминах на юг с корабите на ярла Агард. Направиха ме негов чашник и меченосец, а понеже нямах друго име, нарекоха ме Рагнар Лодброг. Страната на Агард беше съседна с фризите и беше печална, плоска страна на мъгли мочурища. При него останах три години, до смъртта му, винаги зад него,било на лов за блатни вълци, било на пир в голямата зала, където Елгива, младата му съпруга, често седеше обкръжена от своите прислужнци. Аз ходи с Агард на един набег с корабите му, където сега трябва да е брегът на Франция, и там научих, че още по на юг има по-топли годишни времена и по-мек климат и жени.

Но ние докарахме Агард обратно смъртно ранен и умиращ от бавна смърт. И изгорихме тялото му на голяма клада, заедно с Елгива, облечена със златната си броня и пееща. Имаше и голям брой домашни роби със златни халки на врата, които бяха изгорени там с нея, и девет робини, и осем роба от англите с благородна кръв, пленени в битки. Така бяха изгорени живи и соколи, и двама соколари с птиците си.

Но аз, чашникът Рагнар Лодброг, не изгорях. Бях единадесет годишен и нямах страх, и никога не бях носил тъкан плат на тялото си. И когато пламъците се извиха и Елгива запя предсмъртната си песен, а пленниците и робите завикаха за нежеланието си да умрат, аз разкъсах вървите, с които бях вързан, скочих и побягнах в мочурите, гонен от кучета, пуснати да ме хванат.

В мочурите имаше диви хора, хора без господар, избягали роби и престъпници, за които отиваха на лов, както се ходи за вълци.

Три години не познавах нито покрив, нито огън и станах як като мраза, и щях да си открадна жена от ютите, ако за зла чест фризите не бяха ме заловили след два дена гонене. Те отнеха златната ми халка и ме продадоха за две вълчи кучета на Едви от саксите, който ми сложи желязна халка, а след време подари мен и пет други роби на Ател от източните англи. Бях роб и войн, докато се загубих при един несполучлив набег далече на изток, отвъд нашите блата, и там ме продадоха на хароброгите и бях свинар, докато избягах на юг в големите гори и бях приет като свободен човек от тевтоните, които бяха много, но живееха на малки племена и се преселваха на юг пред настъпващите хароброги.

А нагоре на юг в големите гори идваха римляните, всичките бойци, които ни притискаха назад към хароброгите. Това беше потъпкване на народи поради липса на площ; но ние научихме римляните какво значи да се сражаваш, макар да си кажем истината, и те ни дадоха не по-лош урок.

Но аз все не можех да забравя слънцето на юга, което бях зърнал от корабите на Агард, и съдбата ми пожела в това преселване на юг на тевтонците да бъда хванат в плен от римляните и да бъда отведен в морето, което не бях видял, откакто се бях отделил от източните англи. Направиха ме роб-гребец на галерите, и като роб-гребец най-сетне дойдох в Рим.

Много дълга е историята затова как станах свободен гражданин и войн и как, когато станах тридесетгодишен отпътувах за Александрия, а от Александрия за Ерусалим. Все пак това, което разказах за времето, откакто съм бил кръстен в кърчага с медовина на Тостиг Лодброг, трябваше да го разкажа, за да можете да разберете какъв човек влизе през Яфската порта и притегли всичките погледи към себе си.

Имаше защо да гледат. Те всички бяха дребно племе, с по-дребни кости и с по-малки мишци, тези римляни и юдеи, а върху такъв русокос мъж като мен очите им никога не бяха се спирали. Навред по тесните улици те ми отваряха път, но спираха с широко отворени очи пред този жълтокос мъж от север или бог знае от къде, защото нямаха никаква представа за това.

Всъщност всичките войски на Пилат бяха другоплеменни, освен шепата римляни в двореца и двадесетината римляни дошли с мен. Много често съм установявал, че другоплеменните войници бяха добри бойци, но никога човек не можеше да се осланя на тях с такава сигурност, както на римляните. Те наистина бяха по-добри войни през цялата година, отколкото ние северняците, които се биехме с голямо въодушевление и изпадахме в много мрачни настроения. Римляните бяха винаги улегнали и човек можеше да им се довери.

Имаше една жена от двора на Антипа, приятелка на Пилатовата жена, която видях при Пилат вечерта, когато пристигнах. Ще я нарека Мириам, защото Мириам е името, с което я наричах, когато я любех. Ако беше само трудно да се опише чарът на жените, щях да опиша Мириам. Но как може да се опише с думи чувството? За чара на жената няма думи. Той е различен от възприятието, което прераства в умствено разсъждение, защото възниква от усещане и преминава в душевно вълнение, което, нека признаем, не нищо друго освен едно свръхусещане.

Общо взето всяка жена притежава един основен чар за всеки мъж. Когато този чар се превърне от общ в частен, ние го наричаме любов. Мириам притежаваше този частен чар за мен. Аз наистина бях съучастник в нейния чар. Половината от него беше моя собствен мъжки живот, който се устремяваше и я посрещаше с широко отворени обятия и превръщаше в мене всичко, което представляваше тя, в желание, плюс цялото ми желание за нея.

Мириам беше великолепна жена. Употребявам тази дума съзнателно. Имаше чудесно тяло, величествена, по-висока на ръст и с по-чисти черти от средна юдейка. Беше аристократична по обществено положение; беше аристократична по природа. В постъпките си беше великодушна, щедра. Отличаваше се с ум, отличаваше се с духовитост, а над всичко се отличаваше с женственост. Както ще видите именно нейната женственост се оказа предателска за нея и за мен накрая. Чернокоса, с маслиненомургава кожа, продълговато лице, косата й беше синкавочерна в своята чернота, а очите – два черни кладенеца. Човек не можеше да срешне по-подчертани типове на блондин и брюнетка от нас двамата.

И ние се свързахме мигновено. Нямаше вътрешни разсъждения, нямаше чакане, нямаше колебание докато се уверим. Тя беше моя същия миг, когато я погледнах. И още повече тя разбра, че аз й принадлежа над всички други мъже. Аз направих крачка към нея. Тя се повдигна от ложето, сякаш притеглена към мен. И ние се загледахме, без да можем да откъснем сините очи от черните, докато съпругата на Пилат, една слаба, неспокойна, напрегната жена, нервно се изсмя. И докато се покланях и приветствах съпругата, стори ми се че забелязах Пилат да поглежда многозначително Мириам, сякаш за да й каже: “Не отговаря ли това на всичко, което обещах?” Защото той беше получил съобщение за идването ми от Сулпиций Квириний, римския легат в Сирия. А също така Пилат и аз се познавахме още преди той да отпътува, за да стане прокуратор на семитския вулкан в Ерусалим.

Много си приказвахме тази вечер, особено Пилат, който говореше подробно за местното положение и като че беше самотен и му се искаше да сподели страховете си с някого , а дори и да поиска съвет. Пилат беше от типа на разумните римляни, с достатъчно въображение, за да може умно да наложи желязната политика на Рим без излишна възбуда в решителни моменти.

Но тази вечер личеше, че е разтревожен. Юдеите го бяха изнервили. Бяха твърде вулканични, спазмодични, несдържани. И нещо повече – бяха лукави. Римляните бяха прями, откровени във всичко, което вършеха. Юдеите никога не пристъпваха към нищо направо, а отзад напред, освен когато им се наложеше с принуда. Оставени сами на себе си, те винаги си служеха със заобикалки. Раздразнението на Пилат се дължеше, както той обясни, на това, че юдеите вечно се мъчеха с интригите си да направят него, а чрез него Рим в свое оръдие в религиозните си разпри. Както ми беше добре известно, Рим н се бъркаше в религиозните схващания на покорените народи; обаче юдеите вечно смесваха понятията и придаваха политически отенък на съвсем неполитически събития.

Пилат развърза езика си за различните секти и непрекъснатите фанатични вълнения и размирици.

- Лодброг – каза той – чвек никога не знае дали някое дължащо се на тях малко лятно облаче няма да се превърне в гръмотевична буря, която ще се стовари на твойта глава. Аз съм тук за да пазя ред и спокойствие. Въпреки моите усилия, те превръщат страната в гнездо на оси. С много по-голямо удоволствие бих управлявал скитите или дивите брити, вместо тия народи, които вечно се карат за бога. Тъкмо сега има един мъж на север, рибар, който е станал проповедник и чудотворец, който много вероятно скоро ще ги накара всички да се хванат за гушата и аз ще мога да чакам отзоваването си в Рим.

Това беше първия път, когато чух за човека Исус и малко му обърнах внимание тогава. Едва после си помислих за него, , когато малкото лятно облаче се превърнало в назряла гръмотевична буря.

- Докладваха ми за него – продължи Пилат – Той не се занимава с политика. В това няма никакво съмнение. Но ако оставим на Кайафа и на Ана зад гърба на Кайафа, те ще направят от този рибар политически трън, с който да убодат Рим и да опропастят мен.

- За Кайафа съм чувал, че е първосвещеник, коварна лисица – обясни Пилат – Кайафа бе назначен от Гратус, но Кайафа е сянката и с неговата уста говори Ана.

- Те още не могат да ти простят онази дребна работа за знамената с лика на императора – подразни го Мириам.

И тогава, както става винаги, когато докоснеш болното място на някого, Пилат се хвана за този епизод, който е бил само епизод и нищо повече, но който малко останало да го опропасти. С цялата си наивност той сложил пред двореца си две знамена с лика на римския император. Преди да премине избухналата над главата му буря, юдеите вече бяха написали оплакване до Тиберий, който се съгласил с тях и смъмрил Пилат.

Аз се зарадвах, когато след малко можах да поговоря с Мириам. Съпругата на Пилат бе намерила удобен момент да ми разкаже за нея. Тя била от стар царски род. Сестра й била жена на Филип тетрарха*(един от четиримата съуправители на Рим) на Гауланит и Батания. Този Филип пък бил брат на Антипа, тетрарха на Галилея и Перея, а те двамата били синове на Ирод, наречен от юдеите Велики. Мириам била у дома си, както разбрах, в двора на двамата тетрарси, като член на семейството. Като момиче била сгодена за Архелай, по времето, когато той бил етнарх*(управител на римски провинции) на Ерусалим. Тя имала добро собствено състояние, тъй че женитба не й се налагала. Освен друго била своенравна и без съмнение човек можел много трудно да я задоволи с такова сериозно нещо като съпруг.

То трябва да е било в самия въздух, който дишахме, защото Мириам и аз почти веднага заговорихме за религия. Наистина за юдеите от онези дни най-насъщното беше религията, както за за нас воюването и пиршествата. Защото през целия ми престой в тази страна нямаше нито миг, в който главата ми да не е бръмчала от безкрайни спорове за живота и смъртта, закона и бога. Пилат не вярваше в богове, ни в дяволи, ни в нещо друго. Смъртта за него беше мрак на безкраен сън; и въпреки всичко, през годините, които прекара в Ерусалим, той никога не се дразнеше от неизбежните разправии и ядове по религиозни въпроси. А пък аз имах едно конярче при пътуването ми до Идумея, едно нещастно същество, което не можа да се научи да оседлае кон, но умееше да говори, и то най-учено, без да си поеме дъх от здрач до съмване, за най тънките разлики в ученията на всички равини от Самей*(древен еврейски пророк) до Гамалиел*(еврейски авторитет по тълкуване на талмуда).

Но да се върна към Мириам.

- Ти вярваш, че си безсмъртен – започна да ме предизвиква тя – Тогава защо те е страх да говориш за това?

- Защо да си обременявам ума с мисли за сигурни неща? – отвърнах аз.

- Но сигурен ли си? – настоя тя – Разкажи ми за това. Как се усеща то... твоето безсмъртие?

А след като й разказах за Нифлхейм*(светът на мъглата в древноскандинавската митология) и Муспел*(светът на огъня в древноскандинавската митология), за раждането на гиганта Юмир*(първото живо същество родено от снежинки) от снега, за кравата Андхумбла*(митична крава отхранила Юмир) и за Фенрир*(син на бога Оин, убиеца на вълка) и Локи*(демонът на северната митология, бог на огъня), и за замръзналите великани йотуни... – както казвам след като й разправих за всичко това и за Тор и Один, и за нашата Валхала*(раят на северната митология), тя плесна с ръце и извика с блеснали очи:

- Ах ти варварино! Ти, голямо дете! Ти, жълтокосо дете на мраза! Ти вярваш в бабешки приказки и в задоволяване на стомаха! Но твоят дух, който не може да умре, къде ще се дене той след като тялото ти умре?

- Както казах, във Валхала – отговорих аз – и тялото ми ще бъде там също.

- Ядене?... Пиене?... Воюване?...

- И любене – добавих аз – Нашите жени трябва да бъдат в рая, иначе за какво ни е рай?

- Твоят рай не ми харесва – каза тя – То е безумно място, скотско място, място, където цари мрак и буря, и буйство.

- А твоите небеса? – попитах аз.

- В тях цари безкрайно лято, когато времето е узряло за плодове и цветя, за всичко, което расте.

Аз поклатих глава и изръмжах:

- Не ми харесват твоите небеса. Това е печално място, за мекушави същества, място за слабаци и евнуси, и сенки на затлъстели, хленчещи мъже.

Забележките ми сигурно я бяха пленили, защото очите й продължаваха да блестят и аз бях горе-долу уверен, че тя ме пострекава.

- Моят рай е обиталище на блажените.

- Валхала е обиталище на блажените – възразих аз – Защото, кажи, кой копнее за цветя там, където винаги има цветя? В моята родина, след като неумолимата зима се прекърши и слънцето прогони дългата нощ, първите цветчета, които проблясват по ръба на топящия се лед, са предмет на радост и ние не можем да им се нагледаме.

- Ами огънят! – продължих да викам аз – Голям прекрасен огън! Хубав е твоят рай, където човек не може да оцени както трябва един ревящ огън под затворен покрив с вилнеещ вятър и сняг отвън!

- Прости хора сте вие – отвърна ми тя – Играждате покрив и наклаждате огън и пряспа сняг и ги наричате рай. В моя рай няма нужда да се крием от вятър и сняг.

- Не – възпротивих се аз – Ние изграждаме покрив и наклаждаме огън, за да можем да излезем от там на мраз и виелица и да се върнем от мраза и виелицата. Животът на мъжа е създаден за борба с мраза и виелицата. Самото изграждане на покрива и наклаждане на огъня са неговата борба. Аз го зная. Веднъж в течение на три години не знаех що е покрив, нито огън. Бях шеснадесетгодишен и бях мъж, преди още да бях слагал тъкан плат на тялото си. Аз съм роден в буря след битка и съм бил повит във вълча кожа. Погледни ме и виж какви мъже живеят във Вълхала!

И тя ме изгледа, цялата пламнала, и възкликна:

- Ах ти, жълтокосо чудовище-мъж! – след това добави замислено – Почти съжалявам, че не може да има такива мъже в моя рай.

- Добър е този свят – утеших я аз – Добре е замислен и е просторен. Има място за много видове рай. Като че ли всекиму е даден раята, какъвто желае сърцето му. Хубава страна е наистина тази отвъд гроба. Аз не се съмнявам, че ще напусна пиршествата в нашите зали, ще нападна твоите брегове на слънцето и цветята и ще те отвлека. Майка ми е била отвлечена тъй.

И в настъпилото мълчание аз я загледах, а тя ме гледаше мен и дръзваше да ме гледа. И огън пламна в жилите ми. Кълна се в Один, това беше жена!

Какво щеше да се случи, не зная, защото Пилат, който бе прекъснал разговора си с Амбивий и седеше усмихнат от известно време, прекъсна смълчаването:

- Равин, тевтонски равин! – подхвърли той – Един нов проповедник с нова доктрина, дошъл от Ерусалим. Сега ще има нови разногласия, и размирици, и убиване на пророци с камъни. Да ни пазят боговете, това е лудница! Лодброг, никога не съм мислил такова нещо за теб. И ето че ти разглаголствуваш и се горещиш буйно като някой умопобъркан от пустинята за това какво щяло да стане с теб, след като умреш. Живей си го тоя живот сега, Лодброг, не мисли за после. Това пести ядове.

- Продължавай, Мириам, продължавай! – възкликна съпругата му.

Беше седяла като в транс по време на спора, стиснала с все сила ръце, и в ума ми се мярна мисълта, че тя е вече покварена от религиозната лудост на Ерусалим. Във всеки случай, както щях да се науча следващите дни, много я занимаваха тези въпроси. Беше слаба жена, сякаш изнурена от треска. Кожата й беше силно опъната. Почти ми се струваше, че бих могъл да гледам през ръцете й, ако ги вдигнеше между мен и светлината. Беше добра жена, но крайно нервна и от време на време се увличаше от сенки, знамения и поличби. А дори й се привиждаха видения и чуваше гласове. Колкото за мен, аз нямах търпение за такива слабости. Въпреки това тя беше добра жена и не хранеше зло в сърцето си.

Аз имах поръчение от Тиберий и нямах късмет да се срешна повече с Мириам. Когато се върнах от двора на Антипа, тя беше отишла в Батания при Филип, където била сестра й. Аз бях пак в Ерусалим и при все че нямах никаква нужда да се видя с Филип, който, макар и слаб, беше верен на Рим, отидох направо в Батания с надеждата да се срешна с Мириам.

После трябваше да отида в Идумея. Ходих също и в Сирия, за да изпълня заповедта на Сулпиций Квириний, който като имперски легат*(пратеник, посланик) се интересуваше от мои преки донесения за положението в Ерусалим. Така пътувайки нашир и длъж, имах възможността да забележа тази странност на юдеите – как налудничаво се интересуваха от бога. Това беше тяхна особеност. Не ги задоволяваше да оставят тези въпроси на свещениците си, та и самите те вечно се превръщаха в свещеници и проповядваха, където и да намереха слушател. А слушатели се намираха в изобилие.

Те зарязваха занаята си и тръгнаха да скитат из страната като просяци и да се припират, и да се разправят с равините и талмодистите в синагогите и предверията на храма. И в Галилея, една малко известна област, жителите на която минаваха за глупави, пътят ми се пресече с пътя на човека Исус. Той май бил дърводелец, а след това рибар и другарите му рибари оставили мрежите си и го последвали в скитническия му живот. Някой го смятаха за пророк, но повечето твърдяха, че е побъркан. Нещастният ми коняр, който също смяташе, че никой не знае талмуда като него, се подиграваше на Исус, наричаше го цар на просяците, наричаше доктрината му “евионизъм”, която, както той ми обясни, поддържала, че само бедните отиват в рая, а богатите и силните горят за вечни времена в някакво огнено езеро.

Забелязах, че обичаят в тази страна е всеки да нарича всички други луди. Всъщност, по моя преценка, те бяха всички луди. Не можеше да се отървеш от тях. Те пропъждаха дяволи с магични заклинания, лекуваха болести с полагане на ръце, пиеха отровни питиета, без да им стане нещо и спокойно играеха със смъртоносни змии – или поне те твърдяха, че са такива. Те бягаха в пустините да умират от глад. Те се появяваха, кряскаха нова доктрина, събираха тълпи около себе си, образуваха нови секти, които се цепеха заради доктрината, и образуваха други нови секти.

- Кълна се в Один – казах на Пилат – мъничко от нашия северен мраз би охладил умовете им. Тоя климат е твърде мек. Вместо да си изградят покриви и да търсят храна, те вечно строят нови доктрини.

- И променят естеството на бога – кисело добави Пилат – Проклета да е доктрината.

- Съгласен – рекох – Ако някога изляза от тая щура страна с непомътен мозък, каквото и да ми каже човек, че ще стане с мен, след като умра, вече няма да ме трогне.

Никога не е имало по-големи размирици. Всичко на този свят бе благочестиво или нечестиво за тях. Те, които бяха тъй ловки в най-изтънчени препирни, като че не бяха способни да схванат римското разбиране за държава. Всичко политическо се свързваше с религията; всичко религиозно – с политиката. И за това всеки прокуратор*(чиновник, управлявал римските земи и събирал данъци) беше зает до гуша. Римските орли*(гербът на древен Рим), римските статуи, дори римските знамена на Пилат бяха преднамерено оскърбление за тяхната религия.

Римското преброяване на населението беше нечестивост. То трябваше да се провежда, защото върху него почиваше облагането с данъци. Но ето ти пак. Облагането от държавата с данъци било престъпление против техния закон и бог. Ах, този закон! Той не беше римски закон. Той беше техен закон, който те наричаха закон божий. Съществуваха зелоти*(полурелигиозна, полуполитическа партия, поддържала, че бог е единствения цар на израел, и затова отричала данъка, плащан на Рим), които убиваха всеки нарушител на този закон. А за един прокуратор да накаже зелот, хвнат на местопрестъплението, значеше да предизвика бунт или въстание.

Всичко у този странен народ се вършеше в името на бога. Имаше това, което ние римляните наричахме “тавматурги”*(чудотворец). Те вършеха чудеса, за да докажат доктрината. На мен винаги ми се е струвало глупаво да доказваш таблицата за умножение с превръщането на тояга в змия или в две змии. Но тавматургите вършеха такива неща и винаги за удивлението на простите хора.

О, небеса, какви секти и секти! Фарисеи*(религиозно-политическа групировка, защитаваща заможните слоеве), есеи*(религиозна секта, поддържала митичните и аскетичните форми на юдейството), садукеи*(школа на скептици, слепи последователи на Моисеевия закон) – безброй секти! Щом измисляха нещо ново то веднага ставаше политическо. Проконий, четвъртият прокуратор преди Пилата, има доста неприятности докато подтисне голонитското въстание, избухнало по този начин и разпостранило се надолу до Гамала.

В Ерусалим, когато влязох там този последен път, лесно се забелязваше нарастващото възбуждение сред юдеите. Те тичаха насам-натам на тълпи, дърдореха и ораторствуваха. Някой провъзгласяваха свършека на света. Други се задоволяваха с наближаващото разрушаване на храма. А имаше и отявлени революционери, които заявяваха, че на римското господство е дошъл краят и предстои да започне ново юдейско царство.

Пилат също, както забелязах, проявяваше голямо безпокойство. Че му създават много неприятности, беше ясно. Но аз ще кажа, че той, както ще се убедите, отвръщаше на тяхното лукавство с не по-малко лукавство и доколкото можах да го опозная, не се съмнявам, че би объркал мнозина от спорещите в синагогите.

- Да имах само половин легион римляни – оплакваше ми се той – щях да притисна Ерусалим до стената... и да бъда отзован заради усърдието си, предполагам.

Както и аз, той също нямаше много вяра на помощните войски, а римляните бяха само някаква си шепа.

Когато се върнах пак, настаних се в двореца и за голяма радост заварих там Мириам. Но удоволствието ми бе за кратко, защото много се говореше за положението. Това не беше без причина – градът бръмчеше като гнездо ядосани оси. Наближаваше празникът наречен Пасха – религиозно събитие, разбира се – и хиляден народ прииждаше от страната, за да го отпразнува според обичая в Ерусалим. Тези новодошли, естествено, бяха всичките лесно възбудими, иначе нямаше да се решат на такова поклоничество. Градът беше претъпкан с тях, тъй че мнозина стануваха извън градските стени. Що се отнася до мен, аз не можех да отсъдя колко от възбудата се дължеше на проповедите на странстващия рибар, и колко на юдейската омраза към Рим.

- Една десета, а може би по-малко се дължи на тоя Исус – отговори на запитването ми Пилат – Търси главната причина за вълнението у Кайафа и Ана. Те знаят какво правят. Те я забъркаха тая работа, кой знае с каква цел, освен да ми причинят неприятности.

- Да, положително, причинители са Кайафа и Ана – каза Мириам – но ти Понтий Пилат си само римлянин и не разбираш. Ако беше юдей, щеше да ти стане ясно, че на дъното има нещо много по-сериозно от обикновено разногласие между сектантите или създаване на неприятности за Рим и теб. Първосвещениците и фарисеите, всеки по-издигнат и по-богат юдей, Филип, Антипа, самата аз, ние всички се борим направо за живота си. Този рибар може да е едно умопомрачение. Ако е така, има коварство в неговото умопомрачение. Той проповядва доктрината на бедността. Той застрашава нашия закон, а нашия закон е нашия живот, както вече си разбрал. Ние браним нашия закон, както ти би бранил въздуха, от който те лишава стисналата те за гърлото ръка. Въпросът е: или Кайафа и Ана и всичко, за което държат те, или рибарят. Те трябва да го унищожат него, преди той да ги е унищожил тях.

- Не е ли странно,толкова прост човек, някакъв рибар? – промълви жената на Пилат – Що за човек трябва да е, за да притежава такава сила? Бих искала да го видя. Бих искала да видя със собствените си очи такъв забележителен човек.

Веждите на Пилат се свиха при тези думи и стана ясно, че към бремето върху нервите му се добавяше и изнервеното състояние на жена му.

- Ако искаш да го видиш, обиколи вертепите на града – изсмя се злобно Мириам – Ще го намериш да се налива с вино в обществото на безименни жени. Никога още такъв чудноват пророк не е идвал в Ерусалим.

- Че какво лошо има в това? – поисках да зная аз, подтикнат против волята си да взема страната на рибаря – Не съм ли се наливал и аз достатъчно често с вино и прекарвал удивителни нощи във всичките провинции? Мъжът си е мъж и постъпките му са мъжки постъпки, в противен случай аз съм умопобъркан, което отричам пред вас.

Мириам поклати глава и заговори:

- Той не е побъркан. Нещо по-лошо, той е опасен. Всякакъв евионизъм е опасен. Той може да унищожи всичко, което е установено. Той е революционер. Той може да унищожи и малкото, което ни е останало от юдейската държава и храма.

Сега пък Пилат поклати глава.

- Той не е политик. На мен са ми докладвали за него. Той е мечтател. Не е бунтар. Той дори поддържа данъка на Рим.

- Все пак ти не разбираш – настоя Мириам – Важното не е какви са плановете му; важен е резултатът, ако тези планове бъдат постигнати, и това го прави революционер. Съмнявам се дали той предвижда резултата. Въпреки това този човек е напаст и като всяка напаст, трябва да бъде затрит.

- Ако съдя по всичко, което съм чул, той е благ, прост човечец, който не храни никакво зло – забелязах аз.

И тогава разказах за изцеляването на десетината прокажени, на което бях свидетел в Самария на път през Ерихон.

Жената на Пилат седеше като замяна от разказаното. До слуха ни долетяха далечни викове и крясъци на някаква улична тълпа и ние разбрахме, че войниците разчистват улиците.

- И ти вярваш в чудото, Лодброг? – поиска да знае Пилат – Ти вярваш, че за едно мигновение гнойните рани на прокажените са изчезнали?

- Аз ги видях изцелени – отговорих – Тръгнах подир тях, за да се уверя. По тях нямаше проказа.

- Но видя ли ги с язвите?... Преди да бъдат изцелени? – настояваше Пилат.

Аз поклатих глава и признах:

- Само ми казаха така. Когато ги видях после, всички имаха вид на хора, които са били прокажени. Бяха замаяни. Имаше един, който седеше на слънце и все разглеждаше тялото си и се взираше и взираше в гладката плът, сякаш не можеше да повярва на очите си. Не ми отговори, нито погледна нещо друго освен плътта си, когато го запитах. Беше изумен. Седеше там на слънце и се разглеждаше, разглеждаше.

Пилат се усмихна с презрение и аз забелязах, че спокойната усмивка на лицето на Мириам беше също презрителна. А жената на Пилат седеше ни жива, ни мъртва, едва дишаше с широко отворени, невиждащи очи.

Заговори Амбивий:

- Кайафа твърди... едва вчера ми го каза, че рибарят обещавал да доведе бога долу на земята и да уреди тук ново царство, управлявано от бога...

- Което ще значи край на римското господство – намесих се аз.

- Именно с това Кайафа и Ана смятат да въвлекат Рим – обясни Мириам – Това не е вярно. Това е лъжа, която са скърпили.

Пилат кимна и попита:

- Няма ли някъде във вашите древни книги пророчество, което свещениците да вмъкват в намеренията на този рибар?

Тя потвърди това и цитира пророчеството. Аз разказвам този случай, за да покажа колко дълбоко беше проучил Пилат този народ, в който с такива усилия се мъчеше да поддържа реда.

- Това, което аз съм чула – продължи Мириам – е, че този Исус проповядва края на света и началото на божието царство не тук, а на небето.

- Това ми е било докладвано – рече Пилат – То е вярно. Този Исус поддържа справедливостта на римския данък. Той поддържа, че Рим ще управлява, докато с края на света настъпи края на всяко правителство. Сега ми е по-ясна играта, която Ана крои срещу мен.

- Някой от последователите му – намеси се Амбивий – твърдят дори, че той е самият бог.

- Нямам сведения да е казал това – отговори Пилат.

- защо не? – обади се жена му – Защо не? Богове са слизали на земята и преди.

- Вижте какво – заговори Пилат – Чух от достоверен източник, че след като тоя Исус извършил чудо, като нахранил множество хора с няколко хляба и риби, глупавите галилеяни искали да го направят цар. Искали да го направят цар против волята му. За да се отърве от тях, той избягал в планините. В това няма нищо умопобъркано. Той е бил твърде умен, за да приеме участта, на която искали насила да го осъдят.

- Въпреки всичко тъкмо такава е примката, в която Ана иска да въвлече теб – пак се намеси Мириам – Те твърдят, че той искал да стане цар на юдеите, което е нарушение на римското право, поради което с него трябва да се разправи Рим.

Пилат сви рамене.

- По-скоро цар на просяците или цар на мечтателите. Той не е глупак. Той е мечтател, но не мечтае за власт на този свят. Желая му колкото ще късмет на онзи свят, защото той е извън границите на римското правораздаване.

- Той поддържа, че часната собственост е грях – с това удря фарисеите – обади се Амбивий.

Пилат се разсмя от сърце.

- Този цар на просяците и другарите му просяци въпреки всичко уважават частната собственост – обясни той – Защото, виждате ли, не толкова отдавна те са имали дори пазител на богатството си. Казвал се Юда и се разправя, че крадял от общата кесия, която носел.

- Исус не е ли крал? – попита съпругата на Пилат.

- Не – отговори той – Крал е Юда, пазителят.

- Кой е бил тоя Йоан? – запитах аз – Той нещо се провинил във връзка с Тиберий и Антипа го предал на смърт.

- Той е друг – отговори Мириам – Родил се е край Хеврон. Бил вдъхновен пророк и живеел в пустинята. Дали сам той, дали последователите му твърдяха, че бил Илия възкръснал от мъртвите. Илия, нали знаете, е бил един от старите ни пророци.

- Да не е бил метежник? – попитах аз.

Пилат се усмихна и поклати глава, а после каза:

- Той се спречка с Антипа по въпроса за Иродиада. Йоан е бил нравоучител. То е много дълга история, но той плати за нея с главата си. Не, в тая работа нямаше нищо политическо.

- Някой твърдяха също, че Исус бил син на Давид – каза Мириам – Но това е безмислица. Никой от Назарет не го вярва. Виждате ли, цялото му семейство, както и омъжените му сестри живеят там и са познати на всички. Те са прости хорица, най-обикновени хора.

- Бих искал и да е толкова прост доклада за всички тия сложности, който трябва да изпратя на Тиберий... – каза недоволно Пилат – А сега тоя рибар е дошъл в Ерусалим, градът е претъпкан с поклоници, готови за всякакви безредици, а Ана бърка ли бърка тая каша.

- И преди да свърши, ще го нареди, както той си иска – предрече Мириам – Той ти е отредил една задача и ти ще трябва да я изпълниш.

- А именно? – попита Пилат.

- Да предадеш на смърт рибаря.

Пилат упорито поклати глава, а жена му извика:

- Не! Не! Това би било позорна несправедливост! Човекът не е направил нищо лошо. Той не е сторил нищо против Рим!

Тя изгледа умолително Пилат, който продължаваше да клати глава.

- Нека сами му режат главата, както направи Антипа – изръмжа той – Рибарят няма никакво значение, но аз няма да стана маша на техните кроежи. Щом трябва да го унищожат, нека си го унищожат. Това си е тяхна работа.

- Но ти няма да го позволиш! – извика жена му.

- Няма да ми е лесно да го обясня на Тиберий, ако се намеся – бе неговият отговор.

- Каквото и да се случи – каза Мириам – аз те виждам да пишеш обяснения, и то скоро; защото Исус е вече стигнал до Ерусалим и доста от рибарите му заедно с него.

Пилат прояви раздразнение от тази новина.

- Не ме интересува къде ходи! – заяви той – Надявам се никога да не го видя.

- Бъди сигурен, Ана ще го намери за теб – отговори Мириам – и ще го доведе пред вратата ти.

Пилат сви рамене и с това разговорът приключи. Жената на Пилат, нервна и напрегната, реши да покани Мириам в своите помещения, тъй че за мен не остана нищо друго освен да си легна и да задремя под бръмченето и мърморенето на града на лудите.

Събитията се редяха бързо. До сутринта нажеженият до бяло град изгаряше сам себе си. Към пладне, когато излязох с пет-шест мои войници, улиците бяха претъпкани и никога не бях виждал хора с такова нежелание да отварят път пред мен. Ако погледи можеха да убиват, този ден аз щях да бъда мъртвец. Те открито плюеха, когато ме зърнеха, и отвред долитаха ръмжене и викове.

Аз бях по-малко предмет на удивление и повече предмет на омраза зарад носените от мен римски доспехи. Ако беше някой друг град, щях да дам заповед на войниците си да налагат тези ръмжащи фанатици с плоското на мечовете си. Но това беше Ерусалим, пламнал от треска, и това беше народ, неспособен да отдели в мислите си представата за държава от представата за бога.

Садукеят Ана беше извършил работата си добре. Без значение какво той и синедрионът мислеха за истинската същина на положението, ясно беше, че тази сган е била добре научена да вярва, че всичко произлиза от Рим.

Срешнах Мириам в навалицата. Вървеше пеша придружена само от една прислужница. Не беше подходящо за нея да излезе в тоя гмеж, облечена както подобаваше на положението й. Чрез сестра си тя всъщност се падаше балдъза на Антипа, когото малцина обичаха. Беше облечена скромно, със закрито лице, тъй че можеше да мине за коя да е юдейска жена от по-низшите класи. Но от моите очи не можеше да скрие прекрасната си стойка, държане и походка, с които толкова се различаваше от другите жени и за които вече неведнъж бях мечтал.

Малко и бързо изречени бяха думите, които можахме да разменим, защото пътят се заприщи за миг и скоро моите войници и коне бяха притиснати и отблъснати. Мириам се беше сгушила в една чупка на къщна стена.

- Хванали ли са вече рибаря? – попитах аз.

- Не, но той е пред самата стена. Дошъл е до Ерусалим с една ослица и людско множество отпред и отзад, а някой нещастни глупаци са го посрешнали с викове “Да живее царят на Израел!”. Това е последното основание, с което Ана ще се наложи на Пилат. В действителност, макар и още незадържан, присъдата е вече подписана. Този рибар е вече мъртъв.

- Но Пилат няма да го задържи – защитих го аз.

Мириам поклати глава.

- Ана ще се погрижи за това. Ще го изпратят пред синедриона. Присъдата ще бъде смърт. Ще го убият с камъни.

- Но синедрионът няма право да предава на смърт – оспорих аз.

- Исус не е римлянин – отговори тя – Той е юдей. Според закона на таламуда той има смъртна вина, понеже е поругал закона.

Аз пак поклатих глава.

- Синедрионът няма това право.

- На Пилат му се иска той да поеме това право.

- Но това е един безспорен въпрос на законност – настоях аз – Ти знаеш какви са римляните при такива положения.

- Тогава Ана ще отбегне въпроса – усмихна се тя – като принуди Пилат да го разпъне на кръст. И в двата случая ще спечели.

Прииждащата тълпа влачеше конете и притискаше коленете ни. Някакъв фанатик беше паднал и аз усетих как конят ми се дърпна и понечи да се вдигне на задните крака, когато го прегазва, чух и човекът да писка и ръмжащата закана от всички страни да се слива в рев. Но все още обърнал глава през рамо, извиках на Мириам:

- Ти си жестока спрямо човека, за когото сама каза, че не питае зло.

- Аз съм жестока спрямо злото, което той ще породи, ако остане жив – отговори тя.

Едва можах да доловя думите й, защото един мъж скочи напред, хвана се за юздата и крака ми и се замъчи да ме свали от коня. Аз се наведох напред и го ударих с отворена длан по бузата и челюстта. Ръката ми закри цялото му лице и в удара бях вложил голяма сила. Жителите на Ерусалим не са свикнали на мъжки плесници. После често съм се чудил дали не му счупих врата.

Видях пак Мириам на другия ден. Срешнах я в двора на пилатовия дворец. Изглеждаше като че върви насън. Очите й едва ме видяха. Едва ли разбра, че това съм аз. Толкова беше странна, погледът й беше тъй смутен и унесен, и отправен някъде надалеч, че аз си спомних прокажените, които бях видял изцелени в Самария.

Тя с усилие дойде на себе си, но само външно. В очите й имаше неразгадаема мисъл. Никога още не бях виждал женски очи с това изражение.

Щеше да ме отмине без да поздрави, ако не бях й се изпречил на пътя. Тя се спря и замърмори някакви думи механично, но през цялото това време очите й гледаха унесено през мен, отвъд мен, широко отворени за видението, което ги изпълваше.

- Видях Него, Лодброг – пошепна тя – Видях Него!

- Дано по волята на боговете той не е толкова недоволен от това, че е видял теб, който и да е – изсмях се аз.

Тя не обърна внимание на ненавременната ми шега, очите й останаха изпълнени с видението и тя щеше да продължи, ако не бях пак й преградил пътя.

- Кой е той? – поисках да зная – Да не е някой възкръснал от мъртвите, за да запали тая странна светлина в очите ти?

- Този който е възкресявал други – отвърна тя – Наистина аз вярвам, че той, този Исус, е възкресявал мъртви. Той е князът на светлината, синът божий, аз го видях. Наистина вярвам, че той е Син божий.

Много малко можах да разбера от думите й, освен това, че е срешнала скитащия рибар и е била обзета от неговата лудост. Защото положително тази Мириам не беше същата Мириам, която го бе заклеймила като напаст и поискала той да бъде затрит като всяка напаст.

- Той те е омагьосал! – извках с яд.

Очите й се навлажниха и сякаш станаха по-дълбоки, когато ми го потвърди.

- О, Лодброг, неговото очарование не може да се изкаже, не се поддава на описание. Но погледнеш ли го, ще разбереш, че той е целият доброта и състрадание. Аз го видях! Аз го чух! Аз ще раздавам всичко, каквото имам, на бедните и ще го последвам.

Тя го каза с такава увереност, че й повярвах напълно, както бях повярвал на изумлението на прокажените в самария, взрени в здравата си плът; и бях огорчен, че такава велика жена може да бъде тъй лесно впримчена от един скитащ чудотворец.

- Последвай го – подиграх й се аз – Без съмнение ще носиш корона, когато той спечели царството си.

Тя кимна утвърдително и аз бях готов да й ударя плесница заради глупостта й. Отстъпих настрана и когато мина бавно нататък, тя промърмори:

- Неговото царство не е тука. Той е синът на Давид. Той е син божий. Той е всичко, каквото казва че е, или всичко велико и добро, каквото е било казано за него.

И той ми разправи как Исус объркал тези, които са искали да объркат него, когато му довели да съди жена, хваната в прелюбодеяние.

- Ами данъка! – възхищаваше се Пилат – “Цезаровото на Цезаря, а божието богу” им отговорил той. Това било подсторено от Ана и Ана остана объркан. Най-после се е появил поне един юдей, който разбира нашето схващане за държавата.

След това видях съпругата на Пилат. Като я погледнах в очите, мигновено разбрах, след като бях видял и очите на Мириам, че тази нервна, разстроена жена също е видяла рибаря.

- Божеството е въплатено в него – промърмори ми тя – Сам той е сигурен в това, че божеството присъства у него.

- Бог ли е той? – попитах я тихо, защото трябваше да кажа нещо.

Тя поклати глава.

- Не зная. Той не го каза. Но зная едно: боговете са като него.

“Човек, който омагьосва жени” – беше личното ми мнение, когато оставих жената на Пилат да блуждае в просъници и видения.

Следващите дни са известни на всички вас, които четете тези редове, и именно през тези следващи дни аз разбрах, че този Исус е бил човек, който е омагьосвал и мъже. Той омагьоса Пилат. Той омагьоса и мен.

След като Ана заповяда да изпратят Исус при Кайафа и синедрионът, събрал се в дома на Кайафа, осъди Исус на смърт, придружен от кряскаща тълпа, Исус бе заведен при Пилат за изпълнение на присъдата.

Ала в интересите на Рим и поради собствените си убеждения Пилат не искаше да го предаде на смърт. Пилат много се интересуваше от Исус и много се интересуваше от спокойствието и реда. Какво го беше грижа Пилат за живота на един човек?... За живота на много мъже? Школата на Рим беше желязна и губернаторите, изпращани от Рим да управляват покорени народи, бяха също железни. Пилат мислеше и действаше като губернатор, безлично. И ето на: когато Пилат излезе намръщен да посрешне сганта, довела рибаря, той изпита тозчас чара на тоя рибар.

Аз бях там. Аз знам. Пилат го видя тогава за първи път. Пилат излезе разгневен. Нашите войници бяха готови да разчистят двора от кресливата сбирщина. Ала тутакси щом погледа му се спря върху рибаря, Пилат омекна – не , изпита съчувствие. Той се отказа да бъде съдник, поиска те да съдят рибаря според собствения си закон и да постъпят с него според собствения си закон, понеже рибарят бе юдей, а не римлянин. Никога досега юдеите не са се подчинявали на римските разпореждания така драговолно. Те извикаха, че под римско господство е незаконно да предадат някого на смърт. Въпреки това Антипа беше обезглавил Йоана и не бе си навлякъл никакви неприятности.

И Пилат ги остави на двора, под открито небе, и въведе Исуса самин в съдната зала. Какво е ставало там, не зная, освен че когато излезе, Пилат беше променен. Докато преди не беше склонен да предаде рибаря на смърт, понеже не искаше да стане оръдие на Ана, сега не искаше да го предаде на смърт поради уважението си към него. Сега полагаше усилия да спаси рибаря. А сганта през цялото време крещеше: “Разпни го! Разпни го!”

На теб са познати, читателю, искрените усилия на Пилат. Ти знаеш как той се опитал да заблуди тълпата, първо, като изкарал Исус безобиден глупак; след това, като им предложил да го освободи според обичая да се пуска един затворник по време на пасхата. И ти знаеш как свещениците подучили тълпата да вика за освобождаването на убиеца Варнава.

Напразно се бори Пилат срещу съдбовното решение, което искаха да изтръгнат от него свещениците. С презрителни забележки и подигравки, той се надяваше да превърне цялата работа във фарс. Той нарече Исуса на смях цар на юдеите и заповяда да го бият с камшик. Надеждата му беше, че всичко ще свърши със смях и със смеха ще се забрави.

С радост мога да кажа, че нито един римски войник не взе участие в последвалото. Войниците от помощните войски бяха тези, които сложиха на Исус венец и наметало, втикнаха тръстиков царски жезъл и коленичили, го провъзгласиха за цар на юдеите. Макар и да не сполучи, това беше театър, за да ги омиротвори. И аз, докато гледах, почувствах чара на Исуса. Бях обзет от спокойствието, което се излъчваше от него. Бях примирен и уталожен, не бях смутен. Така е трябвало да стане. Всичко беше наред. Безметежността на Исуса в сърцето на този смут и страдание стана и моя безметежност. У мен почти не се мярна никаква мисъл да го спася.

От друга страна, бях видял твърде много човешки чудеса през бурните и толкова различни години, за да бъда предизвикан към глупави постъпки от това сегашно чудо. Аз бях погълнат от безметежността. Нямах какво да кажа. Не можех никого за нищо да осъдя. Знаех, че стават неща непостижими за мен и те трябва да станат.

Но Пилат продължаваше да се бори. Смутът се усили. Кръвожадни викове зазвучаха в двора: всички крещяха и искаха Исус да бъде разпнат. Пилат влезе още веднъж в съдната зала. След като усилието му да превърне случая във фарс се провали, той се опита да оспори подсъдността. Исус не бил от Ерусалим. По рождение бил поданик на Антипа и Пилат искаше Исус да бъде изпратен на Антипа.

Но брожението вече се ширваше в града. Нашите войни пред палата бяха пометени от огромната улична гмеж. Започналите размирици можеха за едно мигновение да се превърнат в гражданска война и революция. Моите двадесет легионери бяха близо до мен в пълна готовност. Те обичаха фанатичните юдеи не повече от мен и с радост биха посрешнали заповедта ми да очистят двора с изтеглени мечове.

Когато Пилат излезе пак, думите му за съда на Антипа не можаха да се чуят, понеже цялата тълпа крещеше, че Пилат бил предател, че ако освободи рибаря, няма да е сторонник на Тиберий. Току пред мен, както се бях облегнал на стената, мършав, брадат, дългокос фанатик непрекъснато скачаше нагоре-надолу и непрекъснато повтаряше: “Тиберий е император! Няма никакъв цар! Тиберий е император! Няма никакъв цар!” Аз загубих търпение. Близкият крясък дразнеше слуха ми. Сякаш случайно залитнах напред и с все сила стъпих на крака му. Този побъркан като че не го забеляза. Беше твърде много разярен, за да усети болката, и продължаваше да повтаря: “Тиберий е император! Няма никакъв цар!”

Видях, че Пилат се колебае. Пилат римският губернатор, за момент беше Пилат човека, обзет от човечен яд против нещастните твари, които жадуваха за кръвта на един толкова благ и прост, смел и добър духом човек като Исус.

Видях, че Пилат се колебае. Погледът му се отмести към мен, сякаш беше готов да ми даде знак да поведа легионерите, и аз наполовина прекрачих напред и освободих смачканото стъпало под крака си. Щях да се впусна да изпълня това полуизречено желание на Пилат и да удавя в кръв и да помета тази долна сган, която кряскаше в двора.

Не беше нерешителността на Пилат, която ме спря. Исус беше, който реши вместо Пилат и мен. Този Исус ме погледна. Той ми заповяда. Казвам ви, този скитащ рибар, този странстващ проповедник, този бродещ галилеянин ми заповяда. Той не промълви нито дума. И въпреки това заповедта му прозвуча в мен, безпогрешна като тръбен зов. И аз спрях крака си и задържах ръката си, защото кой бях аз, та да престъпя волята и желанието на тъй безкрайно безметежен и благ, сигурен в себе си човек? И когато се спрях, разбрах целия му чар – всичко онова в него, което бе очаровало Мириам и съпругата на Пилат, което бе очаровало и самия Пилат.

Останалото знаете. Пилат изми ръцете си от смъртта на Исуса и метежниците поеха кръвта му върху своите глави. Пилат издаде заповед за разпъване. Множеството бе задоволено, задоволени зад гърба на множеството бяха и Кайафа, Ана и синедрионът. Не са нито Пилат, нито римските войници, нито Тиберий, които разпнаха Исуса. Разпнаха го свещениците-управници и свещениците-политици на Ерусалим. Аз видях. Аз зная. И противно на най-добрите си интереси Пилат щеше да спаси Исуса, както щях да го спася аз, да не беше самият Исус, който пожела да не бъде спасен.

Да, и Пилат се подигра още веднъж с този народ, който не можеше да понася. Той нареди да закачат на Исусовия кръст надпис на еврейски, гръцки и латински, който гласеше: “Цар юдейски”. Напразно свещениците протестираха. Точно на това основание бяха принудили Пилат да се съгласи и на това основание Пилат настоя да заклейми и оскърби юдейския народ. Пилат предаде на смърт нещо, което никога не бе съществувало в действителност. Това несъществуващо абстрактно понятие е било лъжа и измама, измислена от свещеническите умове. Нито свещениците, нито Пилат го вярваха. Исус го отрече. Това несъществуващо понятие бе “Цар юдейски”.

Бурята в двора утихна. Възбудата се беше уталожила. Революцията бе избягната. Свещениците бяха доволни, сганта бе задоволена, а Пилат и аз бяхме отвратени и уморени от цялата тази работа. И въпреки това и на него, и на мен предстоеше една по-непосредствена буря. Преди да отведат Исус, една от прислужничките на Мириам ме извика при нея. Аз видях и Пилат, извикан от една от прислужничките на жена му, послушно да тръгва.

- О, Лодброг, аз чух! – посрешна ме Мириам. Бяхме сами и тя търсеше сигурност и сила в прегръдките ми – Пилат е омекнал. Той ще го разпне. Но има време. Твоите войни са готови. Тръгни с тях. Него го пазят само един центурион и шепа войници. Още не са тръгнали. Щом потеглят, тръгни след тях. Те не бива да стигнат Голготра. Но почакай, докато излязат извън градските стени. Тогава отмени заповедта. Вземи и един кон за него. Останалото е лесно. Отведи го в Сирия или в Идумея, или където и да било другаде, стига да го спасиш.

Тя сключи ръце около врата ми. Лицето й, повдигнато към мен, бе съблазнително близко, очите й много сериозни и много обещаващи.

Нищо чудно, че аз не проговорих веднага. В този миг в ума ми имаше само една мисъл. След цялата тази странна драма, която видях да се разиграва, да ми дойде и това до главата! Аз не разбирах погрешно. Всичко беше ясно. Една велика жена щеше да бъде моя, ако... ако изменя на Рим. Защото Пилат беше губернатор; той беше издал заповед, а неговата заповед бе гласът на Рим.

Както казах, това, което измени на мен и Мириам накрая, бе жената в нея, безграничната й женственост. Винаги бе постъпвала толкова ясно, толкова разумно, с такава сигурност в себе си и мен, че бях забравил или по-скоро сега още веднъж научих вечния урок във всичките съществувания – че жената е винаги жена, че в крайно решителни моменти жената не разсъждава, а чувства; че последното светилище и най-вътрешния подтик за поведението е в сърцето на жената, а не в главата.

Мириам разбра мълчанието ми погрешно, защото снагата й леко се раздвижи в прегръдката ми и тя добави, сякаш за да допълни мисълта си:

- Вземи два свободни коня, Лодброг. Аз ще яздя втория... с теб... с теб по света, където и да отидеш!

Това беше царски подкуп; това, което се искаше от мен в замяна бе дребна, достойна за презрение постъпка. А аз все още не отговарях. Не защото бях объркан или изпитвах колебание. Само усетих скръб – велика и внезапна – понеже бях разбрал, че държа в прегръдките си нещо, което нямаше да държа никога вече.

- Има само един човек в Ерусалим днес, който може да го спаси – продължи тя – и този човек си ти, Лодброг!

Понеже не й отговорих веднага тя ме разтърси, сякаш от желание да проясни ума ми, тъй като ме беше сметнала за объркан. Разтърси ме така, че бронята ми издрънча.

- Говори, Лодброг, говори! – заповяда тя – Ти си силен и безстрашен. Ти си истински мъж. Зная, че презираш сганта, която искаше да го унищожи Него. Ти, само ти можеш да го спасиш. Стига да кажеш думата и това ще бъде сторено, и аз ще те любя, и винаги ще те любя за това, което си сторил.

- Аз съм римлянин – казах бавно, с пълното съзнание, че с тези думи губя всяка надежда тя да бъде моя.

- Ти си роб на Тиберий, римско куче – пламна тя – но ти не дължиш на Рим нищо, защото не си римлянин. Вие, жълтокосите великани от север, не сте римляни.

- Римляните са по-старите братя на нас, младоците от север – отговорих аз – Освен това аз нося бронята и ям хляба на Рим – тихо добавих – Но защо толкова яд и грижи само за някакъв си човешки живот? Всички хора трябва да умрат. Просто и лесно е да се умре. Днес или след сто години няма значение. Всички сме сигурни, всички ние, че все същото ни чака накрая.

Тя нямаше търпение, обзета от страстното желание да го спаси, и потрепна в прегръдката ми:

- Ти не разбираш, Лодброг. Това не е обикновен човек. Казвам ти, това е човек над човеците... жив бог, не е от хората, а над хората.

Притиснах я със съзнанието, че се отказвам от тази сладка жена с думите си:

- Ние сме мъж и жена, ти и аз. Ние живеем в този свят. Всичко за тия други светове е лудост. Нека тия луди мечтатели си живеят с техните мечти. Не ги лишавай от това, което желаят над всичко друго, над храната и виното, над песента и сражението, дори и над любовта на жената. Не ги лишавай от най-горещите им желания, които ги влекат през мрака на гроба към съществувания отвъд този свят. Нека преминат. Но ти и аз пребъдваме тук в цялата сладост, която сме открили един в друг. Достатъчно скоро ще дойде мракът и ти ще отидеш към твойте брегове на слънце и цветя, а аз към шумната трапеза на Валхала.

- Не! Не! – възкликна тя и почти насила се откъсна от мен – Ти не разбираш! Всичко велико, всичко добро, целият бог са в този човек, който е повече от човек, а тази смърт, от която ще умре, е позорна. Само роби и крадци умират така. Той не е нито роб, нито крадец. Той е безсмъртен! Той е бог! Наистина ти казвам, той е бог!

- Казваш, че е безсмъртен – възразих аз – Тогава това, че ще умре днес на Голгота, няма нито на един косъм да скъси безсмъртието му в безкрая на времето. Казваш, че той е бог. Боговете не умират. Според всичко това, което съм чул да разправят от тях, боговете не могат да умрат.

- Ах! – извика Мириам – Ти не искаш да разбереш! Ти си само едно грамадно създание от плът!

- Не се ли говори, че това събитие е било пророкувано в стари времена? – запитах аз, защото бях понаучил от юдеите това, което смятах за тънкости в техния начин на мислене.

- Да, да – съгласи се тя – пророчествата за месията. Той е месия.

- Тогава кой съм аз, да изкарвам пророците лъжци? – попитах аз – Да изкарвам месията лъжлив месия? Нима пророчеството на твоя народ е толкова немощно нещо, че аз, един глупав чужденец, жълтокос северняк с римска броня, да мога да изкарам лъжливо пророчеството и да накарам да не се изпълни това, което е повелено от боговете и предсказано от мъдреците?

- Ти не разбираш – повтори Мириам.

- Аз разбирам много добре – отговорих – Нима съм по-велик от боговете, та да мога да осуетя тяхната воля? Тогава боговете са празна работа и играчки на хората. Аз съм човек. Аз също се кланям на боговете, на всички богове, защото вярвам във всички богове, как иначе са се появили всички богове?

Тя се дръпна така, че моята гладна прегръдка опустя и ние останахме разделени, заслушани във врявата на улицата, когато Исус и войниците излязоха и тръгнаха по своя път. И сърцето ме заболя, че една такава велика жена може да бъде толкова глупава. Тя искаше да спаси един бог! Тя искаше да стане по-велика от бога!

- Ти не ме обичаш – промълви Мириам и в очите и бавно се разрастна обещание за самоотдаване по-дълбоко и по-недостижимо от всякакви думи.

- Аз те обичам, изглежда повече, отколкото ти можеш да разбереш – бе моят отговор – Аз съм горд да те обичам, защото зная, че съм достоен да те обичам и заслужавам цялата любов, която можеш да ми дадеш. Но римската държава е приемната ми майка и ако й изневеря, малко ще мога да се гордея и малко ще струва любовта ми към теб.

Врявата, която следваше Исус и войниците, замря нататък по улицата. И когато заглъхна и сетния звук, Мириам се обърна и излезе, без да каже дума и без да ме погледне.

Изпитах един последен безумен пристъп на глад за нея. Изскочих и я хванах. Исках да я метна на коня и да избягам с нея и с моите войници в Сирия, далеч от този проклет град на глупостта. Тя се бореше. Аз я сграбчих. Тя ме удари в лицето, но аз продължавах да я държа и да я притискам, защото ударите й бяха много сладки. После тя спря да се бори. Стана студена, неподвижна и аз разбрах, че няма вече женска любов в съществото, което обгръщаха ръцете ми. За мен тя беше мъртва. Бавно я пуснах. Бавно тя отстъпи назад. Като че без да ме вижда, се обърна, прекоси стаята, без да се озърне, мина през завесите и изчезна.

Аз, Рагнар Лодброг, никога не съм знаел да чета и да пиша. Но в моите дни съм чувал големи приказки. Както виждам сега, никога не съм се научил на големи приказки, като на юдеите с дълбоки познания на техния закон, нито като на римляните с дълбоки познания по тяхната философия и философията на гърците. Но аз говорех с цялата простота и прямота на човек, изживял живота си от корабите на Тостик Лодброг и покрива на Брунанбур през целия свят до Ерусалим и обратно. И прями приказки и прости чу от мен Сулпиций Квириний, когато отидох в Сирия да му докладвам за разните събития, станали в Ерусалим.