Скитник между звездите Джек Лондон

Остава ми много малко време. Целият ми ръкопис е благополучно изнесен от затвора. Има човек, на когото имам вяра и който ще се погрижи за издаването му. Вече не съм в отделението за убийци. Тези редове пиша в килията на смъртниците и за мен е сложен специален часовой. Нощ и ден този часовой бди над мен и парадоксалното му задължение е да внимава аз да не умра. Трябва да ме запазят жив за обесването, иначе обществото ще бъде измамено, законът опетнен и един недостатък, писан на сметката на приспособенеца-директор, който отговаря за този затвор и едно от чийто задължения е да се грижи осъдените на смърт да бъдат своевременно и съответно обесени. Често не мога да се начудя на начина, по който някой хора си изкарват хляба.

Сега пиша за последен път. Часът е определен за утре сутринта. Губернаторът е отказал да ме помилва или да замени присъдата, въпреки факта, че лигата против смъртното наказание вдигна доста голям шум в Калифорния. Репортерите са се събрали като ято лешояди. Приех ги всичките. Повечето чудновати млади хора, а най-странното е, че те имат желание да припечелят насъщния си хляб, и коктейли и тютюн, пари за наем и ако са женени, обувки и учебници за децата си, като присъстват на екзекуцията на професор Даръл Стандинг и опишат на обществото как професор Даръл Стандинг е увиснал на въжето. Е, няма значение, те ще се чувстват по-зле от мен в края на цялата история.

Както седя тук и размишлявам за всичко това, за стъпките на часовоя, който крачи нагоре-надолу пред клетката ми, за подозрителния му поглед, с който все се взира в мен, чувствам как ми е омръзнало това вечно повторение. Изживял съм толкова много живота. Омръзнали са ми безкрайната борба и болка, и трагична развръзка, до които стигат хората, заемащи високи места, изминаващи блестящ път и скитащи между звездите.

Кажи-речи, се надявам, че когато отново населя човешко тяло, то ще бъде на някой мирен земеделец. Например в стопанството на моите мечти. Бих искал да се занимавам поне един цял живот с това. О, мечтаното ми стопанство! Моите ливади с люцерна, моят породист добитък, моите високопланински пасища, моите обрасли с храсталаци склонове, превръщащи се в обработени ниви, докато ангорските кози очистват все по-високо храсталака за орачите!

Там има водоем, естествен водоем високо между склоновете, с чудесен водосбор от три страни. Бих искал да преградя четвъртата страна, която е изненадващо тясна. Срещу нищо и никакви разноски бих могъл да завиря двадесет милиона галона вода. Защото, трябва да знаете: голяма спънка на земеделието в Калифорния е дългото ни сухо лято. Това не позволява отглеждането на покривни култури*(по-високи култури, пазещи засети под и между тях други култури) и слънцето изгаря хумуса в много тънкия слой чувствителна, гола почва. Но с този язовир бих могъл да отглеждам по три реколти на година, ако спазвам съответното сеитбообращение, и бих могъл да използвам сума зеленина за тор...

Току-що изтърпях едно посещение на директора. “Изтърпях” казвам умишлено. Той е съвсем различен от директора на Сан Куентин. Много е нервен и аз, ща не ща, трябваше да го приема. Това е първото обесване за него. И аз в неловък опит да бъда духовит не можах да го успокоя, като му обясних, че за мен то е също първото обесване. Той не можа да се засмее. Имал дъщеря в гимназията и син първокурсник в университета в Станфорд. Нямал други доходи освен заплатата, жена му била болна и го тревожело това, че лекарите на застрахователното дружество му отказвали застраховка за жиивот като рискована за тях сделка. Всъщност този човечец ми разправи почти всичките си грижи. Ако не бях дипломатично сложил край на разговора, щеше да е още тук и да ми говори за всичките си останали неприятности.

Последните ми две години в Сан Куентин бяха много мрачни и подтискащи. Ед Морел, по една от най-безумните прищевки на късмета, бе освободен от единочката и направен главен отговорник на целия затвор. Беше старата длъжност на Ал Хъчинс и носеше възнаграждение от три хиляди долара годишно. За мое нещастие Джейк Опънхаймър, който бе гнил в единочката толкова години, се озлоби против целия свят, против всичко. Осем месеца отказа да говори дори и с мен.

В затвора новините се разпостраняват. Дайте им време и те ще стигнат и в карцера и в единочката. Така най-после научих, че Сесил Уинууд, поетът фалшификатор, издайникът, страхливецът и доносникът, бил пак в затвора. Трябва да ви припомня, че Сесил Уинууд беше този, който бе скълъпил фантастичната приказка, че съм променил скривалището на несъществуващия динамит и заради когото бях прекарал пет години в единочка.

Аз решиха да убия Сесил Уинууд. Виждате ли, Ед Морел го нямаше, а Опънхаймър до опита за бягство, който му струва живота, мълчеше и не проговорваше. Единочката ми беше станала скучна. Трябваше да правя нещо. Тогава се върнах в спомените си до времето, когато съм бил Адам Странг и четиридесет години съм изчаквал случая да си отмъстя. Това, което направи той, бих могъл да направя и аз, ако можех да хвана Сесил Уинууд за гушата.

Не чакайте от мен да издам как се сдобих с четирите игли. Бяха малки игли за батиста. Както бях измършавял, трябваше да прережа четири пръчки от решетката, на две места всяка, за да направя отвор, през който да мога да се провра. Аз го направих. Изхабих по една игла за всяка пръчка. Това значеше да се пререже всяка пръчка на две места и всяко прерязване ми отне по един месец. Така трябваше да отделя осем месеца, за да направя отвора. За зла чест счупих последната си игла и трябваше да чакам три месеца, докато се снабдя с нова. Но се снабдих и се измъкнах.

Извънредно много съжалявам, че не можах да докопам Сесил Уинууд. Бях пресметнал много добре всичко, освен едно нещо. Сигурната възможност да намеря Уинууд щеше да бъде в трапезарията по време на обяд. Затова изчаках, докато Джоунс Тестяното лице беше на смяна по обед. По това време в единочките нямаше никой освен мен, тъй че Джоунс Тестяното лице много скоро захърка. Аз извадих пръчките, промъкнах се през отвора, минах тихичко по отделението, отворих вратата и се видях свободен... в една вътрешна част от затвора.

И тука беше едничкото нещо, което не бях взел предвид. Бях прекарал пет години в единочка. Бях ужасно слаб. Тежах осемдесет иседем фунта. Бях полусляп. Веднага ме обхвана агорафобията*(страх от открити пространства). Беше ме страх от пространството. Пет години между тесни стени бяха ме направили негоден за огромния наклон на стълбите, за грамадния простор на двора.

Слизането по тези стълби смятам за най-геройския подвиг, който някога съм извършвал. Дворът беше безлюден. Беше огрят от заслепяващо слънце. Три пъти тръгвах да го прекося. Но сетивата ми отказваха и аз се притисках пак до стената за защита. Събрах пак всичките си сили и се опитах пак да тръгна. Но бедните ми сълзливи очи, като на прилеп, се стреснаха от сянката ми на плочите. Опитах се да заобиколя собствената си сянка, спънах се, паднах върху й, и както давещия се се устремява към брега, запълзях по ръце и колене обратно към стената.

Облегнах се на стената и заплаках. Плачех за първи път от много години. Спомням си, дори и в туй бедствено положение усетих топлината на сълзите по бузите си и соления вкус, когато те стигнаха до устните ми. Тогава се разтреперах и известно време се тресох като от треска. После се отказах от открития двор като от невъзможно геройство за човек в моето състояние и все още разтреперан, притиснал се до закрилящата ме стена, тръгнах опипом да обикалям по нея.

Именно тогава, някъде към средата, ме забеляза надзирателя Търстън. Аз го видях разкривен от слъзливите си очи, огромно охранено чудовище, да се втурва към мен с невероятна скорост някъде отдалече. В този миг може да е бил на пет-шест крачки. Той тежеше сто и седемдесет фунта. Можете лесно да си представите борбата ни, но се твърди, че някъде в тази кратка схватка съм го ударил с юмрук в носа така, че от този орган потекла кръв.

Във всеки случай, понеже бях доживотен, а наказанието в Калифорния за нападение, извършено от доживотен, е смърт, аз бях намерен за виновен от съдебни заседатели, които не можеха да пренебрегнат твърденията на Търстън, а останалите подлеци в затвора ги потвърдиха, аз получих тази присъда от съдия, който не можеше да пренебрегне недвусмислените постановления на закона.

Търстън ми тегли хубав бой и по целия път обратно по това огромно стълбище аз бях здраво ритан, удрян, шибан от цяла орда отговорници и надзиратели, които си пречеха един на друг в старанието си да му помогнат. Божичко, ако носът му беше наистина разкървавен, много вероятно е някой от неговата банда да са станали причина за това в разгорещеното боричкане. Не бих имал нищо против виновният да бъда аз, само че е много жалко нещо заради това да обесиш човек...

Току-що говорих с часовоя, който е на смяна при мен. Преди по-малко от една година Джейк Опънхаймър бил в същата тази килия за смъртници на път към бесилото, където ще отида утре аз. Този човек е стоял на пост при Джейк. Той е бивш войник. Непрекъснато дъвче тютюн и не е спретнат, защото побелялата му брада и мустаци са жълти от плюнката. Той е вдовец, има четиринадесет живи деца, всички женени, и е дядо на тридесет и един живи внуци и прадядо на четири едногодишни момиченца. Беше все едно че му вадех зъби, докато изтръгна тези сведения. Беше един особен чудак с много ниско умствено равнище. Затова, предполагам, е живял толкова дълго и народил толкова многобройно потомство. Мозъкът му трябва да е кристализирал преди тридесет години. Схващанията му не надминават тази възраст. Рядко ми казва нещо друго освен “да” или “не”. То не е защото е необщителен. Просто няма какво да каже. Не зная кога ще живея пак, но едно превъплащение като неговото би било хубаво вегетиране, през което да си почина, преди да се заскитам отново между звездите...

Но да се върна към приказката си. Трябва да напиша някой ред, в който да разкажа как, след като бях бутан и блъскан, ритан и шибан нагоре по това ужасно стълбище от Търстън и останалите копои на затвора, изпитах безкрайно облекчение, когато ме върнаха в тясната ми килия. Всичко беше тъй сигурно и спокойно. Чувствах се като завърнало се у дома загубило се дете. Изпитвах обич към същите тези стени, които бях толкова мразил пет години. Всичко, което не позволяваше на безкрая на пространството да се нахвърли отгоре ми като някое чудовище – тези мои чудесни дебели стени, толкова близо от всички страни! Агорафобията е ужасно разстройство. Бях имал случая да я изпитам само за малко, но от това малко мога да заключа, че обесването е нещо много по-лесно...

Ей сега се посмях от сърце. Лекарят на затвора, симпатичен тип, току-що се беше отбил при мен на приказка и между другото ми предложи услугите си по отношение на упойка. Разбира се аз отказах предложението му “да ми бутне” толкова морфин за през нощта, че утре, като тръгна към бесилката, да не зная дали “идвам или отивам”. Това е било точно по маниера на Джейк Опънхаймър. Ясна ми е неприкритата му язвителност, когато е пързулнал на репортерите преднамерената глупост, която те сметнали за неволна. Оказа се, че последната му сутрин, след като закусил и му облекли ризата без яка, репортерите се събрали в килията да чуят последните му думи и го попитали какви са възгледите му за смъртното наказание.

(Кой може да каже, че имаме повече от най-тъничък слой лустро върху грубата си диващина, щом група живи хора могат да задават такъв въпрос на човек пред прага на смъртта и когото ще видят да умира?)

Но Джейк винаги е имал платен отговор.

- Господа – казал той – надявам се да доживея да видя деня, когато смъртното наказание ще бъде отменено.

Аз съм живял толкова живота през дългите векове. Човекът, индивидът, не е напреднал в морално отношение през последните десет хиляди години. Заявявам това с абсолютна сигурност. Разликата между необязден жребец и търпеливия впрегнат кон е чисто и просто разлика в обучението. Обучението е единствената морална разлика между днешния човек и човека преди десет хиляди години. Под тъничкия слой морал, с който е бил лъснат, той си е същия дивак, какъвто е бил преди десет хиляди години. Моралът е обществен капитал, насъбрал се през мъчителните столетия. Новороденото дете ще стане дивак, освен ако не бъде възпитано, лъснато с абстрактния морал, който се е натрупвал толкова дълго.

“Не убивай” – дрън-дрън! Утре сутринта ще ме убият. “Не убивай” – дрън-дрън! В корабостроителниците на всички цивилизовани страни днес залагат килове на дреднаути и супердреднаути. Драги приятели, аз, който съм пред прага на смъртта, ви поздравявам с “Дрън-дрън!”

Питам ви: с какво е по-изискан моралът, който се проповядва днес, от онзи, който е бил проповядван от Христа, от Буда, от Сократ и Платон, от Конфуций и който и да е бил авторът на “Махабхарата”? Боже Господи, преди петдесет хиляди години, в нашите тотемни семейства жените ни бяха по-чисти, семейните и груповите ни отношения по-строги и честни.

Трябва да кажа, че моралът, който сме упражнявали в онези прастари дни, е бил по-изискан, отколкото практикувания днес. Не бързайте да отхвърлите тази мисъл. Помислете за нашия детски труд, за подкупността на нашата полиция, за политическата ни корупция, за фалшифицирането на храните и за нашата робия на дъщерите на бедните. Когато съм бил Син на планината и Син на бика, проституцията не е била позната. Ние бяхме чисти, казвам ви. Ние и на сън не сме помисляли за такава низка поквара. Да, така са чисти днес всичките по-низши животни. Трябвало е да се появи човекът с неговото въображение, с неговите умения, за да изобрети смъртните грехове. По-низшите животни, другите животни не са способни да грешат.

Хвърлям набързо поглед назад към многото си животи, по много времена, на много места. Никога не съм познавал жестокост по-ужасна от нашата система на затворите днес. Казвах ви, че съм изтърпявал наказания в усмирителна риза и в единочка през първото десетилетие на двадесетия век след Христа. В стари времена ние наказвахме сурово и убивахме бързо. Правехме го, защото така желаехме – по прищявка, ако щете. Но не бяхме лицемери. Ние не призовавахме печата, църквата и университета да потвърдят предумишлената ни жестокост. Искахме ли да направим нещо, отивахме и го правехме, честно и открито, честно и открито пред лицето на всички укори и порицания, и не се криехме зад полите на учени икономисти и буржоазни философи, нито зад полите на платени проповедници, професори и редактори.

Ами че, боже мой, преди сто години, преди петдесет години, преди пет години в нашите Съединени щати за нападение с телесна повреда не се е предвиждало смъртно наказание. Но ето в тази година господня 1913 в щата Калифорния обесиха за такова престъпление Джейк Опънхаймър, а утре за нападение с телесна повреда – един юмрук по носа – ще ме изведат и обесят мен. Пита се: Не е ли нужно дълго време за маймуната или тигъра да умрат, щом подобни постановления се включват в сборника закони на Калифорния в хиляда деветстотин и тринайста година след Христа? Боже мой, те само разпнаха Христа. Те са постъпили много по-жестоко спрямо Джейк Опънхаймър и мен...

Както Ед Морел веднъж ми изчука с кокалчетата на пръстите си: “Най-лошият начин, по който може да се използва човека, е да го обесят.” Не, не мога да уважавам смъртното наказание. То е не само мръсна постъпка, унизителна за палачите, които я извършват лично срещу надница, но е унизителна за обществото, което го толерира, гласува за него и плаща данъци за поддържането му.смъртното наказание е толкова безсмислено, толкова глупаво, толкова ужасно противонаучно. “Да бъде предаден на смърт чрез обесване” – това е странно словосъчетание, изказано от обществото...

Вече е утро – последното ми утро. Цялата нощ съм спал като пеленаче. Спал съм толкова спокойно, че веднъж часовият се уплашил. Помислил, че съм се удушил с одеялата. Уплахата на нещастника бе жалка. Можел да загуби нещастния си хляб. Ако беше наистина така, щеше да означава минус за него, може би уволнение, а изгледите на един безработен са много обезсърчителни сега. Казват ми, че в Европа започнали да ликвидират преди две години, а сега започнли в Съединените щати. Това значи ли финансова криза, или прикрита паника и че армията на безработните ще е голяма идната зима, а опашките пред безплатните кухни дълги...

Закусих. Като че ли беше глупаво да се закуси, но аз ядох с апетит. Директорът дойде с една кварта уиски. Аз го изпратих с моите поздрави на отделението за убийци. Директорът, нещастният, го е страх, че ако не съм пиян, може да забъркам някоя каша и да му навлека някоя неприятност...

Сложиха ми риза без яка...

Изглежда днес съм много важна личност. Сумати хора изведнъж се интересуват от мен...

Докторът току що си отиде. Провери ми пулса. Попитах го. Бил нормален...

Пиша тези случайни мисли и лист по лист те тръгват по тайния си път отвъд стените...

Аз съм най-спокойният човек в затвора. Аз съм като дете, което сега ще тръгне на пътешествие. Нямам търпение да тръгна, любопитен да видя новите места пред мен. Този страх от малката смърт е смешен за човек, който е потъвал в мрака толкова често и живял отново...

Директорът с кварта шампанско. Изпратих го в отделението за убийци. Не е ли странно, че ми се отделя толкова внимание в този сетен ден. Сигурно тези хора, на които предстои да ме убият, ги е страх от смъртта самите тях. Да цитирам Джейк Опънхаймър: Аз, който съм на път да умра, трябва да им се виждам като нещо “ужасно”...

Ед Морел току що ми изпрати бележка. Казаха ми, че цяла нощ крачил нагоре-надолу пред стената на затвора. Като бивш затворник бюрократично му забранили да се сбогува с мен. Диваци ли? Не знам. Може би просто деца. Обзалагам се, че повечето от тях ще ги е страх да останат сами на тъмно довечера, след като ме окачат на въжето.

Но бележката на Ед Морел: “Стискам ти ръката, стари другарю. Зная, че ще увиснеш без да се предадеш”...

Репортерите ей сега си отидоха. Идущия и последен път ще ги видя от бесилката, преди палачът да скрие лицето ми с черната качулка. На тях странно ще личи, че им се гади. Странни младежи. На някой се вижда, че са пили. На двама-трима явно им прилошава от предчувствието за това, на което ще станат свидетели. Като че ли е по-лесно да бъдеш обесен, отколкото да гледаш...

Последните ми редове. Май че задържам шествието. Килията ми е претъпкана с длъжностни лица и големци. Всички са нервни. Искат по-скоро да свърши. Без съмнение някой от тях са канени на обед. Всъщност аз ги дразня като пиша тези няколко думи. Духовникът пак изяви желанието си да бъде с мен до края. Бедничкият, защо да му откажа тази утеха? Съгласих се и той изглежда съвсем доволен. Такива дреболии правят някой хора щастливи! Бих могъл да спра и да се смея от сърце пет минути, ако не бързаха толкова много.

С това приключвам. Мога само да повторя думите си. Смърт няма. Животът е дух, а духът не умира. Само плътта умира и отминава, вечно напред с изпълнилия я химически фермент, вечно гъвкава, вечно кристализираща, само за да се стопи в един поток и наново да кристализира в нови, различни форми, които са преходни и пак се стопяват в този поток. Само духът остава и продължава да се изгражда чрез последователни и безкрайни нпревъплъщения, като се изкачва нагоре, към светлината. Какъв ли ще бъда, когато заживея отново? Интересно. Интересно...

“Скитникът между звездите” от Джек Лондон е произведение с интересна конструкция, обединяваща различни сюжети, исторически епохи и конкретни ситуации. В името на “съшиването” на отделните части авторът предлага своеобразна философска постановка. В нея причудливо, на еклектична основа се обединяват различни течения на буржоазната философия, модни в края на 19 и началото на 20 век. Джек Лондон се позовава на философи толкова различни като Конт и Бергсон, цитира дори Конфуций, чувства се влиянието на Платон, т.е. налице е комбинация от идеалистични идеи, оправдаваща хода на повествованието. Обективно литературните качества на творбата изместват на заден план философските разсъждения, но все пак и те се нуждаят от един, макар и бегъл, коментар.

За всички философски течения, чийто представители са изброени по-горе, е характерно тълкуването на духа като нещо непостижимо, преминаващо от една материална форма в друга и съответно от противопоставянето на материалното и идеалното, като последното съвсем не се тълкува като субективна реалност, възможна благодарение отражението на материалния свят. От тук е силно изкушението на твореца да заяви, че същината се постига “ ноуменално”. В идеалистическата философия ноуменът е умопостигаемата същност, предметът на интелектуалното съзерцание, а според Кант възможна, но недостижима от човешкия опит обективна реалност, “вещ в себе си”.

Разбира се Джек Лондон няма намерение да разрешава основния философски въпрос, но за него отправна точка е твърдението на А. Бергсон, че животът не може да бъде обяснен със средствата на интелекта. По този начин е направена крачката към ирационализма, който в дадения случай служи на избрания художествен метод.

Съвременният ирационализъм се заражда в края на 19 век, когато възниква т. Нар. “философия на живота”. Нейни представители освен цитирания в произведението Бергсон (Франция) са Ницше, Дилтей и Зимел (Германия) и др. Основната идея на това учение е подмяната на понятието материя с доста неопределеното понятие “живот”, разбирано като ирационален поток или “порив”. Това е интуитивно постигаема цялостна реалност, която не е тъждествена нито на духа, нито на материята. Съответно материята се третира като изстинал остатък, застинала форма на живота.

Кризата, породена от революцията в естествознанието, води и до криза в буржоазната философия, подложена на унищожителна критика от В. И. Ленин в “Материализъм и емпириокритицизъм”. Всеобщ е стремежът материята да бъде изместена като централно понятие на философията. И според философията на “живота” рационалното познание не е в състояние да се добере до същината на променливия, текущ, индивидуален “живот”, тъй като то борави с твърди “тела”, застинали абстрактни понятия. А познанието на “живота” е възможно единствено посредством принципно различната от разума интуиция, т.е. от непосредственото преживяване на “живота”. На страниците на “Скитникът между звездите” има отгласи на този моден тогава критичен подход към материята.

Тези постановки ни довеждат и до друга тема, присъстваща в творчеството на джек Лондон – индивидуализма на неговите герои. Ето защо и в това произведение на писателя, героят мени своите исторически одежди, но не и чертите на своя характер, които се приемат за изначално дадени. Това доближава Джек Лондон до пантеистичния вариант на философията на “живота”(А. Бергсон), сторед който централното понятие “живот”, разбирано като космическа сила, разкрива същността си в непрекъснатото самовъзпроизвеждане и в творчеството на нови форми. Субстанция на “живота” е чистата “дейност” (а героите на Джек Лондон са дейни, активни натури), която се постига интуитивно. В романа се срещат и други познати от творчеството на писателя мотиви – интересът към теорията на еволюцията, биологизирането на зоциалното и пр., но те не играят важна роля. Като цяло не особено издържаната философска линия не ограничава писателя и той е създал интересна многопластова творба.

К.и.н. Огнян Пишев