Следите на душите

Онези от вас, които са запознати с работата ми, знаят, че силно вярвам във влиянието на душевната па­мет върху човешкото мислене. Самотата и уединение­то на душите, за което се говори в случай 16, напомня място за изкупление, подобно на християнското чисти­лище. Възможно ли е тази религиозна концепция да се е зародила от спомените на някоя душа за уединението й в духовния свят, изопачени на Земята? Има прилики и големи различия между откритията ми за духовното уединение и църковните определения за чистилището.

Според християнската доктрина чистилището е със­тояние на самопречистване за онези, които трябва да заличат всички следи от грях, преди да продължат към рая. Чувал съм, че някои души преживяват пречистване, докато други изискват енергийно регенериране. Все пак не излизаме от уединението напълно чисти. Иначе не би било необходимо отново да се прераждаме. Освен това самоналоженото уединение не е изгнание. През последни­те години по-малко консервативните представители на християнската църква не наблягат толкова на предста­вата за ада, колкото в миналото. Въпреки това църквата все още отрича универсализма, вярата, че всички оти­ват в рая. Все още се твърди, че душите на извършили­те смъртни грехове не попадат в чистилището, а в ада, където за наказание биват хвърлени във „вечния огън". Проклятието според църквата е раздяла с Бога, проти­вопоставена на вечното блаженство. Християнските църкви просто не приемат концепцията, че в отвъдния свят всичко е простимо. Съдейки по чутото в процеса на работата си, мисля, че всяка душа се разкайва, защо­то носи отговорност за изборите си.

От всичко, което съм научил, правя извода, че душев­ната енергия не може да бъде унищожена или потисна­та, а само да се преобразува и пречисти от вредните земни влияния. Душите, настояващи да останат в уеди­нение след физическата смърт, не се самоизмъчат. Ня­кои чувстват необходимост от усамотение, защото са загрижени да не покварят и други с отрицателната си енергия. Има и души, които не се смятат за покварени, но не са готови да бъдат утешавани.

Важното, което трябва да се помни, е, че тези души сами разполагат с енергията си и повечето молят вода­чите си да отведат в центрове за лечение и обновя­ване в духовния свят. Те представляват терапевтични зони далеч от духовните им групи, където душите имат възможност за уединение и време за личен размисъл. Но това е форма на целенасочено лечение. Заблудените ду­ши, за които става дума в случай 16, все още не са направили избора да получат помощ. Историите на всич­ки мои клиенти сочат, че след смъртта имаме право да се откажем от подкрепата на духовните си водачи за толкова дълго, колкото желаем.

По време на лекции са ми задавали въпроса, дали мес­тата за самоналожено изгнание са „по-низши слоеве или светове". Имам чувството, че тези идеи са породени от догми, в основата на които стои страх. Може би е въпрос на семантика. Мисля, че по-подходящо определе­ние на това състояние е собствено пространство, субективна реалност, създадена от душата, която иска да бъде сама на място, отдалечено от духовния й център. Не смятам, че тези души са затворени в някаква об­ласт, отделена от духовния свят, обитаван от другите. Самотата им е собствен избор.

Душите, живеещи в тишина, знаят, че са безсмърт­ни, но се чувстват безсилни. Сами, без ничия помощ, обмислят какво да правят. Преживяват постъпките си отново и отново, преповтарят кармичните изводи за това, което са причинили на другите или понесли от тях през последния си живот. Възможно е или да са на­вредили на някого, или да са пострадали от нечии дейс­твия. Доста често чувам, че се чувстват жертва на обстоятелства, които почти не са били в състояние да променят. Те са тъжни и същевременно гневни. Не об­щуват с останалите от духовните си групи. Такива души страдат от самообвинения и неразбиране на самите себе си. Трябва да призная, че тези условия донякъде съвпадат с определенията за чистилище.

Сартър казва: „Всеки на света има въображаемо „аз", с наклонности и желания, и истинско „аз". Бих добавил към това твърдение мисълта на Уилям Блейк. „Разби­рането на истинската ни същност може да попречи на сливането с тази същност." В своето пространство усамотените души се отказват от въображаемата представа за себе си и се предават на разкаяние. Уеди­нението и мълчаливият самоанализ са важен и норма­лен аспект от живота на душата в духовния свят. Разликата е, че заблудените души все още не са готови да потърсят облекчение на страданията си, като помо­лят за помощ, продължат напред и направят промени. За щастие те са съвсем малка част от обитателите на духовния свят.

Има същества, които пътуват до Земята като турис­ти и никога не са се прераждали на нашата планета. Някои от тях са доста напреднали, а други - незрели. Описвали са ми характера на тези посетители като дружелюбен, търпелив и кротък или надменен, раздразни­телен и дори заядлив. Вярвам, че от хиляди години те присъстват в земния фолклор като същества, способни да всяват страх и омагьосват. Митологията ни прави разлика между светли създания, които са ефирни и зага­дъчни, и други, по-тъмни, тежки и враждебни. Някои от предхристиянските легенди по-късно са повлияли на религиозните вярвания в светли или тъмни образи на милозливост или насилие в отвъдния свят.

Много от клиентите ми са казвали, че между преражданията си на Земята пътуват като безплътни съ­щества до други светове и в нашето измерение, и извън него. Някои обясняват, че по време на пътешествията виждат непознати нефизически създания. Затова ми се струва изненадващо, че получавам от клиентите си оскъдни сведения за срещи с други ефирни същества на Земята. Виждат ги само когато самите те решат да посетят планетата като безплътни души между преражданията си. Разказите са интригуващи, както в след­ващия случай.

• случай седемнадесети •

Има някаква мистерия в нещата, невидими за живи­те, чието присъствие подсказват само сетивата ни. Пи­там се дали пътуващите духове не събуждат у нас спо­мени за това, което сме били някога и отново ще бъдем.

Мисля, че е уместно да завърша тази глава с обобщение на някои погрешни разбирания за съществуването на зли демони, добри духове и духовни влияния на Земята. Ако вляза в противоречие с убежденията на читателя, моля да има предвид, че съм стигнал до изводите си от разкази на много клиенти в състояние на хипноза. Тези хора не виждат нито дявола, нито демони, витаещи около Земята. Това, което чувстват като духове, е изобилие от отрицателна човешка енергия, намираща израз в сил­ни чувства на гняв, омраза и страх. Тези разрушителни начини на мислене въздействат върху съзнанието на дру­ги негативно мислещи и резултатът е още по-голяма дисхармония. Цялата тази тъмна енергия пречи на пози­тивната земна мъдрост.

Древните са смятали демоните за летящи същест­ва, обитаващи области между Земята и рая, не особено враждебни. Ранната християнска църква им е създала славата на „зли господари на мрака", като паднали ан­гели те имали способността да се преструват на пра­теници на Бога вместо на сатаната с цел да заблудят човечеството. Струва ми се честно да отбележа, че в по-либералните религиозни общности днес демоните представляват вътрешните ни неовладени страсти, ко­ито биха могли да ни донесат беди.

В годините на работата си с клиенти нито веднъж не съм попаднал на човек, обладан от чужд дух, зъл или не. Когато, споделих това по време на лекция, един слушател вдигна ръка и каза: „Много добре, велики гуру, но докато не поставите всеки жител на света под хипноза, не можете да твърдите, че няма демонични сили!" раз­бира се, че това е разумен аргумент против моите хи­потези, че неща като вселяване на духове, зли демони, дявол и ад не съществуват. Все пак не мога да направя друг извод, щом всички клиенти, дори онези, които са дошли при мен, вярвайки в демонични сили, отричат съ­ществуването на такива същества, когато видят себе си като души.

Понякога се случва клиент да се обърне към мен, убе­ден, че е обладан от чужда воля или някакъв зъл дух. Работил съм с други, които вярват, че носят проклятие заради нещо сторено в предишен живот. Когато чрез хипнотичен сеанс стигнем до свръхсъзнателната същ­ност на тези хора, обяснението е едно от следните три:

1. Почти винаги страхът се оказва безпочвен.

2. Понякога добронамерена душа, често на починал род­нина, се опитва да се свърже с тях. Разтревоженият ми клиент погрешно е изтълкувал намеренията на духа, който е искал само да му донесе утеха и да изрази обич. Получило се е недоразумение между подател и получател. Душите почти нямат проблеми с телепа­тията помежду си, но не всички са умели в общуването с физически живи хора.

3. Много рядко тревожен незрял дух остава свързан със Земята поради неразрешен кармичен проблем. Видях­ме това в случай 14.

Изследователите на паранормални явления са открили още три причини за убеждението на някои хора, че са обладани от демони, които ще добавя към своите:

4. Емоционално и физическо малтретиране на дете, което го кара да мисли, че жестокият възрастен предс­тавлява зла сила с пълна власт над него.

5. Различни видове душевни разстройства.

6. Периодично усилване на действащите около Земята електромагнитни полета, достатъчно да наруши мо­зъчната дейност на психически лабилен човек.

Вярването, че хората могат да бъдат обладани от сатанински същества, се корени в средновековната ре­лигиозна система. Тя се основава на страх и е резултат от теологическо суеверие, разрушило безброй съдби през това хилядолетие. Много от тези заблуди в последните два века са отхвърлени, но фундаменталистите все още ги поддържат. Някои религиозни групировки продължават да практикуват гонене на духове. Често установя­вам, че клиенти, които подозират, че в тях са се всели­ли духове, изглежда, нямат контрол над живота си и са обхванати от различни мании. Хора, които чуват гласо­ве, подтикващи ги да вършат злини, са по-скоро шизоф­реници, отколкото обладани.

Въпреки че в нашия свят витаят нещастни или пакостни духове, те не обитават човешките съзнания. В духовния свят има съвършен ред, който не позволява такова вмешателство в живота на душите. Навлизането на друго същество в нечие съзнание не само би нару­шило жизнения ни договор, но и би унищожило свободна­та ни воля. Тези фактори са в основата на прераждането и компромисът с тях е недопустим. Идеята, че съ­ществуват външни за нас сатанински сили, които подвеждат и покваряват хората, е мит, създаден от онези, които са се стремели да контролират съзнанието на другите за свои собствени цели. Злото се е зародило и съществува в злонамерения човешки ум. Животът е жесток, но такъв сме го направили ние, обитателите на тази планета.

Внушението, че сме зли по рождение или че някаква външна сила е обладала съзнанието на зъл човек, прави злото по-лесно приемливо. Това е търсене на оправдание за преднамерената жестокост, щадене на човешкия род и освобождаване от индивидуална и колективна отго­ворност. Когато разглеждаме случаи на серийни убийци или на деца, отнели живота на други деца, наричаме те­зи хора или родени убийци, или подвластни на външни демонични влияния. Това ни спестява неудобството да гадаем защо тези злодеи изпитват удоволствие да при­чиняват страдание на другите, изливайки собствената си болка.

Няма души чудовища. Хората не се раждат зли. По-скоро се поддават на влиянията на обществото, в кое­то живеят, където вършенето на злини удовлетворява стремежите на покварени личности. Причината за то­ва се корени в човешкия мозък. Изследванията на психо­пати показват, че удоволствието им от причиняване на болка без угризения запълва празнота, която те чувст­ват в самите себе си. Тези неадекватни хора виждат във вършенето на зло източник на власт, сила и влия­ние. Омразата за тях е бягство от реалността на жи­вота, който ненавиждат. Изкривените им съзнания каз­ват: „Щом животът ми не струва нищо, защо да не отнема нечий друг."

Злото не е генетично заложено, въпреки че ако в историята на някое семейство има насилие и жестокост към децата, това поведение често се предава от едно поколение на друго. Насилието и разрушителното държание на възрастен човек от семейството е вътрешна емоционална реакция, която оказва влияние вър­ху младите членове. Това може да доведе до жестоко поведение на децата от семейството. А как тези наследствени и околни влияния върху тялото въздейст­ват на душата ни?

В процеса на работата си съм открил, че енергийна­та сила на душата в критичен момент може да се раз­граничи от тялото. Има хора, които дори чувстват телата си чужди. Ако обстоятелствата са наистина сурови, тези души са склонни към мисли за самоубийст­во, но обикновено не отнемат живота на други. В след­ващите глави ще отделя повече внимание на тази тема. Една от причините за този смут е конфликт между безсмъртния характер и темперамента на обитавано­то човешко тяло със свой генетичен багаж. Възможно е дори нарушената мозъчна химия или хормонален баланс да окажат влияние върху централната нервна система и това да навреди на душата.

Друг елемент, който откривам, е, че незрелите души често трудно се справят с лабилната човешка психика. Има противоречие между духовната и човешката същ­ност. Сякаш двете водят борба за влияние върху егото и последиците не са много добри. Но действат вътреш­ни, а не външни сили. За тревожния ум не е необходим ритуал за гонене на духове, а компетентна помощ.

Душите не представляват всичко добро и чисто в човека, иначе не биха се прераждали, за да се разбиват. Те идват на Земята, за да работят върху слабостите си. В процеса на себепознание една душа решава дали ще действа в синхрон, или в борба със собствения си характер при избора на тяло. Например душа, която се стре­ми да преодолее тенденция към егоизъм и капризи, не би се съчетала добре с човешко его, чийто темперамент е склонен към недобронамерени постъпки в стремежа към собствено удоволствие.

Често хората с подобни проблеми са преживели бо­лезнена травма, причинена от околните, например физическо или емоционално малтретиране в детството. В резултат или се затварят в себе си и изграждат обвивка, зад която скриват болката, или желаят да се дис­танцират от телата си. Тези защитни механизми са средство за оцеляване и съхраняване на здравия разум. Когато някой клиент сподели, че обича „да се изключва" и практикува астрална проекция, защото преживяванията извън тялото го карат да се чувства по жив, търся причините за тази реакция. Всъщност може да се окаже просто любопитство, но пристрастяването към отде­ляне от тялото е признак на желание за бягство от сегашната действителност.

Може би затова виждам в теориите за обладаване от духове друг механизъм за бягство. Смятам цялата идея за вселяващи се духове за погрешна. Според застъп­ниците на тази концепция десетки хиляди от душите, които в момента живеят на планетата, са влезли във физическите си тела, без да преминават през нормалния процес на раждане и детство. Твърди се, че тези обла­даващи духове са просветени същества, на които е поз­волено да завземат вече възрастното тяло на друга ду­ша, пожелала да го напусне рано, защото животът е станал твърде тежък. Следователно вселяващият се дух всъщност изпълнява хуманитарна мисия. Бих нарекъл това доброволно отстъпване на тялото.

Ако тази теория е вярна, бих изхвърлил бялата си мантия на велик гуру и златния си медальон. Нито веднъж през всичките години на работата си с клиенти в състояние на хипнотична регресия не съм попаднал на вселил се дух. Всъщност те дори не са чували за същес­тво от духовния свят, свързано с подобни действия. От­ричат съществуването на този акт, защото би пред­ставлявал нарушение на жизнения договор на душата. Правото на друга душа да си присвои нечий кармичен план на първо място противоречи на целта на идването ни на Земята! Схващането, че духовете се вселяват, за да изпълняват свои собствени кармични цикли чрез те­ла, първоначално избрани и дадени на други души, е заб­луда. Ако съм в последния гимназиален клас по тригонометрия, нима бих напуснал стаята и отишъл при под­готвителния клас по алгебра, където някой ученик не може да се справи с изпита, за да се явя вместо него, а той да си тръгне по-рано? И двамата бихме загубили в тази ситуация, а и кой учител би позволил?

Тази теория представя вселяването като един вид самоубийство, въпреки че то би трябвало да освободи отиващата си душа от отговорността за самоубийст­во и да промени живота на тялото й. Отпътуващата душа преотстъпва собствеността върху обитаваното тяло на по-напреднал дух, желаещ да си спести преживяването на детството. Това е една от основните слабости на хипотезата за доброволно отстъпване. От всичко, което съм научил за сливането с тялото, се убеждавам, че са нужни години една душа напълно да успее да съчетае вибрациите си с тези на мозъка. Процесът започва в ембрионалния стадий. От самото начало всички съществени елементи на личността идват от душата, избрала едно тяло. Първите три неща, излъчвани от нея, са въображение, интуиция и прозорливост. Към тях могат да се прибавят компоненти като съвест и творчески усет. Нима мислите, че умът на възрастен човек не би доловил загубата на тази важна част от същ­ността си и появата на ново присъствие? Вместо да излекува обитаваното тяло, това би го довело до лу­дост. Убеждавам хората да не се страхуват, че биха могли да загубят душите си. Те са в нас за цял живот, защото има важни причини да обитаваме именно тези тела, в които сме се родили.

Душите приемат отговорността си много сериозно, дори до такава степен, че остават в нефункциониращи тела. Те не са в плен на материята. Например една душа може да не напусне тяло, изпаднало в кома с годи­ни, до смъртта. Такива души са способни да странст­ват свободно из света и да се срещат с други по време на кратките им пътувания в нормално състояние на сън. Често това се случва и с душите в тела на бебета. Дори отегчени, душите се отнасят с голямо уважение към поверените си тела. Оставят в тях малка част от енергията си, за да могат бързо да се върнат, ако се наложи. Дължината на вълните им е като на самонасочващи се прожектори, които разпознават своите физически партньори.

Когато енергията на една душа напусне тялото, тя не дава възможност на някакви демонични същества бър­зо да влязат в него и да завладеят освободения ум. Това е друго суеверие. Първо, такива сили не съществуват, но освен това умът никога не е напълно освободен от енергията на пътуващата душа. Никой зъл демон не би могъл да я „изцеди".

Явно обитателите на духовния свят са добре запоз­нати с нашите страхове от тъмни и нечестиви сили, които представляват заплаха за душите. Разбрах това от един необикновен и показателен случай. Ироничното използване на демоничен образ в случай. 16 от учителя на клиента ми, за да поучи сгрешилия си ученик, е фра­пиращо и неконвенционално, но ефективно. Ще видим как в духовния свят чрез почти жесток хумор могат да бъдат представени земните ни слабости.

В случай 18 говори душата на евангелистки свещеник от двадесетте години. Този човек цял живот е търсил дявола във всяко кътче на своя град в отдалечените райони на юга. Докато с клиента ми обсьждахме споме­ните му за това прераждане, той каза: „Енориашите ми бяха потресени до мозъка на костите от разпалените ми проповеди за ада, който очаква всички грешници." ще започна от момента, в който душата на клиента ми стига до дверите на духовния свят.