Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

„Ще бъдеш голям късметлия, ако тази вечер поне успееш да отстъпиш“, му казал Дюкро.

M sujet2

Войските на Наполеон III разполагали с предимството да ползват картечниците „Митральоз“. С обсег от 2000 ярда и с честота на стрелбата 150 оборота в минута, това било смъртоносно оръжие. Но създаването му било толкова секретно, че само шепа хора от войската го били виждали преди започването на военните действия. Без да имат време да разкрият неговите тактически предимства, армията го използвала повече като артилерийско оръжие, отколкото като пехотно, и намалила ефективността му.

Това било голямо нещастие, понеже прусаците имали артилерийско предимство с мощните си зарядни оръдия „Круп“. Французите още използвали остарелите оръдия, които се пълнели през дулото. През 1867 г., наблюдавайки оръдията „Круп“, когато те били използвани в Белгия, френските офицери докладвали за техния по-голям обхват и точност. Но нищо не било направено в тази връзка, защото вече били похарчени достатъчно пари за изработката на оръдията „Шаспо“. Година по-късно Фридрих Круп предложил на френското правителство да закупи тези оръдия. Лебюф, френският военен министър, изхвърлил офертата в кошчето и наредил:

„Не правете нищо.“

Другото голямо предимство за прусаците бил техният генерален щаб. Създаден по време на Наполеоновите войни, той обучавал офицерите на високо ниво и действал като централизирана армейска система, позволявайки да се извърши мобилизация и разполагане на армията с висока скорост и голяма ефективност. Той разработил и плана за нахлуването във Франция през 1867 г.

Френската армия пък нямала генерален щаб и подробен военен план. Техният принцип бил: „Ще се измъкнем.“ Но това не попречило на абсурдния оптимизъм на френските генерали преди битката.

„Всички ни подкрепяха по пътя към нашата победа…“, спомня си огорчената императрица Евгения. „Още ги чувам, че ми казват: «Нашата армия никога не е била в по-добра бойна форма, по-добре оборудвана и в по-добро разположение на духа! Нашата офанзива покрай Рейн ще бъде толкова силна и разтърсваща, че ще разцепи Германия на две и ние ще глътнем Прусия на един залък!»“
Слънцето пробило сутрешната мъгла, а немската артилерия изстрелвала снаряди върху отбранителния френски триъгълник. Многократно френската кавалерия вземала на прицел позициите на немските оръдия. Но храбрите им опити били безполезни и те били отблъснати от дошлата в подкрепа немска пехота. „О, бедните смели момчета!“, възкликнал пруският крал Вилхелм I, наблюдавайки с фон Молтке от своята безопасна позиция на южния хълм при река Мьоз.

Уилям Хауърд Ръсел, военният кореспондент — ветеран на „Таймс“, наблюдавал битката от същия хълм, на който стоял пруският крал. Той написал: „Трябва да е било мъчително да попаднеш в този полукръг, в който земята се била разцепила отвсякъде, с метална буря от снаряди наоколо, свистяща зловещо и да се втурнеш към огромните тълпи право в ръцете на невиждания враг.“

В центъра на тази буря пристигнал на кон Наполеон III, напускайки префектурата в Седан. Двама от помощниците му били убити, докато той яздел към новия главнокомандващ френската армия. „Вие, Ваше величество, не се тревожете — казал му Де Вимпфен, докато около тях хвърчали снаряди. — До два часа ще съм изтласкал враговете обратно в Мьоз.“

Наполеон препуснал напред без коментар. Към 14 часа, когато се върнал в Седан, получил странна бележка от Де Вимпфен, в която пишело: „Сър, реших да форсирам фронта, заставайки срещу генерал Льобрюн и генерал Дюкро, вместо да отида като затворник в Седан. Моля Ви, Ваше величество, да се появите сред своите поданици, за да имат те достойнството да открият път за Вашето отстъпление от бойното поле.“

Императорът веднага отхвърлил тази молба и наредил да се издигне бяло знаме върху крепостния вал. То било видно за Дюкро, докато победеният му корпус се струпвал в и около града, а той яздел към защитната крепост на Седан. Но Дюкро бил стъписан от „неописуемите“ условия, които открил там. Той си спомня: „Улиците, площадите, порталите бяха задръстени с каруци, коли, пушки, оръдия, с препятствия и остатъци от опустошената армия. Банди от войници без пушки или раници се спускаха от всички страни, вмъквайки се в къщите и църквите. Близо до порталите много хора бяха блъскани до смърт.“

Наполеон попитал Дюкро: „Защо стрелбите продължават? Аз съм издигнал бял флаг.“ После императорът му наредил да напише заповед за незабавното прекратяване на огъня. Дюкро изпълнил това, но отказал да го подпише, защото само Де Вимпфен имал правомощия да го направи.

Бележката била изпратена до Де Вимпфен, но той дори не я прочел. Приносителят посочил, че белият флаг вече е издигнат. „Не, не! — бил изтерзаният отговор. — Няма да капитулирам. Свалете знамето. Аз ще продължа битката.“

Тогава той хукнал към Седан да събере колкото се може повече войници и да организира една контраатака. Когато събрал около 1200 души, с лицемерен вик: „Базен се приближава! Базен се приближава!“, той ги повел на юг. Но скоро те били отблъснати със страшна сила от прусаците.

За щастие Вилхелм I възнамерявал да спре клането, дори само заради живота на своите войници. Затова наредил на артилерията си да стреля срещу Седан, за да убеди противника в „безнадеждността на ситуацията, в която се намирал“. Това дало резултат. Щом снарядите започнали да експлодират в градината, Наполеон наредил за втори път да вдигнат бялото знаме. По-късно, вече в изгнание, Наполеон написал: „Аз се подчиних на жестоката, но неумолима съдба. Сърцето ми беше разбито, но съвестта ми бе чиста.“

Вечерта генерал Реле предал на пруския крал писмо от Наполеон, в което той заявявал капитулацията си. В него пишело: „Братко мой, понеже нямах възможност да загина на бойното поле, заедно с войниците си, на мен не ми остава нищо друго, освен да положа меча си в ръцете на Ваше величество.“

По-късно Де Вимпфен официално договорил условията на капитулацията и написал до Палико: „Дойдох, видях и бях победен.“

Над 104 000 френски войници били пленени; 3000 били убити и 14 000 били ранени. Прусите загубили 9000 души ранени и убити. Новините стигнали в Париж на 3 септември и на следващия ден била обявена републиката. Двете политически фигури, виновни за поражението, били сред първите жертви на републиката: Палико бил сменен от Трошю, а императрица Евгения емигрирала в Англия, където живяла до края на живота си в изгнание.

Свети Валери
На 12 юни 1940 г., повече от седмица след евакуацията на последната британска войска от Дюнкерк, 51-ва дивизия се предала в нормандското крайбрежно градче Свети Валери-ен-Ко. Преди тази дата пред войниците се появили няколко възможности да се спасят. Но Чърчил настоял да се бият, като се надявал, че така ще задържи Франция във войната. Това било твърде глупаво и войниците били пожертвани напразно.

51-ва дивизия си създала име още през Първата световна война, когато войниците й, облечени в шотландски карирани полички, били познати на немците като „Дамите от ада“. Малко след началото на Втората световна война (1939–1945 г.), политиците от Военното министерство решили, че поличките не били вече подходящи за модерните военни времена, и ги заменили с бойни дрехи. Но 51-ва дивизия запазила застрашителната си репутация.

Те пристигнали във Франция по време на „Лъжливата война“ през януари 1940 г., като 2-ра териториална дивизия, която се присъединила към британските експедиционни сили (БЕС). Прикрепени към 3-ти корпус, те били разположени срещу белгийската граница. Там през първите два месеца те копаели противотанкови съоръжения.

В края на април шотландските планинци били изпратени надолу по река Саар на караулна обиколка пред прехвалената фронтова линия Магинот* — обширни укрепления по протежението на френските източни граници. Отделни британски бригади добивали там ценен опит от началото на декември. Но главнокомандващият британската армия — генерал Горт, за да ускори „закаляването в битката“ на експедиционните сили, изпратил там цели дивизии.

[* Произнася се Мажино (от фр. Maginot). Навсякъде в текста е коригирано. — Бел. Dave]

Отначало трябвало да отиде при Мажино редовната 5-та дивизия. Но когато на 9 април Германия нападнала Норвегия, тя трябвало да отиде в подкрепление, а вместо нея там била изпратена 51-ва дивизия.

Дивизията на шотландските планинци още заемала предния сектор на фронтовата линия Мажино, когато немците започнали военната си операция „Блицкриг“ срещу по-нисшите страни призори на 10 май. За 5 дни Холандия се предала, а няколко танкови дивизии пробили френската отбранителна линия при река Мьоз между Динан и Седан. Начело на тях бил генерал-майор Ервин Ромел, командващ 7-ма танкова дивизия, която до вечерта на 15 май се придвижила на 20 мили оттатък река Мьоз.

„Ние сме победени“, казал Пол Рено, френският премиер, в телефонен разговор с Уинстън Чърчил сутринта на 15 май. „Изгубихме битката.“

Френският боен дух понесъл смъртоносен удар. Понеже положението се влошило, Чърчил, назначен на поста за премиер на коалиционното правителство на 10 май, трябвало да изиграе една сложна партия политически шах, използвайки 51-ва дивизия като пешка, за да задържи Франция във войната.

На 20 май дивизията на шотландските планинци напуснала фронтовата линия Мажино, за да се присъедини към британските експедиционни сили. Такъв случай бил предвиден и съгласуван с французите, но вече било късно да се приложи. През този ден немските танкови дивизии стигнали до Абевил и пресекли пътя за доставка на суровини и стоки за съюзническите сили в Белгия.

Френският генерал Максим Вейган вече бил заместил генерал Морис Гамелин като главнокомандващ съюзническите сили. Но неговият план за контраатака на север към пленените в Белгия съюзнически армии, никога не се осъществил. На 25 май Горт взел самонадеяното решение да изтегли армиите на британските експедиционни сили в посока Дюнкерк. След два дни започнала епичната евакуация.

Франция вече нямала сили да се бие повече. Рено пристигнал в Лондон на 25 май и казал на Чърчил, че „не вярва Франция да има достатъчно сили за съпротива“. Ако битката за Франция бъдела изгубена, само човек като маршал Хенри Филип Петен, вицепремиера, „можел да говори в полза на примирието“.

Британският премиер получил по-добри новини на 27 май. Първо неговият началник-щаб му докладвал, че инвазията на Германия не може да продължи без морско или въздушно превъзходство. После пристигнала телеграма от британското посолство във Вашингтон, с уверение от президента Рузвелт, че САЩ ще влязат във войната, ако съюзниците се намират в беда.

Въпреки това Чърчил още искал всячески да задържи Франция във войната. Ако френското правителство поискало мир от Германия, тя щяла да получи контрол върху мощната й флота, а така нахлуването на Англия ставало невъзможно. Ако французите продължали битката от своите колонии или от Новия свят, това щяло да помогне много във войната срещу Хитлер. Дори и да се биела до смърт на френска земя, това щяло да даде на Англия пространство за дишане, в което да подготви отбраната си. Поради това всички усилия на Чърчил целели да убедят французите, че все още имало надежда за тях.

На 31 май той отлетял за Париж и казал на френското военно министерство, че ще изпрати още войски във Франция, когато бъдат въоръжени и оборудвани. Двете дивизии, които вече били във Франция, щели да останат. Но той не можел да изпрати бомбардировачи, защото голяма част от тях били изгубени при отбраната на бреговия плацдарм в Дюнкерк.

Според генерал-майор Едуард Спиърс, британския офицер за свръзка с френското правителство, Чърчил „вече осъзнавал, че французите били победени, знаел, че и те го осъзнават и били готови да се предадат“. Неговото решение да остави английски войски да се бият при това положение било политически ход с много неизвестни. Това бил риск, който той поел, понеже знаел, че само самолети, а не пехота щели да помогнат на Англия да оцелее в тази война.

Един от старшите офицери, убеден, че войниците щели да бъдат пожертвани за нищо, бил генерал-лейтенант Алан Брук, командващ 2-ри корпус на британските експедиционни сили. По-късно той изиграл главната роля при успешното им евакуиране от Франция. На 2 юни, веднага щом се върнал от Дюнкерк, той бил извикан на среща с генерал Джон Дил, началник на имперския генерален щаб, на която му съобщили, че трябва да поеме командването на новите британски експедиционни сили във Франция. „Напуснах стаята му, — написал Брук, — с ясното убеждение, че започвах нещо, което се базираше на политическа основа. Но от това, което бях видял у французите, имах огромни съмнения, че може да се спечелят дори политически предимства от тази ситуация.“

Дотогава дивизията на шотландските планинци била по долното течение на река Сома. Тя била придадена към неподготвен и неоформен фронт от 18 мили между брега на канала и Понт-Реми. Съществуващата военна практика била, че една дивизия трябва да контролира една окопана позиция, дълга не повече от 4 мили.

На 4 юни генерал-майор Форчън, командващ 51-ва дивизия, започнал атака срещу немското укрепление над река Сома в Абевил. Получило се абсолютно фиаско. Френските войски, които участвали в атаката, закъснели и се включили на невисоко бойно ниво. 51-ва дивизия се била смело, но постигнала малък успех срещу многобройните вражески картечници.

През този ден генерал-лейтенант Джеймс Маршал-Корнуол, британският офицер за свръзка с френската 10-та армия, изпратил доклад на генерал Дил. Той спешно бил предаден на Чърчил. В него Маршал-Корнуол предлагал „да се предприеме покриване на пътища за оттегляне на английските войски, в случай че немците направели пробив още по на изток“. Той предупредил, че дивизията на шотландските планинци може „да бъде забита“ на полуостров Хавър и „да бъде хваната в капан“, понеже мостовете в Руан щели да бъдат разрушени. Неговото предложение било французите да се съгласят да се подготви алтернативен план за пресичане над река Сена под Руан.

Ненужно е да се споменава, че нищо не било направено. Чърчил никога нямало да направи такова предложение на французите, особено когато Вейган вече издал стимулиращата заповед да не се отстъпва от настоящите позиции и че защитниците трябвало или да отблъснат врага, или да умрат.

Но всичко това било риторика. На другия ден 104 немски дивизии атакували фронта Сома-Амиен, разположен между Люксембург и канала. Срещу тях се били само 51 дивизии: дивизията на шотландските планинци, 1-ва бронирана дивизия, Бомонската дивизия — смесица от необучени и недобре въоръжени войски, без комуникации и 48 френски дивизии, много от които още се реформирали. Немците имали числено превъзходство 2 към 1 и още по-голямо относно танковете и самолетите, както и психологическото предимство от непрекъснатите победи.

Очакваният изход бил неизбежен. Разтеглен върху толкова голяма площ, фронтът на 51-ва дивизия се състоял само от няколко изолирани поста. Немците минали в пролуките между тях. Цели роти били отрязани и по-късно се предали, а към 6 юни оцелелите били изтласкани назад към река Бресъл.

Генерал Форчън бил отчаян. Той изгубил само за 3 дни битката, осъзнавайки, че изтощените му хора нямало повече да издържат на това неравностойно положение. Следобед в писмо до генерал Алтмайер, командващ 10-та френска армия, той помолил неговата дивизия да бъде изпратена в резерва. Неизбежният отговор бил: „Нямаме друга резервна дивизия, която да замести твоята, за да я освободим.“

Но генерал Маршал-Корнуол бил наясно с опасността. В телеграма до генерал Дил, която изпратил вечерта на 6 юни, той посочил, че „дивизията вече не е в състояние да се бие“ и че тя „ще се разпадне при по-сериозна атака“. В заключение той добавил: „Ако е политически неизгодно да се изтеглят английските войски, то аз настоявам да се изпратят още 2 английски дивизии във Франция.“

52-ра дивизия вече била на път и генерал Дил, в отговор на предупреждението на генерал Маршал-Корнуол, инструктирал бригаден генерал Суейн, офицер за свръзка с френското висше командване, да осигури отстъплението на 51-ва дивизия покрай долното течение на река Сена, където щели да се концентрират новите британски експедиционни сили. Но в този ден Вейган обвинил дивизията на шотландските планинци, че се оттеглила „без заповед“ и нарекъл командира им „командир Нещастие“ (името на командира било „Fortune“, което значи „щастие“) и затова не отговорил на новите предложения на Дил.

На 7 юни немците оказали слаб натиск срещу фронта при Бресъл, но това било нарочно. Ако лявото крило на 10-та френска армия останело неподвижно, немските танкове можели да се придвижат спокойно на юг и щели да имат достатъчно време, за да отрежат отстъплението им. Към края на деня 7-ма танкова дивизия на Ромел се придвижила с 30 мили към Руан. Следвала я 5-та танкова дивизия. В резултат 10-та френска армия била разделена на две.

Маршал-Корнуол същата вечер изпратил телеграма до Дил, че е „изгубил доверие“ в способността на френската армия „да спре“ немското настъпление към Сена. После помолил генерал Алтмайер да изтегли назад 51-ва дивизия и съседните френски войски, за да предотврати тяхното попадане в капан. Но командирът на армията „отказал да направи това, без заповед от по-високо ниво“. „Предлагам да отидеш и да се видиш незабавно с Вейган — казал в заключение той. — В противен случай ще се наложи да евакуираме 51-ва дивизия от брега в Диеп.“

На следващата сутрин, отчаян, Алтмайер изместил щаба си по Сена, изгубвайки контакт с двата си корпуса. Маршал-Корнуол, който не бил информиран предварително за това, сърдито го притиснал да изтегли 9-ти френски корпус и дивизията на шотландските планинци към брега на река Бетюн. Алтмайер пак отказал. Осъзнавайки, че допълнителните аргументи били безсмислени, Маршал-Корнуол се отправил към щаба на Вейган до Париж.

Оттам той телефонирал в британското военно министерство и предупредил, че 51-ва дивизия била в „невероятна опасност, без комуникации и би трябвало да бъде евакуирана от брега“. „Генерал Форчън, — продължил Маршал-Корнуол, — трябва да бъде освободен от френски военен контрол и да му се даде статут на независим командир при изтеглянето на дивизията му към река Бетюн и долното поречие на Сена.“

Всъщност преди телефонния разговор, военното министерство инструктирало генерал Хауърд-Вайс, негов офицер за свръзка, да информира Вейган, че „ако не бъдат дадени заповеди за маневриране в крилото на съюзническите войски“, имало „голям риск британските войски да бъдат хванати в капан“. Това бил отговорът на телеграмата на Маршал-Корнуол. Но имало и допълнение: генерал Хауърд-Вайс щял да наблюдава „най-отговорно евакуацията между Диеп и Хавър да не се състои“. За да не изглежда това като втори Дюнкерк за французите и да не им даде основание да търсят примирие с немците.

Преди полунощ, вероятно за да се увери, че евакуацията няма да се състои, военното министерство изпратило сигнал на адмиралтейството, че: „блокирането на Диеп може да се извърши незабавно“. Въпреки предупреждението на Маршал-Корнуол, че 51-ва дивизия може да се нуждае от „евакуация от брега“, военното министерство било решено да „затвори“ най-близката им позиция за бягство.

Междувременно Маршал-Корнуол убедил Вейган да нареди на 9-ти френски корпус да отстъпи към Сена. Но сега проблемът бил във времето. Французите, имайки само конен транспорт, никога нямало да стигнат до Руан или до ферибота, който пресичал отдолу преди танковете. Понеже по-голямата част на 51-ва дивизия била моторизирана, тя можела да успее, но била под френско командване и нямала право на самостоятелна инициатива, като изостави съюзниците си.

На срещата за дискусии относно придвижването към Руан, следобед на 8 юни, генерал Ихлер, командващ 9-ти френски корпус, казал на генерал Форчън, че това може да отнеме 4 дни! Макар и ужасе`н от този змийски ход, генерал Форчън не го показал. Той знаел, че немците никога няма да им позволят да разполагат с толкова много време. Нито пък им позволили, понеже танковите дивизии на Ромел стигнали до Руан същата вечер.

На следващата сутрин Форчън получил съобщеше от френския адмирал в Хавър, че мостовете в Руан били взривени. Все пак адмиралът получил заповеди да организира качването на корабите на войските от своето пристанище „ако е необходимо“. Ихлер изпаднал в ужас от тези новини и оставил Форчън да поеме цялото командване. Той решил да стигне до Хавър, на 60 мили надолу по брега.

Защо той избрал Хавър, вместо Диеп, който бил на един ден път, било мистерия. Суинбърн, неговият началник-щаб написал, че Диеп бил „пренебрегнат, защото… пристанището му било вече разрушено“. Всъщност, според морски доклад, то още си работело, но може би имало мини около него. Сутринта кралската флота изпълнила инструкциите на военното министерство и потопила блокиращи кораби извън входа на пристанището, ала все пак съществувала възможност за товарене на кораби и отплуване.

Но Форчън още нямал позволение да отплува от Диеп, а той бил наясно с политическите последствия, за да вземе едностранно решение. Британското правителство нямало да се намеси, да не ядоса французите; но неговите действия загатвали зловещи намерения. Следобед на 9 юни, щом се установило, че немските войски достигнали Руан, военното министерство напомнило на Форчън, че „неговата цел била да пробие на юг от Сена при оста Диеп-Руан“.

Знаейки, че това е невъзможно, той отговорил: „Оттеглям се заедно с френските сили към Хавър, понеже в Руан всичко е взривено.“ Всъщност той организирал част от своята дивизия (Арк Форс) да се спусне напред и да превземе фронт от 20 мили, източно от Хавър. Останалата част щяла да я последва толкова бързо, колкото маршируващите французи щели да позволят.

Не било достатъчно бързо. Следобед на 10 юни, часове след като Арк Форс тръгнала към целта, танковете на Ромел достигнали до брега в Ле Петит Дал. До вечерта се придвижили на изток и превзели кръстопътя над река Дурден. За основната военна част на 51-ва дивизия вече нямало възможност за евакуация от Хавър. Преди 23 часа генерал Форчън се свързал с военното министерство: „Считайте, че е възможно в бързо променящата се ситуация да Ви помоля да натоварите на корабите си колкото можете повече хора от моята дивизия между Свети Валери и устието на река Дурден.“

Планът бил променен след пристигането на съобщението, понеже немците превзели Дурден. 51-ва дивизия и французите трябвало да овладеят малкото пристанище Свети Валери-ен-Ко, природна цепнатина във високите варовикови скали на Кот д’Албатр, която се простирала от река Сома до Хавър. На следващата сутрин на 11 юни Форчън пак се свързал с военното министерство в Лондон: „Смятам да натоваря цялата войска на корабите тази вечер.“

{img:naj_golemite_gafove_karta_7.png}

Военното министерство разпоредило да изпратят копие от заповедта, издадена предния ден, от Вейган до Ихлер за оттеглянето на 9-ти френски корпус през река Сена до Руан. Съобщението завършвало с напомняне към Форчън за „важността да се действа в съгласие със заповедите на командващия 9-ти френски корпус“.

Независимо че 51-ва дивизия била в капан и единствената й надежда била да се спаси по море, военното министерство още настоявало командирът й да се подчинява на заповеди, водещи до нейното разбиване. Можем да направим заключението, че Чърчил и британското правителство искали да пожертват шотландските планинци, за да покажат на французите готовността си да останат с тях до края. Загубата на 51-ва дивизия, добре известна на французите от Първата световна война, щяла да обезсили лошото чувство, което те изпитвали след загубата при Дюнкерк, както и да покаже готовността на Англия да помогне на Франция.

Но ако това било намерението на Чърчил, Форчън нямало да се съобразява малодушно. „Физически невъзможно е за корпусния командир Ихлер да стигне до Сена. Той е в същата ситуация, като мене — отговорил той сутринта. — Въздушният контрол над територията на врага покрай моето предмостово укрепление е достатъчен.“

За щастие един мъж още работел върху план за спасението на шотландските планинци: адмирал Уилям Джеймс, главнокомандващ в Портсмут. На 8 юни му било наредено от адмиралтейството да подготви циклична операция за товаренето на корабите и отплаването на останалите без комуникации английски войски от полуостров Хавър. На следващата сутрин, събрал над 200 търговски плавателни съда, той ги изпратил в Хавър. Но узнавайки за положението на шотландските планинци при посещението му в Хавър на 10 юни, той наредил цялата флота да тръгне към Свети Валери. Първи пристигнали два разрушителя и един транспортен кораб. Те се свързали с Форчън на следващата сутрин, 11 юни, и се споразумели да започнат евакуацията тази нощ.