Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

На север, където британците напредвали сами, планираният огневи вал се осъществявал „напразно“, защото пехотата пристигала на немския фронт неорганизирана и отслабена, прекалено уморена, за да атакува навреме.

Единствената победа, която постигнала другата страна, била в Тиепвал, където ълстерменският британски батальон бил изгонен от немския редут (Швабен редут) обратно при първоначалния немски фронт. Трябвали още три месеца и много човешки жертви, докато британците си върнат този редут обратно.

Англичаните през нощта си направили равносметка: били пленили две укрепени села и се придвижили напред, завземайки част от фронта на немците от три мили. Не направили пробив при втората немска линия. Загубили 57 470 души — половината от участвалите в битката. Това било повече, отколкото загубите в Кримската, Бурската и Корейската война, взети заедно. Немците загубили 8200 души.

Следващата сутрин атаката продължила. Но този път участвали само 3 дивизии. Битката приключила през ноември 1916 г. Британците и канадците изгубили 420 000 души, а французите — около 200 000 души, докато немските жертви били приблизително 680 000 души. Никой не направил пробив. Единствено фронтовата линия се придвижила шест мили навътре по дългия двадесет мили немски фронт. Немската защита била по-силна от всякога.

M sujet2

„Всичко вървеше добре…“

Ползвайки се със статут на офицери, кореспондентите искали да допринесат за високия боен дух вкъщи. Те били затруднени от вездесъщите армейски цензори, които четели всичко написано от тях. Затова в дописките си те приемали официалните комюникета за чиста монета. Тези от 2 юли не правели изключение.

„Всичко приключи добре, — написал един кореспондент на национален всекидневник. — Нашите войски изпълниха мисията си. Всички контраатаки бяха отблъснати и взехме голям брой пленници. Благодарение на ефективната подготовка на артилерията и на устрема на пехотата ни, нашите загуби са минимални. Първото впечатление от началото на битката е, че командирите ни се възползваха от опита си през последните две години и командваха добре планирано придвижване.“

По-подвеждаща дописка за случилото се при река Сома едва ли би могла да се напише. Понеделнишкото издание (от 3 юли) на „Дейли Експрес“ например съобщавало, че били пленени 9500 затворници (което било четири пъти повече от действителния брой на пленените) и много села, включително Конталмезон и Сер (нито едно от тях не било пленено). Единствената статия, хвърляща правдоподобна светлина върху събитията, се появила в „The Times“, и то защото се базирала на немско официално комюнике.

„Стратегически, — писал А. Дж. П. Тейлър, — битката при река Сома била нечувано поражение. Доброволците останали без ентусиазъм. Те загубили вяра в каузата, в командирите си и във всичко, освен в бойните си другари. Войната била кауза без цел. Тя се водела заради самата себе си и се превърнала в състезание за издръжливост.“

Щурмът в Диеп
Щурмът в Диеп, на 19 август 1942 г., бил най-скъпата операция по времето на Втората световна война. От 5000 канадски и британски войници, седемдесет процента били убити, ранени или пленени. Те били изпратени на „невъзможна мисия“.

Отначало атаката трябвало да отслаби натиска върху Русия. През септември 1941 г., след нахлуването на Германия в Русия, лорд Бийвърбрук, министърът на самолетното и летищно производство, увещавал Чърчил или да открият втори фронт на полуостров Шербург, или да предприемат щурм, за да покажат на Сталин добронамереното отношение на Англия към Русия. След месец Чърчил назначил лорд Маунтбатън, енергичен, но некадърен морски офицер и братовчед на краля, за съветник по съвместните действия.

Задачата на Маунтбатън била: да изтощава врага с нападенията си и да подготви нахлуването в Европа. Тези атаки щели да убедят и скептичните американци за решителността на Англия да участва в битките. Изглежда, нямало значение, че четиридесет и една годишният Маунтбатън бил напълно некомпетентен за тази работа.

„Изглежда, нито Бийвърбрук, нито Чърчил осъзнавали, че Маунтбатън би могъл да нанесе огромна вреда на поста, за който той бил крайно необучен“, написал историкът Браян Лоринг Вила за щурма в Диеп.

През януари 1942 г. щабът на Маунтбатън изготвил програма за тази задача. Тя включвала нападения в Остенд и Свети Назар през март; в Байон — през април; през май — в окупираният от немците Алдерни; през юни и юли — в Диеп; и най-накрая атака срещу немския щаб в Париж — през август.

„Диеп беше избран, — според капитан Джон Хюз-Халет, главен морски плановик, — защото беше малко морско пристанище и ние решихме, че ще е интересно до го окупираме… за известно време и да се оттегляме… Изглеждаше като опит за операция от малък мащаб, като подготовка за по-голяма такава.“

Залозите се увеличили през февруари 1942 г., когато Сталин декларирал, че смята да се споразумее с Германия. Тъй като голяма част от Европейска Русия била пленена, Сталин се опитвал да стресне западните си партньори, за да отложат натиска върху него. Хитлер знаел това и наредил всички войски от крайбрежните зони да бъдат в пълна бойна готовност.

Инстинктът му не го подвел. Изпадналият в паника Чърчил, помолил военните си съветници да подготвят „жертвоготовна“ операция във Франция, за да задържат Русия във войната. Докато повечето съветници предложили временни плацдарми или щурмове, Маунтбатън възкресил идеята на Бийвърбрук да се завладее полуостров Шербург. Впечатлен от дързостта му, Чърчил го назначил за постоянен член на комитета на началник-щабовете с ранг на вицеадмирал.

Както се очаквало, Шербургската експедиция била обявена за непрактична, особено след отмяната на повечето от атаките. Но пред Чърчил стоял въпросът за пропаганден удар, който да удовлетвори Русия. Маунтбатън предложил да се предприеме най-амбициозната от всички атаки: мощният щурм в Диеп.

Това обаче бил неправилен избор. Само на 70 мили от Нюхевън, градът бил в тясно дефиле между високи варовикови скали. Входът към пристанището бил в крайната източна част на крайморския булевард; останалата част гледала към каменист бряг, който разделял широкия кей от морето. За да го защитават, немците укрепили двуетажното казино, на западния край на кея, изградили гнезда за картечниците си пред къщите и построили бункери от двата края. Заедно с оръдията, разположени в пещерите на двата носа, тези позиции осигурявали възможност за обстрелването на целия бряг. Допълнителната защита се осигурявала от кордон полеви батареи, две мили навътре, и две въоръжени батареи, по скалите от двете страни на пристанището.

Позиционирана била и немска пехотна дивизия, южно от града. В него били разположени два батальона с 1500 войници пехотинци, докато останалите пехотни батальони охранявали батареите на скалите. Зад града се намирали велосипедните резерви, а елитната немска бригада от армията (СС) на Адолф Хитлер била съвсем наблизо. Навътре в Амиен били разположени ветераните от 10-та танкова дивизия, завърнали се от източния фронт.

Макар че нямало изглед за успех, Маунтбатън се тревожел повече от пасивността. Той винаги можел да обвини за неуспеха си правителството или войските. Но ако лятото преминело без нито една операция, щели да обвиняват само него. „Той трябвало да избира, — писал Лоринг Вила, — дали да отмени щурма и да се провали в очите на другите или да подготви щурма, който вече бил рискован.“ Поради егоистични причини той избрал второто.

Планът за нападение срещу Диеп претърпял много промени. Отначало приели съвместните действия да започнат по фланговете. Парашутистите трябвало да разбият бреговите батареи, а пехотинците трябвало да се присъединят към тях. По-късно решили, че тези атаки не са достатъчно силни за превземането на града, затова било добавено и фронтално нападение. Но това създало други проблеми: толкова едновременни атаки щели да предизвикат голям проблем с трафика. Стигнало се до помирение: атаките по фланговете от батареите на скалите да се проведат преди фронталното нападение. Обаче фронталното нападение губело елемента си на изненада.

Още по-голям удар бил нанесен в началото на юли, когато била отменена предварителната бомбардировка. Генерал-лейтенант Бърнард Монтгомъри и останалите командири решили това със съмнителния мотив, че така щяло да се улесни движението на танковете, които щели да акостират.

Планирана отначало за юни, атаката била отложена, след като двете неуспешни репетиции, проведени на Дорсетския бряг, подчертали трудността в синхронизирането на множеството отделни акции. След това лошото време не позволило атаката да се проведе през юли. Но този път мъжете били напълно инструктирани и фактически натоварени на корабите. Страхувайки се от риск за сигурността, Маунтбатън препоръчал атаката да се отмени окончателно. Това препоръчал и командващият морските сили. И двамата набързо били извадени вън от отговорност.

Щабът на Маунтбатън се опитал да замаскира намерението си, нападайки няколко южни пристанища. Но тази акция увеличила опасността при управлението на корабите в свободния от мини канал. Освен това морето било пренаселено с кораби. Синхронизирането на акостирането се превръщало в непосилна задача. Проблемът с придвижването в морето се изострил от смяната на въздухоплавателните сили с морски десантни отряди за изблъскването на фланговите батареи.

Изборът на 2-ра канадската дивизия за изпълнението на основната задача също бил несполучлив. Съставена от доброволци, тя била в Англия до декември 1940 г., без да участва в акции. Тази дълга скука довела до нисък боен дух и лоша дисциплина. Поради това 70 офицери и 3200 души от различни рангове били изправени пред военен съд по различни обвинения. След жесток побой в една от кръчмите изменникът Уилям Джойс, познат като „лорд Хъм-Хъм“, посъветвал британските слушатели в радиопредаване от Берлин следното: „Ако наистина искате да плените Берлин, дайте на всеки канадски войник по един мотор и по една бутилка уиски, след това обявете Берлин за забранена зона и канадците ще бъдат там до четиридесет и осем часа.“

На 31 юли съвместното командване издало заповед за щурм под кодовото название „Операция Джубили“, въпреки че тя не била разрешена от комитета на началник-щабовете. Крайният план бил следният: 3-ти и 4-ти десантни отряди щели да се приземят сутринта на бреговете близо до Берневал и Варенгвил, на три мили от двете страни на Диеп, и щели да нанесат удар срещу двете батареи, разположени на скалите. Същевременно пехотни батальони щели да атакуват по фланговете от бреговете Пуйс и Первил, намиращи се съответно на една миля източно и две мили западно от града. По-късно останалата военна сила от три пехотни батальона, танков полк и морската военна част щели да атакуват града фронтално. Разгръщайки танковете до летището в Аркес, четири мили южно от града, пехотата щяла да се оттегли.

Огромна военна флота от морски съдове, с 5000 канадци и 800 бойци от морските десантни отряди, напуснала пристанището на 18 август. На следващия ден в един часа Хюз-Халет, морския главнокомандващ, получил съобщение, че германски конвои охранявали Диеп. Той не отменил операцията, защото бил член от щаба на Маунтбатън и един от съставителите на плана.

Мъжете от 3-ти отряд понесли последствията от това решение. В четири сутринта техният десантен екипаж „Еврика“, от 23 десантни кораба се натъкнал на немския конвой. „Преминаването през минното поле, прочистено от флотата, беше спокойно, докато не приближихме до френския бряг“, написал един свързочник.

„Моят втори свързочник Х. Х. Люис и аз бяхме по малка нужда зад борда, когато това се случи. Бяхме обградени от въоръжени траулери…, които ескортираха немския конвой в Диеп… Нашата флотилия беше разпръсната на широка площ, зазоряваше се и от брега срещу нас се спусна тежка огнена завеса. Врагът беше вдигнат по тревога и ние се превърнахме в удобна мишена.“

Само седем кораба се спасили в неравната битка и ускорили хода си. Шест от тях свалили сто души на Жълтия първи бряг, близо до Берневал, но немците били в бойна готовност и бойците даже не доближили до батареята. Само един от тях оцелял. Останалите били убити, ранени или пленени. Други бойни кораби, на чийто борд се намирали майор Питър Янг и 18 души, акостирали безпрепятствено на Жълтия втори бряг, близо до Белвил. Те въвлекли в битката защитаващите батареите и извадили оръдията от строя за два часа. Само липсата на амуниции ги накарала да спрат огъня и да се върнат при десантните кораби. Жертви нямало.

На запад при Пуйс атаката на Канадския пехотен полк и „Черните стражи“ също завършила катастрофално. Акостирайки петнадесет минути по-късно и осем минути след като немците вече били вдигнати в бойна тревога, те били напълно разбити на брега от картечния огън на само 60 защитници. Стрелбата била толкова силна, че десантните кораби се върнали обратно с войниците на борда. От 600 души, слезли на брега, само шестима се спасили.

Другата флангова атака при Первил била успешна. Понеже немците ги усетили много късно, войниците от Саскачеванския полк акостирали относително необезпокоявани, но попаднали под жесток обстрел, като пресичали река Ски. След като я пресекли, те продължили напред, но след 2000 ярда жестока съпротива ги отблъснала назад. Събирайки се с Камеронският батальон, те се били, докато им свършили амунициите. Саскачеванският полк загубил 517 души, а Камеронският батальон — 346 души.

На запад при Варенгвил 4-ти отряд постигнал най-значителния успех този ден. Половината отряд, командван от майор Дерек Милс-Робърт, акостирал навреме на брега под Поан д’Айи, за да изкачи тясното дере, да приближи града и да осигури прикритие за нападащата военна част, командвана от полковник Лорд Ловат. Той трябвало да обезвреди намиращата се там батарея. Но след акостирането на първата група батареята открила огън по корабите, недалече от брега. Милс-Робърт атакувал веднага с наличната си бойна част, тъй като знаел, че военната част на Ловат няма да се съвземе скоро.

Когато пристигнала втората военна част, за да атакува, хората на Милс-Робърт се биели вече срещу батареята с пушки, оръдия, леки картечници и минохвъргачки. Двама офицери били убити, а много ранени при първия щурм, но атаката продължила под командването на капитан Пат Портеос, който атакувал на нож през телената мрежа към последната цел, преди да го прострелят в бедрата. За храбростта си бил награден с Кръста Виктория. Пленявайки батареята, с цената на 12 убити, 4-ти отряд се върнал на брега и отплавал.

Най-голямата катастрофа този ден била фронталната атака срещу Диеп. Тя започнала добре, тъй като двата канадски батальона пристигнали навреме и изненадали немците с въздушния си щурм. Но подкреплението по въздух и вода било недостатъчно и немците се окопитили. Когато първият десантен самолет изхвърлил бойците от борда си, защитниците открили огън с картечници, минохвъргачки и артилерия. Покосени от огъня, оживелите избягали зад ниската морска дига, отделяща каменистия бряг от кея.

Фатално се оказало и закъснението на двадесет и седемте танка на Чърчил от Калгарския пехотен полк и 2-ра дивизия. Неспособни да преминат през морския чакъл, те станали лесна мишена за огъня и не можели да се измъкнат на брега. Единадесетте танка, преодолели морската дига, били разбити на кея от скрити оръдия, разположени на двата изхода от брега. Няколко армейски части се придвижили към брега, но не постигнали нищо и накрая били пленени или убити.

За да подкрепи атаката в източната половина на брега, генерал „Хъм“ Робъртс, дивизионният командир, изпратил стрелковия полк „Монреал“. За съжаление той акостирал на погрешно място и бил „закован“ на място, заедно с останалите войски, акостирали там преди него. Брегът се превърнал в смъртоносен капан, обстрелван от картечни изстрели, летящи снаряди и чакъл. Смъртта дебнела навсякъде.

Но командирите още не приемали поражението. Сутринта, в отчаян опит, Робъртс наредил на „А“ отряд от флота да акостира на брега. Понеже се приближавали през димна завеса, били посрещнати от убийствен огън. Техният командир, полковник Пиктън Филипс, решил да спре операцията, но бил убит, докато махал на десантния кораб да се върне обратно. Въпреки че успял да се спаси, „А“ отрядът понесъл жестоки жертви.

След половин час била наредена повсеместна евакуация. Но това било невъзможно под такъв жесток обстрел и повечето се предали.

Списъкът на жертвите бил зашеметяващ. От 4000 канадци, които акостирали, 800 били убити, а 1900 заловени в плен; 466 души от морските сили били изгубени, без да се броят десантните кораби и танкове. Освен това 105 войници от военновъздушни сили били убити в най-мащабната въздушна битка през войната. Немските жертви били само 600 души.

Маунтбатън приписал катастрофата на лошия късмет: първо, войниците се натъкнали на патрулиращ немски конвой и второ „некадърният“ генерал Робъртс „не следваше моя план, а настояваше за фронтална атака срещу врага без предварителна бомбардировка“. Всъщност щабът на Маунтбатън одобрил промените, а той изпълнил мисията по този начин, без да бъде одобрена от комитета на началник-щабовете. Един биограф на Монтгомъри описал Маунтбатън като „майстор на интригите, завистта и глупостта. Като глезено дете, той си поиграл с живота на хората, което се обяснява само с една патологична амбиция“.

Лорд Бийвърбрук никога не простил на Маунтбатън за Диеп, обвинявайки го на едно парти, че „е убил хиляди негови земляци“. Лорд Ловат също не се съмнявал кой бил отговорен за катастрофата. „Само един тъп командир предприема фронтална атака без подкрепление, с нетренирани войски, по светло, срещу ветерани, окопани между стомана, оградени с тел и с мини — написал той. — Това бил лош план, без шанс за успех.“

Арнхем
Операцията „Маркет-Гардън“, или опитът на военновъздушните сили на съюзниците да завземат коридор през Холандия, през река Рейн в сърцето на Германия, през септември 1944 г. винаги е била считана за рискована авантюра. Но тя е станала самоубийствена, когато се установило, че немски танкови формации се придвижили около Арнхем, там където първата британска военновъздушна дивизия трябвало да превземе големия мост над Долен Рейн.

Поредицата грешки, предхождащи тази обречена операция, започнала на 5 септември 1944 г. След превземането на Антверпен, генерал-майор Филип Робъртс, командващ 11-та бронирана дивизия, спрял, за да „се подкрепят, презаредят и починат“. Ако тогава се бил придвижил само на 18 мили на север, щял да попречи на отстъплението на 15-та немска армия от белгийския бряг. Но в този случай по-голямата част от армията на генерал фон Занген успяла да избяга, включително и две немски танкови дивизии, които се били прегрупирали около Арнхем.

Една от причините за този пропуск била, че фелдмаршал Монтгомъри, командващ 21-ва английска армия, имал други приоритети. Предния ден той телеграфирал на американския генерал Дуайт Айзенхауер, висш главнокомандващ съюзническите сили, за случилото се: „В момента ние сме на такъв етап, когато една мащабна и мощна атака към Берлин ще успее и ще прекратим войната.“

Айзенхауер не се съгласил. На 5 септември той казал на Монтгомъри, че неговата цел била да пресече Рейн на „широк фронт“ и да задуши Германия, като завладее най-важните й индустриални зони по реките Саар и Рур. Необходимо било да се отворят пристанищата за доставки за съюзническите сили в Хавър и Антверпен, преди да се атакува Германия.

Монтгомъри мислел по друг начин. След създаването на съюзническата 1-ва военновъздушна дивизия Айзенхауер увещавал своите командири да предприемат масирана парашутна атака в гръб на противника. Много от предложенията отначало били приети, но после били отхвърлени. Монтгомъри предложил да превземат Рейн, пресичайки Арнхем в Северна Холандия, на 75 мили под фронтовата линия. Тази идея била привлекателна, защото немците наскоро започнали ракетна офанзива срещу Лондон от установките си в Западна Холандия.

На 10 септември Монтгомъри разяснил подробно на Айзенхауер плана за операцията с кодово название „Маркет-Гардън“. Той обяснил, че немците ги очаквали да минат през Рейн към Рур. Следователно щели да ги изненадат, като използват пътя през северната „задна врата“, тоест, през Холандия. Три и половина военновъздушни дивизии щели последователно да пресекат реките и да открият коридор за танковете, следвани от пехотата. Щом прекосели Рейн в Арнхем, войските на Монтгомъри щели да тръгнат на изток, да обходят по фланговете линията Зигфрид и да влязат в Рур.

Впечатлен, Айзенхауер дал одобрението си и казал, че операцията трябвало да се проведе възможно най-бързо. Но той наблегнал и на факта акцията да се „ограничи“ и „да приключи след разширението на фронта им към Рейн и Рур“.

Щом приключила срещата, Монтгомъри разговарял с генерал-лейтенант Браунинг, главен представител на I-ва военновъздушна армия, а също и главнокомандващ британския военновъздушен корпус, от който били изтеглени две от участващите в операцията дивизии. Монтгомъри му казал, че неговите парашутисти и делтапланеристи трябвало да осигурят неприкосновеността на петте големи бригади при пресичането им през реките Маас, Ваал и Долен Рейн на 64 мили между холандската граница и Арнхем.

Браунинг попитал Монтгомъри: „За колко време бронираните сили ще пристигнат при нас?“

„Два дни“, отговорил Монтгомъри.

„Ние можем да издържим четири дни — казал Браунинг и добавил: — Но аз считам, че си позволяваме твърде много, стигайки до моста.“

Браунинг не бил единственият офицер, който се притеснявал. Генерал Дъмпси, командващ II-ра армия, получил няколко доклада от холандската съпротива за увеличаващото се немско присъствие между Айндховен и Антверпен. В един доклад се съобщавало, че „разбитите танкови дивизии били изпратени в Холандия да се възстановят“. Дъмпси изпратил тези новини до Браунинг. Но Монтгомъри бил скептично настроен по отношение на тези холандски доклади и информацията не била включена в разузнавателните сводки.

Щабът на I-ва военновъздушна армия бил притеснен, че Монтгомъри им дал само седем дни за подготовка на атаката. Първоначалните въздушни операции били с по-малък мащаб, но отнемали месеци за подготовка.

Крайният план бил „Крещящите орли“ на 101-ва американска военновъздушна дивизия да завземат територия от 15 мили, там където се пресичали каналът и реката между Айндховен и Вегел, докато през това време на север 82-ра американска военновъздушна дивизия щяла да завземе територия от десет мили от Грейв до Неймеген, която включвала и мостовете над реките Маас и Ваал. Основната цел — огромният стоманен мост над Долен Рейн в Арнхем, трябвало да бъде превзета от генерал-майор „Рой“ Уркухарт* и неговата 1-ва военновъздушна дивизия, като тяхно подкрепление били генерал-майор Станислав Сосабовски и неговата 1-ва полска парашутна бригада. Когато се откриел въздушен коридор, 52-ра пехотна дивизия щяла да се придвижи в подкрепление. Общо 35-хилядна военновъздушна войска била включена в операцията. Но поради недостиг на самолети били необходими три дни, за да се транспортират хората и снаряжението им. Но и тогава, без подкрепата на танковете или тежката артилерия, те щели да бъдат безкрайно уязвими при една контраатака.

Не всичко можело да се предвиди: немските подкрепления можело да пристигнат по-рано от очакваното; противовъздушният огън можел да предизвика ужасни жертви; есенното време можело да провали операцията; мостовете можело да бъдат взривени; коридорът, по който трябвало да се придвижи бронираното подкрепление, можел да бъде отрязан. При един от тези фактори операцията била обречена на провал.