Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Нахлуването на Германия в Русия, тъй наречената „операция Барбароса“, започнало на 22 юни 1941 г. Първоначално бронираният авангард завладявал всичко пред себе си и стотици хиляди руснаци били пленени. Постепенно обаче немците станали жертва на собствения си успех, защото колкото повече навлизали в Русия, толкова се удължавали комуникациите им, влошавало се времето, нараствала съпротивата на населението. Докато зимата настъпвала, правейки придвижването невъзможно, немците вече били стигнали до Крим на юг и до Ленинград на север. Те вече били само на крачка от завладяването на Москва.

Поради неограниченото пространство за отстъпление, тоталното поражение не било вероятно за руснаците. Ситуацията станала още по-страшна за немците през декември 1941 г., когато японците атакували Пърл Харбър и американците влезли във войната. Хитлер бил изправен пред два фронта. За да предотврати това, той трябвало по-бързо да разруши бойната способност на руснаците. Но как? Немското висше командване предлагало да се превземе Москва и да се изгради отбранителна линия покрай Горна и Средна Волга. Това щяло да парализира руските комуникации, като блокира предаването и получаването на доставки от Архангелск, щяло да отреже и връзките между руските армии, западно от Урал и суровините в Азиатска Русия.

Но Хитлер имал други планове. Не зачитайки мнението на генералите, той последвал съвета на немските индустриалци и икономическите съветници, които го предупредили, че Райхът щял да изпадне в колапс, ако не завладее петролните полета на Кавказ. Затова той решил да се придвижи от Батуми на Черно море към Баку на Каспийско море. Ако придвижването минело успешно, той щял да увеличи военния си потенциал и да отслаби руския. За тази операция, Хитлер трябвало да подготви отбранителен фронт по протежението на Дон от Воронеж до Сталинград.

Планът обаче имал сериозни недостатъци. Понеже Хитлер не разполагал с достатъчно сили, за провеждането и на двете операции, отбранителният фронт, дълъг 360 мили, щял да бъде много уязвим в случай на контраатака. Ако руснаците извършели пробив и превземели Ростов, немските сили в Кавказ щели да бъдат отрязани от своята военна база. Освен това Волга вече била скована от лед и можела да бъде прекосена в рамките на повече от половин година, Сталинград останал с маловажно стратегическо значение.

Хитлер не се повлиял от такива аргументи, като предпочел да преувеличава военните способности на войските си и да подценява противника. Според генерал-полковник Франц Халдер, негов началник-щаб, когато съобщили на Хитлер, че Сталин още разполагал с 1 500 000 мъже северно от Сталинград, без 500 хиляди души в Кавказ, „той се спуснал към четящия този доклад със стиснати юмруци и с пяна в ъгълчетата на устата си и му забранил да чете такива идиотски глупости“. А според Халдер решенията на Хитлер „нямаха нищо общо с военната стратегия… Те бяха продукт на насилствената природа, която не признаваше граници в желанието да се превърне в господар на действителността.“

Истината била, че силите на Хитлер на източния фронт не били така страховити, както изглеждали. Въпреки че били по-многобройни, отколкото през 1941 г., те били несъмнено по-слаби. От 232 дивизии 61 били от сателитните им държави, като, Румъния, Италия, Финландия и Унгария, затова били с по-нисък боен дух и по-зле оборудвани. Дори немските пехотни дивизии били с недостатъчно хора, състоейки се от 6 батальона, вместо от 9, а само 10 от общо 20-те бронирани дивизии разполагали с пълната мощност от танкове, защото тогава вече се отдавал приоритет на производството на подводници.

Руската армия, заради огромните си загуби през 1941 г., се състояла предимно от азиатци, надарени с природна твърдост и издръжливост. Всички боеспособни мъже подлежали на незабавна мобилизация в армията направо в предните бойни редици, където ги обучавали на военно дело. Много важно било, че руснаците имали и техническо предимство с изработката на своите ефективни танкове, модел Т-34, много по-усъвършенствани от немския си еквивалент.

През април Хитлер реорганизирал армията, разделяйки я на две основни групи: А и В. Неговият план бил 4-та танкова армия от армейска група В да се придвижи към Воронеж, без да го окупира. Следвана от 6-та армия, тя после щяла да продължи на югоизток по десния бряг на река Дон към Сталинград. Едновременно с тях, 2-ра немска, 2-ра унгарска, 8-ма италианска и 3-та румънска армии щели да поемат отбраната по реката, западно от Сталинград. Защитавана от тази маневра, армейска група А щяла да се придвижи покрай долната част на Дон, близо до Ростов, заедно с 1-ва танкова армия начело. След като пристигнела до Дон, към нея щяла да се присъедини 17-та армия, която щяла да бъде последвана от 11-та армия, като тя щяла да пристигне, щом завоюва Крим.

На 8 май 1942 г. 11-та армия, командвана от генерал Фон Манщайн, започнала отново кримската кампания. Керч бил превзет на 15 май, а Севастопол паднал в края на юни след едномесечна обсада. Били пленени над 250 000 души. Руснаците предприели масивна офанзива от двете страни на Харков на 12 май. Но след първоначалните победи, армейска група В започнала контраатака и руснаците се предали близо до Изюм на 26 май. Германците пленили още 240 000 души, 2026 оръдия и 1249 танка.

Следователно сталинградската кампания била отложена до 28 юни. За една седмица 4-та танкова дивизия и 2-ра армия стигнали до Воронеж, докато 6-та армия се придвижвала на юг. 4-та танкова дивизия също се придвижила на юг по поречието на Дон, а 6-та армия я покривала. След няколко дни армейска група А тръгнала към Кавказ.

На 17 юли руснаците евакуирали Ворошиловград северно от Ростов, и се отдръпнали на югоизток, последвани от 17-а армия, докато тогава 1-ва танкова дивизия пресякла река Донец при Каменск. Сега Хитлер направил съдбоносна промяна в своите планове. Смятайки, че 1-ва танкова армия нямала достатъчно сила да форсира река Дон, той наредил на генерал Хот да премести своята 4-та танкова армия в нейно подкрепление, като оставил 6-та армия, командвана от Фон Паулус, сама да превземе Сталинград. Халдер се възпротивил, че без 4-та танкова дивизия отпред, 6-та армия щяла да бъде прекалено слаба, което щяло да даде достатъчно време на руснаците да засилят отбраната на Сталинград. Но Хитлер не променил мнението си.

Събитията, които последвали, сякаш оправдавали промените в плана. На 19 юли, войските на Хот завзели предмостовото укрепление над долен Дон в Цимлянская. След три дни Ростов паднал в ръцете на 1-ва танкова армия, а 17-а армия пресякла река Дон на четири места. 6-та армия също напредвала и на 24 юли стигнала до брега на река Дон, западно от Сталинград.

{img:naj_golemite_gafove_karta_8.png}

Настроенията на Хитлер обаче ставали непредсказуеми. На бурна среща, проведена на 23 юли, той обвинил началник-щаба си за объркването около Ростов от двете танкови армии. „Ситуацията става все по-нетърпима — написал Халдер. — Няма място за сериозна работа. Така наречено «водачество» се изразява в патологически реакции, основани на моментни впечатления и в липса на разбиране относно отношение на командната машина и нейните възможности.“

Въпреки всичко кавказката кампания напредвала. Към края на юли 4-та танкова армия завзела Пролетарская и отцепила основния железопътен възел на северозапад към Сталинград. По` на юг 4-та танкова армия, 17-та армия и 4-та румънска армия напредвали, като не срещали никакво съпротивление от руснаците.

Но 6-та армия изпитвала недостиг на петрол, амуниции и оръжия, а трябвало да пресече Дон. Затова Хитлер направил още една промяна в разположението на войските си. На 30 юли той казал на генералите си, че „съдбата на Кавказ ще се реши в Сталинград и заради важността на начинанието трябва да се отклонят войски от армейска група А към армейска група В… Така че 1-ва танкова армия трябва веднага да се придвижи на юг и югозапад и да пресече пътя на врага, който вече бил изтласкван от река Дон преди да стигне до Кавказ.“

Халдер отбелязал: „Това е безсмислено. Врагът си спасява живота и ще бъде в Северен Кавказ много преди бронираната ни бойна сила да стигне там, а после ние ще се изправим пред едно голямо струпване на войски по вражеския фронт.“

На 1 август съгласно инструкциите на Хитлер, 4-та танкова армия била върната към армейска група В и й било наредено да се придвижи покрай железопътната линия Новоросийск-Сталинград. Отначало те се сблъскали с малка съпротива и стигнали до Котелниково, на 100 мили от Сталинград. Но после съпротивлението увеличавало силата си и на 9 август те били принудени усилено да се отбраняват.

Междувременно 6-та армия превзела Калач и пресякла Дон. На 23 август тя стигнала до Волга и окупирала северните покрайнини на Сталинград. После затворила пространството между Дон и Волга, северно от града и на 2 септември се свързала с Хот и неговата 4-та танкова армия в Котелниково. След 10 дни Фон Паулус получил заповед с щурм да превземе Сталинград.

Дотогава армейска група А превзела петролните полета на Майкоп и стигнала до Кавказките планини. Но не могла да продължи, защото не й достигнал петролът. „Но, — допълнил командирът й генерал Евалд фон Клайст, — това не беше единствената причина за провала. Ние можехме да достигнем целта си, ако моите сили не бяха изтегляни в подкрепа на атаката при Сталинград. Освен част от моторизираните си войски, аз трябваше да дам и противовъздушните си сили, с изключение на разузнавателните ми ескадрони.“

Една от причините, заради която Хитлер искал да превземе Сталинград, била символична, защото градът носел името на смъртния му враг. Това естествено омаловажавало всички трудности за изпълнението на тази задача. Голям индустриален център с половин милион жители, Сталинград се простирал на 18 мили по западния бряг на река Волга. На изток реката се спускала по няколко канала, създадени от острови. Ако немците можеха да построят мостове над тях и да обсадят града от изток, тогава било въпрос на време да се подчини гарнизонът. Вместо това Хитлер настоял градът да се превземе с фронтална атака.

Битката започнала на 15 септември и след седмица немците стигнали до центъра на града. До 27 септември проникнали в индустриалната зона на северното предградие и пленили „Железните хълмове“. След два дни те били отблъснати от твърда руска контраатака. Дошли подкрепления и на 4 октомври, подкрепена от танкове и бомбардировачи, атаката била подновена. След 10-дневна жестока битка, немската 6-та армия била напълно изтощена.

Хитлер наредил промяна в тактиката. Нападенията щели да се прекратят, докато градът щял да бъде систематично разрушаван от бомби и снаряди. Но това само сравнило сградите със земята, превръщайки ги в баластра, по-лесна за отбрана. Сега спечелената земя можела да се измерва в ярдове. Понеже битката ставала все по-отчаяна над и под земята, немците я описали като „мишата война“*.

[* „Войната на плъховете“ (от нем. Rattenkrieg). — Бел. Dave]

На 9 ноември Хитлер настоял „да не се предава нито ярд земя в ръцете на врага“. Последната атака била проведена след три дни, когато бил достигнат крайречният бряг южно от града. В средата на ноември освен че се биела за Сталинград, 6-та армия контролирала и пространството между Волга и Дон, както и територията от Дон до Клетская. Оттам до немската 2-ра армия във Воронеж фронтът бил отбраняван от 3-та румънска, 8-ма италианска и 2-ра унгарска армия. Под Сталинград била разположена 4-та румънска армия, която трябвало да пази хълмовете Ергени, докато в тила й 4-та танкова армия била снабдявана с нови запаси в Котелниково.

Руският командир, маршал Георги Жуков, решил да проведе две масивни контраофанзиви от двете страни на Сталинград. На 19 ноември армията на генерал Константин Рокосовски, предвождана от 3 бронирани и 4 кавалерийски корпуса, следвани от 21 пехотни дивизии, унищожила румънската отбранителна позиция при Дон между Клетская и Серафимович. Неговото ляво крило обаче било отблъснато от 6-та немска армия, докато се опитвало да се придвижи между Дон и Волга. На следващия ден по-малката армия на генерал Ерьоменко от 2 бронирани корпуса и 9 пехотни дивизии разбили румънците при хълмовете Ергени.

На 22 ноември силите на Ерьоменко се събрали със силите на Рокосовски близо до Калач. 6-та армия от 270 000 души, от които 70 000 цивилни, била обградена. Но не всичко било изгубено. Понеже руснаците били неорганизирани, Фон Паулус можел да се спаси „по всяко време през следващата седмица“, написал военният историк генерал-майор Дж. Ф. С. Фюлер.

Скептичният Халдер бил освободен от поста си в края на септември. Генерал Зайцлер, неговият заместник, настоявал пред Хитлер да нареди на Фон Паулус да си пробие път с борба. Но Хитлер не го послушал. Райхсмаршалът Херман Гьоринг го уверил, че самолетите на „Луфтвафе“ могат да пренасят по въздуха по 500 тона продукти на ден, за да снабдяват 6-та армия и да осигурят оцеляването й. Затова на 24 ноември фюрерът казал на Фон Паулус да „заеме позиция, защитена от всички страни“ и да чака подкрепления.

Задачата да отреже коридора през Сталинград била дадена на Фон Манщайн. Но с това нямали намерение да позволят на Фон Паулус да се оттегли, а по-скоро искали да стабилизират фронта при Сталинград. За да постигне невероятната си цел, Фон Манщайн получил командването на новосформираната армейска донска група, която включвала 6-та танкова армия, 4-та танкова армия, 3-та румънска армия и 4-та румънска армия.

Силно повлиян от Хитлер, планът на Фон Манщайн бил да разгърне 4-та танкова армия по пътя Котелниково-Сталинград, да победи Ерьоменко, а после да завие към фланга на Рокосовски, докато Фон Паулус предприеме едновременна атака от Сталинград. Тогава той щял да използва армейската група на генерал Холид от немски подкрепления и остатъците от 3-та румънска армия, за да атакува десния фланг на армията на Рокосовски.

Атаката започнала на 12 септември. След 9 дни 4-та танкова армия била на 30 мили от тъй наречената „позиция, защитена от всички страни“ на Фон Паулус. Руската армия на север, командвана от генерал Николай Ватутин, проникнала между армейската група на Холид и съседната 8-ма италианска армия. Понеже се появила опасност 4-та танкова армия да бъде напълно отрязана, Фон Манщайн наредил на Фон Паулус да се измъкне за едно денонощие, но това било невъзможно, защото танковете му имали бензин само за още 20 мили. После неговите генерали настоявали да изостави транспорта си. Но без директна заповед от Хитлер, той не можел да помръдне. На Коледа донската армейска група била в пълно отстъпление и съдбата на 6-та армия била решена.

На 29 декември Хитлер бил информиран, че 6-та армия изчерпвала продуктите си. Противно на уверенията на Гьоринг, самолетите можели да доставят едва 200 тона доставки на ден. Дневните нужди пък били за 700 тона продукти на ден, а тези цифри щели да се удвоят, когато всички резерви бъдели изчерпани. Независимо от всичко, Хитлер бил непоклатим: 6-та армия трябвало да издържи там до пролетта.

През този ден Зайцлер убедил Хитлер да оттегли армейска група А от Кавказ. Понеже през това време Фон Манщайн се борел да държи коридора открит, тя пристигнала навреме, пресичайки Дон на 22 януари 1943 г. В края на месеца донският фронт бил разбит и само пространство от 200 мили разделяло левия фланг на армията на Фон Манщайн във Ворошиловград от 2-ра немска армия във Воронеж.

Условията в Сталинград вече били отчайващи. Тъй като самолетните доставки били само 100 тона продукти на ден, имало недостиг на храна, лекарства, петрол и амуниции. Тифът и дизентерията убили хиляди. А студът под минус 28°C, още повече.

На 8 януари Рокосовски предложил на немците да се предадат. Той обещал, че с тези, които го направят, ще се отнасят много добре. Фон Паулус искал да се подчини. Имало малка надежда за освобождение, а той знаел, че руснаците готвят масирана атака. Затова изпратил телеграма на Хитлер, изисквайки „свобода в действията“. Отговорът на фюрера бил, че Фон Паулус трябвало да издържи до февруари, когато танковите дивизии, вече на път от Франция, щели да направят опит за пробив. Това било просто една мечта.

След два дни Рокосовски наредил масирана атака. Летището Питомник, на 14 мили от центъра на града, паднало в руски ръце на 14 януари, подтиквайки Фон Паулус да докладва, че хората му не издържат повече. „Капитулацията е невъзможна — отговорил Хитлер. — 6-та армия ще изпълни историческия си дълг в Сталинград до последния човек, за да възстанови Източния фронт.“

Последното немско летище било пленено на 25 януари, а след това позициите на 6-та армия били ограничени до две долини, едната северно, а другата южно от града. Фон Паулус бил в южната, заедно с щаба си, в партера на един Универмаг (универсален магазин). Толкова били намалели запасите от храна и вода, че той забранил да се раздават дори на ранените и болните, вече около 30 000 души.

На 30 януари Фон Паулус се движел по инерция. „Флагът със свастиката още се вее високо над Сталинград — докладвал той. — Дали нашата битка може да бъде пример за бъдещите поколения, че Германия никога не капитулира, дори когато е в безнадеждна ситуация, защото накрая винаги излиза победител.“

На следващия ден, за да затвърди решителността на Фон Паулус, Хитлер го повишил в чин фелдмаршал, но това не променило нещата. Този следобед щабът на 6-та армия изпратил последното си радиосъобщение: „Руснаците са пред бункера ни. Ние разрушаваме поста си.“ После Фон Паулус се предал, въпреки че войските му на северната позиция, командвана от генерал Стрекер, продължили да се съпротивляват още две денонощия.

Първата реакция на Хитлер била да сравни 6-та армия с 300-те герои в Термопилите, защото тя показала на света „истинския дух на националсоциалистическа Германия и лоялността си към фюрера“. След това се разгневил срещу предателството на Фон Паулус. „Това ме нарани така дълбоко, — казвал той, — защото героизмът на толкова много войници е обезличен от безхарактерността на един слабак.“

Съдбата на 6-та армия била уникална, понеже жертвите, които дала били абсолютни: 110 000 били вече мъртви; 34 000 ранени и болни били евакуирани по въздуха, останалите 91 000 хиляди войници и 40 000 цивилни били пленени. Само около 5000 видели Германия отново.

Другите загуби били 500 самолета, танкове и транспортни превозни средства, артилерия, малки оръдия и минохвъргачки. И всичко това станало, защото гениалният аматьор Хитлер, с мания за величие, иззел от генералите си ролята да се води война по правилата.

Гуус Грийн

Вражеските действия започнали два месеца по-рано, когато за да отклони вниманието от вътрешните политически вълнения чрез уреждането на дългогодишен териториален спор, аржентинската управляваща хунта наредила нападение срещу Фолкландските острови (Малвинските острови), владение на британците от 1833 г. Сутринта на 2 април аржентинските военни части акостирали до пристанището Стенли, столица на островите, и след кратка престрелка Рекс Хънт, губернаторът на островите, наредил на гарнизона на кралската пехота да се предаде.

За няколко дни един военноморски отряд със специална мисия отплавал от Портсмут, за да си възвърне островите обратно. Той имал на разположение 2 самолетоносача, 9 унищожителя и фрегати, голям брой кораби в подкрепление и 2 военни транспортни кораби „Канбера“, с 3 военни бригади на борда. Докато стигнали до Фолкландските острови в края на април, към тях се присъединили още подкрепления от 2-ри и 3-ти батальони, парашутен полк, 7 разрушителя и фрегати, включително и голям брой допълнителни морски съдове.

Отначало всичко вървяло добре. На 25 април смесени сили от САС, СКУ (Специални корабни услуги) и кралските пехотинци, подкрепени от корабите на кралската флота, си възвърнали собствеността над Южна Джорджия на югозапад от основния архипелаг. След седмица британската ядрена подводница „Завоевателят“ потопила аржентинския военен крайцер „Генерал Белграно“, независимо че се намирал на 40 мили югозападно от британската зона, простираща се на 200 мили около островите. На 4 май обаче аржентинците нанесли ответен удар, когато една противокорабна ракета „Екзосе“, изстреляна от френския самолет „Супер Етандар“, разбила разрушителя „Шефийлд“, който потънал.

На 21 май без никаква съпротива бил изграден военен плацдарм във водите на Сан Карлос, западно от главния остров Източен Фолкланд. Но денят не минал безпроблемно. „Арден“, фрегатата, охраняваща акостирането, била потопена от бомби, а други два кораба били сериозно увредени. На 24 май втора фрегата „Антилопа“ била загубена, а на следващия ден унищожителят „Ковънтри“ и контейнерният кораб „Атлантик Конвейор“ били потопени. Загубата на контейнерния кораб бил сериозен удар, понеже с него били унищожени 6 от общо 10 хеликоптера „Уесекс“ и 3 от 4-те огромни хеликоптера „Чинук“, от които зависело разрушаването на бреговия плацдарм.

Тогава преляла и последната капка за британското правителство, което и без това било притеснено, че публичната подкрепа за тази война намалявала, а ООН можела да поиска прекратяване на огъня, преди войските им да са пристигнали в пристанището Стенли. Една битка за повдигане на бойния дух, била крайно необходима, и то колкото може по-скоро. На 26 май по решение на военното министерство бригадирът Джулиън Томпсън, командващ 3-та военна бригада, получил заповед да нападне и въвлече в битка аржентинците.

Очевидната мишена бил вражеският гарнизон на териториите на двете колонии-близнаци Дарвин и Гуус Грийн, на 13 мили южно от Сан Карлос, в тесния провлак, който свързвал Лафония с Източен Фолкланд. Успешната атака щяла да бъде голямо предимство, понеже така британците щели да вземат контрола върху близкото летище, откъдето излитали аржентинските самолети „Пукара“ за наземни нападения. А освен това щели да освободят и 120-те пленници от кметството на Гуус Грийн.

Томпсън обаче бил против тази идея, защото била стратегически неприложима: веднага щом пристанището Стенли паднело, Гуус Грийн също щял да падне. Той предпочитал да остави една малка войска да защитава провлака, докато той с останалите си войници се отправи към Маунт Кент, където била идеалната позиция за нападение срещу столицата. Генерал-майор Ричард Трант, неговият военен началник в Лондон, отговорил, че няма проблем, но първо трябвало да се превземе Гуус Грийн. „Ако някога е имало битка между политици, — написал Макс Хейстингс, съавтор на книгата «Битките при Фолкланд», — то тя е била Гуус Грийн.“

Томпсън събрал командирите си да им връчи заповедите. 45-ти военен отряд от кралската пехота и 3-ти парашутен полк щели да започнат пробива от плацдарма пеша, придвижвайки се към пристанището Стенли през замръзнал торф и заледени тресавища. В същото време 450 души от 2-ри парашутен полк щели да атакуват колониите Дарвин и Гуус Грийн, които според разузнаването били охранявани от слаб батальон от 400 повикани на задължителна бойна служба войници с нисък боен дух. Парашутните полкове щели да бъдат подкрепени само от 3 оръдия, които щели бъдат спуснати с наличните хеликоптери.

Командващият 2-ри парашутен полк, полковник Хърбърт „Х“ Джоунс, бил болезнено амбициозен. Роден в семейство от островната западна част, той получил образованието си в Итън. Преди да се присъедини към парашутистите през 1980 г., той изкарал войнишката си служба в девонския и дорсетския полкове. На 42 години, това било първото му бойно участие и той искал да даде най-доброто от себе си. Информиран от старшия артилерист, че би било по-добре за Томпсън да задържи атаката, като настоява за допълнителна подкрепа, Джоунс отговорил: „Няма да задържам нищо!“

За да подкрепи атаката, майор Крис Кийбъл, заместникът на Джоунс, помолил за няколко леки танка „Скорпион“ и „Скимитар“. Молбата му била отхвърлена, защото не достигали доставките на петрол и защото танковете нямало да могат да се придвижват по този труден терен. Същите причини били изтъкнати и когато камионите „Волво“ изоставили 6 от 8-те тежки минохвъргачки, които трябвало да бъдат в подкрепление на парашутните полкове. Покриващият огън щял да бъде осигуряван от оръдията на фрегатата „Стрела“, докато морските удари щели да започнат призори на 28 май.