Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Междувременно колоната на Тери напуснала форт Ейбрахам Линкълн на 17 май. Тя включвала цялата 7-ма кавалерия, командвана от Къстър, три и половина пехотни роти и една батарея, въоръжена с оръдия „Гатлинг“, един влаков вагон и едно стадо с говеда. Общо наброявала 1018 войници, 30 разузнавачи от племето рий и 190 цивилни граждани на служба във войската. Било съобщено, че индианските лагери се намирали до река Литъл Бигхорн, която се стичала на север в Бигхорн, а оттам продължавала към река Йелоустоун. Тери решил да се придвижи на запад, за да стигне до река Йелоустоун и след това щял да следва горното й течение.

В средата на юни той се срещнал с колоната на Гибън и те продължили заедно по течението на река Йелоустоун. След няколко дни разузнавателният отряд, командван от майор Рено, заместника на Къстър, открил индианска пътека, водеща от заливчето Роузбъд към река Литъл Бигхорн. По това време разузнавачите на Тери видели пушек от долината на Литъл Бигхорн. Изглеждало, че установили мястото на вражеския лагер.

Тази нощ Тери, Гибън и Къстър се срещнали на борда на парахода „Далече на Запад“, закотвен там, където се пресичали река Йелоустоун и заливчето Роузбъд, и изготвили план за атака. 7-ма кавалерия, командвана от Къстър, която била най-силна и гъвкава, щяла да се придвижи към Роузбъд и да стигне на изток от мястото, където бил индианският лагер. Тери и Гибън, заедно с останалите, щели да тръгнат по течението на реките Йелоустоун и Литъл Бигхорн. Така индианците щели да попаднат в капан. Датата за атака била определена за 26 юни.

Научавайки детайлите на плана лично от генерал Тери, майор Бризбин от 2-ра кавалерия заявил, че Къстър само с 675 души не е достатъчно силен. Бризбин предложил да му изпрати подкрепление от 4 свои роти, заедно с подвижната си колона, и помолил Тери да оглави командването. Но Тери отказал, като обяснил, че гордостта на Къстър била накърнена от критиката на Грант и той се нуждаел от втори шанс, за да се самооправдае начело на 7-ма кавалерия. Когато Бризбин все пак настоял, Тери му казал да говори направо с Къстър и да му предложи дори целия си батальон. Само ако Къстър се съгласял, Тери щял да поеме командването. Бризбин направил точно това, предупреждавайки Къстър, че разузнавачите са изброили, че индианската войска се състояла от 3000 червенокожи. Къстър отговорил, че 7-ма кавалерия ще се справи с всичко. Бризбин му предложил да вземе поне няколко оръдия „Гатлинг“. Къстър се съгласил, но след час променил мнението си, защото лафетите на оръдията щели да забавят похода им.

Бризбин не бил единственият притеснен офицер. Гибън, артилерийски инструктор в академията в Уест Пойнт, когато Къстър бил там кадет, се опасявал, че „усърдието на кавалериста ще го принуди да се движи напред прекалено бързо“. Преди Къстър да тръгне на 22 февруари, той му казал: „Виж, Къстър, не бъди алчен, изчакай ни!“

Отговорът на Къстър останал неизвестен. Гибън казал, че: „Той отговори весело, махна с ръка и тръгна на път.“

Заповедите, получени от Къстър, били строго определени. „Вместо да продължи веднага към долината на Литъл Бигхорн, дори и пътеката към вражеския лагер да водела натам“, си спомня Гибън, на Къстър му било наредено да „продължи към Роузбъд, да стигне планините и после да поеме на запад, откъдето да слезе при долината на река Литъл Бигхорн“. Но той пренебрегнал заповедите.

На 24 юни, докато се придвижвал към Роузбъд, разузнавачите на Къстър открили индианска пътека, която те пресекли, стигайки до скорошен индиански лагер. Следите от многобройни палатки, показвали, че индианската войска била много по-голяма от очакванията на Къстър. Продължавайки към заливчето, където пътеката била широка около миля, земята била така набраздена от конски копита, че изглеждала като изорана. Разузнавачите от племето крау открили скалповете и брадите на убити бели мъже и ги занесли на Къстър. Макар и разтърсен от гледката, той казал на разузнавачите, че големият бял баща от Вашингтон го изпращал да завладее тези индианци, които убивали белите мъже. Той също можел да бъде убит, казал Къстър, но преди това сиуксите щели да изпитат неговия гняв.

Те лагерували за последен път този следобед. Къстър нямал търпение да влезе в сражение и наредил да започне нощен поход по дългия склон към платото, делящо Роузбъд от Литъл Бигхорн. Изглежда, не се притеснявал, че не му достигали още 20 мили, за да стигне до мястото, което трябвало да пресече. По-късно Тери заявил, че ако Къстър бил оцелял, той щял да го даде на военен съд за неподчинение.

В 11 часа вечерта, с разузнавачите от племената рий и крау начело, те тръгнали по склона, като не направили опит да прикрият шума от конските копита, дрънчащото въоръжение и рева на товарните мулета. Сутринта на следващия ден, на 25 юни, разузнавачите открили хълм, гледащ към долината на Литъл Бигхорн. Един бил изпратен обратно да уведоми Къстър, който с останалата част от полка бил спрял на 10 мили източно и закусвал с бекон и кафе. Пушекът от лагерните огньове се виждал от хълма, което означавало, че той можел да се види и от всеки индианец в околността. Съвсем ясно било, че Къстър не се притеснявал, че врагът щял да открие местоположението му.

Пристигайки с полка си сутринта на хълма, Къстър го изкачил и взел стар телескоп от един разузнавач. Въпреки че не видял индианското селище, разузнавачите му го уверили, че долината била така покрита от индиански палатки, сякаш била опакована с бял чаршаф. Мич Бойер, разузнавач-метис, му казал, че това било най-голямото стълпотворение от индианци за последните 30 години. Къстър пак не се притеснил и наредил на полка си да продължи придвижването. Те щели да атакуват веднага щом станело известно местоположението на индианците.

Около обяд, щом прекосили платото, Бойер посъветвал Къстър да бъде предпазлив. Те щели да се сблъскат с много индианци. Къстър му казал, че ако се страхувал, можел да остане отзад. Бойер му отговорил, че той щял да го последва навсякъде, но ако навлязат в долината на Литъл Бигхорн, нямало да излязат живи оттам.

Следобед, още в подножието на хълма, на 12 мили югозападно от селото на Седящия бик, Къстър наредил временно да спрат. Независимо че още не знаел размера и местоположението на вражеския лагер, Къстър решил да атакува. До момента положението не било толкова лошо и той взел фаталното решение да раздели отряда си на групи, които да се придвижат към лагера от различни посоки. Капитан Бентийн трябвало да застане начело на 3 роти, с които да търси „лошите земи“ (неплодородни почви) от лявата им страна. Ако срещнел индианци, трябвало да ги нападне и да предупреди Къстър за това. Майор Рено трябвало да поеме командването на други 3 роти, които щели да се отправят по долината, преди да пресекат Литъл Бигхорн. Неговата задача също била, ако срещне индианци, да ги атакува незабавно. Къстър щял да последва Рено с 5 роти и да подкрепя всяко нападение. Капитан Макдугъл трябвало да стои най-отзад с 1 рота и да пази товарните мулета.

Бентийн не вярвал в начинанието: „Не е ли по-добре да държим целия полк заедно, генерале? Ако лагерът е толкова голям, колкото казват, ние ще се нуждаем от всеки човек.“

„Имаш си заповедите“, отговорил му Къстър.

По-късно Бентийн признал, че не вярвал Къстър да има конкретен план за битка и че неговата „безсмислена задача“ била да върви „по долината, търсейки нещо“. След като яздил нагоре и надолу по хълмовете около 10–15 мили и след като конете му достатъчно се уморили, Бентийн решил, че индианците били много мъдри, за да се бият върху такава неравна повърхност, и решил да се върне обратно. Със заповедта „Отклонете се надясно!“ той насочил мъжете обратно към долината.

В това време Рено, яздейки преди Къстър, пресякъл Литъл Бигхорн и се натъкнал на голям сиукско-шайенски лагер напряко през долината. Следвайки инструкциите на Къстър, той продължил напред с намерението да атакува южния му край. Но му оставали само 500 ярда, когато стотици яздещи сиукси се появили откъм селото, принуждавайки го да спре и да нареди на хората си да оформят фронт за схватка. Двама от войниците му не успели да спрат и се спуснали в кариер към селото. Там те били свалени от седлата, бити, промушени с ножове и накрая скалпирани.

{img:naj_golemite_gafove_karta_10.png}

Техните другари споделили съдбата им. Много по-малобройни и въоръжени с по-малко пушки, те скоро щели да бъдат обходени по фланговете, когато Рено им наредил пак да се качат на конете и да се оттеглят към близките памукови дървета при завоя на Литъл Бигхорн. Веднага щом пристигнал там, Рено попитал разузнавача Кървавия нож, фаворит на Къстър, какво щели да направят индианците? Но преди той да отговори, го ударил куршум в главата, разпръсквайки мозък върху лицето на Рено. Всички казали, че шокът паникьосал американския офицер и той изкрещял: „Всеки, който иска да избяга, да ме последва!“

Така започнало отстъплението извън дърветата, надолу по долината, където реката можела да се премине в брод, и нагоре към безопасното място върху скалата. Преследвани от крещящите индианци, повечето войници били свличани от седлата на конете и скалпирани. Други били убити още между дърветата. Веднага щом войниците избягали, индианките, старците и децата хукнали от селото да събличат и осакатяват мъртвите тела. Черният лос, 13-годишен сиукс, скалпирал войник, докато бил още жив. Но ножът му бил тъп и скалпираният войник надал такъв рев, скърцайки със зъби, че Черният лос трябвало да го застреля.

Повечето от отряда на Рено се изкачили по скалата, макар че 11 били ранени. Те оставили след себе си 32-ма убити войници. Рено бил един от първите, достигнали до безопасно място.

Когато чул шума от изстрелите, Къстър не се втурнал веднага в помощ на Рено. Вместо това изпратил куриер, който да накара кервана мулета с допълнителни амуниции да тръгне бързо с него, преди да завие надясно и да продължи по пътеката между хълмовете, граничещи с източната част на лагера, имайки намерение да атакува по фланга. Галопирайки миля и половина север, Къстър спрял хората си под сянката на един голям хълм. После той, трима офицери и ординарецът му се присъединили към разузнавачите на хребета на платото, откъдето можели да наблюдават селото с бинокли.

Огромният индиански лагер се състоял от шест области, всяка с отделно самоуправляващо се племе, които сякаш били заспали. Като се изключели кучетата, понитата, една шепа индианки и деца, селото изглеждало изоставено и без мъже. „Ура, момчета! Хванахме ги! — възкликнал Къстър. — Хванахме ги да дремят. Ще слезем долу и ще пленим селото!“

Къстър не разбрал, че палатките били пълни с червенокожи воини, които половината нощ празнували победата над Крук. Иначе той нямало да размахва толкова весело шапката си, галопирайки към лагера. Те яздели на север, докато препречващите се хълмове ги прикривали от селото. Изминавайки още миля, Къстър спрял и се обърнал към своя ординарец редник Мартини. „Искам да предадеш съобщение на капитан Бентийн — казал той. — Язди по-бързо и му кажи да тръгне незабавно. Кажи му, че селото е голямо и аз искам той да побърза да донесе със себе си допълнително амуниции.“

Адютантът Кук, съмнявайки се в емигрантския английски на италианеца, надраскал набързо: „Голямо селище. Бързо. Донеси пакети.“

Мартини, последният бял мъж, който видял Къстър жив, срещнал Бентийн при завръщането му от „лошите земи“. Но докато препускали към бойното поле, Бентийн забелязал, че отрядът на Рено организирал отбранителна линия на скалата, и решил да се присъедини към тях. Той не се подчинил на заповедите, но дали неговите 3 роти щели да спасят Къстър било съмнително. Бентийн по-късно извинил бездействието си, заявявайки, че всеки опит да се помогне на генерала бил равен на „самоубийство“.

Къстър не представлявал особено енергичен образ в деня на смъртта си. Било топло и той свалил палтото си от еленова кожа, като го навил зад седлото си. Вместо това носел морскосиня войнишка риза, светлочервеното си шалче и панталони от еленова кожа, затъкнати в ботушите му. Неговите къдрави кичури били подстригани и не се виждали под широката му кремава шапка. Той носел два револвера, но нямал нож.

Така пременен, Къстър водел своите мъже надолу по хълма с намерението да пресече реката срещу центъра на огромния лагер. Но когато наближили селото, те били обстрелвани от много сиукси от племето хункпапа и трябвало да се изкачат на платото от дясната им страна. Минути след това сиуксите от племето оглала, командвани от вожда Лудият кон, и шайените, командвани от вожда Двете луни, се появили откъм предната част на селото и блокирали пътя им за отстъпление.

Само рота L, командвана от зетя на Къстър, лейтенант Джеймс Калхун, оказвала някаква съпротива. Тя била първата, атакувана от спираловидните индиански маси, като в края на битката до всеки мъртвец лежали около 25–30 изстреляни куршума. Щом конете им хукнали да бягат, подплашени от индианските викове, повечето хора от рота Е, командвана от лейтенант Смит, се опитали да избягат надолу по тясното дере. Но то свършвало в задънен край и там били открити 29 тела, застреляни или пребити до смърт.

По-голямата част от 7-ма кавалерия умряла в 5 безредни ротни групи, които грубо оформяли буквата V, като на върха й се намирал самият Къстър. Но към края ротните структури се раздробили, понеже хората взели да се бият в по-малки бойни части, а телата им били разпръснати на територията на цялото плато. Къстър умрял заедно с 40 мъже и половината от офицерите си на последната позиция. Някои пуснали конете си на свобода, други ги убили, за да направят барикада, а много трупове на животни били открити в симетричен кръг с диаметър около 15 ярда.

Според шайените последният жив бил едър офицер с къдрави мустаци. Битката приключила и индианките, момчетата и старите хора събличали и осакатявали мъртвите тела, когато той се надигнал на левия си лакът и започнал да размахва пистолета си отдясно. Един сиукс тихо се приближил към него, взел пистолета от омекналата му ръка и го застрелял в главата.

Къстър бил убит с два куршума от лявата му страна и в лявото слепоочие. За разлика от другите голото му тяло не било белязано и не било скалпирано. Дъждът в лицето, който бил сиукс, може би го е познал и не разрешил да се мародерства над тялото му. Но повечето от хората му нямали този късмет. Наблизо неговият брат Том, командващ рота С, лежал с лице към земята, надупчен със стрели, а главата му била смазана. Той бил скалпиран, шията му прерязана, а стомахът му разрязан хоризонтално и вертикално, за да излязат вътрешностите му навън. Марк Келог, кореспондент на „Бисмарк Трибюн“, бил открит във високата трева, като скалпа му бил отрязан и липсвало едното му ухо. Лейтенант Кук, адютантът, загубил рошавите си бакенбарди, отрязани от Дървения крак, един шайен, който ги завързал на стрелата си и ги представил на възхитената си баба.

M sujet2

Кой уби генерал Къстър?

Лейтенант Джеймс Брадли, командващ разузнавачите от племето крау на генерал Тери, бил първият човек, който открил тялото на Къстър. „Изражението му беше като на заспал човек, който се наслаждава на спокойни сънища, — написал той, — а не като на човек, срещнал смъртта си между толкова ужасяващи сцени, като тези, на които станало свидетел това бойно поле. Чертите му не изразяваха нито ужас, нито страх, нито отчаяние.“

Той бил застрелян с два куршума. От лявата страна точно под сърцето и в лявото слепоочие. Лявата му страна била толкова кървава, че вероятно е починал от раната при сърцето си. Дупката на слепоочието му била чиста и смъртоносна. Капитан Бентийн, който добре огледал тялото на Къстър, смятал, че първият куршум бил изстрелян от разстояние от „Хенри“ или от „Уинчестър“.

Сержант Найп разказва, че го открил върху телата на двама или трима мъртви войници, като само част от гърба му докосвала земята. Той бил гол, само по чорапи, както били голи и мъжете около него. Дъното на единия му ботуш лежал до него, а кожената му част липсвала и вероятно била взета от индианките за мокасини.

Не е бил осакатяван. Поне така било казано на обществото. Все пак непубликувани писма предоставяли детайли за различни обезобразявания: отрязани бедра, отрязани уши, стрели, стърчащи от гърлата, и тъй нататък. Тази информация била скрита, заради жена му Елизабет.

Защо не е бил скалпиран, все още е мистерия. Една от версиите е, че неговият убиец, червенокож от сиуксите на име Дъждът в лицето, настоял тялото да бъде недокосвано като признание за куража му. Но по-достоверно е обяснението, че рядката му коса, оплешивяваща и късо подстригана, не си заслужавало да бъде трофей.

Рено и Бентийн отишли накрая с хората си, за да разберат какво е останало от Къстър. Но когато пристигнали, за да се превърнат в свидетели на края на клането, те се спуснали веднага обратно към скалата, преследвани от индианците, които ги хванали там в капан. Обсадата продължила и през следващия ден, когато Бентийн окончателно поел цялото командване от ръцете на нерешителния Рено. Много благоразумно индианците не правили пробиви през отбранителния фронт на белите, предпочитайки да стрелят по сините якета с точен стрелкови огън. Общо 24 били убити, а 48 ранени. Мъчението накрая приключило следобед на 26 юни, когато индианците разтурили огромното си селище и се отправили на юг. На следващата сутрин войските на Тери и Гибън пристигнали.

В заключение 7-ма кавалерия загубила 281 души убити и 59 ранени в битката при река Литъл Бигхорн. Индианците загубили само 40 убити. Огромната разлика в броя на жертвите между войниците и необучените врагове е смразяваща. Не по-малко смразяващи са обаче глупостта на Къстър, неговото подценяване на индианския боен капацитет и самонадеяната му амбиция да спечели победа, преди основната бойна сила да се присъедини към него.

Исандлуана

В края на 20-те години на XІX век, благодарение на военния гений на Крал Шака, зулуската нация станала най-мощната в Южна Африка, като империята се простирала на голяма част от територията на днешната провинция Натал. 12-те години кървави завоевания оставили на бойното поле милиони убити хора и хиляди квадратни метри обезлюдена територия. В този вакуум се преселили белите колонизатори.

Когато крал Кетсшайо, племенник на Шака, наследил трона през 1873 г., Зулуландия била обкръжена от две страни от бързото разрастване на тези европейски общности. На юг била разположена британската колония на Натал, а на изток — бурската република на Трансваал. Но англичаните били най-голямата заплаха, понеже те се стремели към обединението на цяла Южна Африка само под тяхна власт. Тази британска политика получила кодовото наименование „Конфедерация“, а Бартъл Фрер, назначен за губернатор на Кейп и за пръв висш комисар за Южна Африка през 1877 г., получил за задача да я приведе в действие.

След пристигането си в Кейптаун през април 1877 г., Фрер получил съобщение, че Англия присъединила територията Трансваал, обявявайки я за колония. Негова главна задача сега било да неутрализира военната заплаха от зулуското кралство, което можел да постигне само чрез война за завладяването им. Но либералното правителство на Бенджамин Дизраели, тогава замесено в Балканската криза и във войната с Афганистан, не показало ентусиазъм да се намесва в нов конфликт. Казали на Фрер: „Отнасяй се към зулусите със снизхождение.“ Но той не възнамерявал да отстъпва и, използвайки забавената комуникация като извинение, се надявал да постави Лондон пред „свършен факт“.

Извинението, от което се нуждаел, му било предоставено от два малки гранични инцидента. През юли 1878 г. две от съпругите на Сихайо, знаменит зулуски индуана (племенен вожд), избягали в Натал със своите любовници. И в двата случая братът на Сихайо и тримата му синове проследили жените, отвлекли ги обратно и ги екзекутирали. Любовниците им останали невредими. В друг случай инспекторът в колониалната служба Смит и белият търговец Дейтън били арестувани от зулусите за един час на малък остров близо до зулуския бряг на река Туглеа.

Фрер обсъдил необходимостта от война с главния командир на имперските войски в Южна Африка, генерал-лейтенант Фредерик Тесигер, лорд Челмсфърд. На 11 ноември, когато недоволният Хенри Булвер, губернатор на Натал, му разрешил да събере войска от 7000 местни хора, Челмсфърд казал на Фрер, че вече бил готов да нахлуе в Зулуландия „ако било необходимо“. Това било последното парче от пъзела на Фрер.

След месец представителите на Фрер се срещнали с представителите на Кетсшайо при река Туглеа. Целта на Фрер била да се представят констатациите на граничната комисия, като арбитър в съперничеството между бури и зулуси за територията при Кървавата река на източната граница на Зулуландия. Комисията отсъдила в полза на зулусите, признавайки суверенитета им, но дала и на бурите право да живеят там. Фрер обаче направил решението на комисията условно чрез приемането на отделен ултиматум към него. Така решението щяло да влезе в сила след изтичане срока на ултиматума от 30 дни, когато трябвало да се изпълнят условията в него. Ултиматумът имал 13 искания.

Първите три трябвало да се изпълнят до 20 дни след влизането на ултиматума в сила. Те се свеждали до следното: братът на Сихайо и тримата му синове трябвало да бъдат изправени пред съд, освен това трябвало да бъдат платени 500 глави добитък като компенсация, като била наложена и допълнителна глоба от 100 глави добитък заради обидата, нанесена върху Смит и Дейтън. Следващите 10 искания били по-жестоки и засягали независимостта на зулуската нация. Те включвали разпускане на зулуската армия; изоставяне на военната политическа система на Шака; обявяване на екзекуциите по бързата процедура за незаконни; приемане за постоянно на заселването на британци в Улунди, столицата на Зулуландия. Фрер знаел, че Кетсшайо никога нямало да се съгласи на такива абсурдни условия.

Сериозно уплашени как ще ги посрещнат с тези вести, представителите на Кетсшайо се забавили две седмици преди да стигнат до кралския краал (така се нарича на езика на африкаанс местно селище) в Улунди. Но новините за ултиматума пристигнали преди тях, благодарение на Джон Дън, европеец, който живеел в Зулуландия и бил считан за приятел на зулусите. Кетсшайо и неговият велик съвет отхвърлили най-драконовските искания и предпочели да умиротворят Англия, изпълнявайки първите три от тях. На 18 октомври било изпратено съобщение по Дън, че Кетсшайо се съгласил да предаде мъжете, както и да плати глобите в животински глави, но помолил за отсрочка от допълнителни 20 дни, понеже реките били пълноводни и щяло да отнеме доста време да се съберат животните от Сихайо.

Фрер изобличил съобщението като „жалостиво извъртане“ и настоял британските войски да навлязат в Зулуландия, ако първите три искания не бъдели изпълнени навреме. Кетсшайо не успял да спази крайния срок и на 4 януари 1879 г. Фрер оставил в ръцете на лорд Челмсфърд изпълнението на вече поставените искания. След седмица, с изтичането на срока на 30-дневния ултиматум, Фрер обявил, че британските войски „пресичат границите на Зулуландия, за да получат репарации заради насилствени нарушения на британската територия“ и „за да изпълнят обещанията, дадени от Кетсшайо при коронацията му за по-добра форма на управление в държавата му“.