Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

До 15 ноември били направени още няколко опита, да се пресече реката, при които били спечелени минимални позиции, но като цяло опитите били пълен провал. Австро-немските линии на доставка били изчерпани, дори нямало достатъчно кораби, които да донесат материали, за да подпомогнат с тях пресичането на реката. Наближавала зимата и австрийците решили да отложат по-нататъшните офанзиви до следващата пролет.

Все пак, главно по стандартите на Първата световна война, поражението при Капорето било едно от най-големите за италианците. Само за две седмици австро-немските войски ги отблъснали навътре в Италия на 50 мили, като пленили междувременно 3000 оръдия и огромно количество друго снаряжение. Освен това причинили повече от 300 000 жертви. А фактът, че осемдесет и пет процента от тези жертви били военнопленници, показва до каква степен италианците били загубили бойния си дух по онова време.

Битката на Кайзера
На 21 март 1918 г. немците направили последен опит да излязат победители от Първата световна война, когато атакували фронт от 50 мили по английската граница между Арас и река Ойз. До падането на нощта те завзели общо 100 мили. Това бил един от най-грандиозните успехи, постигнати във войната, който до голяма степен се дължал на слабата английска отбрана.

Решението за тази пролетна офанзива било на генерал Лудендорф, немския началник-щаб и влязло в сила още от предишния ноември. Времето вече работело срещу немците. Съединените американски щати се присъединили към съюзническите сили предната година и американските войски пристигали във Франция. Блокадата на Германия, наложена от страна на Съюзниците, предизвиквала голям недостиг на суровини за немците, особено на вода, хранителни продукти и материали. Немските съюзници, и най-вече Австро-Унгария, изчерпвали силите си. Пред немските управляващи стоял въпросът сега или никога, ако те все пак искали да избегнат катастрофалните последици от договорения мир.

В полза на Германия бил и фактът, че в момента, в който болшевиките спечелили властта в Русия през октомври 1917 г., те дали ясно да се разбере, че ще искат мир. Това довело до сключването на примирие с Германия в началото на декември 1917 г., като след трудни и продължителни преговори бил подписан и мирният договор от Брест-Литовск на 3 март 1918 г. Най-накрая Германия била освободена от бремето да се бие на два фронта. До края на март 1918 г. на Лудендорф прехвърлили 52 немски дивизии от Русия към Западния фронт. Това и факта, че Германия не била провеждала офанзиви по западния фронт от 1916 г., също дало на армията й числено превъзходство от 192 немски дивизии срещу 169 дивизии на Съюзниците.

Но численото превъзходство не било гаранция за победа за която и да е страна. Лудендорф се надявал да излезе от положението, като използва революционно новата техника на изненада, хващайки врага натясно. Той смятал да проведе обучение по цялата територия на фронта, за да може да замаскира атаката, докато през това време атакуващите войски щели да се придвижат на позициите си през нощта. Трябвало да има една кратка предварителна бомбардировка, а самата атака да бъде проведена от малки отряди, които да проучат слабите места във вражеската фронтова линия.

Както и Хейг в Пашчандейл, Лудендорф установил, че Фландрия е ключът към фронта, особено в района, намиращ се южно от Ипр. Но атаката там щяла да бъде вторият етап от неговата офанзива. Първоначалното нападение трябвало бъде срещу масивната, широка 50 мили фронтова линия, част от британския фронт, и се простирала от Ла Фере на юг близо до мястото на пресичане с французите, разположени северно до Арас. Там отбранителните сили били значително по-слаби. Когато трябвало да се извърши пробивът, немските войски щели да обградят британския фронт от юг, докато останалите немски войски предприемат втората атака на север. По-голямата част от английската армия щяла да бъде или разбита на малки групи, или изтласкана до пристанищата, разположени по канала.

В чест на имперския си господар, кайзер Вилхелм II, чието политическо бъдеще зависело от изхода на тази пролетна офанзива, Лудендорф я нарекъл на негово име: „Битката на Кайзера“.

Секторът, избран за първоначалната атака, се простирал от Сома на юг до Артоа — на север. Неговата по-ниска граница била блатистата долина на река Ойз, а крайната му горна граница била долината на река Скарпе, близо до Арас. Между тези две речни долини се простирало широко плато.

През войната тази площ била зад немската фронтова линия. Но в началото на 1917 г., след като били изтласкани от стабилните си позиции на запад по време на битката при Сома, немците заели тази нова отбранителна позиция — от Арас до Сосоа. Те я нарекли „Зигфрид Лайн“ (т.е. линията Зигфрид); докато Съюзниците — „Хинденбург Лайн“ (линията Хинденбург), на името на немския главнокомандващ, фелдмаршал Пол фон Хинденбург. През 1917 г. тази позиция била разколебана от две британски офанзиви — от битката при Арас под британско владение останал малък военен клин в Булкорт, а от танковата офанзива при Камбри, още по на юг, в британски ръце останал по-голям военен клин, познат като клина Флескер.

Първоначално британският фронт се простирал на юг до пленения от немците град Свети Куентин. Но през януари 1918 г., по настояване на французите, британците предприели две нови разширения на този фронт. В резултат на това новата пресечна линия между съюзниците била близо до село Баризис, на 5 мили южно от река Ойз. Първоначално немците имали намерение да атакуват старото място на пресичане между съюзническите сили, но при това положение те трябвало да атакуват само британците.

Фелдмаршалът, коронованият принц Рупрехт, разположил командвания от него баварски армейски отряд по целия фронт, от който щяла да започне атаката. Но Лудендорф искал синът на Кайзера, коронованият принц Вилхелм, командващ друг армейски отряд, също да бъде въвлечен в атаката, като на него трябвало да се падне отговорността да проведе южната част от нея. Като цяло в нападението трябвало да участват три армии от двата армейски отряда.

В северната част и в центъра Рупрехт разполагал със 17-та армия, командвана от Фон Белов и 2-ра армия, командвана от генерал Фон Марвиц. Тези двама генерали имали забележителни военни постижения. Именно затова на тях били възложени най-отговорните задачи. Фон Белов трябвало да направи пробив при Бапом, а Фон Марвиц да се отправи към Перон. След това те заедно трябвало да се обърнат надясно и да обградят британската фронтова линия на север.

Атакуваща в южния сектор щяла да бъде 18-та армия от армейския отряд на коронования принц Вилхелм, под командването на генерал Оскар фон Хутие. Той бил още едно от протежетата на Лудендорф, но от Източния фронт, и основно наблюдавал победата срещу руснаците в Рига през 1917 г. Неговата задача била да пробие британските позиции близо до Свети Куентин, да се придвижи към Хам и след това да организира флангова защита, докато другите две армии се обръщали на север.

Отбранявайки фронта, немците планирали да атакуват там, където се намирали двете английски армии — 5-та и 3-та. Командващ 3-та английска армия, която щяла да се изправи срещу северното немско нападение, бил генерал Джулиан Бинг, известен предимно с това, че командвал канадския корпус и пленил платото Вими по време на битката при Арас през 1917 г. Неговият сектор се простирал на 3 мили северно от Арас, надолу по южния край на клина Флескер. Хейг поискал той да се оттегли от клина, аргументирайки се с факта, че е бил опасно открит, но Бинг държал на своето. Това решение по-късно му струвало прекалено скъпо.

Начело на 5-та армия, срещу която трябвало да се проведе южното немско нападение, бил генерал-лейтенант Хюбърт Гоф, човекът, който командвал кавалерията на резервната армия (по-късно станала известна като 5-та армия при Сома). На следващата година Гоф изиграл главна роля в поредицата изключително успешни атаки около Ипр, станали известни като Пашчандейлските атаки. Толкова големи били жертвите, че той от „Човекът, който се бута напред“ бил прекръстен на „Агресивният грубиянин“. Премиерът Лойд Джордж настоявал за отстраняването на Гоф, но Хейг застанал на негова страна. Когато британският фронт бил разширен, Хейг го изпратил да командва новосъздадения сектор, защото не очаквал там да има голяма акция.

От четирите британски армии 5-та армия била най-слабата. Тя разполагала само с 12 пехотни полка и три кавалерийски дивизии, за да защитава фронт, простиращ се на 42 мили. При това кавалерията можела да проведе само битка от окопите. 3-та армия за сравнение разполагала с 14 дивизии, за да защитава фронт от само 28 мили, докато останалите две британски армии, разположени още по на север, притежавали същата мощ. Хейг нарочно концентрирал силите си в центъра и на север по фронта, защото се притеснявал от немски пробив в едно от двете места. В случай на атака към едното от тях армията му щяла да бъде разцепена на две, а при атака от другото място щели да бъдат прекъснати комуникационните му връзки с пристанищата по канала.

Въпреки че било малко вероятно, ако 5-та армия бъдела атакувана, Хейг инструктирал Гоф да остане твърдо на позициите си, докато може, и само в краен случай да отстъпи. Французите били обещали шест допълнителни дивизии в случай на нужда.

Дългата почти четири години война демонстрирала, че единичната линия на окопна защита е непревземаема, британците основали своята отбрана на принципа на „еластичността“. Предната окопна линия, позната като „предната зона“, щяла да бъде използвана за аванпост, подкрепен от достатъчна бойна мощност, за да нанесе колкото се може повече поражения на атакуващите.

Основните отбранителни позиции, формиращи това, което било известно като „зоната на битката“, били разположени на най-доброто тактическо място и достатъчно назад, за да не бъдат разрушени при първоначалното нападение. Тези отбранителни позиции били последните в британския фронт и трябвало да бъдат защитени на всяка цена. Двете зони били на разстояние 3000 ярда една от друга, като „зоната на битката“ била на същото разстояние и в дълбочина.

Още по-назад били разположени резервните войски, готови да започнат контраатака във всеки един сектор на фронтовата линия, в случай на заплаха. „Корпусната линия“ била третата отбранителна система, но все още недостатъчно изградена и довършена, когато бил нанесен ударът.

Отбраната, изградена в сектора, в който била разположена 5-та армия, била на най-ниско ниво. Там британците пристигнали най-късно, фронтът, бил най-дълъг, а хората крайно недостатъчни. Въпреки защитата от бодлива телена мрежа, предната отбранителна окопна линия даже не била непрекъсната. Вместо това съществували разпръснати аванпостове и предни стражи, понякога охранявани от малки групи хора, които имали за цел да наблюдават фронта, надявайки се да покрият празната земя от всяка страна само с помощта на картечници. Точно зад фронтовата линия, в тила на „предната зона“, били разположени няколко редици от редути, като цялостната отбранителна позиция била съобразена единствено с природните особености на терена. Обикновено те били разположени доста далече, за да им се подсигури ефективна стрелба в подкрепление. „Зоната на битката“ не била усъвършенствана, а „корпусната линия“ въобще не съществувала.

Повечето сектори от 5-та бригада разполагали с по един батальон в „предната зона“, един в „зоната на битката“ и един в резерва. Половината от предните батальони щели да бъдат на аванпостовете, а другата половина — разположени на редутите. Затова, щом битката започнала, много от войските щели да бъдат отрязани от батальонните си щабове и трябвало да разчитат на собствената си инициатива.

„Аз бях много притеснен от оскъдния начин, по който бе защитена фронтовата линия — спомня си един капитан от 2-ри пехотен полк. — Окопите бяха твърде малки и много плитки, а покритието с телена мрежа пред тях се състоеше от единична нишка от бодлива тел, прикрепена с железни болтове към колове, разположени тук и там, прострени наоколо: това всъщност не беше никаква отбрана.“

Изобщо не било изненада, че участието в тази битка било под нужното ниво.

25 английски дивизии от 3-та и 5-та армии трябвало да участват в първия ден на битката. Три били редовни, шест били териториални, а петнадесет били дивизиите от новата армия. Само една от тях, 63-та дивизия, била морска, съставена от войски от Кралската флота и Кралските военноморски сили. Военните формации на новата армия били необучени и лошо командвани. За лош късмет Гоф разполагал с по-голямата част от войските на новата армия, като в бойните му редици нямало нито една военна част от редовните войски.

Сутринта на 19 март разузнавателният щаб на Хейг имал вече ясна картина по отношение на това какво щяло да се случи. Те знаели, че немските тилови райони са пълни с войски, че огромно количество амуниции било стоварено на предния фронт и че голям брой артилерийски части били придвижени точно зад немската фронтова линия. Освен това установили, че били поръчани нов вид немски газови маски и че в атаката щял да бъде включен голям брой танкове. Според тях британските 3-та и 5-та армии щели да бъдат атакувани на 20 или 21 март след кратка бомбардировка, по време на която щяла да бъде използвана голяма концентрация от киселинен газ.

Предупреждението било разпратено до всички военни части, а на артилерията било разпоредено да се подготви за „контрастрелба“ през нощта.

Само генерал Гоф приемал сериозно заплахата от атака. Вечерта на 19 март той поискал разрешение да придвижи напред двете резервни дивизии на своята главна щабквартира на по-близо разстояние до фронтовата линия. Генерал-лейтенант Хърбърт Лоуренс, началник-щаб на Хейг, отказал да даде такова разрешение.

Същата вечер хиляди немци, които трябвало да участват в атаката, се придвижили към предната си зона и се прикрили в големия брой убежища — окопи, канавки, бараки, навеси и специално изкопани за тази цел дупки точно зад фронтовата линия. Те останали скрити там през целия следващ ден. Веднага щом се свечерило, под прикритието на нощта, те се придвижили към стартовите си бойни позиции.

Призори половината немска артилерия на Западния фронт (6473 оръдия) открили огън срещу британския фронт, простиращ се на 50 мили. В акцията били включени и 3532 минохвъргачки, изстрелващи бомби по 100 килограма. По време на петчасовата бомбардировка оръдията изстреляли около 1 160 000 снаряди за сравнение британците, изстреляли 1 500 000 снаряда в продължение на седем дни при Сома. Това било най-концентрираната артилерийска бомбардировка по време на война.

„Бях на обиколка да проверя постовете — спомня си един лейтенант, — когато просто се случи така, че застанах на огнева стълба, като главата ми беше точно над нивото на парапета й, гледайки към ничия земя. След това видях колосална светкавица. Докъдето погледът ми се простираше, виждах и отляво, и отдясно запалени светлини… Мисля, че успях да чуя изстрел от пушка, преди да видя експлозиите, докато снарядите летяха към нас и около нас.“

Когато стоманената буря намаляла, британците се прикрили, доколкото могли. Някои се скрили в окопите, в безопасност от всичко, освен от тежките снаряди, макар че стените на окопите вибрирали, а сухата земя се процеждала през дървените им покриви. Но повечето от войниците се скрили в открити окопи. Снарядите експлодирали около тях, все едно, че „милиони тенджери под налягане кипели близо до тях“. После те с ужас установили, че повечето от тях съдържали газ — хлор, фосфат и сълзотворен газ. Дори и късметлиите, които успели да си сложат газовите маски навреме, загубили рязко подвижността си. Дишането през примитивните филтри било затруднено, а видимостта намалена през лошите стъкла на маските.

Към 10 часа сутринта бомбардировките спрели и щурмовите войски на 32-ра немска дивизия започнали да настъпват. Те били подпомогнати и от гъстата мъгла. „Единият от пехотните командири извика «Напред!» и ние се спуснахме — спомня си един немски войник. — Но къде е очаквания вражески огън! Почти нямаше такъв… След това стигнахме до бодливата телена мрежа, нашата цел. Но там нямаше нищо, което да правим. Телта беше напълно унищожена. Нямаше останали окопи, само кратери и кратери… Само няколко души от врага бяха оживели в щурма. Някои бяха ранени. Те стояха прави с вдигнати ръце.“

Този разказ бил типичен. Немската артилерия и минохвъргачките чудесно изпълнили задачата си. По-голямата част от телената мрежа била взривена, а предната окопна линия представлявала кратери и развалини. Все пак на много места британците нарочно евакуирали предните окопи, дори и без заповеди. Малкото, които останали, били или ранени, или мъртви, или толкова шокирани и обгазени, че било невъзможно да окажат каквато и да било сериозна съпротива. „Няма да бъде преувеличено, — написал Мартин Мидълбрук, авторът на книгата «Битката на кайзера», — да се каже, че девет десети от британската предна фронтова линия паднала в немски ръце без съпротива.“

Но немците се концентрирали да правят пробиви в различните британски сектори, оставяйки отделни постове, за да ги пленят по-късно. Някои се биели смело, други бързо капитулирали. Само няколко от тях успели да достигнат до втората окопна линия назад. За един час немците завладели 50 мили от британската фронтова линия, южно от Арас, до река Ойз. Единственото изключение бил клинът Флескер, който не бил атакуван, както и няколко разпръснати аванпостове.

Следващата фаза на битката била проведена на основните позиции на „предната зона“. 3-та армия имала подкрепление и резервни окопи, докато 5-та армия трябвало да се справи само с наличните си редути и малки аванпостове. Все пак тези позиции били значително по-стабилни, защото имали артилерийска подкрепа, за разлика от позициите на предния фронт. Там защитниците били по-добре обучени и се очаквало да се бият по-добре. Но не след дълго те започнали да се огъват, особено на юг от фронта на 5-та армия, където защитниците били най-слаби и мъглата била най-гъста.

В село Файет, северно от Свети Куентин, териториалният батальон, който бил част от 8-ми уорчестърширски пехотен полк, бил атакуван от немския 109-ти лейбненски гренадирски пехотен полк. „Ние последвахме пълзящия бараж бързо, — си спомня един немски редник, — но в момента, в който се появихме, британците захвърлиха оръжията си на земята и капитулираха. Наистина нямаше битка във Файет.“

Съдейки по жертвите, които оставил 7-ми шеруудски планински териториален батальон, който претърпял сериозно поражение в Гомекорт през първия ден при Сома, трябва да е дал сериозен отпор срещу немците. Но немците превзели цялата „предна зона“ за по-малко от час, като само двама ранени офицери и дванадесет британски войници се върнали обратно в „зоната на битката“. От останалите 12 офицери и 470 войници повечето били ранени и взети в плен, а други 12 офицера и 159 души били убити.

До сутринта само една шепа редути все още се държали на основните си позиции в британската „предна зона“. В действителност на 11 мили северно от клина Флескер и на 38 мили южно британската отбранителна фронтова линия престанала да съществува.

Един от няколкото острови на съпротива, бил Ефи, северно от сектора на 5-та армия, който бил защитаван от по-малко от три батальона от Лейчестърширския пехотен полк. Там дивизионният командир благоразумно наредил фронтовата окопна линия да бъде евакуирана преди зазоряване, оставяйки хората си да се концентрират в редутите отзад. Те били допълнително подпомогнати, когато мъглата започнала да се вдига, оставяйки големите немски военни формации на открито. „Картечниците «Луис» (леки картечници) започнаха да стрелят и вражеските отряди се разпръснаха — спомня си ефрейтор Норт от 7-ми лейчестърширски пехотен полк. — Те имаха минимално прикритие и незначителен шанс да оцелеят.“

Но такива геройства не били от полза, като се има предвид, че немците можели да направят пробив във всяка една от тези стабилни позиции. „На около миля и половина надясно от нас, — написал Норт, — ние можехме да видим как немците се придвижват в единична редица и много голяма част от тях вече се намираха точно зад нас. А все още не беше станало обяд. Джери се движеше така, все едно нямаше проблеми и ние предположихме, че бяхме в голяма опасност откъм фланговете си.“

В същото положение били и останалите редути, които все още държали позициите си по „предния фронт“ на британците. Никой нямало да оцелее след нощта на 22 март. Повечето били принудени да капитулират, а някои от тях, включително и защитниците на Ефи, успели да се оттеглят.

Някои от немските щурмови войски проникнали през предните британски защитни позиции на 21 март, влезли в битка със защитниците и пробили през част от „зоната на битката“ още в началото на атаката си, дори още преди мъглата да е успяла да се вдигне. Но имайки предвид, че дълбочината на зоната била 2000–3000 ярда, успешната немска атака срещу предната линия на „зоната на битката“ и пленяването на няколко позиции, разположени навътре в нея, далеч не гарантирали пълния успех. Защото все още имало отбранителни позиции отзад, както и окопите в тила, известни като „кафявата линия“.

Все пак в късния следобед немците постигнали успехи. От четирите британски дивизии, които трябвало да отблъснат атаката в сектора на 3-та армия, над клина Флескер, две и част от третата били отблъснати назад в периферията на тила на „зоната на битката“. 6-та дивизия все още държала позицията си в „зоната на битката“, но тъй като фланговете й били открити, тя била принудена да се оттегли още същата нощ.

Клинът, който бил защитаван от четири британски дивизии, все още не бил атакуван, но било сигурно, че трябвало да се предаде, за да не обградят защитниците му.

От клина надолу по канала на река Сома, точно пред Свети Куентин на фронт от 19 мили, само една дивизия (16-та ирландска дивизия) била принудена да се оттегли към тила на „зоната на битката“. Останалите пет, а именно: 21-ва, 66-та източноланкска, 24-та, 61-ва южна, и 30-та дивизии, заедно с южноафриканската бригада все още държали фронта при „зоната на битката“.

Южно оттам, по протежението на фронта, командван от французите осем седмици по-рано, станала най-голямата катастрофа. Всичките три дивизии, както и една бригада от 58-ма лондонска дивизия били отблъснати от „зоната на битката“ и между останалите там батальони се появили огромни пролуки.

Станало ясно, че британските войски или се предавали, или отстъпвали, без да имат основателни причини за това. „Ефектът от подобни отстъпления, — написал Мидълбрук, — бил, че още от самото начало на битката се развило чувство на несигурност по отношение на защитата, изразяващо се в тенденцията дори мъже, намиращи се на доста добри отбранителни позиции да поглеждат зад гърба си и да се чудят дали и те не трябва вече да отстъпват.“

До полунощ немците завзели големи територии. Освен това през нощта на 21 март британците доброволно се оттеглили от още 40 квадратни мили, за да не позволят на войските си да бъдат обградени.

Немските жертви от битката през този ден били: 10 900 убити, 28 000 ранени и 300 пленени. Британските жертви били: 7500 убити, 10 000 ранени и 21 000 души взети в плен. Общият брой на жертвите се разпределя по равно между двете страни, което е показателно за слабата отбрана на британските войски, тъй като атакуващите винаги дават повече жертви от защитниците.

През следващите дни Лудендорф изпращал още и още войски в южния сектор, където коронованият принц Вилхелм спечелил най-грандиозните немски победи през първия ден. Това довело до още по-голямо придвижване и допълнително обстрелване срещу 5-та армия на Гоф. Но немците се провалили в опита си да направят решителния пробив. Вместо това те отслабили напрежението срещу британските сили и принудили французите да се сблъскат със заплахата по фланга си.