Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Повратният момент в битката настъпил на 26 март, когато по време на конференция на Съюзническите сили в Дюлен Хейг се съгласил да застане под командването на генерал Фердинанд Фох, френски командир. Фох най-накрая разположил 14 френски дивизии в помощ на британците, като смятал да ги използва главно за контраатака. На 5 април офанзивата на Лудендорф изчерпала енергията си точно на 10 мили от Амиен. Немците се придвижили още 40 мили и пленили хиляда квадратни мили земя. Но те все още се намирали на петдесет мили от морето и на същото разстояние от Париж.

Битката на Кайзера по време на Първата световна война представлявала последното хвърляне на зара за немската войска. Всичко, което било по-малко от абсолютна победа, се равнявало на тотално поражение. Това и станало на 11 ноември, когато последвала безусловната капитулация на немците. Все пак 21 март 1918 г. остава един от най-черните дни в британската военна история. Немската тактика, неадекватната и крайно недостатъчна защита и мъглата изиграли своята роля. Но мащабът на катастрофата се дължи до голяма степен на ниската бойна готовност и слабото представяне на британските войски във военните действия.

„Бойният дух въобще не беше на ниво — написал един лейтенант от 2-ри манчестърски пехотен полк. — Но ако ни беше останала поне част от издръжливостта, която имахме осемнадесет месеца по-рано, немците никога нямаше да ни изтласкат толкова далече от фронтовата линия. Чух по-късно, че голяма част от батальоните станали военнопленници, без да окажат почти никаква съпротива на немците… След войната срещнах някои от офицерите, които също са били пленници, и почувствах, че те по-скоро се срамуваха от това, което се бе случило.“

Ануал
На 22 юли 1921 г. в Ануал, в североизточно Мароко, една голяма испанска армия била разгромена от местното племе риф, което по численост се равнявало на една малка част от нея. Това било едно от най-ужасните поражения, което модерна армия преживявала срещу необучени вражески войски. Голяма роля в него изиграло унизителното пораженство на испанските офицери и обикновени войници.

В началото на двадесети век и Франция, и Испания отправили алчни погледи към Мароко, една от малкото африкански държави, избегнали колониализма. Но Франция имала голямо предимство, защото още била голяма сила, докато Испания отдавна не била такава. Това било потвърдено и от англо-френската антанта от 1904 г., която давала на французите свободата да се разполагат в Мароко, докато в замяна Англия имала свободата да прави каквото си поиска в Египет. Испанското съгласие било получено, щом Франция им обещала, че със Северно Мароко щели да се отнасят като към сфера на испанско влияние.

Когато Мароко станало френски протекторат през 1912 г., този договор между испанците и французите бил потвърден. В резултат Испания получила правото да наложи свое административно управление в северната част на Мароко, която била една десета от територията на цялата държава. Испанската сфера на влияние включвала средиземноморските пристанища Кета и Мелила, които тя владеела от векове, както и железните мини в планините Риф. Испанската столица се заинтересувала от мините и пожелала да експлоатира тези природни ресурси. Но първото нещо, което трябвало да се направи в този скалист район, населен с жестоки и независими племена, било да се възстанови мирът.

Човекът, който получил задачата да наложи трайно испанското господство в района на централен Риф, бил генерал-майор Мануел Силвестре, мъж на жена си и любимец на крал Алфонсо XIII. Напускайки Мелила с армия от 20 000 испански войници и 5000 местни редовни войници в края на 1919 г., той успял да завоюва за 18 месеца толкова голяма територия, колкото била завоювана последните дванадесет години.

През май 1921 г. Силвестре избутал напред своите постове на 80 мили западно от Мелила. Те се простирали от Сиди Дрис по брега, по планините, през Ануал и накрая южно до Зоко ал Телата, на 35 мили навътре в територията. Основната маса от армията му от 14-хиляди души била настанена в лагер във форта Ануал, в една долина с буйна растителност, заобиколена от планини. Останалите войски били настанени във верига от фортове и малки военни укрепления, простиращи се назад към Мелила.

Ранният успех на Силвестре се дължал и на това, че годината била неплодородна и повечето хора от племето риф тръгнали да търсят работа в Алжир. Обаче те се върнали и се присъединили към племената, желаещи да ограничат придвижването на Силвестре. Нито едно племе обаче не било така непреклонно в преследването на тази цел, както племето бени уриагуел, командвано от Абд ал Карим.

Роден в голямото племенно селище Агадир през 1882 г., Абд ал Карим бил син на учител. Затова той учил в испанското училище в Мелила. По-късно станал издател на „Ел телеграма дел Риф“, местния вестник. Освен това Абд ал Карим известно време работил и в Отдела по местните въпроси. Оттам научил за плановете на испанците да експлоатират минералните запаси на Риф. Достатъчно глупав, за да предположи, че испанците трябва да постигнат някакво споразумение с новата Рифийска държава в това отношение, той бил вкаран в затвора през август 1917 г.

Когато го освободили в края на 1918 г., Абд ал Карим се върнал при племето си, за да създаде военна сила, която да победи испанците. Това не било лесна задача, особено като се има предвид, че рифийците никога не са се били заедно като обща военна сила. Те по-често се биели един срещу друг. Все пак до пролетта на 1921 г. Абд ал Карим успял да създаде една ефикасна и мощна военна машина. Въпреки че повечето воини били от племето бени уриагуел, съседните племена също се включили в бойния й състав.

„Рифийските воини, — написал Дейвид Уулман в книгата си «Рифийските войни», — били твърди, здрави, храбри и сърцати, надеждни бойци и точни стрелци, чиято издръжливост им осигурявала невероятна подвижност. Те можели да извървят повече от тридесет мили през нощта по планинските пътеки и на сутринта да бъдат в превъзходна кондиция, за да атакуват през деня. Всеки мъж носел пушка, дълго право копие, патрони, хляб и плодове. Те спели, където заварели, поставяйки само качулката на пелерината над лицето си.“

Мюсюлманите-рифийци също щели да имат изгода от каузата. Те щели да водят джихад (свещена война) срещу неверниците нашественици. Испанците обаче нямали такава мотивация. Войници, извиквани на задължителна военна служба, се славели с най-ниските бойни качества и успехи в цяла Европа, осемдесет процента от тях били и неграмотни. Те били лошо обучени и зле оборудвани, като повечето от пушките им били на двадесет години. Заплащането на испанските войници било една трета от това, което племенните воини вземали да строят пътища например, а местните редовни войници трябвало да преживяват с кафе, боб, ориз и хляб. Бараките и болниците били мръсни, а маларията причинявала големи загуби. Затова не е за учудване, че испанските войници и тези от местната редовна войска се опитвали да избегнат военната служба, като за това дъвчели тютюн, за да си причинят жълтеница или нажулвали с коприва малки рани, за да ги възпалят.

Офицерите им не правели нищо, за да облекчат положението им. Некомпетентни, некадърни и недисциплинирани, повечето от тях разпродавали всичко от военните складове, за да допълнят оскъдното си заплащане, като прекарвали времето си извън гарнизоните, в казината и нощните барове в Мелила, отдавайки се на „залагания и коцкарлък“. Затова не било изненада, че бойният дух на испанската армия в Мароко бил на ниско ниво.

Силвестре изглеждал в блажено неведение относно слабостта си. Затова, щом му съобщили за предупреждението на Ал Карим, че всеки опит на испанците да пресекат река Амекрам, щял да бъде посрещнат със съпротива, той отбелязал: „Няма да приема насериозно заплахите на едно момче, което се радваше доскоро на благоволението ми. Неговата безочливост заслужава ново наказание.“

Осигурявайки си канал за доставки, Силвестре имал намерение да пресече реката и да тръгне на запад, през дефилето, под хълма Абаран. Но, за да гарантира сигурното преминаване през дефилето и безопасното навлизане в долината, той построил форт на Абаран и поставил в него на стража 500 войници. Именно това провокирало Абд ал Карим да атакува. През нощта на 31 май, придружен от малък отряд хора, той се изкатерил до върха на хълма и превзел форта с щурм.

„Рифийците… се изсипали през бруствера, — написал Рупърт Фурно, автор на книгата «Абд ал Карим», — с пушка в едната ръка и дълъг извит нож — в другата. Където можели, те използвали ножовете си, понеже амунициите били ценни. Те се спуснали срещу испанците, крещейки, кълцайки, промушвайки и посичайки. Отвсякъде се чували виковете на ранените и стоновете на умиращите.“

Всичко свършило за половин час. Щом испанците в Ануал осъзнали какво се е случило, те изпратили подкрепление. Но то било отблъснато с огън от пленените испански оръдия.

Научавайки това, генерал Беренгуер, висш комисар, отплавал от Кета, за да се срещне със Силвестре на борда на кораба си до Сиди Дрис на 5 юни. Там Силвестре се опитал да го убеди, че загубата на форта било само минимално отстъпление за испанците. Но Беренгуер се страхувал да не избухнат масови въстания и казал на Силвестре да не настъпва навътре в територията на Риф. Избухнал спор, при който Силвестре се опитал да удуши висшия комисар, но бил обуздан от офицерите му. Останалият без въздух Беренгуер напуснал, като сметнал, че заповедите му щели да бъдат изпълнени.

Междувременно Ал Карим насърчавал и останалите племена риф да се включат към въстанието. „О, мюсюлмани — казал им той, — ние искахме мир с Испания, но тя го отхвърли. Тя желае само да заграби нашите земи, да завземе пашата собственост и нашите жени и да ни накара да се отречем от религията си. Не очаквайте нищо добро от Испания… Коранът казва: «Който загине в Свещената война, е обсипан с вечна слава!»“

В резултат на тази реч съседните на риф племена се присъединили към бунта, увеличавайки войската на ал Карим до над три хиляди души. На петнадесети юли тези воини заели позиции по протежението на високите земи в югозападната периферия на долината Ануал. Силвестре в отговор изпратил войски да окупират Игуерибен, нисък хълм на четири мили южно от Ануал. Това бил нещастен избор. Той бил на три мили от най-близкото място, където имало вода. За да вземат вода оттам, хората му трябвало да преминават по скалист терен, през който се спускало стръмно дере.

На 18 юли хората на Ал Карим се окопали във високите земи между двата испански аванпоста. На следващия ден майор Бенитес, командващ при Игуерибен, съобщил по хелиографа, че има недостиг от вода. Двата опита да се стигне до реката в дерето безславно пропаднали, тъй като племената от риф, които обграждали аванпоста, ги избутвали назад. На Бенитес му съобщили, че подкреплението щяло да дойде на следващия ден.

Призори на 19 юли три военни колони от по 1000 души напуснали Ануал. Окопаните рифийци позволили на испанците да се придвижат на 200 ярда навътре в техните позиции преди да открият стрелба. „Куршумите летяха като град“, написал Ал Карим в спомените си. Първоначално испанците се разколебали, после пак тръгнали. Но силата на огъня била такава, че накрая те отстъпили, загубвайки сто петдесет и двама души за два часа.

Този следобед Силвестре, който бил пристигнал в Ануал от Сиди Дрис, се свързал по радиото с Беренгуер, за да поиска подкрепления. Отговаряйки му, че нямал подкрепления, Беренгуер го посъветвал да заеме отбранителни позиции. Гарнизонът Игуерибен направил още два опита да стигне до реката в дерето на 20 юли, но те били неуспешни. Мъчени от жажда, мъжете започнали да пият доматен сок от кутийки, после оцет, одеколон, мастило и накрая подсладена урина.

На 21 юли Силвестре направил последен опит да достигне Игуерибен с военна сила от 3000 души. Но огънят на рифиийците пак бил непреодолим. Испанците се спуснали в непрекъснат поток от хора покрай долината Ануал, като голяма част от тях пътьом захвърляла оръжието. Наблюдавайки разгрома от бруствера на форта в Ануал, Силвестре сякаш загубил ума си. Отначало той изпратил съобщение по хелиографа, нареждайки на Бенитес да капитулира с гарнизона. Но Бенитес отказал, като заявил, че по-скоро ще умре. След това Силвестре изпратил последно съобщение: изостави поста и се върни обратно в Ануал. В опита си да направят това, Бенитес и голяма част от гарнизона му били накълцани до смърт. От двадесет и петимата души, които се върнали обратно в Ануал, 16 починали от обезводняване и умора.

Силвестре изпаднал в паника. Лагерът в Ануал имал лошо местоположение, като срещу него гледали заобикалящите го хълмове, а хората му вече нямали нерви, да се бият. Следобед на 21 юли, щом рифийците насочили вниманието си към Ануал, Силвестре събрал офицерите си на военен съвет. Амунициите били недостатъчни и повечето смятали, че е безсмислено да останат на тези позиции. Силвестре се съгласил да изпрати последна телеграма в Мелила сутринта на 22 юли, съобщавайки за намерението си да се оттегли към Бен Тиеб. После наредил всеобщо отстъпление.

Но шокът от тази заповед съвсем сломил бойния дух на войските. Вместо да отстъпват под строй, те хукнали да бягат, захвърляйки оръжия, чанти и оборудване. Стотици били застреляни или накълцани от причакващите ги рифийци. Силвестре, който в последната минута решил да не изоставя Ануал, започнал да стреля след отстъпващата си войска с думите: „Тичайте, тичайте, страшилището идва!“

Накрая фортът бил пленен и повечето хора в него били посечени, включително и Силвестре. 800 души били взети в плен. Една рифийска легенда разказва, че нарязали тялото на Силвестре на парчета и го разпръснали по вятъра. Другата версия е, че лично Ал Карим му отсякъл главата и я носил през планините, като доказателство за победата на рифийците. Която и версия да е вярна, тялото на Силвестре никога не било открито.

M sujet2

Една от тях, на име Киприана, била подслонена от Ал Карим и поверена на грижите на съпругата му за „нейна собствена защита“, макар че той чувствал, че „тя не искала да бъде защитена“. Тя помагала вкъщи, гледала децата му и била освободена след края на войната и върната в Испания. По-късно, заедно със съпруга си, тя се върнала в Мароко, и заживяла в Алусемас, където починала през 1950 г. Когато две години преди смъртта си разбрала, че Ал Карим избягал в Египет, тя му написала писмо, за да му благодари за доброто отношение, което получила по време на нейния дълъг петгодишен плен.

Друга от жените, на име Изабела, била на 15 години, когато попаднала в плен. Пол Морер, американски автор, я срещнал в Аядир през 1924 г. и я попитал дали се е страхувала. „Да се страхувам, от какво?“, отговорила тя, обяснявайки, че към нея се отнасяли добре и нямало от какво да се оплаква. „Местните харесвали Изабела — написал Морер. — Нейната усмивка и приятно бърборене, толкова различни от унилата резервираност на собствените им жени, била очевидно неотразима.“ Когато яздела муле, отбелязал Морер, винаги имало наоколо някой млад рифиец, готов да й помогне да се качи или да слезе от седлото, прегръщайки я здраво. „Колкото повече тя успявала да размътва мозъка на младите рифийци, толкова по-доволна била.“

Една руса жена, позната с прякора „Русата“, се казва, че починала няколко седмици преди края на войната. Другите две жени пленници били Мария, която се оженила за рифиец, но по-късно овдовяла, и сестра й Адриана. Двете били репатрирани в края на войната.

Едва 3000 оцелели били събрани в Дар Дриус от генерал Наваро, заместник-командира на Силвестре. Толкова лошо било физическото им състояние и толкова нисък бойният им дух, че той ги изпратил директно в Мелила. Тормозен от бунтовниците, докато отстъпвал по един мръсен и прашен път, той не изоставил ранените и бил принуден да се подслони в стария испански форт в Монте Аруит. Но водните запаси пак не достигали и жаждата взела да мъчи защитниците. Липсата на медикаменти предизвикала смъртта на 167 души, които починали от гангрена. Самолет, изпратен от Мелила, се опитал да спусне доставки, но повече от тях били разграбени от рифийците.

На 9 август Монте Аруит, последният борещ се испански форт извън Мелила, паднал в ръцете на племената. Наваро се съгласил да капитулира официално, но веднага щом отворили портите, рифийците се спуснали навътре и изклали защитниците. 600 души заедно с Наваро били пощадени.

Въпреки че бил едва на 20 мили от Мелила, местният гарнизон не подкрепил Монте Аруит. Пък и една войска от 1800 души, със съмнителни бойни качества едва ли щяла да постигне много. Хълмовете Гуругу, които преобладавали в града, изобилствали от въстаници. Рифийците накрая проникнали в покрайнините на града, карайки 40 000 души местно население да избягат в панически ужас към лодките или към старата укрепена крепост на града. Но рифийците спрели дотам. Без оръдия, атаката срещу старата градска крепост щяла да им струва скъпо. Но племената били гладни и искали да се връщат обратно на територията си. В средата на август армията на Ал Карим се разтопила във вътрешността на страната.

Научавайки за катастрофата, Беренгуер казал на пресата: „Всичко е загубено, включително и нашата чест.“ Последният доклад към „Кортес“ (испанския парламент) съобщавал за: 13 000 убити войници, докато други източници посочвали, че жертвите били 19 000. От испанското въоръжение и оборудване били изгубени около 20 000 пушки, 400 картечници и 129 артилерийски части, освен това голямо количество амуниции и консервирана храна. Освен това испанците отстъпили и били лишени от инвестициите си в Северно Мароко: железопътни линии, мини, селскостопанско оборудване, училища, военни бази и складове. Дванадесет години на къртовски труд били унищожени само за двадесет дни от банда местни племена. Невероятно е, че рифийците, атакували Ануал, били само 3000 души.

След победата Ал Карим прокламирал Република Риф. Тя просъществувала само пет години. Но била необходима френско-испанска военна сила от 250 000 души, за да покорят Ал Карим. През май 1926 г. той капитулирал пред французите и бил изпратен в изгнание. Испанското господство в района продължило, докато французите върнали независимостта на Мароко през 1956 г.

Както повечето военни катастрофи, тази в Ануал се случила в резултат от няколко фактора: политически натиск, некомпетентно водачество, липса на стратегия, само слабото участие на испанските офицери и войски може да обясни невероятния мащаб на тази катастрофа.

Крит
През май 1941 г. немските военновъздушни сили изтръгнали от ръцете на британците стратегическия остров Крит и гарнизона на доминиона, независимо че британците ги превъзхождали по численост четири пъти. Рискът, който немците предприели, се оказал сполучлив благодарение на глупостта на защитниците и най-вече на новозеландците.

Събитията започнали през април 1939 г., когато след италианското нашествие в Албания Англия гарантирала гръцката независимост. След 18 месеца, докато англичаните в Средния изток били заети от нахлуването на Грациани в Египет, италианците атакували Гърция. Единственото, което Чърчил можел да направи, било да изпрати бомбардировачи от военновъздушните сили, но едва ли това щяло да бъде необходимо, защото гърците изтласкали италианците обратно в Албания.

През януари 1941 г. обаче Чърчил получил потвърждение за наличието на вражески кодирани сигнали, от които станало ясно, че укрепените немски войски в Румъния представлявали сериозна опасност за Гърция. Генерал Уейвъл, тогава главнокомандващ силите в Средния Изток, бил инструктиран да предложи на гърците подкрепление от три дивизии. Предложението било отхвърлено от генерал Метаксас, гръцкия премиер, защото тази войска била достатъчно голяма, за да даде коз на немците да атакуват Гърция, но достатъчно малка, за да спре евентуалната немска атака.

Обаче Метаксас починал от рак на гърлото на 29 януари, а на неговия заместник Коризис изцяло липсвала политическа далновидност. Новото гръцко правителство бързо дало да се разбере, че британската помощ щяла да бъде добре дошла. Чърчил бил възхитен и накрая решили да изпратят „W-войската“, която се състояла от три пехотни дивизии, една пехотна бригада и една бронирана бригада, за да защитават Гърция. Но в крайна сметка в Гърция били изпратени само две пехотни дивизии и една бронирана бригада. В последния момент генерал Уейвъл решил да задържи останалите войски в Северна Африка, за да посрещнат новата заплаха от страна на новопристигналия африкански корпус, командван от Ромел. Добре, че станало така.

На 6 април немците предприели едновременни нашествия в Гърция и Югославия. Защитавайки „Фронта на Метаксас“ от реката Нестос в Трас по българската граница до Югославия, гърците се биели здраво. Но след три дни немските моторизирани сили ги обградили, пробивайки мястото, където се съединявали армиите на Югославия и Гърция и напредвайки по долината на Вардар към Солун. Втората гръцка армия в Трас, била принудена да капитулира, а междувременно съпротивата на Югославия се сгромолясала.

Вместо да продължат да напредват от Солун към планината Олимп, където била разположена по-голямата част на британската „W-войска“, немците решили да използват сгромолясването на югославската съпротива с второ нападение през Манастирското дефиле и надолу към западния бряг на Гърция. Това нападение щяло да попречи на гръцките дивизии да се изправят срещу италианците в Албания и заплашвало да обгради британската „W-войска“. На 18 април, като видял, че поражението е неизбежно, гръцкият премиер Коризис се застрелял. А след два дни Уейвъл взел решение да евакуира британската „W-войска“ към Крит, оставяйки германците да завладеят Гърция.

Още през октомври 1940 г. генерал Халдер, началник-щаба на Хитлер, намекнал, че „господството над Източното Средиземноморие зависело от пленяването на остров Крит, а това би могло да се постигне само с въздушен десант“. Понеже Гърция скоро щяла да капитулира, генерал-лейтенант Курт Щудент, командващ 11-ти военновъздушен корпус, предложил на своя началник Гьоринг точно такъв план с кодовото название „Операция Живак*“. След това била организирана среща с Хитлер.

[* Да, на английски Merkury означава и живак, но в този случай (от нем. Unternehmen Merkur — Операция Меркурий) е Меркурий — вестителят на боговете (онзи с крилцата на сандалките). Навсякъде в текста е коригирано. — Бел. Dave]

Предложението на Щудент било да се използват Крит и Кипър като трамплин към Средиземноморието. Първият остров, обяснил той, щял да бъде идеалната база, откъдето да се предприемат парашутни атаки срещу Суецкия канал, които да съвпаднат с пристигането на Ромел в покрайнините на Александрия. Дали Малта нямало да бъде по-подходяща мишена от Крит? — поинтересувал се Хитлер. Не, отговорил Щудент, Малта бил малък остров с правилна форма, което означавало, че островният гарнизон много по-бързо щял да разположи войските си и да организира контраатака срещу десантните позиции. От друга страна, Крит бил дълъг и тесен остров, с лоши вътрешни комуникации. Хитлер не бил убеден и предсказал тежки жертви.

След няколко дни Гьоринг осигурил одобрението на Хитлер за плана. Според Мартин ван Кревелд, автор на книгата „Стратегията на Хитлер“, „понеже съвсем не била част от някаква последователна стратегия“, операцията била „вид компенсация за Гьоринг, тъй като на военновъздушните сили, командвани от него, им била определена второстепенна роля в наближаващата руска кампания“. С директива на Фюрера от 25 април „операцията трябвало да бъде подготвена, за да се проведе въздушна война срещу Англия в Източното Средиземноморие“.