Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Още по-сериозно предупреждение дойде от майор на Луфтвафе на прощалното тържество на първия секретар на американското посолство в Берлин през април. След като беше представен от секретаря Патерсън на съветския си колега, майорът разкри, че неговият ескадрон току-що беше преместен от Северна Африка, където е бил под командването на Ромел, в Лодж, Полша. Накрая майорът добави: „Знам, че не трябва да ви казвам тези неща, но не искам да се случи нещо между нашите страни.“ Тази информация веднага беше предадена в Москва, където я класифицираха като „поредната провокация“.

Сталин упорито отказваше да повярва на докладите. Последните дни преди войната немските дезертьори, които минаваха границата и носеха информация за разположението на дивизиите си, бяха обявявани за провокатори и разстрелвани по заповед на Сталин. Данните за немското нападение не стигаха нито до Тимошенко в Комисариата по отбраната, нито до Жуков в Главното командване. Цялата информация беше зорко пазена от Голиков с разрешение на Сталин. Стигна се дотам, че през 1941 г. генералите получаваха предупредителни сигнали от командирите на дивизиите по границата. Не можеше движението на немската пехота и авиация да остане незабелязано. Предложенията за прегрупиране на съветските войски на по-добри позиции за отбрана започнаха да пристигат в Москва в края на май и началото на юни 1941 г. Отчаяни, маршалите поискаха мнението на разузнаването на Върховното командване.

Това, че не го получиха, не се дължеше само на Сталин. Първо, немците провеждаха заблуждаващи операции, за да прикрият истинската причина за струпването на войските си на изток. Отделните доклади, които съветското командване на западната граница получаваше за движението на немските войски, не можеха да се изтълкуват еднозначно и категорично. Не е сигурно дали немците щяха да дегизират плановете за „Барбароса“, ако не бяха подпомогнати от самозаблудите на Сталин. Докладите бяха много, а съветското разузнаване работеше добре, за да бъде заблудено. За съжаление Сталин обезсмисли труда на разузнавачите.

Втората причина за бездействието на Сталин е убеждението му, че не може да започне война без ултиматум. Тази гледна точка не е популярна днес, но тогава цялото дипломатическо общество поддържаше мнението на Сталин. Всички очакваха войната да започне след ултиматум на Германия. В периода преди Пърл Харбър, това виждане присъстваше в анализите на всички разузнавателните служби, не само на разузнаването в Кремъл. Ето защо усилията на Сталин бяха насочени към предотвратяването на ситуация, която би довела до ултиматум от Германия. Като приемем, че липсваше претекст за започването на война, тогава виждаме смисъл в действията на Сталин. Колкото повече провокиращи данни се получаваха от разузнаването, толкова по-голяма опасност грозеше Съветския съюз.

Непосредствено преди „Барбароса“ се случи едно от най-странните събития, предшестващи Втората световна война, и което обърка руското разузнаване за неговата вяра в добрите намерения на Англия. На 10–11 май 1941 г., Рудолф Хес, заместникът на Хитлер, направи неочаквана визита в Шотландия на боен самолет за дълги разстояния Me-110. Целта на посещението му е неразкрита и до днес. Изглежда, Хес е действал по свое усмотрение и се е опитал да постигне мирно споразумение с Великобритания, за да предотврати кошмара на Германия да води война на два фронта.

Каквито и да са били мотивите на Хес, те предизвикаха пълна загуба на вяра у Съветския съюз в истинността на британските предупреждения за война, колкото и точни да бяха те. Най-големият страх на Сталин за мир между Великобритания и Германия, който би позволил на Хитлер да насочи всичките си войски на изток, изведнъж започна да изглежда все по-възможен. Следващият месец всяко действие на Великобритания беше преценявано в Кремъл като опит англичаните да предизвикат сблъсък между Съветския съюз и Германия. Дори персоналното предупреждение от Антъни Идън беше отхвърлено от съветския посланик в Лондон като „игра на нерви“ от страна на Хитлер, за да предизвика СССР да се предаде без бой. Всичко беше готово за „Барбароса“.

И така, през нощта на 21 срещу 22 юни 1941 г., влаковете пълни с жито и петрол, продължаваха да пътуват на запад. Композицията със зърно на моста над река Бук в Брест-Литовск, беше последната. Освободена от нацистките митничари, композицията премина границата и се присъедини към хилядите тонове петрол и храна, които Хитлер нагло щеше да използва като провизии при нападението си срещу СССР.

Навлизайки в полската територия, влакът премина покрай немските оръдия, скрити от тъмнината на нощта и подредени за нападение. След час и половина те щяха да влязат в действие по целия Източен фронт, от Балтийско до Черно море, давайки началото на Втората световна война. „Барбароса“ започна. Първата загуба на немците беше редник Алфред Лисков, комунист, дезертирал на 21 юни, за да предупреди руснаците. Той беше разстрелян по заповед на Сталин.

Москва беше шокирана от нападението. В мемоарите си маршал Жуков пише, че в Кремъл другарят Сталин беше на ръба на нервна криза. Великият вожд се затвори на дачата си в Кунцево, оставяйки потресения Молотов да съобщи новината по радиото на съветския народ. Сталин беше изпаднал в паника и заповяда на семейството си да бяга към Урал.

Трябваше да минат няколко дена, преди да дойде на себе си. Той разбра, че е убивал, потискал и заблуждавал напразно. Може да се спори и за опасенията му за собствения пост, понеже с глупостта си беше застрашил страната. В крайна сметка той беше този, който заповядваше разстрелите в мазетата на „Лубянка“ за много по-дребни провинения. За негов късмет Кремъл имаше по-важна задача за решаване, отколкото да се занимава с ръководния орган на Политбюро.

През годините сме се питали как се стигна дотам, че такъв очевиден замисъл беше проспан? И как можаха опитни разузнавачи да допуснат такава грешка? За да сме точни, не всички сигнали бяха пренебрегнати. Много не бяха разбрани правилно. Те бяха тълкувани като политически натиск, дислокацията на бойните единици — като част от амбициите на Хитлер да завземе Балканите и т.н. И Сталин не беше единственият изтълкувал погрешно информацията. Дори Британското разузнаване беше противоречиво в изводите си до края на май 1941 г. и потвърди намеренията на Германия едва в началото на юни.

Несъмнено, неуспехът да се предвиди операция „Барбароса“ трябва да се разглежда като голям провал в разузнаването, където вината пада на плещите на Сталин. В книгата си „900 дни“, Харисън Солсбъри, който беше в Москва по време на събитията, обобщава грешката на Сталин:

Сталин се провали, имайки зад гърба си най-добрите разузнавателни служби в света. Независимо че успя да спечели време, той не успя да подготви Червената армия за нападението. Затова загубите, които тя понесе, бяха по-големи, отколкото можеха да бъдат. Само през 1941 г. Русия загуби 2 милиона души, много от които можеха да се спасят, ако не бяха изненадващо обкръжени и избити от нацистките танкови дивизии.

Сталин наистина беше разузнавач-единак, но за съжаление много лош. Дори сега, след края на Студената война, ние продължаваме да плащаме за грешките му.

Глава 4

Пърл Харбър

За разузнавателните аналитици Пърл Харбър представлява особен интерес, защото е типичен случай на неуспех на едно държавно ръководство да отреагира адекватно, имайки всички необходими индикации и предупреждения за предстоящо нападение. В резултат на това в света настъпиха необратими промени и новото надмощие на САЩ беше подкрепено след четири години с взривяването на първата в света атомна бомба. Гъбата над Хирошима и досега хвърля сянка върху международните отношения, но надали без Пърл Харбър САЩ щяха да влязат във война с Япония в Тихия океан.

Америка беше в шок, след като в ранната утрин на 7 декември 1941 г. с внезапен удар японската кралска флота потопи 18 бойни кораба, разруши 188 самолета и уби 2403 души. Всички американци от онова поколение си спомнят къде са били по онова време. Както се изрази президентът Рузвелт: „Ден, който ще се запомни с позор.“

Иронията е в това, че най-информираните политически коментатори очакваха война с Япония. Доказателствата, че тя е неизбежна, бяха предостатъчно дори за онова време. Как тогава САЩ пропуснаха да се подготвят за нещо, което беше признато като „ясна и настояща заплаха“? За да разберем как такава катастрофа сполетя една велика нация, трябва да се върнем към началото на Втората световна война.

През 1939 г. САЩ бяха световна сила от гледна точка на икономиката, политиката и по големина. Колкото и да е странно обаче, с изключение на флотата, Америка не притежаваше други украси на велика световна сила. Армията й беше малка, не членуваше в Лигата на нациите, а държавната и социалната политика бяха доста изолирани. Америка нямаше организирана разузнавателна служба и отказваше да създаде такава. Обградена от океани, тя искаше само мир и просперитет. През 1940 г. Вашингтон беше зает с президентските избори и вътрешната политика на страната.

Това поведение беше оправдано. В периода 1931–1938 г., Голямата депресия беше ударила САЩ по-силно от всяка демокрация. С милионите безработни, опашките за храна и колапса на неуправляемия капитализъм, американското общество беше по-близо до разпад, отколкото можем да си го представим. Само политическите и икономически мерки, взети от новия президент Рузвелт, позволиха на Съюза да просъществува. През 1938 г. Америка се намираше в окаяно икономическо и социално състояние.

Започването на поредната война в Европа беше благословия за Съединените щати. Страната можеше да си докара икономически дивиденти от несгодите на другите. Най-яркият пример за това е откриването на близо 750 хиляди работни места през 1939 г., след като акциите на компаниите на химическата, самолетостроителната, автомобилната и корабостроителната промишлености скочиха след нападението на Хитлер срещу Полша. Производството и икономиката бяха във възход.

При това положение правителството на САЩ нямаше основание да предприема стъпки, застрашаващи процеса на икономическо възстановяване. Докато някои врагове на Франк Делано Рузвелт твърдяха, че се опитвал да въвлече Съединените щати в една нежелана война, фактите сочеха, че той, без да е наясно със заплахите от фашизма и комунизма, искаше да запази процеса на възстановяване на икономиката на страната си.

Независимо от твърденията на привържениците на конспирацията, пътят към Пърл Харбър не беше осеян със заговори за въвличане на САЩ във войната. Нито пък беше част от схемата на Чърчил да примами САЩ, за да спаси Великобритания. Колкото по-подробно изучаваме събитията преди най-голямата катастрофа на американското разузнаване, толкова повече разбираме, че събитията бяха предшествани от редица грешки, които доведоха до фатални последици. Днес, с помощта на някои доказателства, можем да проследим подробно звената в тази верига, въвлекли Америка във войната по този катастрофален начин. Няма съмнение обаче, че най-изявената и постоянна грешка беше на разузнаването.

За професионалистите от разузнаването факторите, довели до провала при Пърл Харбър, са ясни:

1. Липса на организирано национално разузнаване.

2. Пълно подценяване на Япония като потенциален враг.

3. Липса на анализ на наличните данни.

4. Липса на ресурси за разузнаване.

5. Неразбиране важността на предоставената информация.

6. Конкуренция между разузнавателните агенции.

7. Невежество на висшите офицери.

8. Липса на предупредителна система.

9. Вътрешна борба за военно и политическо надмощие.

10. Липса на обучени аналитици, способни да обработят информацията.

11. Никакъв усет за опасност.

Този списък може да бъде и по-дълъг. Но и така е достатъчно точен: през декември 1941 г. САЩ не са допускали възможността за война с Япония и нямаше никаква организация на разузнавателните служби да ги предупредят при опасност. Ретроспективно картината е ясна, но повечето катастрофи стават ясни, след като се случат.

В случая на Пърл Харбър има една подробност и тя е, че със сигурност можем да посочим причината, накарала японците да атакуват спящата флота на Съединените щати. И тя се крие в действията на Америка. Военно ориентираната политика на японския император през 1941 г. беше накарала разгневените Съюзнически сили да предприемат драстични мерки. Чашата преля след серия груби нападения срещу Китай и Манджурия; завладяването на Южен Индокитай през 1941 г. Както и Колониалното правителство на САЩ, последвано от Великобритания и Холандия, наложиха стратегическо ембарго върху износа на петролни продукти и стомана за Япония, като се опитаха да накарат японците да седнат на масата за преговори. Японската боеспособност до голяма степен зависеше от доставките на петрол и други стратегически суровини от холандска Източна Индия и британска Малая. Според политиците ембаргото със сигурност щеше да вразуми Япония. Но премиерът на Япония Тоджо мислеше другояче. Според познавачите на японската култура и мислене дипломатическият натиск на Америка тогава не остави друг избор на гордите и свободолюбиви наследници на самураите, освен да се бият, за да си вземат това, до което Америка и приятелите й забраняваха достъп. От юли 1941 г. единственият възможен начин за това беше силата.

Не беше трудно да се прецени времето на евентуалното нападение. През лятото на 1941 г. американските специалисти изчислиха, че Япония разполагаше с резерви на авиационно гориво само за още 6 месеца. Според политиците в САЩ, не по-късно от декември 1941 г. Япония щеше да дойде смирено и да се съгласи да спре нападенията в Югоизточна Азия, за да си възвърне достъпа до петрола и другите стратегически суровини, от които толкова имаше нужда.

Но японските разчети бяха по-различни от американските. От гледна точка на Япония нямаше друг избор, освен да си вземат със сила това, което ембаргото от САЩ и съюзниците им забраняваше. И пак според японските плановици ударът трябваше да бъде не по-късно от декември 1941 г., когато стратегическите военни резерви щяха да са на привършване. Не за първи път в историята на разузнаването аналитиците от двете страни на барикадата разглеждаха една и съща информация от различна гледна точка. Ето къде е допусната най-съществената грешка от САЩ, която доведе до трагедията при Пърл Харбър.

Независимо че допусна такава наивна грешка в преценката си за японските намерения, американската администрация все пак имаше представа за военната политика на Япония. През 1941 г., паралелно с британската операция „Ултра“, за пробив на кодираните комуникации на немската „Енигма“, Америка намери ключа към разкодирането на най-секретните кодове и шифри на Япония. Дипломатическите съобщения на Япония от най-високо равнище сега можеха да бъдат разкодирани. Разбираемо е защо името на тази операция стана „Меджик“. Благодарение на тази операция много от тайните на Пърл Харбър щяха да се разберат предварително.

Американската история в областта на разкодирането беше необичайна. През 1929 г. първият в историята отдел за разчитане на кодирани дипломатически съобщения, МИ-8, воден от легендарния Хърбърт Ярдли, беше разпуснат от държавния секретар Хенри Стимсън под предлог, че „Джентълмените не си четат пощата“. Този поразителен акт на политическо самоотричане не беше толкова благороден, колкото се опитват да го изкарат историците, защото когато МИ-8 на Ярдли беше закрит, дейността му беше тайно прехвърлена към друг клон на американската бюрокрация — Военната служба за сигнално разузнаване (ССР), водена от Уилям Ф. Фридман. Видна фигура в науката, той беше нагърбен със задачата да разшифрова дипломатическите кодове на японското правителство.

Картината стана още по-объркана, защото в същото време още една американска организация за разчитане на сигнали следеше радиообмена на Япония. Американската флота беше създала своя свръхсекретна организация във Вашингтон, известна като ОП-20-Г, командвана от тихия и разхвърлян лейтенант Лорънс Стафорд. Няма доказателства, че тези организации работеха в синхрон. Още по-смешно беше, че ОП-20-Г и Службата за сигнално разузнаване се помещаваха на една пряка разстояние във Вашингтон. Групата на Стафорд беше в сградата на Военноморския флот на Конститюшън Авеню; малко по-надолу на същата улица военният отдел на Фридман разбиваше японските кодове в Мюнишънс Билдинг.

През 1941 г. и двете групи бяха претоварени с работа. За военноморското разузнаване ОП-20-Г бяха успели да получат достъп до ежедневния радиотрафик на японската флота с кодово име „Ориндж“. Разшифроването на дипломатическите съобщения с кодово име „Пърпъл“ беше задължение на Службата за сигнално разузнаване. Между двата отдела нямаше доверие и обмен на информация. Военноморските тайни оставаха за флотата, а военните за армията. Ето тук е втората причина за катастрофата. Винаги трябва да разполагате с всички парчета, за да наредите пъзела.

Ако описаното досега не е достатъчно, то договорът подписан между ОП-20-Г и ССР през 1940 г. дойде като капак на всичко. Както си спомня ръководителят на ОП-20-Г: „Договорихме се (със ССР) да разделим обработката на японската дипломатическа кореспонденция по дни, като военноморските сили щяха да поемат нечетните дни, а армията четните. По-късно военноморското разузнаване и армейското Г-2 организираха предаването на получените данни до Белия дом и Държавния департамент на месечна основа, флотата през нечетните месеци, а армията през четните.“

За да усложнят още повече ситуацията, американската армия и флотата не само не си сътрудничеха при събирането и обработката на информация, но и отказваха да споделят и разменят получените от анализа данни. За да обобщят всичко това, и двете институции се състезаваха кой по-бързо ще предаде получената информация на политическите си покровители. Днес, когато информацията е ценна стока, възможността да си единственият, който я предоставя на политиците, се счита за триумф на бюрокрацията. За всеобща изненада, през 1940 и 1941 г. началниците на военноморското и военното разузнаване отказваха да предоставят жизненоважна информация дори и на президента на Съединените щати.

Мотивите им изглеждаха сложни, но не бяха лишени от логика при по-подробен анализ. Основното им притеснение идваше от това, че политиците във Вашингтон не можеха да пазят тайни. Генерал Маршал, началник на Генералния щаб и адмирал Старк, шеф на военноморските сили, нямаха доверие на политическите съветници на президента. Малко хора вярваха, че администрацията на Рузвелт работи изцяло в полза на националните интереси. Затова и армията, и флотата ограничиха достъпа до данните на „Меджик“. Само Рузвелт, военният секретар Стимсън, военноморският секретар Нокс и Кордел Хъл, държавният секретар, имаха достъп до тайните на „Меджик“, и то при ограничен режим.

До декември 1941 г. американското разузнаване разшифрова както японския код JN-25 на военноморските сили, така и този на дипломатическия радиообмен от най-високо равнище. Това означава, че те можеха да дешифрират и прочетат японските намерения преди Пърл Харбър. За съжаление те позволиха сигналното разузнаване да се разраства по един лошо координиран начин, което намали ефективността от дешифрирането. Американците не успяха да създадат и ефективно звено за координиране работата на разузнаването. Не на последно място, за да запазят данните от противниците и презираните политици във Вашингтон, разузнавателните служби рядко предоставяха информацията, и то само на ограничен брой началници. Изведнъж причините за катастрофата при Пърл Харбър станаха по-разбираеми.

Не може да виним само сигналното разузнаване за Пърл Харбър. Има много други фактори, които допринесоха за трагедията. Американските власти имаха достъп и до други доказателства за подготовката на удара при Пърл Харбър от много други източници.

Глава 2 описва как Комитетът на двойния кръст на Джон Мастерман използва бившите агенти на Абвера, преминали към МИ-5 срещу старите си господари. Ако цялата вина за разгрома при Пърл Харбър падне върху бюрократичния Вашингтон, към него ще трябва да бъде добавен и директорът на Федералното бюро за разследване, Едгар Хувър. Изглежда, заради личните си предубеждения, той беше пренебрегнал важна информация от единия от най-добрите двойни агенти на МИ-5.

Югославянинът Душко Попов — Триколката беше изпратен от Англия в неутралната Америка през Лисабон, като част от сложното разиграване на агентите на Абвера. Ползата от Попов беше двойна. Първо, той можеше да предаде опита на Англия от работата с двойните агенти на шефовете на американското контраразузнаване. Второ, което беше по-важно, Триколката беше получил от официалните си началници в Абвера новите точки, съдържащи приоритетите им за събиране на информация. Задачата на Триколката относно САЩ беше под формата на дълъг въпросник. Това разкри до голяма степен основните идеи и грижи на Оста.

Освен всичко друго въпросникът съдържаше и някои издайнически запитвания. Цял раздел от него беше отделен за Пърл Харбър — разположение, диспозиции и защита. Въоръжен с тези документи Попов се срещна с шефа на ФБР във Вашингтон през август 1941 г.

Срещата се превърна в пълен провал. Омразата на Хувър към балканския плейбой беше очевидна. Югославският агент беше получил кодовото си име като шега заради слабостта си да спи с две жени едновременно в леглото. Ксенофобът Хувър обаче и за миг не допускаше възможността да работи с такъв „корумпиран дегенерат“ като Триколката. Хувър дори не обърна внимание и на въпроса: „Докъде е стигнало изкопаването на по-дълбок канал на източния и южния вход на залива Пърл Харбър?“ Триколката беше изгонен и опитите за сътрудничество в областта на сигурността между успялата Британия и арогантния Хувър приключиха безуспешно. Той не уведоми Флотата или Държавния департамент за въпросника. Вместо това в мемоарите си след време злорадо оповести, че е разпитвал „мръсен нацистки шпионин“, след което го изгонил. За съжаление, през онзи августовски ден, Хувър беше получил съдбоносна информация за пъзела Пърл Харбър. През януари 1941 г. Япония се споразумя с италианските и немските си съюзници да й съдействат в събирането на информация за САЩ. Въпросникът на Попов беше част от японския план за събиране на информация, не от немския. Хувър не го разбра, но по-ужасяващото беше, че това не го интересуваше.

Каквото и да мислим за Хувър или Попов, не можем да оспорим факта, че ако ФБР бяха сравнили въпросника на Триколката с информацията, която Флотата имаше от засечените съобщения на японския радиообмен J-19 и PA-K2, може би щяха да забележат значимостта на доказателствата. Японските съобщения и въпросникът на Попов бяха едни и същи. Някой се опитваше да разбере тактическото разположение на Пърл Харбър, но кой и защо?

Във Вашингтон през 1941 г. никой не се занимаваше с координацията и обработката на получената информация на най-високо ниво. Едгар Хувър никога не би я споделил с военните, макар да знаеше, че началникът на бюрото на ФБР на Хонолулу щеше да е много заинтересован от въпросника на Попов и всичко, което би разкрило японския интерес към острова, защото точно ФБР бяха отговорни за сигурността и контраразузнаването на Хаваите, а в същото време генералният консул на Япония използваше въпросник, който си приличаше с този на Попов. Тук имаме още едно ключово парче от пъзела Пърл Харбър, което заради самонадеяността, предразсъдъците и арогантността на Хувър не само, че беше пропуснато, но и изхвърлено.