Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

{img:naj_golemite_gafove_karta_12.png}

От 5000 стрелци с лъкове, 3000 съставлявали фланговете на предните бойни дружини. Те изкопали окопи и канавки и преградили наоколо с набити в земята колове, за да защитават фронта си. Останалите 2000 стрелци с лъкове били изтеглени по двете страни в тила на бойните дружини. По-назад Едуард „заградил малък парк до дърветата“ и разположил „в него багажите, товарните коли и конете“. Английската армия наброявала 8500 души боеспособни мъже.

Щом като разполагането на войските приключило, Едуард обиколил на кон бойните редици, окуражавайки хората си. После им казал да обядват. След като заситили глада си, войниците възстановили бойния си строй и седнали на земята, „поставяйки пред себе си шлемовете и дългите си лъкове, за да се ободрят, преди врагът да пристигне“.

Армията на Филип се събрала в Абевил. В редиците на нейните първенци били включени: братът на краля Шарл граф Алансон, както и Луи граф Блоа, Рудолф Храбри херцог на Лотарингия, Луи Невер граф на Фландрия, Джон от Хайнаут, слепият крал на Бохемия — Джон*, и синът му Чарлз** — крал на романите***. Общо, там се намирали 8000 тежковъоръжени мъже, цветът на френските първенци. Защитен от бронирана ризница, от шлем със забрало и щит, въоръжен с кавалерийско копие, сабя с две дръжки, бойна брадва, боздуган и кинжал, рицарят от средните векове бил еквивалент на съвременния танк. Но ако бъдел отделен от неговия претоварен кон, той щял да бъде повлечен към земята от тежкото си въоръжение и щял да остане да лежи безпомощен на нея.

[* Йохан (или Ян, или Жан) Люксембургски. Граф на Люксембург (1309–1346), крал на Бохемия (1310–1346) и титулуван крал на Полша (1310–1346). — Бел. Dave]

[** Карл ІV (1316–1378) император на Свещената Римска империя (1355–1378). Граф Люксембург; римско-германски крал от 1346 г.; крал на Бохемия от 1347 г. под името Карел І; римски крал от 1349 г., от 1355 г. е титулуван крал на Италия и император на Свещената Римска империя; от 1365 г. е крал на Бургундия. — Бел. Dave]

[*** Римско-немски крал или крал на римляните, тук преведено като крал на романите (от лат. Romanorum Rex) са владетелите на Свещената Римска империя за времето между техния избор за крал и короноването им за император. — Бел. Dave]

Тези рицари, като британците, били разделени на три бойни дружини. Първата била командвана от краля на Бохемия и дуковете на Алансон и Фландрия. Втората била командвана от дука на Лотарингия и дука на Блоа. Третата била командвана от крал Филип и краля на католиците*. В подкрепление на тяхно разположение били 4000 пешаци, включително и генуезки стрелци с лъкове, командвани от Одон Дориа и Карло Грималди.

[* Споменатия по-рано Карл Люксембургски, римско-немския крал и по-късно император на Свещената Римска империя. — Бел. Dave]

В неизвестност за местоположението на англичаните, Филип изпратил напред четирима рицари, за да разузнаят. Единият от тях, Ла Моа де Базел, докладвал, че Едуард бил на позиция до Креси и предложил на краля да спре авангарда, за да може останалата част от армията да го настигне. След това можели да атакуват с пълна сила на следващата сутрин. Филип се съгласил и издал заповед на знаменосците: „Спрете знамената по заповед на краля в името на Господ и Свети Денис.“

„При тази команда, — написал Фросар, — водачите спрели, но тези отзад продължили да напредват за да стигнат предните редици. Но щом водачите видели, че задните редици идват, те пак тръгнали. Така гордостта и тщеславието повлияли на последвалите събития. Всеки искал да блесне повече от останалите, независимо от съветите на Ле Моа.“

Понеже нито Филип, нито маршалите можели вече да ги удържат, защото „там имало толкова много господари и всеки от тях искал да докаже силата си, те яздели напред без строй и порядък“. Но когато техните водачи „видели англичаните, дръпнали поводите на конете си като един, но в такъв безпорядък, че тези, които идвали отзад, били изненадани и помислили, че вече се водела битката и те били в отстъпление“. Към объркването се прибавило и това, че много доброволци от района, които „препълнили пътищата между Абевил и Креси, пристигайки на 10 мили от врага, извадили мечовете си с вика «Убивай! Убивай!», без дори да са видели жива душа“.

Пристигайки в този хаос, Филип осъзнал, че битката не можела да бъде предотвратена, затова наредил на мъжете с тежките лъкове да тръгнат напред. Но изминавайки 18 мили, претоварени от тежките си доспехи и лъкове, те „по-скоро щели да отидат в ада, отколкото да се бият“ и заявили това на командирите си. Това вбесило дука на Алансон: „За какво се обкръжаваме с това простолюдие, което се предава точно когато имаме нужда от него!“

Било 4 часа следобед, когато накрая генуезците били склонени да тръгнат. Но щом изстреляли първите си стрели, „британските стрелци изстреляли срещу генуезките позиции своите стрели толкова плътно и ритмично, че заприличали на снеговалеж, — написал Фросар. — Когато почувствали стрелите да пробождат ръцете им, главите и лицата, генуезките стрелци изпаднали в объркване. Повечето отрязали кордата на лъковете си, а други ги захвърлили. Започнали да отстъпват.“

Като видял това, Филип извикал тежковъоръжените си мъже да се включат в битката: „Бързо, убийте тази сган. Те вече ни се пъхат в ръцете!“

После тези великолепно изглеждащи рицари яхнали своите коне и се спуснали в битката между бягащите генуезки стрелци, промушвайки копията си и посичайки с мечовете си всичко по пътя. Но англичаните продължили да стрелят със стрелите по тълпата, ранявайки коне и ездачи, „които падали на земята в голяма паника, неспособни да се изправят отново на крака“.

M sujet2

Лъкът
Козът в колодата карти на Едуард III в битката при Креси несъмнено било лъкът. Творение на жителите на Уелс, той бил доразвит от дядо му Едуард I, който искал да го използва срещу шотландците във високите планински земи. Направен от тисово дърво, дълъг 6 фута, той можел да изстрелва до 12 стрели в минута, ако бил в умели ръце. Изключително точен на разстояние от двеста ярда, неговите трифутови стрели, снабдени с железни остриета, можели да летят на допълнително разстояние от сто ярда, ако било необходимо. Ефектът от смъртоносните стрели бил едновременно разрушителен и деморализиращ.

Толкова важен бил лъкът за успеха на Едуард III във войната с Франция през 1337 г., че той поставил под заплаха от смърт или затвор всички други спортове, освен стрелбата с лък, като отменил данъците и опростил задълженията на всички мъже, крито произвеждали лъкове и стрели.

Французите също използвали лъкове във войните, особено генуезките наемници. Но те отказали да им предоставят тактическия обсег на действие, както при английските стрелци, защото това щяло да ограничи статута на рицарите. Рицарският етикет твърдял, че рицарите и конниците трябвало да се бият само с равни в ръкопашен бой. А според известна песен от XII век първият стрелец с лък бил: „страхливец, който го било страх да се приближи до врага“.

Все пак дългият лък си оставал чудесно оръжие. Направен от дърво, стомана и корда, той изстрелвал стрели с по-проникваща сила от тази на обикновения лък. Но независимо от това, той бил тромав за овладяване и бавен за зареждане със стрели, като бил по-ефективен при обсада, отколкото в битка. Забранен от църквата през 1139 г., малко след изобретяването му заради ужасяващата си сила, той никога не бил използван от рицарите.
Вече започнала втората битка, която всяла още по-голямо объркване. Френските рицари предприели първата от последвалите атаки. Те не обръщали внимание на британските стрелци заради отбраната си и затова, че рицарският етикет им повелявал да се бият само с равни. Вместо това те започнали бой с рицарите без коне от предните бойни дружини и най-вече с тази на принца на Уелс. В един момент ситуацията там била толкова отчайваща, че Уоруик изпратил Томас от Норуик да помоли Едуард за помощ. Кралят попитал: „Мъртъв ли е синът ми, или е толкова сериозно ранен, че да не може да се бие?“

„Не, благодаря на бога, — отговорил сър Томас, — но той е под голямо напрежение и се нуждае от помощта ти.“

Кралят отвърнал: „Върни се при него и при тези, които те изпращат, и им кажи да не ме притесняват, докато синът ми е жив. Предай им заповедта да оставят момчето ми да завоюва победата, ако Господ така е наредил. Желая това да бъде неговият ден.“

Като предпазна мярка Едуард изпратил напред епископа на Дърам заедно с 30 рицари. Може би е щял да се разтревожи повече за сина си, ако не забелязал, че лявата бойна дружина, командвана от дука на Нортхамптън, се приближавала към дясната му страна, за да поеме атакуващите французи по фланговете им. Когато французите били отблъснати, Филип се появил с третата френска колона и атаката продължила.

Общо били проведени 15 атаки, като последните били по тъмно. Дотогава френската кауза вече била безнадеждна и много рицари били убити, докато търсели господарите си. Ранен във врата от стрела, Филип вече бил напуснал бойното поле, подкрепен от графа на Хайнаут, който му казал: „Сир, не се погубвайте доброволно!“

Придружен от графа на Хайнаут и други четирима сеньори, той приел временно убежище в двореца на Ла Брюе. Началникът на портала попитал: „Кой чука в този късен час?“

Филип отговорил: „Отвори портата бързо. Това е нещастният крал на Франция.“ На него не му било отказано гостоприемство, за разлика от Едуард II след битката при река Банок.

Нито веднъж Едуард не позволил на войските си да преследват отстъпващите французи. Според Фросар само „селяните, войниците от нередовната армия, жителите на Уелс и корнуолците, въоръжени с ножове“, имали право да преследват французите „и когато ги откриели, без значение дали били барони, графове, рицари или обикновени хора, ги убивали на място, без пощада. Много били посечени тази нощ, независимо от техния ранг. Това било голямо нещастие и кралят на Англия бил ядосан, че никой не бил взет за заложник.“

Повече от 1500 французи и техните съюзници били убити. Между тях били: дуковете на Алансон, Фландрия, Блоа и Санкер, дукът на Лотарингия, кралят на Майорка и слепият крал Йохан от Бохемия, който влязъл в битка с коня си, завързан за конете на другите рицари. Синът на слепия Йохан, Карл от Бохемия, бъдещият немски император, избягал. Хиляди войници били убити. Британците загубили по-малко от 100 човека.

От Креси Едуард тръгнал на север, към добре укрепената крепост „Кале“ и я обсадил на 4 септември. Крепостта издържала дълго и изчакала появата на войските на дука на Нормандия през юли 1347 г. Накрая синът на френския крал сметнал, че позициите на англичаните са стабилни, и не атакувал. Крепостта Кале паднала във владение на британците и останала в техни ръце повече от двеста години.

Поражението при Креси предизвикало страшни последствия за французите. Все пак то можело и да не се случи никога. Британските оръжия и тактика били по-усъвършенствани, но французите били по-многобройни и силни, биели се на собствена земя и можели да победят, ако били единни. Но благодарение на недисциплинираността и арогантността на френските рицари, битката приключила бързо. Стрелците с лъкове загубили бойния си дух и не повлияли на хода на битката, а конните атаки били спорадични и крайно неефективни.

Капорето
На 24 октомври 1917 г. австро-унгарските и немските войски направили пробив в италианската фронтова линия при Капорето в Истрия. За две седмици падналите духом италианци капитулирали и отстъпили земята си, а в резултат на това хиляди хора станали военнопленници.

Въпреки че била член на тристранния съюз с Австро-Унгария и Германия, когато избухнала Първата световна война в края на юли 1914 г., Италия запазила неутралитет с мотива, че никой не се допитал до нея относно австрийската атака в Сърбия. Но всъщност тя искала да види накъде ще задуха вятърът.

Понеже и двете страни ухажвали нейната намеса във войната, италианският премиер, Антонио Саландра искал да сключи най-изгодната за Италия сделка. Италия ще запази неутралитет и няма да застрашава южната й граница, казал той на Австрия, ако тя отстъпи Южен Тирол и територията при носа на Адриатическо море, давайки и автономия на Триест. Австрийският отговор бил кратък — Австрия предоставя на италианците само тази част от Тирол, в която преобладава население от етнически италианци. Саландра не бил удовлетворен и започнал да преговаря със Съюзниците.

През април 1915 г. срещу обещанието за значителни териториални отстъпки Саландра сключил таен договор, съгласно който Италия щяла да влезе във войната на страната на Съюзниците. Обещанието е след войната Италия да получи освен Истрия и целия Тирол, както и Далмация, част от Албания и Додеканските острови. В случай, че Турция бъде победена и разделена, Италия щяла да получи част от южната територия на Мала Азия, както и цялата територия на Либия. И най-накрая, след като Англия и Франция си поделели помежду си немските колонии, Италия щяла да бъде компенсирана с други територии в Африка. Официалната декларация, в която Италия обявила война на Австрия, била издадена на 23 май 1915 г.

Италианската граница с Австрия, представляваща новата фронтова линия, се простирала на 350 мили от швейцарската граница до река Исонзо, при носа на Адриатическо море. Само в долината на река Исонзо теренът не бил толкова планински и бил удобен за офанзивни операции. Между юни 1915 г. и септември 1917 г. италианците предприели там редица нападения. Но тези 11 битки спечелили малки територии и им стрували повече от 1 000 000 жертви.

И без това ниският боен дух на войските още повече се понижавал заради липсата на подкрепа от собствената им страна. През лятото на 1917 г. лозунгът, който мощната Социалистическата партия издигнала, бил: „Следващата зима без мъже в окопите“. Но все пак генерал Луиджи Кадорна, италианският началник-щаб, бил решен да поддържа напрежението. През септември 1917 г. той успял да убеди Англия и Франция да му заемат 200 тежки артилерийски оръдия, за да може да подкрепи следващата си атака. Тя била отменена, но повечето оръдия били върнати обратно на Западния фронт, където Кадорна получил доклад от разузнаването си, че Централните сили планирали там своя офанзива.

Тъй като англичаните постигнали малък напредък в Пашчандейл (Третата битка при Ипр), а руснаците били в отстъпление, Германия най-накрая се почувствала достатъчно стабилна, за да задоволи желанията на австрийците за военни подкрепления, с които да атакуват Италия. Генерал Фон Деломензинген, експерт в планинското военно дело, бил изпратен, за да изпълни плана, начертан от австрийците през 1916 г. Той включвал атаки през долината Исонзо от малко австрийско предмостово укрепление, в областта Толмино. Намеренията били италианските 2-ра и 3-та армии да се изтласкат обратно зад река Талиаменто, на около 30 мили встрани.

Основната атака щяла да бъде предприета от немската 14-та армия, командвана от генерал Ото фон Белов, която се състояла от 7 немски и 3 австрийски дивизии. Щели да ги подкрепят на север: част от 10-та австрийска армия, а на юг: 1-ва и 2-ра австрийски армии. Ключовият елемент на атаката се състоял в кратката и жестока бомбардировка с използване на газ. Само 14-та армия разполагала с повече от 1800 оръдия и тежки минохвъргачки. Първоначално насрочена за 20 октомври, атаката била отложена с четири дни заради проливния дъжд, който започнал да вали.

Първоначално Кадорна помислил, че атаката ще бъде проведена на запад, в района на Трентино, и на север от езерото Гарда. Но до началото на октомври неговото разузнаване идентифицирало 35 от 53 немски и австрийски дивизии, които били разположени на италианския фронт при река Исонзо. Срещу тях се намирали 34 дивизии на неговите италиански 2-ра и 3-та армии. Станало ясно, че атаката ще се проведе там.

Това предизвикало сериозен проблем за Кадорна. Генерал Капело, командващ неговата 2-ра армия, който трябвало да поеме основната тежест на офанзивата, настоявал да се придвижат нагоре по долината на Ур и от платото Баинсиза на юг към Капорето, за да могат да нападнат вражеския фланг. Вследствие на това Капело щял да концентрира там всичките си резерви, оставяйки лявото си крило без подкрепа. Когато Кадорна отказал да разреши тази атака, Капело пренебрегнал заповедта да промени разположението на войските си. Макар че бил болен по това време, той не се съгласил да бъде освободен. Когато Кадорна осъзнал, че фронтовата линия около Капорето била защитавана само от два батальона на една миля, той наредил на една дивизия веднага да тръгне от юг. Но дивизията все още била на път, когато атаката започнала.

Сутринта на 24 октомври австро-германската артилерия открила огън по фронт от 60 мили, северно от Адриатическо море. Около Толмино и Капорето, където била насочена атаката, бомбардировката продължила два часа и половина и включвала нападение с газови бомбички. Ефектът от това бил почувстван незабавно и силният италиански стрелкови отпор замрял. Четири часа по-късно започнала нова бомбардировка, този път насочена срещу щаба, складовете с амуниции, близките пътища и артилерийските позиции.

Атаката започнала подкрепена от дъжда и мъглата. Най-грандиозният пробив бил направен в слабо охранявания сектор на Капорето. Установявайки пробив в италианската фронтова линия и пленявайки Капорето, немската 12-та дивизия завила надясно и се придвижила на север на около пет мили зад италианските 46-та и 43-та дивизии. След това тя отново тръгнала надясно и излязла в тила на италианската 19-та дивизия, която била атакувана от австрийската 50-та дивизия. Резултатът бил пълна катастрофа, която оставила невероятна пролука в италианския фронт. Най-накрая 12-та дивизия се обърнала и тръгнала на запад. До вечерта тя са придвижила напред с повече от 15 мили и взела за военнопленници повече от 15 000 души.

По-малък напредък бил направен от съседните 50-та австрийска дивизия и Немски алпийски корпус, както и от 1-ви корпус, командван от генерал Краус, намиращ се още по на север. Още по-скромен прогрес бил постигнат на юг от останалите два корпуса на 14-та армия, докато под тях срещу австрийската 2-ра армия била предприета контраатака, и тя била върната на стартова позиция. Все пак денят им донесъл огромни придобивки. Кадорна се опитал да спре лавината от двете страни на Капорето, укрепвайки обкръжената 2-ра армия с войски от 10-та и 3-та армии. Но положението било безнадеждно. Нещата се влошили заради липсата на желание за битка, показана от италианците, като цели италиански войскови части или капитулирали, или хуквали да бягат в отстъпление.

На следващия ден австро-германците продължили своето придвижване. Капело бил принуден заради болестта си, да предаде командването на генерал Монтуари. Но преди да влезе в болница, той посъветвал Кадорна да започне оттегляне към страшната бариера на река Талиаменто, разположена на повече от 30 мили зад първоначалния фронт. Кадорна първоначално бил изкушен от това предложение, но по-късно го отхвърлил като крайна мярка. Това решение било ужасна грешка.

Италианските военни части вече бягали в безпорядък обратно към река Талиаменто; други, като грохналите алпийци, се подчинили на заповедите и останали по местата си. Но било само въпрос на време преди да капитулират. В една такава акция капитан Ервин Ромел, млад ротен командир във Вюртембергския планински батальон, пленил 12 офицери и 500 войника.

На 25 октомври италианската 2-ра армия била в абсолютен безпорядък. „Резервните войски, пристигащи да изпълнят бойния си дълг, били посрещани с псувни и крясъци: «Стачкоизменници!», — написал Сирил Фолс, автор на книгата «Капорето 1917 г.». — Войските на Краус срещнали италиански бойни части, които под строй марширували към плен, крещейки «Да живее Австрия!» и «За Рим!». Естествено тази картина на обща деморализация не била присъща за всички италиански войски, но тя дълбоко нарушавала целостта на италианската армия.“

Ситуацията от лоша скоро станала фатална. На 26 октомври, Монте Магори, една от междинните позиции, предложена от Капело, била пленена от немския алпийски корпус, освен това били пленени и върховете Кук и Матажур, западно от Толмино. Ромел бил инициатор и изпълнител и на двете последни акции. На едно място той преминал с войската си покрай огромна група италианци, които ги призовавали да ги пленят.

„Изведнъж аз бях заобиколен и покачен върху италиански рамене — спомня си той. — «Да живее Германия!» звучеше от хиляди гърла. Един италиански офицер, който се колебаеше дали да се предаде, беше застрелян от собствените си войници.“ Ромел пленил 1500 души от 1-ви пехотен полк на бригадата „Салерно“. До края на деня били пленени 150 офицери и 9000 души. За тази забележителна бойна служба Ромел бил награден с „Блу Макс“ — най-високата императорска награда, за храброст.

До 27 октомври немската 14-та армия се придвижила още петнадесет мили навътре в Италия, макар че 2-ра австрийска армия успяла да се придвижи едва на 4 мили. Тъй като целият му североизточен фронт бил пред заплахата да бъде унищожен изцяло, Кадорна най-накрая наредил да се предприеме отстъпление зад река Талиаменто. Почти непокътната, 3-та армия тръгнала в боен ред, под строй. Но скоро настъпило пълно объркване в редиците, защото те били задръстени от огромен брой военни и цивилни бегълци.

За да осигури изтеглянето на 3-та армия, италианската 2-ра армия получила нареждане да подсигури и укрепи междинна позиция по река Торе поне до 29 октомври. Но нейните деморализирани бойни части осигурили едва частична и крайно неорганизирана съпротива, в резултат на което немските войски пресекли река Торе и тръгнали към щаба на Кадорна в Удине сутринта на 27 октомври. Разделена на две части, 2-ра армия бързо се разпаднала.

Започнала коридата към река Талиаменто, заедно с победоносните австро-немски войски, вече безкрайно изтощени. В резултат на това и коридата била почти спечелена от италианците. Но те вече загубили 180 000 войници. „В някои от секторите, — написал Фолс, — италианското командване почти изчезнало и цели дивизии изчезвали по пътя, отнасяйки със себе си цялото си артилерийско снаряжение.“ Следвоенната комисия, която трябвало да разследва този въпрос, стигнала до заключението, че много артилерийски батареи, начело с офицерите си, „избягали презглава, дезертирайки от полковете си“.

Независимо че целта на офанзивата била постигната, австрийците имали голямо желание да продължат нататък. Генерал Ерик фон Лудендорф, немският началник-щаб, се съгласил да увеличи заема от войски към австрийските си съюзници, но само докато достигнат до река Пиаве. На 31 октомври и през следващите два дни австро-немските войски се опитвали безуспешно да пресекат река Талиаменто. По всичко личало, че италианците ще удържат на натиска при укрепените си там позиции и Кадорна заявил на англичаните и французите, че той няма нужда от двадесетте дивизии, за които помолил. Шестте дивизии, които вече били изпратени, щели да бъдат достатъчни.

Но всичко се променило през нощта на 2 ноември, когато немската 55-та дивизия пленила предмостовото укрепление близо до Корнинхо. Двете италиански дивизии (36-та и 63-та), били пленени откъм фланговете и хиляди техни войници се превърнали във военнопленници. Следобед на 3 ноември, информирайки италианското правителство, че има опасност фронтовата линия при река Талиаменто да бъде разрушена, Кадорна поискал разрешение да се оттегли към река Пиаве. По същото време той помолил съюзниците си да му изпратят 15 дивизии, за да укрепи отбраната си. Те се съгласили и му изпратили 12 дивизии (6 френски и 6 английски), но дали ясно да се разбере, че промяна в командването не трябва да има.

На 7 ноември, точно след като издал заповедта към войниците си да „умрат, но да не се предават“, Кадорна бил информиран за освобождаването си от поста. До обяд на 9 ноември, когато неговият заместник, генерал Армандо Диаз, поел командването, последната италианска войска пресякла реката, а малко след това останалите мостове били взривени.

Времето на немско-австрийските войски вече изтичало. Независимо от факта, че разполагали с числено превъзходство от 53 дивизии срещу 33 италиански, голяма част от тях разчитали едва на една трета част от мощта си заради преумората, докато италианските дивизии били в пълна бойна сила. Още повече, че италианците били на родна почва и скоро щели да бъдат подкрепени от пристигащите 4 френски и 5 английски дивизии.