Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Гиап забелязал и наличието на нарастващото вътрешно безпокойство относно войната и на това, което той наричал „широкоразпространената борба на американските негри“. Имайки предвид тези факти, с които щели да се сблъскат американските военни, това щяло да стесни обсега на американския военен отговор срещу евентуална виетнамска атака. Сигурен в анализите си на проблема, подкрепен изцяло от своите политически господари, през септември 1967 г. героят от Диен Биен Фу започнал подготовката на последните си планирани военни действия, за да победи в историческата борба за виетнамското национално освобождение.

Първото изискване било да се запази абсолютна секретност за операцията. Тук Гиап се сблъскал с проблема, който щял да обърка цялото планиране, предприето от северновиетнамската армия за Тет. Общо съществували две ключови цели в северновиетнамския план: първо, едновременната и повсеместна мобилизация на всеки комунистически войник и симпатизант на юг, за да бъдат постигнати максимални усилия; второ, нуждата от изненада, за да бъдат хванати в капана южновиетнамските войски и американските им съюзници неподготвени. До известна степен тези две цели били взаимно изключващи се. Едната изисквала максимална публичност, за да достигне до всички верни на партията членове. Втората пък изисквала максимална секретност, за да свари врага неподготвен. Публичност срещу секретност — това била оперативно-планова загадка, невъзможна за разрешаване.

Едно невероятно хрумване било използвано като разрешение на проблема. При всички положения било ясно, че всеки план за заблуда на противника трябвало да взема предвид нуждата от публични обръщения към войската, за да бъдат вдигнати на крак огромните революционни маси на юг, като обезсърченият Виетконг се очаквало да се скрие в непроходимата джунгла. Най-крайният план за заблуда бил умело изградено съчетание на истински факти и измислици. Този план взел предвид всичко, което Съединените американски щати и съюзниците им очаквали да се случи. Затова виетнамците комбинирали поредица от противоречиви сигнали, които само засилвали американските предубеждения.

Северновиетнамските стратези предприели и няколко инициативи, за да подпомогнат техните заблуждаващи схеми. Например, през октомври 1967 г. те дали да се разбере, че виетнамските комунисти и Националният фронт за освобождение на Южен Виетнам щели да съблюдават за прекратяването на огъня през цялата седмица от началото на фестивала Тет, започващ на 31 януари 1968 г. Продължителността на примирието изненадала много наблюдатели, но понеже Националният фронт за освобождение на Южен Виетнам в продължение на двадесет години съблюдавал някакво примирие по време на виетнамската Нова година, тази инициатива била посрещната много добре.

Американските анализатори предположили, че продължителността на примирието била предвидена, за да се даде възможност на омаломощените военни части на виетнамските комунисти на юг да бъдат подкрепени от Северен Виетнам, без да ги смущават американските бомбардировки, както често се случвало предните години. Примирието на Тет затвърдило американското мнение, че виетнамските комунисти и Националният фронт за освобождение на Южен Виетнам били победени бойни сили. Най-вече това едноседмично примирие целяло да приспи бдителността на американците. Периодът за него бил внимателно избран, защото тогава войниците от армията на Южен Виетнам били изпращани при семействата си за годишната си почивка.

Нито една друга заблуждаваща мярка нямала ефекта на едноседмичното фалшиво примирие. И щом офанзивата Тет приключила, нито една друга хитрост на северновиетнамската армия не предизвикала такова недоволство сред населението в Южен Виетнам. Станало така, сякаш северновиетнамската армия нарочно атакувала на Бъдни вечер, Коледа, Нова година и Великден, както при годишните семейни посещения на гробищата, и то след като заявила, че желаела прекратяване на огъня. Тет бил плашещ период от време, който заема уникално място във виетнамската култура.

Американците се надявали да видят някакви мирни сондажи, след бомбардировките върху Северен Виетнам и военните резерви на Националния фронт за освобождение в Южен Виетнам. Северновиетнамската армия започнала да убеждава всеки дипломатически източник, че те много страдали и искали да договарят условия за примирие. През септември 1967 г. те предприели заблуждаваща операция, целяща да предложи на американските власти съблазнителен сигнал за помощ от виетнамския народ, а заедно с това да вбие клин във взаимоотношенията между Съединените американски щати и съюзниците им от Южен Виетнам относно американските идеи за политическа линия, срещу колониализма, която била считана за слабо звено.

Един виетнамски комунистически агент на име Ха, снабден с необходимите документи, успял да направи така, че да бъде пленен от армията на Южен Виетнам. Той услужливо им съобщил, че бил изпратен, за да открие канал за преговори с американците, за да бъдат обсъдени по-късно съдбата на военнопленниците и политическите събития. Когато накрая американските власти били информирани, те започнали разговори с Ха, като се опитвали да припишат част от неговите изисквания за политическия режим в Южен Виетнам главно на неговия гняв. Недоверието и разногласията между съюзниците, започнали да се задълбочават, понеже виетнамците от Южен Виетнам взели да подозират, че американците се готвели да сключат едностранно споразумение със северновиетнамската армия зад гърбовете им.
Това заблуждение било подкрепено и от обръщение по официалното радио на Ханой, направено от северновиетнамския външен министър, който предложил преговори само ако Съединените американски щати престанели да бомбардират Северен Виетнам. Това изказване било прието като потвърждение, че северновиетнамските стратези започнали да се огъват пред американския натиск и желанието им да продължат войната отслабвало. Нищо не можело да бъде по-далече от истината.

Тези дипломатически и публични жестове били част от северновиетнамската „пасивна“ заблуда, целяща да замаскира истинските им намерения. Другото оръжие на комунистическата заблуда били т.нар. „активни“ мерки. Тази политика била начертана най-вече, за да привлекат вниманието на американското помощно командване във Виетнам върху няколкото атаки във вид на фойерверки върху ключови бази. Очакванията били Националният фронт за освобождение да разтръби за предстоящата атака, която щяла да приключи войната, след което щял да предложи на САЩ такъв тип атака, който бил търсен от американските разузнавателни аналитици. Това нямало да бъде въстание, обхващащо целия Южен Виетнам, то трябвало да обсади главно изолираните американски гарнизони. Всъщност се целяло да бъде постигнат втори „Диен Биен Фу“.

За да бъде сигурен, че американците нямало да пренебрегнат нуждата от неизбежни военни атаки, Гиап предложил на врага си не един, а два вида потенциален „Диен Биен Фу“. И двата били до границата между Севера и Юга, и двата били далече от основната им цел — офанзивата Тет, там където били разположени американските военни щабове за управление и снабдяване на войските и където имало най-много американци. Тези диверсионни атаки трябвало да отвлекат американското внимание от плановете за Тет и да постигнат преместването на американските резерви и оръжия от това място. Освен това виетнамците били доста „шумни“, за да привлекат вниманието на американското помощно командване във Виетнам и на световната преса. Ако Съединените американски щати търсели военни атаки, които да извършат, то Хо Ши Мин и генерал Гиап щели да им ги осигурят.

Първата атака била предприета срещу защитавания лагер в Дак То в средата на страната, който на запад бил близо до границата с Камбоджа. Атаката започнала на 4 ноември 1967 г. и продължила до края на месеца. Тя струвала на северновиетнамската армия над 6000 убити и била една бойна тренировка за офицерите, които по-късно щели да предприемат офанзивата Тет. От американска гледна точка атаката била скъпоструващо комунистическо поражение, но което постигнало първоначалната си цел: да съсредоточат вниманието на генерал Уестморленд и щаба му само върху комунистическите атаки-фойерверки върху изолираните американски гарнизони, като така го отклонявали от главната цел на атаката — Тет. Дали Дак То щял да се превърне във „Велика и заключителна победа“, за която комунистите толкова говорели?

{img:naj_golemite_gafove_karta_21.png}

Дак То бил само едноактна пиеса преди главното представление. През декември последните наставления достигнали до провинциалните командири на комунистическите военни сили в Южен Виетнам, в които бил включен и следният многозначителен пасаж: „През юли 1967 г. беше приета резолюция за всеобщи и повсеместни офанзива и въстание след дълги и внимателни проучвания на настоящата военна и политическа обстановка… всеобща офанзива би могла да се организира веднъж на хиляда години… и ще реши съдбата от войната.“ Американското разузнаване осъзнавало приближаването на военна буря от този и много други документи. Всъщност в началото на януари 1967 г. аташето, занимаващо се с обществени въпроси в Сайгон, от американското помощно командване във Виетнам, дал официално изявление в пресата, съдържащо данни за оперативната заповед за офанзивата Тет, основаващо се на документи, пленени от американската 101-ва военновъздушна дивизия през ноември 1967 г. Документът включвал виетнамски комунистически фрази от рода на:

Американската разузнавателна машина наистина притежавала едно предимство пред другите разузнавателни организации, които се сблъсквали с подобни проблеми. Американските военни притежавали неограничено количество добре осведомени, проницателни, изразителни, информирани и готови да сътрудничат на високо ниво „местни експерти“ относно Виетнам, т.е., южновиетнамци. Затова всеки документ можел да бъде преведен незабавно; всеки затворник можел да се разпита, без да се търсят преводачи; всички лингвистични нюанси, комунистически жаргон и местни предразсъдъци били прозрачни за американските разузнавателни аналитици, понеже те се консултирали постоянно със сътрудниците и съюзниците си. Това бил забележителен коз в ръцете на всяка воюваща армия на територията на чужда държава, чийто език бил непонятен, а културата почти извънземна.

Но американската разузнавателна система имала няколко определени недостатъка, които работели срещу нея във Виетнам. Тези недостатъци по-късно щели да изопачат както и американската интерпретация на разузнавателната информация за Тет, така и американската реакция в това отношение. Главният недостатък, който изкривявал американското разбиране на фактите, се коренял във фиксираната историческа перспектива. Американските създатели на политиката и разузнавателните служби като анализирали информацията за Тет, търсели само исторически паралели за сравнение. Призракът на френското поражение в Диен Биен Фу обаче надвиснал над всеки западен разузнавателен аналитик, преценяващ северновиетнамските цели. Отвъд „Диен Биен Фу“, комунистическата стратегия в Корея и дори Битката при Издатината през 1944 г. били взети предвид като аналогии на предстоящата надвиснала атака. Всъщност председателят на американския смесен началник-щаб произнесъл реч в Детройт през декември 1967 г., заявявайки, че скоро щял да бъде последният комунистически щурм, който можел да се сравни само с немската атака в Битката при Издатината.

Генерал Уестморленд, главнокомандващ военните сили на американското помощно командване във Виетнам, и заместникът му, генерал Крейтън Абрамс, били служили в Ардените през 1944 г. Аналогията с последната битка на Фон Рундщет може да помогне на висшите американски офицери при преценката им на заплахата от Северен Виетнам, който те считали, че вече бил натикан в ъгъла и бил отчаян. Но все пак ние всички сме жертви на собственото си мнение и опит. И Уестморленд, и старшите му съветници видели само аналогията с Битката при Издатината, т.е., че тази виетнамска атака щяла да бъде последното издихание на изтощения враг, а не повсеместно въстание за постигането на политическа цел.

От тази гледна точка за последното виетнамско нападение оставала само крачка, за да бъде обобщено, че комунистите щели да прибегнат към добре изпитаната формула, опитвайки се да пресекат пътя на американските военни сили, както направили в Бастон при офанзивата в Ардените или пък да ги елиминират в битка, имаща вид на фойерверк, както станало в Диен Биен Фу през 1954 г. Американските аналитици и техните началници вярвали в идеята, че отчаяната северновиетнамска армия щяла да „тръгне на последен шанс“ за да унижи Съединените американски щати, като в резултат щяло да се увеличи вътрешното напрежение в Америка, което пък щяло успешно да приключи войната. Въпреки че „Диен Биен Фу“ бил поражение за французите, историята се опитвала да забрави, че останалата част от френската експедиционна сила в Индокитай останала недокосната. Напротив, тя била готова за бойни действия и за изпълнението на каквато и да е военна мисия. Но след Диен Биен Фу френската армия била отзована заради изтощеното от войната столично население. Американците, в частност ЦРУ се заселили трайно в „Диен Биен Фу“, когато се намесили по-дълбоко в битката във Виетнам. Ако северновиетнамската атака, целяща да победи във войната, била неизбежна и комунистите губели войната, те щели да тръгнат към нов Диен Биен Фу, за да елиминират подкрепата на американския народ към виетнамците. Това било логично обяснение.

Манията да се правят сравнения и исторически паралели обаче не била единствената слабост на американската позиция. Сложната американско-южновиетнамска командваща структура също задълбочила трудностите и ограничила способностите им да реагират бързо на определени сигнали. Според главнокомандващия Уестморленд той не бил единственият командващ американските военни сили във Виетнам. Главнокомандващият на тихоокеанската флота командвал всички американски стратегически и военновъздушни сили. Американската военновъздушна войска била отделна служба. ЦРУ пък следвало своя собствена програма в страната, голяма част от която не била конвенционална и традиционна военна програма. Посланикът Бънкър в Сайгон бил осведомен за всички взаимоотношения с гражданите на Южен Виетнам. Южновиетнамците пък разполагали със свои административни и военни организации. Но администрацията на американския президент Джонсън била много чувствителна относно всяка промяна във Виетнам, която можела да повлияе на общественото мнение, като в резултат сложила ръцете си върху управлението на виетнамската политика, и то на цели 5000 мили оттам.

Служебното лице в центъра на тази централизирана политика бил Робърт Макнамара, амбициозен и арогантен цивилен гражданин, министър в министерство на отбраната, който вярвал, че управлението с микрометодите, научени в Харвардския бизнес университет, били единственият инструмент, който щял успешно да приключи войната. Ситуацията скоро стигнала нивото на абсурда, когато и американският президент се задълбочил над картите на Виетнам с обозначени на тях тактически цели и изискал от офицерите си да преценят възможността за военновъздушна атака срещу тях. Всъщност Джонсън добил репутация от следното свое изказване в пресата: „Това ли е най-доброто, което могат да направят военновъздушните сили? Взривете няколко въшливи бараки!“

До 1968 г. не били придвижени никакви конкретни решения по веригата на американското военно командване. Начинът, по който Макнамара контактувал с военните, бил прост: несъгласните с него, той уволнявал; ако не можел да ги уволни, ги изтиквал в ъгъла, като им отрязвал достъпа до президента, като кардинал от последните дни на Ренесанса. Под пагубното му влияние Джонсън нямал достъп до никого от военните си подчинени, чиято гледна точка се различавала от тази на Боб Макнамара, което щяло да стане главен фактор за последвалото абсолютно поражение.

Под повърхността на тази свръхцентрализирана национална военна власт се разполагали конкуриращите се помежду си разузнавателни организации, превръщащи всеки опит на централен контрол върху разузнаването в пълен кошмар. При наблюдаването на един списък, включващ част от агенциите на разузнаването по онова време, в устата оставал привкус на византийска бюрокрация, на която се подчинявали събирачите на разузнавателна информация и анализаторите на виетнамския проблем. Списъкът от агенции включвал: Бюро за национална статистика; Централно разузнавателно управление; Разузнавателна агенция по отбраната; Национална агенция по безопасността; Национална разузнавателна служба; Бюро за морско разузнаване; Обединено разузнаване; Американско военно помощно командване; Смесен виетнамски разузнавателен център; Смесен виетнамски военен център за разпити; Смесен център за използване и обработване на документи; Смесен център за използване и обработка на материали. Всички изброени американски агенции целели да бъдат паралелни с виетнамските разузнавателни агенции и източници.

За да се объркат още нещата, повечето южновиетнамски офицери от смесените разузнавателни центрове във Виетнам, не били наясно със секретния американски материал. А нуждата да бъдат запознати с него била належаща, за да се сглоби картината на ситуацията във Виетнам по онова време. В резултат южновиетнамските разузнавателни служители били недоволни, когато трябвало да предоставят своите агенти на американското разузнаване, които днес били тук, а утре си заминавали. Американската едногодишна система за набиране на военен персонал пренебрегвала набирането на определен опит. Като капак на всичко южнокорейският контингент, един от най-коравите от всички останали контингенти, отказал да предостави на американците разузнаване от своя архив, освен ако не им било изрично наредено да го направят.

Шеметното количество информация потекло през лабиринта на виетнамските разузнавателни организации. Смесеният виетнамски център за обработване на документа, имайки предвид езиковия проблем, обработвал половин милион страници от пленените от северновиетнамската армия и Националния фронт за освобождение документи всеки месец. Около десет процента от тази информация била първична, но всеки лист хартия трябвало да бъде прочетен и предаден. Работата била огромна и непосилна. Американският проблем вече не бил в това, че им липсвала разузнавателна информация във Виетнам, а в това, че получили прекалено много информация.

За да контролира и координира този огромен приток на информация, трябвало да бъде използван смесеният и опитен разузнавателен щаб на генерал Айзенхауер, създаден през 1944 г. Но към края на 1967 г. американците назначили едва шестима офицери за свръзка с южновиетнамския разузнавателен щаб. Всички незабавно били изцяло удавени от изискванията на офицерите за свръзка и листовете хартия, разменяни между САЩ, американското военно помощно командване във Виетнам и американските разузнавателни агенции във Виетнам, както и виетнамските разузнавателни агенции в подкрепа на армията на Южен Виетнам. Американците имали сериозни разузнавателни проблеми в командването, контрола и комуникациите във Виетнам през декември 1967 г. Всъщност проблемът се състоял в това, че нямало обединено командване и никой не можел да заяви, че всичко било координирано по надлежния ред. Това направило за посмешище опитите на Робърт Макнамара да управлява на микроравнище „своята“ война от авеню „Пенсилвания“. Северновиетнамската армия и Виетконг били също наясно, че съществувала слабост в командването на разузнавателния поток. Като част от приготовленията им за Тет, те се опитали да прихванат част от електронните връзки на американските радиочестоти, но не и тези на армията на Южен Виетнам. Командването, контрола и комуникациите щели да станат главните мишени в Тет.

За да се задълбочи още повече проблемът с манията по миналото и по „Диен Биен Фу“, разбърканото и разделено командване във Виетнам и многото некоординирани разузнавателни агенции, американските власти направили грешка относно правилната преценка на стратегията, която щели да предприемат северновиетнамската армия и виетнамските комунисти. До юли 1967 г., месеца на секретната Ханойска конференция, американските анализатори решили, че са идентифицирали напълно комунистическите цели. Щом претърпели поражение в Южен Виетнам, страдайки силно и разделяйки се с много жертви на Север, заради мълниеносната бомбена атака на американците, северновиетнамската армия със сигурност щяла да удари само по границата на страната, далече от американските позиции, по брега и около населените места. Само ако застрашавали дългата 1100 мили, покрита с планини и джунгли виетнамска граница, едва тогава комунистите щели да изненадат американците в капан, щели да ги унищожат и да убият желанието им да воюват. Снабден с тези анализи, американският разузнавателен щаб започнал да търси американския „Диен Биен Фу“.

Не трябвало да търсят надалеч. Независимо че американските разузнавателни агенции във Виетнам били заети в бюрократичната война помежду си през есента на 1967 г., в началото на декември било явно за всеки информиран наблюдател, че ставало нещо нередно. Разузнавателните показатели започнали да се променят. Движението на камиони по следите на канала за доставки на Хо Ши Мин в Лаос и Камбоджа нараснало от 500 камиона през август на 6300 през декември 1967 г. Следвайки фактите, т.е., подписването на въоръжени споразумения със Съветския съюз, на юг се появили нови оръжия. Трафикът станал по-интензивен. Дезертьорите вече не идвали с готовност. Пленените документи вече говорели, че се предвиждала нова голяма офанзива, целяща да приключи войната. Било докладвано за придвижване на войски и подкрепления. Южновиетнамците потвърдили наличието на много облечени в цивилни дрехи виетнамски комунисти, които проверявали фалшивите документи на гражданите и разузнавали разположението на американците в Сайгон и околностите. Изтощените военни части на Виетконг били подкрепени от северновиетнамските доброволци за първи път. Обърканите американски разузнавателни офицери, по централните земи на страната вече срещали в нови униформи и по-добре въоръжени вражески войници в края на есента на 1967 г., когато изпълнението на плана за Тет било вече в ход.

Ако ключът за разузнавателната интерпретация бил да се потърси и обясни свръхнормалното или отсъствието на нормалното, питайки се какво представлява всичко това, то американската разузнавателна общност разполагала с всички показатели, че ставало нещо необичайно в края на есента на 1967 г. Но тя не можела да си обясни какво означавало всичко това. Дори по-лошо, тя не се съгласявала, че подобно нещо съществувало. Част от проблема бил в това, че американските разузнавателни агенции били заангажирани с политическите аспекти на Виетнамската война. Те били обективни наблюдатели. Всички американски агенции се сблъсквали с политическа, парична или друга интересна пречка някъде. Военните били заинтересовани да докажат, че побеждават и че политиката на генерал Уестморленд била успешна. Въпреки дълготрайния и, както се оказало, основателен песимизъм за цялата виетнамска авантюра, ЦРУ било безнадеждно разделено в преценките си на разузнавателната информация между полевото временно бюро в Сайгон и разузнавателния щаб, намиращ се в Лангли, Вирджиния. Председателят на смесения началник-щаб във Вашингтон, бил параноично настроен относно увеличената военна сила на северновиетнамската армия и виетнамските комунисти, което според него можело да притесни администрацията на Джонсън и да обезпокои общественото мнение. А това щяло да доведе до изпращането на допълнителни войски във Виетнам. Политиката обърквала военните цели и обективност.

Разрешението на такъв сложен проблем се кореняло в създаването на независим национален разузнавателен щаб, който да насочва вниманието си към всички налични ресурси. След края на Втората световна война американците създали такъв щаб, а именно: Бюрото за национална разузнавателна статистика (БНРС). Това бюро (БНРС) било предназначено за предотвратяването на такива събития, като Пърл Харбър, както и да предоставя обективна разузнавателна преценка на президента на Съединените американски щати и на съветниците му.