Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

„Магическите“ улавяния на японския код „Пърпъл“ за малко не бяха разкрити през май 1941 г., когато Токио изпрати съобщение до посолството си във Вашингтон, гласящо: „Според достоверни източници Вашингтон чете кодираните ви съобщения.“ Източникът, издал тази информация, така и не беше разкрит. Предполага се, че посланик Номору беше натопен от някой от другите източници на Оста, най-вероятно от берлинския Абвер. Японското разследване не установи нищо нередно и на 20 май Номору призна пред Токио, че е възможно американците да четат по-маловажната информация, но в никакъв случай дипломатическия радиообмен от най-високо равнище. Япония погрешно смяташе, че японският език е прекалено сложен за чужденци и че кодът „Пърпъл“ е непробиваем. Радистите във Вашингтон въздъхнаха с облекчение.

Колкото повече напредваше войната, толкова повече съобщения се получаваха за приближаващо нападение. През 1941 г. бяха уловени сигнали от Банкок, Берлин, Буенос Айрес, Батавия, Лондон, Москва, Рим, Шанхай и Сингапур. Всички те съдържаха едно и също съобщение: Япония се готви за война. Дори сталинска Русия помогна да се проясни картината за подготвителните работи на Япония. Като част от опитите на съветския диктатор да предотврати войната на два фронта, Сталин подписа споразумение за неутралитет между Съветския съюз и Япония на 13 април 1941 г. Това му позволи да насочи вниманието си към западните граници, където настъпваше Хитлер, но и Япония се ориентира към по-различно място от Сибир. Американската комисия за „сигнали и предупреждения“ беше започнала да се затрупва със сигнали, повечето от които бяха червени.

Сдържаният посланик Номору пак беше поставен на преден план против волята си, когато получи заповед от министъра на външните работи на Япония, Максуока, „да основе“ разузнавателна организация в Северна Америка, за да бъде Япония подготвена за най-лошото. Американските разузнавачи донесоха тази информация, но поради липсата на единен орган за разглеждане и обработка на информацията, тя беше изгубена измежду второстепенната шумотевица и лъжливи сигнали.

Войната като такава не беше най-голямата травма, получена от Америка. По-изненадващ беше начинът, по който избухна тази война и мястото, където избухна. Властите на САЩ можеха да бъдат и по-внимателни, защото не само разполагаха с информацията от японската радиовръзка и въпросника на Триколката, но и ежедневно получаваха предупреждения от Далечния Изток, сочещи Америка като най-вероятната цел на Япония.

През годината се получи още един сигнал за войнственото настроение на Япония. През лятото на 1941 г. беше пресечен тъй нареченият сигнал „Кантон“, който съдържаше списък на предполагаемите цели ма Япония. Военноморското разузнаване на Съединените щати не отрече произхода на този сигнал, но го отхвърли, смятайки го за обикновен израз на желанията на Токио, а не като реално предупреждение за набелязани цели. Количеството информация, получавана от други източници, също беше значително. Британското разузнаване в Манила (МИ-6) е документирало предаването на предупреждение от шефовете на военното и военноморското разузнаване на Америка в Хонолулу на 3 декември, ясно изразявайки британската преценка, че САЩ са вероятната цел за ранни враждебни действия.

Като направим преглед на събитията, не можем да не си зададем два въпроса. Първо, дали наличната информация до 6 декември 1941 г. наистина открояваше Пърл Харбър като сигурна цел? Второ, дали Пърл Харбър беше подготвен за евентуално нападение и ако не беше, защо?

За японските стратези ударът при Пърл Харбър беше маловажно събитие. Той беше планиран като изненадващо въздушно нападение, целящо да неутрализира американската флота по фланга на истинската японска атака. Основният удар трябваше да завземе икономическите цели на Япония в Югоизточна Азия. Пърл Харбър не беше основната цел на Япония на 7 декември 1941 г. Ако направим съотношение на силите на Япония, дислоцирани в Тихия океан през декември 1941 г., ще видим че само малка част от тях беше използвана да неутрализира американската флота. От политическа гледна точка ударът при Пърл Харбър беше също толкова важен, колкото и атаката срещу Малая и Филипините, но от военна гледна точка това беше странично събитие.

Този факт изненадва много наблюдатели. В края на краищата, не беше ли Пърл Харбър, който въвлече САЩ във Втората световна война и направи от европейската кавга глобален конфликт? Съществуват много доказателства, които показват обратното, не само разположението на японските сили в Тихия океан. Ако погледнем стратегическите планове на Япония, ще видим, че по-големи усилия бяха обърнати към целите за стратегическа окупация. Това беше отразено в много от съобщенията, засечени от американските и британските радисти. Повечето от тях се отнасяха за събитията в Югозападната част на Тихия океан и Азия. Изглеждаше, че японското командване не се интересуваше от американската флота.

Стратегическите приоритети не бяха единодушно приети от военните съветници на Япония. Главното командване на Японските военноморски сили се отнасяше скептично към плановете на адмирал Ямамото за Пърл Харбър. Главнокомандващият на военноморските сили, адмирал Нагано, разреши атаката само при условие, че може да бъде прекъсната по всяко време и няма да заплаши другите, по-важни операции. Стана така, че докато имаше много доказателства, че Япония се готви за нападение на Далечния Изток, интересът към Пърл Харбър изглеждаше минимален. Така бяха отразени стратегическите приоритети на Япония в разузнавателната информация, получена от Съюзниците, и така тя беше отразена и в докладите им.

Очевидно е, че провалът на разузнаването при Пърл Харбър се дължеше на затрупването на основните доказателства от информационната лавина, която се получаваше тогава от службите. Такова маскираме на информацията на разузнавателен език се нарича „заглушаване“. Лесно е да се върнем назад и да отделим истинските доказателства; така беше и в случая на Пърл Харбър. Разликата е там, че тогава съществуваха други доказателства за по-вероятни събития.

Има и още нещо. До ноември 1941 г., всички информирани специалисти бяха наясно, че политическите опити Япония да бъде сложена на колене са обречени на провал и че японците се готвят за война. Това лесно се потвърждава и от хавайските вестници по онова време. Ето какви заглавия имаше там:
ПРЕГОВОРИТЕ МЕЖДУ САЩ И ЯПОНИЯ — ПРЕКЪСНАТИ

САЩ ОТКАЗВАТ КОМПРОМИС

ХАВАЙ — ВОЙСКИТЕ СА В БОЙНА ГОТОВНОСТ

ЯПОНИЯ Е СЪГЛАСНА НА ОЩЕ ДВЕ СЕДМИЦИ ПРЕГОВОРИ — ГОТВИ СЕ ЗА ДЕЙСТВИЕ В СЛУЧАЙ НА НЕУСПЕХ

СЪДБОНОСНИЯТ ЧАС НАБЛИЖАВА — ЯПОНИЯ ОТГОВАРЯ НА САЩ
Проблемът бе, че всички осъзнаваха сериозността на кризата, но в същото време цялото внимание беше насочено към Тайланд, Малая, Бирма и холандска Източна Индия като най-вероятни цели на японското насилие. Няма спор, че и в Съединените щати ситуацията беше разглеждана като сериозна. Военният секретар Стимсън, който тогава пое функциите на Рузвелт, който беше в отпуска, изпрати официално предупреждение до военните части на САЩ, когато бяха публикувани посочените преди малко заглавия. Разпореждането от главнокомандващия на Военноморските операции на САЩ на 27 ноември не можеше да бъде по-ясно:
„Настоящата телеграма да се разглежда като предупреждение за война… агресивни действия се очакват от страна на Япония в следващите няколко дни.“
Следващите редове според мнозина са станали съдбоносни:
„Организацията на военноморските действия очаква сухопътно, морско и въздушно нападение срещу Филипините, полуостров Кра (Тайланд) или може би Борнео.“
Нямаше и дума за Пърл Харбър.

И двете съобщения, на Стимсън и на Военноморското главно командване, бяха получени от съответните командири на Хаваите. Изненадващо и двете бяха пренебрегнати и войските на Хаваите не бяха поставени в пълна бойна готовност. Продължиха обикновените рутинни патрули, предвидени за мирно време. По всичко изглеждаше, че Пърл Харбър не беше една от целите на Япония. Още една изпусната нишка във върволицата информация.

И така, на първия от двата ключови въпроса вече имаме отговор: през декември 1941 г. всички знаеха, че войната с Япония е неизбежна, но никой не включваше в сметките Пърл Харбър, независимо че американските територии се смятаха за вероятна цел. Сега трябва да насочим разследването ни към втория въпрос: бяха ли американските войски подготвени за нападение, и ако не, защо? Днес Пърл Харбър се дава като пример за изненадващо нападение върху беззащитните моряци, готвещи се за църква в неделна утрин, пометени от бомбите падащи от ясното синьо небе. Повече от шест разследвания са били предприети по случая Пърл Харбър, но само при едно от тях е имало достъп до разузнавателната информация.

{img:naj_golemite_gafove_karta_18.png}

Не е изненадващо, че се появиха и теории за конспирация. Както можеше и да се предположи, заподозрени за бомбардировката при Пърл Харбър станаха Рузвелт и Чърчил. Твърди се, че Рузвелт е знаел, че нападението на Хаваите е неизбежно, но нарочно не е предупредил нещастните си командири, за да може да въвлече САЩ във войната против волята на съгражданите си. Чърчил пък не само е знаел за готвещото се нападение, но нарочно е пресякъл всички опити Вашингтон да бъде предупреден, за да накара САЩ да влезе във войната и така да спаси Англия. Сталин също е замесен: някои коментатори твърдят, че и в СССР са разполагали с цялата информация за Пърл Харбър, но нарочно са мълчали, за да бъдат сигурни, че Япония ще предприеме действия в Тихия океан. Така се елиминирала заплахата за източните граници на Съветския съюз.

Нито една от тези конспирации не се потвърди след щателна проверка. Рузвелт и съветниците му знаеха, че нещо ще се случи, но не знаеха какво точно, докато беше твърдо късно да спасят Пърл Харбър. Чърчил и Британските служби за сигнално разузнаване, а по-точно Обединеното бюро в Далечния Изток, споделяха получената информация с американските си колеги. Те предадоха на Америка повече информация, отколкото би направила всяка воюваща държава на друга неутрална. Никой не отрича облекчението на Чърчил след влизането на САЩ във войната, а още повече на ненавременната декларация на Хитлер, в която той обяви война на Америка. Няма доказателства обаче, че Чърчил е заблудил американските колеги или че е знаел за Пърл Харбър повече от самия Рузвелт, макар че и двете страни знаеха официалната позиция на Япония.

Един от най-големите проблеми досега е, че голямото количество информация от най-високо равнище обикновено изостря проблема още повече. Четейки вътрешните дебати на врага, разузнавателният аналитик често става невидима част от дебата. Но да си наясно с вътрешните дела и политика на врага не е същото, както да си наясно с крайните решения за действие, времето и кодовите думи на операциите. Точно в такова положение бяха поставени американските командири през декември 1941 г. Те знаеха, че Япония ще атакува, но не вярваха, че атаката ще бъде насочена срещу тях.

Грешката при Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. не беше нито от военно, нито от стратегическо естество. Най-големият провал дойде от нехайството на разузнаването на държавно ниво. Слабото ниво на готовност на хавайските части не може да бъде приписано нито на Рузвелт, нито на Чърчил, нито на някой друг. Виновниците са безспорно местните командири и преките им началници.

За да разберем това, първо трябва да споменем статута на американските военни части на Хаваите през 1941 г. Трябва също да знаем, че тогава нямаше модерната организация на унифицирано командване, съвместна организация на всичките служби и т.н. Отбраната на Хаваите беше разделена на две части: Военноморската флота на САЩ беше под командването на адмирал Кимел и отговаряше за морските операции в Тихия океан и за корабите, закотвени в Пърл Харбър. Сухопътните войски бяха командвани от генерал-лейтенант Шорт и се грижеха за наземната сигурност на всичките острови. Лошото беше, че тогава флотата и армията на САЩ не си сътрудничеха. Те бяха две отделни, конкуриращи се организации. Флотата се мислеше за висшестояща институция и гледаше на Шорт и войниците му като на обикновен гарнизон, назначен да пази наземната им база. Нямаше нито обединено командване, нито сътрудничество между военноморското разузнаване и разузнаването на армията.

Намесва се и друг фактор. Както Кипър за англичаните и Таити за французите, Хаваите се смятаха за благоприятно местоназначение за служба. Репутацията на хавайските острови за прекрасния климат, плаж и другите развлекателни забележителности на тропическия рай беше също толкова известна през 1941 г., колкото и днес. За моряците Хаваите бяха място, където можеха да си починат пълноценно след дълго плаване, докато корабът се поправя и подготвя за следващ рейс. Според полковник Хенри Клаузен, адвокатът, назначен да оглави тайното разследване на Департамента по отбраната, хавайското назначение за армейците беше „безкраен празник“.

Ситуацията на Хаваите беше потвърдена и от изобличаващия доклад, изготвен специално за генерал-лейтенант Шорт от генерал Х. С. Бъруел. Ето как бяха описани слабите места в организацията на командваните от Шорт войски:

● Не се осъзнава възможността за изненадваща вражеска атака в случай на „внезапен конфликт с Япония“.

● Удовлетворение на всички нива, основано на „мирни навици“.

● Липса на „агресивно“ поведение и „загриженост“ за бъдещето.

● „Не се обръща достатъчно внимание на разузнавателните функции“.

● Липса на обединено командване и сътрудничество с другите служби.

Тези проблеми съществуваха не само при Шорт. Адмирал Кимел нарочно беше отстранил армията от всичките дебати и разисквания на военноморското командване. След продължилото разследване се разкри следното:

● Липса на обединено стратегическо командване на острова.

● Липса на съвместно въздушно или радиопатрулиране на водите около Хаваите.

● Липса на сътрудничество между флотата и армията.

● Политиката на флота да укрива от армията разузнавателните данни и по-специално решението на адмирал Кимел да не предоставя на армейското командване тъй наречения „Код на ветровете“, съдържащ окончателните японски предупреждения за започване на военни действия.

● Постоянни кавги между флотата и армията за командването на по-отдалечените острови като Гуам и Уейк.

Адмирал Кимел нямаше намерение да се свърже с армейските си колеги, за да обсъди съществуващите проблеми. По-късно той се самоизобличи като описа действията си пред Военноморския съд по следния начин:
„Опитвах се да информирам главнокомандващия за всичко, което мислих, че ще му е необходимо. Не съм споделял плановете си с Главното командване… Не исках да рискувам тази информация да бъде разпространена… от хора и институции, които не влизаха в плановете ми.“
Не е учудващо, че при наличието на такова разделено командване, липсата на сътрудничество, нежеланието да се сподели жизненоважна информация и липсата на всякаква ориентация за военни действия, американските войски изобщо не бяха подготвени за нападението.

В последните дни преди трагедията разузнавателните служби на САЩ и Съюзниците бяха претоварени. През ранния декември 1941 г. разузнавателните аналитици правилно забелязаха престрояването на японската бойна флота за нападение срещу Батавия, Тайланд и Малая. Необходимо беше правилно да се изчисли времето на това нападение. Най-важно за разузнаването сега беше правилно да отговори на въпроса: кога?

Японците извършиха добра работа по подготовката на посолствата си в чужбина за подобен случай. Взимайки решението за изненадващо нападение, те също така взеха решение да дадат на посланиците си време да предадат лично информацията на правителствата на държавите-домакини. Изчисляването на точния момент за нападение беше толкова важно за атакуващите, колкото и за жертвите.

На 19 ноември Токио предаде предупреждение за посолството си във Вашингтон да очакват специално радиопредаване „в случай на прекъсване на дипломатическите отношения и международните комуникации“. Персонално кодирано съобщение щеше да бъде включено в новините, които Япония ежедневно предаваше на къси вълни. То щеше да бъде закодирано в прогнозата за времето (откъдето идва и името „Код на ветровете“), където „Дъждовни ветрове от изток“ щеше да означава конфликт с Америка, а „Дъждовни ветрове от запад“ — конфликт с Британската империя. Бяха предадени инструкции за унищожение на всичките дипломатически кодове и шифрограми, а дипломатическите мисии на Япония трябваше да се готвят за война.

Съобщението беше надлежно засечено и разшифровано от всичките разузнавателни институции на Съюзниците. От този момент нататък основният приоритет на всички служби стана да следят за съобщението, съдържащо „Кода на ветровете“. И досега не се знае със сигурност дали Япония излъчи такова съобщение.

Обезпокоени от влошаващата се ситуация и разбиращи сериозността на положението, щабквартирата на военноморското разузнаване и Военният департамент на САЩ засилиха бдителността си. Усилията им бяха възнаградени. Бяха засечени две съобщения, които ясно доказваха, че войната е неизбежна. Те бяха предадени на адмирал Кимел от Военноморското бюро във Вашингтон на 3 декември и гласяха следното:

Документирано е, че военноморското разузнаване на Хаваите получи тези две съобщения. Няма доказателства обаче, че адмирал Кимел е предал тези съобщения на генерал Шорт, човека отговорен за сигурността на Хавайските острови.

Трагедията неумолимо наближаваше. Американският военноморски флот, предупреден, но неподготвен, се чудеше какво да прави. Да се обяви военно положение в Пърл Харбър през 1941 г. беше трудна задача. Разпределянето на персонала по корабите беше задача на капитаните. Жените на моряците се оплакваха от непрекъснатите ненужни дежурства, които техните мъже бяха принудени да дават. Командващият кораба „Индиана“ се опасяваше, че ще има големи неприятности с жените на брега, ако не намали нарядите на подчинените си.

На брега армейските гарнизони бяха решили, че нямат достатъчно специалисти, за да управляват радарите повече от три часа на ден. Те даже планираха да поискат от Вашингтон да изпрати повече специалисти на Хаваите, за да заформят нещо като сътрудничество с моряците. От съображения за сигурност и за по-лесно наблюдение, самолетите на военното летище „Хикъм“ бяха наредени крило до крило. Това обаче създаде по-късно обстановката, наречена „лесна цел“ за японците, когато самолетите им пикираха над „Хикъм“ след няколко дена.

Оставаше една последна възможност за спасението на Пърл Харбър от Обединената японска флота, която на 26 ноември тайно отплува от Северна Япония и сега наближаваше островите. Пристигането беше определено за призори на 7 декември 1941 г. Ако САЩ бяха усетили японските намерения навреме, Пърл Харбър можеше да бъде предупреден.

Специалистите в разузнаването очакваха отговор на един важен въпрос. САЩ бяха направили дипломатическо предложение на Япония за мирно решаване на конфликта. Съдбата на конфликта зависеше от отговора: да — мир, не — война. Всички радисти очакваха отговора от Япония. Отново усилията им бяха възнаградени.

Американските власти бяха уведомени, че посолството на Япония във Вашингтон трябваше да получи свръхсекретна шифрограма от японското Министерство на външните работи около 6 декември 1941 г. Съобщението щеше да се състои от 14 части и щеше да бъде връчено на американското правителство в отговор на предложението му. Точното време на връчването на отговора щеше да бъде предадено в отделна шифрограма. Благодарение на „Меджик“ Америка можеше да засече тази шифрограма и да бъде наясно с решението на Япония няколко часа преди официалния отговор.

Това, което се случи след това, беше типичен пример на лоша организация и бюрократичен хаос. На 6 декември Япония започна предаване на отговора на американското предложение за мирно решаване на конфликта. Съобщението беше засечено и от армията, и от флота, независимо от съществуващата схема за четни и нечетни дни за следене на радиотрафика. Военноморските радисти първи успяха да разшифроват съобщението.

Около 22 ч. вашингтонско време, първите тринадесет части от шифрограмата бяха донесени на президента Рузвелт от куриер на военноморското разузнаване. След като прочете превода на английски език с помощника си Хари Хопкипс, Рузвелт произнесе само едно изречение: „Това означава война.“ Веднага след това военноморският куриер, капитан трети ранг Крамър, занесе съобщението на още няколко висши офицери от военноморските сили във Вашингтон. Изморен от дванадесетчасовия работен ден, капитанът се прибра да спи около 1 ч. през нощта на 7 декември, недочаквайки четиринадесетата част на шифрограмата.

По същото време армейското разузнаване работеше с пълна сила. Полученият текст беше разшифрован и двамата дежурни офицери от военното разузнаване, полковник Руфъс Братън и подполковник Клайд Дюзенбъри, с нетърпение очакваха пристигането на остатъка от текста. До 21.30 ч. последната част от шифрограмата все още не беше пристигнала. За разлика от колегите си от флотата, Братън не възнамерявал да обикаля нощните заведения на Вашингтон и уморен от продължителната работа, си тръгнал, като заповядал на заместника си да предаде цялата шифрограма на генерал Маршал.

Към полунощ на 6 срещу 7 декември, Дюзенбъри най-после получи последната, четиринадесета част на шифрограмата, която заповядваше на японския посланик да прекъсне дипломатическите отношения с Америка точно в 13.00 ч. източно стандартно време, т.е. 7.00 ч. на Хаваите.

С дългоочакваното парче от информацията в ръцете си, Дюзенбъри се опита да се свърже с Маршал. След като не можа да го открие, той също си легна около 1.30 ч., планирайки да разпространи информацията по-късно същата сутрин. От другата страна, в щаба на военноморския флот, същото съобщение лежеше на бюрото на капитан Крамър и също очакваше да бъде предадено сутринта. Докато Вашингтон спеше, девет часа от скъпоценното време, през което можеха да бъдат изпратени предупреждения, бяха безвъзвратно изгубени.

Истината озари главните действащи лица рано сутринта в неделя. Командващият военноморските сили адмирал Старк вече четеше последната част от шифрограмата, когато полковник Братън още се опитваше да предаде всичките четиринадесет части от съобщението на генерал Маршал. Единственото нещо, което каза президент Рузвелт, след като прочете последната част, беше: „Изглежда, Япония прекратява преговорите.“

Четиринайсетата част на шифрограмата се оказа фатална. В нея пишеше: „С настоящето имперското правителство на Япония би желало да уведоми правителството на Америка, че поради позицията на американското правителство Япония не вижда начин настоящият конфликт да бъде уреден посредством преговори.“ Този път съобщението беше прието сериозно. Значението на крайния срок — 13.00 ч. — веднага стана ясно и на адмирал Старк, и на генерал Маршал. След спешно съвещание с колегите си главнокомандващият на армията нареди да се изпрати предупреждение до всички тихоокеански дивизии. Първото предупреждение замина за Хаваите. То съдържаше следния текст, договорен на извънредното съвещание: „В 13.00 ч. източно стандартно време Япония ще постави ултиматум. Заповядано е да унищожат машините си за кодиране. Не знаем значимостта на крайния срок, но всички бойни единици трябва да бъдат поставени в съобразна бойна готовност.“