Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Тълкуване — какво означава всичко това?

Веднъж съпоставена, информацията след това трябва да бъде изтълкувана или обработена. Това означава, че тя е сравнявана със съществуващите данни, за да се даде отговор на четири основни въпроса:

● Вярно ли е?

● Кой е това?

● Какво точно прави?

● Какво означава това?

Върху обективните отговори на тези въпроси може да се базира успехът на целия процес на разузнаването. За голямо разочарование на технократите, човешкият фактор, с неговите експертизи, опит и интуиция не може да бъде надминат от машините. Тълкуването на информацията си остава дело на разузнавателните експерти.

Разпространение — да кажеш на шефа

Това е най-сложният и притеснителен процес. Независимо че екзекутирането на носителя на неблагоприятна информация отдавна е история, никоя бюрокрация не иска да предостави на военните или политическите си покровители неблагоприятна информация. Разузнавачите са хора като нас и желанието на нервния, амбициозния или подмазващ се офицер да скрои историята според желанията на началника си може да бъде много голямо. Кой не би се поблазнил от идеята да каже на Уинстън Чърчил или генерал Норман Шварцкопф („Бурята“) по време на Войната в залива, „Струва ми се, че грешите…“

Много често тълкуванията са изкривени, за да паснат на нечии политически предубеждения, както стана с Израел през 1973 г. с тяхното виждане, че „атаката не е възможна без пълна египетска мобилизация“. Още по-лошо е, когато докладите на разузнаването са изобщо подминати. През 1916 и 1917 г. началникът на разузнаването на Хейг, Шартерис, учтиво помоли подчинените си да не докладват лоши новини или информация, която противоречи на британската преценка за немската армия: „Не трябва да притесняваме Шефа с такива неща… това само го натъжава и депресира.“ Няма защита срещу такива бюрократични манипулации. В университетите такова поведение се описва като „интелектуална непочтеност“. През Първата световна война такова поведение доведе до посичането на стотици хиляди хора. Военните решения носят по-сурова отговорност, отколкото една дискредитирана академична теза.

Това означава, че един доклад трябва да се състои от точна, своевременна и подкрепена с факти информация, съдържаща коментари и преценки на специалисти. Той трябва да бъде защитен и от любопитни очи. Но най-вече информацията трябва да е брутално честна и обективна. Лесно е да се каже, но реално кой би искал да се противопостави на влиятелен политик или генерал с информация, че най-добрите им планове са пълна глупост или поне скоро ще бъдат, защото врагът не иска да им съдейства.

Геният на военното дело, Хитлер, който диктуваше и стратегическото и тактическото разположение на немската армия през Втората световна война, често изпадаше в ярост, когато някой от подчинените му противоречеше. В единия от случаите, преди последната руска атака до Сталинград смел разузнавач докладва на Хитлер за нарастващата сила на Съветския съюз в устието на Дон. Фюрерът избухва, крещейки: „Няма да търпя такива приказки в щаба ми… нелеп песимизъм!“, след което го напада пред изненадания поглед на генералите си. Нещастният офицер бе уволнен. Както знае всеки офицер, казването на истината може да повлияе лошо на кариерата.

Върхът на разузнавателния процес много често е наречен уредът И&П. „Индикатори и предупреждение“ е най-важният начин за проследяване на вражеските възможности и намерения. Той слива цялата известна информация в лесноразбираема матрица, често кодирана на принципа на цветовете на светофара: зелено, жълто и червено, в случай на опасност. Черното се използва за неизвестни. Този уред е подробна таблица, събрала в себе си цялата информация. Технически напредналите правителства, като това на САЩ, и високотехнологичните агенции, като Северноамериканското командване на противовъздушната отбрана, разчитат на сложните компютърни разработки на И&П. Традиционните политически зависими организации подценяват такава техническа придобивка под предлог, че й липсва тънкото чувство на елегантната „дипломатическа оценка“.

Сравнително простият дисплей на И&П обаче може да помогне на военните и политиците повече, отколкото способностите на индивидуалните умове, колкото и да са брилянтни и опитни. Това се дължи на факта, че той прилага безскрупулната академична дисциплина в преценките си, която не може да бъде отхвърлена. Например, ако по време на Кипърската криза през 1974 г., британското Външно министерство беше задало ключовите въпроси: „Дали турските самолети са в готовност за полет? Дали са заредени? Дали турските пилоти са в бойна готовност или са на почивка?“, може би щяха да получат по-смислени отговори. Ако външното министерство се беше вслушало в резултатите от военното политическото проучване на „Индикаторите и предупрежденията“ на Министерството на отбраната за намеренията на турското правителство в Кипър през 1974 г., основано върху отговорите на тези прости въпроси, то щеше да се избегне неудобното положение на външния министър и извиненията на кабинета. Факт, който все още се прикрива от срам.

Обективно направеният И&П, който извършва критичен анализ на източниците, може да обедини цялата информация и да даде реалистична оценка за възможностите и намеренията на потенциалния противник. Ако е невъзможно да се направи това, И&П дисплей ще покаже дори и на най-глупавия министър или командир какво точно липсва да се направи цялостен анализ.

След като се запознахте с процеса на разузнаването и забелязахте значението на информацията, можем да разгледаме истината около някои от разузнавателните грешки, които са в основата на армии, войни и орисии на цели народи. Нашите практически примери могат да бъдат разделени на подточки според стъпките на разузнавателния процес: неспособността да се събере, да се обработи, да се изтълкува и не на последно място неуспешното представяне на тази информация на тези, които наистина се нуждаят от нея.

Логично е да започнем пътуването ни из мрачния свят на разузнаването с разглеждането на една автентична грешка: нещастните офицери по времето на „Денят Д“, подведени от фактите, които прилежно бяха събрали, но не успяха да ги интерпретират. Несъмнено, те си свършиха работата, но не я свършиха добре.

Глава 2

Неправилно тълкуване

Днес приемаме за даденост, че проведената на 6 гони 1944 г. операция, позната като „Десантните действия в Нормандия“, е била успешна. Тогава обаче съществувала реална опасност десантните действия да се провалят и немците да изчакат, за да отблъснат врага в морето, както направили в Диеп през 1942 г. Чърчил пък се страхувал да не се появи още един „първи ден при Сома“, взел 60 000 жертви. Освен това сутринта на 6 юни 1944 г. Айзенхауер тайно започнал да пише черновата на едно съобщение, което започвало с фразата: „Десантът в Нормандия се провали“, за случай, че нападението претърпи неуспех.

Но ако тогава немското разузнаване правилно било разтълкувало доказателствата, които имало, Айзенхауер щял да залезе като победен и опозорен командир. Но немският разузнавателен щаб бил объркан, измамен и изигран при погрешните тълкувания на намеренията на Съюзниците. Ключовите въпроси, задавани от служителите в разузнаването: „Ще нападнат ли съюзниците? И ако да — къде и с каква сила?“, получили три погрешни от четири възможни отговора от висшите офицери и техните началници.

Но ситуацията не се развила по този начин само защото немците не осъзнали, че Съюзниците пристигали. Напротив, те очаквали нападението. През януари 1944 г., командирът на Западните чуждестранни армии, полковник Барон Алексис фон Рьон, получил важно съобщение от таен агент на една от немските разузнавателни служби в Англия, в което се казвало, че се очаквало генерал Айзенхауер пак да пристигне в Англия. След поражението на немците в Северна Африка през 1943 г., една такава среща можела да означава само едно: 1944 г. се очаквало да бъде годината на Втория фронт и Айк щял да командва нахлуващите войски от Запад. Фон Рьон бил поласкан да узнае, че съобщението на неговия агент било продиктувано от агент Тейт, двоен агент на МИ-5.

Немският главнокомандващ Фон Рундщед и неговият атлантически заместник Ромел, командващ Армейска група Б, също осъзнавали опасността от нападението. Ключовият въпрос бил къде точно Съюзниците щели да атакуват. От другата страна на Канала дилемата на Фон Рундщет и Ромел отново била в желанието им да разберат ключовите теми, обсъждани от организаторите на десантната операция. Дори и Съюзниците да не можели да прикрият, че нападението било неизбежно, те решили да насадят объркване в немската разузнавателна служба. Организацията, която трябвало да заблуди немското висше командване, била уникална група, а именно „Съюзнически щаб за заблуждаващи действия“, известна като „Лондонска контролираща секция“. Нейната главна задача била да обърква немското висше командване и Хитлер относно намеренията на Съюзниците за десантните действия в Нормандия.

Лондонската контролираща секция била забележителна организация. Съответно на необичайната си задача, т.е., „да обърка и да победи немския разузнавателен щаб“, тя разполагала с няколко знаменити служители. Начело с полковник Джон Бейвън, нейния лидер, подкрепен от романиста Денис Уетли, от банкера Реджиналд Хоур и от брилянтния полиглот и заместник на Бейвън — полковник сър Роналд Уингейт, Лондонската контролираща секция би могла да се гордее с един по-мощен и по-талантлив състав от всеки друг военен персонал. Но което е най-важно, членовете на Лондонската контролираща секция притежавали стабилна мрежа от връзки с всички центрове или организации, както и влияние във всеки лагер на Съюзниците. Затова тя се ползвала с голямо доверие от всички началник-щабове на Съюзническите сили, начело с Чърчил и неговия военен кабинет. Доверието било много важно, защото тогава Лондонската контролираща секция координирала усилията на всички създадени и съревноваващи се съюзнически разузнавателни служби и съюзническите служби за сигурност в техните разузнавателни атаки срещу немските индикатори и предупредителни системи.

Хитлер добре осъзнавал, че главен приоритет на Съюзниците било да го измамят и заблудят. През март 1944 г. той казал на командирите си от Западния фронт: „Каквито и съсредоточавания на кораби да има, те не са доказателство или индикатор, че изборът за атака е паднал върху който и да е от секторите на «Дългия западен фронт» от Норвегия до Бискайския залив“. Както и други командири, дотогава Фюрерът считал, че бил единственият способен разузнавач и решил да диктува условията на своите разузнавачи-професионалисти.

Хитлер и военните му експерти били убедени, че за да се осъществи успешно нападение, Съюзниците трябвало да завземат пристанището, където щял да бъде извършен десантът. Това предубеждение, основаващо се на логичните военноморски съвети и опита от рейда (нападението) на Съюзническите сили в Диеп през 1942 г., щяло да навреди на която и да е разузнавателна преценка. Тогава от другата страна на Канала бил изобретен находчив план с единствената цел да подхранва тези немски предубеждения. Планът бил наречен с двусмисленото име „Поддръжник“.

„Поддръжник“ било името, което използвали Съюзниците, за да обединят в едно всичките действия за нарочно заблуждаване на врага, използвайки немската разузнавателна система за препредаване на фалшиви съобщения. Тези действия имали две основни цели: първо, да отслабят военните сили на Хитлер, карайки го да разпръсне ключовите си дивизии и армии в цяла Европа, от Норвегия до Балканския полуостров; втората цел била да забави немската реакция срещу нападението на Съюзниците за по-дълго време, държейки немските плановици в неведение относно това, дали първият десант нямало да бъде за заблуда.

За да осъществи това намерение, Лондонската контролираща секция на Бейвън предложила широковарираща поредица от заблуждаващи операции, която да подхранва немското разузнаване с информациите, които то искало да получи. Още повече, че използвайки истинска разузнавателна информация, Фон Рьон от Западните армии щял да получи точна картина за войските на Съюзниците. Истинското коварство се състояло във финото изопачаване на фактите, целящо да заблуди немския щаб за времето и мястото на десанта и за размера и разположението на съюзническите армии. Тези доклади били пълни с объркваща информация, която трябвало да бъде внедрена в немската разузнавателна система. Удивително е, но част от нея съдържала абсолютна истина. Единственият проблем пред немските плановици бил да открият коя част от информацията била истинска? На модерния език на разузнаването, целта на Лондонската контролираща секция била да залеят немската разузнавателна служба с данни, повечето от които били „мълва и клюки“.

Очевидната цел на плана „Поддръжник“ била необятна и по думите на Антъни Кейв Браун „той“ не бил нищо повече от една пълномащабна измама. Планът „Поддръжник“ бил разделен на шестнадесет военни хитрости или разузнавателни зони, като всяка имала за цел да подхранва съществуващата колекция от познати немски разузнавателни планове от незначителните шумове до електронното военно дело, от анализите на бомбените мишени до френската съпротива. В тази дейност британците получили неоценима помощ от УЛТРА (високо секретна, разгадаваща кодовете операция, провеждана в Блечли Парк), която им позволила да разчетат повечето от загадъчните съобщения („Енигма“) на Хитлер, понякога преди да ги видят получателите им. Използвайки УЛТРА, Съюзниците с голяма прецизност откривали каква информация се надявали да получат немците и за да им я предоставят по-късно за заблуда и дезинформация.

„Енигма“ била забележителен успех за британците. Независимо от това историите за проникването в апаратите, разпространяващи сведенията „Енигма“, може би съдържат най-много глупости, изписани за което и да било събитие по време на Втората световна война. Отначало енигмата не била триумф само на британските умения, защото поляците постигнали успех в разгадаването на данните, а французите научили на това британците.

Историята на апарата, разпространяващ сведенията енигма, или „Секретния цифров апарат“, както е истинското му име, започва от края на Първата световна война. През 1919 г. механичният шифроващ апарат, изглеждащ като обикновена пишеща машина в дървена кутия, бил доразвит от холандското изобретение от немеца Артър Шербиус и обявен за продажба като търговски продукт на Международния конгрес на пощенския съюз през 1923 г. Шербиус не продал много от продукта си и останал разочарован. Но през 1926 г. немската флота закупила няколко апарата, произвеждащи сведения енигма и ги преобразувала за военните си нужди.

През 1929 г. бдителен полски митничар във Варшава засякъл щайга, която уж съдържала радио оборудване, за чийто получател била посочена немска фирма. При извършването на обикновените митнически проверки се появил въодушевен служител от немското посолство, претендирайки, че била допусната грешка и че щайгата трябвало да бъде върната незабавно в Германия. Заинтригуван, митническият служител решил, че става нещо странно, но понеже било петък, се съгласил да свърши тази работа в понеделник сутринта. През почивката полският генерален щаб, информиран за инцидента от същия този митничар, отворил тайно щайгата и прекопирал скиците и снимките в нея.

Щайгата съдържала секретен шифроващ апарат „Енигма“ за немското посолство. Осъзнавайки потенциала на своето откритие, поляците започнали мъчителна работа по „противоположно инженерство“, за да пресъздадат апарата отново и да узнаят схемата за предаването на съобщения по него. Поляците имали невероятна мотивация. Между 1928 г. и 1932 г. немските въоръжени сили и чуждестранната им служба били снабдени с апарати „Енигма“, като шифроващото им устройство се смятало за непробиваемо.

През 1932 г. капитан Бертран, началникът на френския отдел, занимаващ се с шифри и кодове, вербувал немския агент Ханс Шмидт. Той работел в немския военен отдел по шифрите и кодовете. Като агент Асче, той станал редовен доставчик на кодове и наръчници на шифри за френското разузнаване, предавайки над 303 немски секретни документи, включително и едно дълго шифровано съобщение „Енигма“, както и няколко комплекта шифровани ключови кодове. Французите накарали Бертран да предложи тези разузнавателни похвати и на британците и поляците, които били приятелски настроени страни и също били разтревожени от стремежа на Хитлер към все по-голяма власт. По нареждане на британското министерство на външните работи обаче, британците отхвърлили разузнавателния материал, предложен от агент Асче.

Поляците с благодарност приели подаръка, предоставен им от Асче, и го предали на брилянтен екип млади математици от Познанския университет, които изучавали проникването в кодовите и шифроващите системи още в първи курс, като част от учебната им програма. В сътрудничество с французите и въоръжени с новите законно придобити апарати „Енигма“ и наръчниците с кодове, предоставени от Асче, Мариян Ржевски и двама асистенти от секретния екип под кодовото наименование BS-4 разгадали секретните системи на апаратите „Енигма“. През 30-те години на XX век те започнали да четат „над осемдесет процента“ от секретния обмен на немската военна информация. До 1937 г. полският математически екип успял да създаде елементарен механичен компютър, който да замени по-ранните им методи на разшифроване и четене на кодовете, при които използвали перфорирани карти или дълголистови „ключови кодове“.

Веднага щом Судетска Чехословакия паднала в ръцете на Хитлер след Мюнхен през 1938 г., поляците разбрали, че войната с Германия вече не можела да бъде предотвратена. През януари 1939 г. те провели секретна конференция на разузнаването в Париж, за да дискутират проникването и разчитането на шифрованата кодирана система заедно с британците. Според Мейер, ръководител на полското разузнаване, разочарованите поляци предложили малко информация на британците, защото било „очевидно“, че те не знаели нищо за апаратите „Енигма“ и било почти ясно, че нямало какво да им предложат в замяна.

До юли 1939 г. ситуацията се променила. Поляците вече не можели да разчитат трафика на информация „Енигма“, защото немците увеличили броя на роторите в информационните си апарати. Понеже войната била неизбежна, поляците нямали време да започват нов математически лов на шифровани кодове. Затова на 16 август 1939 г., 19 дни преди избухването на войната, капитан Бертран предал изготвеното от поляците копие на апарата „Енигма“, придружено от специална документация, кодове, шифри и дори технически чертежи на първия секретен Познански компютър на изненадания офицер за свръзка на Британските секретни служби в Блечли Парк. Британците получили тайното си оръжие за спечелването на войната наготово от поляците. Въоръжени с този безценен инструмент, развит и усъвършенстван, прецизиран, за промените, които водела със себе си войната, британските заблуждаващи служби можели не само да захранват немците с фалшива информация, но и да знаят във всеки момент ходовете на врага, преценявайки дали той е захапал подхвърлената му стръв.

Лондонската контролираща секция проницателно осъзнавала, че само няколко разузнавателни организации вярвали в лесно придобитата информация. Както богатият колекционер можел без колебание да откаже да приеме, че скъпото произведение на изкуството, което е закупил, е фалшификат, така и офицерите от разузнаването вярвали, че трудно придобитата информация е по-истинска от лесно придобитата. Това били глупости, но Бейвън и хората му подготвили поредици от изтичане на информация, които щели да достигнат до разузнавателните служби на полковник Фон Рьон по крайно заобиколен път. Затова използвали няколко тайни агенти в Мадрид, Швейцарската стокова борса и няколко набързо потулени пукнатини в информацията в неутралната преса.

Освен това Бейвън бил подпомогнат от един забележителен успех. От 1940 г. Британските служби за сигурност МИ-5 ефективно проучвали и контролирали всеки познат немски агент в Англия. Вместо да екзекутират повечето от „тъмните“ шпиони, изпращани от Абвера, немското разузнавателно бюро, през 1940 г. и 1941 г., специален британски екип от МИ-5 подготвял вербуването им още при пристигането им в Англия и по-късно организирал нещата така, че те да започнат да работят за британците, изпращайки фалшиви съобщения до бившите си началници. Изправени пред дилемата да се изправят пред стрелковия взвод на Лондонската кула или да прекарат времето си в топли, безопасни къщи, където щели да бъдат в домашен арест, снабдени с радио, за да изпращат фалшиви сигнали до немските контролиращи органи, повечето агенти ставали много отзивчиви към сътрудничеството с британците.

Използвайки мрежата от дългогодишни двойни агенти, създадена от МИ-5, Британският комитет за двойно кръстосана информация, оглавяван от Джон Мастерман, можел да изпраща на немците всякакви лъжи за успешното осъществяване на плана „Поддръжник“. Съобщението на агент Тейт за пристигането на Айзенхауер в Англия било първото от замаскираните лъжи, които щели да продължат до 6 юни 1944 г., деня на военния десант в Нормандия. Още шестима агенти, доверени на Британския комитет за двойно кръстосана информация, изпращали съобщения до немските си контролиращи служители на Абвера в Хамбург или Мадрид, предоставяйки им подробности като значки на военните, танкове, пехота, съсредоточаване на военните части по територията, интересуваща немците и разположението на самите войски.

При операцията „Твърдостта на Севера“ — един от подплановете на плана „Поддръжник“, било докладвано, че измислената „Британска 4-та армия“ се намирала край Единбург, в Шотландия, което било записано от двама двойни агенти на Британския комитет за двойно кръстосана информация, наречени Джеф и Мът. Те били лоялни норвежки патриоти, дезертирали при британците, когато пристигнали на тяхна територия. По своята митична мрежа, съставена от контакти и подагенти, двамата норвежци информирали Хамбург за новия командир на британската 4-та армия — генерал-лейтенант Андрю Торн, нарочно избран на този пост, защото бил личен познат на Хитлер, понеже преди войната бил британски военен аташе в Берлин. За по-голяма достоверност те подхвърлили в местната шотландска преса доклади на цивилните граждански комитети по посрещането и военните пътнотранспортни инциденти. Освен това, немците можели да засекат постоянните радиовръзки на „4-та армия“ по местното административно радио. Всъщност „4-та армия“ никога не била повече от 40 души, главно щабни офицери и няколко снабдени с безжична техника оператори, които произвеждали контролирани секретни съобщения по радиочестотите.

Тези оператори на безжична техника били следващата степен на концепцията за заблуда, изготвена от полковник Бейвън. Понеже знаел факта, че немският щаб щял да търси „допълнителна информация“ (доклади, предоставени от други източници, потвърждаващи получената от агентите информация), винаги готовият да помогне Бейвън старателно снабдил Фон Рьон и хората му с материала, от който имали нужда. Фалшивият щаб на „4-та армия“ и заетите му поделения предавали и получавали непрекъснато поток от достоверна информация така че отличната разузнавателна служба Абвер или службата за прихващане на непознати радиосигнали да го засекат.

Каквито и да били видовете съобщения, те били сравнявани от старателните служители на Абвера и предоставяни като доказателство, че по-голямата част от британската армия се събирала в Шотландия и се подготвяла за кампания в планинския или арктическия участъци. Придружени от разузнавателните снимки, направени при опасните полети на Кралските военновъздушни сили, тези сведения означавали само едно. Хитлер трябвало да изпрати в Норвегия поне 12 военни дивизии, които да предотвратят нападението, което никога не последвало, от армия, която всъщност никога не съществувала.