Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Оригиналният план на президента Труман за американското национално разузнаване, изработен през 1950 г., бил мощен и самоуверен. Директорът на централното разузнаване, генерал Уолтър Бедел Смит, бил привлечен да работи за каузата. Бедел Смит бил началник-щаб на Айзенхауер в Европа и единственото, което знаел относно работата на разузнаването, било това, което научил при участието си в смесената разузнавателна комисия. Новото централно разузнаване създало по-късно Бюрото за национална разузнавателна статистика, което било независима преценяваща разузнавателна група, съставена от най-добрите кадри, които щели да представят докладите си пред комисия от директори на всичките национални разузнавателни служби под ръководството на американското централно разузнаване.

За съжаление Бедел Смит не успял да предотврати разузнавателните агенции да не влизат в постоянни спорове и да не се превръщат във врагове една на друга. Под властническото му управление, разузнавателната система работела успешно, но когато през 1968 г. ЦРУ създало нова служба, която докладвала директно на Белия дом, а министерството на външните работи си създало свое бюро за разузнаване и двете новосъздадени организации били подготвени да предизвикват в спор Бюрото за национална разузнавателна статистика относно информация, която не съвпадала с тяхната. В този климат Бюрото за национална разузнавателна статистика предоставило през есента на 1967 г. доклад с реда, по който щяла да бъде проведена офанзивата Тет, както и бойната сила на врага във Виетнам. Но този доклад само доказал, че не бил документът, който щял да доведе до консенсус разбиранията на хората във Вашингтон за обстановката. Напротив, той предизвикал яростен спор между конкурентните разузнавателни агенции. Професор Паркинсън разбрал ситуацията ясно.

Бойните редици били набързо начертани. В синия ъгъл били виетнамските военни формирования, командвани от американското военно помощно командване; в червения ъгъл били разположени агентите от ЦРУ. Зад главните герои поддръжниците им се въртели наоколо, но всеки от тях бил готов да започне среща на ниво комисия или да подпомогне първите със съвет, подкрепа или политическа намеса за осъществяване на целите. Задачата била проста — колко войски можели да разположат на бойното поле срещу съюзниците северновиетнамската армия и виетнамските комунисти? От изхода на тази бюрократична битка зависела честната преценка на наличните вражески сили, които трябвало да предприемат комунистическата офанзива, за да можели американските военни сили да дадат надлежен ответен удар с произлизащи от това вътрешнополитически последствия.

Американското военно помощно командване и поддръжникът му — Разузнавателната агенция за отбрана, спорели по отношение на това, че цивилните поддръжници на Виетконг не трябвало да бъдат включвани в общата сила на врага. Никой от тях обаче не знаел колко били те на брой, но все някой трябвало да отиде до виетнамските села, за да установи, че тези цивилни граждани били безобидни деца и старци. ЦРУ пък обсъждало въпроса да изключи от общата бойна вражеска сила между сто и двадесет и сто и петдесет хиляди души подредени войници на Виетконг, годни да носят оръжие и готови да помогнат борбата за освобождение на Юг. ЦРУ се опитвало да прикрие истинския размер на проблема. Въпросът не се състоял в някакъв мистериозен брой цифри. Неговият отговор щял да има практически военни последствия. Простата аналогия била с немците, които трябвало да включат и британската гвардия в общия брой вражески сили през 1940 г. Това щяло да бъде от значение за Вермахта относно броя на войските, които трябвало да изпрати на тази територия.

Залозите във Виетнам били високи, споровете непреодолими. Изложено на риск било дори чувствителното изчисление на точния брой военна сила, която трябвало да бъде изпратена във Виетнам, което било барометърът на успеха на американското военно командване. Смесените началник-щабове и американското военно помощно командване били наясно, че от политическа гледна точка били изчерпали лимита си от хора още в началото на 1968 г. Ако стратегията на американското командване успеела да победи в Южен Виетнам, какво значение щяло да има за американското общество увеличението на силата на Виетконг? Отговорът на този въпрос се превърнал в сърцевина на политиката на Джонсън и вътрешнополитическия дневен ред. По думите на председателстващия смесения началник-щаб, написани в писмо до Уестморленд, ставало ясно следното:
„Забелязвам, че съществува странно чувство… относно взаимовръзките между «статистическите книги»… и бъдещите сили на войските — всеки опит да «се предизвика съдбата» само ще се превърне в проблем за всички нас.“
Така било отчетливо произнесено мнението по тези въпроси на най-високо политическо и военно ниво във Вашингтон. Не раздувайте броя на врага, за да получите изпращането на повече войски във Виетнам, било съобщението, иначе Робърт Макнамара ще ви уволни.

Генерал Уестморленд и разузнавателният щаб на неговото военно помощно командване си взели бележка. Когато самият председателстващ смесения началник-щаб предупреждавал някого „да не създава проблеми за всички нас“, нито един политически проницателен командир нямало да пренебрегне такъв съвет. Истинското съобщение обаче било ясно: не казвай истината — това е политическо. Така националната политика, постановена от смесения началник-щаб, щяла да диктува притока на военна информация към Бюрото за национална разузнавателна статистика, не просто военни факти. Накрая Бюрото за национална статистика включило 120 000 виетнамски отбранителни или помощни сили в техния доклад на Националната разузнавателна статистика и избухнал невероятен скандал. Военните смятали, че статистиката противоречала на битката им за изтощаване на северновиетнамската армия и виетнамските комунисти и поставяла под съмнение голяма част от успехите на американското военно помощно командване в унищожаването на Виетконг.

Същността на този спор се състояла в непопулярното „преброяване на труповете“. Почти като генерал Хейг на Западния фронт през 1916–1917 г., във Виетнам генерал Уестморленд прибягнал към инструкциите на Робърт Макнамара, които се състояли в бруталното преброяване на войските, който щели да преодолеят съпротивата на врага. Както Хейг преценил и разпределил оцелелите немци и боеспособността им, така и Уестморленд преценил и разпределил оцелелите войски от северновиетнамската армия и виетнамските комунисти и тяхната боеспособност. Този гений на американската управляваща система, използван за оценка на проблемите и цената, която трябвало да се заплати за ефективността на бойните действия, отсега нататък щял ефективно да се занимава и със самото водене на войната. Това бил странен начин за постигането на победа срещу политически враг, но тогава на преден план излезли нови и неприложими методи на вашингтонските военни плановици в средата на шестдесетте години.

Проблемът с новия метод за преценяване на успеха бил главно Робърт Макнамара, неговите методи и неговите чиновници. Един от тях бил генерал Уестморленд, главнокомандващ американското военно помощно командване във Виетнам. Назначаването на „Уести“ било посочено от Макнамара и неговото политическо влияние върху развитието на войната. Уестморленд бил висок, красив, с прилично поведение, тясно обвързан с Южна Каролина и бил продукт на южняшкия елит, който традиционно свързвал кариерата си с армията на Съединените американски щати, понеже това прилягало към джентълменския му имидж. Не пречело че и мощният председателстващ комитета по вътрешновоенните дела, Л. Мендел Ривърс, също бил родом от Южна Каролина.

Тогава повечето съвременници на „Уести“ вярвали, че той стигнал тавана на кариерата си, ставайки генерал-майор, командващ американската 101-ва военновъздушна дивизия в началото на шестдесетте години, защото бил интелектуално неподходящ за командването на по-високо от това равнище. Изглеждало, че щял да се справи по-добре на тактическото ниво на битката, където можел лично да влияе върху поведението на войските отколкото на операционно или на стратегическо ниво. Колегите му чувствали, че на него му липсвало стратегическо виждане, за да бъде добър главнокомандващ. И то дотолкова, че не могъл даже да приеме предизвикателството на Робърт Макнамара да води „неговия“ вид война.

Това много прилягало на бившия изпълнителен директор на корпорация „Форд Моторс“. Никой друг не бил по-виновен за американския военен провал във Виетнам от американския министър на отбраната, Робърт Макнамара. Той вярвал, че не му били необходими други генерали, освен онези, които да изпълняват желанието му в спазването на военните традиции, които можели да послужат като позитивна пречка към изчистването на управляващото мислене, необходимо да се упражнява ефективно властта и силата в модерния свят. Освежен от победата си във военния спор с Хрушчов около Кубинската ракетна криза, както и от успеха в международната компания за автомобилно производство, политически проницателният Макнамара вече имал две ясни цели за постигане: да предостави на политическия си господар Джонсън това, което искал, и да принуди военните формирования да направят нещата по свой начин.

За да постигне първото, Макнамара манипулирал вашингтонската политическа система, за да бъде сигурен, че щял да получи контрол върху военните съветници на президента. Той си играел с несигурността на Джонсън, която произлизала всъщност от дълбоко насаденото чувство на несигурност като президент, защото Джонсън искрено вярвал, че службата му в Белия дом била по някакъв начин незаконно придобита (поради липса на по-добра кандидатура той наследил президентството след убийството на Джон Кенеди). Затова Джонсън предпочитал да не влиза в излишни спорове и предпочитал да работи, без да си създава врагове. Всеки, сблъскал се с това положение на нещата, бил или „нагласян“, или „подкупван, или му била запушвана устата, за да постигнат своето“, или „се отървавали от него“.

Знаейки добре всичко това, Макнамара искал да е сигурен, че е прочистил всеки несъгласен с военното управление на Съединените американски щати по онова време относно воденето на войната с Виетнам. Той стигнал до неподозирани мерки, подсигурявайки се дори чрез това началник-щабовете да не могат да изкажат гласно притесненията си за начина, по който се водела войната, нито насаме, нито пък публично. Макнамара взел мерки да потуши в зародиш всеки предизвикващ конфликт военен съвет, създаващ враждебна политическа обстановка. Такъв бил съветът на командващия американския флотски корпус, изказан зад затворени врати: „Ако президентът иска наистина да победи във войната с Виетнам, тогава по-добре би било да му кажете, че това ще му струва половин милион американски войници и още пет години.“ Борейки се за прокарването на своите служебни бюджети и лична власт, отделните началник-щабове били завербувани един по един от Макнамара, който използвал за целта заплахи и политически подкупи, независимо от конституционните им отговорности да докладват пред Конгреса, а не само пред главнокомандващия и министъра на отбраната. Обучавани във взискателни към демократичния граждански контрол военни университети и добре запознати със съдбата на генерал Макартър в Корея, началник-щабовете мълчали прекалено дълго, което в крайна сметка им донесло обвинението, че били съучастници на Робърт Макнамара и неподкрепената политика на Джонсън във Виетнам. Но тогава било вече късно.

За да постигне втората си цел, т.е., да огъне американския военен апарат да изпълни заповедите му, Макнамара приложил бизнес методите, които му служели прекрасно в цивилния живот и го извели до върха на корпоративна Америка. Отначало, когато пристигнал в Министерството на отбраната като негов министър, той предприел цивилни проверки за разходите на всички нива на американската военна машина, което слисало повечето традиционно мислещи висши офицери, войници, моряци, пилоти и пехотинци. Опозиционно настроените били заместени с други военни, а тези, които останали, били обуздани и нямали друг избор, освен да се придържат към нововъведените правила и методи. Военните загуби и некадърност били констатирани с брутална ефективност от специално създадени екипи, съставени от умни млади цивилни, завършили висши учебни заведения в САЩ, чийто мозък не бил обременен с нищо излишно. Независимо че никога не били чували за изстрели, произведени от гняв, те измъчвали всеки по-висш офицер, третирайки го с арогантност в стремежа си да оборят спечеления с дългогодишни усилия военен опит.

Независимо от оплакванията на военните традиционалисти, в някои аспекти Макнамара бил прав. Без съмнение негодните икономисти нямали място в американското съзвездие от висши служби, които с цената на 30 милиона долара преследвали само една цел — унищожението на северновиетнамските цели по въздуха, като за нея пилотите трябвало да хвърлят скъпоструващи бомби в главната територия на врага. По-добре било да се извърши „инвестиционна стратегия на продукта“, състояща се в преценката да бъдат използвани по-надеждни оръжия, които щели да гарантират успех при улучване на мишените. Така всички разходи за постигането на военните цели щели да бъдат оправдани. Нито един данъкоплатец нямало да спори за това къде всъщност отивали парите му при тези неоспорими доказателства.

Макнамара и кръгът му не преценявали проблема от една допълнителна гледна точка: дали бомбардирането срещу подбраните военни цели наистина било най-добрата стратегия за постигане на пълна победа срещу добре въоръжения и неуловим партизански враг, чиито военни цели се основавали главно на политически причини. Числата и статистиката са само малка част от битката. Повечето от намесените във войната военни части били неизброими, непредвидими и неоценими. Макнамара доказал, че бил неподготвен за световната международна политика и необичайните военни действия, като пак наблегнал само на мерки, които познавал. Тези мерки били: събирането на статистическа информация за това колко комунисти били убити във Виетнам. Защото за Боб Макнамара числата изразявали всичко.

За назначения „мениджър“ във Виетнам от Робърт Макнамара, генерал Уестморленд, ключовите цифри били „точката на пресичане“, който магически момент за него означавал, че загубите на северновиетнамската армия и виетнамските комунисти в Южен Виетнам щели да бъдат много повече от възможностите на северновиетнамската армия да ги замести с пресни сили. От тази гледна точка плановиците на американското военно помощно командване изчислили, че силата на северновиетнамската армия и виетнамските комунисти в страната щели да бъдат в постоянно намаление. До средата на 1967 г., според американското военно помощно командване, точката на пресичане била достигната, така че американците щели да сломят врага само, ако изпратели там много свои войски и допълнително въоръжение. Но пред ЦРУ още съществували онези 120 000 души от войските на Виетконг, които били предизвикателство за цялата събрана разузнавателна статистика от американското военно помощно командване в Бюрото за национална разузнавателна статистика, която публично щяла да стане известна от „изтичането на информация“ във Вашингтон.

За да бъде компрометирано Бюрото за национална разузнавателна статистика и при хаотичните посещения на ЦРУ и Националната разузнавателна служба в Сайгон през септември 1967 г., било постигнато сортиране пак на несъответствията в получената информация. Според изчисленията на ЦРУ, цифрите на американското военно помощно командване за военната сила на северновиетнамската армия и виетнамските комунисти нямали смисъл. Бюрократичната битка била яростна, като взела неочаквани размери, когато началникът на Бюрото за национална разузнавателна статистика започнал да крещи през масата на началника на разузнавателните анализатори на ЦРУ при разговорите в съвещанието: „Адамс, ти си пълно лайно!“ Дори началникът на местното управление на ЦРУ в Сайгон бил обвинен от собствените си шефове в щаба на ЦРУ в Лангли, че „преминал на страната на военните“.

Съвещанието се провалило и приключило с приемането на един компромис, който нито една от страните не приела напълно. В резултат индикаторите за офанзивата Тет се натрупали в камара, тиктакайки като часовник далече от сърцето на Националната разузнавателна служба на Съединените американски щати, която тогава била в политическо несъгласие относно това колко войски можели да се разположат срещу военното командване на генерал Уестморленд. Бюрото за национална разузнавателна статистика, внимателно създадено от генерал Бедел Смит, имащо за цел да хармонизира американското разузнаване на национално ниво, било извадено от строя за двадесет години от феодалните държавни агенции, загрижени да докажат собствената си правота.

Срещу задкулисните игри и бюрократичните вътрешни борби северновиетнамският план за заблуда на американците в Южен Виетнам имал само ограничено отражение. Въпреки че северновиетнамската армия успяла да отрови някои от източниците на правилна и точна разузнавателна преценка, би могло да се заяви напълно отговорно, че част от комплексните схеми за заблуда, изработени от северновиетнамската армия, в голяма степен били инцидентни. По много причини американското разузнавателно общество не се нуждаело от заблуждаване, поради това, че то било способно да заблуждава само себе си, дори без използването на какъвто и да е вражески план за заблуда. Според огорчени американски разузнавателни офицери „северновиетнамската армия не трябвало да атакува американския военен щаб в Сайгон през нощта на офанзивата Тет; само успехът щял да приключи объркването по всички рангове на американското командване във Виетнам“.

Каквито и да били борбите за власт във Вашингтон, в началото на януари 1968 г. във Виетнам било очевидно, че се подготвя нещо. Северновиетнамската пасивна заблуждаваща стратегия пак била стартирана, но този път на най-високо политическо ниво, с предложението от Нова година да започнат двустранни преговори. Това поставило началото на нов дневен ред, като отклонило вниманието на САЩ от подготовките на северновиетнамската армия и виетнамските комунисти. В Южен Виетнам последвали няколко незначителни атаки върху американско оборудване и било очевидно придвижването на северновиетнамската армия покрай Ке Сан, на границата между Северен Виетнам и Южен Виетнам. Американските подозрения се задълбочили, когато шестима офицери от северновиетнамската армия направили неуспешен опит да се промъкнат през портала на огневата база Ке Сан, преоблечени като морски пехотинци. Събудените часови започнали да стрелят.

Ке Сан бил типичен изолиран американски гарнизон, каквито имало в цял Южен Виетнам. Разположен на дванадесет мили южно от Северен Виетнам, на шест мили от Лаос и на осемстотин мили от Сайгон, Ке Сан се намирал по средата на канала за снабдяване със суровини на северновиетнамската армия на Хо Ши Мин, в северния ъгъл на Южен Виетнам. Този гарнизон бил охраняван от два елитни полка морски пехотинци от американската флота. Базата била трудно снабдявана, понеже била нависоко в планините, във вътрешността на страната, а освен това често бивала покривана с гъста мъгла. Заради прекалената си изолация, уязвимите си летища и открити постове, Ке Сан напълно приличал на втори „Диен Биен Фу“. Но най-алармиращо било обстоятелството, че тази база се намирала в обсега на всички оръжейни установки по границата на Северен Виетнам.

Генерал Уестморленд оставил посланиците в Сайгон и Вашингтон да се притесняват относно преговори със Северен Виетнам и започнал подготовка за оперативна намеса. В операция „Ниагара“ по въздуха били доставени множество незабележими наземни сензори, които да наблюдават дейността на северновиетнамската армия. На място във високосекретните бази, отдалечени от Тайланд, пристигнали много разузнавателни аналитици, които започнали да засичат разговори между обърканите войници на северновиетнамската армия: „Какви, по дяволите, са тези метални остриета, другарю?“ и още по-объркания отговор на другия войник: „Претърси ме, другарю, но ние закъсняваме за Ке Сан.“

Операция „Ниагара“ около Ке Сан била голям разузнавателен успех и към средата на януари 1968 г. тя засякла около 15 000 души от северновиетнамската армия, които се приближавали към американската военна база. Патрулите, от редиците на американските морски пехотинци, все по-често се сблъсквали с войници от северновиетнамската армия, които копаели по околните хълмове, понеже примката около комунистите се затягала. Генерал Уестморленд и щабът му все повече се убеждавали, че Ке Сан бил целта на дългоочакваната решителна атака на комунистите. Били получени още индикатори за вражеските намерения от разузнавателните сигнали и даже било наблюдавано нарастване на количеството радиостанции и допълнителен трафик около Ке Сан. Още по-объркващо било, че се наблюдавала голяма активност от виетнамските комунисти, която предупреждавала за атаки от тяхна страна на юг. Но вече било късно за каквито и да било действия, понеже американското внимание било насочено върху двете дивизии на северновиетнамската армия около Ке Сан, а не върху Виетконг, които се опитвали да се прегрупират и да получат допълнителни доставки на юг.

И последните съмнения се изпарили на 20 януари 1968 г., когато младши офицер от северновиетнамската армия дезертирал към американските часови в Ке Сан и информирал морските пехотинци, че две от отбранителните позиции на двата околни хълма щели да бъдат атакувани същата вечер, „като прелюдия към утрешната всеобща атака срещу американската база“. Командващият американската морска пехота, полковник Лоундс, се задействал незабавно. Двата хълма били атакувани и призори на 21 януари 1968 г. двата полка на американските морски пехотинци били хванати в капан в Ке Сап, а покриващата ги южновиетнамска сила трябвало да се оттегли в периметъра на огневата база. Ке Сан вече бил отрязан от останалата територия на Виетнам, обсаден и атакуван. Генерал Уестморленд, щабът му и американските разузнавателни аналитици накрая открили своя „Диен Биен Фу“.

Трудно е да определим точния ефект от атаката срещу базата в Ке Сан през януари 1968 г. върху американската психика. През цялото време американците били убедени, че трябвало да очакват отчаяна офанзива от хванатия в капан враг, както се случило в Ардените през 1944 г. Атаката се очаквало да бъде проведена срещу изолиран американски гарнизон и предназначена да донесе победа, насочена към получаването на обществена подкрепа за войната във Виетнам. Американският военен апарат, управляван на микроравнище, незабавно се впуснал в действие. Получили всъщност кризата, с която можели да се справят „ефективно“. В Белия дом президентът Джонсън получавал всекидневна информация за обсадата в Ке Сан върху специална релефна карта, копираща терена в Ке Сан, както и разположението на войските. Макнамара лично назначавал офицерите, които да наблюдават развитието на обсадата окоп по окоп. Нищо не било оставено на случайността. Нито една статистическа информация от обсадения гарнизон в Ке Сан, получена във Вашингтон, не била счетена за незначителна, че да бъде пренебрегната. Подкрепления и доставки летели към базата във Виетнам на висока цена и със значителен кураж. Не било пропуснато нито едно политическо или военно усилие, което да гарантира, че американският гарнизон щял да издържи на обсадата. Алтернативата била да се получи едновременно военна и обществена катастрофа.

Основната заблуждаваща мярка на генерал Гиап проработила брилянтно. Заслепено от собствените им предразсъдъци, вниманието на американците било привлечено към фалшивата атака, а не към истинското нападение. Това било триумф за северновиетнамските плановици и сериозен разузнавателен провал. Генерал Уестморленд дори издал предупреждение, че „щели да бъдат направени опити да засипят с прах очите на американците, отклонявайки ги от истинската атака в Ке Сан“. Всъщност, без да иска, той визирал офанзивата Тет, само че в случая очите на американците гледали към диверсионната атака в Ке Сан.

{img:naj_golemite_gafove_karta_22.png}

Но не всеки бил превърнат в глупак. Американските и южновиетнамските разузнавателни информационни бази направили големи усилия да пропуснат индикаторите, че съществувала опасност от атаки и на други места във Виетнам. По ирония на съдбата именно тези индикатори били счетени от американските военни командири за диверсионни мерки, целящи да отклонят американското внимание от истинската виетнамска цел, т.е. Ке Сан. Американското разузнаване било силно притеснено от увеличения информационен обмен на съобщения в Южен Виетнам. В един разузнавателен доклад, седмица преди събитията на Тет, американските разузнавачи предупредили за вълна от координирани атаки по територията на Виетнам. Разузнавачите пък на армията на Южен Виетнам съобщили за стотици индикатори относно планираните атаки на виетнамските комунисти по американските военни съоръжения и с демонстрационни цели. В резултат разузнавачите от армията на Южен Виетнам предприели поредица от разузнавателни операции, целящи да разкрият какво ставало всъщност. По крайбрежието на град Ки Нон на 28 януари те открили златна мина.