Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

В допълнение към тези ясни военни цели съществували и други три, които не били толкова ясни и не били широко афиширани. Първата била желанието на военновъздушния щаб да въвлече самолетите на „Луфтвафе“ на запад в една мащабна битка и така да нанесе големи поражения на немските въздушни бази във Франция. Втората се изразявала в чисто политически аспект, а именно да покажат на Съветския съюз, че Англия наистина искала да стъпи на шията на немците. Третата била най-неясната цел и представлявала желанието на канадското правителство да бъде въвлечено още повече във войната.

Първата от горепосочените цели щяла най-твърдо да изиграе ролята на коз в ръцете на Маунтбатън. Макар че Кралската военна флота и армията хитро се въздържали от въвличането на толкова сили в плана „Рутер“, началникът на въздушния щаб, маршал Портал, искал да демонстрира мощта на своята възобновена военновъздушна сила, каквато била тя през 1942 г., и да вкара в действие самолетите на „Луфтвафе“, за да нанесе съкрушително поражение срещу немците. Един голям самолет-изтребител щял да профучи в обсега на южните британски въздушни постове и щял да „прочисти пътя за самолетите на «Луфтвафе»“. Затова кралските военновъздушни сили се превърнали в охотни поддръжници на плана, докато персоналът на другите две военни сили го приемали равнодушно.

Политическите трудности, които срещнал Чърчил през пролетта и лятото на 1942 г., били до голяма степен от подкрепата му на плана „Рутер“ и в частност на предвидените действия на комбинираните операции. Всяка британска победа на запад щяла да бъде важен залог в сложното маневриране в отношенията, което изникнало на дневен ред между Съюзниците. Нуждата от решителни действия станала още по-остра след речта на Сталин през февруари 1942 г., в която той направил уклончивото предложение да дискутира отделно с Хитлер условията по едно евентуално примирие. Информираното веднага за речта британско външно министерство я преценило като опит на Сталин да договаря примирие с Хитлер или да накара Англия да разсее напрежението върху руснаците. При всички случаи Съветският съюз трябвало да бъде убеден в решителността на Англия да воюва. Една солидна атака на запад можела да бъде такова доказателство, независимо от изхода.

Понеже лятото било изпълнено с изморителни поражения в пустинята, а тътенът на политическото недоволство отеквал в ушите му, Чърчил станал още по-неспокоен и чувствал отчаяна нужда от успех — какъвто и да е успех. С падането на Тобрук на 21 юни 1942 г. политическият вулкан в Уестминстър и Уайтхол изригнал с пълна сила, понеже мърморенето срещу военното командване в Англия по време на войната излязло на повърхността. Пороят от критики в политиката и пресата се разраствал все повече и засипвал Чърчил и администрацията му. Бил издигнат вот на недоверие за правителството на Чърчил в Камарата на общините и независимо че изходът от гласуването изглеждал нагласена работа, Чърчил бил жестоко потресен. Той признал по-късно, че „единственото нещо, от което се страхувал най-много, бил крясъкът на Камарата на общините“.

Чърчил спешно се нуждаел от успех, за да оцелее, и той го знаел превъзходно. В момента разполагал със скептично настроени спрямо битката парламент и Уайтхол, с немците и стратегическите им съюзници, и накрая със Сталин и Рузвелт. Предпазливите и прагматични началник-щабове осуетили повечето от неговите военни авантюри, считайки ги за преждевременни. Чърчил, политикът, загрижен да поддържа мнението на тълпата за важността на демокрацията в политиката, се нуждаел от няколко бързи победи. Само бомбеният военен департамент, командван от заядливия Харис, и комбинираните операции, командвани от енергичния Луис Маунтбатън, споделяли мнението на Чърчил за провеждането на военни действия срещу врага през лятото на 1942 г.

Третата точка от плана за провеждането на операцията „Рутер“ била да бъдат постигнати най-значителните от човешка гледна точка резултати, но била най-трудна за изпълнение от останалите цели на атаката. Тя се състояла в желанието на канадската армейска сила, след като стояла в бездействие две години и половина, да се намеси активно във военните действия. След избухването на войната канадският премиер Макензи Кинг следвал политически стабилна и логична, но нетрайна политика. Той дал широка публичност за дейната подкрепа на Канада за войната, но всъщност не въвлякъл войските си в бойните действия. Но имайки предвид грубата агресивност на канадците и известния им боен дух, тази политика на ненамеса в бойните действия не можела да продължи вечно. Въпреки че хиляди канадци се събирали под знамето, Макензи Кинг бил наясно, че записването в бойните военноморски редици, особено във френскоговореща Канада, било рецепта за политически проблеми, и затова той бил длъжен лично да се увери, че канадците нямало да бъдат изложени на предните фронтови линии или поне шансовете им за битка да бъдат сведени до минимум.

Политическите противоречия, наследствени в канадската военна политика, принуждавали канадските политици да се завръщат обратно вкъщи в Отава. Създавайки голяма, добре обучена и добре въоръжена армия, която по-късно била изпратена в Съсекс, Англия, за да се подготви за битката, канадските политици установили, че тяхната военна машина си била изградила своя собствена движеща сила. Висшите командващи канадската войска в Англия, Макнатън, Крерар и Робъртс, след двугодишно обучение под собствена команда, вече настоявали активно да вземат участие в битката, дори и заради това да дадат възможност на войниците, на които им било скучно, нещо да правят. Както можело да се очаква, скуката прераснала в липса на дисциплина и канадците започнали да крадат, да се напиват, да се бият, да прибягват до сексуални насилия, което било в реда на нещата при една такава солидна група от млади мъже, събрани заедно, далече от къщи, които нямали какво да правят, а наоколо се скитали много млади, самотни жени.

Напразно канадският апарат за връзки с обществеността твърдял, че престъпленията на канадските войници не били повече от тези, извършвани от войниците от други националности. Нарастващото недоволство между вбесените граждани на Съсекс се изразило в това 3238 канадски войници да бъдат съдени по бързата процедура до август 1942 г. До 1942 г. канадците в Англия били най-упражнявалата се, но най-необучена армия във войната. Канадците и командирите им искали да се бият, когато генерал-лейтенант Хари Крерар, командващ 1-ви канадски корпус, бил извикан в щаба на Монтгомъри, на 27 април 1942 г. и запитан дали канадските войници биха искали да вземат участие в една огромна атака на френския бряг, отговорът му бил: „Не се и съмнявай!“

На 13 май 1942 г. началник-щабовете одобрили операцията „Рутер“. Както изглеждало, планът разчитал главно на фронталната атака покрай крайбрежния град Диеп, подкрепена от допълнителни флангови атаки, извършвани от отделни отряди, които да отблъснат бреговите батареи. Те пък щели да възпрепятстват приближаването към брега. Междувременно във въздуха щели да излетят хиляди самолети на военновъздушните сили, които трябвало да завземат контрола над въздушното пространство, за да изградят чадър на военновъздушно превъзходство. Тогава флотата трябвало да бомбардира града. „Рутер“ всъщност не бил добър план. Във финалната си фаза той бил значително отслабен, защото флотата отказала да предостави достатъчно бойни кораби за огнево подкрепление, а Кралските военновъздушни сили свели мащаба на здравата си бомбардировка срещу Диеп до няколко поредици от бомбардировки, които щели да бъдат извършени от самолети-изтребители и няколко обстрелващи атаки, за да се избегнат жертвите между френските цивилни граждани. Канадската втора дивизия щяла да предвожда нападението и щяла да плени немските радарни станции и летищата в Аркес, три мили навътре в града.

На 5 и 6 юли канадските войски се качили на своите кораби, подготвени за атаката, но щом времето започнало да се разваля, те получили заповед да заковат с летви шлюзовете и да изкарат бурята, изчаквайки благоприятни климатични условия на котва. Докато войските страдали от морска болест в своите малки десантни кораби, два немски бомбардировача се появили над пристанищата, където било съсредоточено голямо количество десантни войски, над един от островите Виг, и бомбардирали флотилията, без да постигнат значителни резултати. Понеже бурята не стихвала, на 7 юли операцията била отменена и войските слезли на брега, за да наводнят местните кръчми и барове на Южна Англия, разказвайки истории за рейда в Диеп, който всъщност не се състоял, и за ужаса, преживян по време на бурята на малките кораби. Всички загрижени относно плана за Диеп, счели, че той бил безнадеждно компрометиран и вече нямало да бъде споменат.

Добре, че станало така. Нито армейският командир Монтгомъри, нито военноморският командир в Портсмут, адмирал Уилям Джеймс, вярвали в плана и смятали, че бил изпълним. Колкото повече планът „Рутер“ набирал сила, толкова по-притеснени ставали те. Понеже бил армейски командир, Монтгомъри бил много притеснен относно идеята за фронтална пехотна атака, още повече, че тя трябвало да бъде извършена без необходимата бомбардировка от Кралските военновъздушни сили, които да смекчат съпротивата, защото бомбеният отдел не можел да го подсигури. Бърнард Лоу Монтгомъри, участник в Първата световна война, знаел доста за фронталните атаки без необходимото огнево подкрепление.

Командирът на Кралската флота в Портсмут и адмиралът, командващ земноводните военни сили, пък добре си спомняли съдбата на разрушителите „Принцът на Уелс“ и „Отпор“, застигнала ги само преди шест месеца в Малая. Те не възнамерявали да рискуват в битката бойни кораби, изпращайки ги на пет мили от вражеския бряг, без да са сигурни, че самолетите-бомбардировачи ги прикриват напълно. Министърът на флотата, адмирал Дъдли Паунд, се съгласил с тези условия от все сърце. Професионалната военна гледна точка била, че атаката в Диеп, ако бъдела извършена според плана „Рутер“, била некадърно замислена, липсвало й огнево подкрепление и била некоординирана. След като вече била отменена, всички можели спокойно да си отдъхнат.

Това, което последвало отменянето на плана „Рутер“, било началото на мистерията в Диеп. Кипейки от гняв заради отменянето на така дълго лелеяния проект, който щял да заздрави командващата му позиция в очите на публичното пространство, Маунтбатън решил да действа на своя глава. На 8 и 11 юли той свикал две съвещания на основния персонал, който взел участие в оригинално планираната операция в Диеп, и го помолил за подкрепа, за да подготвят отново рейда.

Понеже второто заседание било проведено на 11 юли, няколко от последователите на Маунтбатън били помолени да останат, след като главните критици на новата схема напуснели залата. Никой не може ясно да обясни какво е въодушевило закритата среща, която последвала, но оттогава Маунтбатън и неговият главен щабен офицер, капитан Джон Хюз-Халет, били изцяло посветени на операцията, която щяла да замести отменения план „Рутер“. Тя била наречена „Джубили“, а целта отново била Диеп.

Всяка по-мащабна атака срещу континентална Европа трябвало да бъде одобрена от началник-щабовете. Обаче това, което последвало, било една от най-забележителните истории, случили се през Втората световна война: командирът на комбинираните операции, протежето на премиера и любимецът на медиите, лорд Луис Маунтбатън, решил да заблуди началник-щабовете на Британските комбинирани операции, Британските разузнавателни координационни служби, другите въоръжени служби и повечето от своите щабни офицери. Маунтбатън решил пак да предприеме отхвърлената атака срещу Диеп, наричайки я с друго име и без официалното разрешение за нейното провеждане. Той признал към края на живота си в едно интервю, излъчено в телевизията на BBC през 1972 г.: „Аз взех необикновено и по-скоро самонадеяно решение, което се състоеше в това отново да начертаем и изпълним операцията срещу Диеп.“

Дори капитан Хюз-Халет, най-близкият съратник на Маунтбатън, напълно отдаден на каузата за нова атака срещу Диеп, бил загрижен за липсата на одобрение от най-висшите етажи на властта в Англия. Той посочил, че като главен щабен офицер в департамента на комбинираните операции се нуждаел от цитирането на официално разрешение дори и само в документите, придружаващи плана или в официалните реквизиции. Затова на 17 юли началникът на комбинираните операции официално уведомил началник-щабовете и помолил отговорната за тази цел координираща комисия да вземе решение, чрез което да бъде включено в протокола за следващата им среща обсъждането на следната точка: „Командирът на комбинираните операции е насочен да предприеме една спешна военна операция, която да замени плана «Рутер», използвайки същите военни сили.“ На което началник-щабовете решително се възпротивили и точката не била вписана в протокола.

Маунтбатън започнал да става все по-отчаян. Той имал още една среща с началник-щабовете на 25 и 26 юли, на която ги помолил за официално позволение да предприеме широкомащабни рейдове, но без да уточнява всеки път целите и мишените си. Вече ревнив и завистлив от бързото израстване в службата и привилегирования достъп на Маунтбатън до висшите кръгове на властта, началник-щабът не се съгласил да даде такова позволение. На 27 юли било взето решение, което съвсем леко разширявало пълномощията на Маунтбатън да извършва планиране на военни операции, но всъщност било взето по-важното решение, чрез което Комбинираните операции, преди да предприемат военни действия, трябвало да искат позволение от началник-щабовете.

Това обаче било достатъчно за Маунтбатън. Въодушевен, че получил шанса си и в належаща нужда да предприеме нещо незабавно, той отправил директни заповеди към Хюз-Халет и няколко от офицерите, които се ползвали с доверието му, да продължат с подготовката на плана. Никой не знае какво е казал на Хюз-Халет, но няма никакво съмнение, че то въвело Хюз-Халет в заблуждение за новото положение на нещата. Може би Маунтбатън му е заявил, че е получил необходимите правомощия от началник-щабовете за плана „Джубили“, с официалното позволение от решението, взето на 27 юли, което разширявало само правомощията му да изготвя и съставя планове за военните операции. Хюз-Халет вярвал в това, което Маунтбатън му казвал. Всеки главен щабен офицер би повярвал на своя началник.

На 28 юли били издадени заповеди към специално подбрани щабни офицери, че планът „Рутер“ пак бил в сила, ползващ се с официалната подкрепа на началник-щабовете, но вече под кодовото име „Джубили“. Новите оперативни заповеди били издадени към атакуващите щабове на 31 юли и цялото безумие по планирането на отменената операция започнало отново. На 12 август началник-щабовете отбелязали, че Маунтбатън можел, по принцип, да предприеме военна операция, заместваща изоставения план „Рутер“. Диеп не бил нито споменат, нито дискутиран.

До края на дните си Маунтбатън използвал тези размити директиви от началник-щабовете, чрез които създавал впечатлението, че получил от тях официално позволение за втория си рейд в Диеп. Интересно е, че нито колегите му от началник-щабовете, нито документите от Кабинета, потвърждавали претенциите му по време и след края на войната. Дори Чърчил срещал трудности, спомняйки си решенията за рейда в Диеп, когато пишел своята история за войната, „Движещата сила на съдбата“, публикувана през 1950 г. Накрая, разстроен, той приел за достоверен разказа на Маунтбатън и поел отговорността за Диеп върху себе си. Но ние знаем от кореспонденцията му, че Чърчил направил това признание, защото нито той, нито някой от приближените му открили документи, които да доказват обратното.

Всъщност не съществувало официално позволение да бъде предприета отново операцията за втора атака срещу Диеп, което Маунтбатън знаел прекрасно. Той заобиколил проблема с войските, като казал на канадските командири да задържат новите подробности, получени за операцията, само за себе си „в интерес на сигурността“. Ограниченият брой щабни офицери започнали да съставят план по изпълнението на „Джубили“ в пълна секретност. Но не всеки бил информиран. Под прикритието на думата „сигурност“ някои от ключовите офицери били държани „на тъмно“ относно плана. Адмирал Байли-Грохман, който не бил склонен към сътрудничество, бил изключен от плана, а неговото място Маунтбатън предложил на капитан Хюз-Халет. Армейският щаб в генералната щабквартира на Монтгомъри бил пренебрегнат, понеже Маунтбатън вече директно контактувал с командването на канадската армейска група. Най-опасно се оказало обстоятелството, че нито началник-щабът на Маунтбатън, нито главният офицер-разузнавач за свръзка и неговият заместник, генерал-майор Хейдън, били информирани, че операцията в Диеп щяла да бъде предприета отново. Затова било учудващо обстоятелството как Маунтбатън се надявал да се измъкне от тази каша. Може би той залагал на факта, че изходът щял да се превърне в огромен успех за британците и на истината, че „победителите не ги съдят“.

Реалната опасност за новата операция на Маунтбатън се кореняла в разузнаването. Логистичното управление и администрацията винаги щели да разобличат играта. Изискванията на разузнаването щели да поставят мишената на открито, но все пак Маунтбатън се нуждаел от претекст, за да поиска карти, планове, снимки и информация за Диеп. Всъщност той имал две заплахи за сигурността си: освен че трябвало да запази подготовката на новата операция в Диеп в тайна от немците, трябвало да я пази в тайна и от британските началник-щабове. Мащабът на заблудата спирал дъха. Но все пак Маунтбатън продължавал да се нуждае от разузнаване, от разузнавателни материали, за да предприеме нападение срещу защитените пристанища в окупирана Европа.

През годините Англия показала значително умение в управлението на разузнаването. Учейки се от грешките си, британците прецизирали главния принцип от 1941 г., т.е. всички операции трябвало да бъдат докладвани и надлежно отбелязвани в Борда на вътрешната служба за сигурност. Целта зад този типично бюрократичен принцип, била проста, но важна, а именно: Бордът на вътрешната служба за сигурност бил предпоставката да не се предприемат некоординирани операции за заблуда. Само той координирал дейността на Лондонската контролираща секция, която създала секретния план за заблуда, предприет от британците. Той е описан във втора глава. Бордът на вътрешната служба за сигурност бил отговорен и за сигурността на операциите. Само Бордът на вътрешната служба за сигурност знаел какви лъжи и какви истински данни изтичали към немците чрез няколкото контраразузнавателни и заблуждаващи операции. Само той можел да прецени общия риск за сигурността във всяка операция.

Маунтбатън нарочно не информирал Борда на вътрешната служба за сигурност за плана „Джубили“. Официалната история „Британското разузнаване през Втората световна война“ ясно описва пропуска. Маунтбатън не само не помолил за подкрепа от по-големите разузнавателни служби, като Секретната разузнавателна служба, но се придържал и разчитал на съществуващото разузнавателно досие, останало от плана „Рутер“. Той обновил основните разузнавателни информации със специално създадени за целта („Ad hoc“) разузнавателни задачи на ниско ниво, изразяващи се в осъществяването на въздушни разузнавателни снимки и създаването на сигналноразузнавателни отдели, които да изпълняват разузнавателните задания от щаба на комбинираните операции, без да задават въпроси.

Опасностите от това незачитане на разузнаването били сериозни. На първо място, Маунтбатън рискувал да не получи най-добрата информация за своите войски, които щели да акостират на брега. На второ място, той не можел да бъде сигурен дали немците знаят, че щял да предприеме подобна операция. Диеп, тогава била компрометирана мишена. 6000 войници говорели за отменения план „Рутер“ от 7 юли. И защо да не го правят? Тази операция била вече в историята. Всеки риск за реалната безопасност на рейда в Диеп безвъзвратно отминал. За да задълбочи още проблема, Лондонската контролираща секция започнала да подава подбрани късчета информация за стария рейд в Диеп на немския разузнавателен щаб. Сега, когато планът „Рутер“ бил отменен, не съществували никакви ограничения да захранват с наистина пикантни новини врага, за да увеличат доверието на Абвера в двойните разузнавателни агенти, лоялни към британската разузнавателна служба МИ-5.

Британската двойна операция, при която използвали двойните агенти на МИ-5 да изпращат фалшиви сигнали на своите немски началници, получили своя ден на големи събития през лятото на 1942 г. В резултат немската разузнавателна служба получила четири специфични предупреждения за атаката в Диеп от фалшивите си агенти, на които вярвали в Англия. Немците всъщност знаели, че някои спекулирали с информацията за предприемането на втора военна операция в Диеп, която била операция за нарочна заблуда, извършвана от двойните фалшиви разузнавателни агенти на Абвера, работещи и за МИ-5. Това обяснявало нещата. Но по-достоверното обяснение било, че Бордът на вътрешната служба за сигурност дал зелена светлина за изтичането на излишната секретна информация към Абвера, след като планът „Рутер“ бил отменен. Единственият проблем бил, че информацията не била излишна. Диеп наистина щял да бъде атакуван, но Маунтбатън решил да не уведомява Борда на вътрешната служба за сигурност за това. Рисковете, пред които щели да се изправят силите на Маунтбатън, били ужасяващи.

При един от тези обрати на съдбата, които се случват на война, немските разузнавателни служби не уведомили за предстоящата атака местните войски на територията на Диеп. Макар че се получили конкретни съобщения на 17 и 18 август 1942 г. на френските брегове и макар че и Хитлер, и немският главнокомандващ Рундщет предупреждавали, че може да бъдат предприети рейдове срещу френските брегове, няма доказателства, че немските разузнавателни служби информирали за предстояща атака в Диеп местните войски. Няма доказателство, че немците получили допълнителни подкрепления или че очаквали канадците. Нито Маунтбатън, нито канадският разузнавателен щаб обаче можели да знаят.

Разузнавателните изисквания за операция „Джубили“ били недвусмислени. За да се атакува защитен бряг, оперативният щаб се нуждаел от четири вида информация, т.е., топографията на бойното поле; силата на врага, неговото разположение и концентрация в района; вражеските оръжия, тяхното местоположение и възможности; и познаване на вражеските планове.

Нито един от четирите вида информация не изглеждал труден за придобиване, но за получаването им било необходимо изграждането на цял пантеон от разузнавателни източници и агенции. Например разпределението на бреговите наклони било описано във военните книги, но в случай че придойдел приливът, подводните плувци пак трябвало да проверят района, и то в деня на атаката, за да избегнат всякакви изненади. Информацията за силата на врага, разпределението на неговите войски и бойния им дух можела да се събере чрез фотографско разузнаване, докладите на разузнавателните агенти, събраната строго секретна информация и дори чрез открити източници. Откривайки, че вражеското оръжие и запаси на склад били по-стабилни, щом фотографското разузнаване открило местоположението им, то вече на помощ можела да дойде само информацията от местните разузнавателни агенти, откраднатата информация или събраната строго секретна информация, за да разкрият детайлите, които убягвали от снимките. И накрая познанието на вражеските позиции можело да дойде само от пленени и откраднати документи и допълнителна строго секретна информация.

От всичко дотук става ясно, че била необходима цялата разузнавателна британска сила, за да бъде проведена успешно такава мащабна операция, като тази срещу Диеп. Разузнавателната британска сила можела да отговори подробно на всички поставени въпроси. Но ако Маунтбатън помолел за помощ британското разузнаване, той бил наясно, че то щяло да информира незабавно за целите му британския кабинет, който пък щял да информира началник-щабовете за новата операция в Диеп и те можели да я спрат. Така че, прескачайки началник-щабовете, Маунтбатън трябвало да прескочи и британската разузнавателна служба.

Пренебрегвайки разузнавателната общност, той поемал риска да държи „на тъмно“ своите войски, без да им предоставя достъп до важната за тях информация. Пропускът да бъдат използвани достъпните разузнавателни източници, щял да предизвика ненужни жертви. В случая могат да бъдат представени два прости, но смъртоносни примера: първо, брегът в Диеп бил стръмен и много каменист за танковете; второ, в пещерите по двата фланга на фронта, били позиционирани артилерийски оръжия, умело покрити, които не се виждали от брега. Пропускът да бъдат отбелязани тези капани, щял да погуби много канадци в деня на атаката. Всъщност и двата капана можели лесно да бъдат открити от смесената разузнавателна комисия и наличните доклади, ако знаели какво предстояло. Но Маунтбатън не рискувал да ги моли за помощ в тази ситуация.