Среднощно слънце
жүктеу/скачать 1.02 Mb.
|
| Хубави странични решетки ...
Несъмнено си пожелавам 60 000 долара лежащи някъде наблизо ... Извъртях се през тълпата похотливи момчета към колата си; след секунда колебание Бела последва примера ми. „Показна,” промърморих аз когато тя се качи. „Какъв вид кола е това?” зачуди се тя. „M3.” Тя се смръщи. „Не говоря езика на ’Car and Drive’.” „Това е BMW.” Завъртях очи, а после се концентрирах да дам назад без да смажа някого. Трябваше да погледна няколко момчета, които изглежда не желаеха да се мръднат от пътя ми. Половин-секундна на среща с гневния ми поглед изглежда бе достатъчна, за да ги убеди. „Още ли си ядосана?” попитах я аз. Смръщването й се бе отпуснало. „Определено,” отговори грубо тя. Въздъхнах. Навярно не трябваше да засягам темата. Е, добре. Предполагам, че можеше да се опитам да се компенсирам. „Ще ми простиш ли, ако се извиня?” Тя помисли върху това за момент. „Може би ... ако наистина го имаш предвид,” реши тя. „И ако обещаеш да не го правиш отново.” Нямаше да я лъжа, а нямаше начин да се съглася с това. Навярно, ако й предложех друга размяна. „Какво ще кажеш, ако наистина го имам предвид, и се съглася да те оставя ти да шофираш в събота?" Свих се вътрешно при мисълта. Смръщването отново се появи между очите й, докато обмисляше новата сделка. „Става,” каза тя след момент размишление. Сега за извинението ми ... Никога не се бях опитвал преди да омая Бела нарочно, но сега изглеждаше подходящото време. Вгледах се дълбоко в очите й докато откарвах от училището, чудейки се дали го правя правилно. Използвах убедителния си тон. „Тогава много съжалявам, задето те разстроих.” Сърдечния й пулс биеше по-силно от преди и ритъмът изведнъж стана отсечен. Очите й се разшириха, като изглеждаха леко зашеметени. Усмихнах се наполовина. Изглежда го направих както трябваше. Разбира се, на мен също ми беше малко трудно да погледна встрани от очите й. Еднакво омаяни. Добре, че пътят го бях запомнил. „И ще съм на прага ти рано-рано събота сутринта,” добавих аз, завършвайки спора. Тя мигна бързо, разклащайки глава, сякаш за да я проясни. „Ъм,” каза тя, „Няма да помогне за ситуацията с Чарли, ако едно волво е паркирано на алеята без обяснение.” Ах, все пак колко малко ме познаваше тя. „Нямах намерението да докарвам кола.” „Как-„ започна да пита тя. Прекъснах я. Отговорът щеше да е труден за обяснение без демонстрация, и едва ли сега му беше времето. „Не се притеснявай за това. Ще бъда там, без кола.” Тя кривна главата си на една страна и за секунда изглеждаше така, сякаш ще притисне за още, но след това явно промени решението си. „Вече по-късно ли е?” попита тя, напомняйки ми за разговора днес в закусвалнята; тя бе оставила един труден въпрос, само за да се върне към друг, който бе по-непривлекателен. „Предполагам че е,” съгласих се неохотно. Паркирах пред къщата й, стягайки се докато се опитвах да измисля как да й го обясня ... без да направя чудовищната ми природа прекалено видима, без да я изплаша отново. Или това бе грешно? Да омаловажавам тъмната си страна? Тя чакаше със същата учтива, заинтересована маска, която бе сложила на обяд. Ако бях по-малко притеснен, абсурдното й спокойствие щеше да ме разсмее. „И ти все още искаш да знаеш защо не можеш да ме видиш как ловувам?” попитах аз. „Е, по-скоро се чудех относно реакцията ти,” каза тя. „Уплаших ли те?” попитах аз, сигурен, че тя ще отрече. „Не.” Опитах се да не се усмихвам, и се провалих. „Извинявам се, че съм те изплашил.” А после усмивката ми изчезна заедно с мимолетния ми хумор. „Беше просто самата мисъл ти да си там ... докато ловуваме.” „Това би било лошо?” Картината в съзнанието ми бе прекалено много - Бела, толкова уязвима в празната тъмнина; аз, извън контрол ... Опитах се да я прогоня от главата си. „Извънредно.” „Защото ...?” Поех дълбоко въздух, концентрирайки се за момент върху горящата жажда. Да я чувствам, да я преодолявам, доказвайки властта ми над нея. Тя никога повече нямаше да ме контролира - копнеех това да е истина. Аз щях да бъда безопасен за нея. Вгледах се в желаните облаци, без да ги виждам, като ми се искаше да повярвам, че непоколебимостта ми би била от значение, ако бях ловувал когато срещнах аромата й. „Когато ловуваме ... се оставяме на инстинктите си,” казах й аз, премисляйки всяка дума, преди да я изрека. „Ръководим се по-малко от разсъдъка си. Особено обонянието. Ако бе някъде наблизо до мен когато изгубя контрол по този начин ...” Поклатих глава в агония при мисълта за това какво щеше - не какво можеше, а какво щеше - непременно да се случи тогава. Слушах как сърдечния и пулс се извади от строя , а после се обърнах, неспокоен, за да разгадая очите й. Лицето на Бела бе спокойно, очите й мрачни. Устата й бе свита само малко, което предположих, че бе безпокойство. Но безпокойство за какво? Нейната собствена безопасност? Или силната ми болка? Продължих да се взирам в нея, опитвайки се да преведа неясното й изражение в сигурни факти. Тя гледаше втренчено към мен. След момент очите й се разшириха, а зениците й също, въпреки че светлината не се бе променила. Дишането ми се учести и внезапно тишината в колата изглежда бръмчеше, точно както и в затъмнената стая по биология този следобед. Пулсиращият електрически ток отново се движеше между нас и желанието ми да я докосна беше, за кратко време, дори по-силно от нуждите на жаждата ми. Туптящото електричество ме караше да се чувствам сякаш отново имах пулс. Тялото ми пееше заедно с него. Сякаш бях човек. Повече от всичко на света исках да почувствам топлината от устните й върху моите. За една секунда отчаяно се борих да намеря силата, контрола, за да съм способен да доближа устата си толкова близо до кожата й ... Тя вдиша остро и едва тогава осъзнах, че когато аз започнах да дишам по-бързо, тя напълно бе спряла да диша. Затворих очите си, опитвайки се да скъсам връзката помежду ни. Никакви грешки повече. Съществуването на Бела бе обвързано с хиляда деликатно балансирани химически процеси, всичките толкова лесно разрушими. Ритмичното разширяване на белите й дробове, струята кислород, бяха живот или смърт за нея. Трептящият ритъм на крехкото й сърце можеше да бъде спрян от толкова много глупави инциденти или заболявания, или ... от мен. Не вярвах, че който и да е член на семейството ми би се колебал, ако на него или на нея им бе предложен шанса да се върнат назад - ако той или тя можеха да заменят безсмъртието за смътност наново. Всеки един от нас би влязъл в огъня за това. Да гори толкова дни или векове, колкото бе нужно. Повечето от нашия вид ценяха безсмъртието повече от всичко друго. Дори имаше хора, които копнеят за това, които търсеха в мрачните места тези, които можеха да им дадат възможно най-злия подарък ... Не и ние. Не и моето семейство. Ние бихме заменили каквото и да било, за да бъдем хора. Но никога никой от нас не бе бил толкова отчаян за път назад, колкото аз бях сега. Взирах се в микроскопичните дупчици и пукнатини в предното стъкло, сякаш имаше някакво решение, скрито в в него. Електричеството не бе затихнало и трябваше да се концентрирам, за да задържа ръцете си на волана. Дясната ми ръка отново започна да ме щипе безболезнено, откакто я бях докоснал преди това. „Бела, мисля, че трябва да се прибираш.” Тя веднага се подчини, без коментар, излизайки от колата и затваряйки вратата зад себе си. Беше ли почувствала възможността за беда толкова ясно, колкото и аз? Болеше ли я, че си тръгва, така както ме болеше мен да я пусна да си отиде? Единственото утешение беше, че щях скоро да я видя. По-скоро отколкото тя щеше да ме види. Усмихнах се на това, после свалих стъклото и се наведох, за да й проговоря още веднъж - сега бе по-безопасно, тъй като топлината на тялото й бе извън колата. Тя се обърна, любопитна, да види какво искам. Все още любопитна, въпреки че ми бе задала толкова много въпроси днес. Моето собствено любопитство бе напълно незадоволено; отговаряйки на въпросите й днес, единствено разкрих тайните си - малко бях получил от нея, освен собствените ми догадки. Това не беше честно. „Оу, Бела?” „Да?” „Утре е мой ред.” Челото й се смръщи. „Твоят ред за какво?” „Да задавам въпроси.” Утре, когато щяхме да сме на по-безопасно място, заобиколени от свидетели, щях да получа моите отговори. Ухилих се при мисълта, а после се обърнах настрана, защото тя не извърши никакво движение, за да си тръгне. Дори когато бе извън колата, ехото от електричеството бръмчеше във въздуха. Аз също исках да изляза, да я съпроводя до вратата като извинение да остана до нея ... Никакви грешки повече. Настъпих газта и после въздъхнах, когато тя изчезна зад мен. Изглеждаше сякаш постоянно бягах към Бела или пък надалеч от нея, като никога не оставах на място. Щеше да трябва да открия някакъв начин да не отстъпвам, ако щяхме да имаме малко покой някога. жүктеу/скачать 1.02 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|