Среднощно слънце
жүктеу/скачать 1.02 Mb.
|
превод : sironojka 11. Въпроси CNN съобщиха първи новината. Бях доволен, че бе попаднало в новините преди да отида на училище, разтревожен да чуя как хората щяха да го разкажат и колко внимание би събрало. За щастие, денят беше пълен с новини. Имаше земетресение в Южна Америка и политическо отвличане в Средния Изток. Така че, това завърши единствено спечелвайки няколко секунди, няколко изречения и една неясна снимка. „Алонзо Калдерас Уалъс, заподозрян сериен изнасилвач и убиец, издирван в щатите Тексас и Оклахома, беше арестуван предната нож в Портланд, Орегон, благодарение на анонимно сведение. Уалъс бе открит в безсъзнание на една алея рано тази сутрин, само на няколко ярда от полицейското управление. Длъжностните лица не могат да ни кажат за сега дали той ще бъде екстрадиран към Хюстън или Оклахома, за да бъде съден.” Фотографията беше неясна, снимка на лицето му, и имаше гъста брада на нея. Дори и Бела да я беше видяла, тя вероятно нямаше да го познае. Надявах се, че няма; щеше ненужно да я изплаши. „Предаванията тук, в града, ще са безгрижни. Прекалено надалече е, за да се сметне като местен интерес,” каза ми Алис. „Добре беше, че Карлайл го изведе извън щата.” Кимнах. Въпреки всичко, Бела не гледаше много телевизия, а не бях виждал баща й да гледа нещо друго, освен спортни канали. Бях направил каквото можех. Това чудовище вече не ловуваше, а аз не бях убиец. Във всеки случай, не и напоследък. Бях прав да се доверя на Карлайл, колкото и все още да ми се искаше, да не се беше отървал толкова лесно. Усетих, че се надявах да го екстрадират в Тексас, където смъртното наказание беше толкова популярно ... Не. Това не беше от значение. Щях да го оставя зад себе си и да се концентрирам върху това, което бе по-важно. Бях напуснал стаяла на Бела преди по-малко от час. Вече копнеех да я видя отново. „Алис, имаш ли нещо против-„ Тя ме прекъсна. „Розали ще кара. Ще се прави на пияна-заляна, но знаеш, че ще се зарадва на предлога да покаже колата си.” Алис се засмя. Ухилих й се. „Ще се видим в училище.” Алис въздъхна, а усмивката ми стана гримаса. Знам, знам, помисли си тя. Все още не. Ще почакам докато станеш готов Бела да ме познава. Трябва да знаеш, въпреки това, че не само аз съм егоистична. Бела ще ме хареса, също. Не й отговорих, докато бързах да изляза през вратата. Това беше различен начин за разглеждане на ситуацията. Щеше ли Бела да иска да се познава с Алис? Да има вампирка за приятелка? Тъй като познавах Бела ... идеята въобще не би я притеснила. Смръщих се на себе си. Какво искаше Бела, и какво бе най-добро за нея, бяха две отделни неща. Започнах да се чувстван неспокоен когато паркирах колата си на алеята на Бела. Човешката поговорка гласеше, че нещата изглеждат различни на сутринта - че нещата се променят когато поспиш, преди да вземеш решение. Щях ли да изглеждам различно за Бела на слабата светлина на мъгливия ден? По-зловещ или по-малко зловещ отколкото в тъмнината на нощта? Беше ли угаснало доверието, докато тя бе спала? Щеше ли най-накрая да е изплашена? Погледнах часовника. Предположих че - взимайки предвид това, че бързината на грохналия й пикап би трябвало да я ограничава - тя закъсняваше малко. Бела се втурна навън от къщата, раницата с книгите й се плъзгаше надолу от рамото й, косата й беше на объркани кичури, които вече падаха настрани от тила й. Дебелият зелен пуловер, който беше облякла, не бе достатъчен, за да предпази слабите й рамена от това да се свият на студената мъгла. Дългият пуловер бе прекалено голям за нея, неласкателен. Прикриваше тънката й фигура, превръщайки всичките й деликатни извивки и нежни линии в безформена бъркотия. Насладих се на това почти толкова, колкото ми се и искаше тя да бе облякла нещо, приличащо повече на меката синя блуза, която бе носила вчера ... платът бе прилепнал по кожата й по толкова привлекателен начин, с достатъчно дълбоко деколте, за да разкрие хипнотизиращия начин, по който ключиците й се извиваха настрана от вдлъбнатината под гърлото й. Синьото се лееше като вода около тънката форма на тялото й ... Беше по-добре - крайно необходимо - да държа мислите си надалеч, надалеч от тази форма, така че бях благодарен на неподобаващия пуловер, който носеше. Не можех да си позволя да правя грешки, а би било огромна грешка да мисля постоянно за странните видове глад, тези мисли за устните й ... кожата й ... тялото й ... трептяха свободно вътре в мен. Гладове, които ме бяха отбягвали сто години. Но не можех да си позволя мислите да я докосна, защото това бе невъзможно. Щях да я счупя. Бела се извърна пред вратата, бързайки толкова, че почти пробяга край колата ми без да я забележи. После намали и спря, колената й се стегнаха като на малко жребче. Раницата й се плъзна по-надолу към ръката й, а очите й се ококориха когато се фокусираха върху колата. Излязох, без да се опитвам да се движа с човешка скорост, и отворих пасажерската врата за нея. Нямаше да се опитам да я заблуждавам повече - поне когато бяхме сами, щях да бъда себе си. Тя ме погледна, отново смаяна, когато аз привидно се появих от мъглата. А после изненадата в очите й се промени в нещо друго и аз вече не бях уплашен - или надяващ се - че чувствата й към мен се бяха променили в хода на нощта. Топлина, възхищение, очарование, всичко плуващо в разтопения шоколад на очите й. „Искаш ли да се повозиш с мен днес?” попитах аз. За разлика от вечерята снощи, щях да я оставя тя да избере. От сега нататък, винаги трябваше да е нейн избор. „Да, благодаря,” промърмори тя, качвайки се в колата ми без колебание. Ще спре ли някога да ме изпълва с трепет това, че аз бях този, на когото тя казваше ‘да’? Съмнявах се. Минах внезапно от другата страна на колата, нетърпелив да се присъединя към нея. Тя не показа признак, че е шокирана от внезапното ми появяване отново. Щастието, което чувствах когато тя седна до мен, този път нямаше прецедент. Колкото и да се наслаждавах на любовта и компанията на семейството ми, въпреки разнообразните забавления и развлечения които светът предлагаше, никога не съм бил толкова щастлив колкото сега. Дори знаейки, че е грешно, че това вероятно може да не свърши добре, не можех повече да крия усмивката от лицето си. Якето ми беше сгънато върху облегалката на седалката. Видях, че тя го погледна. „Взех якето за теб,” казах й аз. Това бе извинението ми, ако трябваше да осигуря някакво, за да се появя неканен тази сутрин. Беше студено. Тя нямаше яке. Със сигурност, това бе приемлива форма на кавалерство. „Не исках да се разболееш, или нещо такова.” „Не съм чак толкова деликатна,” каза тя, взирайки се в гърдите ми, отколкото в лицето ми, сякаш беше нерешителна да срещне погледа ми. Но сложи якето преди да се наложи да прибегна до командване или убеждаване. „Не си ли?” промърморих на себе си. Тя гледаше втренчено пътя, докато аз ускорявах към училище. Можех да понеса мълчанието само за няколко секунди. Трябваше да знам какви бяха мислите й тази сутрин. Толкова много се бе променило между нас от последния път, когато слънцето светеше. „Какво, няма ли поне двайсетина въпроса днес?” попитах аз, поддържайки го весело отново. Тя се усмихна, изглежда доволна, че повдигнах темата. „Въпросите ми притесняват ли те?” „Не толкова колкото реакциите ти,” казах честно аз, усмихвайки се в отговор на нейната усмивка. Устата й се изви надолу. „Лошо ли реагирам?” „Не, това е проблема. Приемаш всичко толкова хладнокръвно - неестествено е.” Нито един писък за сега. Как бе възможно това? „Кара ме да се чудя какво си мислиш наистина.” Разбира се, всичко, което тя правеше, или не правеше, ме караше да се чудя. „Винаги ти казвам какво си мисля.” „Редактираш.” Зъбите й отново се притиснаха към устната й. Изглежда тя не забелязваше когато го правеше - беше несъзнателен отговор на напрежение. „Не много.” Само тези думи бяха достатъчни, за да развълнуват любопитството ми. Какво криеше тя упорито от мен? „Достатъчно, за да ме подлудиш,” казах аз. Тя се поколеба, а после прошепна, „Не искаш да го чуваш.” Трябваше да помисля за момент, да премина през целия ни разговор снощи, дума по дума, преди да направя връзката. Навярно отне толкова много концентрация, защото не можех да си представя нищо, което да не искам тя да ми каже. И после - защото тонът й беше същият като вчера; внезапно в него отново имаше болка - си спомних. Единият път, когато я помолих да не казва мислите си. Никога не казвай това, почти бях изръмжал аз. Бях я разплакал ... Това ли криеше тя? Дълбочината на чувствата си към мен? Това, че за нея нямаше значение дали съм чудовище, и че мислеше, че е прекалено късно да промени решението си? Бях неспособен да говоря, защото щастието и болката бяха прекалено силни за да се изрекат с думи, борбата между тях също бе прекалено дива, за да се изкаже свързан отговор. Беше тихо в колата, с изключение на спокойния ритъм на сърцето и белите й дробове. „Къде е останалата част от семейството ти?” попита внезапно тя. Поех дълбоко дъх - с истинска болка регистрирайки аромата й в колата за първи път; свиквах с това, осъзнах аз със задоволство - и се напрегнах да бъда небрежен отново. „Взеха колата на Розали.” Паркирах на празното място до колата от въпроса. Скрих усмивката си докато гледах как очите й се разширяват. „Доста показна, а?” „Ъъ, уау. След като има това, защо се вози с теб?” Розали щеше да се зарадва на реакцията на Бела ... ако беше безпристрастна спрямо Бела, което навярно нямаше да се случи. „Както казах, показна е. Опитваме се да се впишем.” „Не успявате,” каза ми тя, а после се засмя безгрижно. Радостния, напълно необезпокоения звук на гласа й стопли празните ми гърди, в момента, в който главата ми се замая от съмнение. „Тогава защо днес шофира Розали, след като е по-подозрително?” зачуди се тя. „Не си ли забелязала? Нарушавам всички правила сега.” Отговорът ми трябваше да е леко плашещ - така че, разбира се, Бела му се усмихна. Тя не изчака да й отворя вратата, точно както и вчера. Трябваше да се преструвам на нормален тук, в училище - така че, не можех да се движа достатъчно бързо, за да предотвратя това - но тя просто щеше да трябва да свикне да се отнасят към нея по-вежливо, и щеше да свикне скоро. Вървях толкова близо до нея, колкото се осмелявах, наблюдавайки внимателно за какъвто и да било знак, че близостта ми я смущава. На два пъти ръката й се подръпна към мен, а после тя я върна обратно. Изглеждаше сякаш искаше да ме докосне ... Дишането ми се ускори. „Защо въобще имате такива коли? Щом търсите усамотение?” попита тя докато вървяхме. „Глезотия,” признах аз. „Всички обичаме да караме бързо.” ‘Образи,” промърмори тя с кисел тон. Не вдигна поглед, за да види в отговор ухилването ми. Ъх! Не мога да повярвам! Как, по дяволите, Бела бе успяла в това? Не разбирам! Защо? Душевното объркване на Джесика прекъсна мислите ми. Тя чакаше Бела, като се бе подслонила от дъжда под периферията на покрива на закусвалнята, със зимното яке на Бела в ръцете й. Очите й бяха разширени от отказа й да повярва. В следващия момент Бела също я забеляза. Лека розовина докосна бузите й когато Бела улови изражението на Джесика. Мислите в главата на Джесика бяха сравнително ясни върху лицето й. „Здрасти, Джесика. Мерси, че си спомни. Тя протегна ръка за якето и Джесика й го подаде безмълвно. Трябваше да съм учтив с приятелите на Бела, независимо дали бяха добри или лоши приятели. „Добро утро, Джесика.” Уоау ... Очите й даже станаха по-големи. Беше странно и забавно ... и, честно казано, малко неудобно ... да осъзная колко много ме бе смекчило това, че бях близо до Бела. Изглеждаше така, сякаш никой вече не се страхуваше от мен. Ако Емет разбереше това, щеше да се смее цял век. „Ъъ ... здрасти,” смънка Джесика, а очите й внезапно погледнаха лицето на Бела, многозначително. „Предполага, че ще се видим по тригонометрия.” Имаш толкова много да разкриваш. Не приемам ‘не’ за отговор. Детайли. Трябва да получа детайли! Подлудяващия Едуард КАЛЪН! Животът е толкова нечестен. Устата на Бела трепна. „Мда, ще се видим.” Мислите на Джесика станаха необуздаеми докато бързаше за първия си час, надничайки назад от време на време. Цялата история. Не приемам нищо по-малко. Бяха ли планирали да се видят снощи? Ходят ли? От колко време? Как можеше да пази това в тайна? Защо би искала? Не може да е нещо небрежно - сериозно трябва да е хлътнала по него. Има ли друга възможност? Ще разбера. Не мога да изтрая да не знам. Чудя се дали го е прелъстила? Оу, млъкни ... Изведнъж мислите на Джесика бяха несвързани и тя остави безмълвните фантазии да се въртят в главата й. Потреперих от предположенията й и не защото бе сменила Бела със себе си в умствените картини. Не можеше да е така. И все пак ... исках ... Съпротивлявах се на това да призная, дори пред себе си. По колко грешни начина щях да желая Бела? Кой от тях щеше да завърши с убийството й? Поклатих глава и се опитах да се ободря. „Какво ще й кажеш?” попитах Бела. „Хей!” прошепна пламенно тя. „Мислех си, че не можех да четеш мислите ми!” „Не мога.” Вгледах се в нея, изненадан, опитвайки се да разбера думите й. Ах - трябва да сме мислили едно и също нещо по едно и също време. Хмм ... Това доста ми хареса. „Обаче,” казах й аз, „мога да прочета нейните - тя ще ти направи засада в часа.” Бела изпъшка, и после остави якето да се плъзне от раменете й. Отначало не разбрах, че ми го връща - нямаше да го поискам; бих предпочел да го задържи ... символ - така че, бях прекалено бавен, за да й предложа помощта си. Тя ми подаде якето и вкара ръцете си в нейното, без да погледна нагоре, за да види, че ръцете ми бяха протегнати, за да помогнат. Намръщих се на това, а после овладях изражението си, преди тя да го забележи. „Та, какво ще й кажеш?” настоях аз. „Малко помощ? Какво иска да знае?” Усмихнах се и поклатих глава. Исках да чуя какво си мисли без суфльор. „Това не е честно.” Очите й се свиха. „Не, да не споделиш какво знаеш - ето това е нечестно.” Правилно - тя не обичаше двойните стандарти. Стигнахме до вратата на класната й стая - където трябваше да я оставя; случайно се зачудих дали г-ца Коуп щеше да е по-сговорчива относно промяна в програмата с часовете ми по английски ... Наложих си да се концентрирам. Можех да бъда честен. „Иска да знае дали се срещаме тайно,” казах бавно аз. „И иска да знае какви са чувствата ти към мен.” Очите й бяха широки - не смаяни, а остроумни сега. Те бяха отворени за мен, четливи. Тя се правеше на невинна. „Ауч,” измърмори тя. „Какво да кажа?” „Хммм.” Тя винаги ме караше да издам повече, отколкото тя. Обмислих как да отговоря. Един капризен кичур от косата й, леко влажна от мъглата, се провесваше през рамото й и се завърташе там, където ключицата й бе скрита от смешния пуловер. Дръпнах очите си ... дръпнах ги от останалите скрити очертания ... Протегнах се към него внимателно, без да докосвам кожата й - сутринта беше достатъчно студена и без допира ми - и го завъртях обратно на мястото му, около небрежния й кок, така че той да не ме разсейва повече. Спомних си, че Майк Нютън бе докосвал косата й, и челюстта ми се сви при спомена. Тя се бе дръпнала от него тогава. Реакцията й сега въобще не беше същата; напротив, очите й леко се разшириха, прилив на кръв под кожата й, и внезапно, неравномерно тупкане на сърцето й. Опитах се да скрия усмивката си докато отговарях на въпроса й. „Предполагам, че можеш да кажеш ‘да’ на първия ... ако нямаш нищо против-„ нейн избор, винаги нейн избор,”- по-лесно е от всяко друго обяснение.” „Нямам нищо против,” прошепна тя. Сърцето й още не беше намерило правилния си ритъм. „А колкото до другия въпрос ...” сега не можех да скрия усмивката си. „Ами, ще слушам, за да чуя сам отговора на него.” Нека Бела обмисли това. Задържах смеха си при шока, който прекоси лицето й. Обърнах се бързо, преди да може да попита за още отговори. Трудно ми беше да не й давам това, за което молеше. А исках да чуя нейните мисли, не моите. „Ще се видим на обяд,” викнах й през рамото си, извинение за това да проверя, че тя още се взираше след мен, с широко отворени очи. Устата й бе отворена. Обърнах се отново и се засмях. Докато крачех, смътно долавях шокираните и несигурни мисли, които се въртяха около мен - очи отскачащи напред-назад между лицето на Бела и моята отдалечаваща се фигура. Обърнах им малко внимание. Не можех да се концентрирам. Беше достатъчно трудно да задържа краката си да се движат с приемлива скорост, докато прекосявах мократа трева към следващия ми час. Исках да бягам - наистина да бягам, толкова бързо, че да изчезна, толкова бързо, че да се почувствам сякаш летя. Част от мен вече летеше. Сложих си якето когато влязох в час, оставяйки аромата й да се носи около мен. Сега щях да горя - нека миризмата ме направи по-малко чувствителен - и тогава щеше да е по-лесно да го игнорирам по-късно, когато отново щях да съм заедно с нея на обяд... Беше хубаво, че учителите вече не си правеха труда да се обръщат към мен. Днес може би щеше да е денят, в който щяха да ме изненадат неприятно, неподготвен и без отговор. Умът ми бе на толкова много места тази сутрин; само тялото ми беше в класната стая. Разбира се, наблюдавах Бела. Това започваше да става естествено - толкова механично, колкото дишането. Чух разговора й с покварения Майк Нютън. Тя бързо насочи разговора към Джесика и се усмихнах толкова широко, че Роб Сауър, който седеше на чина в дясно, видимо потръпна и се мръдна по-навътре на мястото си, надалеч от мен. Ъх. Зловещо. Е, не го бях изгубил напълно. Също така слабо наблюдавах Джесика, гледах как усъвършенстваше въпросите си към Бела. Едва можех да изчакам и една четвърт от часовете, десет пъти по-нетърпелив и по-неспокоен от любопитното момиче, което искаше свежа клюка. А също така слушах и Анджела Уебър. Не бях забравил благодарността, която изпитвах към нея - на първо място, за това че мисли само мили неща за Бела, и също така, задето й помогна снощи. Така че чаках сутринта, търсейки нещо, което тя искаше. Сметнах, че ще е лесно; като всеки друг човек, би трябвало да има някаква дрънкулка или дреболия, която тя особено искаше. Няколко, може би. Щях да й доставя нещо анонимно и щяхме да сме квит. Но Анджела се оказа почти толкова несговорчива колкото и Бела в мислите си. Тя беше странно доволна за тинейджър. Щастлива. Навярно това бе причината за необичайната й доброта - тя бе един от тези редки хора, които имаха това, което искаха и искаха това, което имаха. Ако не обръщаше внимание на учителя и записките си, то тогава мислеше за малките братя близнаци, които щеше да води на плажа този уикенд - очакваше вълнението им с почти майчинска наслада. Тя често се грижеше за тях, но не негодуваше от този факт ... Беше много мило. Но не особено полезно за мен. Нямаше нещо, което тя да иска. Просто щеше да трябва да продължа да наблюдавам. Но по-късно. Беше време за часа на Бела по тригонометрия. Не гледах къде отивах, когато тръгнах за английски. Джесика вече беше на мястото си, и двата й крака тропащи нетърпеливо върху пода, докато чакаше Бела да пристигне. Обратно, когато седнах на определеното ми място в стаята, застанах напълно неподвижно. Трябваше да си припомня да шавам от време на време. Да поддържам играта. Беше трудно, мислите ми бяха толкова съсредоточени върху тези на Джесика. Надявах се, че тя щеше да обърне внимание, наистина да се опита да разчете за мен лицето на Бела. Тропането на Джесика се засили, когато Бела влезе в стаята. Изглежда ... мрачна. Защо? Може би нищо не става с Едуард Калън? Това би било разочарование. Освен ... тогава той все още е свободен ... Ако внезапно се е заинтересувал от срещи, нямам нищо против да му помогна с това ... Лицето на Бела не изглеждаше мрачно, беше неохотно. Тя бе притеснена - знаеше, че ще чуя всичко това. Усмихнах се на себе си. „Кажи ми всичко!” настоя Джесика докато Бела все още сваляше якето си, за да го закачи на облегалката на стола си. Движеше се с бавно, неохотно. Ъх, толкова е бавна. Нека стигнем до пикантната същност! „Какво искаш да знаеш?” печелеше време Бела, докато заемаше мястото си. „Какво се случи снощи?” „Взе ми вечеря и после ме докара до вкъщи.” И после? Хайде, трябва да има нещо повече от това! Тя така или иначе лъже, знам това. Ще я приканя да каже. „Как се прибра толкова бързо?” Наблюдавах как Бела завъртя очи пред подозрителната Джесика. „Той кара като маниак. Беше ужасяващо.” Тя се усмихна леко, а аз се засмях силно, прекъсвайки съобщението на г-н Мейсън. Опитах се да превърна смеха в кашлица, но никой не се заблуди. Г-н Мейсъм ме стрелнa с раздразнен поглед, но дори не си направих труда да чуя мисълта зад него. Слушах Джесика. Хъх. Звучи сякаш казва истината. Защо ме кара да измъквам това от нея дума по дума?Бих се хваля докато не ми свърши въздуха, ако бях аз. „Като среща ли беше - каза ли му да те срещне там?” Джесика гледаше как изненада прекоси изражението на Бела и бе разочарована от това колко искрено изглеждаше то. „Не - бях много изненадана да го видя там,” й каза Бела. Какво става?? „Но той те докара до училище днес?” Трябва да има още към историята. „Да - това също беше изненада. Забеляза, че снощи нямах яке.” Това не е много забавно, помисли си Джесика, отново разочарована. Бях уморен от посоката на въпросите й - исках да чуя нещо, което не знаех. Надявах се да не е толкова неудовлетворена, че да зареже въпросите, които очаквах. „Та, ще излизате ли пак?” настоя Джесика. „Той ми предложи да ме закара до Сиатъл в събота, защото мисли, че пикапът ми не е в състояние да го стори - това брои ли се?” Хмм. Той безспорно се отклонява от пътя си ... е, един вид се грижи за нея. Трябва да има нещо от негова страна, ако не от нейна. Как е възможно ТОВА? Бела е луда. „Да,” отговори Джесика на въпроса на Бела. „Ами, тогава,” завърши Бела. „Да.” „Уоу ... Едуард Калън.” Независимо дали го харесва или не, това е по-важното. „Знам,” въздъхна Бела. Тонът на гласа й окуражи Джесика. Най-накрая - звучи сякаш схвана! Трябва да осъзнава ... „Чакай!” каза Джесика внезапно, спомняйки си най-съществения си въпрос. „Той целуна ли те?” Моля те кажи да. А после опиши всяка секунда! „Не,” промърмори Бела, а после погледна надолу към ръцете си, спускайки лицето си. „Нещата не стоят така.” По дяволите. Иска ми се ... Ха. Изглежда и на нея й се иска. Намръщих се. Бела изглеждаше разстроена за нещо, но не можеше да е разочарованието, както предположи Джесика. Не можеше да иска това. Не и като знаех какво знаеше тя. Не можеше да иска да е толкова близо до зъбите ми. Доколкото тя знаеше, аз имах зъби като на змия. Потръпнах. „Мислиш ли, че в събота ...?” подтикна Джесика. Бела изглеждаше дори по-разстроена когато каза, „Наистина се съмнявам.” Даа, иска й се. Това я разочарова. Беше ли причината това, че наблюдавах всичко през филтъра на Джесика, задето изглеждаше сякаш тя е права? За половин секунда бях разсеян от идеята, невъзможността, от това какво би било да се опитам да я целуна. Моите устни върху нейните, студен камък върху топла, мека коприна ... И после тя умира. Поклатих глава, треперейки, и се принудих да обърна внимание. „За какво си говорихте?” Говори ли му, или го накара да измъкне всяка капка информация от теб както сега? Усмихнах се мрачно. Джесика не беше далеч от истината. „Не знам, Джес, за много неща. Поговорихме малко за есето по английски.” Съвсем малко. Усмихнах се по-широко. Оу, я СТИГА! „Моля те, Бела! Дай ми малко детайли.” Бела се замисли за момент. „Ами ... добре, имам един. Тябваше да видиш как сервитьорката флиртуваше с него - беше прекалено. Но той изобщо не й обърна внимание. Колко странен детайл за споделяне. Бях изненадан, че Бела въобще бе забелязала. Изглеждаше много незначително нещо. Интересно ... „Това е добър знак. Тя хубава ли беше?” Хмм. Джесика си мислеше за това повече отколкото аз. Трябва да са женски работи. „Много,” й каза Бела. „И сигурно на деветнайсе или двайсе.” За момент Джесика бе разсеяна от спомена за Майк и срещата й понеделник вечерта - Майк бе малко прекалено дружелюбен с една сервитьорка, която Джесика въобще не бе сметнала за хубава. Тя изтласка спомена настрани и се върна, потушавайки раздразнението си, към въпроса за подробностите. „Още по-добре. Явно те харесва.” „Така мисля,” каза Бела бавно, а аз бях на ръба на стола си, тялото ми стегнато сурово. „Но е трудно да се каже. Той винаги е толкова загадъчен.” Явно не съм бил толкова откровено ясен и извън контрол, колкото си мислех. Все пак ... наблюдателна, каквато тя бе ... Как можеше да не осъзнава, че бях влюбен в нея? Претърсих разговора ни, почти изненадан, че не бях казал думите на глас. Усещането бе сякаш знанието за това бе подтекста на всяка дума между нас. Уоу. Как седиш там, срещу мъж супер-модел и водиш разговор? „Не знам как така си достатъчно смела, за да си насаме с него,” каза Джесика. Шок премина през лицето на Бела. „Защо?” Странна реакция. Какво си мислеше, че имам предвид? „Той е толкова ...” Коя е точната дума? „Плашещ. Не бих знаела какво да му кажа.” Дори не можех да говоря с него на английски днес, а той бе казал само ‘добро утро’. Сигурно съм прозвучала като идиотка. Бела се усмихна. „Имам известни проблеми с несвързаността когато съм около него.” Вероятно се опитваше да накара Джесика да се почувства по-добре. Тя беше почти неестествено спокойна, когато бяхме заедно. „Е, добре,” въздъхна Джесика. „Той е невероятно великолепен.” Изведнъж лицето на Бела бе студено. Очите й проблеснаха по същия начин, по който правеха, когато тя се възмущаваше от някаква несправедливост. Джесика не анализира промяната в изражението й. „В него има много повече от това,” каза рязко Бела. Оооу. Сега отиваме нанякъде. „Наистина? Като например?” Бела прехапа устната си за момент. „Не мога точно да обясня,” най-накрая каза тя. „Но той е дори по-невероятен зад лицето.” Тя погледна встрани от Джесика, очите й леко нефокусирани, сякаш се взираше в нещо много надалеч. Чувството, което усетих сега, беше не точно подобно на това, което чувствах когато Карлайл или Езме ме хвалеха повече отколкото заслужавах. Подобно, но по-силно, по-поглъщащо. Заблуждавай някой друг - няма нищо по-хубаво от това лице! Освен ако не е тялото му. Загубвам съзнание. „Това възможно ли е?” изкикоти се Джесика. Бела не се обърна. Тя продължаваше да с взира в далечината, игнорирайки Джесика. Един нормален човек би се радвал. Може би ако запазя въпросите обикновени. Ха ха. Сякаш говоря на някой от детската градина. „Значи го харесваш?” Отново бях скован. Бела не погледна към Джесика. „Да.” „Имам предвид, наистина ли го харесваш? „Да.” Погледни това изчервяване! Гледах. „Колко много го харесваш?” настоя Джесика. Стаята по английски можеше да избухне в пламъци и аз нямаше да забележа. Сега лицето на Бела беше яркочервено - почти можех да усетя топлината от картината в ума си. „Прекалено много,” прошепна тя. „Повече отколкото той ме харесва. Но не виждам какво бих могла да направя по въпроса.” Кажи си приказката! Какво попита г-н Варнър? „Ъъ - кой номер, г-н Варнър?” Добре беше, че Джесика не можеше вече да разпитва Бела. Имах нужда от една минута. Какво за бога си мислеше това момиче сега? Повече отколкото той ме харесва? Как й бе хрумнало това? Но не виждам какво бих могла да направя по въпроса? Какво трябваше да означава това? Не можех да съставя разумно обяснение за думите. Те бяха на практика безсмислени. Изглежда не можех да приема нищо за вярно. Очевидните неща, нещата които се разбираха перфектно, някак си се объркваха и оставаха на заден план в този нейн странен мозък. Повече отколкото той ме харесва? Може би не трябва да изключвам лудницата все още. Погледнах гневно часовника, стискайки зъби. Как можеше един безсмъртен да усеща обикновените минути толкова невъзможно дълги? Къде бе перспективата ми? Челюстта ми бе стисната през целия час по тригонометрия на г-н Варнър. Чух повече от неговата лекция, отколкото от тази в моя собствен час. Бела и Джесика не говориха наново, но Джесика надникна към Бела няколко пъти и веднъж лицето й бе отново яркочервено без видима причина. Обядът не можеше да дойде достатъчно бързо. Не бях сигурен дали Джесика щеше да получи някои от отговорите, за които чаках, когато часът свърши, но Бела бе по-бърза от нея. Веднага след като звънецът звънна Бела се обърна към Джесика. „По английски Майк ме попита дали си казала нещо за понеделник вечерта,” каза Бела, усмивка вдигаше ъгълчетата на устните й. Разбрах какво беше това - атаката като най-добра защита. Майк е питал за мен? Радостта изведнъж направи съзнанието й уязвимо, по-нежно, без обичайната му подла острота. „Майтапиш се! Ти какво му каза?” „Казах му, че си се забавлявала много - и той изглеждаше доволен.” „Кажи точно какво каза той, и точния ти отговор!” Това определено бе всичко, което щях да получа от Джесика днес. Бела се усмихваше сякаш си мислеше същото нещо. Тя бе спечелила рунда. Е, на обяд щеше да е друго нещо. Ще имам по-голям успях в измъкването на отговори от нея, отколкото Джесика, щях да се уверя в това. Трудно понасях да проверявам от време на време чрез Джсика през останалата четвърт от часа. Нямах търпение спреямо натрапчивите й мисли за Майк Нютън. Беше ми повече от достатъчен през последните две седмици. Късметлия беше, че е жив. Движех се безразлично в час по физкултура с Алис, начинът, по който винаги се движехме, когато се стигнеше до физическа активност заедно с хората. Тя бе моят съотборник, естествено. Беше първият ден по багминтон. Въздъхнах от скука, завъртайки ракетата с бавно движение, за да ударя перцето обратно към отсрещната страна. Лаурен Малори беше в другия отбор; пропусна. Алис въртеше ракетата си като жезъл, взирайки се в тавана. Всички мразехме физкултурата, особено Емет. Да губи игри беше обида за личната му философия. Физическото днес изглеждаше по-зле от обичайното - почувствах се почти толкова раздразнен, колкото Емет винаги беше. Преди главата ми да можеше де експлодира от нетърпение, треньор Клап спря игрите и ни пусна рано. Бях смешно благодарен, че той бе изпуснал закуската - нов опит за диета - и последвалия глад го караше бързо да напусне двора на училището, за да намери един мазен обяд някъде. Той си обеща, че ще започне наново утре ... Това ми даде достатъчно време да стигна до сградата за часовете по математика преди часът на Бела да свърши. Забавлявай се, помисли си Алис, когато се отправи да срещне Джаспър. Само още няколко дни на търпение. Предполагам, че няма да кажеш на Бела ‘здрасти’ от мое име, нали? Поклатих глава, разгневен. Бяха ли всички медиуми толкова самодоволни? За твое сведение, ще е слънчево, и по двата смисъла на думата, този уикенд. Може би ще искаш да пренаредиш плановете си. Въздъхнах докато продължавах в противоположна посока. Самодоволна, но определено полезна. Облегнах се на стената до вратата, чакайки. Бях достатъчно близо, за да чуя гласа на Джесика през тухлите толкова добре, колкото и мислите й. „Няма да седиш с над днес, нали?” Тя цялата изглежда ... оживена. Обзалагам се, че не ми е казала хиляди неща. „Мисля, че не,” отговори Бела, странно несигурна. Не й ли бях обещал да прекарам обяда с нея? Какво си мислеше? Те излязоха от клас заедно и очите и на двете се разшириха когато ме видяха. Но можех да чуя само Джесика. Хубаво. Уоу. Оу, да, тук става нещо повече от това, което тя ми казва. Може би ще й се обадя довечера ... А може би не трябва да я окуражавам. Хъх. Надявам се, че той бързо ще свърши с нея. Майк е сладък, но ... уоу. „Ще се видим по-късно, Бела.” Бела тръгна към мен, спирайки на една крачка разстояние, все още несигурна. Кожата й беше розова около скулите й. Познавах я достатъчно добре, за да бъда сигурен, че нямаше страх в колебанието й. Очевидно това бе заради някаква пропаст, която тя си представяше между нейните чувства и моите. Повече отколкото той ме харесва. Абсурд! „Здравей,” казах аз, гласът ми бе неучтив за баналната фраза. Лицето й стана по-щастливо. „Здрасти.” Не изглеждаше склонна да каже нещо друго, така че аз поведох по пътя към закусвалнята, а тя вървеше мълчаливо до мен. Якето бе свършило работа - миризмата й не беше ударът, който бе по принцип. Беше просто усилване на болката, която вече изпитвах. Можех да го игнорирам по-лесно, отколкото някога бих повярвал, че е възможно. Бела беше неспокойна докато чакахме в редицата, играейки си разсеяно с ципа на якето й и местейки се нервно от крак на крак. Тя често ме поглеждаше, но всеки път когато срещнеше втренчения ми поглед, свеждаше очите си сякаш бе засрамена. Беше ли това защото толкова много хора се взираха в нас? Може би тя можеше да чуе силните шепоти - клюката днес беше толкова словесна, колкото и умствена. Или, може би разбираше, от изражението ми, че беше загазила. Тя не каза нищо докато не започнах да събирам обяда й. Не знаех какво обича - все още не - така че грабнах от всичко по едно. „Какво правиш?” изсъска тя с тих глас. „Нали не взимаш всичко това за мен?” Поклатих глава и бутнах таблата към касата. „Половината е за мен, разбира се.” Тя вдигна едната си вежда скептично, но не каза нищо повече когато платих храната и я съпроводих до масата, на която бяхме седели миналата седмица преди катастрофалното й преживяване с проверяването на кръвната група. Изглеждаше като много повече от няколко дни. Всичко бе различно сега. Тя отново седна срещу мен. Бутнах таблата към нея. „Вземи каквото си поискаш,” насърчих я аз. Тя повдигна една ябълка и я завъртя в ръцете си, с несигурно изражение върху лицето си. „Любопитна съм.” Каква изненада. „Какво би направил, ако някой те предизвика да ядеш храна?” продължи тя с тих глас, който нямаше да стигне до ушите на хората. Безсмъртните уши бяха друго нещо, ако тези уши обръщаха внимание. Вероятно трябваше да им спомена нещо по-рано ... „Ти винаги си любопитна,” оплаках се аз. Е добре. Не беше сякаш не ми се е налагало да ям преди. Беше част от играта. Неприятна част. Протегнах се към най-близкото нещо, и я гледах в очите когато отхапах малка хапка от това, което беше то. Без да гледам не можех да кажа. Беше толкова лигаво, тежко и отвращаващо, като всяка останала човешка храна. Сдъвках бързо и глътнах, опитвайки се да запазя гримасата встрани от лицето си. Буцата храна мина бавно и неприятно надолу в гърлото ми. Въздъхнах като си помислих как ще трябва по-късно да я повърна. Отвратително. Изражението на Бела беше шокирано. Впечатлено. Искаше ми се да завъртя очи. Разбира се, че бяхме усъвършенствали такива заблуди. „Ако някой те предизвика да ядеш кал, би могла, нали? Носът й се сбръчка и тя се усмихна. „Направих го веднъж ... предизвикаха ме. Не беше толкова зле.” Засмях се. „Предполагам, че не съм изненадан.” Изглеждат предпазливи, нали? Добър език на тялото. По-късно ще й кажа как е била сцената от моя гледна точка. Той се навежда към нея точно по начина по който би трябвало, ако е заинтересуван. Изглежда сяка се интересува. Изглежда ... перфектен. Джесика въздъхна. Ъм. Срещнах любопитните очи на Джесика и тя погледна встрани нервно, хилейки се на момичето до нея. Хммм. Може би е по-добре да се залепя за Майк. Реалност, не фантазия ... „Джесика разглежда обстойно всичко, което върша,” информирах Бела. „Ще ти го анализира по-късно.” Бутнах подноса с храната обратно към нея - пица, осъзнах аз - чудейки се по какъв най-добър начин да започна. Някогашното ми разочарование пламна когато думите се повториха в главата ми: Повече отколкото той ме харесва. Но не виждам какво бих могла да направя по въпроса. Тя отхапа от същото парче пица. Порази ме колко доверчива бе тя. Разбира се, тя не знаеше, че съм отровен - не че тази споделена храна щеше да я нарани. Все още, очаквах тя да се отнася към мен различно. Като към някой друг. Тя никога не го правеше - поне, не по негативен начин ... Щях да започна внимателно. „Значи сервитьорката била хубава, така ли?” Тя отново вдигна веждата си. „Наистина не си забелязал?” Сякаш някоя жена можеше да се надява да откъсне вниманието ми от Бела. Абсурд, отново. „Не. Не обръщах внимание. Имах много неща на главата.” Не най-маловажно бе нежното прилепване на синята й блуза ... Добре че носеше този грозен пуловер днес. „Горкото момиче,” каза Бела, усмихвайки се. Хареса й, че не смятах сервитьорката за интересна по никакъв начин. Можех да разбера това. Колко пъти си бях представял как осакатявам Майк Нютън в стаята по биология? Честно казано, тя не можеше да вярва, че човешките й чувства, използвани седемнайсе кратки смъртни години, можеха да са по-силни от безсмъртните страсти, които вряха в мен от един век. „Нещо, което каза на Джесика ...” не можех да задържа гласа си небрежен. „Ами, притеснява ме.” Тя веднага бе в защитно положение. „Не съм изненадана, че си чул нещо, което не си харесал. Знаеш какво казват за подслушвачите.” Подслушвачите никога не чуват добри неща за себе си, това казваха. „Предупредих те, че ще слушам,” напомних й аз. „А аз те предупредих, че не искаш да знаеш всичко, което си мисля.” Ах, тя си мислеше за тогава, когато я бях разплакал. Разкаянието направи гласа ми по-плътен. „Така е. Въпреки това, не си напълно права. Искам да знам какво си мислиш - всичко. Просто ми се искаше ... да не мислиш някои неща.” Още половинчати лъжи. Знаех, че не трябваше да искам тя да ме обича. Но исках. Разбира се, че исках. „Това е доста различно,” измърмори тя. „Но не е наистина същността в момента.” „И каква е тя?” Тя се наведе към мен, ръката й хванала леко гърлото й. Привличаше погледа ми, - разсейваше ме. Колко нежна на допир би трябвало да е тази кожа ... Концентрирай се, изкомандвах си аз. „Наистина ли вярваш, че ме харесваш повече, отколкото аз теб?” попитах аз. Въпросът ми звучеше смешно, само думите бяха разбъркани. Очите й бяха широки, дишането й спря. После погледна настрани, мигайки бързо. Дишането й стана слабо и тежко. „Отново го правиш,” промърмори тя. „Какво?” „Омайваш ме,” призна тя, срещайки погледа ми предпазливо. „Оу.” Хмм. Не бях напълно сигурен какво да направя за това. Нито пък бях сигурен, че не исках да я омайвам. Все още бях развълнуван от това, че можех. Но то не помагаше на напредването на разговора. „Вината не е твоя.” Тя въздъхна. „Не можеш да направиш нищо.” „Ще отговориш ли на въпроса ми?” настоях аз. Тя гледаше вторачено масата. „Да.” Това бе всичко, което каза. „Да, ще отговориш, или да, наистина мислиш така?” попитах нетърпеливо. „Да, наистина мисля това,” каза тя без да вдига поглед. Имаше лек оттенък на тъга в гласа й. Изчерви се отново, а зъбите й мръднаха несъзнателно към тревожната й устна. Изведнъж, осъзнах, че това признание бе много трудно за нея, защото тя наистина го мислеше. Не беше по-лесно на онзи страхливец, Майк, да я помоли да потвърди чувствата си, преди аз да потвърдя моите собствени. Нямаше значение това, че щях да оставя моята страна изцяло разкрита. От началото до края не аз правих първата крачка към нея, така че нямах извинение. „Грешиш,” обещах аз. Тя трябваше да чуе нежността в гласа ми. Бела вдигна поглед към мен, очите й неразбираеми, неиздаващи нищо. „Не можеш да знаеш това,” прошепна тя. Тя си мислеше, че подценявах чувствата й, защото не можех да чуя мислите й. Но, всъщност, проблемът беше, че тя подценява моите. „Какво те кара да мислиш така?” зачудих се аз. Тя се взря в мен с бръчка между очите си и прехапвайки устните си. За милионен път аз отчаяно желаех да можех да я чуя. Точно щях да я помоля да ми каже с каква мисъл се бореше, но тя вдигна пръст, за да ме спре. „Нека помисля,” помоли тя. Докато тя просто нареждаше мислите си можех да съм търпелив. Или можех да се преструвам, че съм. Тя притисна ръцете си една към друга, завъртайки и развъртайки тънките си пръсти. Гледаше ръцетя си докато говореше, сякаш те принадлежаха на някой друг. „Ами, настрани от очевидното,” промърмори тя. „Понякога ... Не мога да съм сигурна - аз не знам как да чета умове - но понякога изглежда сякаш се опитваш да кажеш ‘довиждане’, когато казваш нещо друго.” Не вдигна поглед. Беше уловила това, нали? Осъзнаваше ли тя, че единствено слабостта и егоистичността ме държаха тук? Ценеше ли ме по-малко заради това? „Схватливо,” казах тихо аз, а после с ужас видях как болка изкриви изражението й. Побързах да опровергая предположението й. „Точно затова грешиш, въпреки че-„ започнах аз, а после спрях, спомняйки си първите думи от обяснението й. Тя ме притесняваха, въпреки че не бях сигурен, че съм разбрал точно. „Какво имаш предвид с ‘очевидното’?” „Ами, погледни ме,” каза тя. Гледах я. Всичко което правех бе да я гледам. Какво имаше предвид? „Аз съм напълно обикновена,” обясни тя. „Е, освен лошите неща като преживяванията близки до смъртта, и това че съм толкова тромава, че чак съм негодна. И погледни себе си.” Тя махна с ръка към мен, сякаш посочваше нещо толкова очевидно, че не си заслужаваше да бъде произнесено. Тя си мислеше, че е обикновена? Мислеше си, че по някакъв начин аз съм за предпочитане пред нея? По чия преценка? Глупави, ограничени, слепи хора като Джесика или г-ца Коуп? Как можеше да не осъзнава, че е най-красивата ... най-прелестната ... Тези думи не бяха достатъчни. А тя си нямаше и на представа. „Не се виждаш много ясно, да знаеш,” казах й аз. „Ще призная, че си адски права за ложите неща ...” Засмях се безрадостно. Не мислех злата съдба, която я спохождаше, за смешна. Тази тромавост, все пак, беше един вид смешна. Привлекателна. Щеше ли да ми повярва, ако й кажех, че е красива и отвътре и отвън? Навярно щеше да сметне потвърждението за по-убедително. „Но не чу какво си мислеше всеки мъж за теб през първия ти ден тук.” Ах, надеждата, трепета, страстта на тези мисли. Скоростта, с която те се превръщаха във фантазии. Невъзможни, защото тя не искаше нито един от тях. Аз бях единствения, на когато бе казала ‘да’. Усмивката ми сигурно беше самодоволна. Лицето й бе объркано от изненадата. „Не вярвам на това,” смънка тя. „Довери ми се поне този път - ти си обратното на обикновена.” Единствено нейното съществуване бе достатъчно извинение за създаването на целия свят. Тя не бе свикнала на комплименти, можех да видя това. Още едно нещо, с което просто щеше да трябва да свикне. Тя се изчерви и смени темата. „Но аз не казвам ‘довиждане’.” „Не виждаш ли? Това доказва, че съм прав. Мен ме е грижа повече, защото ако мога да го направя ...” Щях ли някога да съм достатъчно неегоистичен, за да направя правилното нещо? Поклатих глава в отчаяние. Трябваше да намеря сила. Тя заслужаваше живот. Не това, което Алис бе видяла да идва за нея. „Ако да напусна е правилното нещо ... „ И трябваше да е правилното нещо, нали? Нямаше никакъв безрасъден ангел. Бела не ми принадлежеше. „Тогава бих наранил себе си, за да те предпазя от нараняване, за да те избавя.” Когато казах думите желаех те да са истина. Тя ме погледна гневно. Някак си, думите ми я бяха ядосали. „И си мислиш, че аз не бих направила същото?” настоя тя яростно. Толкова яростна - толкова нежна и крехка. Как тя въобще можеше да нарани някого? „Никога не ти се е налагало да правиш този избор,” казах й аз, отново отчаян от голямата разлика между нас. Тя се вгледа в мен, безпокойство измести гнева в очите й и върна малката бръчка между тях. Наистина трябваше да има нещо не наред с реда във вселената ако някой толкова добър и толкова чуплив не заслужаваше ангел-пазител, който да я пази от беди. Е, помислих си аз с черен хумор, поне има вампир-пазител. Усмихнах се. Колко много обичах извинението си да остана. „Разбира се, това да те държа в безопасност започва да се превръща в занимание на пълен работен ден, което изисква постоянното ми присъствие.” Тя също се усмихна. „Никой не се е опитвал да ме унищожи днес,” каза тя безгрижно, а после лицето й бе несигурно за половин секунда преди очите й отново да станат неразбираеми. „Все още,” добавих сухо аз. „Все още,” съгласи се за моя изненада тя. Очаквах да откаже каквато и да било нужда от защита. Как може? Този егоистичен глупак! Как може да ни причини това? Пронизителните душевни писъци на Розали пробиха концентрацията ми. „По-спокойно, Роуз,” чух шепота на Емет от другата страна на закусвалнята. Ръцете му бяха около раменете й, държейки я здраво до него - удържащи я. Съжалявам, Едуард, помисли си виновно Алис. Тя можеше да види, че Бела знае прекалено много от разговора ви ... и, ами, щеше да е по-зле, ако не й бях казала истината направо. Повярвай ми. Трепнах при вида на картината, която последва, на това какво щеше да се случи, ако бях казал на Розали, че Бела знаеше, че съм вампир, вкъщи, където Розали не трябваше да поддържа фасада. Трябваше да скрия някъде извън щата моят Астън Мартин, ако не се успокои преди училището да свърши. Видът на любимата ми кола, смачкана и горяща, беше разстройващ - въпреки че знаех, че си заслужавах отмъщението. Джаспър не беше много по-щастлив. Щях да се оправям с останалите по-късно. Имах само малко време да бъда с Бела, и нямаше да го пилея. А това, че чух Алис ми напомни, че имам някои неща, за които да се погрижа. „Има още един въпрос към теб,” казах аз, изключвайки душевната истерия на Розали. „Стрелай,” каза Бела, усмихвайки се. „Наистина ли ти се налага да отидеш в Сиатъл тази събота, или това беше просто извинение да кажеш ‘не’ на всичките ти обожатели?” Тя направи гримаса. „Да знаеш, все още не съм забравила за онова нещо с Тайлър. Ти си виновен, задето се е заблудил, че ще ходя на бала с него.” „Оу, той щеше да намери шанс да те попита и без мен - аз наистина просто исках да наблюдавам лицето ти.” Сега се засмях, спомняйки си ужасеното й изражение. Нищо от това, което й бях казал за собствената ми мрачна история, не я бе накарало да изглежда толкова ужасена. Истината не я плашеше. Тя искаше да е с мен. Колебаейки се единствено на ум. „Ако те бях помолил, щеше ли да отхвърлиш и мен?” „Навярно не,” каза тя. „Но щях да го отменя по-късно - да се престоря на болна, или с изкълчен глезен.” Колко странно. „Защо би направила това?” Тя поклати глава, сякаш бе разочарована, че не бях разбрал веднага. „Предполагам, че никога не си ме виждал по физическо, но си мислех, че ще разбереш.” Ах. „Имаш предвид факта, че не можеш да минеш по гладка, стабилна повърхност, без да намериш нещо, в което да се спънеш?” „Очевидно.” „Това не би било проблем. Всичко е въпрос на водене.” За малка част от секундата бях завладян от идеята да я държа в ръцете си по време на танц - където тя със сигурност щеше да носи нещо красиво и деликатно, вместо този неприятен пуловер. Перфектно ясно си спомних какво бе усещането от тялото й под моето, след като я бях бутнал от пътя на приближаващия се микробус. По-силно от паниката или отчаянието, или раздразнението, можех да си спомня това усещане. Тя бе толкова топла и толкова нежна, наместена лесно под моето собствено каменно тяло ... Дръпнах се внезапно от спомена. „Но ти така и не ми каза-„ казах бързо аз, като я спрях от това да спори с мен относно тромавостта й, както определено възнамеряваше да направи. „Твърдо ли си решена да отидеш в Сиатъл, или нямаш нещо против, ако правим нещо различно?” Заобиколен - предоставяйки й избор, без да й давам възможност да се измъкне от мен за деня. Едва ли бе почтено от моя страна. Но бях направил обещание пред нея миналата вечер ... и идеята за изпълнението му ми харесваше - почти толкова, колкото и идеята ме ужасяваше. Слънцето щеше да пече в събота. Можех да й покажа истинското си аз, ако бях достатъчно смел, за да понеса ужаса и отвращението й. Знаех точното място, където да поема такъв риск ... „Отворена съм за алтернативи,” каза Бела. „Но искам да помоля за една услуга.” ‘Да’ с ограничения. Какво щеше да поиска от мен? „Какво?” „Може ли аз да карам?” Това ли беше представата й за чувство за хумор? „Защо?” „Ами, основно защото когато казах на Чарли, че отивам в Сиатъл, той недвусмислено попита дали отивам сама, а по това време беше така. Ако попита пак, вероятно няма да излъжа, но не мисля, че ще попита пак, а това да оставя пикапа вкъщи просто ненужно ще повдигне темата. И също така, защото шофирането ти ме плаши.” Завъртях очи. „От всичките неща за мен, които биха могли да те уплашат, се притесняваш за шофирането ми.” Наистина, мозъкът й работеше наопаки. Поклатих глава възмутен. Едуард, повика ме неотложно Алис. Внезапно стоях в светъл кръг слънчева светлина, хванат в едно от виденията на Алис. Беше място, което добре познавах, мястото на което точно обмислях да заведа Бела - малка поляна, където никой друг освен мен не ходеше. Тихо, красиво място, където можеше да се смята, че сме насаме - достатъчно надалеч от което и да било човешко жилище, че дори и моят мозък можеше да получи спокойствие и тишина. Алис също го позна, защото ме бе видяла там не много отдавна, в друго видение - едно от онези проблясващи, неясни видения, които ми бе показала сутринта, когато спасих Бела от колата. В това проблясващо видение аз не бях сам. А сега бе ясно - Бела беше с мен. Значи бях достатъчно смел. Тя се вгледа в мен, небесни дъги танцуваха върху лицето й, очите й неразгадаеми. Същото място е, помисли си Алис, съзнанието й бе изпълнено с ужас, който не съответстваше на видението. Напрежение, може би, но ужас? Какво имаше предвид, същото място? И тогава го видях. Едуард! изпротестира остро Алис. Аз я обичам, Едуард! Изключих я яростно. Тя не обичаше Бела по начина, по който аз я обичах. Видението й бе невъзможно. Грешно. Тя беше заслепена по някакъв начин, виждайки невъзможности. Дори половин секунда не бе минала. Бела гледаше любопитно лицето ми, чакайки ме да одобря молбата й. Беше ли видяла пристъпа на ужас, или бе било прекалено бързо за нея? Съсредоточих се върху нея, върху недовършения ни разговор, избутвайки Алис и дефектните й, лъжовни видения надалеч от мислите си. Те не заслужаваха вниманието ми. Въпреки това, не бях способен да задържа игривия тон на закачките ни. „Не би ли искала да кажеш на баща си, че ще прекараш деня с мен?” попитах аз със спяща тъмнина в гласа си. Отблъснах виденията отново, опитвайки се да ги избутам по-надалеч, да ги задържа от трептенето им в главата ми. „С Чарли по-малкото винаги е повече,” каза Бела, убедена в този факт. „Къде ще ходим, все пак?” Алис грешеше. Адски грешеше. Нямаше шанс за това. И това беше просто старо видение, невалидно сега. Нещата се бяха променили. „Времето ще е хубаво,” казах й аз бавно, борейки се с паниката и нерешителността. Алис грешеше. Щях да продължа сякаш не бях чул или видял нищо. „Така че, ще стоя настрани от вниманието на публиката ... а ти можеш да останеш с мен, ако искаш.” Бела веднага улови значението; очите й бяха сияещи и нетърпеливи. „И ще ми покажеш какво имаше предвид относно слънцето?” Може би, както толкова много пъти, реакциите й щяха да са противоположни на това, което очаквах. Усмихнах се на възможността, борейки се да се върна към най-светлия момент. „Да. Но ...” Тя не бе казала да. „Ако не искаш да си ... насаме с мен, по-скоро предпочитам да не ходиш до Сиатъл сама. Потрепервам при мисълта какви неприятности можеш да откриеш в град с такива размери.” Устните й се стиснаха; тя беше обидена. „Финикс е три пъти по-голям от Сиатъл - само по население. По физически размери-„ „Но очевидно, още не ти е било писано да умреш във Финикс,” казах аз, прекъсвайки оправданията й. „Така че, предпочитам да останеш с мен.” Можеше да остане завинаги, и нямаше да е достатъчно дълго. Не трябваше да мисля по този начин. Ние нямахме ‘завинаги’. Отминаващите секунди се отброяваха повече, отколкото преди; всяка секунда я променяше, докато аз оставах непроменен. „Както изглежда, нямам нищо против да бъда насаме с теб,” каза тя. Не - защото инстинктите й бяха наопаки. „Знам.” Въздъхнах. „Въпреки това трябва да кажеш на Чарли.” „Защо за бога да г оправя?” попита тя, като звучеше ужасена. Погледнах я гневно, виденията, които не можех напълно да подтисна се завъртяха в главата ми. „За да ми дадеш някакъв малък стимул да те доведа обратно,” изсъсках аз. Тя трябваше да ми даде толкова - един свидетел, който да ме принуди да бъда внимателен. Защо Алис насилваше това знание към мен сега? Бела преглътна шумно и за един дълъг момент се вгледа в мен. Какво бе видяла? „Мисля, че ще поема риска,” каза тя. Ъх! Да не би да изпитваше някакво вълнение в това да рискува живота си? Някаква инжекция с адреналин, за която копнееше? Смръщих се на Алис, която срещна гневния ми поглед, поглеждайки бегло и сърдечно. Зад нея Розали ме гледаше свирепо, но не би и могло да ми пука по-малко от това. Нека унищожи колата. Тя беше просто играчка. „Нека говорим за нещо друго,” предложи внезапно Бела. Погледнах обратно към нея, чудейки се как тя бе толкова сляпа за това, което наистина бе от значение. Защо не ме виждаше като чудовището, което бях? „За какво искаш да говорим?” Очите й се стрелнаха в ляво, а после в дясно, сякаш проверяваха, за да се убедят, че нямаше подслушвачи. Сигурно планираше да въведе още една тема свързана с митологията. Очите й замръзнаха за момент, а тялото и се стегна, а после погледна обратно към мен. „Защо отидохте до Goat Rocks миналия уикенд ... да ловувате? Чарли каза, че не е добро място за екскурзия заради мечките.” Толкова очевидно. Вгледах се в нея, повдигайки едната си вежда. „Мечки?” ахна тя. Усмихнах се иронично, навлюдавайки как това достигаше до съзнанието й. Щеше ли това да я накара да ме вземе на сериозно? Щеше ли въобще нещо да я накара? Тя стегна изражението си. „Да знаеш, на мечките не им е сезона сега,” каза строго тя, присвивайки очи. „Ако прочетеш внимателно, законите покриват единствено ловуването с оръжия.” За момент тя отново изгуби контрол върху лицето си. Устните й се разтвориха. „Мечки?” каза отново тя, този път по-скоро нерешителен въпрос, отколкото ахване от шок. „Гризли е любимото на Емет.” Наблюдавах очите й, виждайки как това улегна. „Хмм,” промърмори тя. Отхапа от пицата, гледайки надолу. Сдъвка замислено, а после отпи. „Е,” каза тя, най-накрая поглеждайки нагоре. „Какво е твоето любимо?” Предполагам, че трябваше да очаквам нещо такова, но не бях. Бела, поне, винаги бе интересна. „Планински лъв,” отговорих рязко. „Ах,” каза тя с неутрален тон. Сърдечният й пулс продължи стабилен и спокоен, сякаш обсъждахме любимия си ресторант. Добре тогава. Ако искаше да се правя, че това не бе нищо необичайно ... „Разбира се, трябва да бъдем внимателни да не въздействаме на природата с безразсъдно ловуване,” казах й аз, гласът ми непринуден и безпристрастен. „Опитваме се да се концентрираме върху области със свръх популация от хищници - като се отдалечаваме доколкото е нужно. Винаги има изобилие от елени и лосове тук, и биха свършили работа, но къде е забавлението в това?” Тя слушаше с любезно заинтересовано изражение, сякаш бях учител, който изнася лекция. Трябваше да се усмихна. „Къде наистина,” промърмори спокойно тя, отхапвайки отново от пицата. „Ранната пролет е любимият на Емет сезон за мечки,” казах аз, продължавайки с лекцията. „Те тъкмо стават от зимен сън, така че са по-раздразнителни.” Седемдесет години по-късно и той все още не беше превъзмогнал онази първа среща. „Нищо по-забавно от една раздразнена мечка гризли,” съгласи се Бела, кимайки сериозно. Не можех да сдържа сподавения смях докато клатех глава заради нелогичното й спокойствие. Трябваше да я придумам. „Кажи ми каво си мислиш в действителност, моля те.” „Опитвам се да си го представя - но не мога,” каза тя, бръчката се появяваше между очите й. „Как преследвате мечка без оръжия?” „Оу, ние имаме оръжия,” казах й аз, а после й демонстрирах една широка усмивка. Очаквах да се отдръпне, но тя бе спокойна, гледайки ме. „Просто не вида, които имат предвид, когато са пишат ловните закони. Ако някога си виждала атака на мечка по телевизията, то би трябвало да можеш да си представиш ясно как ловува Емет.” Тя погледна бегло към масата, където седяха останалите, и потрепери. Най-накрая. А после се изсмях на себе си, защото знаех, че част от мен желаеше тя да остане незнаеща. Тъмните й очи бяха широки и дълбоки докато се взираше в мен сега. „И ти ли си като мечка?” попита тя почти с шепот. „Повече като лъва, или поне така ми казват,” казах й аз, стремейки се да звуча непринуден отново. „Навярно предпочитанията ни са показателни.” Устните й леко се вдигнаха в ъгълчетата. „Навярно,” повтори тя. А после главата й се наклони на една страна и любопитството изведнъж бе ясно в очите й. „Бих ли могла да видя това?” Не се нуждаех от образи от Алис, за да си представя този ужас - въображението ми бе напълно достатъчно. „Категорично не,” изръмжах й аз. Тя се дръпна от мен, очите й объркани и уплашени. Аз също се отдръпнах, искайки да поставя пространство между нас. Тя никога нямаше да види, нали? Не би направила и едно нещо, което да ми помогне да я запазя жива. „Прекалено плашещо за мен?” попита тя, гласът й спокоен. Сърцето й, все пак, биеше двойно по-бързо. „Ако беше така, щях да те изведа още тази вечер,” отговорих през зъби. „Имаш нужда от здравословна доза страх. Нищо не би могло да е по-полезно за теб.” „Тогава защо?” настоя тя, неразубедена. Погледнах я свирепо, чакайки да се уплаши. Аз бях уплашен. Просто можех да си представя как Бела е прекалено близо до мен докато ловувам ... Очите й останаха любопитни, нетърпеливи, нищо повече. Тя чакаше отговора си, без да се предава. Но часът ни свърши. „По-късно,” отсякох аз и се изправих на крака. „Ще закъснеем.” Тя се огледа наоколо, дезориентирана, сякаш бе забравила, че бяхме на обяд. Сякаш дори бе забравила, че сме в училище - изненадана, че не сме сами на някакво усамотено място. Разбрах напълно това чувство. Беше трудно да си спомня останалата част от света, когато бях с нея. Тя стана бързо, залитайки веднъж, и преметна раницата през рамото си. „По-късно тогава,” каза тя, и можех да видя решителността в начина, по който застана устата й; тя щеше да ме застави да изпълня обещанието си. жүктеу/скачать 1.02 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|