Среднощно слънце
жүктеу/скачать 1.02 Mb.
|
превод : sironojka 7. Мелодия Когато се върнах в училище, трябваше да чакам. Последният час още не беше свършил. Това беше добре, защото имах неща за обмисляне и имах нужда от време насаме. Ароматът й се задържа в колата. Пазех прозорците вдигнати, позволявайки му да ме напада, опитвайки се да свикна с чувството, умишлено измъчвайки гърлото си. Привличане. Беше трудно нещо за размишление. Толкова много страни, толкова много различни значения и нива. Не същото нещо като любовта, но безизходно свързано с нея. Нямах си и на представа дали Бела бе привлечена от мен. (Щеше ли умствената й тишина да продължава по някакъв начин да става по и по-обезсърчаваща, докато не полудея? Или имаше лимит, който аз в края на краищата ще достигна?) Опитах се да сравня физическите й отговори с тези на останалите, която секретарката и Джесика Стенли, но сравнението не беше убедително. Същите знаци – промени в темпото на сърцето и особеностите в дишането – могат толкова лесно да означават страх или шок, или притеснение, колкото и заинтересованост. Изглеждаше неправдоподобно, че Бела може да изпитва същите видове чувства каквито Джесика бе имала. В крайна сметка, Бела много добре знаеше, че има нещо не наред с мен, дори и да не знаеше какво точно бе то. Тя бе докоснала ледената ми кожа, а после бе дръпнала ръката си настрани от студа. И все пак ... като си спомня тези фантазии, които ме отвращаваха, но си го спомня с Бела на мястото на Джесика ... Дишах по бързо, огънят забиващ ноктите си нагоре и надолу в гърлото ми. Ами ако Бела си ме бе представяла с ръцете ми, обвити около крехкото й тяло? Да усеща как я придърпвам плътно към гърдите си и после поставям ръката си под брадичката й? Изтласквайки тежката завеса от косата й назад от изчервеното й лице? Проследявайки формата на устните й с пръстите си? Навеждайки лицето си по-близо до нейното, където мога да усетя горещината от дъха й върху устата си? Все още движейки се близо ... Но после се уплаших от фантазията, знаейки, както знаех когато Джесика си представи тези неща, какво ще се случи ако се приближа до нея. Привличането беше невъзможна дилема, защото аз вече бях привлечен от Бела по най-лошия начин. Исках ли Бела да е привлечена от мен, жена към мъж? Това бе грешният въпрос. Правилният беше трябваше ли да искам Бела да е привлечена от мен по този начин, а после отговора беше не. Защото аз не бях човешки мъж, а това не бе честно спрямо нея. С всяка нишка от организма си копнеех да съм нормален мъж, така че да мога да я държа в ръцете си без да рискувам живота й. Така че да мога да завъртам мои собствени фантазии, фантазии, които не завършваха с кръвта й върху ръцете ми, кръвта й, блестяща в очите ми. Стремежът ми към нея не бе морално оправдан. Какъв вид връзка можех да й предложа, когато не можех да рискувам да я докосна? Поставих главата си в ръцете си. Беше още по-объркващо, тъй като никога през живота си не се бях чувствал толкова човешки – дори когато бях човек, доколкото можех да си спомня. Когато бях човек всичките ми мисли бях обърнати към славата на войника. Великата война бушуваше в по-голямата част от младостта ми, и бях само на осем месеца от осемнайстия ми рожден ден, когато инфлуенцата нападна ... Имах само смътни представи от онези човешки години, мрачни спомени, които избледняваха повече с всяко изминало десетилетие. Помнех майка си най-ясно и чувствах древна болка, когато си мислех за лицето й. Спомних си смътно колко много тя мразеше бъдещето, към което аз препусках, горящ от нетърпение, като се молеше всяка вечер, докато отдаваше чест на вечерята, „ужасната война” да свърши ... Нямах спомени от друг копнеж. Освен любовта на майка ми, нямаше друга любов, която да ме накара да остана ... Това бе напълно ново за мен. Нямах никакъв паралел, който да извадя, никакво сравнение, което да направя. Любовта, която изпитвах към Бела, бе дошла по чист начин, но сега водите бяха размътените. Много ми се искаше да можех да я докосна. Тя чувстваше ли се по същия начин? Това нямаше значение, опитах се да убедя себе си. Вгледах се в белите си ръце, мразейки тяхната твърдост, тяхната студенина, тяхната нечовешка сила ... Подскочих, когато вратата на мястото до мен се отвори. Ха. Изненадах те. За първи път, помисли си Емет, когато се плъзна на мястото си. „Обзалагам се, че г-жа Гоф си мисли, че взимаш наркотици, толкова си непостоянен напоследък. Къде беше днес?” „Аз ... вършех добри дела.” Хъх? Изкикотих се. „Грижа за болните, такива неща.” Това го обърка повече, но после той вдиша и улови миризмата на момичето в колата. „Оу. Отново момичето?” Направих гримаса. Това става странно. „На мен ли го казваш,” промърморих аз. Той вдиша пак. „Хмм, тя има доста отличителен вкус, нали?” Ръмжене излезе измежду устните ми преди думите му дори да бяха изразени, автоматичен отговор. „Спокойно, момче, само казвам.” Тогава пристигнаха останалите. Розали забеляза миризмата веднага и ми се смръщи, все още непреодоляла раздразнението си. Чудех се какъв й бе проблемът, но всичко, което можех да чуя от нея, бяха обиди. Не харесах и реакцията на Джаспър. Като Емет, той забеляза привлекателността на Бела. Не че миризмата имаше, за всеки от тях, хилядна част от привличането, което имаше за мен. Все още бях разтревожен, че кръвта й им бе сладка. Джаспър имаше слаб контрол ... Алис подскочи до мен и протегна ръка за ключа от пикапа на Бела. „Само видях, че съм аз,” каза тя – неясно, както й бе навик. „Ти ще трябва да ми кажеш защо-тата.” „Това не означава -„ „Знам, знам. Ще чакам. Няма да е дълго.” Въздъхнах и й дадох ключа. Проследих я до къщата на Бела. Дъждът се изливаше като милиони малки чукове, толкова шумни, че човешките уши на Бела не можеха да чуят бученето на двигателя на камиона й. Гледах прозореца, но тя не отиде да погледна навън. Може би не беше там. Нямаше мисли, които да чуя. Натъжих се от това, че не можех да чуя, дори за да я проверя - да се убедя, че е щастлива, или в безопасност, най-малкото. Алис се качи на задната седалка и отпрашихме към вкъщи. Пътищата бяха празни, така че това отне само няколко минути. Влязохме групово в къщата, а после се заехме с разнообразните си забавления. Емет и Джаспър бяха на средата на сложна игра на шах, използвайки осем съединени дъски - разпрострени покрай задната стъклена стена - и техните собствени сложни правила. Те нямаше да ми позволят да играя; вече само Алис играеше с мен. Алис отиде до компютъра си, точно зад ъгъла след тях, и можех да чуя мониторите й да се съживяват. Алис работеше върху модния проект за гардероба на Розали, но Розали не се присъедини към нея днес, за да стои зад нея и да направлява разреза и цвета докато ръцете на Алис скицираха по чувствителните при докосване екрани (Карлайл и аз трябваше леко да пощипнем системата, тъй като повечето такива екрани отговаряха на температура.) Вместо това, днес Розали се просна на дивна, прехвърляйки на плоския екран по двайсе канала за секунда, без да спира. Можех да я чуя как се опитва да реши дали да отиде до гаража и отново да повиши работоспособността на BMV-то си, или не. Езме бе на горния етаж, тананикайки си върху двойка сини гравюри. Алис след малко облегна глава на стената и започна да казва следващите действия на Емет - той седеше на пода с гръб към нея - на Джаспър, който държеше изражението си много спокойно, когато взе любимия рицар на Емет. А аз, за първи път от толкова дълго време, че чак се чувствах засрамен, отидох да седна зад изящното, величествено пиано, поставено точно встрани на входа. Прокарах ръцете си по клавишите, изпробвайки височината на тона. Мелодията все още бе перфектна. На горния етаж Езме спря това, което вършеше, и вдигна глава. Започнах първата част от мелодията, която бях извикал в съзнанието си днес в колата, доволен, че звучеше дори по-добре, отколкото си представях. Едуард отново свири, помисли си Езме весело, с усмивка, появяваща се на лицето й. Тя стана от бюрото си и прелетя безшумно до върха на стълбите. Добавих хармонизиращ щрих, оставяйки централната мелодия да се преплита през него. Езме въздъхна със задоволство, седна на на-горното стъпало и облегна глава на парапета. Нова песен. Бе толкова отдавна. Каква прекрасна мелодия. Оставих мелодията да се понесе в нова посока, следвайки я с басовата линия. Едуард композира отново? Помисли си Розали и зъбите й се стиснаха от негодувание. В този момент тя направи неволна грешка и аз можех да прочета цялото й скрито оскърбление. Видях защо бе в такова лошо настроение към мен. Защо убийството на Изабела Суон не притесняваше съзнанието й въобще. С Розали винаги бе относно суета. Музиката внезапно спря и се изсмях преди да успея да се спра, остър гръм от забавление, който бързо секна, когато метнах ръка върху устата си. Розали се обърна, за да ме изгледа гневно, очите й бляскащи с огорчена ярост. Емет и Джаспър също се обърнаха, за да зяпат, а аз чух смущението на Езме. Тя бе долу за един миг, спирайки, за да хвърли бегъл поглед между Розали и мен. „Не спирай, Едуард,” окуражи ме Езме след един обтегнат момент. Започнах да свиря отново, обръщайки гръб на Розали, докато много силно се опитвах да контролирам усмивката, която се разпъваше на лицето ми. Тя стана на крака и излезе наперено от стаята, повече ядосана, отколкото засрамена. Но със сигурност леко смутена. Ако кажеш нещо, ще те преследвам като куче. Сподавих още един смях. „Какво не е наред, Роуз?” викна Емет след нея. Розали не се обърна. Тя продължи, непреклонно назад, към гаража, а после се свъртя под колата си, сякаш можеше да се скрие там. „За какво беше това?” попита ме Емет. „Нямам ни най-малка представа,” излъгах аз. Емет измърмори разочарован. „Продължавай да свириш,” подтикна ме Езме. Ръцете ми бяха спрели отново. Направих го, както ме помоли, и тя дойде да застане зад мен, слагайки ръцете си върху рамената ми. Песента беше покоряваща, но незавършена. Поиграх си с един мост, но той не изглеждаше някак си на място. „Очарователно е. Има ли си име?” попита Езми. „Не още.” „Има ли история към нея?” попита тя, с усмивка в гласа й. Това й доставяше голямо удоволствие и аз почувствах вина, задето бях занемарил музиката си за толкова дълго. Бях егоистичен. „Това е ... приспивна песен, предполагам.” Тогава нагласих моста. Той водеше леко към следващата част, придобивайки свой собствен живот. „Приспивна песен,” повтори тя на себе си. Имаше история към мелодията, и когато видях това парчетата отидоха на местата си без усилие. Историята беше спящо момиче в тясно легло, тъмна коса, гъста и дива, и завъртяна като гнездо около възглавницата ... Алис остави Джаспър на собствените му хитрини и дойде да седна до мен на пейката. В нейният трептящ, лъкатушещо-звънлив глас, тя нахвърли безмълвна песен, две октави по-високо от мелодията. „Харесва ми,” промърморих аз. „Но какво ще кажеш за това?” Добавих нейния щрих към съзвучието - ръцете ми сега летяха по клавишите, за да съберат всичките парчета заедно - изменяйки я, повеждайки я в нова посока ... Тя улови настроението и продължи да пее. „Да. Перфектно,” казах аз. Езме стисна рамото ми. Но сега можех да видя края, с гласа на Алис, който се издига над мелодията, отвеждайки я на друго място. Можех да видя как песента трябва да свърши, защото спящото момиче бе перфектно просто по този начин и всяка друга промяна би била грешна, печална. Песента се понесе към изпълнение, сега по-бавно и по-ниско. Гласът на Алис утихна също, и стана тържествен, тон, който принадлежеше на отекващите арки на осветена от свещи катедрала. Изсвирих същата песен, а после наведох глава над клавишите. Езме разроши косата ми. Всичко ще е наред, Едуард. Ще е за добро. Ти заслужаващ щастие, сине. Съдбата ти го дължи. „Благодаря,” прошепнах аз, искайки да повярвам на това. Любовта не винаги идва в удобни опаковки. Засмях се веднъж и с хумор. Ти, най-много от всички на тази планета, си навярно най-добре подготвен, за са се справиш с такова сложно затруднение. Ти си най-добрият и най-надареният от всички ни. Въздъхнах. Всяка майка мислеше същото за сина си. Езме все още бе изпълнена с радост, че сърцето ми бе докоснато след толкова много време, без значение възможността за трагедия. Тя си бе мислела, че аз винаги ще съм сам ... Тя ще трябва да те обикне също, помисли си тя внезапно, изненадвайки ме с посоката на мислите си. Ако е умно момиче. Тя се усмихна. Но не мога да си представя някой толкова бавен, че да не забележи каква изгодна партия си ти. „Стига, мамо, караш ме да се изчервявам,” пошегувах се аз. Думите й, въпреки че бяха неправдоподобни, ме развеселиха. Алис се изсмя и взе най-високата част на „Сърце и Душа”. Усмихнах се и завърших простото съзвучие с нея. След това я насърчих с изпълнение на „Chopsticks”. Тя се изкикоти, а после въздъхна. „Толкова ми се иска да ми кажеш за какво се смееше на Роуз,” каза Алис. „Но мога да видя, че няма да го направиш.” „Не.” Тя удари леко ухото ми в пръста си. „Бъди добра, Алис,” смъмри я Езме. „Едуард е джентълмен.” „Но искам да знам.” Засмях се на хленчещия тон, който вложи. После казах, „Ето, Езме,” и започнах да свиря любимата й песен, неозаглавено хвалебствие за любовта, която бях наблюдавал между нея и Карлайл толкова много години. „Благодаря ти, скъпи.” Тя стисна рамото ми отново. Не трябваше да се концентрирам, за да свиря познатото парче. Вместо това се замислих за Розали, все още пластично виеща се от огорчение в гаража, и се усмихнах на себе си. Току що открил силата на ревността у себе си, имах малка доза съжаление към нея. Беше жалко да се чувстваш така. Разбира се, нейната ревност беше хиляди пъти по-незначителна от моята. Цяла хитруша в яслите от сценария. Чудех се какъв ли би бил животът и личността на Розали, ако тя не е била винаги най-хубавата. Щеше ли тя да е по-щастлив човек, ако красотата не бе винаги нейната най-силна страна? По-малко егоцентрична? По-състрадателна? Е, предположих, че е безболезнено да се чудя, защото миналото бе свършено, а тя винаги бе била най-красивата. Дори като човек тя винаги бе живяла в светлината на прожекторите на нейната красота. Не че имаше против. Обратното - тя обичаше повече от всичко останало възхищението. Това не се бе променило със загубата на смъртността й. Тогава не бе изненада, приемайки тази потребност като собствена, че е била обидена, когато аз от самото начало не боготворях красотата й по начина, който тя очакваше всички мъже да почитат. Не че беше искала мен по този начин - далеч от това. Но аз я бях вбесил, че, въпреки това, не я исках. Тя бе свикнала да бъде желана. Беше различно с Джаспър и Карлайл - те двамата вече бяха влюбени. Аз бях напълно необвързан, а все пак оставах упорито равнодушен. Мислех си че тази стара обида бе погребана. Че отдавна я е преодоляла. И тя беше ... преди деня, когато аз най-накрая открих някого, чиято красота ме докосна по начин, по който нейната не бе. Розали бе разчитала на това, че ако не мисля, че нейната красота заслужава почит, то определено няма красота на Земята, която да ме достигне. Тя бе яростна от момента, в който спасих живота на Бела, отгатвайки, с нейната проницателна женска интуиция, интереса, за който аз самият не бях наясно. Розали беше смъртоносно обидена, че аз намирах някакво незначително момиче по-привлекателно от нея. Потиснах порива да се засмея отново. Притесняваше ме малко, въпреки това, начина, по който тя виждаше Бела. Розали всъщност мислеше, че момичето е обикновено. Как можеше да вярва в това? Изглеждаше ми непонятно. Продукт на ревността, без съмнение. „Оу!” каза внезапно Алис. „Джаспър, познай какво?” Видях какво бе видяла току що и ръцете ми замръзнаха на клавишите. „Какво, Алис?” попита Джаспър. „Питър и Шарлот ще дойдат да ни посетят следващата седмица! Ще са в квартала, не е ли хубаво?” „Какво има, Едуард?” попита Езме, усещайки напрегнатостта на рамената ми. „Питър и Шарлот идват във Форкс?” изсъсках на Алис. Тя завъртя очи. „Успокой се, Едуард. Не е първата им визита.” Зъбите ми се стиснаха. Беше първата им визита откакто Бела бе пристигнала, а нейната сладка кръв не се харесваше само на мен. Алис се смръщи на изражението ми. „Те никога не ловуват тук. Знаеш това.” Но един вид брата на Джаспър и малката вампирка, която той обичаше не бяха като нас; те ловуваха по обичайния начин. Не можеше да им се доверявам относно Бела. „Кога?” настоях аз. Тя стисна устни безрадостно, но ми каза това, от което се нуждаех. Понеделник сутринта. Никой няма да нарани Бела. „Няма,” съгласих се аз, и после се обърнах настрани от нея. „Готов ли си, Емет?” „Мислех си, че заминаваме на сутринта?” „Ще се върнем до полунощ в неделя. Предполагам ти трябва да решиш кога искаш да си тръгнеш.” „Ок, добре. Нека кажа довиждане на Роуз първо.” „Разбира се.” С настроението, в което бе Розали, щеше да е кратко довиждане. Наистина си пропаднал, Едуард, помисли си той, докато се отправяше към задната врата. „Предполагам, че да” „Изсвири новата песен за мен още веднъж,” помоли Езме. „Щом искаш,” съгласих се аз, въпреки че малко се колебаех да следвам мелодията към неизбежния й край - край, който ми причиняваше болка по непознати начини. Замислих се за момент, а после извадих капачката на бутилката от джоба си и я поставих на празната поставка за ноти. Това малко помогна - краткият ми момент на нейното да. Кимнах на себе си и започнах да свиря. Езме и Алис си метнаха по един поглед, но никоя не попита. „Казвал ли ти е някой някога да не си играеш с храната?” викнах на Емет. „Оу, хей Едуард!” извика ми той, усмихвайки се и махайки ми. Мечката се възползва от разсеяността му, за да одраска с тежката си лапа гърдите на Емет. Острите нокти нарязаха ризата му и изскърцаха по кожата му. Мечката изрева от пронизителния звук. Ех, по дяволите, Роуз ми даде тази риза! Емет изръмжа обратно към разяреното животно. Въздъхнах и седнах на един удобен голям скален блок. Това можеше да отнеме известно време. Но Емет почти бе готов. Позволи на мечката да се опита де отнесе главата му, смеейки се, когато ударът отскочи и изпрати мечката залитаща назад. Мечката изрева и Емет отново изръмжа през смеха си. След това се хвърли към животното, което стоеше глава по-високо от него на задните си крака, и телата им паднаха на земята преплетени, отнасяйки един як смърч с себе си. Ръмженето на мечката секна с бълбукане. Няколко минути по-късно Емет се дотътри до мястото, на което го чаках. Ризата му беше унищожена, разкъсана и окървавена, лепкава от кръвта и покрита с козина. Тъмната му къдрава коса не беше в много добра форма. Имаше огромна усмивка на лицето си. „Тази беше силна. Почти можех да я усетя когато ме одраска.” „Такова дете си, Емет.” Той погледна моята гладка, чиста, бяла и изискана риза. „Не успя ли да проследиш онзи планински лъв, тогава?” „Разбира се, че успях. Просто не ям като дивак.” Емет се засмя оживено. „Иска ми се да бяха по-силни. Щеше да е по-забавно.” „Никой не е казал, че трябва да се бориш с храната си.” „Мда, но с кой друг да се боря? Ти и Алис мамите, Роуз никога не иска да си роши косата, а Езме подивява, ако Джаспър и аз наистина започнем. „Животът е сложен навсякъде, нали?” Емет ми се ухили, местейки тежестта си малко, така че изведнъж бе в поза за атакуване. „Хайде, Едуард. Просто го изключи за минута и и играй честно.” „То не се изключва,” напомних му аз. „Чудя се какво ли прави това човешко момиче, за да те държи навън?” замисли се Емет. „Навярно тя може да ми даде малко указания.” Доброто ми настроение изчезна. „Стой настрани от нея,” изръмжах му аз през зъбите си. „Докачлив, докачлив.” Въздъхнах. Емет дойде да седна до мен на скалата. „Извинявай. Знам, че преминаваш през тежко положение. Наистина се опитвам да не съм прекалено голям нечувствителен глупак, но, откакто това е част от естественото ми състояние ...” Той почака да се засмея на шегата му, а после направи физиономия. Толкова сериозен през цялото време. Какво ти досажда сега? „Мисленето за нея. Е, всъщност, притеснението.” „За какво има да се тревожиш? Ти си тук.” Той се засмя високо. Игнорирах шегата му отново, но отговорих на въпроса му. „Мислил ли си някога колко крехки са всички те? Колко много лоши неща има, които могат да се случат на един смъртен?” „Всъщност не. Предполагам, че виждам какво имаш предвид, въпреки това. Не бях много съответстващ за мечка, онзи първи път, нали?” „Мечки,” промърморих аз, добавяйки нов страх към купчината. „Това ще е само нейн късмет, нали? Изгубена мечка в града. Разбира се, че ще се отправи направо към Бела.” Емет се изкикоти. „Звучиш като някой луд, знаеш ли това?” „Просто си представи за минута, че Розали бе човек, Емет. И че можеше да попадне на мечка ... или да я удари кола ... или светкавица ... или да падне по стълбите ... или да й прилошее - да се разболее!” Думите избухнаха от мен яростно. Беше облекчение да ги кажа на глас - те гниеха в мен през целия уикенд. „Пожари и земетресения, и торнада! Ъх! Кога за последно гледа новините? Виждал ли си нещата, които им се случват? Крадци и убийци ...” Зъбите ми се стиснаха и внезапно бях толкова разгневен от идеята друг човек да я нарани, че не можех да дишам. „Уоу, уоу! Задръж, момче. Тя живее във Форкс, помниш ли? Така че, я мокри дъждът.” Той сви рамене. „Мисля, че тя има някакъв сериозен лош късмет, Емет, наистина. Погледни доказателствата. От всичките места по света, където можеше да отиде, тя се озова в град, където вампирите допълват значителна част от популацията.” „Да, но ние сме вегетарианци. Така че, не е ли това добър късмет, а не лош?” „С начина по който мирише? Определено лош. И после, още лош късмет, начинът по който ми мирише на мен.” Погледнах гневно ръцете си, мразейки ги отново. „С изключение на това, че имаш повече самоконтрол, от всички, освен Карлайл. Отново добър късмет.” „Микробуса?” „Това беше просто инцидент.” „Трябваше да го видиш как идва за нея, Ем, отново и отново. Кълна се, беше сякаш тя имаше някакъв вид магнитно привличане.” „Но ти беше там. Това бе добър късмет.” „Беше ли? Не е ли това най-лошият късмет, който някой човек може въобще да има - един вампир да се влюби в него?” Емет обмисли това тихо за момент. Той си представи момичето в главата си и я намери за безинтересна. Честно, не мога наистина да видя примамката. „Ами, аз наистина също не мога да видя съблазънта на Розали,” казах аз грубо. „Честно, изглежда с нея е нужен повече труд, отколкото което и да било хубаво лице да си заслужава.” Емет се подсмихна. „Предполагам, че няма да ми кажеш ...” „Не знам какъв й е проблема, Емет,” излъгах аз с внезапна широка усмивка. Видях намерението му да ме стимулира. Опита да ме бутне от скалата и имаше силен звук от пропукване, когато цепнатина се отвори в камъка между нас. „Измамник,” промърмори той. Чаках го да пробва още веднъж, но мислите му поеха друга посока. Той си представяше лицето на Бела отново, но представяйки си го бяло, представяйки си очите й ярко червени ... „Не,” казах аз със задушен глас. „Решава проблемите ти относно смъртност, нали? И тогава, също така, няма да искаш да я убиеш, нали? Не е ли това най-добрият начин?” „За мен? Или за нея?” „За теб” отговори лесно той. Тонът му добави разбира се. Засмях се без чувство за хумор. „Грешен отговор.” „Аз не бях толкова против,” напомни ми той. „Розали беше.” Той въздъхна. И двамата знаехме, че Розали би направила всичко, би дала всичко, ако това означаваше да е човек отново. Би се отказала дори от Емет. „Да, Розали беше,” съгласи се той тихо. „Не мога ... Не трябва ... Няма да съсипя живота на Бела. Щеше ли да се чувстваш по същия начин, ако това беше Розали?’ Емет помисли върху това за момент. Ти наистина ... я обичаш? „Не мога дори да го опиша, Емет. Напълно внезапно, момичето е целият свят за мен. Вече не виждам смисъла на останалата част от света без нея.” Но ти няма да я промениш? Нея няма да я има винаги, Едуард. „Знам това,” изстенах аз. И, както ти отбеляза, тя е един вид чуплива. „Довери ми се - това също го знам.” Емет не беше тактичен индивид, и деликатните дискусии не бяха неговата сила. Той се бореше сега, като силно му се искаше да не е нахален. Можеш ли дори да я докоснеш? Имам предвид, ако я обичаш ... няма ли да искаш, ами, да я докоснеш ...? Емет и Розали споделяха силна физическа любов. Трудно му беше да разбере как някой може да обича без тази страна. Въздъхнах. „Дори не мога да мисля за това, Емет.” Уоу. Тогава какви са възможностите ти? „Не знам,” прошепнах аз. „Опитвам се да открия начин ... да я напусна. Просто не мога да проумея как да се накарам да стоя настрана ...” С дълбоко чувство на удовлетворение, внезапно осъзнах, че бе правилно да остана - най-малкото за сега, с Питър и Шарлот на път. Тя бе в по-голяма безопасност с мен, временно, отколкото би била, ако бях заминал. За момента можех да бъда невероятния й защитник. Мисълта ме разтревожи; сърбеше ме да се върна, така че да мога да изпълнявам ролята възможно най-дълго. Емет забеляза промяната на изражението ми. За какво си мислиш? „В момента,” признах малко смутено, „умирам от желание да се върна във Форкс и да я проверя. Не знам дали ще изтрая до неделя вечерта.” „Ух-ух! Няма да си ходиш вкъщи рано. Нека Розали се успокои малко. Моля те. Заради мен.” „Ще се опитам да остана,” казах аз несигурно. Емет потупа телефона в джоба ми. „Алис ще се обади, ако има някакво основание за паниката ти. Тя е толкова странна относно това момиче, колкото и ти.” Направих гримаса. „Добре. Но не оставам след неделя.” „Няма смисъл да бързаме да се връщаме - ще е слънчево, така или иначе. Алис каза че няма да сме на училище преди сряда.” Разклатих глава сурово. „Питър и Шарлот знаят как да се държат.” „Наистина не ми пука, Емет. С късмета на Бела, тя ще отиде да си скита в гората точно в грешния момент и -„ потреперих. „Питър не е известен със самоконтрола си. Връщам се в неделя.” Емет въздъхна. Точно като луд човек. Бела спеше спокойно, когато се покатерих към прозореца на спалнята й понеделник сутринта. Сетих се за смазочното масло този път и сега прозорецът мръдна безшумно от пътя ми. От начина, по който косата й лежеше гладка върху възглавницата, можех да кажа, че е имала по-спокойна нощ, отколкото последния път, когато бях тук. Беше сгънала ръцете си под бузата си като малко дете, а устата й бе леко отворена. Можех да чуя дъха й да влиза и излиза бавно между устните й. Беше удивително облекчение да съм тук, да мога да я видя отново. Осъзнах, че не бях напълно спокоен, ако случаят не бе такъв. Нищо не беше наред когато бях далеч от нея. Нито пък всичко беше наред когато бях тук, въпреки това. Въздъхнах, позволявайки на огъня от жаждата да драска гърлото ми. Бях далеч от него прекалено дълго. Времето прекарано без болка и изкушение я правеха толкова по-мощна сега. Беше достатъчно болезнена, че се страхувах да коленича до леглото й, така че да мога да прочета заглавията на книгите. Исках да зная историите в главата й, но повече се страхувах от жаждата си, изплашен, че ако си позволя да отида толкова близо до нея, щях да поискам да съм още по-близо ... Устните й изглеждаха много нежни и топли. Можех да си представя как ги докосвам с върха на пръста си. Само леко ... Това беше точно вида грешка, която трябваше да избягвам. Очите ми минаваха по лицето й отново и отново, разглеждайки го за промени. Смъртните се променяха постоянно - бях тъжен при мисълта да изпусна нещо ... Помислих си, че тя изглежда ... уморена. Сякаш не се бе наспала достатъчно този уикенд. Беше ли излизала? Засмях се тихо и иронично колко много това ме разстрои. И какво ако беше? Аз не я притежавах. Тя не беше моя. Не, тя не беше моя - и аз бях тъжен отново. Едната й ръка се завъртя и забелязах, че имаше плитки, едва зараснали драскотини по долната част на дланта й. Била е наранена? Въпреки, че очевидно не беше сериозно нараняване, това ме притесни. Взех под внимание мястото и реших, че трябва да се е спънала. Това изглеждаше смислено обяснение, обмисляйки всички неща. Беше утешително да се сетя, че нямаше да трябва завинаги да се мъча да разгадая всяка от тези малки мистерии. Сега бяхме приятели - или, поне се опитвахме да бъдем. Можех да я попитам за уикенда й - за плажа или за каквато и да била нощна дейност, която я е накарала да изглежда толкова изморена. Можех да попитам какво се бе случило с ръцете й. И ще мога да се засмея малко, когато потвърди теорията ми за тях. Усмихнах се нежно докато се чудех дали беше паднала в океана или не. Чудех се дали си е прекарала приятно на екскурзията. Чудех се дали въобще бе мислела за мен. Дали съм й липсвал дори с най-малката частичка от това колко ми бе липсвала тя. Опитах се да си я представя на слънце на плажа. Картината беше незавършена, въпреки това, защото аз самият никога не бях ходил на Първи плаж. Само знаех как изглежда на снимки ... Усетих леко угризение от безпокойството, когато се замислих за причината защо нито веднъж не съм бил на красивия плаж, разположен само на няколко минути бягане от дома ми. Бела бе прекарала деня в Ла Пуш - място, на което ми бе забранено, с договор, да ходя. Място, където няколко стари мъже още помнеха историите за семейство Калън, помнеха ги и им вярваха. Място, където тайната ни се знаеше ... Поклатих глава. Нямаше за какво да се притеснявам там. Килетите също бяха ограничени с договор. Дори и Бела да беше налетяла на един от онези остаряващи мъдреци, те не можеха да разкрият нищо. А защо въобще въпросът ще бъде повдиган? Защо Бела би мислела да изрази гласно любопитството си там? Не - килетите навярно бяха едното нещо, за което не трябваше да се притеснявам. Ядосах се на слънцето, когато то започна да изгрява. То ми напомни, че не можех да задоволя любопитството си няколко дни. Защо избра да пече точно сега? С въздишка се измъкнах през прозореца преди да е станало достатъчно светло, за да може някой да ме види тук. Имах намерение да остана в гъстата гора до къщата й и да я видя как тръгва за училище, но когато влязох сред дърветата бях изненадан да открия следа от аромата й останала по пътеката там. Бързо я последвах, любопитно, ставайки все повече и повече обезпокоен, когато тя водеше надълбоко в мрака. Какво бе правила Бела тук навън? Следата изведнъж спря, по-специално - по средата на нищото. Тя бе отишла само на няколко стъпки встрани от пътеката, в папрата, където бе докоснала дънера на едно паднало дърво. Навярно е седнала там ... Седнах там, където бе седяла тя, и се огледах наоколо. Всичко, което би могла да види са папрати и гора. Вероятно е валяло - миризмата бе отмита, без да остане дълбоко в дървото. Защо Бела ще дойде да седи тук сама - и е била сама, без съмнение в това - по средата на влажната, мрачна гора? Нямаше смисъл, и, за разлика от онези други точки на любопитство, трудно можех да извадя това в непринуден разговор. Значи, Бела, следвах аромата ти през гората след като напуснах стаята ти, където те гледах как спиш ... Да, това определено щеше да разчупи леда. Никога нямаше да знам какво бе мислила и правела тук, и това накара зъбите ми да се стиснат от разочарование. По-зле, това беше прекалено много по сценария, който си представях пред Емет - Бела, която се разкарва сама в гората, където миризмата й би повикала всеки, който има сетивата да я проследи ... Изръмжах. Не само, че имаше лош късмет, ами и го предизвикваше. Е, за сега имаше защитник. Щях да я наблюдавам, да я пазя от нараняване, за толкова дълго, колкото можех да оправдая. Внезапно ми се искаше Питър и Шарлот да направят продължителен престой. жүктеу/скачать 1.02 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|