Стивън Кинг Подпалвачката

Си извади очите.

Но има ли някакво значение всъщност?

Ръка, която се протяга с отчаянието на удавник над струпаните бели престилки.

Ала това беше много отдавна. Май през дванайсети век.

Окървавена ръка. Плясва по схемата, която шумно заплющява и се навива на руло.

По-добре да поспи. Вики пак изглежда разтревожена.

Изведнъж от високоговорителите на тавана заструи музика и тя беше приятна... много по-приятна от мислите за мускулното схващане и изтичащите очи. Музиката беше тиха и все пак величествена. Много по-късно Анди реши (след обсъждане с Вики), че е била от Рахманинов. Оттогава музиката на Рахманинов неизменно го връщаше към блуждаещите сънни спомени от онова безкрайно, вън от времето време в стая № 70 на Джейсън Гирни Хол.

Каква част от него е била реалност и каква - халюцинации? Дванайсет години размишления по въпроса не бяха стигнали на Анди Макджий, за да си отговори. По едно време му се бе сторило, че из стаята летят предмети, сякаш духани от невидим вятър - картонени чашки, хавлиени кърпи, маншет от апарат за кръвно, смъртоносен град от моливи и писалки. После, малко по-късно (а може би - по-рано? Просто нямаше никаква линейна последователност във времето), един от подопитните обекти бе получил гърч, последван от спиране на сърдечната дейност - или така поне бе изглеждало. Положили бяха неистови усилия да го спасят с изкуствено дишане, инжекция право в гръдния кош и накрая с някаква машина, която издаваше силен вой и имаше две черни купички, прикрепени към дебели проводници. Анди си спомняше смътно как единият от "стажантите" крещеше: "Пускай тока! Удряй! О, дайте на мен, тъпаци такива!"

По друго време беше спал, по-скоро дремал със замъглено съзнание. Разговаряха с Вики и си разказваха неща от личния си живот. Анди й каза за катастрофата, отнела живота на майка му, и за последвалата година, която бе прекарал при леля си почти обезумял от скръб. Тя му разказа как един малолетен приходящ детегледач й се нахвърлил, когато била седемгодишна, и сега ужасно се страхувала от секса, а и се опасявала да не е фригидна: най-вече за това не можели да се разберат с приятеля й. Той бил прекалено настоятелен.

Разказаха си неща, каквито мъж и жена не споделят, без да се познават от години... неща, каквито мъж и жена обикновено не споделят изобщо, дори и на обгърнатото в тъма брачно ложе след десетилетия, прекарани заедно.

Но дали говориха?

Това Анди така и не разбра.

Времето беше спряло, но все пак някак си минаваше.

13

Малко по малко той изплуваше от дрямката. Рахманинов го нямаше... ако изобщо го бе имало. Вики спеше спокойно на кушетката до него, със събрани върху гърдите ръце, чистите ръце на дете, заспало по време на вечерната си молитва. Анди я гледаше и осъзнаваше, че по някое време се бе влюбил в нея. Чувството му беше дълбоко и завършено, извън всякакво съмнение.

Анди се надигна и се вслуша в себе си. Чувстваше се добре. Пробва една усмивка и установи, че се получава идеално. Мускулите му мирно си взаимодействаха. Чувстваше се възторжен и свеж, с изострени и някак невинни възприятия. Спомни си, че се чувстваше по този начин като дете в събота сутрин, когато се събуждаше със съзнанието, че колелото му е на стойката си в гаража и двата почивни дни се простират пред него, подобно на приказен панаир с безплатни забавления.

Един от стажантите се приближи и каза:

- Как се чувстваш, Анди?

Анди го погледна. Беше същото момче, което му беше поставило системата... кога? Преди година? Той потърка с ръка бузата си и усети стърженето на наболата си брада.

- Като Рип Ван Уинкъл_.

Стажантът се засмя.

- Минали са само четирийсет и осем часа, а не двайсет години. Кажи сега честно, как се чувстваш?

- Добре.

- Нормално?

- Да, нормално, каквото и да означава тази дума. Къде е Ралф?

- Ралф ли? - вдигна вежди стажантът.

- Да, Ралф Бакстър. На около трийсет и пет. Едър мъж. С пясъчноруса коса.

Стажантът се засмя.

- Фантазии.

Анди го погледна неуверено.

- Какво, какво?

- Фантазии. Халюцинации. Доколкото знам, единственият Ралф, който взема участие в опитите със "Серия шест", е един дърт развратник, фармацевт, на име Ралф Стайнъм. А той е някъде към петдесет и пет.

Анди се взря продължително в стажанта. Ралф илюзия? Добре, може и така да е. Действително всички параноидни елементи на наркотичния сън бяха налице; Анди си спомни как в съзнанието му се бе промъкнало убеждението, че Ралф е таен агент, унищожил разни хора. Той леко се усмихна. Стажантът му се усмихна в отговор... с малко прекалена готовност, помисли си Анди. Или и това е параноя? Сигурно.

Момчето, което разговаряше седнало, когато Анди се събуди, сега си отиваше, придружено от стажанти, отпивайки портокалов сок от картонена чашка.

Анди попита предпазливо:

- Никой не е пострадал, нали?

- Пострадал ли?

- Ами... никой не е имал конвулсии или...

Стажантът се приведе напред с обезпокоен вид.

- Слушай, Анди, надявам се, че няма да тръгнеш да разпространяваш такива истории из университета, нали? Подобно нещо може да направи на пух и прах изследователската програма на доктор Уонлес. През следващия семестър ни предстоят опити със серии Седем и Осем...

- Стана ли нещо?

- Едно момче получи мускулен спазъм, съвсем лек, но много болезнен - отговори стажантът. - Премина за по-малко от петнайсет минути, без никакви последствия. Но наоколо вече са се настроили за лов на вещици. Искат да се прекрати мобилизацията, да се забрани ККЗО_-то, да се спре набирането на работници за "Дау кемикъл", защото произвеждали напалм... Положението е много сериозно, а аз смятам, че това изследване е страшно важно.

- Кое беше момчето?

- Сам разбираш, че не мога да ти отговоря. Просто не забравяй, че си бил под въздействието на слаб халюциноген. Не обърквай фантазиите си, предизвикани от него, с действителността, и не ги разпространявай.

- Бихте ли ме оставили, ако започна? - попита Анди.

Стажантът го изгледа озадачено.

- Не виждам как бихме могли да те спрем. Доброволците са свободни да говорят каквото пожелаят за всеки университетски експеримент. Едва ли можем да очакваме от вас срещу някакви си въшливи двеста долара да ни подписвате клетва за вярност, нали?

Анди почувства облекчение. Ако този човек лъжеше, то го правеше майсторски. Всичко е било само халюцинации. А на съседната кушетка Вики се размърда.

- Е? - попита стажантът усмихнат. - Ако нямаш нищо напротив, аз съм този, който трябва да задава въпросите.

И той си ги зададе. Когато Анди приключи с отговорите, Вики беше напълно будна, с отпочинал вид, спокойна, сияеща и усмихната. Въпросите бяха изчерпателни. Много от тях би задал и Анди.

Защо тогава имаше чувството, че служат само за прикритие?

14

Седнали върху дивана в едно от по-малките салончета на ректората същата вечер, Анди и Вики сравняваха халюцинациите си.

- Това ме накара да се почувствам много уморена - обясни Вики и на устните й трепна нейната леко коса усмивка. - И тъй като бях останала с впечатлението, че разговаряме за Виетнам, измънках нещо от рода: "Да, така е, ако Южен Виетнам отиде, всичко отива." А той се усмихна и ме потупа по ръцете. "Защо не поспиш малко, Вики? Сигурно си уморена." И аз заспах - тя поклати глава. - Но сега това въобще не изглежда реално. Струва ми се, че изцяло съм си го измислила или съм развила халюцинация покрай някой съвсем нормален опит. Ти не помниш да си го виждал, нали? Висок мъж, с дълга до раменете руса коса и малък белег върху брадичката.

Анди поклати глава и рече:

- И все пак не разбирам как е възможно изобщо да споделяме едни и същи фантазии, освен ако са разработили наркотик, който да е и телепатичен, и халюциногенен. Знам, че се говореше за нещо от този род през последните няколко години... май идеята беше, че ако халюциногените могат да усилват възприятията... - той вдигна рамене и се ухили. - Къде си, Карлос Кастанеда, когато имаме нужда от тебе?"

- Не е ли по-вероятно просто да сме обсъждали едни и същи фантазии, а после да сме забравили? - предположи Вики.

Той се съгласи, че е напълно възможно, но продължаваше да изпитва безпокойство. Преживяването се бе оказало така нареченото "лошо пътуване".

Анди се престраши и призна:

- Единственото, в което съм напълно сигурен, е, че се влюбвам в теб, Вики.

Тя се усмихна нервно и целуна ъгълчето на устата му.

- Това е чудесно, Анди, но...

- Но ти малко се страхуваш от мен. От мъжете изобщо вероятно.

- Вероятно.

- Моля те само за едно - да ми дадеш възможност.

- Ще я имаш. Аз те харесвам, Анди. Много. Но, моля те, не забравяй, че се страхувам. Понякога просто... се страхувам.

Тя се опита да повдигне леко рамене, но излезе нещо като потръпване.

- Няма да забравям - обеща той, притегли я към себе си и я целуна. Тя за миг се поколеба, а след това му върна целувката, стиснала здраво ръцете му в своите.

15

- Тате! - изпищя Чарли.

О, не! Тя се търкаля право към колите...

- Чарли! - извика той дрезгаво, наранявайки гърлото и главата си. - Внимавай!

В следния миг тя бе долу, свита върху лентата за спиране, обляна от безчувствената светлина на минаваща кола, разплакана. Той се изтърси до нея след секунди и болката го простреля като снаряд през целия гръбнак до главата. Пред очите му всичко се раздвои и разтрои, след което постепенно започна да се успокоява.

Чарли седеше свита, заровила в шепи лице.

- Чарли - докосна я той по ръката. - Всичко е наред, мило.

- Иска ми се наистина да бях паднала сред колите! - извика тя със звънък и изпълнен със самоотвращение глас, който накара сърцето на Анди да се преобърне в гърдите му. - Заслужавам си го, задето подпалих онзи човек!

- Шшт. Не бива да мислиш повече за това, Чарли.

Той я прегърна. Край тях профучаваха коли. Всяка една можеше да бъде полицейска и да сложи край на бягството им. В този момент щяха да почувстват едва ли не облекчение.

Риданията на детето постепенно утихнаха. Състоянието им, съзнаваше бащата, се дължи донякъде на чиста умора. Същата умора, която бе влошила главоболието му до точката на пищене и му носеше този нежелан поток от спомени. Само да можеха да се доберат до някакъв подслон и да легнат...

- Можеш ли да се изправиш, Чарли?

Тя бавно стана на крака и избърса последните си сълзи. Лицето й светеше като бледа месечинка в мрака. Загледан в нея, той усети да го пронизва остро чувство за вина. Сега тя трябваше да си е в леглото и да спи добре завита в някоя къща с намаляващ заем за изплащане, гушнала плюшено мече, готова на следващата сутрин да се върне в училище и да води битка за Бог, родина и втори клас. А вместо това стоеше като беглец край някакво шосе в горната част на щата Ню Йорк, в един и петнайсет след полунощ и се чувстваше виновна заради нещо, наследено от майка й и баща й - нещо, в което тя самата нямаше повече участие, отколкото в избора на ясносиния цвят на очите си. Как може да се обясни на едно седемгодишно момиченце, че веднъж, преди години, мама и татко имали нужда от по двеста долара и хората, с които говорили, ги излъгали, че всичко ще бъде наред?

- Ще се опитаме да спрем нещо - каза Анди, без да е сигурен дали обгърна с ръка раменете й, за да я подкрепи морално или за да се подпре самият той. - Ще стигнем до някой хотел или мотел и ще се наспим. След това ще мислим какво да правим по-нататък. Става ли?

Чарли равнодушно кимна.

- Добре.

Той вдигна палец. Шофьорите профучаваха, без да му обръщат внимание, а на по-малко от три километра зелената кола отново бе поела пътя си. Анди не подозираше нищо: измъченият му мозък се бе върнал отново към онази вечер с Вики, в ректората. Стояха пред една от общите спални; той я бе изпратил дотам, вкусвайки отново устните й на стъпалото пред големите двойни врати, а тя колебливо бе обвила ръце около врата му; това момиче, което все още бе девствено. Бяха млади тогава, Господи, млади бяха.

Колите фучаха край тях, косата на Чарли се вдигаше и падаше всеки път от течението и той си спомни останалото, случило се през онази вечер преди дванайсет години.

16

След като изпрати Вики до общата спалня, Анди тръгна през университетския двор към магистралата - смяташе да хване кола на стоп до града. Макар да го чувстваше само като полъх върху лицето си, майският вятър силно брулеше брястовете край алеята, сякаш точно над него във въздуха течеше невидима река, от която той долавяше играта само на най-слабите, далечни вълни.

"Там вътре стана нещо - помисли си той. - Нещо повече от това, което ни казаха и убедиха да приемем. Какво беше то?"

Мислено пак видя онази давеща се, окървавена ръка... само че този път я видя как плясва схемата, оставя ален отпечатък с формата на запетая, хартията шумно заплющява и се навива на руло.

Той се запъти към сградата. Ама че безумие. Няма начин да те пуснат в залата за лекции след десет часа вечерта. А и...

И ме е страх.

Да, страх ме е. Струпаха се твърде много тревожни полуспомени. Твърде лесно е да се самоубедя, че са били само фантазии: Вики вече е на път да го стори. Подопитен обект изважда очите си. Момиче крещи, че предпочита да умре, че смъртта би била по-добра, дори ако трябва да отиде в ада и да гори там цяла вечност. На друг пък му спира сърцето, след което го скриват от погледа със смразяващ професионализъм. Защото, признай си, Анди, не мисълта за телепатия те плаши. Плаши те мисълта, че някое от тези неща може да се е случило.

Като потракваше с токове, той се изкачи до големите двойни врати и се опита да ги отвори. Бяха заключени. Зад тях се мержелееше празното фоайе. Анди почука и щом видя, че от тъмното излиза някой, едва не побягна. Едва не побягна, защото лицето, което щеше да се появи от тези плуващи сенки, щеше да е на Ралф Бакстър или на висок мъж, с дълга до раменете руса коса и белег на брадичката.

Но не беше нито единият, нито другият: мъжът, който излезе да отключи и подаде през вратите киселата си физиономия, бе типичен университетски пазач - около шейсет и две годишен, със сбръчкани бузи и чело и бдителни сини очи, които сълзяха от прекалено честите срещи с бутилката. На колана му имаше защипан голям часовник.

- Сградата е затворена! - отсече той.

- Зная - не се предаде Анди, - но аз участвах в един експеримент горе, в стая № 70, който приключи тази сутрин, и...

- Няма значение. Сградата се затваря в девет през седмицата! Почакай до утре!

- ...и мисля, че съм си забравил там часовника. - Анди не притежаваше часовник. - Нали няма да ми откажете? Ще хвърля само един бърз поглед.

- Никого не мога да пусна - отговори нощният пазач, но изведнъж в гласа му се прокрадна някаква странна неувереност.

Без изобщо да се замисля, Анди зашепна:

- Сигурно можете. Просто ще хвърля един поглед и след това ще си тръгна. Няма да си спомняте дори, че съм идвал, нали?

Внезапно изпита странно усещане в главата: сякаш се протегна и тласна възрастния нощен пазач, само че с мисъл вместо с ръце. И пазачът взе, че отстъпи несигурно две-три крачки и освободи вратата.

Анди влезе леко разтревожен. Остра болка прониза мозъка му, но бързо премина в слабо туптене и след половин час изчезна съвсем.

- Да не ви стана зле? - попита той пазача.

- Ъ? Не, нищо ми няма, всичко е наред - подозрителността на пазача бе изчезнала: той се усмихна на Анди съвсем приятелски. - Върви горе и си потърси часовника, щом искаш. И не се притеснявай. Аз сигурно ще забравя, че си тук.

Старецът потътри крака към стаичката си.

Анди го изгледа втрещен, после разтърка разсеяно челото си, сякаш да прогони леката болка. Какво, за Бога, бе направил на този изкуфял дядка? Нещо, без съмнение.

Той се обърна, отиде до стълбите и започна да се изкачва. В горния коридор, тесен и потънал в мрак, тягостният страх от затворено пространство го стегна като с невидим нашийник и взе да го задушава. На тази височина сградата се потапяше сред реката от вятър и въздухът бръснеше пискливо стрехите. Стая № 70 имаше две двойни врати с прозорци от матирано зърнисто стъкло в горните си части. Анди стоеше пред тях, заслушан в глухото потракване на вятъра по ръждясалото мъртвило на старите улуци. Сърцето му думкаше тежко в гърдите.

Замалко да си тръгне, изведнъж му се видя по-лесно да си остане в неведение, да забрави. После се пресегна, стисна топката на бравата и се опита да се успокои с мисълта, че проклетата стая ще се окаже заключена и това ще реши въпроса.

Само че не беше. Бравата се завъртя. Вратата се отвори.

Стаята беше празна, осветена единствено от потрепващата лунна светлина, промъкнала се през люлеещите се клони на старите брястове отвън. Но и това бе достатъчно да се види, че кушетките са изнесени. Черната дъска беше изтрита и измита. Схемата бе навита на руло, от което висеше само пръстенът за дърпане. Анди пристъпи, пресегна се с потрепваща ръка и го дръпна.

Мозъчните дялове: човешкият мозък, накълцан и надписан като в касапница. Самата гледка го накара отново да изпадне в наркотичен унес, пронизван от светкавични видения. Започна да му се повдига и от гърлото му се изплъзна деликатно като сребърна паяжинна нишка, жалостиво стенание.

Кървавата следа стоеше като черна запетая сред неясната лунна светлина. Отпечатаният надпис, който несъмнено бе гласял: CORPUS CALLOSUM преди експеримента тази неделя, сега гласеше: COR OSUM, разкъсан от извилото се като запетая петно.

Такава дребна подробност.

Такава съществена подробност.

Изправен в тъмнината, загледан в схемата, Анди се разтрепери целият. Какво от виденията сега се превръщаше в истина? Малка част? Повечето? Всичко? Нищо?

Стори му се, че зад гърба му крадливо проскърца обувка.

Ужасен размаха ръце и удари с едната схемата. Хартията издаде същия кошмарен звук и се нави на руло, плющейки страховито в черната като преизподня стая.

По обления с лунна светлина далечен прозорец внезапно се почука - вероятно клонче или може би пръстите на мъртвец, с полепнали съсиреци и парченца тъкан по тях: пуснете ме вътре аз оставих там вътре очите си о пуснете ме вътре пуснете ме...

Главата му се замая, унесе го видение със забавени движения, видение в каданс, беше сигурен до прималяване, че зад прозореца е онова момче, един дух в бяла роба, с капещи черни дупки вместо очи. Сърцето подскачаше в гърлото му.

Зад прозореца няма никой. Там няма нищо.

Но нервите му бяха обтегнати и когато клончето отново зачука неумолимо, той побягна, без да си прави труд да затваря вратата зад себе си. Хукна по тесния коридор и изведнъж наистина го подгониха стъпки, ехо от собствения му тропот. Слезе по стълбите, скачаше през две стъпала и стигна до фоайето задъхан, с блъскаща в слепоочията му кръв. Дъхът бодеше в гърлото му като слама.

Пазача го нямаше. Анди излезе, затвори едната от големите остъклени врати на фоайето и тръгна по алеята през двора, прокрадвайки се като беглец, какъвто щеше да стане.

17

Пет дни по-късно Анди се пребори с нежеланието на Вики Томлинсън и я завлече до Джейсън Гирни Хол. Тя бе решила никога повече да не мисли за експеримента. Взела си беше чека от факултета по психология и го бе осребрила, а сега се стараеше да забрави откъде са дошли парите.

- Нищо не може да ни се случи посред бял ден - увещаваше я той, като смутено отказваше дори пред себе си да признае от какво точно се страхува. - И пред десетки свидетели.

- Просто не ми се ходи, Анди - протестираше тя, но все пак тръгна.

От залата за лекции излизаха неколцина студенти с учебници под мишница. Слънцето оцветяваше прозорците в по-прозаични нюанси от диамантения прах на лунната светлина, който Анди си спомняше. Двамата с Вики влязоха заедно с няколко от студентите на път за семинара по биология от три часа. Един от тях заговори тихо и сериозно на други двама за предстоящата демонстрация срещу ККЗО в края на седмицата. Никой не обръщаше внимание на Анди и Вики.

- Добре - изхриптя нервно Анди. - Да видим ти какво ще кажеш.

Той дръпна схемата за пръстена. Пред погледите им се откри човешкото тяло без кожа, с надписани органи. Мускулите приличаха на пресукани гранки от червена прежда. Някакъв шегобиец го бе кръстил Оскар Велики.

- Господи! - възкликна Анди.

Вики сграбчи ръката му над лакътя с влажна от напрежението длан.

- Моля те, Анди, да си вървим! Преди да ни е познал някой.

Да, той беше готов да си тръгне. Фактът, че са подменили схемата, някак си го изплаши повече от всичко друго. Рязко дръпна шнура и го пусна. Хартията се нави със същото плющене.

Друга схема. Същият звук. Дванайсет години по-късно Анди все още го чуваше... когато го отпуснеха болките в главата. Кракът му повече не стъпи в стая № 70 на Джейсън Гирни Хол, но споменът за онзи звук си остана.

Чуваше го постоянно в сънищата си... и виждаше онази търсеща, давеща се, окървавена ръка.

18

Зелената кола изпъпли от шосето за служебно ползване край летището върху рампата, която се вливаше в Северния път. Норвил Бейтс стискаше здраво волана в позиция "десет и десет". От радиото се носеше класическа музика в приглушен, равен поток. Сега косата му беше още по-къса и сресана назад, но малкият полукръгъл белег на брадичката му бе непроменен - на това място се бе порязал с назъбено парче от бутилка кока-кола като дете. Ако беше още жива, Вики щеше да го познае.

- Значи просто курва - заключи третият и всички се разсмяха, но някак нервно и насила. Знаеха, че са близо, можеха почти да надушат следата. Името на третия беше Орвил Джеймисън, но той предпочиташе да му викат О. Дж. или още по-добре - Скоросмъртницата. Всичките си служебни писма подписваше с О. Дж. Едно бе подписал Скоросмъртницата и оня тиквеник Кап го беше наказал с мъмрене. Не само устно, а и писмено, в досието.