Стивън Кинг Подпалвачката

Ал подаде еднодоларовата банкнота на Кап и той я гледа съсредоточено почти цели две минути. Точно когато щеше да я върне, образът отново просветна... неустойчиво. Но този път Кап поне почувства, че промяната определено е в мозъка му, а не в банкнотата или върху нея, или където и да било другаде.

- Има още нещо - отбеляза Кап. - Не съм сигурен, но ми се струва, че Франклин е без очила на банкнотите. Иначе е... - той се запъна, търсейки с какво да завърши изречението си. Наум му идваше само проклетото "свръхестествено", което не му трябваше.

- Мда - проточи замислено Ал. - Каквато и да е природата на ефекта, той се разсейва. Тази сутрин показах банкнотата на около шест души. Двама от тях видяха нещо, но не колкото онзи шофьор на такси и момичето, с което живее.

- Затова ли смяташ, че е тласнал прекалено силно?

- Да. Съмнявам се, че е в състояние да се държи на крака. Възможно е да са преспали сред дърветата или в някой извънградски мотел. Може да са се вмъкнали и в някоя вила из околността. Но аз смятам, че са наоколо и ще успеем да ги спипаме без кой знае какви проблеми.

- От колко души имате нужда, за да свършите работата?

- Разполагаме с колкото е необходимо. Като броим и щатската полиция, в това малко забавленийце участват повече от седемстотин души. Ползваме първостепенно предимство. Вървят от врата на врата и от къща на къща. Вече сме проверили всички хотели и мотели непосредствено около Олбъни - повече от четирийсет парчета. Сега се разпростираме към съседните градове. Мъж и малко момиченце... това се набива в очи. Ще го хванем. Или поне детето, ако той е мъртъв. - Албърт се изправи. - И смятам, че трябва лично да се включа. Искам да съм там при падането на завесата.

- Разбира се, Ал. Доведи ми ги.

- Ще ти ги доведа - Албърт се запъти към вратата.

- Албърт?

Той се обърна - дребен мъж с нездрав, жълт тен.

- Кой е на петстотинте? Провери ли?

Албърт Стайнович се усмихна.

- Маккинли. Бил е убит.

Ал излезе, като тихо затвори вратата след себе си и остави Кап на размишленията му.

5

Десет минути по-късно Кап отново натисна бутона на секретарската уредба.

- Вчера - отвърна тя и на Кап му се стори, че долавя антипатия дори в нейните внимателно култивирани тонове на шефска секретарка.

- Тук ли е или в Санибел?

Арсенала поддържаше една почивна база на остров Санибел, Флорида.

Последва пауза, докато Рейчъл проверяваше с компютъра.

- Лонгмънт, Кап. От осемнайсет часа, вчера. Вероятно си отспива умората от часовата разлика.

- Имай грижа някой да го събуди - нареди Кап. - Бих искал да го видя, след като си тръгне Уонлес... ако, разбира се, Уонлес е още тук.

- Беше, допреди петнайсет минути.

- Добре... Рейнбърд, да кажем... по обяд.

- Да, сър.

- Ти си добро момиче, Рейчъл.

- Благодаря, сър - прозвуча трогнато. Кап я харесваше, много я харесваше.

- Изпрати ми доктор Уонлес, ако обичаш, Рейчъл.

Той се отпусна назад, събра пред себе си длани и мислено се помоли: "За греховете ми."

6

Доктор Джоузеф Уонлес получи удар в същия ден, в който Ричард Никсън обяви оттеглянето си от президентския пост - 8 август 1974. Мозъчният кръвоизлив бе със средна сила и остави необратими физически последици. Както и умствени, според Кап. Едва след удара интересът на Уонлес към експеримента със "Серия шест" и резултатите от него беше станал постоянен и маниакален.

Рейчъл съчувствено погледна Кап над рамото на Уонлес и той й кимна, че може да си върви. Тя излезе и тихо затвори вратата.

- Добрият доктор - посрещна го Кап без настроение.

- Има ли новини около експеримента? - попита Уонлес и седна, като изсумтя.

- Нали знаеш, че са секретни, Джо. Какво мога да направя за теб днес?

- Забелязах оживление тук - пренебрегна въпроса Уонлес. - Какво друго можех да правя, докато си убивах времето цяла сутрин?

- Като идваш без уговорка...

- Ти пък си мислиш, че са ти в ръцете, щом викаш онзи професионален убиец Стайнович. Е, може и да успееш. Може. Но ти си го мислил и преди, нали?

- Какво искаш, Джо? - Кап не обичаше да му се напомня за минали провали. Те действително бяха разполагали за малко с момиченцето. Мъжете, взели участие в залавянето му, все още не бяха годни за работа и може би никога нямаше да бъдат.

- Каквото искам винаги! - натърти Уонлес, изгърбил се над бастуна. О, Господи, помисли си Кап, дъртият глупак възнамерява да държи реч. - Защо продължавам да живея? За да те убедя да ги ликвидираш и двамата. Да ликвидираш и Джеймс Ричардсън. И онези в Мауи. Ликвидирай ги веднъж завинаги, капитан Холистър. Заличи ги. Изтрий ги от лицето на земята.

Кап въздъхна.

Уонлес махна със сгърчената си ръка към библиотечната количка.

- Гледам, пак си прелиствал досието.

- Знам го почти наизуст - леко се усмихна Кап. От много месеци насам предъвкваше все "Серия шест": постояна точка в дневния ред на всички срещи от две години. Така че може би Уонлес не беше единственият маниак на тази тема в околността.

Разликата е, че на мен за това ми плащат. А при Уонлес е хоби. Едно опасно хоби.

- Четеш го, но не извличаш поука - упрекна го Уонлес. - Позволи ми още веднъж да се опитам да ти отворя очите за истината, капитан Холистър.

Кап започна да протестира, след което се сети за Рейнбърд и обедната им среща, и лицето му се изглади. То стана спокойно, дори съчувствено.

- Добре. Стреляй, щом си готов, Гридли.

- Ти още смяташ, че съм смахнат, нали? Откачен?

- Ти го казваш, не аз.

- Хубаво ще е да си припомниш, че аз бях първият, който предложи програма за опити с лизергиновата киселина.

- Има дни, в които ми се иска да не го беше правил - отговори Кап. Ако затвореше очи, още можеше да види първия доклад на Уонлес, проучване от двеста страници, за един наркотик, известен отначало като ДЛТ, по-късно между участващите лаборанти като "подсилваща киселина" и накрая - като "Серия шест". Предшественикът на Кап му бе дал ход; този джентълмен беше погребан в Арлингтън с всички военни почести преди шест години.

- Само подсещам, че мнението ми би трябвало да има някаква тежест - Уонлес изглеждаше уморен тази сутрин; изричаше думите си бавно и с фъфлене. Презрително свитата лява страна на устата му не се движеше, докато говореше.

- Слушам те - въздъхна примирено Кап.

- Доколкото знам, аз съм единственият психолог и въобще лекар, когото все още изслушваш. Хората ти са заслепени само от едно: какво биха могли да означават този мъж и това момиченце за сигурността на Америка... и дори за бъдещото равновесие на силите. Съдейки по действията на Макджий, той е един великодушен Распутин, който...

Уонлес продължи да дърдори, но Кап временно спря да го слуша. Великодушен Распутин, помисли си той. Тази цветиста фраза доста му хареса. Зачуди се как ли би реагирал Уонлес, ако му съобщеше, че компютърът е дал вероятност едно към четири Макджий да се е самоликвидирал при напускането на Ню Йорк. Навярно щеше да се зарадва много. А ако му покажеше онази странна банкнота? Сигурно ще получи още един удар, помисли си Кап и прикри с ръка усмивката си.

- Тревожи ме преди всичко момиченцето - натякна Уонлес за двайсети, трийсети, петдесети път. - Женитбата на Макджий и Томлинсън... шанс едно на хиляда. Трябваше да бъде предотвратена на всяка цена. Но кой можеше да предвиди...

- Ти беше изцяло "за" навремето - напомни му Кап и сухо добави: - Сигурен съм, че щеше лично да заведеш булката, ако те бяха помолили.

- Никой от нас не съзнаваше - промърмори Уонлес. - Трябваше да получа удар, за да прогледна. "Серия шест" е само синтетично копие на един екстракт от хипофизата в края на краищата... един невероятно мощен обезболяващ халюциноген, който не разбирахме и продължаваме да не разбираме. Знаем... или сме поне деветдесет и девет процента сигурни, че естествената субстанция по някакъв начин е отговорна за случайните проблясъци на парапсихическите способности, които почти всички човешки същества проявяват от време на време. Те включват удивително разнообразни явления: предсказване на бъдещето, телекинеза, хипнотично внушение, изблици на свръхчовешка сила, временен контрол над вегетативната нервна система. Знаеш ли, че хипофизната жлеза показва неочаквано повишена активност едва ли не при всички биологически изследвания, реализиращи обратна връзка?

Кап знаеше. Уонлес бе повтарял изводите си безброй пъти. Но не беше нужно да отговаря; риториката на Уонлес беше в пълна сила, проповедта - добре подготвена. А Кап бе разположен да слуша... този единствен, последен път. Нека старецът на свой ред да получи главната роля. За Уонлес това беше смисълът на живота му.

- Да, така е - сам си отговори той. - Тя се активизира при обратна връзка и при сънища. Хора с увредена хипофиза рядко сънуват нормално. Хора с увредена хипофиза имат огромна склонност към тумор в мозъка и левкемия. Хипофизата, капитан Холистър, на езика на еволюцията, е най-старата жлеза с вътрешна секреция в човешкото тяло. По време на ранното юношество тя многократно изхвърля равни на собственото си тегло секреции в кръвния поток. Тя е една ужасно важна, ужасно тайнствена жлеза. Ако вярвах в човешката душа, капитан Холистър, щях да кажа, че тя обитава хипофизната жлеза.

Кап изсумтя.

- Тези неща са ни известни - продължи Уонлес, както ни е известно, че "Серия шест" по някакъв начин е променила химическия състав на хипофизните жлези в подложилите се на експеримента. Дори и на твоя така наречен "тих" Джеймс Ричардсън. И най-важното, от момиченцето можем да заключим, че е променила и структурите на хромозомите... и че промяната в хипофизната жлеза може да доведе до истинска мутация.

- Факторът "Х" е бил наследен.

- Не - възрази Уонлес. - Това е едно от многото неща, които ти така и не успя да схванеш, капитан Холистър. Андрю Макджий стана фактор "Х" след експеримента. Виктория Томлинсън стана фактор "Y" - също засегната, но не по същия начин, както съпруга й. Жената запази телекинетична сила в ниска степен. Мъжът запази способност за хипнотично внушение на средно равнище. Малкото момиченце обаче... малкото момиченце, капитан Холистър... то какво е? На практика не знаем. То е фактор "Z".

- Възнамеряваме да научим - подхвърли Кап.

Сега и двата края на устата на Уонлес се изкривиха презрително.

- Възнамерявате да научите... Да, с упорство може и да успеете... слепи, вманиачени глупаци такива.

Той затвори очи за миг и сложи длан върху тях. Кап спокойно го наблюдаваше.

Уонлес заговори отново:

- Едно нещо вече знаете. Тя може да пали.

- Да.

- Да.

- Малкото дете е неспособно да контролира червата си и цапа гащичките си - приведе Кап един от примерите, заложени по-нататък в речта. - Но с порастването...

- Да, да, запознат съм с аналогията. Но и на по-голямото дете може да му се случи понякога.

Усмихнат, Кап отговори:

- Ще я държим в огнеупорна стая.

- Клетка.

Все още усмихнат, Кап се съгласи:

- Щом така предпочиташ.

- Хайде да поразсъждаваме - предложи Уонлес. - Тя не обича да използва способността, която притежава. Страхува се от нея и този страх й е бил внушен съвсем съзнателно. Ще ти дам подобен пример. С детето на брат ми. В къщата имаше кибрит. Фред искаше да си играе с клечките. Да ги пали и след това да ги хвърля. "Хубаво, хубаво", радваше се той. И така, брат ми се зае да му създаде комплекс. Да го наплаши така, че никога повече да не си играе с кибрит. Той каза на Фреди, че главичките на клечките са отровни и от тях зъбките му ще изгният и изпопадат, че ако гледа в пламъка, ще ослепее. И накрая му стисна ръчичката за миг и го опари.

- Твоят брат - промърмори Кап - трябва да е голям цар.

- По-добре малко червено петънце върху ръчичката, отколкото детето да стигне до болница, с мокри компреси и изгаряния от трета степен върху шейсет процента от тялото - заяви мрачно Уонлес.

- Още по-добре е да се сложи кибритът там, където детето няма да може да го стигне.

- Можеш ли да сложиш на такова място кибрита на Чарли Макджий? - попита Уонлес.

Кап бавно поклати глава.

Имаш известно основание, но...

- Задай си следния въпрос, капитан Холистър: как трябва да са се чувствали Андрю и Виктория Макджий, когато това дете е било бебе? След като са започнали да си правят необходимите изводи? Шишето с млякото се бави. Бебето плаче. В същото време някое от плюшените животни до него в люлката избухва в димящ пламък. Пелените са изцапани. Бебето плаче. Миг по-късно прането в коша започва да гори. Имаш сведения, капитан Холистър, знаеш какво е било в онази къща. Пожарогасител и детектор за дим във всяка стая. А веднъж това е станало с косата й, капитан Холистър; когато пристигнали в стаята, я намерили да пищи права в креватчето си, а косата й била в пламъци.

- Да - откликна Кап. - Tази гледка сигурно дяволски ги е изнервила.

- И така, те провели с нея тоалетно... и пожарно обучение.

- Пожарно обучение ли? - учудено погледна Кап.

- Което означава просто, че, както брат ми със сина му, са й създали комплекс. Ти цитира аналогията с тоалетното обучение, капитан Холистър, затова нека се спрем на нея. Какво е тоалетното обучение? Създаване на комплекс, ясен и прост - и внезапно, изненадващо старецът извиси глас и закряка пискливо като жена, която се кара на бебе. Кап го наблюдаваше отвратен и смаян. - Ах ти, лошо бебче! - викаше Уонлес. - Виж какво си направило! Това е отвратително, бебчо, виж колко е отвратително. Отвратително е да си цапаш гащите! Големите цапат ли си гащите? Прави го в гърнето, бебчо, в гърнето.

- Моля те - простена Кап.

- Така се създава комплекс. Тоалетното обучение се провежда чрез съсредоточаване вниманието на детето върху собствения му отделителен процес по начин, който бихме оценили като вреден, ако обект на фиксацията беше нещо друго. Интересува ли те колко е силен втълпеният на детето комплекс? Ричард Деймън от Вашингтонския университет си задал този въпрос и провел един експеримент, за да си отговори. Набрал петдесет студенти доброволци. Наливал ги с вода, сода и мляко, докато всички взели да изпитват ужасна нужда да уринират. След като минало известно, установено предварително време, той им казал, че могат да се облекчат... в гащите си.

- Отвратително! - възкликна Кап погнусен. Това не беше експеримент, а упражнение по дегенериране.

- Забележи колко здраво се е загнездил комплекса в психиката ти - продължи тихо Уонлес. - Не си го смятал за толкова отвратително, когато си бил на година и половина. Тогава, щом ти се е наложело, си го правел. Правел си го и в скута на баща си, ако си се намирал там. Повечето от участниците в експеримента на Деймън, капитан Холистър, обаче не могли. Разбирали, че обичайните норми на поведение са премахнати, поне докато трае експериментът; всеки бил сам в отделение, не по-малко уединено от обикновена тоалетна... но цели осемдесет и осем процента от тях просто не могли. Независимо от силата на физическата необходимост комплексът, насаден от родителите им, бил по-силен.

- Това е само едно безсмислено отклонение - отряза сърдито Кап.

- Не, не е. Искам от теб да вземеш под внимание паралелите между тоалетното и пожарното обучение... с единствена значителна разлика - скокът в неотложността от извършване на първото и второто. Ако детето възприема бавно тоалетното обучение, какви са последиците? Дребни неприятности. Стаята му мирише, ако не се проветрява постоянно. Мама е прикована към пералнята. Може да се наложи да се изпере мокетът, след като всичко свърши. В най-лошия случай бебето има постоянен обрив под пелените и то само ако кожата му е много чувствителна или майката е немарлива с поддържане на чистотата му. Но последиците при дете, което може да създава огън...

Очите му заблестяха. Лявата страна на устата му бе свита подигравателно.

- Моята оценка за Макджий и Томлинсън като родители е много висока. Те някак си са я превели през това. Предполагам, че са започнали работа много преди обичайната възраст, в която родителите се заемат с тоалетното обучение; може би дори преди да е можела да пълзи. "Бебчо, не бива! Бебчо ще се нараниш! Не, не, не! Лошо момиче! Лошо момиче! Лошо момиче!"

Но твоя собствен компютър предполага в заключението си, че тя преодолява комплекса си, капитан Холистър. Тя е в състояние да го направи. Млада е и комплексът не е имал възможност да се вдълбае в дългогодишно русло и да стане твърд като цимент. Освен това тя разполага с баща си до себе си! Осъзнаваш ли значимостта на този прост факт? Не, не я осъзнаваш. Бащата е авторитетна фигура. Той държи психологическите юзди на всяка фиксация в детето от женски пол. Зад всяка, като сянката на фигура, скрита зад завеса, стои авторитетната фигура на бащата. За малката дъщеря той е Мойсей: всички закони са неговите закони, независимо откъде са дошли, и правото да ги налага е негово. Той може би е единственият човек на земята, който може да вдигне блокадите. Нашите комплекси, капитан Холистър, винаги ни причиняват най-силни мъки и терзания, когато онези, които са ги насадили, умират и вече няма възможност за оспорване... и опрощение.

Кап си погледна часовника и видя, че Уонлес е тук от около четирийсет минути. Струваха му се часове.

- Свършваш ли? Имам и друга среща...

- Когато комплексите се разчупват, те са като язовир, отприщен след поройни дъждове - тихо каза Уонлес. - Знам една деветнайсетгодишна негърка, която вече е имала триста любовници. Тялото й ври от полови инфекции, сякаш е четирийсетгодишна проститутка. Но до седемнайсетата си година тя беше девствена. Баща й бе свещеник, който още от малка непрекъснато й повтарял, че сексът по време на брака е необходимо зло, но извън брака е ад и проклятие, ябълката на първоначалния грях. Когато един такъв комплекс поддаде, все едно се отприщва язовир. Първо се появяват дребни пукнатини, процеждат се мънички струйки вода, толкова мънички, че убягват от вниманието. Според данните от твоя компютър ние сме точно на този стадий с момиченцето. Предполагаме, че то е използвало способността си, за да помогне на баща си, по негово настояване. После стената рухва изведнъж. Милиони литри вода изригват навън, разрушават и издавят всичко по пътя си и променят околността завинаги!

Уонлес беше изоставил тихия си тон и бе заграчил като креслив старец - по-скоро жалък в раздразнението си, отколкото величествен.

- Слушай - натърти той. - Поне веднъж ме изслушай. Махни капаците от очите си. Мъжът сам по себе си не е опасен. Силата му е незначителна и той го знае. Не е успял да я използва, за да спечели един милион долара. Не е завладял хора и нации. Използвал я е да помага на дебели жени да отслабват и на плахи чиновници да добият увереност. Той не е способен да използва силата си често и добре... някакъв вътрешен физиологичен фактор го ограничава. Но момиченцето е невероятно опасно. То бяга с баща си, за да си спаси живота. То е ужасно изплашено. И той е изплашен, което го прави опасен. Не заради него самия, а защото го принуждавате да превъзпитава дъщеря си. Принуждавате го да променя отношението й към силата вътре в нея. Принуждавате го да я принуждава да я използва.

Уонлес дишаше тежко.

Като играеше по сценария - сега вече краят се виждаше, - Кап спокойно попита:

- И какво предлагаш?

- Мъжът трябва да бъде убит. Незабавно. Преди да е успял да разруши комплекса, изграден от него и жена му в малкото момиченце. А и то трябва да бъде убито, убеден съм. Тъй като вредата може да е вече нанесена.

- В края на краищата тя е само едно малко момиченце, Уонлес. Може да пали, да. Пирокинеза, както го наричаме. Но в твоите уста това звучи като Армагедон.

- Не е изключено да се стигне дотам. Не трябва да я оставяте да порасне, нито да се подлъгвате по размерите й и да забравяте за фактора "Z"... а вие точно това правите, разбира се. Представи си, че способността да пали е само върхът на айсберга, че талантът расте. Тя е на седем. Когато Джон Милтън е бил на седем, той вероятно е бил само едно малко момченце, което се е мъчело да напише с парче въглен собственото си име и буквите му са били разбираеми единствено за майка му и баща му. Бил е бебе. Но Джон Милтън порасна и написа "Изгубеният рай".

- Не разбирам за какво, по дяволите, говориш - обади се равнодушно Кап.

- За потенциала на разрушение. За един талант, неразделно свързан с хипофизата - жлеза, която е почти бездейна в дете на възрастта на Чарли Макджий. Какво ще стане в пубертета, когато тази жлеза се пробуди и за двайсет месеца стане най-мощната сила в организма й, ръководеща всичко, от бурното съзряване на първостепенните и второстепенни полови характеристики до качествени изменения в ретината на окото? Представи си, че имаш дете, способно да предизвика атомна експлозия само със силата на своята воля?

- Това е най-смахнатото нещо, което съм чувал някога.

- Така ли? Тогава позволи ми да стигна до върха на лудостта, капитан Холистър. Представи си, че някъде из страната сега броди едно малко момиченце, което носи в себе си временно спяща сила някой ден да разцепи на две самата планета като порцеланова чинийка на стрелбище.

Те се гледаха един друг мълчаливо. И изведнъж секретарската уредба изжужа.

След мигновено забавяне Кап се надигна и натисна бутона.

- Да, Рейчъл?

Проклятие, за малко старецът да го накара да повярва. Тази ужасна прокобна врана - още една причина да не го обича. Самият Кап бе предприемчив човек и ако имаше нещо, което да не може да понася, то беше песимизмът.

- Търсят те на шифровия телефон - съобщи Рейчъл. - От оперативната зона.

- Добре, скъпа. Благодаря. Задръж го за минутка, ако обичаш.

- Да, сър.

Той пак се отпусна на стола.

- Трябва да приключваме, Уонлес. Можеш да бъдеш сигурен, че много внимателно ще обмисля този разговор.

- Дали? - попита Уонлес. Неподвижната страна на устата му сякаш се кривеше цинично.

- Да.

Уонлес отново настоя:

- Ще обмисля всичко, което каза.

- Направи го.

Най-после Уонлес започна с усилие да се изправя на крака, като си помагаше с бастуна. Това му отне дълго време. Накрая стана.

- Идва зимата - извини се той на Кап. - Старите ми кокали се боят от нея.

- В Лонгмънт ли ще останеш тази вечер?

- Не, във Вашингтон.

Кап се поколеба.

- Отседни в Мейфлауър. Може да поискам да вляза във връзка с теб.

Нещо се мярна в очите на стареца... признателност...? Да, почти със сигурност.

- Добре, капитан Холистър - той закрета обратно към вратата, подпирайки се на бастуна си - старецът, който някога бе отворил кутията на Пандора и сега искаше да застреля всичко, излетяло от нея, вместо да го впрегне в работа.

Щом вратата се затвори зад него, Кап въздъхна с облекчение и вдигна слушалката на шифровия телефон.

7

- С кого разговарям?

- Хванахте ли ги, Джеймисън?

- Не още, сър, но на летището открихме нещо интересно.

- Какво е то?

- Всички телефонни апарати са празни. Намерихме няколко монети върху пода на една от кабинките.

- Разбити ли са?

- Не, сър. Затова и се обаждам. Не са разбити, просто са празни. От телефонната компания ще откачат.

- Добре, Джеймисън.

- Това ни улеснява. Според нас мъжът може да е скрил момиченцето някъде отвън и да се е регистрирал сам. Но във всички случай смятаме вече да търсим човек, който се е разплащал с купища монети.