Стивън Кинг Подпалвачката

Обзе го налудничав порив да й се изсмее: "Переше, нали? Това е правела и жена ми. Намерих я натикана под дъската за гладене. Извадила си късмет днес, Джоун."

Вместо това избърбори нехайно:

- Чудесно. Направо към къщи ли тръгнаха?

Въпросът беше прехвърлен към Тери, която отвърна, че не знае. Великолепно, помисли си Анди. Животът на дъщеря ми е в ръцете на друго шестгодишно момиченце.

Той се улови за сламка.

- Трябва да са слезли до пазара на ъгъла. Би ли попитала Тери дали са били с колата или с фургона? Да не би да се размина с тях.

Този път му се обади Тери.

- С фургона бяха. Заминаха със сив фургон, като този на бащата на Дейвид Пасиоко.

- Благодаря.

Мисис Дуган отвърна, че няма за какво. Пак го обзе порив, този път направо да изкрещи: "Жена ми е мъртва! Жена ми е мъртва, а ти защо си продължила да переш, докато дъщеря ми се е качвала в някакъв сив фургон с двама непознати мъже?"

Вместо да изкрещи това или каквото и да било друго, Анди затвори и излезе. Жегата се стовари отгоре му и той леко се олюля. Толкова ли беше горещо, като дойде? Сега му се струваше много по-горещо. Пощаджията бе идвал. От кутията стърчеше някаква рекламна брошура, която я нямаше преди. Пощаджията беше идвал, докато той е бил долу, люлеейки на ръце мъртвата си жена. Неговата бедна, мъртва Вики: те й бяха изтръгнали ноктите и интересно - много по-интересно от свойството на ключовете да се трупат - как смъртта на ближния постоянно те напада изневиделица и ти напомня за себе си. Опитваш се да вървиш на зигзаг, опитваш се да се защитиш от една страна, а тя връхлита точно от обратната. Смъртта е играч на ръгби, помисли си той, голям играч. Смъртта е Франко Харис, Сам Кънингам или Джо Грийн, който вечно те събаря по задник, щом преминеш централната линия.

Накарай краката си да се размърдат, помисли си той. Петнайсет минути преднина - не е чак толкова много. Следите им още не са се заличили, стига Тери Дуган да не бърка петнайсет минути с половин час или два часа. Все едно, това няма значение. Тръгвай.

И Анди тръгна. Върна се при колата, спряна с две гуми върху тротоара. Отвори шофьорската врата и се извърна назад, към спретнатата крайградска къща с полуизплатени вноски. Банката разрешаваше при нужда да се ползва "платежна ваканция" два месеца в годината. Анди никога не бе имал нужда. Той се взря в къщата, задрямала под слънцето, и отново аленият пламък на щръкналата от пощенската кутия рекламна брошура грабна ужасения му поглед и луп! - смъртта го халоса тъй, че очите му се замъглиха и стисна зъби.

Влезе в колата и подкара към улицата на Тери Дуган. Макар да не съществуваше никаква реална, логическа възможност да открие следите им, той хранеше сляпа надежда. Оттогава не беше виждал къщата си на Конифър Плейс в Лейкланд.

Сега шофираше по-добре. Сега, когато знаеше най-лошото, шофираше много по-добре. Включи радиото и Боб Сийгър запя.

Караше през Лейкланд с най-голямата скорост, която смееше да си позволи. В един ужасен момент изведнъж забрави името на улицата, но после си го спомни. Дуганови живееха на Бласмор Плейс. Двамата с Вики си правеха шеги с адреса им: Бласмор Плейс с къщи, проектирани от Бил Блас. Усмивката се плъзна по устните му и луп! - фактът, че тя е мъртва, пак го халоса и разтърси.

Стигна до Бласмор Плейс за десет минути. Тя беше къса, задънена уличка. Никакъв сив фургон не би могъл да излезе от другия й край, където една мрежа я отделяше от двора на училището "Джон Глен".

Анди паркира на ъгъла на Бласмор Плейс и Ридж Стрийт. Там се намираше къща, боядисана в бяло и зелено. Над тревата се въртеше пръскачка. Отпред играеха момиченце и момченце, около десетгодишни. Те караха поред скейтборд. Момиченцето беше с къси панталонки и по колената му имаше цяла колекция от драскотини.

Той излезе от колата и се запъти към децата. Те внимателно го огледаха от горе до долу.

- Здравейте - поздрави Анди. - Търся дъщеря си. Тя е минала оттук преди около половин час в сив фургон. Била е... с няколко мои приятели. Да сте видели сив фургон?

Момченцето вдигна неопределено рамене.

Момиченцето се заинтересува:

- Тревожите ли се за нея, мистър?

- Ти видя фургона, нали? - попита мило Анди и много лекичко я тласна. Повече би било противопоказно. Тя щеше да започне да вижда фургона във всяка пожелана от него посока, включително и към небето.

- Да, видях един фургон - тя се качи на скейтборда, пързулна се до пожарния кран на ъгъла и скочи долу. - Замина ей натам.

Тя посочи нагоре по Бласмор Плейс. Две или три преки по-нататък минаваше Карлайл Авеню, една от главните артерии на Харисън. Анди предполагаше, че са тръгнали по този път, но не беше лошо да е сигурен.

- Благодаря - каза той и пак се качи в колата.

- Тревожите ли се за нея? - повтори момиченцето.

- Да, тревожа се малко - отговори Анди.

Той обърна и се отправи към кръстовището с Карлайл Авеню. Безнадеждно беше, съвсем безнадеждно. Усети, че го обзема паника, съсредоточена засега в една гореща точица, но на път да го завладее. Отърси се от нея и насочи цялото си внимание към откриването на следите. Ако се наложи, ще използва и тласъка. Ще го пуска по малко, където потрябва, и няма да му стане нищо. Благодари на Бога, че не си е служил с таланта - или проклятието си, ако предпочитате - цяло лято. Сега бе зареден догоре.

Карлайл Авеню беше четирилентово и това кръстовище се регулираше със светофар. Отдясно се намираше една автомивка, а отляво - изоставен ресторант. Отсреща имаше автобусна спирка и магазин за фотоапарати. Ако са завили наляво, значи са се насочили към града. Надясно пътят водеше към летището и Междущатско шосе 80.

Анди влезе в автомивката. Един младеж с невероятно буйна червена грива, разпиляна над яката на убитозелената му престилка, се появи с танцова стъпка, ближейки сладолед на клечка.

- Няма начин, братче - изстреля той, преди Анди да е успял дори да си отвори устата. - Плакнещото устройство се счупи преди около час. Затворено е.

- Не искам миене. Търся един сив фургон, който вероятно преди половин час е минал през кръстовището. Дъщеря ми е в него и аз малко се тревожа за нея.

- Мислиш някой да не я е отмъкнал ли? - продължаваше да ближе сладоледа младежът.

- Не, съвсем не - каза Анди. - Видяхте ли фургона?

- Сив фургон? Хей, приятелче, имаш ли някаква представа колко коли минават оттук само за час? Или за половин час? Карлайл е натоварена улица, братче. Страшно натоварена.

Анди посочи с палец през рамо.

- Идвал е откъм Бласмор Плейс. Тя не е толкова натоварена.

Приготви се да добави лек тласък, но не беше необходимо. Внезапно очите на младежа светнаха. Той счупи сладоледа си на две и с едно-единствено невероятно смукване погълна цялата пурпурна половинка.

- Да, да, точно така. Видях го. Знаеш ли защо го забелязах? Защото се шмугна през нашата алея и избягна светофара. На мен самия ми е все тая, но шефа го дразни до посиняване. Макар че днес едва ли му е до това, като ни се е разкапало плакнещото устройство. Днес той си има друго, от което да се дразни.

- Значи фургонът зави към летището?

Момъкът кимна, метна през рамо клечката от сладоледа и се захвана с останалата половинка.

- Надявам се да си намериш детето, приятелче. Не ми се сърди, но ще ти дам един дребен, безплатен съвет - обади се на ченгетата, щом си разтревожен.

- Няма да ми помогнат - рече Анди. - Обстоятелствата са особени.

Той отново се качи в колата и зави по Карлайл Авеню. Сега пътуваше на запад. Областта беше осеяна с бензиностанции, автомивки, закусвални, паркинги за използвани коли. Едно лятно кино рекламираше филмите "Смилачи на трупове" и "Окървавени търговци на смърт". Анди погледна афишите и в ушите му отново изтрещя дъската за гладене, падаща от нишата като гилотина. Стомахът му се преобърна.

Мина под един знак, който съобщаваше, че ако желаете, можете да излезете на Междущатско шосе 80 след три километра. По-нататък имаше друг знак, със самолет. Дотук добре. Ами сега?

Изведнъж той спря на паркинга пред "Пицарията на Шейки". Нямаше никаква полза да разпитва наоколо. Както каза момчето от автомивката, Карлайл е натоварена улица. Ако ще да тласка хората, докато мозъкът му потече през ушите, само ще се обърка. Така или иначе, възможностите бяха две - Междущатският или летището. Сигурен беше в това. Дамата или тигърът_.

Никога през живота си не бе опитвал да предизвика някое от предчувствията си. Просто ги приемаше като дарове, когато идваха, и обикновено се съобразяваше с тях. Сега се отпусна на шофьорската седалка, допря слепоочия с върховете на пръстите си и се опита да повика нещо. Моторът работеше на празен ход, радиото свиреше. "Ролинг стоунс". Танцувай, малка сестричке, танцувай.

Чарли, помисли си той. Отишла бе при Тери с дрехи, натъпкани в торбата, която носеше едва ли не навсякъде. Вероятно и това е спомогнало да се заблудят. Последния път, когато я видя, тя беше облечена с дънки и оранжево яке. Косата й както обикновено бе сресана на миши опашчици. Едно безгрижно "довиждане, тате", една целувка и... Боже Господи, Чарли, къде си сега?

Нищо не идваше.

Няма значение. Постой още малко. Послушай "Стоунс". "Пицарията на Шейки". По ваш избор, мека или хрускава. Плащаш си и си избираш, както обичаше да казва деди Макджий. "Стоунс" убеждават малката сестричка да танцува, да танцува, да танцува. Куинси казва, че сигурно ще я затворят в някоя стаичка в името на свободата и сигурността на двеста и двайсет милиона американци. Вики. В началото никак не им вървеше със секса. Тя се страхуваше до смърт. Наричай ме Ледената девица, проплака тя след онзи пръв, нещастен опит. Никакъв секс, моля, ние сме англичани. Ала експериментът със "Серия шест" им помогна донякъде - бяха достигнали степен на взаимност, равна на съвъкупление. И все пак беше трудно. Напредваха малко по малко. Нежност. Сълзи. Вики започва да отговаря, после се стяга, крещи: "Недей, ще боли, недей, Анди, спри!" И пак експериментът със "Серия шест", споделеното преживяване му помогна да продължава с упорството на касоразбивач, който знае, че има начин, винаги има начин. И ето че една нощ преминаха бариерата. По-късно дойде нощ, когато им стана хубаво. А след известно време беше направо великолепно. Танцувай, малка сестричке, танцувай. Той седя до нея, докато раждаше Чарли. Едно бързо, лесно раждане.

Нищо не идваше. Следите се заличаваха, а той не бе открил нищо. Летището или Междущатският? Дамата или тигърът?

"Стоунс" свършиха. "Дуби Брадърс" се затюхкаха закъде сме без любов. Анди не знаеше. Слънцето печеше. Прясно боядисаните маркировки се белееха върху асфалта пред пицарията. Паркингът беше почти пълен. Бе обяд. Дали Чарли е обядвала? Дали ще я нахранят? Може

(може да спрат да си починат в някое от крайпътните ресторантчета - в края на краищата не могат да карат не могат да карат не могат да карат)

Докъде? Не могат да карат докъде?

(не могат да карат чак до Вирджиния, без да си починат, нали? Едно дете не може да издържи такова пътуване, без да му се допишка, нали?)

Той се изправи, изпълнен с огромно, но сковаващо чувство на признателност. То дойде от само себе си в главата му. Не летището, както би решил, ако се осланяше на предположенията си. Не летището, а Междущатският. Нямаше гаранции, че предчувствието му е истинско, но беше почти сигурен. Което бе значително по-добре, отколкото да няма никаква представа. Анди обърна колата по прясно боядисаната стрела, сочеща изхода, и отново зави надясно по Карлайл. Десет минути по-късно летеше на изток по Междущатския, пъхнал квитанцията за платената такса в измачканото академично издание на "Изгубеният рай" на седалката до себе си. След още десет минути Харисън, щата Охайо, беше зад гърба му. Той бе започнал пътуването на изток, което щеше да го доведе до Ташмор, Върмонт, четиринайсет месеца по-късно.

Продължаваше да е спокоен. Беше усилил радиото и то му помагаше. Вървяха песен след песен, от които само по-старите му бяха познати, защото преди три-четири години престана да слуша поп-музика. Без някаква особена причина, просто така се получи. Те все още имаха преднина, но спокойствието му настояваше със собствената си студена логика, че тя не е кой знае колко голяма... и само ще си търси белята, ако вземе да фучи в най-лявата лента с над сто и двайсет.

Анди закова скоростомера на сто с идеята, че похитителите на Чарли няма да рискуват да превишат максималната позволена скорост от деветдесет километра в час. Вярно е, че можеха да размахват служебните си карти пред всеки спрял ги полицай, но въпреки това щеше да им е трудно да обяснят какво е това шестгодишно дете с тях, което се скъсва да пищи. Щяха да се забавят и да изпаднат в немилост пред онзи, който дърпаше конците в това представление.

"Може да са я упоили и скрили - прошепна подсъзнанието му. - В такъв случай и да ги спрат за превишена скорост, само ще си покажат картите и ще продължат. Кое охайско щатско ченге ще се втурне след фургон, собственост на Арсенала?"

Анди се мъчеше да обори това ужасно предположение, докато летеше през Източен Охайо. Първо, може да ги е страх да упоят Чарли. Упояването на дете може да се окаже коварно нещо, ако не си специалист... а те може и да не са сигурни каква упойка ще подейства на силата, която искат да изследват. Второ, някое щатско ченге може просто да се запъне и въпреки всичко да провери фургона или поне да ги задържи, докато провери валидността на картите им. Трето, защо да си чупят краката от бързане? Те си нямат и понятие, че някой ги преследва. Още нямаше един часа. А Анди би трябвало да остане в университета до два. Агентите на Арсенала очакват той да се прибере вкъщи не по-рано от два и двайсет и сигурно разчитат да минат от двайсетина минути до два часа, преди да вдигне тревога. Защо им е да се трепят тогава?

Анди подкара малко по-бързо.

Минаха четирийсет минути, после петдесет. Изглеждаха повече. Взе да се поти; през изкуствения лед на спокойствието на шока го загриза тревога. Дали наистина фургонът е някъде напред, или така му се иска да вярва?

Потоците движение се сливаха и разделяха. Видя два сиви фургона. Никой от тях не приличаше на онзи, който се бе въртял из Лейкланд. Единият го караше възрастен мъж с развяна бяла коса. Другият беше пълен с хипита, които пушеха марихуана. Шофьорът забеляза, че Анди внимателно ги разглежда, и му махна с оръфания си фас. Момичето до него му прати въздушна целувка. След това останаха зад него.

Започваше да го боли глава. Движението бе претоварено, слънцето грееше силно. Колите бяха богато украсени с хром и всяко парченце хвърляше своя слънчева стрела в очите му. Той мина край знак, на който пишеше: "МЯСТО ЗА ПОЧИВКА НА 1 КИЛОМЕТЪР".

Намираше се в най-лявата лента, но даде мигач и веднага се шмугна вдясно. Намали скоростта на седемдесет, а после и на шейсет. Задмина го малка спортна кола и шофьорът ядосано свирна с клаксон, докато минаваше край него.

"МЯСТО ЗА ПОЧИВКА", обявяваше табелата. Тук нямаше крайпътен ресторант, а само паркинг, чешмичка и тоалетни. Бяха паркирани четири-пет коли и един сив фургон. Сивият фургон. Беше почти сигурен. Сърцето му заблъска в гърдите. Той взе завоя с рязко извиване на волана и гумите издадоха лек, жалостив вой.

Бавно подкара по входната алея към фургона, като се оглеждаше и се опитваше да възприеме всичко наведнъж. Две семейства бяха насядали около масички за пикник. Едната групичка тъкмо се гласеше да си тръгва, майката прибираше остатъците от храната в ярък, оранжев сак, бащата и двете деца изхвърляха отпадъците в кошчето за боклук. На другата масичка млад мъж и жена ядяха сандвичи и картофена салата. Между тях, в столче за носене, спеше бебе. То беше облечено в кадифено гащеризонче, обсипано с танцуващи слончета. На тревата, между два красиви и големи стари бряста, седяха две момичета на около двайсет години и също обядваха. Нямаше и следа от Чарли или от някакви мъже, които да са достатъчно млади и сурови на вид, за да са от Арсенала.

Анди изгаси мотора. Вече усещаше как пулсът бие в слепоочията му. Фургонът изглеждаше празен.

От дамската тоалетна се показа бабичка с бастун и бавно се запъти към стар бискейн с цвят на бургундско вино. Един джентълмен, горе-долу на същата възраст, се измъкна иззад волана, обиколи отпред, отвори вратата и й помогна да се качи. После се върна обратно, запали бискейна, който изхвърли силна струя масленосин пушек от ауспуха си и потегли.

Вратата на мъжката тоалетна се отвори и се появи Чарли. Отляво и отдясно я заграждаха двама мъже на около трийсет, в спортни сака, разгърдени ризи и тъмни панталони. Празният поглед на Чарли се рееше ту към единия, ту към другия от пазачите й. Червата на Анди безпомощно се запремятаха. Тя носеше торбата си. Вървяха към фургона. Чарли каза нещо на единия и той поклати глава. Тя се обърна към другия, който вдигна рамене, посъветва се с партньора си над главата на Чарли и той кимна. Тримата тръгнаха към чешмичката.

Сърцето на Анди биеше по-бързо от всякога. Из тялото му се разливаше адреналин на нервни, резки тласъци. Той беше изпълнен със страх, ала в него се надигаше и нещо още по-силно и то бе гняв, всепоглъщаща ярост. Яростта беше по-добра и от спокойствието. Изпитваше почти сладост. Тези двамата бяха убили жена му и отвлекли дъщеря му и ако не бяха начисто с Бога, направо не им завиждаше!

Те вървяха с гръб към него към чешмичката. Анди излезе от колата и се скри зад фургона.

Четиричленното семейство, което току-що бе свършило обяда си, отиде при един нов, среден размер форд и се качи. Докато маневрираха на заден ход, майката погледна към Анди без абсолютно никакво любопитство, както се гледат хората по време на дълго пътуване с чести спирания през храносмилателните пътища на американските платени магистрали. Те потеглиха и пред очите на Анди се мярна мичиганският им номер. На паркинга останаха три коли, сивият фургон и комбито на Анди. Едната кола принадлежеше на момичетата. През полето бавно се разхождаха още двама души, а в малката будка за информация един мъж разглеждаше картата на Междущатско шосе 80, пъхнал ръце в задните джобове на дънките си.

Анди нямаше никаква представа какво ще направи.

Чарли спря да пие. Единият от двамата мъже се наведе и накваси устни. После тримата се запътиха към фургона. Анди ги наблюдаваше иззад левия заден калник. Чарли изглеждаше изплашена, истински изплашена. Беше плакала. Без да знае защо, Анди пробва задната врата на фургона, но тя бе заключена.

Внезапно той се показа в цял ръст.

Те реагираха светкавично. Познаха го, преди още по лицето на Чарли да се изпише радостта и да изпълни празнотата, предизвикана от преживения шок.

- Тате! - извика пронизително тя и накара младата двойка с бебето да се огледа. Едно от момичетата под брястовете засенчи очи, за да види какво става.

Чарли понечи да се затича към него, но единият агент я сграбчи за рамото и я придърпа назад към себе си, свличайки торбата от ръката й. Миг по-късно той държеше пистолет. Беше го измъкнал изпод сакото си, подобно на фокусник, който прави коварен номер. Той опря дулото върху слепоочието на Чарли.

Другият се отдалечи полека от пленничката и партньора си и се насочи към Анди. Бе бръкнал под сакото си, ала явно не бе така добър във фокусите и още не беше извадил пистолета си.

- Махни се от фургона, ако не искаш дъщеря ти да пострада! - изръмжа онзи с пистолета.

- Тате! - отново извика Чарли.

Анди бавно се отдалечи от фургона. Другият, чиято глава беше преждевременно оплешивяла, вече бе извадил и насочил пистолета си към Анди. Деляха ги по-малко от петнайсет метра.

- Съвсем искрено те съветвам да не мърдаш - изсъска той. - Това е "Колт 45" и прави гигантски дупки.

Младият мъж с жената и бебето край масичката за пикник стана. Той носеше очила без рамки и имаше строг вид.

- Какво става тук? - попита той с културния говор на преподавател в колеж.

Агентът до Чарли се обърна към него, отмествайки леко дулото на пистолета, за да може младият мъж да го види.

- Държавна сигурност. Стой си на мястото, всичко е наред.

Жената на младия мъж го сграбчи за ръката и го дръпна да седне.

Анди се обърна към оплешивяващия агент и измърмори приятелски:

- Този пистолет май ще ти изгори ръката.

Плешивецът го погледна недоумяващ. После изведнъж изпищя и изпусна револвера, който тупна на тротоара и гръмна. Едно от момичетата под брястовете извика от изненада. Плешивецът си стискаше ръката и подскачаше наоколо. Върху дланта му се появиха бели мехури и набъбнаха като хлебно тесто.

Мъжът до Чарли зяпна удивен в партньора си и без да усети, съвсем измести пистолета от малката главичка.

- Ти си сляп - рече Анди и тласна с всичка сила. Зловеща болка сгърчи непоносимо мозъка му.

Мъжът изкрещя, пусна Чарли и похлупи с ръце очите си.

- Чарли - повика я Анди тихо. Дъщеря му изтича към него и прегърна трепереща краката му. Пътникът в будката за информация изскочи да види какво става.

Стискайки изгорената си ръка, плешивецът тичаше към Анди и Чарли. Лицето му се кривеше ужасно.

- Заспивай! - заповяда Анди и пак тласна. Плешивецът се просна като ударен с брадва. Челото му дрънна върху тротоара. Младата съпруга на строгия млад човек простена.

Жестоко главоболие измъчваше Анди и дълбоко в себе си той се радваше, че е лято и не е използвал тласъка, дори за да накара някой студент да не разваля безпричинно успеха си, може би от май. Беше добре зареден - но все едно, ще трябва да плаща за действията си през този горещ летен следобед.

Слепият се препъваше из тревата, стиснал в длани лице, и пищеше. Той се блъсна в един зелен варел с надпис: "Хвърляйте отпадъците на определените за това места" и падна сред камарата от разсипани опаковки на сандвичи, бирени кутии, угарки и празни бутилки от газирани напитки.

- Ох, тате, толкова ме беше страх... - Чарли започна да плаче.

- Колата е ей там. Виждаш ли я? - посочи Анди. - Влез вътре и аз ще дойда при теб след минутка.

- Мама тук ли е?

- Не. Влез вътре, Чарли. - Сега не можеше да се оправя и с това. Сега трябваше да се оправи някак с тези свидетели.

- Какво, по дяволите, става? - питаше объркано пътникът от будката за информация.

- Очите ми - крещеше агентът, който бе държал пистолета си до главата на Чарли. - Очите ми, очите ми, какво направи с очите ми, кучи син такъв?

Той се изправи. На едната му ръка беше залепнала опаковка от сандвич. Започна да се олюлява към будката за информация и човекът в дънките пред нея светкавично се скри вътре.

- Върви, Чарли.

- Ще дойдеш ли, тате?

- Да, само след секунда. Върви сега.

Чарли тръгна и русите и миши опашчици заподскачаха. Торбата й още висеше накриво.

Анди мина покрай спящия агент на Арсенала, замисли се какво да прави с пистолета му и реши, че не му трябва. Приближи се до младите хора на масичката за пикник. Задръж топката, каза си той. По малко и полека. Не бива да се стига до ехо. Не бива тези хора да пострадат.

Младата жена грабна бебето от столчето така грубо, че го събуди и то се разплака.

- Не се приближавай, идиот такъв! - извика тя.

Анди изгледа мъжа и жената.

- Онова, което се случи, не е важно - каза той и тласна. Болката отново кацна на тила му като паяк... и се впи навътре.

Младият мъж си отдъхна с облекчение.

- Слава Богу!

Жена му се усмихваше несигурно. Тласъкът не й бе повлиял така силно: майчинският й инстинкт я държеше нащрек.

- Хубаво бебе имате - поласка я Анди. - Момченце е, нали?

Слепецът слезе, политна от тротоара, удари глава в червеното пинто, което вероятно принадлежеше на двете момичета, и изрева. От слепоочието му потече кръв.

- Аз съм сляп! - изкрещя отново той.

Усмивката на младата жена засия.

- Да, момче е. Казва се Майкъл.

- Здравей, Майк - Анди разроши мъха по голата бебешка главица.

- Не мога да разбера защо плаче - оплака се младата жена. - Така хубаво си спеше допреди малко. Трябва да е гладен.

- Сигурно - съгласи се съпругът й.

- Извинете ме.

Анди се запъти към будката за информация. Вече нямаше никакво време за губене. Всеки момент в тази крайпътна лудница можеше да свие още някой.