Стивън Кинг Подпалвачката

- Мислиш, че са на Северния път, а? - попита О. Дж.

Норвил Бейтс вдигна рамене.

- Или са на Северния път, или са тръгнали към Олбъни. Хотелите в града ги оставих на местния селяндур, защото това си е неговият град, нали така?

- Точно така - подкрепи го Джон Мейо.

Той и Норвил се разбираха добре. Бяха минали заедно дълъг път. Целият път от стая № 70 на Джейсън Гирни Хол до днес, а там, приятел, ако някой някога те попита, там беше напечено. Джон не би искал никога повече да преживява нещо толкова напечено. Той беше човекът, който бе подложил на електрошок хлапака с инфаркта. В началото на войната във Виетнам бе служил като лекар и поне на теория знаеше как да се оправи с дефибрилатора. На практика обаче не бе потръгнало чак толкова гладко и бяха изтървали момчето. Дванайсет хлапета получиха "Серия шест" тогава. Две от тях умряха - онова с инфаркта и едно момиче, което шест дни по-късно бе починало в общата спалня очевидно от внезапна мозъчна емболия. Други две бяха полудели безнадеждно - момчето, което си бе извадило очите, и едно момиче, получило по-късно пълна парализа от врата надолу. Уонлес твърдеше, че е на психологична основа, но кой, по дяволите, можеше да е сигурен? Хубава работа бяха свършили за един ден, да.

- Местният селяндур ще води и жена си със себе си - не спираше Норвил. - Уж да търси внучката си. Синът й избягал с малкото момиченце. Неприятна бракоразводна история и така нататък. Не й се иска да уведомява полицията, ако не се наложи, но се страхува, че синът й може да полудява. Ако го изиграе както трябва, няма нощен администратор в града, който би ги укрил, ако са се регистрирали.

- Ако го изиграе както трябва обаче - промърмори О. Дж. - С такива помощници човек никога не може да бъде сигурен.

Джон попита:

- Отиваме до най-близката включваща се рампа, нали?

- Да - отговори Норвил. - След три-четири минути сме там.

- Дали са имали достатъчно време да слязат?

- Имали са, ако са си размърдали задниците. Може да ги спипаме, както си чакат за автостоп до рампата. А може да са минали и напряко и да са се прехвърлили отсреща, върху платното за спиране. И в двата случая трябва само да обикаляме наоколо, докато се натъкнем на тях.

- Накъдето и да си се запътил, приятелче, скачай тук - разсмя се Скоросмъртницата. Под лявята му мишница, в раменен кобур, се намираше един "Магнум 375". Той му викаше Самохвалкото.

- Ако вече са спрели нещо, значи страхотно не ни върви, Норв - отбеляза Джон.

Норвил вдигна рамене.

- Въпрос на шанс. Сега е един и четвърт. При тия ограничения на бензина движението е по-слабо от всякога. Какво ли ще си помисли мистър Бизнесмен, като види голям мъж и малко момиченце да чакат за автостоп?

- Ще си помисли, че тука нещо не е наред - отвърна Джон.

- И ще бъде дяволски прав.

Скоросмъртницата отново се разсмя. Високо пред тях в тъмнината блестеше мигащата светлина, която сочеше рампата към Северния път. О. Дж. сложи ръка върху ореховата дръжка на Самохвалкото. Просто за всеки случай.

19

Пикапът ги отмина, лъхна ги хладен въздух... и изведнъж стоповете му блеснаха по-ярко и той сви в платното за спиране на трийсетина метра от тях.

- Добре, тате.

Гласът й прозвуча апатично. Под очите й пак се бяха появили тъмните кръгове. Пикапът даде на заден, докато те вървяха към него. Анди усещаше главата си като бавно издуващ се оловен балон.

Пред очите му изплува видение от "Хиляда и една нощ" и се изрисува отстрани на пикапа - халифи, девойки под газени воали, тайнствено плуващ във въздуха килим. Килимът явно трябваше да е яркочервен, но в светлината на неоновите лампи беше добил ръждивия оттенък на съсирена кръв.

Анди отвори вратата, качи Чарли и я последва.

- Благодаря, мистър - каза той. - Спасихте ни живота.

- Радвам се - отговори шофьорът. - Здравей, малка пътешественичке.

- Здравей - отвърна Чарли отпаднало.

Шофьорът погледна в страничното огледалце, набра скорост по платното за спиране и премина в съседното. Като хвърли поглед покрай приведената глава на Чарли, Анди усети лека вина: шофьорът беше тъкмо от онези младежи, които Анди винаги отминаваше, ако му вдигнеха ръка за стоп от банкета. Висок, но мършав, той имаше буйна черна брада, разляла се в къдри по гърдите му, и голяма филцова шапка с вид на реквизит от филм за вендета на кентъкски планинци. В ъгълчето на устата му бе забучена цигара, която изглеждаше ръчно завита, и от нея се виеше дим. Просто цигара според миризмата, без сладникавия дъх на марихуаната.

- Закъде сте се запътили, мой човек? - попита шофьорът.

- Два града по-нататък - каза Анди.

- Хейстнгс Глен?

- Точно така.

Шофьорът кимна.

- Бягате от някого, предполагам.

Чарли се напрегна и Анди успокоително сложи ръка на гърба й и нежно я потърка, докато отново се отпусна. В тона на шофьора нямаше заплаха.

- Щяха да ми връчат призовка на летището - обясни той.

Шофьорът се ухили - почти невидимо под буйната си брада, - извади цигарата от устата си и деликатно я подложи на вятъра, който смучеше точно покрай полутвореното му триъгълно прозорче. Въздушната струя я погълна.

- Заради малката пътешественичка, нали?

- Не сте далече от истината - отвърна Анди.

Шофьорът се умълча. Анди се облегна назад и се опита да надвие главоболието си. То сякаш бе достигнало максимално високата си степен. Бил ли е някога толкова зле преди? Не може да определи. Всеки път, когато прекалеше, му се струваше, че е по-зле от всякога. Нямаше да посмее отново да използва тласъка преди по-малко от месец. Знаеше, че два града по-нататък съвсем не е достатъчно далече, но не би могъл да издържи повече тази нощ. Беше изцеден. Хейстингс Глен трябваше да свърши работа.

- Ти за кого си, приятел? - питаше шофьорът.

- Ъ?

- Групите. "Падретата" от Сан Диего в групите за световното - как ги виждаш?

- Добре ли си, приятел? Блед изглеждаш.

- Главоболие - измънка Анди. - Мигрена.

- От напрежение е - констатира шофьорът. - Представям си какво е. В хотел ли ще отседнете? Имате ли нужда от пари? Мога да ви отпусна петарка. Иска ми се да ви дам повече, но съм на път за Калифорния и трябва да съм пестелив. Точно като Джоудови в "Гроздовете на гнева".

Анди признателно се усмихна.

- Няма страшно.

- Хубаво. - Погледна към Чарли, която беше задрямала. - Чудесно малко момиченце, мой човек. Отваряш ли си очите за нея?

- Старая се колкото мога.

- Само така! - одобри шофьорът. - Както се пее в песента.

20

Хейстингс Глен беше съвсем малък - няколко къщи край пътя; по това време всички светофари бяха превключени на мигащо жълто. Брадатият шофьор с планинарската шапка ги бе прекарал през спящото градче и нататък, по шосе 40, до мотел "Слъмбърланд" - място, оградено със секвои, скелетни останки от ожънато царевично поле отзад и розовочервен неонов надпис отпред, който се запъваше на небивалицата СВО О НО в тъмнината. Потъвайки във все по-дълбок сън, Чарли се бе накланяла постепенно наляво и главата й беше легнала върху крака в сини дънки на шофьора. Анди предложи да я премести, но той поклати глава.

- Имате ли нещо против да ни свалите малко по-нататък? - попита Анди. Трудно му беше да мисли, но тази предпазна мярка му хрумна почти несъзнателно.

- Не искаш нощният администратор да разбере, че нямате кола, а? - шофьорът се усмихна. - Естествено, приятел. Но на място като това пет пари не дават, дори да пристигнеш на циркаджийски велосипед.

Гумите на пикапа захрущяха по чакъления банкет.

- Сигурен ли си, че една петарка няма да ти свърши работа?

- Предполагам, че ще ми свърши - неохотно се съгласи Анди. - Би ли ми написал адреса си? Ще ти ги върна по пощата.

Усмивката на шофьора пак се появи.

- Адресът ми е: "на път" - той извади портфейла си. - Но може пак да видите някъде ухилената ми физиономия, нали? Кой знае. Всичко става, приятел.

Той подаде на Анди петте долара и изведнъж Анди се разплака - не силно, но плачеше.

- Недей, приятел - каза сърдечно шофьорът и леко докосна Анди по рамото. - Животът е кратък, а мъките - много. Всички сме на тази земя, за да си помагаме един на друг. Комиксната философия на Джим Полсън - с две думи. Грижи се добре за малката пътешественичка.

- Непременно - избърса Анди очи и прибра петдоларовата банкнота в джоба на кадифеното си яке. - Чарли? Скъпа? Събуди се. Съвсем мъничко остана вече.

21

Три минути по-късно Чарли сънливо се облягаше на него, докато той наблюдаваше как Джим Полсън изкачи алеята към един затворен ресторант, обърна пикапа и се насочи обратно покрай тях към междущатския път. Анди махна. Полсън също. Стар пикап форд, с нарисувани отстрани джинове, велики везири и един тайнствен летящ килим от "Хиляда и една нощ". "Надявам се Калифорния да е добра към теб, момко" - помисли си Анди и двамата с Чарли закрачиха към мотел "Слъмбърланд".

- Разбрах, тате - много сънливо.

Той я остави край вечнозелените храсти, продължи към администрацията и позвъни на нощния звънец. След около две минути се появи мъж на средна възраст, по хавлия, който си лъскаше очилата. Той отвори вратата и безмълвно пусна Анди вътре.

- Дали ще може да получа крайния номер в лявото крило? - подхвана Анди. - Там паркирах.

- По това време на годината можете да получите цялото западно крило, ако пожелаете - ухили се нощният администратор и в устата му грейнаха златни коронки. Той подаде на Анди бланка и химикалка с търговска реклама. Отвън мина кола - мълчаливи фарове, които блеснаха и изчезнаха.

Анди подписа бланката Брус Розъл. Брус караше вега, 1978-а, нюйоркска регистрация ЛМС 240. Той се вгледа за миг в графата за месторабота и тогава, в проблясък на вдъхновение (доколкото позволяваше болната му глава), написа "Обединена американска компания за автомати". И под формата на заплащане отбеляза: "в брой". Отвън мина друга кола.

Администраторът парафира бланката и я прибра.

- Седемнайсет долара и петдесет цента.

- Имате ли нещо против да ви платя с дребни? - попита Анди. - Не успях да ги сменя и разнасям десет кила метал. Така да ги мразя тези обиколки из провинцията.

- Нямам нищо против. И те се харчат толкова лесно.

- Благодаря.

Анди бръкна в джоба на якето си, избута с пръсти встрани петдоларовата банкнота и извади пълна шепа четвъртинки, десетачета и петачета. Преброи четиринайсет долара, извади още малко монети и допълни остатъка. Чиновникът ги подреждаше в спретнати купчинки и ги помиташе към съответните отделения в касата.

- Слушай! - затвори чекмеджето той и с надежда погледна към Анди. - Ще ти отбия пет долара от сметката за стаята, ако можеш да ми оправиш автомата за цигари. От една седмица не работи.

Анди отиде до автомата в ъгъла, престори се, че го оглежда, и се върна обратно.

- Не е от нашите марки - извини се той.

- Пфу, жалко. Добре. Лека нощ, приятелю. Ще намериш допълнително одеяло на рафта в гардероба, ако ти потрябва.

- Добре.

Той излезе навън. Ушите му забучаха от хрущенето на чакъла под краката му, сякаш дъвчеше каменно жито. Стигна до вечнозелените храсти, където бе оставил Чарли, но не я намери.

- Чарли?

Никакъв отговор. Той прехвърли ключа за стаята от едната ръка в другата. Дланите му внезапно се бяха изпотили.

- Чарли?

Все още никакъв отговор. Той се замисли и взе да му се струва, че колата, която мина, докато попълваше регистрационната бланка, бе намалила скорост. Може да е била зелената кола.

Ударите на сърцето му зачестиха, запращайки болезнени трусове към черепа му. Опита се да помисли какво ще прави, ако Чарли е изчезнала, но главоболието не му позволи. Той...

Откъм дълбините на храсталака долетя тихо, мъркащо похъркване. Звук, който Анди много добре познаваше. Той се хвърли към него, изпод обувките му изхвърча чакъл. Острите клонки на вечнозелените храсти одраскаха краката му и закачиха кадифеното му яке.

Чарли лежеше на една страна, до самата морава на мотела, със свити до брадичката колене и ръце между тях. Спеше дълбоко. Анди остана за миг със затворени очи, а след това я разтърси, за да я събуди, както се надяваше, за последен път тази нощ. Тази дълга, безкрайна нощ.

Клепачите й затрептяха и тя погледна към него.

- Тате? - изломоти неясно, все още полузаспала. - Аз се скрих, както ми поръча.

- Зная, миличка, зная. Хайде. Отиваме да си легнем.

22

Двайсет минути по-късно и двамата се намираха в двойното легло на номер 16 - Чарли, дълбоко заспала, дишаше равномерно, Анди, на път да заспи, го държеше буден само постоянното думкане в главата му. И въпросите.

Вече нямаше такава опасност.

Колко ли са близо? Все още в Ню Йорк? Ех, ако можеше да е така - да не са взели номера на таксито и все още да търсят следите им. По-вероятно беше да са в Олбъни и да се ровят из летището, като червеи в купчина месни отпадъци. Хейстингс Глен? Може би на сутринта. А може би не. Хейстингс Глен се намираше на петнайсет километра от летището. Не си струваше да оставя параноята да погълне здравия му разум.

Заслужавам си го! Заслужавам да падна между колите, задето подпалих онзи човек!

И собственият му глас отговаря: Можеше да бъде и по-зле. Можеше да бъде лицето му.

Гласове в обитавана от духове стая.

Хрумна му нещо друго. Беше излъгал, че е пристигнал с вега. Когато на сутринта нощният администратор не видеше паркирана вега, дали щеше просто да предположи, че неговият човек от "Обединената американска компания за автомати" си е тръгнал? Или щеше да провери? По този въпрос вече нищо не можеше да се направи. Той беше изтощен докрай.

Помислих си, че има нещо съмнително в него. Изглеждаше блед, болен. И плати сметката си с дребни. Каза, че работи в компания за автомати, но не можа да поправи автомата във фоайето.

Гласове в обитавана от духове стая.

Той се обърна настрани и се вслуша в дълбокото равномерно дишане на Чарли. Беше помислил, че са я хванали, а тя само се била пъхнала навътре в храстите. Скрита от погледа. Чарлин Робърта Макджий, Чарли, откакто... е, открай време. Ако те хванат, Чарли, не зная какво ще правя.

23

Един последен глас, гласът на съквартиранта му Куинси, отпреди шест години.

Това, което го подтикна да се обади на Куинси, беше падането й по стълбите. Тя пълзеше тогава и се справяше много добре с изкачването и слизането по тях на четири крака. Този ден я гледаше Анди: Вики бе отишла на пазар с една приятелка. Тя се колебаеше дали да ходи и Анди почти насила я изхвърли навън. Напоследък видът й беше прекалено изтощен, прекалено уморен. Погледът й бе станал някак втренчен и го караше да си спомня онези истории за нервни разстройства от много преживени битки, които човек чува по време на война.

Той четеше във всекидневната, близо до стълбите. Чарли се качваше и слизаше. На едно от стъпалата имаше плюшено мече. Той трябваше да го премести, разбира се, но при всяко качване детето го заобикаляше и Анди се бе успокоил - до голяма степен, както се бе успокоил в Порт Сити от привидно нормалния им живот.

Като слизаше за трети път, крачето на Чарли се закачи за мечето и тя падна с трополене чак додолу, хленчеща от ярост и страх. Стълбите бяха покрити с килим и тя дори не се одраска - Бог се грижи за пияните и малките деца, по израза на Куинси, който го наведе на първата съзнателна мисъл за него този ден, - но Анди се втурна към нея, грабна я, гушна я и гальовно й наприказва сума ти глупости, докато набързо я оглеждаше за кръв, неправилно увиснал крайник или признаци за сътресение на мозъка. И...

И я усети да минава покрай него - невидимата, невероятна смъртоносна мълния от мозъка на дъщеря му. Почувства я като обратната ударна вълна топъл въздух от профучал в метрото влак през лятото, ако застанеш твърде близко до линията. Беззвучна вълна от топъл въздух... и плюшеното мече пламна. Мечо бе причинил болка на Чарли: Чарли ще причини болка на Мечо. Огънят се разгоря и за момент, докато мечето се овъгляваше, Анди се втренчи в топчестите му черни очи през стена от пламъци, която плъзна и по килима върху стълбите.

Анди остави детето на земята и се втурна към пожарогасителя на стената близо до телевизора. С Вики не говореха за това, което можеше да прави дъщеря им - имаше моменти, в които на Анди му се искаше, но Вики не желаеше и да чуе за такова нещо: тя избягваше темата с истерична упоритост, като твърдеше, че с Чарли всичко е наред, всичко е наред, - но тихомълком се бяха появили пожарогасители, без обсъждане, почти така крадешком, както се появяват глухарчетата между пролетта и лятото. Те не говореха за онова, което можеше да прави Чарли, но из цялата къща имаше пожарогасители.

Той грабна най-близкия, задушаван от тежката миризма на тлеещ килим, втурна се към стълбите... и в този миг си спомни един разказ, който бе чел като дете: "Хубав живот" от някой си Джеръм Биксби, за малко дете, тероризиращо родителите си с ужаса за хиляди възможни смърти, държащо ги в постоянно очакване на... непредсказуемата детска ярост...

Чарли ревеше, седнала до най-долното стъпало.

Анди пусна пожарогасителя и почна яростно да залива с пяна разпространяващия се огън. Вдигна Мечо, димящ и покрит с големи късове пяна, и го занесе долу.

Като се ненавиждаше и все пак съзнаваше, че е длъжен да й втълпи какво може и какво - не, той тикна мечето право в пишящото, изплашено, обляно в сълзи личице на Чарли. Ах, ти, гадино мръсна, помисли си отчаяно, защо просто не отидеш в кухнята да вземеш един нож и да й резнеш по една черта на всяка буза? Та да я бележиш по този начин? Съзнанието му се вкопчи в идеята за белезите. Да. Ето какво трябва да направи. Да бележи детето си. Да прогори белег в душата му.

- Харесва ли ти Мечо така? - изрева той. Мечето беше опърлено, почерняло и все още пареше в ръцете му подобно на гаснеща жарава. - Харесва ли ти Мечо да е целият изгорен и да не можеш повече да си играеш с него, Чарли?

Тя плачеше със силни сърцераздирателни писъци, по кожата й бяха избили трескави червени и смъртнобели петна, очите й се бяха подули.

- Ааааа! Мечо! Мечо!

- Да, Мечо - натърти неумолимо той. - Мечо целият е изгорен, Чарли. Ти изгори Мечо. А щом гориш Мечо, може да изгориш и мама, и татко. Затова... не прави повече така! - той се наклони по-близко към нея, все още без да я вдига, без да я докосва. - Не прави повече така, защото е Лошо!

- Ааааааа...

Спря дотук - не можеше повече да издържа да я наранява, да й насажда ужас и страх. Вдигна я и започна да я носи напред-назад, докато много по-късно риданията й преминаха в неравномерни хлипания и подсмърчания. Когато я погледна, тя беше заспала, подпряла буза върху рамото му.

Анди я сложи на дивана, отиде до телефона в кухнята и се обади на Куинси.

Куинси не желаеше да говори. През въпросната 1975-а година той работеше за една голяма самолетна корпорация и в няколкото реда към коледната картичка до семейство Макджий се представяше като заместник-началник по четкането. Когато на хората, дето правят самолетите, започне да им куца самочувствието, те тичат при Куинси. Той веднага им помага да намерят собственото си аз, да преодолеят чувството си на отчуждение или усещането, че работата им ги лишава от човешкото в тях - та като се върнат отново на конвейера да не сложат някоя джунджурийка, където не трябва, самолетите да не падат и демокрацията да бъде спасена за света. Куинси си докарваше по трийсет и две хиляди долара на година, със седемнайсет хиляди повече от Анди. "И нямам никакви угризения - пишеше той. - Смятам, че напълно съм заслужил тази дребна награда за тежкия труд почти без всякаква помощ да опазвам крилете на Америка."

Типичният язвително-забавен стил на Куинси. Само дето не беше забавен в онзи ден, когато Анди му се обади от Охайо, със спящата си на дивана дъщеря и с миризмата на изгорено мече и опърлен килим в ноздрите си.

- Чух някои работи - призна накрая Куинси, след като се убеди, че Анди няма намерение да го остави на мира, без да разбере нещо. - Но понякога разни хора подслушват по телефона, стари приятелю. Ерата на Уотъргейт е.

- Страхувам се - настоя Анди. - Вики се страхува. И Чарли също. Какво си чул, Куинси?

- Имаше едно време един експеримент, в който взеха участие дванайсет души - започна Куинси. - Преди около шест години. Спомняш ли си го?

- Спомням си го - мрачно отговори Анди.

- Не са останали много от тези дванайсет души. Последното, което чух, е, че са четирима. И двама от тях са се оженили.

- Да - измънка Анди и усети как в него се надига ужас. Само четирима са останали ли? За какво говореше Куинси?

- Чувам, че единият можел да превърта ключове и да затваря врати, без дори да ги докосва - гласът на Куинси минаваше през хиляди километри телефонен кабел, през телефонни централи, през контакти на релета, през съединителни кутии в Невада, Айдахо, Колорадо, Айова. Милиони места, удобни за подслушване.

- Да? - насили се Анди да запази спокоен гласа си. И помисли за Вики, която можеше понякога да включи радиото или да изключи телевизора, без да се доближи до тях и без дори да съзнава какво върши.

- О, да, няма лъжа - говореше Куинси. - Той е... как да го нарека... документиран случай. Заболява го глава, ако прави тези неща прекалено често, но може да ги прави. Държат го в една малка стаичка с врата, която не може да отвори, и ключалка, която не може да отключи. Правят опити с него. Върти ключове. Затваря врати. И, изглежда, не е съвсем със всичкия си.

- О... Боже... Господи - простена немощно Анди.

- Той е част от борбата за мир, така че полудяването му е оправдано - продължи Куинси. - Той полудява за свободата и сигурността на двеста и двайсет милиона американци. Разбираш ли?

- Да - прошепна Анди.

- А какво става с двамата, които са се оженили? Нищо. Поне доколкото на тях им е известно. Живеят си тихо и мирно в някой тих средноамерикански щат като Охайо. Може би веднъж годишно ги проверяват. Просто за да видят дали не правят неща от рода на превъртане на ключове или затваряне на врати от разстояние, или разни фокусчета за болни с мускулна дистрофия. Хубаво е, че тези хора не правят такива неща, нали, Анди?

Анди затвори очи и му замириса на изгорен плат. Понякога Чарли отваряше вратата на хладилника, надникваше вътре и почваше пак да пълзи. И ако Вики гладеше, само хвърляше поглед към вратата на хладилника и тя отново се затваряше - при това не й минаваше през ума, че върши нещо странно. Така ставаше понякога. Друг път, изглежда, не се получаваше и тя оставяше гладенето и сама затваряше вратата на хладилника (или изключваше радиото, или включваше телевизора). Вики не можеше да превърта ключове или да чете мисли, или да лети, или да пали, или да предсказва бъдещето. Тя можеше от време на време да затвори вратата от разстояние и горе-долу това беше максимумът. Понякога, след няколко такива действия, се оплакваше от главоболие или тежест в стомаха и Анди не знаеше дали това беше физическа реакция или някакво неясно, подсъзнателно предупреждение. Способността й да върши тези неща сякаш се усилваше леко около месечния й цикъл. Тези случки обаче бяха така дребни и ставаха толкова рядко, че той бе започнал да ги смята за нормални. Анди пък можеше... да тласка хора. Как всъщност трябваше да се нарече умението му: може би "автохипноза" е най-близо до истината. Освен това се налагаше да го ограничава, защото му причиняваше главоболия. През по-голямата част от времето можеше напълно да забрави, че не е съвсем нормален, че след онзи ден в стая № 70 на Джейсън Гирни Хол никога вече няма да бъде съвсем нормален.