Светлината, която беше тъмнина

Още щом се прибрах вкъщи, се обадих на Франк и Труди и нещата за първата среща на групата, която щеше да изучава „Курс по чудеса", се задвижиха. В уречената вечер се запътих към дома им. Когато пристигнах, Франк и Труди ме посрещнаха топло и ми показаха техния просторен хол, където щяхме да се събираме. Франк се усмихна широко и подчерта, че само в мой интерес е решението ми, в крайна сметка, да участвам в групата.

Само няколко души присъствахме на тази първа вечер, но през следващите седмици и месеци групата нарасна. Вторник вечер се превърна в специална вечер за всички нас, които обсъждахме и изследвахме „Курс по чудеса". През следващите две години групата за изучаване на курса щеше да бъде основният фокус на моята седмична програма, а самият „Курс" — много важна част от живота ми. Франк беше чудесен учител. Той имаше обширни познания, беше търпелив и пълен с ентусиазъм. Докато изучавахме „Курса", между нас имаше много топлина и смях и след време групата започна да се чувства като едно семейство.

В тази първа вечер Франк ни описа произхода на „Курса". Веднъж една уважавана психоложка на име Хелън Шакмън чула „вътрешен глас", който й казал: „Това е „Курс по чудеса". Води си записки." В продължение на седем години този „вътрешен глас", който се представял като „Исус" диктувал материала, накрая публикуван като „Курс по чудеса". Франк направи преглед на „Курса", като даде кратък план на трите тома, общо 1200 страници, обяснявайки разликите между Текст, Учебна тетрадка и Тетрадка за учителя. Каза ни с очевидно възхищение, че „Курсът" бил най-всеобхващащият духовен труд, който някога бил чел, кристализиращ метафизическите учения, които той изследвал в продължение на много години.

Каза ни, че „Курсът" бил изпратен да разсее погрешните, основани на страх, представи, които се свързвали с учението на Библията. Франк каза, че „Курсът" бил дар, който щял да помогне на всеки да разбере какво всъщност било истинското учение на Исус. Според него Бог е във всеки и във всичко, а ние сме всички част от Бога и Бог е част от нас. Всички сме едно в дух и истина.

Франк ни каза, че целта на „Курса" е да донесе истинската „блага вест". Няма грях, няма дявол, нито смърт. Така че няма нужда от Спасител, който да ни спасява от въображаемото зло. Ние ставаме спасители на самите себе си и част от процеса, замислен някога, рушим погрешния си начин на мислене и започваме да контактуваме с другите такива, каквито сме в действителност — безгрешни, без вина, Синове на Бога.

Франк подчертаваше факта, че всички сме „Божии учители" и обучаваме другите на това, което сами искаме да научим. А това, което искаме да научим, е любовта, защото всичко се изчерпва с любовта. Всичко друго е илюзия.

Докато описваше учебника, Франк подчерта, че ако попием неговите истини в живота си, ще можем да разрушим старите си погрешни представи и ще видим себе си и другите такива, каквито сме. Докато говореше за необходимостта от правилно мислене и ясни представи, аз прегледах наслуки някои от 365-те всекидневни урока, които щях да изповядвам през идващите месеци:

По-късно Франк ни въведе в медитацията, след което направихме почивка за малко освежителни напитки и по-леки разговори.

Въодушевлението на Франк от курса беше заразяващо и когато се прибирах към къщи, бях изпълнен с благодарност към Франк и Труди за групата към „Курса" — и на Исус за това, че беше изпратил „Курс по чудеса".

Сам и аз често разговаряхме за „Курс по чудеса", но никога с онази дълбочина, както в групата. Той вече беше преминал „Курса" и макар че веднага призна колко важен се оказал за живота му, повечето време прекарвахме с други духовни дейности — провеждахме сеанси, слушахме касетите на Пол Соломон и обсъждахме последните книги и семинари.

Един ден бях със Сам и карахме към Калистога в ранния следобед, за да си починем. Докато седяхме в минералната вода на един от местните здравни центрове, решихме да изследваме с помощта на Източника няколко различни области от живота ми — включително социалния ми живот. Не се срещах с никакво момиче и това започваше да ме притеснява. Чувствах се отчаян в търсенето на идеален партньор. Макар че с Джой от време на време чувствахме, че между нас имаше нещо повече от приятелство, просто връзката ни не беше такава. Така че продължавахме да бъдем само приятели. Източникът нямаше моментален отговор за мен, само ми напомни, че в миналото твърде бързо съм се въвличал във връзки и трябва да бъда по-търпелив.

По-късно се присъединих към Сам на площадката пред басейна, докато четеше последното писмо с новини от Вирджиния Бийч Фелоушип на организацията „Вътрешна светлина" на Пол Соломон. Едва се сдържахме да не извикаме, когато видяхме обявлението: Обучение за учители. Пол Соломон. Вирджиния Бийч.

Дори окото не ни мигна, когато видяхме таксата за обучение 2 500 долара за двуседмичния семинар. В сърцата си знаехме, че вече бяхме на път. Беше едно от онези неща, които трябваше да станат, и без дори да говорим за това, знаехме, че въпросите със средствата за пътуването щяха да се уредят сами. Проверихме какво казва Източникът и той потвърди всичко, което чувствахме. Каза, че ще отидем във Вирджиния Бийч и това щяло да изиграе важна роля за по-нататъшното ни духовно израстване.

Много въодушевени, Сам и аз скочихме обратно в басейна и започнахме да говорим за Соломон и неговото учение. Явно Соломон е бил някога консервативен проповедник, който действително е вярвал в буквалното учение на Библията. След като се разочаровал от вярата си и разбрал, че тя го смазва, започнал да се съмнява в убежденията си. Тогава един ден по време на сеанс със хипнотизатор Соломон започнал да говори с глас, който сякаш знаел всичко и изненадал хипнотизатора с обхвата, широтата и дълбочината на знанията си.

Скоро Соломон започнал регулярно да изпада в транс и да гадае по различни въпроси и проблеми. Повечето познания, които идвали от тези сеанси, били в съзвучие с основния метафизичен светоглед и Соломон основал собствена организация, наречена „Вътрешна светлина" за онези, които ставали проводници на универсалните истини. На принципа на древните училища на тайните, учението на Соломон имало еклектичен характер и черпело от голям брой духовни дисциплини. Сега беше известен метафизически учител с центрове на Съзнанието за вътрешна светлина (СВС), пръснати по целия свят. От обществото във Файнхорн, Шотландия, до хора като мен и Сам, той помагаше на мнозина със своите сеанси, учения и духовни средства. Благодарение на тези учения Сам имаше връзка с Източника сега, а Източникът обучаваше мен. Скоро и аз щях да изиграя ролята си. Семинар за обучение на учители. Имаше ли нещо по-превъзходно?

Бях очарован от факта, че всички мои нови разбирания се преплитаха по вълшебен начин и се свързваха. Една нишка на последователност свързваше Бони, Раджнийш, Каролин, Центъра за холистично здраве в Сакраменто, „Курс по чудеса", Сам, Източника, Едгар Кейси и „Вътрешна светлина" на Пол Соломон. Те бяха различни начини за достигане на универсалното единство на Бога. „Курс по чудеса" казваше, че като хора, които търсят, ние избираме не природата на „учебната" си програма, а времето, когато ще започнем да учим по нея. Сам и аз бяхме готови да пътуваме със скоростта на светлината.

През този следобед, докато карах обратно към дома на Сам, вече правехме смели планове. Представяхме си какво можеше да стане, ако можехме да организираме свой собствен център на СВС, след като обучението за учители завършеше. Със Сам като медиум и мен като съветник и масажист-терапевт — вече виждахме новите си роли в идващата епоха на духовно осъзнаване.

Сам и аз изпратихме веднага молбите си за регистриране. Тъй като бях ограничен от времето, трябваше да пътувам със самолет до Вирджиния Бийч, докато Сам и семейството му пътуваха с караваната си през страната.

При последното ми събиране с групата от „Курс по чудеса" преди да тръгна за Вирджиния Бийч, всички ми пожелаха успех. Искаха непременно да им дам отчет за преживяното, когато се върна.

Разбира се, казах довиждане и на Джой. Тя не се изненада, че тръгвам отново на поредното си духовно пътешествие.

След като пристигнах във Вирджиния Бийч, се регистрирах в запазената си стая при една местна астроложка. Бях намерил името й от мрежата за контакти на Едгар Кейси. Сам, жена му и двете му момчета вече бяха пристигнали и щяха да останат в караваната си. Калифорнийският контингент вече беше готов за обучението на учители.

Организацията на Соломон „Вътрешна светлина" се намираше недалеч от Вирджиния Бийч. Екипът на Соломон беше обучен добре и всеки от учителите беше специалист по различните предмети, които щяха да се представят по време на обучението — сънища, медитация, водене на дневник, разрешаване на духовни проблеми и постигане на достъп до Източника чрез по-висшето аз.

Соломон щеше да говори на няколко пъти през двуседмичното обучение, но останалата част от лекциите щяха да се водят от неговия екип.

Двете седмици щяха да приключат, като всеки щеше да води една лекция пред класа си, която щеше да бъде записана на видео и останалите щяха да я обсъдят. В края на обучението всеки трябваше да има индивидуална среща със Соломон, на която той щеше да каже мнението си за нашето представяне и щеше да поговори с нас за бъдещето ни като духовни учители.

Участниците идваха от всички краища на Съединените Щати и дори от другата страна на океана. Всички искахме да се възползваме от ускорената дейност, която Соломон вършеше, до голяма степен основана, разбира се, на знанието, получавано от Източника.

Първата вечер цареше атмосфера на очакване, докато Пол Соломон произнесе въвеждащите бележки и първа лекция. Най-сетне щях да срещна медиума и учител, който беше помогнал на Сам да се свърже с Източника и който ми помагаше на самия мен да направя пробив.

Беше посрещнат с почтителна тишина, когато най-сетне влезе в залата. Беше много едър човек със сива коса и сива брада. Приветства ни на семинара и започна, като ни подкани да погледнем с нови очи на Библията. В една много добре онагледена с диаграми лекция Соломон ясно показа, че ограничеността на традиционното християнство беше в несъответствие с действителното метафизическо учение на Христос. Библията трябваше да бъде разбрана правилно, ако искахме да видим действителната й духовна стойност.

Семинарът вървеше добре и колкото повече се обогатяваха разбиранията ни, толкова повече уважение изпитвахме към Соломон. Макар че той беше някак си студен и недостъпен, учението му беше забележително. Дните отлитаха бързо и получихме широк поглед над работата на Соломон. Особено интересно ми се стори времето, което прекарахме в обсъждане на писането на духовен дневник и сънищата.

По време на семинара за сънищата инструкторката ни попита дали някой от класа е сънувал нещо странно предната вечер. Аз вдигнах ръка и описах необикновения си сън. Когато завърших, инструкторката каза, че ще го използва за пример. Добави също, че понякога един човек от групата може да сънува сън, който се отнася за цялата група. Каза, че може би точно такъв сън бях сънувал.

Вървя по една следа или пътека на голяма височина над нещо, което прилича на Големия каньон. Гледката е вълшебна, цветовете са великолепни. Следата се вие опасно покрай ръба на каньона.

Аз се отклонявам от следата и тръгвам към ръба на каньона, но изведнъж земята се разцепва и чувствам как започвам да губя почва под краката си. Започвам да падам в дълбините на каньона. Бързо се покатервам отново на твърда земя и накрая се връщам обратно на пътеката, където се присъединявам към една малка група от хора, които слушат един мъж да чете от някаква книга, докато заедно вървят напред.

След като прекарахме известно време в обсъждане на различните образи от съня, стигнахме като цяло до заключението, че сънят ми е предупредителен, не само за мен, но и за цялата група — че когато се отклоним от духовната пътека, ни чакат големи опасности. Съгласихме се, че групата на пътеката е нашия клас, а книгата, от която се е четяло, е била „Добрата книга" (Библията). Учението на Соломон ще ни помогне да разберем тези истини. Когато погледнах на този сън след години, видях един елемент, който така и не обсъдихме: защо в съня си се бях отклонил от духовната пътека.

В друга лекция всички седяхме в слабо осветена стая с по един партньор до себе си. Опитвахме се да се свържем с Източника чрез по-висшата си същност и в действителност правехме сеанс за човека, с който бяхме. Когато дойде моят ред, нямах представа какво точно казвах, но успях да й кажа неща, които за нея имаха смисъл. Не бях сигурен дали наистина бях проводник на Източника или просто бъбрех безразборно, но със сигурност от устата ми излизаха думи. Помня, че чувах как всички около мен говореха в мрака. Това ми напомняше сеансите от филми, които бях гледал на кино.

Към края на обучението всеки се представи с по една лекция. Аз изнесох една въодушевена лекция за значението на идеала на „Зорба будиста". Като черпех идеи от Раджнийш и други автори, призовах всички да се стремим към искреност в живота си, да изоставим фалшивите фасади и маските, зад които се крием, да отдадем любовта си и прошката си на всички, да празнуваме живота по всяко време и да черпим от реалността на вътрешната радост.

Притеснявах се от представянето си, защото знаех, че ще се запише на запис и ще се критикува сериозно, но когато получих добри отзиви, бях доволен. Може би наистина щях да бъда полезен учител някой ден.

Малко възбуден от добрите отзиви, с учудване открих, че Сам ме гледа със завист. Неговото представяне не беше минало добре и той сякаш се чувстваше пренебрегнат от вниманието, което аз получавах. Той сякаш се бореше с идеята, че неговото протеже се измъква изпод крилото му. Усещах едно ново чувство на съревнование в него и това ме караше да се чувствам неудобно. По време на сутрешното ни бягане забелязах също някакво несъответствие между сеансите му. Не бях сигурен кого слушам всъщност — Сам или Източника. Изведнъж Сам беше станал много земен.

В края на двете седмици всеки щеше да има лична среща с Пол Соломон. Като знаех, че хората харчат луди пари, за да имат възможност Соломон да им гадае, смятахме времето, прекарано с него за нещо голямо — макар че той нямаше да прави сеанс. Всички очаквахме с нетърпение отзивите му за нашето представяне през последните две седмици и оценката му на възможностите ни като потенциални учители.

Бях нетърпелив да ме въведат за срещата. Соломон обаче каза, че ме вижда да пътувам насам-натам като духовен учител, но не спомена нищо за работа към неговата организация. Сам и аз бяхме говорили да се опитаме да създадем център на СВС в северна Калифорния, но Соломон не изглеждаше да се интересува от тази идея. Бях изключително разочарован и знаех, че и Сам ще бъде разочарован.

По-късно Сам и аз обсъдихме липсата на интерес у Соломон за работа с нас. Опитвахме се да покажем разбиране, но и двамата се чувствахме жестоко отхвърлени. Опитвахме се да преодолеем с разумни доводи разочарованието, но не ставаше. Нещо се беше объркало и ние бягахме сутрин и правехме сеанси, като се опитвахме да разберем от Източника какво не беше наред.

Но като цяло конференцията си заслужаваше и все още имахме голямо уважение към Соломон и неговото учение. Може би в идните месеци нещата щяха да се променят и щяха да решат все пак да открият център в северна Калифорния. Междувременно щяхме да продължим с духовния си напредък.

Тъй като Сам и семейството му щяха да минат през Флорида, преди да се насочат на запад, реших да се повозя малко с тях и да посетя брат си и жена му. Обадих се на брат ми преди да тръгна и му казах, че ще бъдем там след около седмица.

Пътувахме през юга с огромната каравана на Сам и преди да се отправим към Грейт Смоуки Маунтийнс, спряхме в Апотамокс и селището Майка Земя. Гледката беше красива, но животът на консерви от сардина се оказа изпитание за всички ни. Присъствието ми в караваната сякаш увеличи напрежението, което Сам и аз вече чувствахме в приятелските си взаимоотношения. Понякога уроците, които получавахме, бяха толкова разгорещени и трудни, че започнахме да наричаме караваната си „Пътуващо училище на тайните".

Исках да изненадам брат си за рождения му ден и успяхме да пристигнем точно навреме за „тихата" празнична вечеря, която жена му беше подготвила. Преди да разбере какво става, в двора й спря „Пътуващото училище на тайните", а „калифорнийският контингент" се изтърси на софрата. Непрекъснато някой сновеше насам-натам, а двете момчета влизаха и излизаха от тоалетната с разстройство — идеята за тиха празнична вечер беше отпаднала отдавна.

През тази вечер на масата наблюдавах как Сам доминираше в разговора с коментара си за духовните неща. Използваше метафизични термини и се опитваше да се представи за съветник по духовните въпроси пред един друг гост от поканените и изобщо не се интересуваше от нуждите и интересите на останалите хора на масата. Осъзнах, че досега не бях се оказвал около Сам в неметафизично обкръжение и бях изненадан от начина му на реагиране. Просто не можеше да не говори за духовни неща. Бях сигурен, че брат ми и жена му, както и приятелят на брат ми не се интересуваха от по-висши същности или сеанси. Искаха да си изядат пуйката и да се посмеят малко. Докато Сам продължаваше да говори и да говори, на мен ми се прииска Източникът да го накара да млъкне.

Но това не стана и лошото разпределение на времето за говорене ме караше да се чувствам неловко. За първи път от няколко години бях с брат си и жена му, а през цялото време слушахме Сам. Накрая и без това скованата вечер бе напълно развалена, когато тоалетната се запуши и започна да прелива по пода на банята. В този момент жената на брат ми вече не издържа. Беше се примирила с допълнителната компания и дори с невероятната безчувственост на Сам, но повредата в тоалетната я довърши.

Всички излязохме в предния двор с надежда да открием къде се бе задръстила тръбата. Докато брат ми копаеше тук и там, Сам извади една чаталеста пръчка от караваната, като се опитваше да намери къде е проблема с тръбата.

Обикаляйки с чатала в една част от градината, Сам каза на брат ми, че е открил мястото и му препоръча да копае точно на това място. Брат ми взе да клати глава и да ме поглежда недоверчиво, а лицето му сякаш питаше в почуда: „Този сериозно ли говори?"

Казах му, че може да изглежда странно, но Сам е добър в тази дейност. Предложих да копаем там, където Сам сочеше с чатала си.

Брат ми започна да копае, но това не се оказа мястото на повредата. Когато Сам откри ново място, брат ми отново започна да копае, но и това не даде резултат. След като това се повтори няколко пъти, брат ми естествено се ядоса. Благодарение на Сам целият преден двор беше разкопан, а все още нямаше и следа от изплъзващата ни се тръба.

Като все още обикаляше с чатала си, Сам се спря за момент, за да се обърне към Източника да разбере какво не вървеше. Но търпението на брат ми беше почти изчерпано и той предложи всички да си лягаме, а на сутринта да опитаме отново. На следващия ден брат ми откри тръбата, естествено без помощта на Сам. По-късно, докато брат ми и аз пътувахме към игрището, той ми каза честно:

— Уорън, радвам се, че дойде да ме видиш, но не мога да понасям твоя калифорнийски ...!

Като имах предвид метафизическия разговор и бъркотията, която предизвикахме с пристигането си, му казах, че наистина съжалявам. Наистина отговаряхме на стереотипа за смахнати калифорнийци, а може би и бяхме такива. След като даде израз на чувствата си, той бързо ми прости — дори ме покани да остана още една седмица. Сам и аз наистина трябваше да се разделим за известно време и поканата на брат ми беше прекрасен изход. Не можех да си представя как щях да пътувам дори само една миля още със Сам и „Пътуващото училище на тайните".

Сам не беше очарован, когато му казах, че ще остана още една седмица. Като видях, че се обиди, ми стана мъчно, но знаех, че това е най-доброто и за двама ни.

Докато си тръгваха на следващата сутрин, не можех да не си спомня предупреждението на Джереми преди няколко месеца и се запитах дали Сам и аз не тръгвахме вече в различни посоки. Със сигурност по време на това пътуване бях започнал да виждам Сам в друга светлина. Макар да знаех, че имам да уча още много от него, виждах, че нещата се бяха изменили много между нас. Беше време да започна да използвам собствения си Източник, а не неговия.

Посещението при брат ми и жена му мина добре. Смяташе ме за доста краен, но приемаше всичко с чувство за хумор — след като Сам напусна окончателно града. Беше развеселен от това, че си записвам сънищата и му се стори странно, че виждам синхронизирано значение във всичко. За него беше абсурдно да се вярва, че една песен по радиото можеше да отрази същността на мислите ни или това, което ставаше в живота ни. Смяташе моите „радиосъвпадения" за странни и един ден реши да ме изкара заблуден. Докато пътувахме надолу по улицата, той каза:

— Добре, нека да чуем какво ще ни разкрие радиото днес.

С дяволита усмивка цъкна копчето на радиото и двамата не повярвахме на ушите си като чухме Холиз да пеят: „Той не е лош, той ми е брат". Докато се смеехме, брат ми получаваше урок по космически хумор.

В края на седмицата брат ми ме закара до летището и аз му обещах, че следващия път, когато дойда, ще оставя калифорнийските си приятели. Благодарих му, че е изтърпял всичко, и хукнах да хвана самолета си.

След едно кратко пътуване до Ню Орлиънс най-сетне потеглих обратно към Калифорния. Докато прелитах над страната, си помислих за събитията от последния месец. Обучението за учители. Срещата със Соломон. Пътуването със Сам и „Пътуващото училище на тайните". Разбира се, и за посещението при брат ми и жена му. Докато се опитвах да погледна на всичко от високо, се замислих за завръщането си и как ще разкажа на Джой за приключенията си. И както си мислех за нея, разбрах, че ми липсва много.

10. Повече от приятели

Почти веднага, след като се върнах вкъщи, отидох да видя Джой. Обясних й, че отношенията между Сам и мен са се обтегнали и че да се виждаме през ден е омръзнало и на двама ни. Казах й, че ми се иска да се оттегля малко и да бъда по-независим от неговата духовна подкрепа. Бях решил да се отдалечим малко един от друг — поне за известно време и ако искахме приятелството ни изобщо да оцелее, то трябваше да стане по равноправно.

Джой разбираше чувствата ми към Сам и искаше да чуе повече подробности за обучението на учители, както и за останалата част от пътуването ми. Тъй като не се бяхме виждали повече от месец, разговаряхме цяла сутрин. Обичайното разбирателство беше пак между нас, както и неизменното уважение към духовния път на другия. Знаех, че тя се бе превърнала в най-близкия ми приятел и че никой друг не ме разбираше по-добре, нито пък ме обичаше повече от нея. Тя притежаваше нежна, тиха, замислена природа и край нея изпитвах винаги един дълбок мир. В идващите дни и седмици се виждах с Джой все повече и повече. Срещахме се или у тях, или у нас и разговаряхме за всичко. Непрекъснато се засичахме по улиците. Понякога, докато пътувах с колата, я зървах на колелото й. Тогава спирах до нея и дълго време приказвахме, забравили за колите и хората около нас.

Докато дните минаваха, Джой и аз почувствахме, че връзката ни се задълбочаваше все повече емоционално и духовно. Никой от двама ни не говореше за това, но понякога с мълчанието в разговорите си казвахме всичко.

Един приятел на Джой, пътуващ медиум, се обърна към нас една вечер и ни каза: — Престанете да се криете. Вие двамата сте повече от приятели. Дайте израз на чувствата си. Свалете маските. Имате потенциала за най-близки взаимоотношения, но трябва да престанете да се съпротивявате да и преодолеете страха. И двамата сте уплашени до смърт, но не можете да се криете зад приятелството си вечно. Във всекидневните си отношения избягвате близостта на любовта, която вече изпитвате на ниво душа.

Джой и аз знаехме, че беше прав. Наистина се страхувахме и за известно време дори се отбягвахме.

По-късно, когато Джой и аз останахме сами, почувствахме едно странно чувство на неудобство и притеснение един от друг. Бяхме объркани от това пълно разголване на чувствата си. Но след като всичко беше излязло наяве, въпросът беше какво да правим оттук нататък?

Това, което направихме, бе да заговорим за чувствата си един към друг. Отначало беше трудно, защото бяхме свикнали твърде много с друг характер на взаимоотношенията. И двамата искахме да сме сигурни, че нямаше да изгубим нашето особено приятелство, ако се сближим. Но не беше трудно да се убедим, че можем да опитаме, и скоро чувствата, които криехме в себе си, започнаха да изплуват. Колкото повече процъфтяваше връзката ни, толкова повече любовта, която изпитвахме един към друг, надминаваше всичко, което някога бяхме преживявали. Приятелството ни имаше една твърда основа на загриженост и доверие и новата ни любов веднага стана здрава и истинска. Тъй като и двамата бяхме отдадени на духовен живот, любовта ни се укрепи от взаимното ни желание за Бога и истината. Но дори и след всичко това ми беше необходимо малко време, преди да свикна с идеята, че съм си изгубил главата по най-близката си приятелка.

Коледа прекарах в Йоземайт заедно с приятеля, при когото отидох в Ню Орлиънс след посещението при брат ми. Той беше долетял, за да прекара празниците със семейството си, което имаше къща в Йоземайт, близо до Чинкуапин по пътя към Глечиър Поинт. Карахме ски, къпахме се в гореща вана с изглед към снега и прекарахме чудесно, като се надбягвахме. Когато му разказах за Джой, почувствах как се въодушевявам, докато описвам взаимоотношенията ни. Приятелят ми каза, че се радва за мен, и ще очаква с нетърпение да я види някой ден.

В последния ден от годината отидох в подножието на долината Йоземайт и се разходих из голямата поляна под водопада Йоземайт. Докато седях до Мърсид Ривър и наблюдавах Ел Капитан, се замислих за тази необикновена година, която бях преживял. Срещнах се с Джереми в Калистога. Пътувах до Напа Вали, за да се срещна със Сам медиума, Бях на конференцията на Кейси в Азиломар. Свързах се с групата за изучаване на „Курс по чудеса". Ходих във Вирджиния Бийч за обучението на учителите. Пътувах с „Пътуващото училище" до дома на брат си. А сега и тази връзка с Джой. Беше невероятно.

Стоях на поляната сред великолепието и величието на Йоземайт Вали чувствах се благодарен за всичко и с нетърпение очаквах това, което имаше да става.

По пътя назад от Йоземайт нямах търпение да видя Джой отново, Когато се срещнахме, беше ясно, че дългото ни приятелство беше вече в пълна степен любов. Някак си изведнъж — почти като с магия — бяхме станали двойка. Не можехме един без друг. Говорехме за всичко. Обичайните ни духовни диалози бяха станали по-вълнуващи и интересни, заради новия израз на емоциите, които сега даваха темпото. Знаехме, че сме създадени един за друг и че всичко си идва на мястото. Една сутрин се улових как пея една мелодия, която не бях чувал от години. Не се изненадах, когато разбрах, че песента бе „Вечна любов".

След като започнах да се обвързвам с Джой, все по-рядко се виждах със Сам. Установявайки толкова необходимата дистанция след Вирджиния Бийч, аз отново се свързах с него, но отношенията ни бяха все още напрегнати. Както се оказа обаче, имах какво да науча още от него и Източника. Един от уроците беше да се доверявам повече на собственото си водителство, а не на Източника. Това стана в ежегодния маратон на Напа Вали.

Сам и аз се бяхме записали за бягането на двадесет и шест мили от Калистога до Напа Вали, но колкото повече наближаваше деня, толкова повече се усъмнявах във физическата си издръжливост на бягане. Двадесет и шест мили беше доста дълго разстояние и не бях сигурен, че организмът ми бе готов за такова нещо. Обичайните ми преходи бяха на много по-кратки разстояния. Тъй като исках да получа собствено водителство по въпроса, написах следния въпрос в дневника си на сънищата, преди да си легна една вечер: „Да бягам ли в маратона?"

Когато загасих лампата, вярвах съвсем искрено, че ще имам сън, който щеше да ми даде съвет какво да правя. Дневникът, в който си записвах сънищата, стоеше на нощното ми шкафче, а малкото касетофонче беше готово за запис под възглавницата. И естествено, когато се събудих от много дълбок сън през нощта, си спомних, че току-що съм сънувал сън, свързан с бягането. Включих касетофона и описах съня с подробности. На следващата сутрин го записах в дневника си:

Февруари 28, 1983 г. — Нужно е нещо, което нямам.

Това е денят на състезанието и аз обикалям наоколо в последната минута, като търся да купя мляко. Всички състезатели вече имат мляко, което ще изпият преди състезанието, за да получат сила... а това, което аз имам е вкиснало. Обикалям колите, за да видя дали няма малко мляко... В същото време знам, че не бива да вземам нещо чуждо... Спомням си също, че не съм си вземал хапчето Гуарана [бързодействащия тонизиращ продукт от типа Хърбалайф]. Не мога да намеря пътя към старта... Чудя се ще мога ли да бягам... Нагоре по стълбите с сблъсквам с Тери Дженингс* [бивш член на братството, който беше много пълен и не във форма]... и още едно момче от Дедт Хауз... Обикалям наоколо, като се опитвам да намеря стартовата линия, макар да знам, че вече съм изразходвал много енергия. Рик [един приятел, който е наистина в много добра форма] е запасен вече с мляко и гуарана и се е подготвил за старт... Сънят завършва, като все още се опитвам да намеря старта. Бях поискал водителство за това дали да тичам в маратона и отговорът от съня ми сякаш беше твърдо не. Какъв друг извод можех да си направя? Сънят беше толкова ясен, че щях да бъда глупак според мен, ако не се съобразях с него. Казах на Сам за съня си и че съм решил да не се състезавам. Когато видях колко беше разочарован, му казах, че ще бягам с него първите пет мили, за да му помогна да се загрее, но след това смятах да се откажа.

Дойде денят на състезанието и беше наистина прекрасен ден. Сутринта беше свежа и ясна, докато състезателите се събираха за началото. Сам отново се опита да ме придума да бягам цялото разстояние, но аз му казах, че ще последвам съня си.

Изстрелът прозвуча и стотици бегачи хукнаха през полетата на Калистога. Докато Сам и аз бягахме един до друг, погледнах свежите, покрити с трева хълмове в далечината. Слънцето беше изгряло, небето беше синьо и денят беше наистина великолепен за маратонско бягане. Сам трябва да бе прочел мислите ми, защото спомена колко хубав ден бе. Помислил дали няма да променя решението си и да остана да бягам цялото състезание. Уверих го, че се доверявам на съня си и няма да пренебрегна водителството, което имах. Щях да се радвам, ако не говори повече по този въпрос. Той млъкна.

След около миля започна да коментира колко силен съм изглеждал и отново какъв идеален ден за бягане на дълги разстояния бил. Казах му, че изглеждам силен, защото съм в чудесна форма за къси разстояния. Да, денят наистина беше невероятен, но нямаше да се оставя емоционални фактори или обстоятелства да осуетят водителството, което бях получил. Но вече се колебаех. Работата беше в това, че наистина се чувствах силен. Беше чудесен ден. А и винаги бях мечтал да бягам в маратон.

— Може би трябва да се допитаме до Източника — предложи Сам, като усети моята слабост.

— Не, Сам! Вече си имам свой Източник и моят урок е да се доверявам на себе си! — думите ми прозвучаха властно, но Сам усети вълнението.

— Ами ако сънят ти не е от твоята по-висша същност? Ако сънят е от твоята по-нисша същност? Може би сънят ти отразява страха поражението. Човек никога не знае. Можем да проверим!

В този красноречив момент аз трепнах и се усъмних в съня си. Ами ако наистина сънят ми беше резултат от несъзнателните ми страхове не идваше от по-висшата ми същност? Това беше възможно. Тъй като не знаех какво друго да направя, с нежелание отстъпих пред Сам.

— Добре, Сам. Давай. Направи един кратък сеанс. Но искам да чу* Източника, а не теб.

Така че, докато бягахме редом със стотиците други бегачи през Наш Вали, Сам умствено се приготви да проведе сеанс относно съня ми. Не можех да не се усмихна. Едгар Кейси и Соломон трябваше да се „вглъбяват", за да се свържат с Източника, но Сам беше готов за сеанс по време на маратон.

Скоро Източникът беше готов и докато бягахме почти в синхрон, Източникът отговори на въпроса ми: „Да бягам ли в маратона?"

— Бихме казали, че ти действително откликваш на несъзнателните си страхове и сънят ти не е от по-висшата ти същност. Способен си да завършиш маратона.

Още щом чух отговора, се ядосах на себе си, че съм оставил Сам да проведе сеанса. Сега бях объркан. Трябваше ли да действам според сеанса на Сам или според моя сън?

Като се замислих, не виждах как бих могъл да не завърша състезанието. Източникът на Сам вероятно беше прав. Може би страховете ми наистина бяха надделели. Така че пренебрегнах съня си.

— Добре, Сам. Ти побеждаваш. Ще мисля положително със знанието, че ще завърша състезанието.

Вече бях решил. Сам се опита да скрие радостта си, но в действителност ликуваше. След като бях взел решение, ускорихме хода и навлязохме в сърцето на Напа Вали. Оставаха ни още двадесет и една мили.

Успях да стигна до финала. Дори времето ми беше под четири часа, което не беше лошо. С гордост носех лилавата си фанелка. Но докато се отдалечавах от финалната линия, не осъзнавах още, че емоционално и физически бях изчерпан почти за цял месец. В крайна сметка платих висока цена за това, че тръгнах срещу съня си и последвах съвета на Източника. Когато се замислих за съня си, осъзнах, че той никога не беше казал: няма да завършиш състезанието. Само ми казваше, че се изисква нещо, което аз нямам — енергия. Посланието на съня ми беше, че не съм готов. От друга страна, Източникът на Сам също беше прав, когато каза, че ще мога да завърша състезанието, но не спомена нищо за последствията.

Надявах се това да бъде последния урок от Източника на Сам. Предупреждението на Джереми все още звучеше в ушите ми и аз си дадох сметка, че понякога между Сам Източника и Сам човека не можеше да се направи разлика — когато имаше законни интереси. Изведнъж Източникът на Сам се бе превърнал от мой оракул в Ахилесова пета. Кога щях да се науча да се доверявам на собствената си по-висша същност? Само след месеци Сам беше напуснал вече живота ми. Все още го обичах, но подобно на Раджнийш той се бе превърнал в поредния временен учител но пътеката ми.

Джой, която също изучаваше „Курса", започна да посещава заедно с мен вторничните вечери на групата за изследване на „Курс по чудеса". И двамата харесвахме Франк и Труди и след няколко месеца започнахме да ги смятаме за наши духовни родители. Те притежаваха дълбоко разбиране, което идваше от години изучаване и духовна практика. Очаквахме събиранията на групата всяка седмица, а с течение на времето групата ставаше все по-голяма.

Всички бяхме очаровани от начина на преподаване на Франк. Той ни напомняше, че сме идеални, безгрешни, невинни Божии Синове. Напомняше ни също, че бяхме изцяло любов и не трябваше да позволяваме на никой и на нищо да ни убеждава в обратното. Той беше великолепен учител, голям метафизик и краен позитивен мислител. А „Курс по чудеса" представляваше авторитет. Духовното кредо на „Курса" беше да изразяваме любовта по всяко време. Едни от записките в дневника ми от онзи период показват какво научавахме от „Курса" по онова време: „Март 3, 1983 г. — Урокът на „Курс по чудеса" за днешния ден: Прошката е ключът към щастието. Ще се събудя от съня, който ми казва, че съм смъртен, несъвършен и пълен с грях и ще знам, че съм съвършен Божи Син."¹

Благодарение на уроците за правилни изповеди в „Курс по чудеса" умствено прогонвахме илюзиите на страха и тъмнината, които можеха да ни попречат да се възприемем в действителния си образ.

Джой и аз бяхме много щастливи в новото си близко приятелство, което включваше всички красиви подробности на любовен роман, не се изморявахме от присъствието на другия и рядко спорехме или си казвахме груба дума. Почти във всяко отношение животът ни изглеждаше насочен в правилна посока и изключително пълноценен.

През пролетта Джой се записа в една местна програма за получаване на сертификат по масажиране и през лятото получи документ за завършен курс. По онова време изцяло бях отдаден на духовните си стремежи и бях напуснал работата си към агенцията за социални грижи, към която работех през последните пет години.

Сега и Джой, и аз бяхме готови да започнем работа в полето на холистичното здраве. И двамата имахме документи за масажисти, а аз са надявах да стана в крайна сметка духовен съветник. Джой основа собствена терапевтична практика с масажи във вече нашия дом в каньона! Още с първите обявления в местния вестник хората започнаха да прииждат. Беше вълнуващо да гледаш как практиката й вървеше и бях изненадан колко е уверена и сигурна, когато се занимаваше с клиентите.

Докато бизнесът на Джой започваше и потръгваше, предприех организирането на серия еднодневни семинари, които щяха да се изнасят в района ни. Семинарите бяха обявени за есента и щяха да бъдат опит да се издигнат нови идеи в нашата област.

Беше вълнуващо, че най-сетне бяхме достигнали етапа, когато работехме духовна работа. Сякаш животът ни беше посветен на Бога и искахме да създадем една нова действителност за себе си, която щеше да ни помогне да продължим в метафизическата сфера. Искахме да споделим и с други това, което бяхме научили вече и продължавахме да научаваме. Животът изглеждаше толкова хубав, когато тръгвахме сами с вяра.