Венче попова българската стилистика

Защитата на позициите, от които трябва да се тръгне към стилистиката на художественото произведение и стилистичния анализ, Виноградов постига и чрез критика на формирани вече направления в руското литературознание. Спираме се на две контраверсии, отправени от страна на Виноградов:

1. Авторът е срещу тезата в руската филология, господствуваща докъм средата на миналия век, но с множество реминисценции и по-късно, че езикът на литературно-художествените произведения разкрива историята на книжовния (литературния) език и стилистичният анализ трябва да води до изводи за литературния, езиково-историческия и културен процес. Независимо от дългогодишното си ползотворно посвещение на историческото езикознание, Виноградов се разграничава преди всичко от "историзма" при изследването на езика на литературното произведение. Съот-насянето на езика на художественото произведение с извънезико-вата действителност, според учения, няма нищо общо с превръщането на литературното произведение в свидетелство за историческото развитие на езика. Времето, в което се появява Виноградов, е време на разбиване на "историзма" и "академизма" в руското литературознание. На едната фаланга срещу старите направления застава руският формализъм, разбира се, не в пълно единомислие, а на другата - Виноградов. За Ейхенбаум например съотнася-нето на литературната еволюция с културната и с историята се въплъщава само във фактите на "литературния бит"; литературата е "самостоятелна", "независима непосредствено от другите култури" за Тинянов - въпросът е по-друг: литературното битие може да бъде съотнесено с извънлитературното преди всичко откъм речевата му страна. Според Виноградов пряката проекция на литературното произведение върху системата на "общия език" е методологически неправилна, защото общият език е една сложна система или структура, съставена от социално-езикови системи, които по различен начин влизат в релация с художественото произведение и индивидуално-езиковото творчество.

2. Пак във връзка с историческата съотнесеност на художественото произведение Виноградов опонира на руските формалисти, но от друга позиция. "Историзм - зто между прочим то, что отделяло меня от веех групп", твърди той, имайки предвид главно

166

Концепцията на Виноградов върху стилистиката на художествената литература и стилистичния анализ включва въпроса за "начина на конструиране на художествено-езиковото съзнание на автора" или тъй нар. "образ на автора". Според Д. Лихачов"6 в разработките на Виноградов върху езика на художествена литература "образът на автора" е централна тема. Тя осъществява и

113 Виноградов, В. В. К построению теорию логическото язьгеа, с. 11.

116 Л и х а ч о в, Д. С. О теме зтой книге. - В: В и н о г р а д о в, В. В. О теории художественной речи. Москва, 1971, с. 212.

167
нов момент в науката за езика на художествената литература, защото е свързана с обясняването на единството на различните стилистични пластове на езика на художественото произведение.

Поставеният проблем за "образа на автора" през 30-те год. от Виноградов е проблем за субстрата на монолога, което не означава проучване на психологията на автора, а изследване на неговата феноменология и като продължение на въпроса - неговата "социология". И тук се явява една съществена и бихме казали "Виноградова" гледна точка, която започва да се развива от края на 30-те години до към 50-те на нашия век. "Образът на автора"- това е образ, съставен или създаден от основните черти на творчеството на поета. Той въплъщава също така елементите от художественото преобразование на авторовата биография. "Потебня справедливо посочва, че поетът-лирик пише историята на своята душа (и косвено на своето време). . . Лирическото аз - това не е само образът на автора, това е също така и представител на голямото човешко общество"117.

С тази постановка Виноградов напомня Л. Шпицер и Фослер, според чиито разбирания художественото произведение е цялост, в центъра на което стои духът на неговия създател. Той представя основния принцип на вътрешната организация на текста, негов "духовен етимон"; проникването до този етимон става чрез интерпретация и разбиране на индивидуалния, специфичен маниер на перото на писателя, т. е. чрез интерпретация на "стилистичните черти", "специфичните детайли". Те от своя страна са отклоненията от общоприетата норма, индивидуалните й нарушения, които авторът прави като творец. Изследователят трябва да осъзнае тези индивидуални стилистични особености, да ги изведе и систематизира и изчиствайки текста от тях, да реконструира произведението. Така изследователят извежда стилистичната индивидуалност, позицията и заключението на твореца, съотнасяйки ги с езиковия узус, обществото и времето. Затова стилистиката на Шпицер и Фослер е иманентна стилистика. Нейният анализ трябва да изведе, систематизира и обясни присъщите индивидуални особености на текста от самия текст, а не от външна позиция.

"Образът на автора" в известен смисъл е също един "духовен етимон", но не от сферата на "идеалното", както у неоидеалистите;

той е също "център" (по думите на Виноградов) в композицията на художественото произведение, в структурата и езиковата организация, но не е равен на поета, а е създаден от основните черти

117 Виноградов, В. В. О теории художественной речи, с. 113.

168

на творчеството на поета - неговото художествено преобразувание. Като такъв той изразява и определен социум, а заедно с него и "човешкото общество".

През 20-те-30-те години учението за поетичната реч и поетичната функция не могат да се откъснат от историзма в поетиката.

" Традицията е много силна, за да бъде отстранена. И руските формалисти, и Виноградов се стремят да преодолеят историзма при проследяване на връзката между поетичната реч и поетиката (или в развитието на жанровете), но го преодоляват по различен начин. Формалистите се отказват, коригирайки обаче възгледите си в края от съществуването на школата (вж. напр. Ю. Н. Ти-нянов "За литературната еволюция", 1927). До това време разглеждат само функцията на езика за структуриране на поетическия текст, респ. удовлетворяване на "нормата" на жанра, без да вземат под внимание еволюционните процеси на езика и жанра. Виноградов сменя само гледната точка на "историзма". Той приема, че езикът на всеки писател, от каквито и елементи да се състои, "трябва да се ориентира винаги към общуването в плана на литературния, "общ език"118. Това обстоятелство свързва всяко художествено произведение с два контекста литературно-художсстве-ните форми на речта (жанровете) и социално-езиковите системи, обособени в пределите на "писмено-книжовните и интелигентско-разговорните езици на дадена епоха"119 (курс. мой - В. П.). Жанровете еволюират, но остават верни и на своята "норма". Изследователят, според Виноградов, трябва да се насочва към структурата и стилистиката им, като в същото време проследява историческата им променливост.

Проекцията на първият контекст върху интерпретацията на литературното произведение мотивира разглеждането му на две нива: жанрово или структурно-композиционно (литературно-ком-позиционно) и езиково или функционално-езиково. Второто ниво е свързано със сложния структурен "сопиално-езиков" и стилистичен строеж на езиковата система. То, както вече отбелязахме, кореспондира с текстовите структури - монолог и диалог, както и с разслоенията на "общия език" в определен период. Тази сложна

118 В и н о г р а д о в, В. В. О художественной прозе, с. 29. "' Пак там.

169
природа на художественото произведение има свой обединителен център и този център е именно "образът на автора". Той държи ключа и на поетиката на текста, и на функционално-езиковата му структура, и на проекцията й в историята на общия език. Ако искаме да иронизираме Виноградов, ще кажем, че "образът на автора" е оправдателната му измислица, своеобразен компромис с идеите на формалистите, неоидеалистите, теоретиците на историческата поетика и неговите възгледи върху поетиката и стилистиката. Затова Виноградов настоява езикът на художественото произведение да бъде предмет на няколко науки, а "образът на автора", като изследователски проблем на науката за художествения език, "обраства" още повече. За това имат вина и някои извъннаучни фактори. Още от 30-те години Виноградов е критикуван за структурални възгледи, "формално-логически уклон" и пренебрегване на социологичната гледна точка към езика120. Виноградов е принуден да "се корегира"; той намесва и социологически подход към "образа на автора", а това означава възможност в онова време за идеологизация при интерпретирането на проблема. Друг е въпросът, че практически, в своите изследвания и анализи, Виноградов не се поддава на тази възможност.

Теорията на Виноградов върху езика на художествената литература от 50-те години насам не претърпява вътрешно развитие.

В резултат обаче на изследванията му върху стила на автора или на произведението като индивидуална система от езикови и композиционни средства, както и на връзката на тази система с речевите разновидности на "общия език", Виноградов дава основа за характеристика на индивидуалните стилове на художествените текстове, на стиловете на поетическите школи и на развиващите се в историята на литературата стилови направления.

У нас тезите на Виноградов върху стилистиката на художественото произведение проникват през 60-те години, но се застъпват само частично от някои автори. Изследванията на Виноградов са актуални и популярни всред изследователите, но честото позоваване и цитиране на съчиненията му не означава, че с него с бил осъществен действителен и творчески диалог.

Популярността си у нас Виноградов дължи главно на теорията за функционалните стилове. С нея той е известен и в останалия славянски филологически свят. Развива я след втората половина

120 Вж. Предговора "От издательства" към книгата "О художестве-ной прозе", 3-8.

170

Българската стилистика след 50-те години дължи своето развитие главно на Виноградовата функционална стилистика. Някои автори са по-близко до нея, други правят самостоятелни разработки, придържайки се само до основната картина, която дава функционалното разчленение на книжовния език. Съвременното развитие на функционалната стилистика вероятно ще я постави в положение на интеграционна наука. В нейната сфера ще се преплитат все по-неизбежно интересите на лингвистиката, семиотиката, социолингвистиката, психолингвистиката и др.

171
4.4. СТИЛИСТИКАТА НА ПРАЖКАТА ШКОЛА

Историческата справка гласи: Пражкият лингвистичен кръжок е организиран през 1926 г. от Матезиус; обединява чешки и словашки учени - В. Матезиус, В. Скаличка, В. Травчичек, Б. Хав-ранек, Я. Мукаржовски, Й. Вахек, Б. Трънка и др.; руските линг-висти-емигранти: Н. Трубецкой, Р. Якобсон, С. Карцевски. Развива най-голямата си активност между 1929-1939 г. Основните възгледи на школата са развити в прочутите "Тезиси"121 от 1929 г., а в десетилетието от същинското й съществувание се появяват теоретичните трудове на нейните основатели. Името на Пражката школа се свързва преди всичко със създаването на функционалната лингвистика и фонологията - блестящо изградена теория, почиваща на преодоляването на някои недостатъци в теорията на Сосюр, свързани с дихотомиите език-реч, синхрония-диахро-ния.122

Нека върнем нещата малко назад по отношение на антиномията синхрония-диахрония. Р. Барт12^ твърди, че от схващането на Сосюр и Бали се оформя "парадоксът Сосюр-Бали", изразяващ се в следното:

Преди всичко езиците непрестанно се изменят, но да функционират могат само когато в статуса им има стабилитет. Във всеки момент от своето съществувание те представляват продукт от временно равновесие. Това равновесие е равнодействуващата на две противоположни сили: от една страна традициите, задържащи изменението, което е несъвместимо с нормалното употребяване на езика, а от друга - активните тенденции, тласкащи този език в определено направление. Противоречието се преодолява, когато не се смесват двете разнотипни харакеристики - на функционирането и на развитието. Различни структурални школи вървят по различен път, за да избегнат този парадокс. Пражката лингвистична школа го избягва, като приема, че към езика трябва да се прилагат структурност и функционалност.

Тъй като Пражката лингвистична школа първа в историята на езикознанието систематизира и обяснява терминологичния апарат, с който си служи, а това означава, че изяснява и обяснява всяко

"' Тгауаих йи Сегс1е ипашяНяче йе Ргаеие (ТС1.Р), 1929-1939, V. 1-8;

ТЬезеч, Тгауаих Ди Се1С;е ИпешзНцие с1е Рга ие, 1, Рга ие, 1929.

122 Вж. Я к о б с о в, Р. Разработки целевой модели язмка в евролейской лингвистике у период между двумя войнами. - В: Новое в лингвистике. Т. 4. Москва, 1965, 372-377.

123 Б а р т, Р. Корени на структурализма. - Служебен бюлетин. СБП, С:, 1970, № 8, с. з"""

172

"Лингвистическата концепция на Пражката школа има две особености, от които и двете са еднакво важни и съответствуват на новото, което внася Пражката школа в лингвистиката. Това е преди всичко структуралността (к. м. - В. П.) пражките езиковеди въвеждат в Лингвистическата проблематика проблема за структурата - проблем за структурния характер на езика и взаи-мосвързаността на частите му. Второ, и това не трябва да се забравя, пражката лингвистика е функционална (к. м. - В. П.); Терминът "функция" означава тук, разбира се, задача, а не зависимост. По такъв начин пражките лингвисти се занимават с проблемите на семиологията. За тях, очевидно, различието между езиците е наследство от минали времена. . . . Възможно е школата на Елмслев да заслужава да се нарича структурна, но тогава Пражката трябва да бъде наричана по някакъв друг начин или най-малкото следва да се върне предишното й название - функционална и структурна лингвистика. . . "124.

По такъв начин изходната теза за Пражката лингвистична школа (по-нататък ПЛШ) се заключава в разбирането, че всяко структурно изследване трябва да има предвид функционалния аспект на езика. Като вземем предвид и концептивното й положение по отношение на антиномията синхрония-диахрония, ще посочим, че освен функционалния аспект ПЛШ посочва и еволюционния, който включва възгледа й за динамичния характер на процесите и отворената природа на езиковата система. Но този аспект с оглед на стилистичната й концепция е по-малко актуален, поради което само го маркираме и поясняваме накратко: еволюционният възглед на ПЛШ снема остротата на противоречието синхрония - диахрония, което е присъщо на Сосюр.

Сосюровският постулат за синхронично проучване на езика произтича от разграничаването на реч (лангаж) от език (ланг) и индивидуална реч (парол), т. е. - на социална система за разбиране и реализацията на езика в индивидуалните речеви актове. Следователно, когато се изследва езикът (ланг), основният интерес е насочен към системата, в която и за която елементите функционират. Във връзка с това Сосюр признава единствено позиционното съществуване на езиковите елементи, напр. важни са само

124 Вахек, Й. Лингвистический словарь пражской школи. Москва 1964,

с. 250.

"Женева" се изправят в остър спор относно обсъжданата дихо-томия. Прага обаче отстоява положения, които стават основни ;

в съвременната лингвистика;

- езиковите изменения не са чужди на системата; те не носят ;

разрушителен характер. Напротив, цел на езиковите изменения! е много пъти именно установяването на системата, запазването й, ^ възстановяването й и пр.; |

- диахроничното изследване не изключва понятията система и 3 функция, защото без тях то е непълно и нелогично; |

- синхроничното описание не изключва понятието еволюция.^ Всяко синхронно разглеждано равнище от езиковата система от--| деля елементи от предшествуващо състояние, съвременно и бъ- ] дещо; ^

- научното познание на езика в цялост е възможно само при3 съчетаването на синхроничните и диахронични методи. |

Тези постановки имат пряко отражение върху "стилистиката"! на ПЛШ. В стилистиката на неоидеалистите центърът на внима'3

125 Б а р т, Р. Цит. съч., с. 8.

174

нието е индивидуалният стил, в стилистиката на Бали - експресивният израз на езиковите средства под напора на индивидуално или социално мотивирани чувства и ценности. В стилистиката на Прага изпъква нов момент - еволюцията, динамиката на езика създават или изменят столичната маркираност на езиковите средства. Тя може и трябва да бъде изследвана в плана на еволюцията и на съвременното състояние на езика. Ето текстът, включен в един от Тезисите на Пражката лингвистична школа, отнасящ се до тази постановка:

Този поглед върху еволюцията, раздвижващ стилистиката на езиковите елементи, е прокаран и в някои от съчиненията на учените от ПЛШ; в по-сложен план се обръща внимание на стилистичната проблематика, произтичаща от асиметричния дуализъм на езиковия знак, защото ако един експресивен фонетичен елемент не притежава в определена езикова система фонологическа значимост, той се явява просто статистическа модификация; ако същият елемент участвува във фонологическа опозиция, тогава той представлява от себе си стилистическа вариация. Това структурно различие на стилистичните елементи на езика е необходимо да се отчита също така за правилното разбиране на тяхното историческо развитие, доколкото само стилистичните вариации се преобразуват в "нормални" опозиции, ако съдържащата ги дума напълно загубва своя експресивен характер и преминава в сферата на неутралната лексика.

Ако говорим обаче за стилистичната проблематика на ПЛШ, както вече отбелязахме, трябва да ги търсим в плана на т. нар. функционално разчленение на книжовния език. Социалната функция, или по-точно - множеството социални функции, които езикът изпълнява, довежда до идеята, че езикът е функционална система, или система от изразни средства, отговарящи на някаква цел. Нито един факт на езика не може да бъде разбран, ако не се вземе под внимание системата, към която този факт принадлежи.