инословие - алегория
превод - метафора
приятие - металепсис
преступное - хипербатон
възврат - анастрофа
съприятие - синекдоха
сънятие - силепсис
иметворение - ономатопея
26 Срв. Ангелов, Б. Цит. съч.,99-105.
16
сътворение - пепименон
въимениместьство - антономасия
отъимение - метонимия
възпетьсловие - антифраза (антифразис)
съвратословие - перифраза (перифразис)
нестатък - елипса (елепсис)
изобилие - плеоназъм 1 представени в
поречение - епаналепсис} една статия27
издредие - екзоха
лихновьное - хипербола
приклад - енигма
притъча - парабола
въздание - антаподоза (антоподосис)
лицетворение - прозопопея
прилог - парадигма
поругание - ирония28
похухнание
поиграние
посмьяние
2. На гръцки език съчинението на Хировоск е със следното заглавие" ПергтролсоО - в превод "ГбОРГЪНИ ХОЙРОЕЬОКД О ОЕРЯЗ'ЬХЪ". В латински превод "Ое Р1 ип5" - "За фигурите"29. В стробългарски език не е известно как е била озаглавена статията, тъй като оригиналът на Симеоновия сборник не е намерен. В "Христоматия по старобългарска литература" (1961) - заглавието е "За фигурите", тъй както се предполага, че е гласяло в първоначалния си превод.
Класическата риторика разработва много обстойно теорията за фигурите и тяхната класификация. У ралични автори броят и системата им е различна и с течение на времето все по-усложнена (вж. по-нататък). Най-напред терминът фигура (гр. ау.г\^а) е употребен от Анаксименом от Лампаск (IV в. пр. р. Хр.), но риторическата обосновка на този термин и свързването му с теорията на риториката, а не само с практиката на красноречието, извършва Аристотел. У Аристотел обаче не съществува двудялбата "фи-
27 Вторият терм 1н се приема по та;ъв начин като разнозидност на първия.
28 Според тра^т^та на Хировоск има четири вида ирочия: всеки от тях е обяснен и наименован, но само термшът йршуею е родов по отношение ка другите и е отделен с номер 25. С думата "поруггше" е преведен терминъ--б1р<ауе1а и терминът х^еояоцое . След това идват три, а не четири старобългарски преведа потикайте, ПОНР^ННЮ, послиьинню.
" В о с т о к о в, А. Описание русских и словенских рукописей Румян-цовского музеума. Санкт-Петербург, 1842, с. 503.
2 Българската стнлистиха до 50-те юдивв на XX в.
17
т
гури на речта" л "фигури на мисълта"30. Тя се въвежда от Аристо-теловите ученици и най-вече от Деметри Фалерски. Това, разбира се, доста е усложнило класификацията и в известен смисъл я е отдалечило от тропите, които Аристотел тълкува, А те са: метафора, метонимия, синекдоха, епитет, перифраза, олицетворение, сравнение, антитеза.
Византийските автори са познавали пространните класификации, номенклатурата и тълкованието, което стои зад тропите и фигурите. Текстът на Хировоск също освидетелствува свод от тропи и фигури. Нека веднага кажем, че основна цел на християнските книжовници е била да представят само онази част от риторическата теория, която се занимава с украшенията на речта, и чието изолиране от останалите части на риториката е била за Аристотел несъстоятелна. Но тъй като християнското Средновековие не прегръща с отворени обятия античността и риториката, създадена от широтата на езичниците и мирогледа на човека, свободен в общуването си, не могат да се осъждат и византийските книжовници, че твърде внимателно селекционират идеите на риторичното учение. За християнските текстове е прилягало най-вече 'елокуцио'-то, съдържащо частта за "украшенията" на речта. Изтръгната от връзката си с логиката и по-общия съдържателен план на речта, теорията на словесната орнаменталистика е задоволявала по-ограничените изисквания на християнските текстове. Твърде сложно е било обаче за книжовниците да се оправят в "класификациите" на античните автори и практически да разграничат тропи от фигури. Това обстоятелство се отразява и върху
Хировоск (разбира се, заключението е въз основа на съкратената редакция на трактата)31.
За яснота може да бъде въведена следната информация:
. - Теоретически "украшенията" се делят на две: тропи и фигури, а фигурите се разделят на фигури на мисълта и фигури на речта. Трифон (I в. пр. р. Хр.) определя: '"Тропът е израз с отклонение в прякото си значение с цел по-красиво изложение или по необходимост"33. Александър ,11 в. сл. р. Хр.) формулира: "Изменение на израза с цел подобряване - било в речта, било в
30 Вж. А р п с ч о .с,]. Поетика. С., ',9"'5, 90-95; Риторика, С" 1986. )63-183.
" В е а Ь а г о V, ,Т. [тадегу оГ 1Ье 1зог'х Та!з т 1Ье ИеМ оГ Ьугап(:по-5\аук рое1к: {1еогу. 1.ск1е;-!, Т956, с. 46: Л н х а ч о в, Д. С. Лй^ша ВехЬагоу, 1тавегу оГ 1Ьз 1вог'5 Та1е т 1Ье идМ оГ Ьу2апипо51ау1с роеНс Ичеогу. 1,е1с1еп,
1956. - Изв. АНССЕР, Отд. литератури и язьжа. Москва, 1956, т. XV, № 6. 549-552.
32 Цит. по Е. В е л к о в с к а. Цит. съч., с. 76. 18
мисълта, без троп"33 - това о ет^цата, П игае. "Така в елини-стическо време се оформят два типа трактати: "За фигурите" (Александър, Фебамон, Тиберий, Херодиан, Полибий Сардински, Зоней и няколко анонимни съчинения) и "За тропите" (Трифон, Кокондрий, Георги Хировоск, анонимен автор, Григорий Ко-ринтски). . . Всички тези съчинения са стандартно построени по една и съща схема"34.
От съдържанието на статията на Георги Хировоск личи, че Перг трояюу" включва както тропи, така и фигури, но за отбелязване о, че на първо място са изтъкнати тропите (алегорията, макар тя условно да се отнася към тропите) и метафората, която се представя в нейните четири вида. Към това положение можем да отнесем и факта, че количествен превес изобщо имат изразните средства, на " преноса", или "образа". Лесно може да се обясни и фактът, че Хировоск свързва заглавието с тропите, защото именно между тях се крият онези езикови средства, които могат да се осмислят в духа на митологическо-естетическата концепция на християнството.
Въпросът е: какво е било заглавието в Симеоновия сборник? Въпросът има само хипотетичен отговор, тъй като оригиналът е неоткрит досега, а не е известен и никакъв списък на включените в сборника заглавия. Едно от мненията35 е, че старобългарският текст (преведен по предложение от Йоан Екзарх) е имал заглавие като заглавието, посочено днес от авторите в "Христоматия" и "Антология" - "За фигурите". Второто мнение е, че "Гръцкото заглавие на трактата - "Пери тропон пиитикон" или съкратено "Пери тропон" ("За фигурите") е преведено на старобългарски с думите "О образ^хъ"36. Факт е обаче, че исторически е засвидетелствувана само заглавката на текста от "Изборник Святослава" - Г60РГИИ ХОЙРОЕЬеКЯ О ОЕРДЗ-ЬХЪ"37.
Според някои автори думата "образ" се отнася и към 'тропи, и към 'фигури'. По принцип това положение може да се приеме, защото в текста на Хировоск са включени "образите" - инословие (алегория) и превод (метафора). Те са на първо място и се разглеждат като символни образи. В духа на символните образи се
^ Пак там.
"* Пак там.
5 В а г н е р, К. Г. Стлъя Георгия Хировоска "О образсх" в Изборйике Святослава 1073 г. и русское искусство. - В: Изборник Святослава 1073 Москва, 1977, с. 140.
'6 Станчев, Кр. Цит. съч., с. 30.
7 Срз. К у е в, К. Статията на Георги Хцровоск яер1 трояюу в старобългарските литератури, с. 172.
19
тълкуват още: сътворение (пепименон), притча (парабола), лице-творение (прозопопея) и приклад (енигма). Като думи с преносно значение - тропи - са посочени още и: напотребие (катахрезис), приятие (металепсис), сьприятие (синекдоха), вьимениместьство (антономасия), отьимение (метонимия), поругание (ирония).
Към фигурите могат да се отнесат: изобилие (плеоназъм), пре-ходное (хипербатон), вьзврат (инверсия, анастрофа,), нестатьк (елипса).
Тропите и фигурите в трактата Хировоск, представени и тълкувани от старобългарския преводач с наименования, сътворени на основата на роден езиков материал, е в духа на книжовната старобългарска практика, която без уговорки можем да приемем и като езикотворческа38. В случая обаче искаме да обърнем внимание че целият този набор от термини и свързани с тях понятия, се обединяват от общата категория ,,образ(и)". И това не е случайно. Образът с установяването на християнската религия, философия и естетика става многолика категория, с която се описва целият универсум, човешкото общество и самият човек. Границата между "образите" - дефинирани от учението за тропите и от определенията за отделните тропи според древната риторика - в духа на християнската символика, особено през IX в., е вече твърде размита. Останало е малко или почти нищожно място за "вещественото начало" в тълкуването на образа, за концепцията на Аристотел, че "формите на речта" са важни за конструирането на поезията и "трябва да се полагат специални грижи за езика на частите, лишени от действие, където няма характери и мисъл. От друга страна пък, прекалено бляскавият език скрива и характерите, и мислите"39. Или, както твърди Г. Гачев, тропът "се преодолява" като "низшей ступени словесного позтического творчество"40. Образът, имащ за цел да балансира фантазия, дух, характер, ум, стил на един текст (поетичен или риторичен), не е вече проблем, свързан с изконната си същност, а средоточие на средновековни теологически и философски теории. В този смисъл може да се твърди, че тропите, от които се извеждат на преден план метафората и нейните видове, както и несъщинските тропи - алегория, притча, загадка - получават ранг на образи-символи, върху които естетиката на религиозното слово и изобщо естети-
3* Срв. напр. посочените от Й. Иванов около 30 думи термини за философски и нравствени понятия, преведени от гръцки на старобългарски език - Й. И в а н о в. Проблемата за злото и за свободата в старобългарската книжнина. - В: Избрани произведения. Т. 1. 1982, 124-131.
39 А р и с т о т е л. За поетическото изкуство, с. 98.
20
ката намират опорните си точки. Според някои изследователи40 в трактата на Хировоск се открива компромисно решение: тълкуването на алегорията и метафората като образи-символи е резултат от еволюцията на понятието 'образ' в християнството, но заглавието Пер1 троясоу е все още обърнато към старите образци.
За новопокръстеното славянство обаче древната риторика като теория за словото остава неосъзната и едностранчиво въздействуващата. Старобългарските книжовници са имали понятие за риториката и поетиката само от византийските школи и учебници. Книжовната практика с гръцките ръкописи, където теорията, иманентно заложена, е била всъщност най-сериозната им школовка. Поради това трактатът на Хировоск е важен, но изолиран факт, изиграл ролята си в контекста на времето и в историята на нашата риторика и стилистика, но останал извън по-нататъшното им развитие.
40 Г а ч е в, Г. Жизнь художествеиного сознання. Москва, 1970, с. 72. 21
2.0. ПОГЛЕД КЪМ СТИЛИСТИЧНИТЕ КОНЦЕПЦИИ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО
Българският народ има една силна епоха - Възраждането - и тя. . . закъснява. Когато европейският свят навлиза от средата на XVIII в. в модерното развитие на социалните, политически и културни форми на живот, у нас се появява първото съчинение, което наричаме плод на национално самосъзнание. "О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин п не четиш но свой язик и не думаш? Или не са имали блъгари царство и господарство? ..." Да опазим езика си, да издигнем рода си, да възкресим господарството си - това е призивът, след който тръгва България.
Естествено е при такива обстоятелства, колкото и да се търсят факти за закъснялото, но уж "ускорено" развитие на българското общество, да си дадем сметка, че първоначалният тласък е закъснял с векове. Това се отразява и върху развитието на нащата лингвистика и стилистика. Макар всяка от тях да има свой исторически път и двете области са лишени от нещо важно - създаване на собствени доктрини. В тяхното лоно не се ражда нито една самостоятелна теория или проучвателен метод. Стара истина е, че българинът не е доктринер, че рядко се е проявявал като самостоятелен теоретик и пионер в нови области, но затова пък, когато условията са му позволявали да адаптира и разработва чужди идеи, е могъл да създава добри и смислени варианти. За съжаление на нас никога не ни е достигало историческото време, което с нужно, за да се зачене една теория, да се износи, роди и развие и едва тогава - в един завършен или относително завършен вид - да се изпрати към големия свят. Когато е трябвало да направим големите си крачки в духовната област, направили сме ги, но после историческата съдба ни е отхвърлила далеко зад другите. И така се е получило, че векове наред сме се борили за оцеляване, а не за авангардни позиции. Няма защо да доказваме, че този факт все пак не ни е довел до национален нихилизъм, а точно обратно - изострил е сетивата ни към света и стремежа да поддържаме непрекъснат контакт с него и да търсим заслуженото си място.
23
В своя великолепен труд "Очерк по история на българската граматика"1 Хр. Първев извежда историята на граматическата мисъл у нас и проектира сложния път на българския филолог в избора и утвърждаването на граматическите учения. Сложността се е заключавала в установяване на една хармонизация или съгласуване на чужди, но приемливи концепции със собствени и мотивирани от конкретната българска езикова ситуация идеи и възгледи. Защото именно от втората половина на XVIII в. започва едно активизиране на езиковото съзнание, което търси свои концепти и застава пред въпроси, свързани с духа и изискванията на българския Ренесанс. Необходимо е било първо да се издигне престижът на българския език, да се развие идеята, че "род и език" е двоичният код, действуващ за националното самоопределение и независимо развитие, а малко по-късно да се създаде теория за развитието и устройството на съвременния български език. Именно тук се появява сблъсъкът между различни езикови платформи и практическата им реализация. В него се ражда обаче българската националноезикова доктрина. И ако за историята на тази доктрина има сериозни проучвания, като се започне от А. Т.-Балан и се стигне до изследванията на съвременните ни учени, то проучванията върху историята на българското стилистично учение са твърде оскъдни, или почти отсъствуват.
Фактическото начало на стилистичното учение у нас се поставя през 30-40-те години във връзка с школското образование. Тръгва се от изучаването на риториката, за да се стигне до стилистиката към края на века.
2.1. РИТОРИКАТА В НРАВОУЧИТЕЛНАТА ЛИТЕРАТУРА И УЧИЛИЩНИТЕ ПРОГРАМИ
В началото на XIX в. се формират балканските освободителни движения, националните им програми, и просветителските идеи, очертаващи релефа на българската духовна култура през Възраждането. Но като свържем мислите си с предходните страници, ще кажем, че българите отново трябва да преминат през необходимостта и изпитанието да преработват чужди постижения. Десет века преди това ние възприемаме християнската религия
' П ъ р в е с, Хр. Очерк по история на българската граматика. С., 1975.
24
и книжовност от по-напреднал народ, но създаваме култура и образование в своя собствена и независима държава. През XIX в. това става в орбитата на друга духовност - гръцката, и в границите на друга държава - турската. Ясно е и доказвано неведнъж, че за твърде продължителен период от време културно-просветното движение е имало за образец гръцките прояви. Те са раждали подражанието, те са раждали и съпротивата. Началният момент за формирането и на едното, и на другото лежи още в гръцките или в гръцко-българските училища. Трудно е да намерим изявена личност от нашето Възраждане, която да не е преминала през образователната система на чужди школи. Тези, които са станали учители или са създавали български училища, са следвали автентичния модел на гръцкото учебно заведение и, колкото и българщина да са се стремили да внесат в образованието, все пак не са могли да скъсат с програмата и учебните предмети на гръцкото образование. Едва от 70-те години на XIX в. с усилията на радикално настроени книжовници, запознати твърде добре с учебните програми на западноевропейски и американски училища, започва настъплението срещу науките, "които от времето на Сократа са останало без никакво применение в животът, а оние науки, които са необходими за практическият живот, са биле съ-вършенно исключени из техните школи"2.
В развитието на самата гръцка обществена мисъл през последната четвърт на XVIII в. - първата четвърт на XIX в. две линии намират ясно очертание - консервативна и радикална, свързана с развитието на гръцката буржоазия. И двете се изявяват в просветата и учебното дело. Консервативната утвърждава филологическите дисциплини, а радикалната - природо-математическите. Първата се налага за дълго и тя определя приблизително до 70-те години, а и малко след тях, учебното съдържание на училищните програми в нашите училища. Причините за това могат да се търсят не толкова в интересите на първите светски учители към единия или други дял на науката, колкото в общата атмосфера на времето:
- хуманитарност;
- насочване към изучаване на чужди езици като перспектива за контакт с външния свят;
- стремеж към опазване на самобитността - историята, родния език, митологията.
И ако в елинските училища се разработват програми, възраждащи духа на античността и древногръцката култура, която с да-
2 Каравелов, Л. За школските програми. - Знание, № 24 от 15. XII. 1985. Цитатът е запазил някои от присъщите за Каравсловите съчинения правописни и езикови особевости.
25
вала самочувствие на "елинина", в гръцко-българските училища покрай тази програма си проправят път и учебници, свързани с българската граматика, история, география. За народи като нашия, лишени от антично минало, култът към старата гръцко-римска цивилизация се отразява благоприятно, защото дава образец на българите как да се отнасят към историческото си минало и как да го актуализират за настоящето. Тази актуализация на миналото в първите десетилетия от нашето Възраждане превръща Средновековието в идеал и вместо формулата, валидна за европейския Ренесанс: античност-средновековие-ново време, при която Средновековието е мрачно, потискащо и безплодно, се установява друго: средновековие (= величие, славно минало) - робство - възрождение3. Разбира се, тази най-обща формула има различни нива на разбиране и реализация. Средновековието не е и не може да даде образец за държавно-политическо устройство и за установяване на религиозни, философски и морално-етични норми. Причината е в робските условия и в невъзможността да бъде реставрирана в съзнанието на личността и в обществото средновековната картина на България. Но това не пречи Средновековието да е изходната позиция за идеала, свързан с една силна и могъща българска държава и българска народност. Като се започне от Паисий и се стигне до възрожденските учебници и христоматийни четива, до към 40-те год. на XIX век този идеал се търси най-откровено на равнището на езиковата теория, формираща т. нар. църковно-славянска езикова школа.
Елино-българските училища (най-известното всред които е Свищовското) възприемат главно съдържанието на новогръцкото образование. А то е основен източник за разпространение на риторичното знание.
Когато говорим за учебници, свързани с риторично знание, от които се ползуват елино-българските училища през първите десетилетия на XIX в., нямаме предвид риториките и учебниците по словесност, появяващи се от 60-те години насам, а образователни книги, които проповядват доброто "писмописание", благонравие, добър стил на поведение и дават най-различни "наставления". Риторичното знание в тези книги е в подтекста; нормата за добрия език и стил са скрити зад нормата на благонравието. Защото тук е мястото да кажем, че риториката се е развивала, а продължава и днес да се развива на няколко равнища,
3 Срв. подробното извеждане на успоредиците в българското и западноевропейското Възраждане у Ив. Шишманов в "Западноевропейско и българско Възраждане". - В: Иван Шишманов. Избрани съчинения. Т. 1, С., 74-? 0.
26
свързана с други науки или гледни Точки към нея. В резултат на интерпретацията на риторичното знание от древногръцкия период
до наши дни се разкриват няколко подхода към риториката4:
- литературно-естетически
- исторически
- естетически
- политически
- социологически.
Периодът, в който настъпва промяна в риториката като монолитна теория, се свързва с развитието на Новата или Втора со-фистика, която изследователите определят като "неориторика". По отношение на риториката "неориториката" се отличава с това, че поставя акцент върху естетическите въпроси и риторичните упражнения6. Без да се спираме подробно на този чисто исторически въпрос, ще отбележим обаче следното: Втората софистика в края на IV в. се формира и развива като една отделна школа във Византия6. Според други изследователи7 моментът на подялбата на .класическата риторика на риторика и неориторика лежи в Ренесанса - в края на XVI в., когато риториката се свежда до два дяла: теория на аргументацията и теория на комуникацията. Според трети - едва втората половина на XIX в. донася големите и принципни промени благодарение на В. Вакернагел, който издава своя труд "РоеНЬ, КЬе^опЬ ипа ЗйЦвШс" (1873). Оттогава настъпва разграничението между значението на трите термина:
поетика, риторика, стилистика. Същото убеждение изразява и Кроче, който пише, че на границата на XIX-XX в. настъпва промяна в употребата на понятието и термина риторика. Старата риторика според него е само "причинителка на убеждението", а новата е "теория за правилната реч".
Направлението на неориториката, продължено в наше време като "пе\у гЬе^опс", чиито изследвания се свързват с теорията и практиката на публичните речи, пропаганда и реклама, започва през 30-те години на нашия век със съчинението на Й. А. Ричардс "Философия на риториката"8. Според Р. Уелек то възниква приб-
4 ( рв И и п е е г, Н Л^.ре1<1е с'сг рпссЬ^сЬеп Р.;1с(ол'< \оп С ог,чаз Ь1х гит и^сгрспе УОП Нугапг. ^с.п, '972, 3-27; М а ;- [ ! п, 1 Апп^с Кпс1оп!;. ТссЬгА '-шс1 МсИ-.ойс." МйпсЬсп, 1974, 6-18.
5 <- 1 .1 I !;, 0 I . Кг|е1опс ;п Сгесо-Котап Ес1ис;1(;оп. Nе^V Уог!<, 1957, !77-?12.
' Вж. К и х I а в, О. I.. ТЬе РипсИоп апг1 Е\'о1'.|1к)п оГ ВугапПпе К!1с1ог;с. - \ а :ог 1979, Ко I, 55-73.
7, Вж. Р 1 о г е з с и, V. К.г1опса ^, пеоге1опса. Оепега, е\'о1и(1е, регхресНуе. Висина:;, 1973, 129-131.
8 К ; с Ь а г с1 в,!-. А. ТЬе РРнПзорЬу оГ КЬе^опс, 1936.
27
лизително по същото време, по което и пе\у сп^слат9. През 60-те години настъпва истинският "бум" в развитието на неоритори-ката благодарение на идеята на Х. Перелман10 да превърне старата наука в съвременна интердисциплина. Оттук нататък неори-ториката става извънредно привлекателна и от различни гледни точки към нея се насочват П. Гиро11, Р. Барт12, белгийската група "-и"13.
В периода на Възраждането нравоучителните книги, които разпространяват риторичното знание, се свързват с онази традиция в риториката, която се развива от Византия, но идва още от старата антична култура, в която риториката е наука, възпитание, световъзприемане. Гледната точка на риториката към езика е неразделна от гледната й точка към етиката и морала. Идеалът на красноречието никога не е сам за себе си и сам по себе си идеал. Той е свързан с нравствения облик на ритора, с личностното му внушение и поведение на човек и гражданин.
"Класическото" разбиране за връзката на риториката с морала и етичното възпитание може да се намери в някои от възгледите на Квинтилиан:
". . .Нашата цел е да представим образованието на идеалния оратор. Такъв може да стане само морално добрият човек. Затова изискваме от нашия оратор не само изключителни ораторски способности, но също така качества на характера. Защото не мога да се съглася с това, че въпросите за морала на живота трябва да се изоставят - както смятат някои. . . "I4.
Същата идея се среща и у Цицерон: "Защото аз не търся оня човек, красноречивия, не онова, което е нездраво и смъртно, а само онова, което прави притежателя си красноречив - а това не е нищо друго освен красноречие, което обаче може да се види само с духовни очи"!6.
Достарыңызбен бөлісу: |