Аналогия в правото

Аналогия в правото

Аналогията е вид прилагане на правото, която се характеризира с някои свои особености. Най-важната от тях е тази, че при аналогията в следствие на известна празнота в правото се прилага друга правна норма или правен принцип, защото за даден казус липсва правна норма, която да го уреди.

Известно е, че всяка правна норма е едно абстрактно правило за поведение и когато се прилага, то се превръща в конкретен метод или начин да се уредят дадени обществени отношения. Като всяка абстракция и правната норма представлява обобщение, което се стреми да обхване колкото се може повече случаи под своята разпоредба, но има и случаи, когато даден казус остава без правна норма и за него няма подходяща разпоредба от позитивното право, с която да бъде уреден.

Има правни норми, които се прилагат върху дадени случаи, макар и да са създадени за уреждане на други положения, а не на ония, които се решават. Това става с помощта на способа на аналогията, която служи в такива случаи за да улеснява прилагането на правото. Това прилагане както се знае винаги протича във формата на логическо умозаключение, при което голямата предпоставка се изразява с правното предписание, което в случая се прилага, а малката – с фактическия състав, който се урежда, а заключението – с решението на съда. При аналогията, както и при правоприлагането в общия смисъл се извършва един творчески процес, прави се един правен анализ на казуса и се търси правна норма за този казус. Аналогията се извършва от правоприложителят (съдията, административния орган). Тя трябва да бъде законосъобразна, а не чрез нея да се постига заобикаляне на закона (когато един забранен от правото резултат се постига с позволени правни средства). За това като всяка правоприложна дейност, аналогията следва да бъде конституционна и законосъобразна. Съдът също прилага правно предписание върху фактическия състав и решава така случая от гледището на правото на закона. При аналогията се търси онова правно предписание, което макар и да е създадено за друг фактически състав, все пак би могло по някакъв начин да се приложи в случая, който подлежи на решаване, защото този случай в съществените си части прилича на първия. А в действителност аналогията не може да се приложи много лесно, защото приликата между отношението, което следва да се уреди, и онова, за което правният ред притежава вече необходимата за решаване правна норма, не може така лесно да се установи. Основанието, което би позволило прилагането на едно и също предписание в единия и другия случай трябва да бъде еднакво. Поради всичко това и поради прилагането на едно правно предписание по аналогия винаги трябва да се съобразява не само с приликите, но и с разликите в двата случая, а не да става буквално и само формално.

Този принцип има своето оправдание в нравствената природа на човека, която изисква да не се прави разлика при преценката на еднаквите случаи. Той има обаче оправдание в действащото право, където е намерил позитивен израз в различни предписания на законите. Използването на едно и също правно положение в неговата по-чиста и по-обща форма за случаите на фактически състави, за които то не е било създадено не става произволно, а на основание на принципа на равенство пред правото, според който един неуреден фактически състав може да се реши както някой уреден, когато в основата си е еднакъв с него. Също така не може да се говори, че правното предписание се прилага направо и в своята първоначална форма върху другите случаи, защото това прилагане става възможно едва след като правното предписание е било преработено и формулирано по-общо, така че да може да обхване не само фактическия състав, за който е било създадено, но и онзи, който трябва и може да бъде уреден като него, защото по своето същество прилича на него.

Аналогията не се допуска във всички отрасли на правото. Така например, тя е недопустима в наказателното право. Не може по аналогия да бъде осъдено едно лице, защото престъпление е само това деяние, което е обявено за такова от Наказателния кодекс. Аналогията се прилага най-често в наказателното право.

В основата на аналогията, като средство на юридическото тълкуване, лежи приликата на уредения със закон юридически състав и онзи, който не е уреден, но следва да бъде уреден, тъй като според законите съдът няма право да отказва правосъдие с уговорката, че законите не предвиждали правни предписания за уреждане на този фактически състав. Аналогията спомага да се извлече необходимото правно предписание от действащото право на страната, което става на основание на принципа на двата фактически състава.

Трудностите при използването на аналогията се определят от една страна, от трудностите, които съпътстват установяването на приликата между уреденото и предстоящото за уреждане правно явление, и, от друга страна, от промените в преценката на хората, които промени стоят в непрекъсната зависимост от промените в общественоправния живот изобщо. Приемането на аналогията не трябва да се смесва с постепенната генерализация. Аналогията е допустима само при сродност на страните и идентичност на основанията. Тези прогнози не могат да се разширяват произволно. От друга страна аналогията върви не от частното към общото, а от частното към координиращото частно,така че тя не може да служи за извеждането на общи принципи.

При прилагането на аналогията може да се използват или едно отделно предписание, или няколко. Очевидно, когато аналогията може да излезе само от едно правно предписание, резултатът ще бъде много по-сигурен от случаите, когато се излиза от повече или дори от някои общи принципи на правото. Обстоятелството, че правниците не се отказват от аналогията дори и тогава, когато резултатите не са така сигурни, се обяснява от необходимостта да се раздава право, от която необходимост никой съд не може да се откаже.

Аналогията бива два вида – аналогия на закона (analogia legis) и аналогия на правото (analogia juris).

Аналогията на правото излиза от мисълта, че правните предписания се намират в систематична връзка помежду си, че следователно могат да се извлекат от тях определени общи правни принципи. Тези правни принципи обикновено се извличат от няколко правни предписания, които стоят в по-особена логическа връзка помежду си, те могат обаче да се извлекат при нужда и от повече правни предписания или дори от всички правни предписания на дадена област на действащото право.

Сложността и разнообразието на обществено правния живот налагат на правника да потърси помощта на аналогията,тъй като няма законодателство, което да може да предвиди и да изчерпи всички случаи, които се нуждаят от правно уреждане в този живот. “Невъзможно е”, казва Щамлер“да се изчерпят със средствата на техническото изработване на установени правни положения всички възможности на правни въпроси, които могат да възникнат в даден момент от време”. Но аналогията трябва, както казва Фон Тур, да се използва внимателно и с такт; тя почива на отмерването на юридическата стойност на отделните моменти на фактическите състави. Когато двата фактически състава не се отличават съществено един от друг, когато значи разликата между правното явление, което се урежда от закона, и онова което не се урежда от него, не засяга съществени моменти в тях, тогава правникът не само може, но е и длъжен да прибегне до аналогията, за да уреди в правно отношение неуредения фактически състав.

Трябва да се прави внимателно разлика между аналогията и разширителното тълкуване, за да не се изпадне в грешка, която поради някои външни прилики в тези две средства не е невъзможна и дори на практика често се прави. Когато при даден текст от закона може да се приложи способът на аналогията, търси се да се установи онзи смисъл на закона, който законодателят щеше да постанови, ако знаеше или можеше да знае всички случаи, а не само онзи, който е уредил с въпросния текст на закона.

Особен случай на правоприлагане представлява и аргументът на противното (argumentum a contrario). При него правоприложителят следва да констатира сходство, близост, известно равенство между двата случая, не както е при аналогията, точно обратното- пълна противоположност между два казуса, два случая. При аргументът на противното “се сравняват уредените случаи и неуредените и като се намира, че между тях съществува съществена разлика, изключва се всякакво отнасяне на разрешението на уредените от закона случаи към неуредените”. Фактически при аргумента на противното се прилага обратното правило на това, което съществува за уредения случай. Това е една логическа операция, доказваща творческия характер на правоприлагането.

И при аргументът от противното се търси един по-общ правен принцип. Но при него правното предписание на закона има ограничено положение, тъй като важи само като изключение, поради което и се казва, че при аргумента от противното е в сила максимата на старото римски право, според която “expito firmat regulam in casibus non exeptis”. А това значи, че когато законът съдържа правно предписание за уреждане на някои случаи, а за други не съдържа, при настъпването на тези последните това правно предписание не може да се приложи. Изключението тогава потвърждава правилото в неизключените случаи, а прилагането на по-общия правен принцип не накърнява характерната особеност на съществуващото правно предписание, което винаги е само изключение.

Особените белези на неуредения случай са определили да се създаде правно предписание като изключение от едно правило, което, макар и не изразено, все пак се подразбира от смисъла на изключението. Или с други думи, при него разпореждането на закона, постановено за един определен случай, включва в себе си, макар и незаявено, обратното разпореждане за всички останали случаи.

От голямо значение е правилното прилагане на аналогията и аргумента от противното. Защото не е така лесно да се види от дадено правно предписание дали трябва да се приложи способът на аналогията, или дали то съдържа аргумента от противното. Това обстоятелство е причинило много спорове в науката за правото, които са имали и все още имат голямо значение не само в теорията, но и в практиката. При изучаване на основните мисли и систематичната връзка между законите и техните предписания често се стига до различия в схващанията, които понякога са от такова естество, че когато и изследването на елементите от фактическия състав на това или онова правно явление не изведе до правилно разграничение на съществените от несъществените елементи, на приликите от разликите, не може да се разбере кой от двата способа следва да се приложи в дадения неуреден случай-аналогията или аргументът на противното.