Към изворите

 Стефан Чолаков

КЪМ ИЗВОРИТЕ

До първите десетилетия на нашия век се смята, че историята на индийската култура започва с ведическия период, когато на тази земя се установяват индо-ариите и създават своите велики творения — Ведите. Археологическите разкопки в Мохенджодаро в Синд и Харапа — Западен Пенджаб, преместват началото на индийската култура далеч назад. Те разкриват съществуването на високо развита цивилизация, равна по възраст с тази от Двуречието и Египет. Тази цивилизация не е ограничена само в долината на Инд. По-нататъшните разкопки в различни части на страната показват, че тя обхваща Балучистан, целия Синд и Пенджаб, по-голямата част от Катявар, част от крайбрежния район, долината на река Нармада, част от басейна на Ганг, а други проучвания вероятно ще разширят нейния обхват върху почти цяла Северна Индия. Независимо от широкото разпространение на тази култура, съгласно установената в археологията традиция, тя е наречена Харапска и е известна още като цивилизация от Долината на Инд. Тъй като в никое от разкопаните досега места не е намерено желязо, учените я определят като халколитна култура и я датират различно — от 3500 г. пр.н.е. насам. Широко разпространено е мнението, че нейният най-зрял период обхваща времето от 2300 до 1750 г.пр.н.е., а нейният упадък бележи най-ниската си точка около 1500 г.пр.н.е., когато се осъществява и арийското нашествие. С древните цивилизации на Египет и Месопотамия от това време тя има редица общи черти като използването все още макар и по-рядко на оръдия от камък наред с мед и бронз, опитомяването и използването на животни, упражняването на земеделие, организиран градски живот, добре развита полупиктографна писменост и изкуство. За разлика от другите две цивилизации, където се изграждат великолепни храмове на богове, дворци и гробници на царе, тук най-забележителните постройки са предназначени за нуждите на гражданите.

Археологическите данни не могат да дадат пълна и точна картина на една отдавна отминала цивилизация, защото се основават само на пощадените от времето материални предмети. За неспециалиста тази картина често е твърде схематична и неточна. Когато неподготвен човек се опита да научи нещо за древноегипетската цивилизация например от музеите, остава с впечатление, че там са живели преди всичко фараони и някакви хора с червено-кафяв цвят на кожата и с бадемови очи, както са били изобразявани върху стенописите, че фараоните не са имали друго призвание освен да умират и да бъдат погребвани във великолепни гробници, а обикновените поданици не са мислели за друго, освен за живота след смъртта. Колкото и очевидно да изглежда, че не е така, много от нас биха се хванали в подобно опростяване на нещата. За специалиста, който борави и с други данни, нещата естествено стоят по друг начин, а самите материални находки са изключително красноречиви и драгоценни.

Отсъствието на внушителни храмове и дворцови постройки дава основание на някои учени да говорят за наличие на богата господстваща класа и отсъствие на централизирано управление. Но макар да изглежда твърде вероятно това, че социалната организация тук се различава от тази на известните ни от онова време източни цивилизации, трябва очевидно да се приеме съществуването на силна централна власт, без която не би било възможно изграждането на планирани градове и пътища, еднаквостта на мерките и теглилките. Забележимо изглежда също така влиянието на религията върху държавното устройство, което дава основание на някои учени да определят тази цивилизация като теократична по характер.

Най-добре проучените градове Харапа и Мохенджодаро са разположени върху площ от около два и половина квадратни километра и са наброявали население от около 35 — 40 хил. души всеки един от тях. Архитектурните им планировки са подобни — от изток на запад е издигната платформа с височина 10-15 м и площ около 350 на 180 метра. Обществените сгради били разположени върху нея и били защитени от отбранителна стена, под която се намирал градът. Главните улици — до 10 м широки — се пресичали под прав ъгъл и разделяли града на правоъгълни или квадратни блокове с мрежа от по-тесни улици. Всяка улица имала обществен кладенец, а на определено разстояние — стълбове с улично осветление. Никоя сграда не можела да заеме дори и незначителна част от улицата. Но най-интересното може би е това, че градовете разполагали с ефикасна система за отвеждане на отпадните води. Всяка къща била свързана с покрит уличен канал, а той от своя страна с друг, който се отливал в реката извън града. Каналите били пригодени за периодично почистване. По улиците били разположени съдове за смет. Заслужава да се отбележи фактът, че никоя друга древна цивилизация до Рим не е имала такава ефикасна дренажна система. Постиженията в градоустройството на Долината на Инд могат да бъдат оценени правилно, като се изтъкне, че до 2000 г. пр.н.е. в град Ур в Месопотамия не е съществувало градско планиране, че в същия период Вавилон е имал само известни наченки в тази област. Подобно е било положението и в Древен Египет по време на ХII династия, управлявала тогава страната. Частните къщи били строени от тухли с необходимите удобства и санитарни условия. Домовете на средноимотните имали по няколко стаи, изградени около вътрешен двор, често с баня или отделено за къпане място. Къщите често били на два или повече етажа. Покривите, вратите и прозорците им били от дърво.

Обществени сгради със значителни размери като голямата баня в Мохенджодаро, държавна или обществена житница в Харапа, покрити пазари и други в цитаделите на двата града, както и многобройните предмети от бита, хвърлят известна светлина върху обществения живот и навиците на обитателите им.

Хората от Долината на Инд развиват своята просперираща цивилизация на основата на процъфтяващото земеделие. Наред с това те поддържат търговски отношения не само с другите части на Индия, но също и със страните, простиращи се далече на запад, до Месопотамия. Произвеждат пшеница, ечемик и ориз, различни плодове и фурми. Отглеждат крави, биволи, овце, свине, магарета, гърбати бикове, домашни птици. В къщите си държали кучета, котки, папагали, пауни. Познавали и вероятно използвали слона и камилата. Както за египтяните от Средното царство, така и за тях конят остава дълго време непознат и поради това неизползван. От дивите животни познавали и ловели биволи, тигри, лъвове, мечки, носорози, крокодили, маймуни, зайци, костенурки. Наред с общоизвестните за това време занаяти строели коли с масивни дървени колела, ползвали грънчарския кръг, разпространено било ювелирното изкуство. Домашните съдове били приготвяни от керамика, камък, мед, бронз, а по-малките от фаянс, сребро и слонова кост. От металите използвали злато, калай и олово. Оръжията за война и лов били брадва, копие, кама, лък и стрела, боздуган, прашка, меч, щит и ризница. По-голямата част от тях се правели от мед и бронз, а боздуганът — камък.

Обществото не било разделено на касти, както в по-късната история на Индия, макар че съществувало имуществено разслоение. Съществували обаче четири ясно очертани групи на съсловна основа. В първата влизали свещениците, лекарите, астролозите и някои други; във втората — войниците, в третата — търговците и занаятчиите, в четвъртата — земеделците, рибарите, слугите. Някои индийски учени са склонни да виждат в това обособяване първообраза на по-късната кастова система, още повече че тя не се среща сред арийците, заселили Европа.

Облеклото било приготвяно от вълна и памук. Мъжете и жените носели почти еднакви дрехи — наметало върху лявото рамо и под дясната ръка, а от кръста надолу — дреха, наподобяваща носеното и сега в Индия доти. Жените ползвали своеобразно завързана забрадка, напомняща тюрбаните в днешния щат Раджастан. Всички имали дълги коси и използвали фиби от злато, сребро и мед. Жените употребявали различни козметични средства като пудра, червило и сенки за очи. И мъжете, и жените носели различни украшения от злато, сребро, мед, скъпоценни и полускъпоценни камъни. Огърлици, ленти на главата и по ръцете и пръстени носели мъжете, а жените — гривни за ръцете и глезените, обеци, колани.

Игра на топка и на зарове било любимото им забавление. За децата изготвяли различни играчки, някои във формата на човешки фигури и животни с движещи се крайници и глави.

Волски коли със или без покривала били главното средство за предвижване. Различни билки, минерали и кости от животни били използвани като лечебни средства. Приготвяли универсалното лекарство шиладжит, известно и сега на традиционната лечебна система Аюрведа.

Изкуството от Долината на Инд има подчертано утилитарен характер. То е далеч от схващането, че може да се създава изкуство заради самото изкуство, но не може да се каже, че хората тук са били лишени от артистична дарба. Освен това не бива да се забравя, че става дума за един твърде ранен период от човешката история, когато изкуството на други древни цивилизации също не е достигнало своето високо равнище. Времето на най-високо развитие на древноегипетското изкуство, времето на ХVIII и ХIХ династия, настъпва, когато цивилизацията на Инд изчезва окончателно. Приблизително тогава е създаден стенописът с „Парижанката“ от Крит, а древногръцката скулптура „прохожда“ едва 7 — 8 века по-късно.

Наред с керамиката и металните оръдия печати, малката пластика и бижутерията са главните предмети на изкуството и занаятите на Инд. Най-добрите изображения на човешки фигури и животни са намерени върху печатите от печена глина и камък — около 2000 на брой. Повечето от човешките фигури върху тях са на жени, предимно голи. Бикове, носорози, ревящи тигри, седяща катерица, прегръщащи се маймуни са някои от най-добрите образци. В повечето случаи работата е така изящно изпълнена, че дори извитите линии, изобразяващи рогата на животните, или надписите с трудно изписване са направени с голяма прецизност печатите са добре полирани. Преди изпичането те били покривани с глазура от стеатид.

В находките от малка пластика се срещат забележителни изображения на хора, които се оценяват високо от познавачите. Най-доброто между скулптурата на Мохенджодаро е един бюст от стеатид, представящ конвенционален тип религиозен учител с полузатворени очи, с къса брада и обръснати мустаци, с наметало над лявото рамо, украсено с трилистни детелини. Една бронзова статуетка на танцуващо момиче, макар и грубо изпълнена, показва твърде умело моделиране на гърба, бедрата и ханша. Между най-известните находки са два торса в превъзходно изпълнение от Харапа. Единият от тях е на танцьор, който стои на левия си крак, а десният е повдигнат напред. Позата е изпълнена с движение и вътрешна динамика. Тези фигури превъзхождат всичко, което досега е открито в Мохенджодаро и Харапа, и според някои специалисти гърците от IV в.пр.н.е. биха се гордели с тях.

Висока оценка заслужава ювелирното изкуство на Долината, като някои от образците могат да служат за модели и днес.

Писмеността, с която си служели хората от Долината на Инд и която се представя така внушително чрез откритите печати, принадлежи към стила на другите полупиктографни писмености от този период като протоелинската, ранношумерската, минойската и египетската. Пиктограмите носят фонетично съдържание. Досега са различено около 400 знака, но писмеността остава неразчетена.

Данните от археологическите разкрития не дават възможност да се създаде ясна представа за истинското съдържание на религията тук. Никоя от разкритите досега сгради не може със сигурност да бъде приета като място за поклонение. Няма, както отбелязахме, храмове, гробници, олтари и други култови обекти. Най-обща идея учените извличат от изображенията върху глинени печати, някои медни плочки и многобройни малки фигури от теракота, фаянс и метал, за които невинаги е сигурно, че имат култово предназначение. Най-интересни и често срещани са женски фигури от теракота. Подобни такива фигури се срещат от Иран до Балканите. Това дава основание на учените да смятат, че хората от Долината на Инд са споделяли някои общи за тези общества религиозни идеи. Общоприетият възглед е, че тези фигури представят Великата майка или Богинята на природата, чието почитане под различни форми и имена се среща още в религията. Култът на плодородието, характерен за всички древни общества, е представен също така и от фигурки на бременни жени и жени с деца. Често се срещат жени с дреха от лъвска кожа, богати украшения и шапки във формата на ветрило. Един печат от Харапа показва гола женска фигура, обърната с главата надолу, с растение, излизащо от утробата й. Обратната страна на печата изобразява мъж с нож в ръка и жена, седяща на земята с вдигнати ръце. Това говори за човешки жертвоприношения. От други печати се разбира, че жертвоприношенията на животни са били преобладаващи. Мотивът с растението е добре познат и от по-късното религиозно развитие на Индия. Особено значение се отдава на един печат от Мохенджодаро, върху който е изобразен бог, седящ на трон в поза на йога. Богът е с три лица, нещо характерно и за по-късната религиозна традиция на Индия, носи рога, шапка във форма на ветрило, украсена със скъпоценности, и е с изправен пенис. Заобиколен е от слон, тигър, бивол и носорог. В долната част на трона са поставени два пазещи елена с рога, обърнати към центъра. Смята се, че фигурата представя бог Шива в неговия аспект Пашупати. По всичко изглежда, че този Шива бил едно от главните божества на хората тук наред с Богинята майка далеч преди да дойдат индо-ариите. В него според много учени се крие ключът за разбиране на приемствеността и синтеза на културата от Долината на Инд и собствено арийската култура.

Религията от Долината на Инд включва още почитане на дървета и техните духове като смокиня и акация, синтетични фигури на хора животни, някои фалически символи, както и свастиката. От тях култът към Богинята майка и свастиката бил общ за останалия древен свят, а другите се преплитат интересно с по-късни култове и имат и до днес своя отзвук в Индия.

Един от най-интересните въпроси в индологията е този за създателите на цивилизацията на Инд — кои са те, от местното население ли произхождат, или са пришълци, имали ли са преки контакти с дошлите тук арийски племена, какъв е приносът им към формирането на по-късната индийска култура.

Поради високата степен на развитие на цивилизацията на Инд, нейното ранно въздигане и упадък някои учени поддържат схващането, че харапците са били арии. Това схващане не се съгласува с редица съществени факти. На първо място с това, че от изследвания черепен материал населението се определя като съставено от четири расови типа — средиземноморски, австралоиден, монголоиден и алпийски, като преобладава решително първият, а всички те повече или по-малко се отличават от арийския тип.

Много съществени са различията в начина на живот между ариите и създателите на въпросната цивилизация. Докато първите, описани в Ригведа, са били скотовъдци, живеещи в малки села, хората от Долината на Инд, както видяхме, имат високо организиран живот в гъсто населени градове с централизирана власт, грижеща се за нуждите на многобройно население, обитават добре планирани къщи от печени тухли. Съществени различия има в религиозните вярвания. Ариите не владеят мореплаването, докато харапците плавали далеч в Индийския океан, Персийския залив и може би по-далеч. Кравата, смятана от ариите за основа на богатството, и конят не намират място сред изображенията на харапците. От друга страна, слонът, описван от ариите като животно с хобот, тигърът, носорогът и други били за тях нещо ново и любопитно. Въз основа на по-сигурни методи за датиране днес се смята за безспорно, че между периода на най-голям разцвет на харапската култура и идването на ариите тук има период от няколко века. Тези и редица други доводи дават основание на преобладаващата част от учените индолози да приемат, че хората, създали цивилизацията на Инд, са коренно различни от ариите. Нещо повече, не малка част от тях смятат, че разрушаването на тази цивилизация е причинено от арийското нашествие, датирано грубо между 2000 и 1500 г.пр.н.е. По-късни изследвания върху наличния черепен материал показват, че се преувеличава значението даже на някои от споменатите типове, че за създатели на въпросната цивилизация следва да се смятат хората от средиземноморския расов тип, които като езикова общност се наричат дравиди.

И така, днес по-голяма част от учените смятат, че създатели на тази култура са дравидите, но са по-малко единни по въпроса за техния произход. Доста убедително изглежда схващането, че са дошли от Иран. Индо-ариите са ги наричали даса или дасю, а в Иран тези названия са даха и дахю. През средата на второто хилядолетие пр.н.е. те навлизат в Централна Индия, а по-късно стигат Декан. Днес техни потомци съставят огромна част от населението на Индия и населяват няколко щата в южната част на страната, смесени с австралоиди и преминали значителна еволюция.

Що се отнася до загиването на харапската цивилизация и ролята на индо-ариите в този процес, в науката е извървян труден път. Дълго време се е смятало, че именно арийското нашествие е непосредствената причина за разрушаването й. Разкопките в Мохенджодаро и Харапа, а и навсякъде в ареала, недвусмислено разкриват, че тези градове и селища вече бавно умирали преди окончателния си край. Спадал стандартът на живот. Причините не са известни, но може би някои от тях били обедняването на обработваемата почва поради претоварено култивиране, разрушаването или занемаряването на напоителната система, природните бедствия, социалните сътресения. Разкопките в Мохенджодаро например са разкрили седем различни пласта на застрояване, което свидетелства за многократно разрушаване и застрояване на града. Наводнения, промяна на коритото на Инд и други природни бедствия биха могли да бъдат причина за многократното разрушаване. Не били изключени и външни нашествия в периода на упадък. Но арийското нашествие едва ли е могло да бъде основна причина. То се извършвало на различни вълни в определен немалък период тогава, когато тази цивилизация е изчерпала силите си, макар още да е пазела културните си достижения, които се оказали благодатна почва за избуяването на ведическата култура.

Каквато и да е ролята на ариите или индо-ариите, както ги наричат за отличаване от останалите народи, населили Европа в окончателното загиване на харапската цивилизация, тяхното идване в Индия поставя началото на нова епоха в историята на тази страна.

Кои са ариите или по-скоро коя е тяхната истинска родина? Това е въпрос, на който науката не отговаря еднозначно. Повечето от учените смятат, че обширните степни пространства, които се простират от Полша и Южна Русия до Централна Азия били някога населени от арии, които били високи на ръст, сравнително светли и с издължени глави. Те били пастирски народ, но практикували и малко земеделие. Вероятно естественият прираст на населението и търсенето на нови пасища ги принудили да се придвижат на изток, запад и юг. Те вече били опитомили коня и го използвали в леки колесници с колела със спици, което им дало превъзходство над съседните народи. Били обединени в големи групи. Някои навлезли в Европа и станали предци на гърците, латините, на келтите и тевтонците, други достигнали Анатолия, смесили се с местното население и създали великата империя на хетите. Други пък се придвижили на юг и от Кавказ и Иранското плато атакували цивилизациите на Средния Изток. Кастите, завоювали Вавилон и митаните, завоювали Сирия, принадлежали към този клон. Имало други, които останали в първоначалните земи като предци на по-късните балтийски и славянски народи. Тези, които се установили в Централна Азия и Иран, се придвижили по-нататък на изток и влезли в Индия през Афганистан. Те именно били наречени индоарии. Завоюването на новите земи не било нито единична акция, нито станало от хомогенни арийски завоеватели. То се осъществило в продължение на няколко века и е станало вероятно по същия начин, както се е разпространило християнството или ислямът. Защото не евреите от Палестина са покръстили най-отдалечени народи, не мюсюлманите от Мека са завоювали Испания и не гражданите на Рим са осъществили римската експанзия по света, а чуждите по отношение на тях народи. Разбира се, арийското ядро в повечето случаи трябвало да бъде налице. Важно е следователно да се помни, че по време на своите завоевания ариите не са единна раса, а езикова и културна общност.

По-важен за нас е въпросът как ариите и ариизираните вече племена са дошли в Индия и какво са донесли, така да се каже, със себе си.

Макар малко твърдения за този далечен период да са безспорни, смята се, че някъде между 2000 и 1500 г. пр.н.е. големи маси арии напуснали обитаваните от тях места в Арал — Каспийския басейн, и са се отправили на юг. Част от тях достигнали Индия около средата на второто хилядолетие. По своя път, продължил столетия, те развили особена индоарийска форма на оригиналната индоевропейска култура с елементи от културите на земите, през които преминали.

От многобройните факти, потвърждаващи горното, по-интересни са данните на лингвистиката. Известно е, че езикът на иранската Авеста и този на индийската Ригведа са много близки и се отнасят към началото на първото хилядолетие пр.н.е. Езикът обаче, който може да бъде наречен протоиндоарийски или протоирански, се появява около 1500 г. пр.н.е., далеч от Индия и Иран. От кореспонденцията на египетски фараони, открита в Ел Амарна в Египет, се вижда, че някои царе с индоирански имена, като Артамания, Арзавия, Сотарна и др., са управлявали в Сирия около средата на второто хилядолетие. По същото време в Северна Месопотамия съществува царството Митани, с което фараоните от ХVIII династия водят оживена кореспонденция. Езикът на тези хора бил определена форма архаичен индо-ирански език. В архива на хетската държава, открит в Богаз-кьой, Турция, се пази копие на мирен договор от около 1400 г. пр.н.е. между хетите и Митани, в който ведическите богове Индра, Варуна и други се призовават, вероятно от страна на Митани, като гаранти за спазването му. От друга страна, известно е, че хетите са арии, а хетският език е най-старият известен на науката индоевропейски език, засвидетелстван в началото на второто хилядолетие пр.н.е.

И така, времето от началото до средата на второто хилядолетие е време на разселване на ариите в един обширен район на юг, обхващащ Кападокия (Северна Турция), Сирия, Месопотамия, Иран и Индия.

Освен от дравидите, по време на арийското нашествие Индийският субконтинент е населяван от някои автохтонни обитатели, както и от дошли отвън. Най-старите пришълци, дошли в Индия като компактни маси, били негроидите. Те били на най-ниското стъпало на човешката култура, в неолитния стадий на каменния век и дошли като събирачи на храна. С течение на времето те се претопили в останалите маси, главно сред дравидите в Южна Индия и днес техни потомци се срещат на Андаманските острови.

Най-значителното по численост коренно население мунда, известно под различни имена в различните райони, живее в източните райони на страната и е смесено с дравидите на юг. Поради близките физически черти с аборигените в Австралия то се причислява към австралоидния расов тип. Възможно е протоавстралоидите да са дошли тук като събирачи на храна, подобно на негроидите, и да са донесли своята палеолитна култура, проектирана интересно в по-късната индийска култура.

Малко по-късно по всяка вероятност от ариите по южните склонове на Хималаите се настаняват монголоидите кирата, които не успяват да проникнат по-дълбоко в страната, но образуват съществена част от индийската културна палитра.

Взаимоотношенията на индо-ариите със заварените от тях народи образуват истинската история на формиране на индийската култура в предведическия и ведическия период. Но тук ще се ограничим с някои по-съществени резултати и главно с приноса на отделните етнически общности при формирането на индийската култура.