глава: Краят на северното царство Израил

2 глава: Краят на северното царство Израил

ТОГАВА ФУЛ /ЦАРЯТ НА АСИРИЯ/ НАПАДНА СТРАНАТА.

(4 Цар. 15:19)

Кратки, скромни, хладнокръвни са думите, които възвестяват смъртния час на северното царство Израил.

Смъртта на Иеровоам II слага началото на последния акт. През същата година, 747 преди Христа, затваря очи и Узия, прокаженият цар на Иудея. От анархията, траяла само кратко време, за цар на Самария се издига Менаим. В 745 преди Христа на асирийския трон се покачва един някогашен войник на име Пулу, който оттогава се нарича Тиглатпилезер III(54). Той е първият от групата жестоки тирани, които покоряват най-великото дотогава световно царство в древния Изток. Тяхната цел е Сирия, Палестина и последният крайъгълен камък на древния свят — Египет. По този начин Израил и Иудея попадат между безмилостните воденични камъни на една войнствена държава, пред която думата «мир» звучи като заслужаваща презрение и за чиито деспоти и военачалници имат цена само три неща: настъпление, завладяване и потисничество.

От Северна Сирия Тиглатпилезер III нахлува в страните край Средиземно море, като превръща самостоятелни народи в провинции на асирийското царство и в държави, задължени да плащат данъци. Израил се покорява пръв доброволно: «И Менаим даде на Фула(55) хиляда таланта сребро, за да го подкрепи и да утвърди царството му за него. А Менаим разхвърли това сребро в Израил върху най-богатите люде, по петдесет сикли сребро на всеки човек, за да ги даде на асирийския цар. И царят на Асирия се върна назад и не остана на тази земя» (4 Цар. 15:19, 20).

«Получих данъка на Менаим от Самария», отбелязва Тиглатпилезер III в летописите.

Хиляда таланта или «квинтала», както е казано в други преводи, отговарят на 7 и половина милиона златни марки. Петдесет сикли сребро на човек «върху най-богатите», това са 125 златни марки. И така, стопановедът и статистикът изваждат следното заключение: в Израил трябва да е имало 60 000 души състоятелни хора!

Цар Менаим става жертва на самоизмамата, че съглашението с тиранина и доброволният данък са по-малкото зло. Но това причинява негодувание сред народа му. Гневът против асирийските данъци се превръща в съзаклятие и убийство. Велможата Факей убива сина-наследник на Менаим и заграбва властта. Оттогава нататък антиасирийската партия диктува бъдещата политика на северното царство.

Репин, царят на Дамаск, поема решително инициативата в ръцете си. Под негово ръководство отбранителният съюз на сирийските държавици срещу Асирия бива извикан отново на живот. Към него се присъединяват финикийски и арабски държави, филистимски градове и идумейците. Израил влиза също в този съюз. Само цар Ахаз от южното царство Иудея остава упорито настрана; но Рецин и Факей се опитват със сила да присъединят Иудея към съюза. «В онова време Рецин, царят на Сирия, и Ремалиевият син Факей, царят на Израил. потеглиха против Иерусалим, за да воюват, и обсадиха Ахаз; но те не можаха да го надвият» (4 Цар. 16:5).

Притиснат смъртоносно, царят на Иудея надава вик за помощ: «Ахаз изпрати вестители до асирийския цар Теглатфеласар, които да му кажат: Аз съм твой раб и твой син; ела и ме избави от ръката на сирийския цар и от ръката на израилския цар, които са се вдигнали против мене. И Ахаз взе среброто и златото, които се намираха в дома Господен и в съкровищниците на царския дом, и ги изпрати като подарък на асирийския цар» (4 Цар. 16:7, 8).

«Получих данък от Иаухази (Ахаз) от Иудея», отбелязва пак асирийският цар.

А нещастието продължава своя ход. Сведенията за онова, което става по-нататък, ние дължим на две големи исторически описания. Най-напред на Библията, а после на плочите с клиновиден шрифт от камък и глина, върху които — хиляда километра по-далеч от мястото на ужасното събитие — е бил «документиран» ходът на битките. Повече от две хиляди и петстотин години тези документи почиваха в разкошните дворци край Тигър, докато тънката проницателност на учените ги откри най-после и ги преведе на наш език. Те отново доказват по необорим начин исторически вярното съдържание на библейските описания. Библията и асирийските паметници се съгласуват напълно в описването на унищожителните събития за северното царство Израил. Летописецът на Стария Завет описва безпристрастно фактите, а асирийският историограф ги предава с ужаса на техните подробности:

Четвърта книга Царства

«И асирийският цар... тръгна срещу Дамаск, превзе го и пресели жителите му в Кир, а Рецина уби» (16:9)

«В дните на израилския цар Факея дойде асирийският цар Теглатфеласар и превзе... Ацор, Галаад и Галилея, цялата Нефталимова земя, и отведе жителите им в Асирия» (15:29).

«А Осия... направи съзаклятие против Факея уби го и се възцари вместо него...» (15:30).

Клиновиден текст от Теглатфеласар III.

«Неговите благородници набучиха живи на колове и показаха тази гледка пред народа му. Аз унищожих безбройните му градини и овощни плантации. Обсадих и завладях родния град на Резон (Рецин) в страната Дамаск. Отведох 800 души заедно с тяхното имущество. Градовете в 16 участъци на Дамаск превърнах в хълмове от развалини» (Из Боен поход на запад, 734–733 година преди Христа).

«Beт-Амврий (Израил), чиито градове при моите предишни бойни походи бях присъединил всичките към територията на моята страна, като бях оставил свободен само града Самария... Обширната Нефталимова земя присъединих към територията на Асирийското царство. Назначих моите чиновници за губернатори над тях. Хората на Вет-Амврий, всички жители на земята му, заедно с тяхното имущество, отведох в Асирия» (Из Боен поход на запад и Боен поход срещу Гаца и Дамаск, 734–733 година преди Христа).

Те свалиха своя цар, Факей, и аз поставих Осия за цар над тях» (Из Боен поход срещу Гаца и Дамаск).

Когато асирийските бойни орди се оттеглят най-после от Палестина, те оставят Израил смъртно ранен, повален на земята, обезлюден от принудителните изселвания, притиснат в един нищожен ъгъл на северното царство. С изключение на Самария всички градове са анексирани, а страната е разделена на провинции, в които асирийските губернатори и административни чиновници управляват с голяма строгост.

От Израил остава само една нищожна държавица, незначителна точка на географската карта — Ефраимовата планина със столицата Самария. Там живее цар Осия.

Южното царство Иудея остава наистина пощадено от чуждото владичество, но само временно! То е задължено при това да плаща данъци на Теглатфеласар III.

Асирийският военен колос е притиснал в здрави клещи «Плодородния Полумесец», от бреговете на Персийския залив, от планинските вериги на Персия до Мала Азия, от низината на Двуречието през Ливан и Антиливан до самата Палестина. Не е покорена само столицата Самария, разположена далеч на югозапад върху една площ от седем и половина хектара, с няколко квадратни километра пшеничени и ечемичени ниви като хинтерланд.

От този кът бива хвърлена ръкавицата на враждата пред нозете на Асур!

След смъртта на Теглатфеласар III цар Осия се споразумява тайно с Египет. Той отказва да плаща на асирийците ежегодния данък. Салманасар V(56), приемник на Теглатфеласар III, взема бързо съответни мерки; щом «забелязва, че Осия подготвяше съюз и беше пратил вестители при Сигор, царя на Египет(57), и не даде данъците на асирийския цар, както всяка година, асирийският цар го взе под стража и го затвори в тъмница» (4 Цар. 17:4). Към организацията на омразната терористична система се числеше — и тогава дори — една широко разпространена мрежа от разузнавачи и шпиони.

С падането на Самария последният остатък от северното царство Израил бива сполетян от съдбата на Дамаск: «...в деветата година на Осия асирийският цар превзе Самария и пресели израилтяните в Асирия...» (4 Цар. 17:6).

Малката планинска крепост се съпротивлява геройски в продължение на три години срещу натиска на превъзхождащите я сили (4 Цар. 17:5).

Текстовете с клиновиден шрифт разказват, че Салманасар V умрял неочаквано при обсадата на Самария. Но приемникът му Саргон II(58) продължил борбата. «В първата година от царуването ми — предават триумфално летописите на Саргон — аз обсадих и завладях Самария... Нейните жители, на брой 27 290 души, отведох със себе си.»

Откриването на Саргоновите надписи, станало преди повече от сто години, наподобява някоя романтична история от приказната страна на халифите. Въпреки това обаче то е крайъгълен камък в науката за старините; понеже с него удари рожденият час на асирологията, чиито особено интересни находки придадоха най-после чисто историческо съдържание на много библейски описания.

Автомобилът не бе още открит, електрическото осветление беше още непознато, от пясъчните равнини край Тигър още не се издигаше никакъв стоманен скелет на петролна кула, а Мосул още предлагаше пъстроцветната картина на някой град от Хиляда и една нощ. Не липсваха покритите пазари, нито харемите, не липсваше и един същински халиф. Това беше далечният древен Изток през 1840 година.

Като горещ саван се разстила лятото над града с красивите бели минарета и тесните нечисти глинени улички. За един европеец тази горещина е непоносима и нервно изтощителна. Пол-Емил Бота, новият френски консулски представител, се измъква от този инкубатор толкова често, колкото му е възможно, за да подиша малко по-свежия въздух на езда край р. Тигър. Но скоро няколко самотни хълмове на отвъдния бряг на Тигър събуждат още по-голямо очарование в него. Това, разбира се, няма нищо общо със строго установените задачи на един консулски представител; но господин Бота е културен човек. Той е проследил доста подробно един спор между учените, разпален около едно библейско име — Ниневия! Никой не беше в състояние да каже точно къде трябва да е бил разположен този град в древни времена. Предположенията си противоречат едно на друго. Едно от тези предположения сочи към околността на Мосул. При разходката му по тъмножълтите пясъчни хълмове край отвъдния бряг вниманието на Бота бива привлечено пак от тухлени парчета. Това са само незначителни, безинтересни отломки. Въпреки това той споменава за тях в едно писмо до Париж. Отговорът е писмо от господин Мол, секретаря на «Société Asiatique», Азиатското дружество. Този отговор го окуражава да изследва малко по-добре местността.

Със собствени средства Бота ангажира група туземци. В типичните кръгли лодки по реката Тигър те преминават на другата страна към хълмовете, за да копаят.

Впрочем този пръв опит на един съвременен европеец да проникне до сърцето на древната Ниневия, за да разкрие нейните тайни, не бива увенчан с желания успех. Бота разкопава земята на повече хълмове. Светкавично изтичат няколко седмици в усърдно ровене. Но резултатът е равен на нула. Бота вижда, че средствата му се прахосват безполезно и прекратява разочарован тази частна експедиция, започната с такова голямо въодушевление.

Той би се отказал окончателно може би от по-нататъшни изследвания в тази област, но чува нещо, което му дава нов импулс. В село Хорсобад, разположено на 11 километра на север, някои араби през време на полската си работа намерили големи стълбове!

В първите дни на март 1842 година Бота е на самото място заедно с работниците си. Действието на мотиката започва. И още същия ден те се натъкват на зидове; това са стените на една очевидно голяма постройка.

Бота е прещастлив, макар че в онзи миг още не подозира какво историческо, какво научно събитие от първостепенна важност е предизвикал. Зидовете бяха част от първия огромен асирийски дворец, който се явяваше отново на показ след един сън в продължение на хилядолетия. Това беше рожденият час на асирологията. Но първото, което отбеляза тази нова наука, беше, както скоро ще се уверим, едно заблуждение!

В този случай френската наука доказа още веднъж безпогрешността на своя инстинкт. Уведомената набързо от Бота «Académie des Inscriptions» направи постъпки и правителството отпусна веднага средства. Наистина в началото капиталът не беше голям, но златният франк все струва нещо в Ориента. Султанът даде исканото разрешение за разкопките.

Невъобразими и коварни до последна степен са трудностите обаче, които Бота лично изпитва на самото място от страна на местните власти в Мосул. Веднъж изкопите биват обявени злонамерено за военни съоръжения, друг път примитивните жилища на участниците в експедицията биват заподозрени като бивак. Целта е била очевидно да се пречи с всички средства на големите разкопки. Неведнъж Бота е принуден да търси помощ от Париж и да иска намесата на френските дипломатически органи.

Въпреки всичко това при Хорсобад от пясъка биват изтръгнати части от една огромна дворцова постройка.

Йожен Н. Фланден, известен парижки художник, добил опитност в областта на античните ценности, бива натоварен от Лувърския музей със задачата, която в наши дни се изпълнява от фотографа на експедицията. Неговият рисувателен молив нанася правдиво на хартия предметите, които земята освобождава. Рисунките биват събрани в хубава сбирка с голям формат, която бива украсена с гордото заглавие «Le Monument de Ninive». Бота беше напълно убеден, че при Хорсобад е открил библейския град Ниневия. И това бе заблуждението!

Ако Бота беше наредил да копаят само няколко сантиметра по-дълбоко на онези хълмове срещу Мосул, където преди две години прекрати недоволен безнадеждната привидно работа, тогава той наистина би успял да направи великото откритие в своя живот! Тук обаче заслугата за откриването на Ниневия се пада на Хенри Лайърд, който през 1845 година, по поръка на британското правителство, предприе разкопки на същото място, където Бота бе се разочаровал.

Още при първия удар на лопатите, така да се каже, Лайърд улучи стените на един от грамадните дворци на Ниневия.

А онова, което Бота беше разкрил от земята при Хорсобад, бе силната Саргонова крепост, столицата на асирийския цар Саргон II. Но това се установи едва по-късно. Ако Бота би могъл да прочете плочите, запазени при Хорсобад, той не би изпаднал в такова заблуждение. «Дур-Сарукин», Саргоновата крепост, бе записана там с клиновиден шрифт, който впрочем през 1842 година още не беше окончателно разгадан. Ключът за превода му бе опитан едва след едно десетилетие и половина.

През 1857 година англичаните Роулинсън и Хънкс, както и французинът от немски произход Апер преведоха, независимо един други, част от този текст, и то напълно еднакво. По тоя начин беше гарантирано разгадаването на асирийското писмо.

През октомври 1844 година намерените от Бота релефни плочи и летописни текстове, заедно със статуите и блокове от колоните, започнаха необикновено пътуване. От Хорсобад скъпоценният товар се залюля на рибарски лодки и салове по течението на р. Тигър. В Басра, на Персийския залив, параходът «Корморан» прие ценната стока и отплава с нея за Европа. Париж преживя голяма сензация, която заинтересува широката общественост така силно, както и учените.

В прекрасните помещения на Лувър, пригодени от Персие и Фонтен, «гражданският цар» Луи Филип откри на 1 май 1847 година с тържествен акт галерията на първите истински предмети от царството на библейските разкази. С това беше основан първият асирийски музей на света.

Хълмовете на старата Ниневия подариха на новия свят най-голямата сбирка от исторически документи на древността.

Историята на тяхното откриване не мина без горчива прибавка за Франция. Но когато започнаха английските изследвания, французите бяха вече запазили една част от хълмовете за себе си.

В територията на английските разкопки беше разкрит един грамаден дворец, установи се наличността на историческата, библейската Ниневия. Какво обаче дремеше в земята оттатък, в сектора на Франция? Надзирателят по разкопките Расам се възползва от един благоприятен случай. Той използва отсъствието на своя шеф, ръководителя на разкопките Роулинсън, както и сребристоясната лунна светлина, за една смела екскурзия в запазената област на французите. Там той се натъкна веднага на двореца на Асурбанипал, с прочутата библиотека на този владетел, най-прочутата впрочем в древния Изток, двадесет хиляди плочи с клиновиден шрифт се отправиха към Британския музей.

Те съдържат историческата и духовната същност на Двуречието, на неговите народи, царства и съдби, на неговите култури и религии, между това и историята на сумерите за всемирния потоп, както и епоса на Гилгамеш.

Една заключена дотогава и тайнствена книга за историята на нашия свят разтвори неочаквано и широко страниците си една след друга. Владетели, градове, войни и събития, за които хората бяха слушали толкова дълго време само от Стария Завет, се разкриха пред тях като истински факти.

Между това отдавна бе забравено вече кое даде повод за всички тези вълнуващи изследвания и открития: без Библията те може би нямаше да бъдат постигнати никога!

В средата на миналото столетие бяха разкрити Ниневия, Саргоновата крепост, а от Тел нимруд — също и Калах, от Книга Битие, който «Нимрод съгради» (Бит. 10:11). Изминаха обаче нови десетилетия, докато грамадното число текстове на клиновиден шрифт бъде разгадано и преведено и стане достъпно за по-голям кръг от хора. Едва в края на последното столетие се явиха някои произведения на учените, обхващащи преводите на част от тези текстове, между които и летописите на познатите ни от Стария Завет асирийски владетели «Теглатфеласар», или «Фул», «Саргон», «Санхериб» и «Асар-Хадон».

Оттогава те се числят в целия свят към постоянната наличност на университетските и държавните, институтските и семинарните библиотеки. Това е безпримерна съкровищница, която се изучава и ползва ревностно от историци, асиролози, от студенти по богословие — тоест от специалисти. Но кой иначе ги чете, кой ги познава? В случая, ако се вземат само релефите, към Библията би могла да се прибави лесно една многостранна и нагледна историческа книга с картини!

Асирийските документи съдържат множество интересни и поучителни неща, които потвърждават историческата достоверност на Библията. В Саргоновата крепост при Хорсобад Бота намери бюлетините на Саргон за неговите бойни походи към Сирия, Палестина, след превземането на Самария в Израил.

«... В първата година от царуването ми обсадих и завладях Самария.» Цар Саргон II управлява от 721 до 705 година преди Христа. Следователно северното царство Израил е пропаднало в 721 година преди Христа (4 Цар. 17:6).

«Там заселих хора от земите, военнопленници, взети от мене. За техни губернатори назначих мои чиновници, наложих им такси и данъци като на асирийците», се казва в летописите по завладяването на Самария. Старият Завет описва употребената и в този случай тактика на обезлюдяване от страна на безмилостните диктатори, приложена тогава от асирийците за пръв път в голям световен мащаб: «Но царят на Асирия заповяда да доведат хора от Вавилон, от Хута, от Ава, от Емат и Сепарваим, и ги засели в градовете на Самария, вместо израилевите синове. И те завладяха Самария и почнаха да живеят в градовете й» (4 Цар. 17:24).

Десетки и десетки хиляди човешки същества бяха прогонени със сила от тяхната родина и заселени принудително в чужди страни, а местата им бяха запълнени с хора, отвлечени от други земи.

Целта беше ясна: националната особеност и свързаният с нея стремеж към съпротива трябваше да бъдат съкрушени. «Плодородният Полумесец» беше преоран, народите бяха разхвърляни безредно, многообразната поредица от раси и религии беше превърната в хаос.

Съдбата на Самария не бе друга. Нейното пъстро, събрано отвсякъде население бива наречено по-късно «самаряни». Думата «самарянин» става оскърбителен прякор и служи като израз на отвращение. Те биват обречени на презрение както в национално, така и в религиозно отношение: «Защото иудеите нямат нищо общо със самаряните» (Иоан. 4:9). Пръв Иисус разказа притчата за милостивия самарянин, превръщайки по този начин една оскърбителна дума в понятие за истинска любов към ближния (Лук. 10:30 и сл.).

Народът на северното царство, а заедно с него и царската власт загинаха, погълнати от населението в чужди земи, и не се появиха никога вече в историята. Всички изследвания за местопребиванието на 10–те колена, които имаха там своята родина, не са дали до днес никакъв резултат.