Елена г. Вайт

Тези, които се намираха в дома на с. Вайт, си ползваха с достатъчна толерантност относно личната си диета.

"Аз не се считам критерий за тях. Оставям всекиго да следва собствените си идеи относно това, какво е най-добре за него. Не обвързвам ничия съвест с моята...В моето семейство има някои, които много обичат фасул, когато за мене фасулът е отрова. Масло никога не се слага на моята маса, но ако членовете на моето семейство изберат да употребят малко масло настрана от масата, те са свободни да сторят това. Нашата трапеза се слага два пъти през деня, но ако има някои, които искат да ядат нещо вечерта, няма правило, което да им забрани да го сторят." (Съвети за диета и храна, стр. 491)

Дисциплината в дома на с. Вайт

Макар тежко натоварен с много проблеми, заетата майка не пренебрегваше възпитанието на децата си. Домашната дисциплина беше здрава, но се провеждаше с любезност, която разбира другия, и с любов. Тя се стремеше да избягва кризи и постоянно се стараеше да ръководи умовете на момчетата така, че да засили характера и да развие волевата сила. Подходящи и прости подаръци насърчаваха послушание и добро поведение. Примамките извън дома биваха често оставени настрана, посредством невинни удоволствия в къщи. Телесно наказание биваше прилагано много рядко и то след тих разговор и сериозна молитва.

Разбира се проблеми възникваха. Момчетата на с. Вайт не бяха образцови. Но споровете се уреждаха бързо и с решителност. Майка им свидетелствуваше: "Никога не позволих на моите момчета да мислят, че те в детинството си могат да ми вадят душата. Никога не позволих на себе си да изказвам груба дума... Когато духът ми биваше възбуден, когато чувствах себе си някак си предизвикана, аз казвам: "Деца, нека оставим това сега; няма да казваме нищо повече по това сега. Преди да си легнем ние ще поговорим по това." Като имаха всичкото това време, за да размишляват, вечерта те бяха се поуспокоили и аз можех да ги управлявам много добре." (М.С., 82, 1901 г.)

Честото отсъствие на единия или двамата родители затрудняваше задачата на възпитанието на децата. Докато пътуваше, майката поддържаше тясна връзка чрез чести писма с растящите момчета.

Домът в по-късни години

След смъртта на бр. Джеймс Вайт в 1881 г., с. Вайт продължи да поддържа своя собствен дом. По това време децата бяха вече създали свои семейства и семейството се състоеше главно от нейните литературни помощнички, домашната помощ и достойни младежи, на които помагаше в училище и понякога работници или миряни, които имаха нужда от грижи. Повечето от отговорностите за вървежа на дома бяха легнали сега върху домакинята и с. Вайт изпълняваше поста на милостива стопанка. След деня, зает с писане, семейното богослужение често биваше допълвано като с. Вайт разказваше опитностите от ранните дни на Делото.

В Австралия домът на с. Вайт в Сънисайд Коорабонг, беше дейно място, семейството броеше от 10 до 16 души. (Съвети по диета и храна, стр.488) Къщата увеличена с палатки, служеше както за жилище, така и за канцелария. Едно от първите здания в имота на новото училище беше често място за спиране на гостуващи работници или за тези, които се присъединяваха към училищния персонал. Това бяха пионерни дни и при предметите от първа необходимост трябваше да се упражнява най-строга икономия и все пак, масата доставяше здравословна задоволителна храна. "Зърнени храни и зеленчуци и пресни и консервирани плодове съставляваха нашата храна на масата." - писа тя в 1896 г. (там, стр. 489) Имаше достатъчно място и с. Вайт планира овощна и зеленчукова градина. Решена да "направи своя пустинен дом да процъфти като роза" (Писмо 59, 1898 г.), тя отдели обилно място за цветя. Тя искаше да направи своя дом красив със създадените от Създателя природни неща. Тя възнамеряваше да направи овощната и другите градини "нагледен урок за тези, които предпочитат да просят, вместо да работят." (Писмо 128, 1899 г.)

Домът на с. Вайт отекваше от щракането на пишещите машини, които бяха заети в копиране писма и статии и ръкописи на книги. Но една сутрин - вторник, всичко това беше замълчало, когато голямата трапеза стана постановка за сватба. Това беше приятна, но тържествена свята служба, в която с. Вайт взе участие като произнесе молитвата. Тя докладва, че нямало "никакви леки шеги и глупави приказки" (М.С.,23, 1894 г.).

Понякога трябваше да се правят приспособления в стаята, за да се направи място за някого, който се нуждаеше от лечение и добра храна, но не можеше да си позволи да се грижат за него в някой институт. Такава една личност беше на гости в 1898 г. "макар че ние трябваше да притесним семейството си, за да сторим това." - пише с. Вайт. По-нататък се казва, че "тя бе третирана като член на моето семейство, без да плати нито стотинка. Аз мислех, че Исус би сторил точно това."

В дома Елмсхавен, Св. Елена

Когато с. Вайт се установи в Елмсхавен, близо до Св. Елена, Калифорния, тя беше в напреднала възраст. Семейството й се състоеше от нейните помощници в канцеларията и в дома. Макар че времето й и силите й бяха отдадени почти напълно на писане и говорене, тя намираше отдих в някаква работа около чифлика или дома. За беда на нейната лична секретарка Сара мак Ентерфер, понякога тя се изплъзваше за да посети някои съседи, без да каже на семейството си къде отива. На 75 годишна възраст тя отдели един ден, за да отиде с кола в планината, "за да набере череши - малки черници", за да ги консервира. "Нашите каруци - обясняваше тя - бяха докарани под дърветата и аз набрах права." (писмо 121, 1903 г.) Друг път тя отиде с каруца с бр. Джеймс, нейният добър чифликчия, "за да види черното теле", защото тя се безпокоеше да види дали "то е добре след продължителния дъжд". (писмо 91, 1904)

С. Вайт се радваше да наблюдава напредъка на зеленчуковата градина и растежа на плодните дървета, но в цветята тя намираше особено удоволствие. Дори в своята напреднала възраст тя се грижеше за добруването на членовете на нейното семейство и за нейните гости. Тя силно желаеше да бъдат удобно настанени и да бъде сигурна, че храната е апетитна и достатъчна.

През последните три години от своя живот, по-малко време тя посвещаваше на писане и често бе намирана да чете своята Библия, своите книги и нашите писания. Ежедневният вестник я държеше в течение на световните събития, които всички сочеха на близкото идване на нейния Спасител. Това беше с. Вайт - домакинята.

Като съседка

Когато законникът дойде при Спасителят, за да Го пита, кой е пътят за вечният живот, разговорът се обърна, какво трябва да бъде отношението на човека към съчовеците му. В отговор на въпроса "Кой е мой ближен", Исус разказа историята за добрия самарянин. Дойде се до заключението, че истински съсед е онзи, който прави каквото може, за да помогне на тези, които около него са в нужда. Дела на любезност към съседите, разбира се, не са неща, които трябва да се разправят. Но тук и там ние намираме информации, които ни помагат да разберем, че както е изяснено в притчата, Джеймс и Елена Вайт са се стараели да бъдат добри съседи. От най-ранния дневник на Елена Вайт, с който разполагаме, получаваме сведения за първоначалното организиране на нашите конференции и институции, както и определянето на нашето име като деноминация. Тази малка книжка, носеща дата от 1859 г., дава доклад за един период, скоро след настаняването на бр. и с. Вайт в собствения им дом в Батъл Крик, Мичиган. Отбелязаното за 2 януари докладва, че с. Вайт е дала едно наметало и рокля на една нуждаеща се сестра, а вписването на следния ден докладва, че тя е извършила работа за някои нуждаещи се сестри. Два дни по-късно - 05.01., макар че е била много заета с подготовката за едно продължително пътуване, тя била принудена да отиде до магазина и да помогне при избирането "на някои неща за Роксана."

На следния ден намираме, че тя дава "полуупотребявана дреха" за нуждаеща се майка на едно момиче, което работело в нейния дом. При това тя възкликнала: "Дано Господ се смили над нуждаещите се! Между многото вписвания в дневника намираме често да се споменава за подпомагане на хора в бедствено положение. Ето едно такова за един вторник:

"Ходих в канцеларията. Посетих с Сара и майка й. Сара ми даде една малка рокля и две престилчици за бебето на с. Рател... Отидох с каруца до града и купих няколко неща. Купих малка рокличка за бебето на с. Рател. Отидох в канцеларията, помогнах им там малко. След това отидох в къщи за обяд. Изпратих малкото неща на с. Рател. Мери Лоубороу изпраща също една малка рокличка, така че тя ще премине за сега добре.

О, да биха знаели всички каква е радост да даваш на бедните, да правиш добро на другите, да правиш другите щастливи! Дано Господ отвори сърцето ми, за да сторя всичко според силите си и да облекчавам тези, които са около мене! Да ми даде да чувствам неволята на брата си!" - 1 март 1859 г.

Като обръщаме страниците на тази повредена от времето книжка, намираме записани много дела на любезност към съседите. За 21 април след писането на писмената й работа, намираме думите: "Събрахме лепта около 7 долара, за да им помогнем. Купихме някои неща за ядене и им ги занесохме."

Грижа за болни

След видението от 6 юни 1863 година, когато на с. Вайт бе открито, че основната причина за болестите е престъпването на природните закони, показано й бе от колко голяма полза е за оздравяването да се сътрудничи на природата. Когато в семейството на с. Вайт се появяваше болест, със забележителен успех се употребяваха прости и разумни методи на лечение. А после, когато биваха често викани да помагат със съвет и помощ при някои болни съседи и приятели, те се отзоваваха. За такива неща с. Вайт споменава в едно писмо до приятели в Батъл Крик от 1903 година:

"Преди основаването на нашия санаториум, съпругът ми и аз ходехме от къща на къща да лекуваме. Под Божието благословение ние спасихме живота на много страдащи." - писмо 45, 1903 г.

"Приемахме в къщи случаи, които лекарите бяха отписали от живота. Когато не знаехме какво да сторим за тях, ние се молехме на Бога най-усърдно и Той винаги изпращаше Своето благословение. Той мощният Лечител. Той работеше с нас. Ние никога не сме имали време или случай да преминем през някакъв медицински курс. Но ние имахме успех когато действахме м страх Божий и Го търсихме на всяка крачка... Ние свързвахме молитвата и работата. Употребявахме прости водни процедури и след това се опитвахме да отправим очите на пациентите към великия Лечител. Ние им казвахме какво може да стори Той за тях." - МС, 49, 1908 г.

В тези ранни дни на вестта, преди да е имало редовна издръжка на Делото, каквото познаваме днес, понякога различни работници изпадаха в нужда. В изявления, направени от такива страни, се споменава често за периоди от седмици или месеци, когато са били гости в дома на с. Вайт, без да плащат нещо. Не само работници, но понякога и обикновени членове са били подпомагани по такъв начин. Като пример намираме в докладите от 1868 година, че бр. и с. Вайт, докато се намирали в Гренвил, Мичиган, научили за една сестра, която пътувала по работа, сериозно се разболяла и се намирала в един хотел. Тя е потърсили и прибрали в къщи, където останала докато те били сигурни, че тя е вече в състояние да бъде изпратена в здравния институт в Батъл Крик. Те прибрали в къщи децата на тази страдаща сестра. Минали се пет месеца докато майката могла да поеме отново работа и грижата за семейството си.

В дневника за същата година е описан ежедневно случаят, станал със Сенека Кинг, който при нещастие получил фрактура на черепа. Той бил прибран в дома на с. Вайт и Гренвил и те се грижели за него дни и нощи, когато животът му висял на косъм, докато най-после той оздравял. За да направи място на този пациент, с. Вайт е трябвало да извършва своята работа в една недовършена стая. Трябвало да се направят и много други приготовления, за да посрещнат необикновените нужди на този съсед.

При своите дълги пътувания тя се запознавала с много нуждаещи се семейства. И макар че често не можела да даде нужната помощ, тя правела каквото могла. Понякога това се състояло в плетене на топли дрехи за такива, които работели на студени места. Докато била в Европа, тя дошла в допир с някои семейства, за които знаела, че ще страдат, ако не им помогне. Като се върнала в Америка, тя отделила време да им оплете чорапи, които им изпратила. Може да се каже, че плетенето е било нейното хоби.

В Австралия като съседка

Изглеждаше, че във всяка страна имаше случаи да се помага на болни и нуждаещи се. Така е било и в Австралия, защото с. Вайт е била там по време на финансова криза. В съседство на своя дом с. Вайт открила много бедстващи семейства и макар нейните собствени източници да са били ограничени, тя не могла да ги отмине, без да сподели с тях нещо. Доставяла им храна. Понякога е пътувала с кола на далечни разстояния, за да предаде храната. При други случаи давала дрехи. Те невинаги били готови дрехи. Купувала е по цял топ доброкачествен плат и го разпределяла между нуждаещите се семейства. Ако домакинята не е могла да ушие сама необходимите дрехи, тогава някои от помощниците на с. Вайт бивали изпращани при майката да я научат как да ушие дрехите.

В тази страна върлували много болести. За някои болни се грижели в дома си, а за други изпращала личната си секретарка и придружителка при пътуванията - Сара Макентерфер, за да помага. За известно време в Авондале, времето на г-ца Макентерфер било почти всичкото заето в работа като на една обществена милосърдна сестра.. Бил измислян всеки възможен начин, за да се помогне на нуждаещите се. Можем да получим малка представа за това от няколко думи, написани в 1894 г.:

"Купихме дърва за нашите братя съселяни и след това се опитахме да намерим работа за техните синове и дъщери. Но ние се нуждаем от голям благотворителен фонд, от който да теглим, за да запазим семейства от гладна смърт... Разделихме домашните си запаси от провизии с такива семейства. Понякога съм извървявала по 11 мили, за да помогна на такива в належащите им нужди." - писмо 89, А, 1894 г.

Ние виждаме нейната тактичност в тази работа при помагане на едно семейство:

"Аз се заинтересувах за случая... Постарах се да предвидя неговите нужди и никога да не го поставя там, където да бъде принуден да проси за работа. Докато бях в Коранбонг, аз се постарах да дам пример, как трябва да се подпомагат нуждаещите се. Ас се опитах да работя по начин, показан ми от Господа." - писмо 105, 1903 г.

"Миналата вечер ние имахме Тавита в нашия дом. Моите работнички които ми помагаха в моите статии за списанията и готвят, и шият; всичко пет, стояха те до среднощ, за да кроят дрехи. Те приготвиха три чифта панталони за децата на едно семейство. Две шевни машини шиеха до среднощ. Мисля ,че едва ли е имало по-щастлива група работници от тези момичета миналата вечер." - писмо 113, 1897 г.

Че е имало много случаи за подпомагане личи от следното:

"Не е нужно да търсим случаи, те ни търсят. Тези неща се налагат на нашето внимание. Ние не можем да бъдем християни и да ги отминем като кажем: "Топлете се и хранете се", а да не сторим нищо за да ги стоплим и облечем. Господ Исус казва: "бедните имате всякога с вас." Те са Божието наследство за нас" - Маноскрипт, 4, 1895 г.

Различни домове на семейството

Практиката на семейство Вайт беше да притежава собствен дом. Тя чувстваше, че това е мъдра практика. Така, по различни времена, те притежаваха скромни имоти в Батъл Крик, Мичиган и в Хулдсбург и Сакланд, Калифорния. По-късно, след смъртта на бр. Вайт, с. Вайт притежаваше домове в Авонделе, в Австралия и в св. Елене, Калифорния. Зданията бяха добре поддържани, а земята се подобряваше. Тя чувстваше, че истинското християнство се отразява в дома и в помещенията. Тя се радваше много, когато съседите я посещаваха, а и тя често ги навестяваше.

Тя намираше особено удоволствие в дома Елмсхавен, близо до св. Елена, където живя последните 15 години от своя живот. Къщата, разположена на малка могила, беше добре заградена. Около нея имаше овощна градина, лозе, градина, после сено и пасища. На всички страни на около имаше хълмове с гори и от хълма на север санаториума св. Елена поглеждаше към нейното място. Кратко след придобиване на този имот, тя повика от Австралия бр. Ирам Джеймс да дойде да се грижи за чифлика. Неговото семейство скоро бе удобно настанено в една малка къщичка на изток. През рекичката на югоизток имаше парче място с гора и градинско място, което тя даде на своя син - В.С.Вайт. Там той си съгради къща и настани своето семейство. Тя беше на около 5 мин. ходене пеша от нейния дом.

На юг имаше две къщички. Те се заемаха от семействата на нейните чиновнички. Много по-късно беше изградена къща за секретарката не много далеч на север. Друга малка къщичка близо до нейния дом приютяваше друго семейство на помощница.

Със задоволство тя мислеше за тези семейства около нея. Тя често ги посещаваше и често отиваше по-нататък при други съседи в долината. Тези посещения й даваха почивка и оставяха скъпи спомени в умовете на тези, които посещаваше.

Пътуване с каруца сутрин

В по-късните години на своя живот с. Вайт имаше особен случай да излиза навън с каруца някоя приятна сутрин. Обикновено я придружаваше някоя от нейните помощнички. Тези пътувания я развеждаха нагоре и надолу по планината, а много пъти по тесните извиващи се пътища по морското крайбрежие. Тези екскурзии й доставяха приятно развлечение и разширяваха запознанството й в съседството.

И когато не беше дома, когато не можеше да се нагоди, тя продължаваше тази практика. В 1904 г. тя прекара една година в Такома Парк, Вашингтон, Д.С. и често пътуваше с каруца из горите и парковете. Едно такова пътуване й достави приятна опитност, за която тя като човек почувства малко гордост, защото тя срещнала президента Рузвелт. Тя говори за това в писмо до своя син:

"Преди няколко дни сестра Хол, Сара и аз отидохме за дълго пътуване с кола в парка Рол Крик. Това е много красиво място. Рядко съм пътувала по по-добри пътища. Това е народен парк. Тук президентът прави своите езди. Тези пътувания приличат, да, дори повече на онова, което съм видяла в Дания или Швейцария. При пътуването си ние срещнахме президента. Той ни се поклони когато ние минахме край него." (писмо 357, 1904 г.)

Много от жителите с радиус от 10 мили около нейния дом бяха от европейско потекло. Главното им занятие беше лозарство и винарство. Точно над могилата имаше голяма каменна винарница, минаваше много години за най-голямата в света. Адвентистите от седмия ден със своите въздържателни принципи не бяха познати на тези хора.

Тези обстоятелства обаче не възпряха с. Вайт да свързва приятелски отношения с хората от околните чифлици. Когато пътуваше с каруца нагоре по долината, понякога тя забелязваше някоя майка на верандата или на двора. Често тя спираше и приказваше с жената. Тя не знаеше името й но това не бе пречка. Тя познаваше майчиното сърце и майчините проблеми. Често пъти тези посещения даваха случай за малко мисионска работа, било чрез думи, или - в по-малко щастлив случай - чрез дела.

Години след нейната смърт не малко от жителите на долината Непа си спомняха за елена Вайт като за "дребничката стара жена с бяла коса, която винаги говореше тъй нежно за Исуса.

Писателката

"Да пиша, да пиша, да пиша и да не отлагам; аз чувствам, че трябва да пиша." - писа с. Вайт в 1894 г. "Велики неща са пред нас и ние трябва да призовем народа от равнодушието му, за да се приготвят." - Писмо 12, 1884 г. В тези думи е обобщена целта на нейната най-важна работа, чрез която тя е най-добре позната днес.

Нейната опитност в детство и нейното възпитание не са били такива, че да мислим, че тя по природа е била годна да прекара целия си живот в писане. Образованието й е било ограничено. Но когато като момиче тя е била призвана от Господа, тя бе направена способна от Него за поверените й задачи. Тя ни описва картинно зова да пише:

"Рано в моята публична дейност аз бях замолена от Господа: "Пиши, пиши нещата, които ти са открити." По времето когато тази вест дойде до мене, аз не бях в състояние да държа устойчиво ръката си. Моето физическо състояние беше такова, че ми беше невъзможно да пиша."

"Но отново дойде словото: "Пиши нещата, които ти открих." Аз послушах; и в резултат, не мина много - когато можех да пиша страница след страница със сравнителна лекота. Кой ми каза какво да пиша? Кой укрепи дясната ми ръка и направи възможно за мене да употребявам перо? "Това беше Господ!" - Ревю енд Хералд, 14 юни, 1906 г.

Ако Господ би избрал като Свой вестител някой блестящ студент или някого в зряла възраст, с образование, някои можеха да кажат, че вестите не са продукт на Божия Дух, но имат произхода си в ума на писателя въз основа на предварително схванати идеи и предразсъдъци. Господ избра за Своята работа един скромен инструмент, за да може вестта да тече от него до църквата и до света без опасност от замърсяване и по такъв начин, всички да видят, че това е неговото дело.

От времето когато ръката й бе укрепена, назад в 1845 г., до края на нейния живот, Елена Вайт пишеше своите писания на ръка. Дори когато е имала на разположение секретарка, тя избираше да работи необезпокоявана, като пишеше внимателно. Някога тя пишеше на хартия за писма, понякога на големи листове, а друг път в тетрадки с линии.

Различни бяха обстоятелствата, при които с. Вайт пишеше. Тя бе доволна когато можеше да извършва работата си в къщи. За известно време в ранните дни в Батъл Крик тя работеше повечето пъти в дома, но понякога отиваше в канцеларията на Ревю, където споделяше стая със своя съпруг. Но в повечето случаи писането биваше вмъквано докато тя пътуваше, говореше. Но в повечето случаи писането биваше вмъквано докато тя пътуваше, говореше и посещаваше. Дневникът от 1859 г. ни дава възможност да надникнем в това: "Събудих се малко след 2 часа през нощта. Взехме влака в 4 ч. Чувствах се много нещастна (жалка). Писах през целия ден... Пътуването ни свърши в 6 часа след обед." (18.08.1859 г.)

Малко по-късно, при същото това положение, рано сутринта бр. и с. Вайт бяха заведени в дома на едни наши вярващи. Тя била тъй притисната от работата си, че макар "къщата да е пълна с гости" - докладваше тя - "нямам време да бъда при тях. Тя се затворила в една стая да пише." Дневник, 10.10.1859 г. В 1891 г. тя отбелязва във връзка с едно тримесечно пътуване из източните щати, че тя е "говорила 55 пъти и е написала триста страници...Господ е Онзи, Който чрез Духа Си ме беше подкрепил, благославял и поддържал." - М.С. - 4, 1891 г.

Докладва се, че на една конференция Елена Вайт била така заета с писането, че се принудила да пише през време на събранието през седмицата. Една сутрин тя седнала на масата точно пред амвона и постоянно пишела, докато бр. И.Н.Андрюс проповядвал. През време на обедната пауза тя била запитана какво е нейното мнение за качествата на бр. Андрюс като проповедник. Тя отговорила, че не може да изрази мнение. Това показвало напрегнато съсредоточаване в нейната работа.

Рано сутрин

Сестра Вайт често извършвала работата си в ранните часове сутрин, като си лягала рано вечер и си почивала малко през деня. Ще я оставим да ни разкаже тя това. Тя писала на един от нашите пионери работници в 1906 г.:

"Вечерта след съботата аз си легнах и починах добре, без болки, до 10 и половина часа. Не можах да спя. Бях получила наставление, аз рядко лежа в леглото след като получа такова наставление. Една група бе събрана в къщи и от Онзи, Който е всред нас, бе дадено наставление, което аз трябваше да повтарям и повтарям с перо и глас. Аз станах от леглото и в продължение на пет часа писах тъй бързо, колкото е възможно. После си починах в леглото за един час и отново спах.

Поставих работата в ръцете на моите преписвачи. В понеделник сутринта тя ме чакаше. Тя беше сложена отвътре вратата на моята канцелария в неделя вечер. Четири статии бяха готови, за да ги прочета отново и да направя нужните поправки. Работата е вече готова и част от нея ще замине с днешна поща.

Това е работата, която извършвам. Повечето от моето писане аз извършвам докато другите членове на моето семейство спят. Аз запалвам печката и тогава, без прекъсване понякога, пиша с часове. Аз пиша докато другите спят. Кой тогава е подсказвал на с. Вайт? Един определен вестител." (писмо - 28, 1906 г.)