Херман Хесе Играта на стъклени перли

Йозеф Кнехт бе вече почти двадесет и четири годишен. Със завършването на занятията във Валдцел приключваха ученическите му години и започваше времето на неговото свободно следване. С изключение на невинните момчешки дни в Ешхолц, те явно бяха най-веселите и най-щастливите в неговия живот.

Запазени са три такива животописа от Йозеф Кнехт, ще ги приведем дословно и ги смятаме за навярно най-скъпоценната част на нашата книга. Възможни са известни предположения дали той е написал само тези три животоописания, дали едно или друго не е загубено. Определено знаем само, че след предаването на неговия трети „Индийски животопис“ канцеларията на възпитателната колегия препоръчала на Кнехт за възможното бъдещо животоописание да избере исторически по-близка и по-богато документирана епоха и да положи по-голямо старание за историческите подробности. От разкази и писма знаем, че после всъщност той се занимава с предварителни изследвания за животопис от осемнадесетото столетие. В него възнамерява да се представи като швабски теолог, който по-късно заменя църковната служба с музиката, ученик е на Йохан Албрехт Бенгел, приятел на Йотингер и за известно време гостува в братството на Цинцендорф. Знаем, че тогава прочита и си води бележки върху много стари, отчасти отвлечени литературни произведения за конституцията на църквата, за пиетизма и Цинцендорф, за литургиите и църковната музика от онова време. Знаем, че тогава Кнехт е истински влюбен в магическата фигура на прелата Йотингер, че изпитва искрена любов и дълбоко уважение към магистър Бенгел — сам преснема неговия портрет и известно време той стои на работната му маса, и честно се старае справедливо да оцени Цинцендорф, който колкото го интересува, толкова го отблъсква. Накрая обаче той изоставя тази работа, доволен от това, което научава при нея, ала обявява, че не е в състояние да я превърне в животоописание, защото се е отдал на прекалено много единични изследвания и събрал подробности. Това изказване ни дава пълно право в приведените тук три животописа да виждаме повече творения и изповеди на поетична натура и благороден характер, отколкото работи на учен, с което нямаме намерение да ги подценим.

 За Кнехт обаче сега към свободата на ученика, комуто бе позволено сам да избира предмета на изследванията си, се прибавяха и други свободи и едно отслабване на напрежението, та нали той не бе само питомец като всички други, не само се подчиняваше на реда и строгата школовка, на точното разпределяне на времето през деня, грижовния контрол на преподавателите, тегнеше му и всичко усилно за ученика от елита. Заедно с това и свръх всичко чрез отношението си към Плинио той стана изпълнител на една роля и носител на отговорност, която отчасти го подтикваше интелектуално и душевно да стигне до границата на възможното и отчасти го обременяваше с тази дейна и едновременно представителна роля, с отговорност, която всъщност надвишаваше годините и силите му и често, достатъчно застрашен, можеше да я овладее само чрез свръхволева сила и дарование, а и без могъщата подкрепа отдалеч на магистъра по музика изобщо не би могъл да я изведе докрай.

 Намираме го, почти двадесет и четири годишен, в края на своите необикновени учебни години във Валдцел много зрял за възрастта си и някак пренапрегнат, но за учудване видимо с ненакърнено здраве. Не знаем от непосредствени свидетелства колко дълбоко цялата му същност е погълната от тази роля и това бреме и доведена почти до изнемога, подозираме го обаче, разглеждайки начина, по който той се ползва от свободата, за която жадува силно в първите години след завършване на училището. Кнехт, който през последната си учебна година стои на толкова представително място и до известна степен вече принадлежи към обществеността, веднага и напълно се оттегля от нея. Когато търсим следите от тогавашния му живот, добиваме впечатлението, че с най-голямо удоволствие би се скрил и че никоя среда и общество не му изглеждат достатъчно безобидни и никоя форма на съществуване достатъчно изолирана. Така и на няколкото дълги и бурни писма на Десиньори първоначално отговаря накратко и с неохота, а после изобщо ги оставя без отговор. Прочутият ученик Кнехт изчезва и вече не може да се намери; само във Валдцел продължава да цъфти неговата слава и с времето се превръща почти в легенда.

Може би тук е мястото да приведем и един друг откъс от писмото на Кнехт, който се отнася за играта на стъклени перли, макар че съответното писмо е изпратено до магистъра по музика най-малкото една или две години по-късно.

 „Мисля си — пише Кнехт на своя благодетел, — че човек може да бъде твърде добър, да, виртуозен играч на стъклени перли, навярно дори истински старателен Magister Ludi, без в действителност да прозира същинската тайна на играта и нейния най-дълбок смисъл. И би могло да се случи така, че тъкмо човек, който подозира и знае, ако стане специалист в играта или неин ръководител, да я застрашава повече от оня, който не прониква докрай в нея. Защото вътрешната страна — езотериката, — тайнството на играта като всички тайнства се стреми към единичното и всемирното, към глъбините, където властва само вечното дихание, удовлетворявайки себе си във вечно вдишване и издишване. Който би познал в душата си смисъла на играта докрай — всъщност вече би престанал да бъде играч, той би се откъснал, от многообразието и вече не би бил в състояние да изпита радост от търсенето, конструирането и комбинациите, защото ще преживява съвсем други удоволствия и радости. И тъй като смятам, че съм близо до смисъла на играта на стъклени перли, за мен и за другите ще бъде по-разумно да не я превръщам в своя специалност, а по-добре да се отдам на музиката.“

 Магистърът по музика, обикновено много пестелив в писането на писма, явно обезпокоен от това изявление, откликва с една приятелски предупредителна вест. „Добре е, че сам ти не изискваш един майстор в играта да бъде „езотерик“ в твоя смисъл, защото се надявам, че си го казал без ирония. Майсторът на играта или учителят, който преди всичко се и грижи за това, дали е достатъчно близо до вътрешния смисъл, би бил много лош учител. Аз например, откровено казано, през целия си живот никога не съм казвал на моите ученици нито дума за „смисъла“ на музиката; ако има такъв, той няма нужда от мене. Напротив, винаги обаче съм отдавал голямо значение на това учениците ми добре и точно да броят осмините и шестнадесетините. И все едно дали ще бъдеш учител, учен или музикант, имай уважение към „смисъла“, но не смятай, че той е нещо, което може да се изучи. С желанието да научат „смисъла“ някога историко-философите опропастиха половината световна история, откриха път за „епохата на вестникарските литературни притурки“ и са съвиновници за проливането на много кръв. И ако примерно трябваше да въведа ученици в Омир или гръцките трагици, нямаше да се опитвам да им внушавам поезията като проявление на божественото, а щях да се постарая те да проникнат в поезията чрез точно заучаване на нейните езикови и метрични средства. Грижа на учителя и учения е да изследва средствата и съхранява традициите, да опазва чистотата на методите, а не да предизвиква и ускорява онези вече неизразими преживявания, които са предопределени за избраните, които често биват сразени или жертви.“

 Накратко, има съмнения и вътрешна раздвоеност, играта е въпрос на живот, за момента е най-големият проблем на съществованието му и той в никакъв случай не възнамерява да облекчи терзанията си чрез благосклонни душевни пастири или да ги омаловажи чрез приветливо отвличащи учителски усмивки.

 Естествено Кнехт би могъл да направи основа на своето изследване всяка една от десетките хиляди вече играни и от милионите възможни игри на стъклени перли, знае това, но тръгва от онази, случайната, създадената в един ученически курс по схема, комбинирана от него и другарите му. Това е играта, при която за пръв път той схваща смисъла на всички игри на стъклени перли и съзнава, че е призван за играч. През тези години една схема на играта, записана с обичайната за него стенография, го придружава постоянно. В обозначенията, ключовете и сигнатурите, в абревиатурите на езика на играта тук са вложени формули от астрономическата математика, принципът на формата на една стара соната, едно изказване на Конфуций и тъй нататък. Читателят, който навярно не познава играта, би могъл да си представи една такава схема, подобна на схемата на шахматна партия, само че значението на фигурите и възможностите за техните взаимоотношения и влияния едни върху други многократно да се умножат мислено и на всяка фигура, всяко положение и всеки ход да се припише едно по-реално, свързано именно чрез този ход, конфигурация и тъй нататък символично очертавано съдържание. Студентските си години Кнехт посвещава не само на задачите, обхванати в плана на играта, съдържанията, принципите, произведенията и системите, които изучава най-точно, но в процеса на това учение изминава пътя през различните култури, науки, езици, изкуства и столетия; не по-малко той се посвещава и На непознатата за неговите учители задача по тези обекти да изучи най-точно системата и възможностите за изразяване на цялото изкуство на играта на стъклени перли.

 И за да споделим резултата предварително: той открива тук и там някаква празнина, нещо, което не го задоволява, но видимо, общо взето, нашата игра на стъклени перли издържа суровото изпитание, на което я е подложил, иначе накрая Кнехт не би се върнал към нея.

 Ако създавахме културно-историческа студия, то някои места и сцени от студентството на Кнехт биха били достойни за описание. Той предпочита, доколкото е възможно, такива места, където има условия да работи сам или поне със съвсем малко хора, и запазва благодарната си привързаност към някои от тези места. Често пребивава в Монтпор, понякога като гост на майстора по музика, а понякога, вземайки участие в музикално-исторически семинар. Два пъти го намираме в Хирсланд, седалището на ръководството на ордена, като участник в „голямото упражнение“, дванадесетдневния пост и медитацията. С особена радост, дори с нежност по-късно той разказва на близките си за „бамбуковата горичка“, прелестна отшелническа колиба, която е сцена на неговото изследване на И Дзин. Тук той не само научава и преживява най-решаващото и намира, насочван от странно предчувствие или предводителство, неповторима среда и един необикновен човек, именно така наречения По-стар брат, създател и обитател на отшелнически кът в китайската бамбукова горичка. Изглежда ни уместно да опишем по-подробно този забележителен епизод от студентските му години.

 Кнехт започна изучаването на китайски език и на китайските класици в прочутия Източноазиатски институт, от поколения включен в учебното селище по класическа филология, назовано „Свети Урбан“. Още там той напредна бързо в четене и писане, сприятели се с няколко от работещите в института китайци, научи наизуст известен брой от песните на Шъ Дзин, когато през втората година от престоя си тук почна все по-усилено да се интересува от И Дзин, книгата за преосъществяванията. По негово настояване китайците наистина му дадоха различни сведения, но без да го въведат в нея, в института нямаше учител за подобно нещо и когато Кнехт все отново излагаше молбата си да му предоставят учител за едно основно занимание с И Дзин, му разказаха за По-стария брат и неговата постница.

 От известно време Кнехт бе забелязал, че със своя интерес към книгата за преосъществяванията се насочва към област, на която в института не отдават особено значение, стана по-предпазлив в старанието си да получи по-пълни сведения за приказния По-стар брат и откри също, че този отшелник, макар да се радваше на известно внимание и дори слава, беше повече чудат самотник, отколкото учен. Долови, че в случая трябва сам да си помогне и колкото бе възможно по-бързо приключи с една започната семинарна работа и се сбогува. Тръгна пеш към местността, в която тайнственият отшелник засадил някога бамбукова горичка, може би мъдрец или майстор, а може би и безумец. Вече бе узнал нещичко за него: преди двадесет и пет години този човек бил най-надеждният студент по синология, изглеждал роден и призван за тази специалност, превъзхождал най-добрите преподаватели, все едно дали те били китайци по рождение, или произхождали от западните страни, по техника на писането с четчица, по разгадаването на старите йероглифи, правел впечатление с усърдието, с което се опитвал и външно да прилича на китаец. Така той упорито не заговарял всички висшестоящи — от ръководителя на семинар до майсторите — с титлите им, както било предписано и както постъпвали всички студенти, а с обръщението „мой по-стари брате“, което в края на краищата останало завинаги като прозвище на него самия. Той посвещавал особени грижи на оракулската игра и на И Дзин, която упражнявал майсторски с помощта на традиционните стъбла от бял равнец. След старите коментари върху оракулската книга негово любимо четиво била книгата на Чжуан Дзъ. Явно още тогава се долавял, както и Кнехт разбрал, рационалистичният и по-скоро антимистичен строго конфуциански дух в китайския отдел на института, защото По-стария брат го напуснал един ден, а там на драго сърце щели да го задържат като преподавател, и тръгнал да пътешества, взел само четка, паничка за туш и две-три книги. Насочил се към южния край на страната и скоро стигнал, като ту тук, ту там гостувал на братя от ордена, търсил и намерил подходящо място за замислената постница, след упорити писмени молби и устни настоявания си извоювал от светските власти, както и от ордена правото да засади това място като отшелник и оттогава живеел тук в една килия, устроена точно по старокитайски, ту осмиван като чудак, ту почитан като един вид светец, живеел в мир със себе си и със света, прекарвал дните си в медитация и преписване на стари ръкописни свитъци, когато не бил зает с работа в своята бамбукова горичка, която защищавала от северния вятър малката, грижливо поддържана китайска градина.

 Натам вървеше и Йозеф Кнехт, като често се спираше да почине, очарован от околността, която, след като бе изкачил планинските проходи, се разкри пред него от юг; сини и ухайни, огрени от слънцето тераси с лозя, кафяви зидове, по които пълзяха гущери, пищни кестенови лесове, една особена смесица от южен и високопланински пейзаж. Беше късен следобед, когато той стигна до бамбуковата горичка; навлезе в нея и с удивление видя китайски павилион сред причудлива градина; ромонеше извор, струята се стичаше по дървен улей, който отвеждаше водата в настлана с камъчета вада, оттам пълнеше зидан басейн, в чиито пукнатини бе избуяла зеленина, а в тихата бистра вода плуваха няколко златни рибки. Тихо и леко бамбуковите клони се люлееха на високите си тънки стебла, лехите бяха прорязани от каменни плочи, по които можеха да се прочетат надписи в класически стил. Един слабичък човек, облечен в сиво-жълт лен, с очила на сините с очакващ поглед очи, се вдигна от някаква цветна леха, край която бе клекнал, бавно се приближи до посетителя и невраждебно, но с непохватна плахост, каквато понякога проявяват живеещите в самота, насочи въпросителен поглед към Кнехт и чакаше какво ще каже той. Кнехт не без смущение изговори китайските думи, които си бе приготвил за поздрав.

 — Младият ученик си позволява да се представи на По-стария брат.

 — Прелюбезният гост е добре дошъл — каза По-стария брат, — един по-млад колега винаги е добре дошъл за кратък задушевен разговор на чаша чай, за него ще се намери и подслон, ако го желае.

 Кнехт направи дълбок китайски поклон и благодари, бе въведен в къщичката и нагостен с чай; после му показаха градината, камъните с надписи, езерото, златните рибки, чиято възраст също му бе съобщена. До вечерта седяха под полюшващото се бамбуково дърво, разменяха си любезности, стихове от песни и мисли на класиците, съзерцаваха цветята и се наслаждаваха на червения залез, който догаряше зад планинската верига. После се върнаха в къщичката, По-стария брат донесе хляб и плодове, на мъничкото огнище изпече по една чудесна питчица за себе си и за госта и когато се нахраниха, студентът бе попитан за целта на посещението му на немски и също на немски той разказа как е дошъл дотук и каква е молбата му, а именно, да остане толкова дълго, колкото По-стария брат би позволил, и да бъде негов ученик.

 — Ще говорим за това утре — каза отшелникът и предложи на госта одър.

 На сутринта Кнехт седна край водата със златните рибки, вглеждаше се в малкия хладен свят от мрак и светлина и вълшебно играещи багри, където в тъмносиньо-зеленото и мастилените глъбини се виеха златните тела и от време на време, тъкмо когато целият този свят сякаш бе омагьосан, притихнал завинаги и попаднал под властта на вълшебство, с едно леко гъвкаво и все пак заплашващо движение пращаха светкавици от кристал и злато през сънната тъмнина. Той сведе поглед, все по- и по-замислен и по-скоро замечтан, отколкото съзерцаващ и не усети кога По-стария брат бе излязъл от къщата с тихи стъпки, спрял пред своя тъй замислен гост и дълго го бе наблюдавал. Когато най-после Кнехт се отърси от своята вглъбеност и се изправи, другият вече не беше тук, но скоро го повика отвътре за чая. Размениха кратък поздрав, пиха чай, седяха и слушаха в утринната тишина малката водна струя на извора да звъни, мелодия на вечността. После отшелникът стана, зашета из несиметрично построената стая, междувременно поглеждаше с присвити очи към Кнехт и неочаквано попита:

 — Готов ли си отново да обуеш обувки и да продължиш да пътешестваш?

 Кнехт позабави отговора, но после каза:

 — Щом трябва, готов съм.

 — Ако освен това се налага да останеш известно време тука, ще бъдеш ли готов да се подчиняваш и да се държиш така тихо като златна рибка?

 Студентът отново потвърди.

 — Това е добре — каза По-стария брат. — Сега ще взема пръчиците и ще попитам оракула.

 Докато Кнехт седеше и колкото с голямо уважение, толкова и с любопитство гледаше, тих като златна рибка, другият извади от една дървена чаша, по-скоро вид колчан, шепа пръчици; това бяха стъбла от бял равнец, той внимателно ги преброи, върна част от снопчето отново в чашата, остави една пръчица настрана, раздели другите на две еднакво големи снопчета, задържа едното в лявата си ръка, с дясната, с острите си чувствителни пръсти взе няколко съвсем малки стъбълца от другото, преброи ги, сложи ги настрана, и все така, докато останаха съвсем малко, последните стисна между двата пръста на лявата си ръка. След като в това ритуално преброяване бе свел снопчето до няколко стъбълца, повтори същата процедура и с другото. Слагаше настрана изброените пръчици, вземайки двете снопчета едно подир друго отново, пак ги преброяваше, стискаше малките остатъци от тях между два пръста и всичко това пръстите му вършеха с пестелива, тиха пъргавина, всичко изглеждаше като тайно съобразяване със строги правила и хиляди пъти повтаряно виртуозно движение, някакво умение, превърнато в игра на сръчност. След като няколко пъти го беше повторил, останаха три малки снопчета и по броя на техните стъбълца той разчете знак, който с остра четка нарисува на малък лист хартия. Отново започна сложната процедура, пръчиците пак бяха разделяни на две еднакви снопчета, преброени, слагани настрана, стискани между пръстите, докато накрая пак останаха три малки снопчета, в резултат на което се получи втори знак. Те се движеха като че ли в танц, потропваха съвсем леко, удряха се една в друга, сменяха местата си, образуваха снопче, биваха разделяни, отново преброявани ритмично, с призрачна увереност. На края на всяко преброяване пръстите записваха един знак и най-сетне положителните и отрицателните знаци се подредиха в шест колонки. Пръчиците бяха събрани и грижливо положени в чашата, магьосникът се бе свил на пода върху тръстиковата рогозка и наблюдаваше дълго и безмълвно резултата от оракулското дирене.

 — Това е знакът Мън. Този знак носи името младежко безразсъдство. Горе е планината, долу водата, горе е Гън, долу е Кън. В подножието на планината блика изворът символ на младостта. Присъдата обаче гласи:
 Младежкото безразсъдство преуспява.

 Не аз търся безразсъдно младия,

 младият безразсъдник ме търси.

 С първото вещание предричам потребното.

 Пита ли повече, той само ми досажда.

 Ако ми досажда, не ще възвестя нищо.

 Постоянството е насърчително.
 От внимание и напрежение Кнехт бе затаил дъх. В настъпилата тишина той неволно въздъхна дълбоко. Не се осмели да попита. Но смяташе, че е разбрал: младият безразсъдник е дошъл, той може да остане. И още докато беше погълнат и очарован от непостижимата марионетна игра на пръстите и пръчиците, която толкова дълго бе наблюдавал, че му изглеждаше тъй убедителна и дълбоко символична, макар да не беше в състояние да отгатне нейния смисъл, прие резултата. Оракулът бе проговорил, решението му бе в полза на Кнехт.

 Не бихме описвали епизода толкова подробно, ако самият Кнехт не го разказва много често и с явно удоволствие на своите приятели и ученици. А сега да се върнем към нашия делови доклад.

 Кнехт остана за месеци в бамбуковата горичка и овладя манипулациите със стъбълцата от бял равнец почти тъй съвършено, както ги владееше неговият учител. Всеки ден по един час той го упражняваше в броенето на пръчиците, въвеждаше го в граматиката и символиката на оракулския език и го караше да се упражнява в писането и заучаването на шестдесет и четирите знака, четеше му на глас от старите тълковници, понякога, в особено добри дни, му разказваше по една история от Чжуан Дзъ. А между другото, ученикът се научи да се грижи за градината, да мие четките, да стърже тушовете, научи се също да приготвя супа и чай, да събира съчки, да наблюдава времето и да борави с китайския календар. Неговите редки опити да вмъкне в пестеливите разговори с учителя играта на стъклени перли и музиката бяха съвсем безрезултатни, сякаш ги насочваше към някой, който тежко чува. Те или биваха отхвърляни със снизходителна усмивка, или пък им се отговаряше с някаква пословица, като: „Гъсти облаци, никакъв дъжд“ или „Благородният е без недостатъци“. Когато Кнехт поръча да му изпратят от Монтпор малък клавикорд и всеки ден свиреше по един час, не последва никакво възражение. Веднъж Кнехт призна на своя учител: желае да стигне дотам, че да е в състояние да вгради системата на И Дзин в играта на стъклени перли. По-стария брат отвърна със смях: — Е, добре, опитай — каза той, — ще видим. Човек може да засади в света малка хубава бамбукова градина, но дали на градинаря ще се удаде да вгради света в своята бамбукова горичка, ми изглежда съмнително.

 Достатъчно за това. Ще споменем още, че няколко, години по-късно, когато Кнехт вече бе многоуважавана личност във Валдцел, покани По-стария брат да приеме преподаването по една специалност, на което той не отговори.

 Вижда се, че това бе старият спор между естетика и етика, той отново се разгаряше в душата на Кнехт. Неизговореният никога докрай, но и нивга непремълчан въпрос бе все същият, който се появяваше тук и там в ученическите му стихове от Валдцел така тайнствено и заплашително, въпросът, който не се отнасяше само за играта на стъклени перли, а изобщо за Касталия.

 — Ти ще видиш, че скоро ще настъпят неспокойни времена, може би войни, и е твърде възможно цялото съществуване на вашата Касталия отново да бъде поставено строго под въпрос.

 Йозеф не прие това твърде сериозно, само попита:

 — А ти, Плинио? Ще бъдеш ли „за“ или „против“ Касталия?

 — Ах — каза Плинио с принудена усмивка, — едва ли някой ще пита за моето мнение. Впрочем аз естествено съм за несмущаваното по-нататъшно съществуване на Касталия, иначе не бих бил тука. Все пак, колкото и скромни да са вашите претенции в материално отношение, годишно Касталия струва на страната една твърде прилична сума.

 — Да — засмя се Йозеф, — сумата, както ми казват, възлиза приблизително на една десета от това, което през военните времена на миналото столетие нашата страна е изразходвала всяка година за муниции и оръжие.

 Те се срещаха още няколко пъти и колкото по наближаваше краят на курса на Плинио, толкова по-усърдни бяха във взаимната си вежливост. Но и двамата се почувстваха облекчени, когато двете или три седмици изтекоха и Плинио замина.

 Майстор на играта на стъклени перли тогава беше Томас фон дер Траве, прочут, обиколил света и с богат житейски опит човек, сговорчив и крайно любезен към всеки, който се приближи до него, но най-бдителен и аскетично строг, що се отнася до играта, и много трудолюбив, което и не подозираха ония, които го познаваха само откъм представителната му страна, примерно, когато в празнични одежди ръководеше тържествената игра или посрещаше делегации от чужбина. Носеше се мълва, че бил хладен, дори студен човек на разума, чието отношение към естетическото било просто' вежливост. Понякога сред младите и запалени любители на играта на стъклени перли се чуваха за него по-скоро пренебрежителни оценки, грешни, защото макар да не беше ентусиаст и в тържествените публични игри по-скоро да избягваше включването на големи, вълнуващи теми, то неговите блестящо изградени и ненадминати по форма игри разкриваха за познавачите най-близката му свързаност с дълбоките проблеми на света на играта.

 Един ден Magister Ludi покани Йозеф Кнехт при себе си, прие го в своето училище, в домашно облекло, и го попита ще му бъде ли възможно и приятно през следващите дни винаги по това време на деня да идва при него за половин час. Кнехт никога досега не бе оставал сам с магистъра. Той прие тази заповед с удивление. За днес майсторът му поднесе обемист ръкопис, предложение от някакъв органист, едно от неизброимите предложения, чиято проверка спадаше към задачите на върховната служба на играта. Най-често се касаеше за молби в архива да бъдат включени нови материали: някой си например беше проучил основно и твърде точно историята на мадригала и в развитието на стила бе открил една крива, която обозначаваше музикално и математически, за да бъде приета в езиковото богатство на играта. Друг бе проучил латинския език на Юлий Цезар и неговите ритмични особености и при това бе намерил поразително съзвучие с резултатите от широкоизвестното проучване върху интервалите във византийската църковна песен. Или пък някакъв мечтател, за кой ли път, бе открил нова кабала за нотното писмо от петнадесетото столетие, да не говорим пък за бурните писма от заблудените експериментатори, както умееха да извличат най-чудновати заключения от сравняването на хороскопите на Гьоте и Спиноза и да прилагат често твърде хубави, външно убедителни многоцветни геометрични чертежи към тях. Кнехт се зае с усърдие с днешното предложение, той самият често бе имал подобни идеи в главата си, макар и да не ги беше пращал; всеки активен играч на стъклени перли естествено мечтае за едно постоянно разширяване на областите на играта, докато тя обхване целия свят, нещо повече, в представите си и в своите лични упражнения той неизменно внася тези разширения и лелее мечтата ония, които изглежда, че се утвърждават, да се превърнат от частни в официални разширения. Същественият последен финес на частната игра на много опитните играчи се състои тъкмо в това, че те дотолкова владеят изразителната, даващата имена и форма сила на законите на играта, че от всяка комбинация с обективни и исторически стойности могат да почерпят съвсем индивидуални неповторими представи. По повод на това един високоценен ботаник направи веднъж забавна забележка, като каза:

 — При играта на стъклени перли трябва всичко да е възможно, дори примерно някое растение да беседва с господин Линей на латински.

 И тъй, Кнехт помагаше на майстора при анализа на предложената схема, половин час измина бързо и на другия ден той се яви съвсем точно, така всеки ден в течение на две седмици Кнехт идваше, за да работи половин час сам с Magister Ludi. Още в първите дни му направи впечатление, че тези предложения — за него съвсем без стойност — грижливо се изучаваха докрай, въпреки че тяхната неприложимост се установяваше само с един изпитателен поглед. Той се учудваше, че майсторът отделяше време за тях, и постепенно започна да проумява, че тук същественото не бе да окаже услуга на майстора и да поеме малко от работата, а че тези задачи, все едно необходими или не, преди всичко бяха проверка за него, младия привърженик, направена в най-учтива форма и крайно грижливо. С Кнехт се случи нещо подобно на това, което някога в юношеството му бе възникнало след появата на майстора по музика, сега той го схвана изведнъж по държането на другарите си, което стана по-плахо, дистанцирано, от време на време дори иронично-почтително; подготвяше се нещо, той го долавяше, но вече не се чувстваше така щастлив, както някога.

 Подир последните им занимания майсторът на играта на стъклени перли със своя малко висок и любезен глас, при подчертано точен изговор, без каквато и да е тържественост му каза:

 — Е, добре, утре няма защо вече да идваш, за момента работата ни е приключена, във всеки случай аз скоро отново ще те обременя. Благодаря ти много за сътрудничеството, беше ми особено полезно. Впрочем аз съм на Мнение, че ти трябва да подадеш молба за приемането ти в ордена, на трудности няма да се натъкнеш, вече съм уведомил властите на ордена. Съгласен си, нали? — после, ставайки, той добави: — Още една дума между другото. Вероятно и ти си склонен, както повечето добри играчи на стъклени перли правят в младостта си, да си служиш с нашата игра като един вид инструмент за философстване. Разбира се, само моите думи няма да те излекуват от това и все пак ще ти кажа: трябва да се философства единствено със законните средства, с тези на философията. Нашата игра обаче не е нито философия, нито религия, тя е самостоятелна дисциплина и по характера си най-много се родее с изкуството, това е едно изкуство sui generis²¹. Напредва се, когато човек се придържа към тази същност, а не когато я съзнае едва след сто неуспешни опита. Философът Кант — вече малко го познават, но той беше умна глава — казва за теологическото философстване, че то било „вълшебна лампа на фантазията“. Не бива да превръщаме нашата игра на стъклени перли в такова нещо.

 Йозеф беше изненадан и от сдържано вълнение едва дочу това последно предупреждение. Светкавично му мина през ума: тези думи означават край на свободата, завършване на студентството ми, приемане в ордена и скорошно включване в йерархията. Той благодари с дълбок поклон и скоро след това отиде в канцеларията на ордена във Валдцел, където видя, че името му действително е нанесено в списъка на тези, които ще бъдат новоприети. Знаеше, както всички студенти от неговата степен, правилата на ордена сравнително точно и си спомняше определението, че всеки член на ордена, който има служебно положение от по-висок ранг, може да извърши церемонията по приемането. Затова изказа молбата церемонията да се извърши от майстора по музика, получи разрешение и кратка отпуска и на следния ден замина при своя благодетел и приятел в Монтпор. Завари достопочтения старец малко болен, но той пак го поздрави радостно с „добре дошъл“.

 — Ти идваш, сякаш съм те извикал — каза старият. — Скоро аз не бих имал право да те приемам като млад брат в ордена. Имам намерение да се оттегля от длъжността си. Моето напускане е вече разрешено.

 Самата церемония беше проста. На следващия ден магистърът по музика покани, както изискваше статутът, двама братя от ордена като свидетели, преди това Кнехт бе получил като задача за упражнение по медитация един израз от правилника на ордена, а той гласеше: „Ако върховната колегия те призове за една длъжност, то знай: всяко изкачване по стъпалата на службите не е крачка към свободата, а към обвързването. Колкото по-висока е длъжността, толкова по-дълбоко е обвързването. Колкото по-голяма е властта на една длъжност, толкова по-строга е службата. Колкото по-силна е една личност, толкова по-недопустимо е своеволието.“ Тогава се събраха в стаята за музика на магистъра, същата, в която някога Кнехт за пръв път бе въведен в изкуството на медитацията; магистърът помоли свидетелите да изсвирят за тържествения час хорал от Бах, след това един от свидетелите прочете извлечение от правилника на ордена, а магистърът по музика сам постави ритуалните въпроси и прие обета на младия си приятел. Той му подари още един час, прекараха го в градината и магистърът му даде приятелски указания в какъв смисъл трябва да усвои правилата на ордена и как да живее съобразно с тях.

 — Хубаво е — каза той, — че ти встъпваш в момента, когато аз се оттеглям, и запълваш празнината, сякаш съм имал син, който за в бъдеще вместо мен ще отстоява своето. — И когато видя, че лицето на Йозеф се натъжава, добави: — Само не ставай мрачен, аз също не съм. Наистина съм уморен и се радвам на отдиха, на който още ще се наслаждавам, и смятам, че ти достатъчно често ще вземаш участие в тези наслаждения, така поне се надявам. И следващия път, когато се видим, ще ми говориш на „ти“. Не можех да ти предложа това, докато още бях на длъжност.

 И той го изпрати с трогващата сърцето усмивка, която Йозеф познаваше от двадесет години.

 Кнехт се върна бързо във Валдцел, той беше получил оттам само три дни отпуск. С пристигането си веднага бе повикан при Magister Ludi, който го прие с някаква колегиална веселост и го поздрави с приемането му в ордена.

 — И за да бъдем напълно колеги и другари по работа — продължи той, — липсва само твоето включване на едно определено място в нашата йерархия.

 Йозеф леко се изплаши. Следваше, че загубва свободата си.

 — Ах — каза той смутено, — надявам се, че ще съм потребен на някое скромно място. И трябва да ви призная все пак, че се надявах още известно време да мога свободно да следвам.

 Магистърът се вгледа внимателно в очите му, без да скрие своята умна, леко иронична усмивка.

 — Известно време, казваш ти, но колко дълго е това?

 Кнехт се засмя смутено:

 — Наистина не зная.

 — Така и допусках — съгласи се магистърът, — ти още говориш като студент и мислиш със студентски понятия, Йозеф Кнехт, и това е правилно, но много скоро вече няма да е така, защото си ни потребен. Ти знаеш, че и по-късно, естествено и в по-висшите длъжности на нашата колегия можеш да получиш отпуск за изследователски цели, когато съумееш да убедиш колегията в стойността на тези проучвания; моят предшественик и учител например вече като Magister Ludi и възрастен мъж бе измолил и получил цяла година отпуск за изследване на Лондонския архив. Но той не го получи за „известно време“, а за определен брой месеци, седмици, дни. Трябва да се съобразяваш с това за в бъдеще. А сега имам да ти направя едно предложение: за една особена мисия ни е потребен човек с чувство за отговорност, който още не е известен извън нашия кръг.

 Отнасяше се за следното поръчение: бенедиктинският манастир „Мариафелс“ — едно от най-старите огнища на просвета в страната, — който поддържаше приятелски отношения с Касталия и преди всичко от десетилетия беше благосклонен към играта на стъклени перли, сега бе помолил за известно време да му предоставят един млад преподавател, който да въведе нови монаси в играта, както и да насърчи неколцината напреднали играчи от братството. И изборът на магистъра бе паднал върху Йозеф Кнехт. Затова той беше проверен така грижливо, затова бе ускорено и постъпването му в ордена.