ИНСТИТУЦИОНАЛНО УКРЕПВАНЕ НА КАТОЛИЧЕСКАТА ЦЪРКВА

Григорий І е роден в Рим към 540 г. Баща му, Гордиан, е богат патриций, който притежава обширни земи в Сицилия и палат в Рим. Григорий наследява това богатство, ала скоро го раздава за основаване на манастири и благотворителна дейност, а двореца си превръща в монашеска обител.

През 590 г. Григорий става папа. Времената са трудни, но царящото навсякъде безредие предоставя широки възможности за дейност на опитния политик. Лонгобардите - ариани опустошават Италия. Испания и Африка са обхванати от пълна анархия поради византийската немощ, нашествията на готите и арабското нахлуване. Във Франция се водят несекващи войни между севера и юга, а Британия, която по времето на Римската империя била християнска, се връща към езичеството след саксонското нашествие. Все още съществуват останки от арианството, а някои от епископите на католическата църква водят далеч не образцов живот.

С всички източници на безредие Григорий се бори енергично и далновидно. Преди неговия понтификат епископатът на Рим, макар и признаван за най-високопоставения в йерархията, не притежава никаква реална власт извън епархията си. Св. Амброзий например, който е в най-добри отношения с тогавашния папа, очевидно по никакъв начин не смята себе си за негов подчинен. Благодарение на личните си качества и отчасти на преобладаващата анархия Григорий съумява да утвърди папската власт, която е призната напълно от всички духовници на Запада, както и до известна степен от тези на Изтока.

Веднага след избора си за папа Григорий І се заема да сложи в ред управлението на папската област, известна като патримоний⁷ на Св. Петър. По времето на Григорий площта на патримония е между 2100 и 2900 км². От тези земи, разположени в Кампания, Африка, Сицилия и други места папството има значителен приход. До понтификата на Григорий І земите се управляват от ректор, който е светско лице. Новият папа променя тази традиция и започва да назначава духовници за ректори на църковното имущество. С това той цели не само да упражнява твърд контрол над финансите на папството, но и да съчетае функциите по управлението на църковното имущество с редица други задължения, които обикновено се възлагат на един духовник. Сред тях са назначаването на епископи в овакантените епархии, провеждането на местни синоди, борбата с еретиците, оказването на помощ на местните църкви и въздействието върху онези епископи, които се отклоняват от църковните норми за поведение и отношения с миряните. Със своите действия Григорий І успява забележимо да увеличи доходите на папството. Единственият упрек, който може да бъде отправен към него, е че той изтощава църковните финанси в непрекъснати дарения и благотворителност. Впрочем това едва ли може да бъде предмет на упреци, доколкото Григорий І възприема себе си единствено като управляващ имуществото на бедните, за които той никога не може да даде достатъчно.

В отношенията си със светските власти Григорий трябва внимателно да балансира между интересите на Византия и лонгобардите, които по онова време са двете основни сили в Италия. Папството формално се намира под закрилата на Византия (при избора на нов папа задължително се изисква съгласието на императора в Константинопол) и нейния екзарх (представител на императора) в Равена. Когато само няколко дни след интронизацията си Григорий І се сблъсква с претенциите на лонгобардите, византийският екзарх не предприема нищо, за да помогне на понтифекса. Папата разбира, че трябва сам да се справя с трудностите и след дълги преговори през 592 г. на своя глава сключва мир с лонгобардите. Разгневен от самоинициативата на папата екзархът Романус превзема и разрушава Перуджа, след което настъпва към Рим, където е приет от папата с подобаващи почести. През пролетта на 593 г. византийците се изтеглят от Рим, като оставят града на произвола на лонгобардите. През юни 593 г. техният крал Агилулф обсажда Вечния град и скланя да се оттегли едва след като получава значителна сума от папската хазна. Впоследствие папата прави опити да постигне споразумение с лонгобардите, като същевременно изпраща писмо в Константинопол, в което заплашва да сключи отделен мир с тях, независимо от волята на Византия. Император Маврикий отвръща с гневно писмо, на което папата – формален васал на императора – изпраща изключително рязък отговор. Все пак Григорий І се отказва от опитите за самостоятелни преговори с лонгобардите и изцяло разчита на византийското покровителство. През 595 или началото на 596 г. екзархът Романус умира и е наследен от Калиник, с когото папата е в добри отношения. През 599 г. най-сетне е сключен мир, който пропада през 601 г. по вина на Калиник. През 603 г. този екзарх е отзован и заменен от Смарагд. С негова помощ е сключен нов мирен договор с лонгобардите, който продължава да действа дори след смъртта на Григорий І.

Отношенията на папата със светските владетели илюстрират преди всичко нарастващата независимост на папството в Рим. Опитите на Григорий І да преговаря самостоятелно с лонгобардите, пряко волята на Византия, показват, че папата не желае повече да се примирява с ролята на васал на една империя, която е все по-неспособна да защити интересите на църквата. Не трябва да убягва от вниманието ни все пак, че Григорий І не се осмелява пряко да се противопостави на императора в Константинопол. Когато през 602 г. император Маврикий е свален от престола от малко известния центурион Фока, който освен всичко умъртвява и петимата синове на императора, за да се добере до престола, Григорий дава благословията си на узурпатора без да обръща внимание на начина, по който последният се е възкачил. Апологетите изтъкват в защита на Григорий, че той не е осведомен за поведението на Фока, ала ние можем да предположим, че дори и да е знаел за събитията, папата е бил добре запознат с морала на тогавашните авантюристи във властта и е осъзнавал невъзможността да се намеси по какъвто и да било начин в политическите събития в Константинопол.

Григорий І Велики полага и големи усилия за покръстването на варварите. Сред най-важните му дела е изпращането на Св. Августин в Англия за покръстване на англите. Св. Августин основава редица християнски църкви на мястото на езическите храмове, а също води с папата обширна кореспонденция по богословски въпроси.

Дейността на папа Григорий І Велики изиграва неоценима роля за възмогването на католическата църква. Ако Св. Августин поставя основите на католическата доктрина през Средновековието, Григорий І създава от Църквата добре организирана институция, която само след няколко века ще поведе борба за духовна доминация над целия християнски свят.

След края на понтификата на Григорий папите продължават с променлив успех да водят борба за независимост на престола в Рим. Като оръжие срещу домогванията на Византия за доминация на Апенинския полуостров папите използват лонгобардите.

През епохата на император Юстиниян Велики (527 – 565) Източната империя постига значителни военни успехи. През 533 – 534 войските на Юстиниан прогонват вандалите от Северна Африка, с успех завършва и кампанията срещу остготите в Италия през 535 – 554, през същата година са превзети и части от южна Испания.

Византийското присъствие в Италия създава предпоставки за подчиняване на папския престол на императора в Константинопол. Както видяхме на примера на Григорий І, папата няма власт да се противопоставя на могъщата Източна империя, доколкото тя лесно би могла да се справи с него благодарение на военната си сила.

В течение на седмото столетие папството се съюзява с лонгобардите, които по онова време изповядват арианската ерес. Въпреки продължаващото влияние на Византия в Италия, ударите на лонгобардите се отразяват все по силно на византийския авторитет в тези земи. През 751 г. лонгобардите превземат Равена, столицата на Византия в Италия, след което Източната империя никога вече не успяла да възроди влиянието си на Апенините. Въпреки че напредъкът на лонгобардите в северна Италия заплашвал и самото папство, той имал и един положителен аспект – папският престол получил най-сетне независимост от Константинопол.

За да избегне все пак лонгобардската опасност, папството потърсило съюз с династията на Каролингите, която узурпирала властта във Франция през втората половина на осми век. През 754 г. Папа Стефан ІІІ прекосил Алпите и посетил каролингския майордом Пипин, при което двамата се споразумели папството да получи военна закрила от франките срещу лонгобардите в замяна на църковното признаване на властта на Каролингите във Франция. Твърди се, че Пипин също дарил на папата цялата област Равена и всички земи, които до тогава принадлежали на византийската епархия в Италия. Византия се противопоставила на този акт, но доколкото не могла да наложи волята си чрез сила, това дало още по-голяма свобода на папството.

След като през 774 г. синът на Пипин, Карл Велики, окончателно сломил мощта на лонгобордите, съюзът между Каролингите и папството укрепнал още повече. Карл се превърнал в оръдие за разпространяване на католическата вяра и в крайна сметка бил коронясан за император през 800 г. в Рим.

Възникването на Свещената Римска империя бележи важен етап в развитието на средновековната теория за държавата и нейните отношения с църквата. Благодарение на това, че Карл Велики успява да подчини на властта си по-голямата част от Западна Европа, се появява нов авторитетна институция от светски характер, която започва да изявява все по-засилващо се желание за доминация в делата на Запада. Това тежнение скоро се сблъсква с намерението на църквата да се наложи над светските господари по силата на своя духовен авторитет, който тя смята за осветен от религията и поради това по-висш от властта на всяка светска институция. Както предстои да видим, зародилият се към началото на девети век дуализъм на авторитетите скоро ще се превърне в непримирим сблъсък между две могъщи институции и ще доминира политическите и интелектуалните тенденции на европейското Средновековие.

Тук е място да отбележим, че към началото на единадесети век църквата придобила неимоверен авторитет в очите на хората. Вярващите християни били убедени в неизбежността на Божия съд, който щял да ги разпредели между Рая и Ада, а свещениците до голяма степен се възприемали като предвестници на този съд. Ето защо хората ги възприемали като висш авторитет, а религиозният светоглед, който им гарантирал неограничена власт, бил единствената общовалидна за Европа интелектуална парадигма.

Религиозните ритуали имали дълбоко сакрално значение. Ако някой умирал анатемосан или отлъчен от Христовата общност, той отивал направо в Ада. Ако църквата наложела интердикт над някой човек – той бил прокълнат завинаги, ако интердиктът се разпрострял над цял град или област, там вече не се извършвали църковните ритуали – пеленачетата не били кръщавани, а мъртъвците не можело да бъдат погребвани. От Църквата зависел целият ход на човешкия живот, доколкото тя въплъщавала представите на средновековните хора за божественото предопределение и духовните норми на вярата.

Този непоклатим авторитет на църквата можел да бъде накърнен само отвътре – от недобросъвестни свещеници или боричкания за власт и влияние.

През осми и девети век папата наистина се освободил от влиянието на Византия, ала за сметка на това станал обект на домогванията на императорите на Свещената Римска империя. Същевременно изборът му често се определял от фракционните борби, които раздирали Рим; фракциите отвличали папата, сваляли го, хвърляли го в тъмница и се сражавали срещу него. По такъв начин папата се превръщал по-скоро в обикновен светски властелин, отколкото в непререкаем духовен авторитет. Неговата зависимост от боричканията на римските фракции трябвало да бъде прекратена; нещо повече – светските авторитети не трябвало да имат думата при определянето на духовния.

Същевременно доброто име на християнската Църква било застрашено и от още едно опасно явление – забогатяването на духовниците и симонията.

Ако през първите векове на християнството принадлежността към Христовата Църква можела да донесе единствено преследвания и мъченичество, постепенната институционализация на църквата след 313 г., както и превръщането на християнството в доминираща Европа религия, започнали да носят на папството неимоверни материални облаги.

Политиката на влиятелните немски императори през десети век била да се предоставят на Църквата тъй наречените кралски банове, по силата на които манастирите не само се сдобили с огромни владения, простиращи се върху цели области, но получили всички административни, юридически и финансови права в подопечните им територии. По-голямата част от епископите разполагали с огромни имения и дори енорийските свещеници водели твърде охолен за времето си живот.

Назначението на епископите на практика зависело от краля, който по този начин се стремял да подчини църквата на своите интереси, пък и да напълни хазната си. Последното ставало чрез симония – продаване на епископиите. Епископът на свой ред, след като купел епископската катедра, започвал да разпродава църковните служби, които зависели от него. Това не било тайна за никого. Ето как папа Силвестър ІІ (999 – 1003) излага разсъжденията на тогавашните епископи: “Дадох злато и получих епископат, но не се страхувам, че няма да си го възвърна, ако постъпвам както трябва. Ръкополагам свещеник – получавам злато; ръкополагам дякон – получавам купчинка сребро. И ето, че златото, което съм дал, ще се стече отново в кесията ми”⁸. През 1059 г. Пиетро Дамяни установява, че в Милано всички духовни сановници, стоящи по-долу от епископа, са затънали в симония. И това състояние на нещата съвсем не било изключение. През януари 1075 г. папа Григорий VІІ отбелязва в писмо до абата на Клюни Хю: “Източната църква отпадна от вярата и сега е подложена на атаките на неверниците от всички посоки. Накъдето и да обърна погледа си – на запад, на север или на юг, - навсякъде виждам епископи, които са получили длъжностите си по неестествен път, а техният живот и поведение са в странно противоречие със свещеното им призвание. Те се заемат със задълженията си не от любов към Христа, но от желание за светска облага. Вече няма и князе, които поставят божията кауза пред егоистичните си цели и са съгласни справедливостта да препречи пътищата на амбицията им... А онези, сред които живея – римляни, лонгобарди и нормани – са, както често им казвам, по-лоши от евреите и езичниците”⁹.

Тази ситуация не е нова, проблемите могат да бъдат открити още в неспокойното десето столетие, когато конфликти разкъсват Европа, а Църквата е неспособна да наложи волята си над светските владетели. Тъкмо тогава все по-осезаема ставала необходимостта от духовна реформа на църковната институция. Началото на реформаторското движение ни връща назад, към основаването през 910 г. на абатството в Клюни от Вилхелм Благочестиви, дук на Аквитания. Първоначално абатството било независимо от всички останали външни институции освен папската. По онова време множество манастири били прекалено богати, а животът в тях – охолен. Клюни, макар и далеч от крайния аскетизъм, старателно се придържал към скромността и благоприличието. Постепенно клюнийското учение започнало да се разпространява и в другите части на Европа. Последователите му настоявали да се сложи край на порочната практика на симонията, а духовниците да се лишат от натрупаното богатство.

Още по-важна била тезата на клюнийците за необходимостта от прекратяване на светската инвеститура на епископите. Епископите обикновено се назначавали от местните владетели, които им връчвали символите на духовната власт – пръстен и жезъл. Светската инвеститура, освен че давала широк простор на симонията, поставяла властта на Църквата в неравноправно положение с авторитета на Държавата. Ето защо борбата за правото на инвеститура се превърнала в борба за власт и влияние в средновековна Европа.

Движението срещу светската инвеститура се засилва особено през единадесети век до голяма степен в отговор на опитите на германските императори да превърнат Църквата в оръдие на своята политика и средство за осъществяване на амбициите си. Първият етап на движението срещу намесата на светските власти в делата на Църквата бил изборът на папа да бъде поставен извън превратностите на политическите боричкания в Рим и да бъде поверен изключително на духовни лица. На събора в Латеран през 1059 г. е взето решение римските граждани повече да не участват в избора на папа, който от сега нататък трябва да се избира от колегия от кардинали. Постановено е прекратяване на симонията, а свещениците са задължени да дават обет за безбрачие.

Един от главните организатори на събора е италианецът Хилденбранд, който през 1073 г. става папа и приема името Григорий VІІ. По негово време папството встъпва в решителна борба с Империята по въпроса за инвеститурата. Григорий VІІ е привърженик на тезата за върховенството на църковната власт над светската. Според него папата трябва да бъде непревъзходим в нравствеността и следователно да притежава властта да сваля императора, ако се окаже безнравствен.

Когато през 1073 г. започнал понтификатът на Григорий VІІ, начело на Свещената Римска Империя е император Хайнрих ІV (1056 – 1106). Спорът между папата и императора започва тъкмо по въпроса за ръкополагането. Григорий VІІ е недоволен от назначенията на свещеници, които Хайнрих прави в току що покорените провинции Саксония и Тюрингия. В повечето от случаите става дума за ръкополагане на угодни на императора личности; има силни подозрения за симония при вземането на решения за инвеститура. Папата реагира остро и през 1075 г. провежда в Рим синод, на който е взето решение да бъде отлъчен от Църквата “всеки, бил той дори император или крал, който провежда инвеститура, свързана с църковна длъжност”¹⁰. Самият Хайнрих е повикан в Рим, ала не се подчинява на папската заповед. През януари 1076 г. той свиква архиепископски събор във Вормс, където верните на империята епископи се отричат от предаността си към папата. Те му пишат писмо, в което го обвиняват в прелюбодеяние, клетвопрестъпничество и в малтретиране на епископи. Императорът също пише писмо, в което се обявява за неподвластен на какъвто и да било земен съд. Папският отговор не закъснява – императорът и епископите му са отлъчени от Църквата и низвергнати.

През първия етап на противоборството папството успява да се наложи над Империята. Саксонците, които преди това се били разбунтували срещу Хайнрих ІV, а след това подписали мир с него, сега отново надигат глава. Положението на Хайнрих се влошава и от позицията на германските епископи, които предпочитат да търсят примирие с папата. Самото решение за отлъчването събужда сериозна опозиция срещу императора, най-вече защото неговите васали са освободени от клетвата за подчинение, която са положили пред него. През октомври 1076 г. мнозина от светските князе и духовниците на империята се събират, за да обсъдят избора на нов император. Папският легат на събранието съобщава, че Григорий VІІ все пак настоява короната да остане за Хайнрих ІV. Взето е решение императорът временно да се въздържа от управлението на държавата, да не се среща с отлъчените от църквата свои сподвижници, и най-вече да се помири с папата в течение на една година. Ако това условие не бъде спазено, императорът е заплашен, че ще загуби короната си.

В тази сложна обстановка Хайнрих ІV преценява, че единственият изход, който би му позволил да запази трона си, е на всяка цена да потърси примирие с папата. Виждайки отдръпването на съратниците си, в началото на 1077 г., посред снежна и студена зима, съпроводен от съпругата си, невръстното си дете и неколцина слуги, Хайнрих прекосява планинския проход Мон Сени и отива в северна Италия, където да иска прошка от папата. При пристигането мнозина от италианските му привърженици се събират около него и му обещават помощ в конфликта с папата. Хайнрих отхвърля техните предложения и се насочва към замъка Каноса, където папата е намерил убежище, опасявайки се от евентуално вероломство на Хайнрих и неговите привърженици. Според преданието, когато императорът пристига пред Каноса, в продължение на три дни папата го оставя навън – бос и облечен единствено във власеница. Най-накрая Хайнрих ІV е допуснат до покоите на папата и след като изразява искреното си разкаяние и се заклева за в бъдеще да следва наставленията на Светия престол, е опростен и отново приобщен към християнската църква.

Победата на папата обаче е измамна. Всъщност тя се дължи по-скоро на стриктното му придържане към принципа за опрощение на покаялия се, изповядван от християнската религия. Каноса привидно изглежда победа на папата и връх на неговото могъщество, ала оттук започва и неговото падение. Мнозина от германските привърженици на папата са разочаровани от двойствената му позиция и му отказват своята подкрепа в бъдещи конфликти с императора. В същото време Хайнрих ІV успява да се наложи над най-влиятелните си вътрешни врагове и само няколко години след унизителното си очакване пред Каноса предприема решителни действия срещу Григорий VІІ. През 1084 г. императорът нахлува в Рим, където поставя на папския престол антипапа, предварително избран от предани на империята немски духовници. Ситуацията е донякъде променена след като малко по-късно в Рим нахлуват норманите. Те изтласкват узурпаторите от града и се радват на добро посрещане от Григорий VІІ. Ликуването на папата обаче не продължава дълго. Населението на града е недоволно от изстъпленията на норманите и в крайна сметка Григорий VІІ е принуден да напусне града. Той се изтегля в Монте Касино, а по-късно в замъка на Салерно, където умира през 1085 г. Последните му думи са: “Обичах справедливостта и мразех произвола, и ето че умирам прокуден”¹¹.

Политическата линия на Григорий VІІ е продължена – макар и по-умерено – от неговия наследник на папския престол Урбан ІІ (1088 – 1099)¹². Урбан ІІ продължава борбата против светската инвеститура на духовниците и настоява те да бъдат избирани от духовенството и народа. При все това, той не оспорва назначенията, направени от светските владетели, стига да са богоугодни.

Първоначално Урбан ІІ е в безопасност само в земите на норманите. Но през 1093 г. Конрад, син на император Хайнрих ІV, вдига бунт срещу баща си и в съюз с папата успява да завладее северна Италия. През 1094 г. Урбан ІІ осъществява триумфално шествие през северна Италия и Франция. Тук той удържа победа над краля на Франция Филип, който искал развод, и по тази причина бил отлъчен от църквата, но впоследствие се подчинил. През 1095 г. Урбан ІІ става инициатор на кръстоносното движение, което още веднъж подчертава нарастващото могъщество на църковната институция.

Борбата за надмощие между папството и Империята продължава с променлив успех до 1122 г., когато по силата на Вормския конкордат императорът загубил правото на светска инвеститура на свещениците. По такъв начин папството се утвърдило като доминираща институция в средновековна Европа и могъществото му било неоспорвано чак до началото на ХІV век.