Инициативен комитет за написване на книгата

На свързочната рота предстоеше тактическо учение. След оповестяване на сигнала “тревога” бойците, грабнали оръжието и бойното снаряжение, побягнаха към автопарка. Шофьорите разконсервираха колите, моторите заработиха. Малко след това колоната потегли на път. В определеното време комендатурата бе пред командния пункт. Командирът разясни целите и задачите. Силите бяха разделени на три групи, на три бойни разчети. Високата дисциплина при марша помогна на колоните да пристигнат на заповяданите места цялостно, без изоставане и предпоставки за произшествия.

Започна развръщане. Всеки член на екипажа знаеше своето място. Старшините Тончев и Даскалов подготвиха радиостанциите си. Старши сержант Илиев и сержант Кръстев развиха макарите за свързване с далечното командване. Сержант Велчев подготви антените на радиомрежите. Мачтите на УКВ-радиостанции впериха поглед в небесния кръгозор. Прозвучаха първите морзови сигнали по етера. За кратко време бе установена радиосвръзка с главната радиостанция и с основния команден пункт.

Последва “отбой”. Всички се прибраха организирано. На разбора офицерът Петров отчете, че екипажите от разчетите са действали уверено и са изпълнили успешно поставените задачи. Нормите за бойна готовност бяха съкратени чувствително. Най-добре работиха екипажите с началници старши сержантите Дикмев, Димитров и сержант Кръстев.

... След обяд в командния пункт бе дадена “повишена”. От мрежата за оповестяване постъпиха първите донесения. Редник Шишков, леко приведен, съобщи: “Приемай цел!...”

Планшетистът нанасяше целите на вертикалния планшет. Дежурният щурман офицерът Петров следеше пътя на целите и разчиташе рубежите за прехвати.

След напрегнатите минути настъпи затишие. Завърши тренировката. Отговорният дежурен даде висока оценка на екипажите, на отделните воини.

Старши сержант И. Георгиев, наш кореспондент

В трудния час – другарска ръка

Празничен юнски ден. От Варна и Бургас излитат пътническите самолети на ТАБСО по трасето за София. Но метеорологическата обстановка изведнъж рязко се влошава. От запад настъпват мощни гръмотевични облаци. Загърмява. Силни светкавици прорязват тъмната преграда. Дежурен на радиопоста към аерогара Хасково е др. Мочев. По етера от стартовите аерогари се получава сигнал за бедствие. Пилотите разбират, че няма да могат да пробият облаците и да продължат за София, но са спокойни, знаят, че има хора, които ще им подадат ръка в тоя труден час. И търсят помощ от най-близкото летище да се приземят, докато отмине бурята. Дежурният разчет от летище Узунджово веднага се отзовава на повика им. Дава метеорологически бюлетин, насочва ги и ги води за кацане. След успешното приземяване двата самолета рулираха на стоянката. Пътниците бяха настанени в чакалнята.

Природа! Понякога носи радост и благодат, друг път изненадва с бури. Изпитва хладнокръвието и смелостта ни. В тия трудни минути офицерите Тонев, Петров и Косев помогнаха навреме на техните колеги – летци от ТАБСО. С това те достойно изпълниха своя воински и граждански дълг.

Старши сержант И. Георгиев

Подадена ръка в нужда

Дежурството на бойния разчет от втора смяна току-що привършваше. Отговорният дежурен офицерът Тонев бе излязъл за малко на терасата пред планшетната зала и оглеждаше обстановката. В този момент щурманът Петров извика:

– Другарю майор, чувам бучене на самолет. Ето го, гледайте на около 4000 – 5000 метра височина. Наблюдавам го визуално!...

Какъв бе този самолет? Донесения нямаше за него.

– Дайте тревога за разчета на командния пункт! – заповяда офицерът Тонев. – Да се пуснат радиостанциите и да се поиска позивна! Пуснете локатора и следете пътя му!

През това време той се свърза по телефона с друг команден пункт. Обстановката се изясни. Самолетът бе наш, на ТАБСО, отивал за София, но поради влошаване на метеорологичните условия – поява на непробиваеми облаци – се отклонил от маршрута си.

Последва авиационното “нормално”.

Вратата се отвори и всички обърнаха поглед към влезлия метеоролог, който докладва настъпващата рязка промяна на времето. От запад идваше стена от гръмотевични облаци с горна граница над 10 000 метра. Прииждаше буря.

Загърмя! Силни облачни светкавици разсичаха тъмната преграда. Внезапно на локатора се появиха две цели. В слушалките на приемната станция долетя от етера тревожен глас, който търсеше помощ.

– Поради влошаване на времето не можем да продължим. Разрешете незабавно кацане!

– Времето при нас рязко се влошава – бе отговорът. – Идва гръмотевична буря. Къде се намирате?

– Намирам се близо до вас, преди далечната приводна станция на 900 метра височина.

– Снижавайте се по-бързо! Разрешавам кацане направо. Вятърът е южен, 5 – 6 метра в секунда.

В тези мигове на напрежение се чу и друг човешки глас:

– Намирам се в района над град К. Метеорологичната обстановка рязко се влошава. Запуснете всички радиосредства. Поради силната гръмотевична деятелност АРК не ми отчита правилно!... Идвам при вас за кацане...

Всяка секунда бе твърде скъпа, тъй като бурята наближаваше. Ще можем ли да я изпреварим?! Дежурният разчет бе в голямо напрежение. Първокласният щурман Тонев бързо прецени обстановката и взе решение:

– Заходете по-бързо. От изток е малко по-чисто. Кацане разрешавам.

И вторият транспортен самолет на ТАБСО се приземи успешно. Пътниците прибягаха в чакалнята. Непредвидена, но приятна среща на гражданите от Варна и Бургас. Подеха се разговори. Пилотът въздъхна облекчено.

Мощната гръмотевична стена, която преди малко бе на повече от десет километра, се разразяваше само на километър и половина-два. Бурята връхлетя над летището. Скоростта на вятъра достигна 25 метра в секунда. Едри капки дъжд с все сила зачукаха по стъклата на прозорците. Барабанният им звън ту утихваше, ту се засилваше като развълнувано море. Стана тъмно.

Офицерите Тонев, Петров и Косев извършиха героизъм. Тримата подадоха братски ръка на хората, които всеки миг дебнеше голяма опасност. Отзоваха се навреме и с цената на доста усилия. Помогнаха в най-трудния момент на екипажите на двата пътнически самолета. С това те достойно изпълниха своя воински дълг, укрепиха още повече другарството и единодействието между бойната авиация и ТАБСО!

След завършването на средното си образование в Хасково започнах работа в артилерийско въоръжение АВ служба с началници Христо Генев Паничаров и Марко Ненов Ценков.

От средата на петдесетте години съм председател на физкултурно дружество “Ботев” – Узунджово и оттогава до закриването на летището отблизо съм работил с много офицери и сержанти, участвали активно в различните спортни колективи на Узунджово.

Със спортистите воини нашето спортно дружество се е класирало неведнъж на първите места в окръжни и републикански състезания и спартакиади. Не мога да забравя войниците Стефан Беров от Габрово, Мечо и Берковски от Враца, Камберов от София и много други, с които сме развивали активна спортна дейност.

Много и разнообразни бяха и спортните състезания между нашата селска младеж и армейската младеж.

Сега, като пенсионери, всеки ден сме заедно с живеещите в Узунджово военнослужещи, които са образец на граждани с активна обществена позиция, ползващи се с всеобщо уважение и почит.

Всичките трийсетина души, работещи в стопанството с удоволствие отивахме на работа, имаше изградени прекрасни другарски взаимоотношения. Командването на летището се отнасяше с голямо внимание и уважение към нас. Не мога да изброя всичките, но не се забравят такива командири като Велков, Жулев, Чернев, Ковачев. В напрегнатите дни по прибирането на реколтата получавахме помощ от военнослужещите.

Още с идването на първите военнослужещи в Узунджово между нашата селска младеж и тях се установиха близки и приятелски, дружелюбни отношения. Не мога да забравя младите офицери Видин Ковачев и Здравко Горов как заедно с четирима войници се включиха в нашата танцова трупа, където и аз играех като младеж. Наши момичета участваха в различните състави на армейската художествена самодейност. С много офицери и сержанти другарувахме и ергенувахме в Узунджово и съседните села. За тогавашните попрелки, седянки, миджии винаги си спомняме с наслада. Във футболният отбор на селото, в който също участвах, играеха по трима-четирима военнослужещи. Много бяха съвместните прояви и инициативи в културно-масовата, художествена и спортна дейност.

Сега в Узунджово живеят немалко офицери и сержанти и всичките се ползват с уважение и авторитет сред населението. Ежедневни са срещите ни с тях. И винаги с добри чувства и спомени се връщаме в годините, когато нашето летище функционираше и живееше пълнокръвен и активен войнски живот. Това не се забравя...

1. Никола Танев Колев

2. Тодор Петров Чернев

3. Цоньо Христов Павков

4. Видин Стоянов Ковачев

5. Атанас Ангелов Кънев

6. Георги Иванов Динев

7. Георги Колев

1. Видин Стоянов Ковачев

2. Атанас Ангелов Кънев

3. Георги Иванов Динев

4. Труфи Димитров Труфев

5. Георги Колев

1. Нунов

3. Васил Василев

4. Иван Георгиев Колев
МТО – началник служба:

1. Кап. Мухтарев

2. Подп. Д. Дулев

3. Подп. Митьо Борисов Митев

4. Подп. Георги Николов Коев

5. Подп. Петко Илиев

6. Подп. Петко Тодоров

7. М-р Атанасов

Средното си образование завърших в гр. Брезник през 1953 г. На 24 май 1953 г., когато трябваше да получим дипломите, заваля сняг – 20–30 см и не можахме да излезем на манифестация, а дипломите ни ги раздадоха в салона на гимназията. През 1954 г. заминах на работа в София в “Инжстрой” като общ работник.

През м. август 1954 г. се срещнах със Стоян Матев (лека му пръст). Той беше човекът, който ме запали да стана летец. Срещнахме се в гр. Брезник, където беше дошъл в отпуск като курсант втора година. Той най-официално ме покани да кандидатствам в НВВ у-ще с. Д. Митрополия – Плевенско. За мой късмет1 връщайки се в София – кв. Захарна фабрика на спирката на трамвай № 3, имаше обява, че приемат курсанти в аероклуб – София. Подадох документи и през зимата на 1955 г. завършихме теорията. През лятото на същата година започнахме да летим на самолет Лаз-7 с двигател “Валтер Миньор” като летци курсанти и направихме по около 30 – 40 часа от които 20 ч самостоятелно. Тогава бяхме много ентусиазирани, особено като полетяхме сами. През октомври 1955 г. бях приет курсант първа година и летяхме на самолет Лаз-7М – 1956 г. През 1957 г. летяхме на самолет Як-11 в с. Телиш – Плевенско като летци втора година.

През 1958 г. летяхме вече на самолет Ути-МиГ-15 и МиГ-15 в с. Каменец – Плевенско. На 8.ХI.1958 г. завършихме НВВУ и бяхме произведени в чин младши лейтенант. От 1959 до 1967 г. служих в 25 ибап – Граф Игнатиево и от 1962 г. в Чешнегирово. От 1967 до 1970 г. завърших ВА “Г. С. Раковски” – София.

Очаквах, че след завършването ще се върна в Чешнегирово. Това обаче не се случи. Командването тогава на авиацията реши, че в 21 иап нямат завършили достатъчно академия и аз, и Захари Добрев заминахме за 21 иап.

И така от м. октомври 1970 г. бях назначен в 21 иап, 1 ае като заместник командир на м-р Цанко Арабаджиев. Трябва да подчертая, че Цанко беше много добър пилот, толерантен и особено много обичаше спорта – футбол на малки вратички и джитбола. Дотогава аз съм ходел в Узунджово само на срещи на летците между двата полка. Трябва да подчертая, че това бяха срещи на двата, така да се каже, братски полка. Винаги се изиграваха футболен мач и особено по една джитболна среща между Цанко и нашия Златан Желязков (лека му пръст). Няма да забравя на един мач се съблече и игра командирът на полка ген. Жулев като защитник, и то бос с големите палци.

През 1970 – 71 г. като зам. командир, летях в двойка с Цанко. Винаги се грижеше за водения и през това време не сме имали никакви предпоставки за произшествия.

Няма да забравя един полет в звено по случай 12.04. – Деня на авиацията и космонавтиката.

На летище Узунджово – западна стоянка бяха пристигнали хиляди граждани от Хас­ково и Димитровград. На ескадрилата беше поставена задача в звено да направим залпов огън с трите оръдия по мишена в южния край на полосата. Водач на звеното беше командирът Цанко – аз вляво, а дясно двойка Цоко Т. Цоков и Г. Петров. Излетяхме в звено МиГ-17 на писта 45 м ширина и командира Теодосиев се беше хванал за главата от трибуната. Такъв полет, излитане в звено на такава тясна писта не беше извършен дотогава. Разбира се, Цанко беше наказан с “мъмрене”.

Полетът беше изключително атрактивен за публиката.

В звено пълен боекомплект с трите оръдия – четирите самолета в сгъстен строй залпово. Пушек се стелеше дълго време след удара. На връщане минахме на пределно малка височина под 50 м и Цанко направи лупинг, а аз и Цоко боен завой на ляво и дясно. За отлично изпълнената задача получихме “служебна благодарност”, а Цанко – “строго мъмрене”. Тогава – през лятото на 1971 г. летяхме много с по 100 – 120 часа на учебен и боен самолет и взех “летец I-ви клас”. От м. октомври 1971 г. бях вече назначен за командир на 1 ае – 21 иап. Тогава ВВС преминаваше на двуескадрилна организация. Моята ескадрила се оказа, че трябва да бъде техническа. Летци бяхме двама – аз и ЗКПЧ Цоко Т. Цоков, инженер на ескадрилата беше к-н Делчев. Тъй наречения “Йогата”. Ескадрилата разполагаше с около 18 самолета УМиГ-15 и МиГ-17. За всеки летателен ден раздавахме по равно на двете ескадрили:

2-ра бойна – командир к-н Добрев

3-та – учебна к-р к-н Киселков.

Самолети, разбира се, давахме и на щаба – нямаше щабно звено. И така изкарахме цялата учебна 1972 г. до м. октомври. Особеното на нашата ае беше, че трябваше да осигурим самолети за бойно дежурство и самолети за учебната ае. Тогава като командир на ае имах списъка на целия личен състав с рождените дати. Имах разрешения от командира на авиополка, аз да поздравявам рождениците.

Всяка сутрин на строя в 8,00 ч аз обявявах рожденика и го поздравявах лично пред строя. На срочно служещите им разрешавах по 5 (пет) дни домашен отпуск, а на щатните по 1 ден да се подготвят за посрещането вечерта. Трябва да подчертая, че това бяха особено щастливи дни за рождениците, но и за нас, защото ресторантите на Узунджово – Хасково или Димитровград ни чакаха с най-голямо нетърпение. Рожденикът организираше всичко – от нас подаръка, от него – черпнята и така изкарахме цялата 1972 г. без аварии и предпоставки за произшествия по вина на техническия състав и материалната техника. Нашата задача – на мен и Цоко като летци – беше да пребазираме самолети в ДАРМ – Граф Игнатиево за прегледи и до гр. Толбухин за основни ремонти.

През есента на 1972 г. бях назначен за началник-щаб на 25 ибап, летище Чешнегирово.

Макар и само 2 години служба в 21 иап, аз съм останал с отлични впечатления от сплотения боен колектив. Затова и като пенсионер винаги се включвам в мероприятия­ та по отпразнуването на датите 5-ти декември и 12 април – дати от създаването на полка и първия полет на реактивен самолет МиГ-15. В 25 ибап бях до м. октомври 1974 г., след което бях назначен в Оперативния отдел на щаба на ВВС до 1990 г. Тогава през м. март излязох в пенсия.

Накрая искам да отбележа, че като офицер от щаба на ВВС и като летец аз винаги съм предпочитал да летя в 21 иап до снемането от въоръжение на МиГ-17. През този период в разстояние на 3 последователни години съм бил началник-щаб на комисията по годишно-отчетни проверки. През месец август се даваха оценките на поделенията.

Трябва дебело да подчертая, че 21 иап с командир Йордан Славов Йорданов (Даната) в продължение на 3 последователни години беше полк “Отличник на ВВС” с най-много пролетени часове и най-малко предпоставки за произшествия. Тези отличници обаче не забравяха да ни заведат накрая след обявяване на резултата в “Райновската гора”, източно от Димитровград, където се организираха отлични вечери с командването и целия личен състав на поделението. И така от м. IV.1990 г. съм в пенсия. В момента работя като охрана в специализиран сервиз “О‚кей супертранс”.
О. р. полковник Димитър Атанасов Димитров,
старши инженер по безопасност на полетите в кПВО
Роден е на 4.04.1949 г. в с. Стефан Караджово, област Ямбол.

Завършил ВНВВУ “Георги Бенковски” през 1972 г. – випуск “Шейновски”.

Длъжности:

А. От1972 до 1979 г. в 21 иап с командири подп. Йорданов и подп. Георги Славов.

1. От 1972 до 1974 г. – Старши пилот в 1 звено с командир л-т Вълчо Джурелов на 1 иае с командир к-н Тодор Киселков.

2. 1974–1975 г. – Командир на 1 звено в 1 иае.

3. 1975–1979 г.– Заместник-командир по бойно използване на 1 иае

Б. От 1979 до 1989 в 22 ибап с командири полк. Димитър Калчев, подп. Райчо Логинов, подп. Иван Попгеоргиев и подп. Илия Сандев.

1. 1979–1980 г. – Началник-щаб на 1 ИБАЕ с командир к-н Иван Попгеоргиев.

2. 1980–1987 г. – Ръководител на полети.

3. 1987–1989 г. – Началник въздушно-стрелкова служба на полка (ВСС).

В. 1989–1996 г.– Старши щурман на 2 ДПВО с командири ген. Стефан Попов, ген. Михо Михов и ген. Георги Каракачанов.

Г. 1996–2000 г. в кПВО с командири ген. Калчо Калчев и ген. Димитър Георгиев.

1. 1996–1998 г.– Старши инспектор по техника на пилотиране.

2. 1998–2000 г. – Старши инспектор по безопасност на полетите. Общ нальот – 2500 ч.

– L-29 – 200 ч.

– L-39 – 20 ч.

– УТИМиГ-15 – 700 ч.

– МиГ-17 – Всички модификации – 680 ч.

– СУ-25 К – 250 ч.

– МиГ-29УБК – 3-00 ч.

– Миг– 29 – 350 ч.

Е. Парашутни скокове – 26 бр.

Ж. Прослужени години – 32 (с курсантските)

З. Пенсиониран на 7.07.2000 г.

И. От 2000 г. работи в ИА “ДС на МО” – Главен експерт по оценка на въоръжение, техника и имущества на ВВС.

В пролетта на 1949 г., на 04.04. в село Стефан Караджово се ражда още един потомък (четвърти племенник) на легендарния воевода Стефан Караджата с името Димитър.

В ранните години раснах като силно и здраво дете на село при баба и дядо, но дойде време за училище и вече съм първокласник в гр. Ямбол.

Любовта ми към авиацията е възбудена от двамата ми вуйчовци братята Никола и Андон Андонови – летци, дали своя съществен принос в развитието и утвърждаването на българските ВВС.

Завършвам Механотехникум “Димитър Димов” през 1968 г. и в същата година съм приет като курсант във ВНВВУ “Георги Бенковски” специалност летец-пилот. Завършвам училището през 1972 г. (випуск “Шейновски”) и за моя голяма радост съдбата ме изпраща под крилото на утвърдения изтребител – командира на 2 иае капитан Андон Андонов на летище Узунджово. Но щастието никога не идва само. За мое голямо разочарование съм назначен като старши пилот в първо звено на 1 иае с командир на звено лейтенант Вълчо Джурелов и командир на 1 иае майор Тодор Киселков. За много кратко време разочарованието ми се изпари и авиационният живот започна с пълна пара. Технически дни, предварителна подготовка, полети и така всеки божи ден. Нямах право на компромиси с моята летателна подготовка както заради изграждането на моя авторитет, така също и да не изложа моя вуйчо капитан Андонов. Сега след толкова години мога спокойно да кажа, че с моята дейност не съм разочаровал своите командири и началници.

През 1974 година ми бе поверено първо звено и започнах обучение на трима нови летци – лейтенантите Иванов, Чапкънов и Марков.

След три годишен упорит труд през 1975 година съм произведен в звание старши лейтенант и ми е поверена бойната подготовка на 1 иае като заместник-командир на ескадрилата по бойно използване (ЗКБИ). Нова длъжност, нови отговорности. Плановите таблици станаха мое ежедневие. Хубавото беше в това, че почти всички летци бяха с еднаква подготовка и планировката ставаше с лекота. За няколко години на по-голямата част от командването на ескадрилата беше присвоено званието “Пилот първи клас” а на останалите летци – “Пилот втори клас”. В края на 1978 цялата ескадрила в състав от 24 летци можеше да изпълнява бойни действия денем и нощем във всякакви метеорологични условия. Това беше наградата на целия команден състав за непосилния труд при обучението и подготовката на летците от ескадрилата. През този период в две поредни години 21 иап се класира на първо място в социалистическото съревнование на ВВС.

През 1979 година, когато бях номиниран за командир на 1 иае, по свое желание напуснах 21 иап (с немалки усилия) и продължих своята служба в 22 ибап като началник-щаб на 1 ИБАЕ. Нови предизвикателства, нови видове подготовки, полети, полети! От 1980 до 1987 бях ръководител на полети, като ръководех максимално допустимите за летище Безмер самолето-излитания и кацания (120 полета на летателна смяна).

През 1986 година имах невероятното щастие да полетя на самолет СУ-25К и в продължение на три и половина години да усвоя пълните бойни възможности на самолета като началник на въздушно стрелковата служба (ВСС) на полка и да налетя 250 часа на този чудесен щурмовик.

През 1989 година отново пред хоризонта блесна ново предизвикателство и отново бях готов на всяка цена да се сблъскам с него. Беше ми предложена длъжността Старши щурман на 2 дПВО. Единственото мое условие пред командира на дивизията (генерал Попов) беше да премина на току-що приетия на въоръжение във ВВС изтребител от четвърто поколение МиГ-29.

Спомням си с известна доза неудовлетворение, когато началникът на щаба на 2 дПВО полк Аръков в присъствието на генерал Попов ме информира, че икономически не е оправдано двама летци от управлението на дивизията да преминат на МиГ-29 и в този случай естествено аз трябва да летя на МиГ-21. Моята реакция беше светкавична, като заявих, че в този случай аз се отказвам от длъжността Старши щурман на дивизия и предпочитам да продължа свята летателна подготовка на СУ-25К в Безмер независимо от по-малката длъжност. При тази моя реакция двамата командири се усмихнаха щастливо и ме успокоиха, като заявиха, че това е шега, която аз не съм разбрал и задължително ще се приуча на самолет МиГ-29 заедно с генерал Попов. След тези думи аз бях на седмото небе. Сбъдваше се една моя курсантска мечта, предизвикана от генерал Симеонов – “Другари курсанти, ще дойде време, когато вие ще полетите на свръхзвукови и хиперзвукови самолети”. Да, този далечен поглед в бъдещето на чудесния командир за мен ставаше реалност! И отново в залата, и отново четене, тренировки, пешком по летешки и за втори път на моя рожден ден 4.04.1990 г аз полетях на МиГ-29 (В далечната 1972 година на същата дата полетях на МиГ-17).

През 1996 година в процеса на реформиране на ВВС бях назначен на длъжността Старши инспектор по техника на пилотиране в новосформирания КП – Божурище.

Бих казал, че съм роден под щастлива звезда. В моя професионален път като летец имах щастието да летя на най-съвременните самолети и да завърша своята летателна кариера на 21.06.2000 г. (облитане на Миг-29 на 18000 м. след смяна на двигатели. Това беше първият самолет, пребазиран от майор Пандев в същия ден в новия му дом-летище Граф Игнатиево) с 2500 часа безаварийни полети, с една голяма сълза в очите и една искрена прегръдка на най-голямата ми любов-МиГ-29!!!!!
На МиГ-29

посвещавам
Среброкрила птица
Орлице моя нежна, среброкрила,

морето Черно прелетяла,

в небето родно се явила

и гнездо топло в Равнец свила.
Орлите смели онемяха,

друг път не видели

такава прелест

и снага красива!
Грациозния ти полет

те всеки миг следиха,

с любов и с много обич

всички те дариха.
Дни незабравими отлетяха...

Орлета нежни, красиви се явиха.

Силни с майчината обич вярна,

смело в небосвода ясен полетяха.
След всеки полет все по-силни стават,

в небосвода висините покоряват

и никога, пред никого,

маньовър плах не ще да правят.
Но в тях и в теб, орлице ненагледна,

ястреби жестоки кръвожаден поглед впиха,

гнездото топло без жалост те разбиха.....

и крилата силни нараниха.
Но ти, орлице нежна, среброкрила,

не тъгувай за това!

И без гнездо, и силно наранена,

ти пак си волна, ти пак си безумно

смела!
Литни и намери орела!

Гнездо ново ти ще свиеш,

орлета малки под крило топло

ти ще скриеш,
а крилцата малки

в небосвода отново ще заякват,

с твоята любов и нежност,

за твоя най-голяма радост!
полк. Д. Димитров (бай Митьо)

(21.06.2000 г.след последния полет)

Равнец – София
Благодаря на всички мои командири, дали своя принос за изграждането ми като летец на ВВС на Република България.

17.07.2007 г., София