Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж

Бевърли винаги се събуждаше от звъна в спалнята на родителите си. Трябваше незабавно да изплува от съня, защото щом дръннеше будилникът, баща й стоварваше длан върху копчето. Докато той беше в тоалетната, Бевърли бързо се облече. Отдели само минутка (както редовно правеше напоследък) за да хвърли поглед към гърдите си в огледалото, опитвайки да прецени дали през нощта са станали по-големи. Бяха почнали да растат в края на миналата година. Отначало я наболяваха, но това отмина. Бяха съвсем дребнички - колкото пролетни ябълчици - но все пак ги имаше. Значи бе истина; детството свършваше; щеше да стане жена.

Усмихна се на отражението, после приглади косата по тила си и изпъчи гърди. Изкиска се тихичко, по момичешки... и изведнъж си спомни как снощи кръвта изригна от канала на мивката. Смехът рязко секна.

Погледна ръката си и видя следата от удара - през нощта се бе превърнала в грозни синкави отпечатъци от пръсти.

В тоалетната избуча вода.

Бързо, защото не искаше да ядосва баща си тази сутрин (не искаше изобщо да я забележи тази сутрин), тя навлече джинси и фланела с емблемата на Областната гимназия. А след това вече нямаше как да отлага - излезе от стаята и тръгна към банята. В хола се размина с баща си, който отиваше да се облече. Широката синя пижама се развяваше около тялото му. Той изръмжа нещо неясно.

- Добре, татко - отвърна тя, макар да не бе разбрала нито дума.

Постоя пред затворената врата на банята, опитвайки да се подготви за гледката вътре. Добре поне, че е ден, помисли си тя и това малко я облекчи. Не беше кой знае каква утеха, но все пак... Хвана дръжката, завъртя я и прекрачи напред.

 

4.

Утрото бе доста натоварено за Бевърли. Поднесе на баща си закуска - портокалов сок, бъркани яйца и препечена филийка както я разбираше Ал Марш (хлябът горещ, но в никакъв случай препечен). Барикадиран на масата зад страниците на "Дери нюз", той излапа всичко до последната троха.

- Къде е беконът?

- Няма, татко. Изядохме го вчера.

- Изпържи ми кюфте.

- Останала е съвсем малко кайма и...

Вестникът изшумоля и слезе надолу. Синият му поглед падна върху нея като непосилен товар.

- Какво каза? - тихо запита той.

- Казах, че веднага ще го изпържа, татко.

Той я погледа още секунда. После вестникът пак се вдигна и Бевърли хукна към хладилника за каймата.

Изпържи му кюфте, като предварително размачка с всичка сила дребното късче кайма, за да изглежда по-голямо. Той го изяде, улисан в спортната страница на вестника, а Бевърли му приготви обяда - два сандвича с фъстъчено масло, голям резен от кейка, който майка й бе донесла снощи от "Фермата на Грийн" и термос горещо кафе с много захар.

- Да кажеш на майка си, че днес искам да почисти къщата - рече той, взимайки тенекиената кутия. - На кочина е заприличало. Дявол да го вземе! По цял ден чистя мръсотия из болницата и не ми се прибира в кочина. Чу ли ме, Бевърли?

- Да, татко, ще й кажа.

Той я целуна по бузата, прегърна я грубовато и излезе. Както винаги, Бевърли изтича в стаята си да го види през прозореца как се отдалечава. Пак както винаги, усети облекчение когато той зави зад ъгъла... и ненавист към себе си за това долно чувство.

Изми чиниите, после седна да почете книжка на стъпалата към задния двор. От съседния блок дотърча Ларс Тирамениъс, развял дългата си руса коса, която сякаш сияеше със собствена мека светлина - искаше да се похвали с новото си камионче и новите драскотини по коленете си. Бевърли отдели необходимата възхита и на двете забележителности. После майка й я повика.

Оправиха леглата, измиха пода и лъснаха линолеума в кухнята. Майка й се зае с банята, за което Бевърли бе дълбоко благодарна. Елфрида Марш беше дребна женица с прошарена коса и мрачна физиономия. Бръчките по лицето й сякаш говореха, че отдавна е на тоя свят и не смята скоро да го напуска. Говореха още, че досега никак не е било лесно и в близко време не се очаква положителна промяна.

- Ще избършеш ли прозорците в хола, Беви? - запита тя когато се върна в кухнята. Беше облякла сервитьорския си костюм. - Трябва да намина в Бангор при Черил Тарънт. Снощи си счупи крака.

- Да, ще ги избърша - каза Бевърли. - Какво е станало с мисис Тарънт? Спънала ли се е?

Черил Тарънт беше една от колежките на Елфрида.

- Снощи катастрофирали с некадърния й мъж - мрачно отвърна майка й. - Бил пиян. Всяка вечер да благодариш на Бога, че баща ти не пие, Беви.

- Да, мамо - каза Бевърли. Наистина го правеше.

- Сигурно ще си загуби работата, а пък онзи никъде не го щат. - В гласа на Елфрида се вмъкнаха нотки на мрачен ужас. - Сега навярно ще ги поемат областните власти.

Това бе най-страшното според Елфрида Марш. В сравнение с него беше просто песен да загубиш дете или да узнаеш, че имаш рак. Може и да си беден; може цял живот, както казваше тя, "да свързваш двата края". Но най-долу, по-ниско даже от уличните канавки, беше времето, когато се налага да те поемат областните власти и да смучеш даром чуждата пот. Знаеше, че сега това е единствената перспектива пред Черил Тарънт.

- Като измиеш прозорците и изхвърлиш боклука, можеш да си поиграеш. Довечера баща ти е на боулинг, тъй че няма да готвиш вечеря, но искам да се прибереш по светло. Знаеш защо.

- Добре, мамо.

- Боже мой, колко бързо растеш - каза Елфрида. Позагледа се в издутините под фланелата на Бевърли. Погледът беше любящ, но безмилостен. - Чудя се какво ли ще правя като се задомиш.

- Сигурно цяла вечност ще се мотая наоколо - усмихна се Бевърли.

Майка й я прегърна набързо; целуна я с топли, сухи устни.

- Аз си знам - каза тя. - Но те обичам, Беви.

- И аз те обичам, мамо.

- Внимавай да не останат следи по стъклата - заръча Елфрида докато си взимаше чантичката и тръгваше към вратата. - Ако баща ти зърне петно, пак ще ядеш пердах.

- Ще внимавам. - Когато майка й отвори вратата, Бевърли се помъчи да придаде на гласа си небрежен тон: - Видя ли нещо странно в банята, мамо?

Леко навъсена, Елфрида извърна глава.

- Странно ли?

- Ами... снощи видях паяк. Изпълзя от мивката. Татко не ти ли каза?

- Татко ти ядоса ли се снощи, Беви?

- Не! Ъ-ъ! Казах му, че ме е страх от паяка дето изпълзя от мивката, а той рече, че в старата гимназия понякога намирали удавени плъхове в тоалетните. От каналите. Не ти ли разказа за паяка?

- Не.

- А. Нищо де, няма значение. Просто се питах дали не си го видяла.

- Не - каза Бевърли. - Не го убих.

Майка й пак я огледа, стиснала устни толкова плътно, че устата й се превърна в тясна цепка.

- Сигурна ли си, че татко ти не се ядоса снощи?

 

- Не!

- Беви, той докосва ли те понякога?

- Какво? - Бевърли се втренчи в майка си с дълбоко недоумение. Господи, та баща й я докосваше всеки ден. - Не разбирам какво...

- Няма нищо - отсече Елфрида. - Да не забравиш боклука. А пък само да има петна по прозорците, ще си изпатиш и от мен.

- Няма

 

(докосва ли те понякога)

- И да се прибереш по светло.

- Непременно.

 

(докосва ли)

Елфрида излезе. Бевърли пак изтича в стаята си и я проследи как изчезва зад ъгъла. Когато се увери, че майка й е на път към автобусната спирка, тя взе изпод кухненската мивка кофа, препарат за миене на стъкла и няколко парцала. Мина в хола и се зае с прозорците. Апартаментът изглеждаше странно тих. Бевърли трепваше при всяко пращене на пода или далечно затръшване на врата. Когато в горния апартамент избуча тоалетната, тя едва не изпищя.

И през цялото време се озърташе към затворената врата на банята.

Най-сетне тръгна натам, отвори я и надникна вътре. След чистенето тази сутрин повечето разляна кръв под мивката бе изчезнала. Порцелановият ръб също беше чист. Но вътре в самата мивка все още имаше засъхнали кафяви ивици, по огледалото и тапетите тъмнееха петънца и пръски.

Бевърли се взря в пребледнялото си отражение и с внезапен суеверен ужас осъзна, че петната по огледалото сякаш обливат с кръв нейното лице. Отново помисли: Какво ще правя сега? Луда ли съм? Въобразявам ли си?

От канала изведнъж долетя бълбукащ кикот.

Бевърли изпищя и затръшна вратата, но пет минути по-късно ръцете й продължаваха да се тресат толкова силно, че едва не изтърва шишето с препарата докато миеше прозорците на хола.

 

5.

Около три часа подир пладне, след като бе заключила апартамента и прибрала грижливо ключа в джоба на джинсите си, Бевърли Марш случайно свърна по алеята Ричард - тясна пешеходна уличка, свързваща главната улица със Сентър стрийт - където в този момент Бен Ханском и Еди Каспбрак играеха на монети с едно момче на име Брадли Донован.

- Здрасти, Бев! - подвикна Еди. - Сънува ли кошмари след ония филми?

- Хич - рече Бевърли и клекна да погледа играта. - Отде разбра за филмите?

- Камарата ми каза - отвърна Еди и посочи с палец към Бен, който се червеше отчаяно по някаква незнайна за Бев причина.

- Кви фа тия филми? - запита Брадли и сега Бевърли го позна. Миналата седмица беше дошъл в Пущинака заедно с Бил Денброу. Двамата ходеха на говорна терапия в Бангор. Бевърли почти не му обръщаше внимание. Ако някой я запиташе, навярно би казала, че той изглежда по-незначителен от Бен и Еди... по-нереален.

- Гледахме два филма за чудовища - каза му тя и се премести с патешко ходене по-напред, за да застане между Бен и Еди. - Хвърляте ли?

- Да - каза Бен. Той хвърли бърз поглед към нея и веднага извърна глава.

- Кой печели?

- Еди. Страшно го бива.

Тя погледна Еди, който замислено си лъскаше ноктите в ризата, после се изкиска.

- Може ли и аз да играя?

- Мене ако питате, да - каза Еди. - Имаш ли дребни?

Тя порови из джоба си и измъкна три цента.

- Леле Боже, как ти стиска да излизаш от къщи с такова богатство? - ухили се Еди. - Аз да съм, щях да умра от страх.

Бен и Брадли Донован се разсмяха.

- Понякога и момичетата си ги бива - сериозно изрече Бевърли и след миг вече всички се смееха.

Брадли хвърли пръв, след него Бен, после Бевърли. Като победител Еди беше последен. Хвърляха към задната стена на дрогерията на Сентър стрийт. Понякога монетките не долитаха до целта, друг път отскачаха. След всеки пореден кръг четирите цента отиваха у онзи, който бе хвърлил най-близо до стената. Пет минути по-късно Бевърли разполагаше с двайсет и четири цента. Бе загубила само веднъж.

- Момичето играе нечефтно - ядосано рече Брадли и стана да си върви. Доброто му настроение бе изчезнало. Гледаше Бевърли с гняв и унижение. - На момичетата не фе раврешава да...

Бен скочи на крака. Гледката беше страховита.

- Вземи си думите назад!

Брадли го изгледа със зяпнала уста.

- Какво?

Брадли прехвърли поглед от Бен към Еди, след това към Бевърли, която все още стоеше на колене. После пак се втренчи в Бен.

- Абе, вадник, ифкаш ли да ти цепна уфтната, че фъвфем да фе равкрафиш?

- Много искам - каза Бен и внезапно лицето му се разтегна в широка усмивка. Нещо в изражението му накара стреснатия Брадли боязливо да отстъпи назад. Навярно бе зърнал в усмивката простия факт, че след като вече не веднъж, а два пъти е излизал победоносно от схватки със самия Хенри Бауърс, Бен Ханском няма намерение да се церемони с мършавия Брадли Донован (който не стига че фъфлеше катастрофално, ами и имаше сума ти брадавици по ръцете).

- Да, че пофле да ме биете ваедно - рече Брадли и направи още крачка назад. Гласът му беше изтънял и треперлив, в очите му избиваха сълзи. - Банда нечефтни ивмамници!

- Не дрънкай, ами си вземи думите назад - каза Бен.

- Остави го, Бен - обади се Бевърли и протегна към Брадли шепа центове. - Вземи каквото си е твое. Не играех за пари.

По клепките на Брадли плъзнаха сълзи на унижение. Той блъсна ръката на Бевърли и хукна по алеята към Сентър стрийт. Другите го гледаха смаяно. Като се озова на безопасно разстояние, Брадли завъртя глава и викна:

- Ти фи гадна кучка и толков! Играеш нечефтно! Нечефтно! Майка ти е курва!

Бевърли ахна. Бен хукна подир Брадли, но не постигна нищо, защото налетя на някакъв вехт сандък и се просна долу. Брадли бе изчезнал и Бен не си правеше илюзии, че може да го настигне. Вместо това стана и се върна да види как е Бевърли. Лошата дума го бе потресла почти колкото нея.

Тя видя загриженото му лице. Отвори уста да каже, че е добре, няма нищо страшно, кучетата си лаят, керванът си върви... и отново се сети за онзи странен

 

(докосва ли те понякога)

въпрос на майка си. Да, странен въпрос - ясен, ала безсмислен, изпълнен с някак зловещ привкус, мътен като вчерашно кафе. И вместо да каже за кервана и кучетата, тя избухна в ридания.

Еди я изгледа смутено, измъкна инхалатора от задния си джоб и налапа пръскалката. После се наведе и взе да събира разсипаните монети. На лицето му бе застинало съсредоточено изражение.

Бен инстинктивно пристъпи към нея с желанието да я прегърне, да я утеши, но веднага спря. Тя беше прекалено красива. Чувствуваше се безпомощен пред толкова много красота.

- Горе главата - каза той. Знаеше, че звучи идиотски, но не можеше да измисли нищо по-свястно. Лекичко я докосна по рамото (тя бе закрила с длани просълзените си очи и бузи), после отдръпна пръсти, сякаш бе пипнал нажежено желязо. Лицето му ставаше пурпурно, като пред сърдечен удар. - Горе главата, Бевърли.

Тя отпусна длани и викна с изтънял от ярост глас:

- Майка ми не е курва! Тя... тя е сервитьорка!

Думите бяха посрещнати с пълно мълчание. Бен се втренчи в нея с леко провиснала челюст. Еди я гледаше изотдолу, клекнал на плочките с две шепи монети. И изведнъж тримата се разкикотиха истерично.

- Сервитьорка! - кискаше се Еди. Имаше съвсем смътна представа за курвите, но въпреки това нещо в сравнението му се стори поразително смешно. - Значи такава била!

- Да! Да, сервитьорка е! - задъхваше се Бевърли през смях и сълзи едновременно.

От смях Бен вече нямаше сили да стои на крака и се тръшна върху близката кофа за боклук. Тежкото му туловище смачка капака и той се търкулна на плочките. Пищейки от смях, Еди го посочи с пръст. Бевърли изтича да го вдигне.

Над главите им се разтвори прозорец и някаква жена кресна:

- Деца, да се махате оттук! Знаете ли, че има хора, дето работят нощна смяна? Изчезвайте!

Без колебание двамата хванаха Бевърли за ръцете и хукнаха към Сентър стрийт. Продължаваха да се смеят.

 

6.

Преброиха парите и откриха, че разполагат с четиридесет цента - тъкмо колкото за два големи сиропа с фруктов сладолед от дрогерията. Тъй като старият мистър Кийн беше мърморко и не разрешаваше на деца под дванайсет години да консумират на място (твърдеше, че флиперите в дъното на салона могат да ги покварят), те си взеха сладоледите в две грамадни кутии от импрегниран картон, отнесоха ги в Баси парк и се настаниха на тревата. Сладоледът на Еди беше с ягоди, на Бен - с кафе. Бевърли седеше между двете момчета със сламка в ръка и опитваше като пчеличка ту от единия, ту от другия. Отново й ставаше добре - за пръв път откакто снощи мивката бе избълвала кървавия фонтан. Беше изнемощяла физически и душевно, но се чувствуваше спокойна, умиротворена. Поне засега.

- Просто не разбирам какво му стана на Брадли - каза накрая Еди с неловък, извинителен тон. - Никога не е бил такъв.

- Ти ме защити - каза Бевърли и изведнъж целуна Бен по бузата. - Благодаря ти.

Бен пламна отново.

- Ти играеше честно - измънка той и устремно излапа половината сладолед на три чудовищни глътки. Последва оригване, мощно като изстрел на ловна пушка.

- От коя дупка беше, мой човек? - запита Еди и Бевърли безпомощно се разсмя, стискайки корема си с две ръце.

- Недейте - изкиска се тя. - Коремът ме боли. Моля ви се, недейте вече.

Бен се усмихваше. Тази вечер, преди да заспи, щеше да преживява отново и отново мига на нейната целувка.

- Сега наистина ли си добре? - запита той.

Тя кимна.

- Не беше заради него. Всъщност даже не заради онова, дето го каза за мама. Просто снощи стана нещо. - Тя се поколеба, прехвърляйки поглед от Бен към Еди и обратно. - Аз... аз трябва да кажа на някого. Или да покажа. Или... не знам. Мисля, че плаках, защото се боя, че ми хлопа дъската.

- На кой му хлопа дъската? - раздаде се нов глас.

Беше Станли Юрис. Както винаги, изглеждаше дребничък, строен и свръхестествено чист - прекалено чист за хлапе, току-що навършило единайсет. С бялата риза, спретнато затъкната от всички страни в идеално изпраните джинси, грижливо заресаната коса и безукорно чистите кецове, той приличаше на най-малкия възрастен в света. После се усмихна и илюзията изчезна.

 

Тя вече няма да каже онова, което се канеше да сподели, помисли Еди, защото той не беше с нас, когато Брадли нарече майка й с лошата дума.

Но след кратко колебание Бевърли започна да разказва. Защото Станли беше някак по-различен от Брадли - беше по-реален от него.

 

Станли е един от нас, помисли Бевърли и се запита защо ли от това ръцете й изведнъж настръхнаха. Не им правя услуга с този разказ. Нито на тях, нито на себе си.

Ала беше късно. Тя вече говореше. Стан седна до тях и лицето му беше спокойно, замислено. Еди му предложи остатъка от ягодовия сладолед, но той само тръсна глава без да откъсва поглед от лицето на Бевърли. И трите момчета мълчаха.

Тя им разказа как бе чула гласовете. Как познала гласа на Рони Гроган. Знаела, че Рони е мъртва, но въпреки всичко чула нейния глас. Разказа им как бликнала кръвта и как баща й не видял нищо снощи, а майка й - тази сутрин.

Когато свърши, тя огледа лицата им едно по едно, изплашена предварително от онова, което би могла да види по тях... ала не срещна нито капчица съмнение. Ужас - да, но не и съмнение.

След дълго мълчание Бен каза:

- Хайде да видим.

 

7.

Влязоха през задната врата, не само защото ключът на Бевърли беше за нея, но й защото тя предупреди, че баща й ще я убие, ако мисис Болтън я види да влиза в апартамента с три момчета в отсъствие на родителите си.

- Защо? - попита Еди.

- Няма да разбереш, тъпчо - рече Стан. - Тихо сега.

Еди се накани да отговори, зърна бледото, напрегнато лице на Стан и реши, че ще е по-добре да си затваря човката.

Вратата водеше към кухнята, изпълнена с лятна тишина и ярко следобедно слънце. Чиниите от закуска искряха на сушката. Четиримата стояха на плътна групичка до кухненската маса и когато горе се затръшна врата, всички подскочиха, после нервно се разсмяха.

- Къде е? - пошепна Бен.

Усещайки как сърцето й блъска в слепоочията, Бевърли ги поведе по коридорчето. От една страна беше спалнята на родителите й, от другата - затворената врата на банята. Отвори я, бързо прекрачи вътре и щракна лампата. После пак отстъпи между Бен и Еди. Кръвта бе засъхнала на кафяви петна по огледалото, мивката и тапетите. Бевърли се втренчи в кръвта, защото изведнъж й бе станало по-лесно да гледа натам, отколкото към лицата на момчетата.

С тихичък, почти непознат за самата нея глас, тя запита:

- Виждате ли? Вижда ли някой? Има ли кръв?

Бен прекрачи напред и тя отново забеляза колко невероятно леко стъпва дебелото момче. Той докосна едно от кървавите петна; после второ; после дълга струйка по огледалото. Гласът му прозвуча глухо и уверено:

- Тук. Тук. Тук.

- Божичко! - тихо и боязливо промълви Стан. - Все едно, че някой е клал прасе.

- И всичко това е изхвръкнало от мивката? - запита Еди.

От вида на кръвта му призляваше. Почваше да се задъхва. Той се вкопчи в инхалатора.

Бевърли се силеше да удържи напиращите сълзи. Не искаше да плаче; боеше се, че ако заплаче, ще я сметнат за най-обикновено момиче и ще престанат да й обръщат внимание. Но се наложи да подири опора в дръжката на вратата, докато през тялото й прелиташе ужасяващо мощната вълна на облекчението. До този момент не бе осъзнавала колко е уверена, че полудява, бълнува или нещо подобно.

- А вашите не са я видели - учудено промърмори Бен. Той докосна една от засъхналите пръски по мивката, после отдръпна ръка и я избърса отзад в ризата си. - Леле Божке, леле Божичко.

- Не знам как ще влизам вече тук - каза Бевърли. - Да се къпя, да си мия зъбите и да... нали разбирате.

- Добре де, що не вземем да почистим? - внезапно запита Станли.

Бевърли се завъртя към него.

- Да почистим ли?

- Точно така. С тапетите може да не се справим съвсем - много са овехтели, знаеш - но другото ще почистим. Имаш ли парцали?

- Под кухненската мивка. Но ако ги изхвърлим, мама ще се чуди къде са.

- Имам петдесет цента - спокойно изрече Стан, без да откъсва поглед от кървавите пръски над мивката. - Ще почистим колкото се може по-добре, после ще отнесем парцалите в автоматичната пералня, дето я видяхме на идване. Ще ги изперем, ще ги изсушим и ще си бъдат под мивката преди да се приберат вашите.

- Мама казва, че кръвта не се изпира - възрази Еди. - Попивала или нещо подобно.

Бен се изкиска истерично.

- Няма значение дали ще се изперат - каза той. - Те не виждат петната.

Никой не запита кои са "те".

- Добре - каза Бевърли. - Да опитаме.

 

8.

През следващия половин час четиримата чистиха като усърдни джуджета и с постепенното изчезване на кръвта от стените, огледалото и порцелана, Бевърли усещаше как на сърцето й става все по-леко и по-леко. Докато тя бършеше пода, Бен и Еди се заеха с мивката. Стан грижливо и внимателно обработваше тапетите със съвсем леко навлажнен парцал. В крайна сметка изчистиха почти всичко. След като свърши, Бен развинти крушката над мивката и я смени с нова от кашона в килера. Имаше сума ти крушки - миналата есен Елфрида Марш бе донесла запас поне за две години от една разпродажба с намалени цени.

Използуваха старата кофа, течен сапун и много топла вода. Често изхвърляха водата, защото никой не искаше да си топи ръцете в нея щом станеше розова.

Накрая Стан се поотдръпна и огледа банята с критичното око на момче, не просто възпитано, а родено с чувството за чистота и ред.

- Мисля, че повече не можем да направим - каза той.

Все още имаше неясни следи от кръв вляво от мивката, където тапетите бяха толкова изтънели и прокъсани, че Стан не смееше да търка по-силничко. Ала дори и там кръвта бе загубила злокобната си сила; сега от нея оставаше само незначително пастелно петънце.

- Благодаря ви - каза Бевърли. Не помнеше друг път да е била толкова искрено благодарна. - Благодаря на всички.

- Няма нищо - измънка Бен. Естествено, пак се червеше.

- Ами да - кимна Еди.

- Хайде да се заемем с парцалите - каза Станли.

Лицето му беше решително, едва ли не сурово. По-късно Бевърли щеше да си мисли, че навярно само Стан е осъзнавал как правят още една крачка към някакъв невъобразим сблъсък.

 

9.

Отмериха чаша прах за пране в празно бурканче от майонеза. Бев намери голяма книжна торба за парцалите и четиримата се отправиха към автоматичната пералня на ъгъла на главната улица и Кони стрийт. Като отминаха две пресечки, зърнаха яркосините води на Канала да искрят под следобедното слънце.

Пералнята беше почти празна, само една жена с бяла лекарска престилка чакаше сушилнята да спре. Тя огледа със съмнение четирите деца, после пак заби нос в романа "Пейтън плейс".

- Студена вода - прошепна Бен. - Мама казва, че кръв се пере със студена вода.

Докато пускаха парцалите в машината, Стан отиде до автомата в ъгъла и размени двете си монети от двайсет и пет цента за четири по десет и две по пет. Върна се и изчака Бев да сипе праха върху парцалите и да затвори вратичката на пералнята. После пусна в процепа двайсет цента и завъртя ръчката.

Бевърли бе похарчила почти цялата си печалба за сладолед, но дълбоко в левия джоб на джинсите откри четири оцелели цента. Изрови ги и подаде парите на Стан, който я изгледа обидено.

- Божичко - възкликна той. - Тъкмо съм решил да водя едно момиче на забавления, а то ми се прави на независимо.

Бевърли се засмя.

- Сигурен ли си, че не ги искаш?

- Сигурен съм - сухо отвърна Стан. - Да си призная, Бев, сърцето ми се къса за тия четири цента, но съм сигурен.

Четиримата отстъпиха към бетонната стена на помещението и мълчаливо седнаха на пластмасовите столове. От пералнята долиташе бръмчене и шляпане. Зад дебелото кръгло стъкло на вратичката подскачаха купища сапунени мехури. Изпървом бяха червеникави. Бевърли усети, че от гледката й призлява, но не можеше да откъсне очи. В кървавата пяна се таеше някакво зловещо обаяние. Жената с лекарската престилка ги зяпаше все по-често над книгата. Навярно отначало бе подозирала, че ще вдигат шум; сега сякаш я дразнеше тъкмо мълчанието им. Когато сушилнята спря, тя извади дрехите си, сгъна ги, прибра ги в син найлонов чувал и с един последен озадачен поглед към децата излезе навън.

Щом тя излезе, Бен изтърси рязко, почти грубо:

- Не си сама.

- Какво? - запита Бевърли.

- Не си сама - повтори Бен. - Разбираш ли...

Той замълча и се озърна към Еди, който кимна. После погледна Стан, който изглеждаше недоволен... но след миг сви рамене и също кимна.

- За какво говориш? - запита Бевърли. Днес вече й бе омръзнало да слуша загадъчни приказки. Тя стисна ръката на Бен. - Ако знаеш нещо за това, казвай!

- Искаш ли ти да кажеш? - обърна се Бен към Еди.

Еди поклати глава. Измъкна инхалатора и задъхан пръсна в гърлото си чудовищна доза лекарство.

Бавно, подбирайки думите, Бен разказа на Бевърли как през последния училищен ден случайно срещна Бил Денброу и Еди Каспбрак сред Пущинака - не можеше да повярва, че от тогава вече е минала цяла седмица. Разказа й как на другия ден построиха бента. Разказа историята на Бил - как училищната снимка на мъртвото му братче завъртяла глава и намигнала. Разказа за собствената си среща с мумията, крачеща по заледения Канал сред лютия зимен мраз с грозд балони, които се рееха срещу вятъра.

Бевърли го слушаше с нарастващ ужас. Усещаше как очите й се разширяват, как в ръцете и краката й се стича хлад.

Бен замълча и погледна Еди. Еди още веднъж засмука инхалатора, после с трескава бързина повтори разказа за прокажения, трупайки дума връз дума с едничкото желание да се отърве час по-скоро. Завърши с хлипаща въздишка, но този път не се разплака.

- Ами ти? - обърна се Бевърли към Стан.

- Аз...

Изведнъж настана тишина, която ги накара да трепнат като от внезапен взрив.

Тримата го гледаха как става - дребен, пъргав, грациозен - и отваря пералнята. Измъкна сбитите на топка парцали и ги огледа.

- Останали са петънца - каза той, - но съвсем бледи. Приличат на сок от боровинки.

Показа им ги и всички закимаха сериозно, сякаш оглеждаха важни документи. Бевърли усети как я залива нова вълна на облекчение, също както когато банята бе почистена. Можеше да изтърпи излинялото пастелно петно върху тапетите, можеше да изтърпи и бледите червеникави следи по парцалите. Едно й се струваше най-важно - бяха направили нещо. Може би не съвсем успешно, но стигаше колкото да й възвърне душевния покой... а и това беше много, братчета, предостатъчно беше за Бевърли, щерката на Ал Марш.

Стан метна парцалите в една от цилиндричните сушилни и пусна две монети по пет цента. Барабанът се завъртя и Стан се върна да седне между Еди и Бен.

Известно време четиримата седяха мълчаливо, гледайки как парцалите подскачат и падат, подскачат и падат. Газовата горелка в сушилнята бучеше гальовно, почти приспивно. Край отворената врата мина някаква жена, тикаща количка с покупки. Хвърли поглед към тях и отмина.

- И аз видях нещо - изведнъж каза Стан. - Не ми се говореше за това, защото исках да вярвам, че е сън или нещо подобно. Може би дори припадък като на онова момче, Ставиър. Знаете ли го?

Бен и Бев поклатиха глави. Еди запита:

- Дето е болен от епилепсия ли?

- Точно така. Разбирате ли какво ми беше? Готов бях да си мисля, че имам такава болест, но да знам, че не съм видял нещо... истинско.

- Какво беше? - запита Бев, но се съмняваше дали наистина иска да узнае. Не беше като да слушаш разни истории за призраци край бавно гаснещия лагерен огън и да ядеш виенски кифли и печени наденички. Седяха тук, в задушната пералня, и тя виждаше под машините едри топки сплъстен прах (баща й ги наричаше призрачни фъшкии), виждаше как танцуват прашинки в горещите слънчеви лъчи, падащи през зацапаните прозорци, виждаше вехтите списания с откъснати корици. Всички тия неща бяха нормални. Кротки, нормални и скучни. Ала тя се боеше. Ужасно се боеше. Защото усещаше, че нито една от историите не е измислена, въображаема - мумията на Бен, прокаженият на Еди... и двете чудовища можеха да бродят навън довечера, след залез слънце. Или пък братчето на Бил Денброу можеше да броди из мрачните канали под града едноръко и неумолимо, със сребърни монети вместо очи.

И все пак когато Стан не отговори веднага, тя повтори:

- Какво беше?

Стан изрече със сдържан глас:

- Бях в онова паркче, където е Водонапорната кула...

- Божичко, не го обичам това място - жално промърмори Еди. - Ако в Дери изобщо има призраци, сигурно са там.

- Какво? - рязко запита Стан. - Какво каза?

- Ама ти не знаеш ли? - изненада се Еди. - Още преди да почнат убийствата мама не ми даваше да ходя там. Тя... тя е много добра и се грижи за мен. - Той се усмихна смутено и прихвана по-здраво инхалатора в скута си. - Нали разбираш, там са се удавили някакви момчета. Три или четири. Те... Стан! Стан, добре ли си?

Лицето на Стан бе придобило оловносив цвят. Устните му беззвучно потрепваха. Очите му се извъртяха нагоре, потъвайки под клепачите до крайчетата на ирисите. Едната му ръка немощно посегна из пустотата и се отпусна до бедрото.

Еди извърши единственото, което му хрумна. Приведе се, обгърна с тъничката си ръка провисналите плещи на Стан, натъпка инхалатора в устата му и дръпна спусъка с всичка сила.

Стан се разкашля, задавен и полузадушен. Седна нормално и очите му се избистриха. Продължи да кашля, но вече прикриваше устата си в шепи. Накрая дълбоко изхлипа, пое си дъх и безсилно се облегна назад.

- Какво беше това? - запита той като се поопомни.

- Моето лекарство против астма - виновно обясни Еди.

- Божичко, прилича на пикня от умряло куче.

Другите се разсмяха, но смехът им бе нервен. Гледаха го тревожно. По бузите на Стан бавно се разля бледа руменина.

- Вярно, много е отвратително - каза Еди с нескрита гордост.

- Да, ама разрешават ли го Мойсеевите закони? - запита Стан и те отново се разсмяха, макар че никой (включително и Стан) нямаше точна представа какви са Мойсеевите закони.

Стан прекрати смеха пръв и се втренчи в Еди.

- Кажи какво знаеш за Водонапорната кула.

Еди започна пръв, но Бен и Бевърли също допринесоха за разказа. Водонапорната кула беше на Канзас стрийт, около два километра и половина западно от центъра, близо до южните покрайнини на Пущинака. Някога, в края на миналия век, тя бе осигурявала питейна вода за целия град със своята вместимост от седем милиона литра. Тъй като от кръглата открита галерия под покрива имало великолепен изглед към Дери и околностите, мястото било много популярно до началото на трийсетте години. В ясните съботни и неделни дни цели семейства идвали в мъничкия Мемориал парк, за да се изкачат по сто и шейсетте вътрешни стъпала и да се насладят на гледката. Често се случвало да разпънат покривки и да си устроят пикник на тревата.

Стъпалата минавали между ослепително белосаната външна тухлена стена и вътрешния резервоар - стоманен цилиндър с височина тридесет и два метра. Изкачвали се до върха по стръмна спирала.

Точно под нивото на галерията дебела дървена врата в стоманената стена водела към платформа над самата вода - черно, тихичко поплискващо езеро, осветено от голи електрически крушки с тенекиени отражатели. При максимално зареждане водата дълбочината й била точно тридесет метра.

- Откъде е идвала водата? - запита Бен.

Бев, Еди и Стан се спогледаха. Никой не знаеше.

- Добре де, как са се удавили момчетата?

И тук не бяха твърде наясно. Изглежда, по ония времена ("старите времена", тържествено ги нарече Бен, когато дойде негов ред да вземе думата) вратата към платформата над водата си стояла отключена. Една вечер две хлапета... а може би само едно... или цели три... заварили отключена и приземната врата. Хванали се на бас и се изкачили догоре. По грешка излезли на платформата вместо на галерията. Додето разберат какво става, вече били паднали през ръба.

- Едно момче, Вик Кръмли, разправяше, че го чул от баща си - каза Бевърли, - тъй че може и да е вярно. Вик казваше, че според татко му, щом веднъж били паднали във водата, смъртта им била неминуема, защото нямало за какво да се хванат. До платформата не можели да стигнат. Разправяше, че сигурно цяла нощ са пляскали с ръце и са викали за помощ. Само че никой не ги чувал, а те се изморявали все повече и повече, докато...

Тя замълча, осъзнавайки целия ужас на съдбата им. Представяше си как тия момчета - истински или измислени - пляскат като удавени кученца. Потъват, отново изплуват сред водни пръски. Със засилването на паниката все повече пляскат и все по-трудно се удържат на повърхността. Подгизналите гуменки натежават. Пръстите безплодно драскат в търсене на опора по гладките стоманени стени на резервоара. Усещаше вкуса на погълнатата вода. Чуваше глухото кънтене на виковете им. Колко е траяло? Петнайсет минути? Половин час? Колко време е минало преди виковете да секнат и те да останат неподвижни на водната повърхност с извърнати надолу лица като страннни риби, които надзирателят ще открие на следващото утро?

- Господи - сухо изрече Стан.

- Чувал съм, че и една жена си загубила бебето - внезапно се обади Еди. - Тогава вече окончателно затворили кулата. Поне така съм чувал. Знам, че са пускали хората да се качват горе. Но веднъж дошла някаква жена с бебе. Не знам колко е било голямо. Но платформата била над самата вода. Жената, разбирате ли, пристъпила до парапета с бебето в ръце и го изпуснала, или пък то се дръпнало. Разправят, че някакъв младеж опитал да го спаси. Рекъл да се прави на герой, нали разбирате. Скочил вътре, но от бебето нямало и следа. Може да е било с палтенце или нещо такова. Мокрите дрехи много тежат.

Изведнъж Еди бръкна в джоба си и измъкна малко кафяво шишенце. Отвори го, извади две бели хапчета и ги глътна без вода.

- Какво беше това? - запита Бевърли.

- Аспирин. Имам главоболие.

Той я изгледа предизвикателно, но Бевърли не каза нищо.

Бен довърши историята. След нещастния случай с бебето (лично той бил чувал, че не било бебе, а дете, тригодишно момиченце), Общинският съвет гласувал решение да се заключва и долната, и горната врата, а на екскурзиите и пикниците да се сложи край. От тогава насам Водонапорната кула стояла заключена. Разбира се, надзирателят идвал редовно, от време на време наминавали техниците и няколко пъти годишно се уреждали контролирани посещения. Любопитните граждани можели да придружат някоя дама от Историческото дружество по спиралната стълба до галерията на върха, а там вече да охкат, да ахкат и да щракат цветни снимки за хвалба пред съседите. Но вратата към резервоара вече била винаги заключена.

- Още ли е пълно с вода? - запита Стан.

- Мисля, че да - каза Бен. - Виждал съм пожарни коли да зареждат там, когато дойде време за палене на стърнищата. Свързват маркуча с долната тръба.

Станли отново гледаше как се въртят парцалите в сушилнята. Топката се бе разпаднала на части и някои от тях подхвърчаха като парашути.

- Какво видя там? - тихо запита Бевърли.

За миг си помислиха, че той няма да отговори. После Стан си пое дълбок, разтреперан дъх и каза нещо, което отначало им се стори безкрайно далечно от темата.

- Нарекли са го Мемориал парк заради 23-ти Мейнски полк от Гражданската война. Прякорът им бил Сините от Дери. Имало и статуя, но преди двайсетина години се строшила по време на буря. Нямало пари за ремонт, затова сложили вместо нея поилка за птички. Голяма каменна поилка.

Всички го гледаха. Стан преглътна. Чуха как щракна гърлото му.

- Може би знаете, че наблюдавам птиците. Имам си албум, бинокъл "Цайс-Икон" и тъй нататък. - Той се завъртя към Еди. - Остана ли ти аспирин?

Еди му подаде шишенцето. Стан извади две хапчета, поколеба се и добави трето. Преглътна ги едно по едно, с мъчителна гримаса. После продължи разказа си.