Копието на съдбата (окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос)

През пролетта на 1912 г., след първата година на проучвания­та си, той вече стигнал до заключението, че рицарският роман на Волфрам фон Ешенбах отразява реалния исторически фон на девети век и че множеството чудати и красиви имена по страни­ците му принадлежат на действителни исторически личности, които са живели през епохата на Каролингите.

Девети век отбелязал окончателното стопяване на политичес­ката и законовата структура на класическия свят, която била за­менена от възникващите култури на формиращите се нации и от установяването на властта на могъщи кралски династии, някои от които просъществували хиляда години.

Девети век станал свидетел не само на залеза на гръцката и на римската култура, но отбелязал отслабването и постепенното изчезване на онези атавистични кървави сили, с помощта на ко­ито германските вождове управлявали племената си. Навсякъде зараждането на рационалното мислене започнало да заменя ро­довото съзнание и милиони мъже и жени в северните области на континента започнали да възприемат себе си като самостоятел­ни индивиди, а не просто като придатъци към племената си.

Емблема на Меровингите било древното племенно копие, ко­ето символизирало духовното господство на племенното божес­тво и на земните сили на живота и смъртта на всички франки.

Карл Велики обаче тачел като свой талисман на властта копи­ето на Лонгин. Той основал великата си династия с упование в силата на съпровождащата го легенда и с вярата, че династията на Каролингите ще пребъде хиляда години. За Карл Велики све­щеното копие символизирало Христовата кръв и посредством притежаването му той претендирал да управлява империя от сме­сени народности по силата на „божествено право" и бил най-пламенният служител на Бога на Новия завет.

През същия важен период от средновековието историческата поезия на варварските северни племена потънала в забвение, тъй като на новоналожилите се езици се превеждали религиозни тек­стове от латински. В резултат от разделянето на империята на Каролингите след смъртта на Карл Велики в Германия и Фран­ция възникнали отделни княжества/Първият документ, набеляз­ващ бъдещото разнообразие в Европа, е разделянето на латин­ските и германските езици чрез Страсбургската клетва - дого­вор, сключен от внуците на Карл Велики.

Девети век е и столетието на голямата схизма между източ­ните и западните църкви. Окончателното разделяне се осъщес­твило на Събора в Константинопол през 869 г. Докато се про­веждал този важен църковен събор, папа Николай I обявил, че човекът не бива повече да се смята за триединство от дух, ду­ша и тяло. От този момент нататък папският двор щял да отри­ча съществуването на индивидуалния човешки дух с твърде­нието, че човек се състои само от тяло и душа, и да обезличава духа на човека до низшето положение просто на „интелектуал­но качество" на душата. По този начин духовната инициатива на западния човек била ограничена в затвора на триизмерното възприемане на сетивния свят, а догмите на Римокатолическа-та църква се превърнали в единствения приемлив извор на от­кровение.

По време на този остър преход в еволюцията на човешкото съзнание, когато се зараждала интелектуалната душа на Европа и сред масите се появявало ново чувство за индивидуалност, про­цъфтявала епохата на рицарството.

С почти смайваща внезапност трубадурите и минезингерите се появили сред формиращите се нации, за да пеят хвалебствия за романтичната любов, която процъфтява между представите­лите на двата пола и бележи свежи и нежни връзки с новия иде­ал за християнското семейство.

Макар Римокатолическата църква да смятала всяко интимно сексуално изживяване за грях и да изисквала пълно целомъдрие от свещенослужителите си, Волфрам фон Ешенбах, най-прочу­тият от всички минезингери, описвал как рицарите могат да се женят и да имат деца и въпреки това да дирят и да откриват най-големите висоти на духовното - Светия Граал.

В последните горещи дни на лятото на 1912 г. се случило странно съвпадение, което косвено предизвикало срещата меж­ду Валтер Щайн и Адолф Хитлер. През онази сутрин Щайн се бил запътил, както обикновено, към старата част на града на брега на Дунава, тъй като там имало множество книжарници, в които се продавала религиозна, теософска, алхимична и окултна лите­ратура, както и книги на всякакви други теми.

В една от тези книжарници - доста мърляво място, на чиято та­бела се мъдрело името на Ернст Прецше - той направил откритие, което щяло да го превърне в главния свидетел на ролята на копи­ето в коренната промяна на облика на света през двайсети век.

От един почти празен рафт високо в задната половина на ма­газинчето Щайн извадил книга, всяка страница на която била изпъстрена с бележки, отметки, препратки, диаграми, бележки под линия и записки, изписани с еднакъв дребен почерк със за­въртулки. Разпокъсаната книга имала кожена подвързия и била едно от многото преиздания от деветнайсети век на ранната нем­ска версия на „Парсифал" от Волфрам фон Ешенбах.

Отворил случайно на страницата, където се описвало третото приключение на Парсифал, и видял как голям, очертан с мастило кръг огражда редовете, описващи майката на героя, Херцлойда:

(Този корен на доброто,

от който прераства издънката на смирението.)

Горко ни! Вече няма ги

чедата й до единайсето коляно -

тъй много е притворството около нас.⁵⁵

Кратка бележка в страничната колонка гласяла: „Парсифал е живял единайсет поколения преди поета Волфрам фон Ешенбах - през девети век, около 860-870 г.".

Книгата била вълнуващо откритие, а ако и останалите комен­тари се окажели също толкова точни, ценността й нараствала неимоверно. Щайн охотно платил два пъти по-висока цена на съдържателя на магазина, който очевидно го взел за наивен сту­дент.

Било слънчево утро в края на август и Валтер Йоханес тръг­нал по слънчевите улички на стария град към Колмаркт, където влязъл в кафенето на Демел. Седнал на една маса до витрината с изглед навън към оживения пазар и се заел задълбочено да разг­лежда щастливата си находка, питайки се какви ли още открове­ния ще съдържа ръкописът.

Не след дълго той осъзнал страховитата природа на нахвър­ляните бележки. Останал на мястото си, без да обръща внима­ние на изминаващото време, докато не прочел цялата книга и не изследвал коментарите към всеки стих. Колкото повече четял, толкова повече растяла тревогата му.

Това не бил обикновен коментар, а дело на човек, постигнал много повече от чисто експериментално познание за черната ма­гия! Неизвестният коментатор бил открил ключа към разгадава­нето на най-дълбоките тайни на Граала, но очевидно отхвърлял .християнските идеали на рицарите и извличал наслада от дя­волските машинации на Антихриста.

Внезапно му хрумнало, че чете бележките на самия Сатана!

За разлика от естествената лекота, с която се разгръщала ця­лата поредица от приключения в „Парсифал" като изпитания на посвещаването, пръснати по предначертай път към висините на трансценденталното съзнание, тук имало безброй груби, прос­ташки и на места дори цинични забележки. През целия комен­тар се проследявала нишката на расовия фанатизъм и на грани­чещото с лудост боготворене на арийското кръвно родство и на пангерманската идея, а всички бележки били изпълнени с нена­вист и презрение към евреите, които били обвинявани за всички злини на света и за цялото страдание на човечеството.

Например до стиховете, описващи процесията на Граала и сбора на рицарите на голямата литургия в замъка на Граала, се мъдрела бележка, написана с едри букви .напряко на печатната страница: „Тези мъже са предали чистата си арийска кръв и са станали жертва на гнусните суеверия на еврейския Исус - суеве­рия толкова чудовищни и омразни, колкото е еврейският ритуал на обрязването".

Широката картина, която коментарът рисувал за произхода, значението и историческия фон на този рицарски роман, зна­чително превъзхождала по дълбочината на прозренията си най-авторитетните за времето си академични обобщения. Валтер Щайн неохотно признал на автора му качествата на един още незрял, мрачен и потискащ гений, изпълнен с презрение и ом­раза към свободата на личността и равнопоставеността на всич­ки хора.

В подкрепа на тълкуванията си на тайнствата на Граала неиз­вестният коментатор привеждал цитати от безброй източници -източните религии, мистицизма, алхимията, астрологията, йога, митологията, Древна Гърция и Рим и огромен брой хроники и исторически трудове от средновековието. Който и да бил авто­рът, той бил широко начетен, а цитатите му били едновременно достатъчно уместни и просветляващи, за да вдъхнат живот в енигматичните стихове на минезингера. Пред себе си виждал една изключително зловеща проява на духа на романтизма!

Етимологията на думата Граал се извличала от „graduale", което означава „постепенно, стъпка по стъпка, постъпателно". Диренето на Граала се осмисляло като постепенно развитие във вътрешния живот на душата от присъщата на съня безпросвет­ност, през съмнението към позитивното духовно пробуждане. Коментаторът интерпретирал думата „saelde" (блаженство), с която Волфрам фон Ешенбах описвал придобиването на Граа­ла, като „събуждането на глупака от лишеното от мисъл вцепе­нение".

Минезингерът описвал Граала като скъпоценен камък (Lapsis Excellis), а коментарът настоявал, че камъкът е алхимичен сим­вол на епифизната жлеза - Третото око! Целта на този рицарски роман за Светия Граал с неговия сюжет, съставен от шестнай­сетте приключения, следващи определен ред, била да отворят и да активират Третото око, за да може то да съзре скритите тайни на времето и смисъла на човешката съдба!

Дали този мрачен гений, чиято ръка е написала подобен неве­роятен коментар, е успял да развие у себе си Третото око, запи­тал се Валтер Щайн и целият потръпнал. А ако е така, какво значение би имала за света появата на такъв черен магьосник?

Коментарът идентифицирал редица персонажи от Вагнеровата опера „Парсифал" като действителни исторически личнос­ти от девети век. Например обладаният от демони и умиращ крал Анфортас бил наречен Карл Смелия, внук на Карл Велики; ма­гьосницата Кундри се отъждествявала с Рицилда Боезе (Лоша­та), най-скандалната лека жена от онзи период, която успяла да го съблазни. Парсифал бил Луитвард от Верчели, канцлерът на двора на франките, а Клингзор бил идентифициран като Ландулф II от Капуа, най-зловещата фигура на епохата.

Борбата между християнските рицари и техните противници се възприемала като символ на непрекъснатата битка между две враждуващи групировки около действителната магическа сила на копието - копието на райха в Хофбург!

Кръвната линия на императорите Каролинги се смятала за ма­гическия извор на откровенията пред членовете на семейството на Граала: „Кръвна линия, притежаваща уникални и магически сили, които пораждат видения за свръхсетивни светове". Както е описано и във Вагнеровата опера, целта на Клингзор и на него­вия кръг от адепти на черната магия била да заслепят чрез сек­суални перверзни душите на почитателите на Граала и да ги ог­рабят от способността им да виждат с вътрешното си око, за да не могат повече да бъдат направлявани от небесните ангели.

Валтер Щайн бил заинтригуван от тази тема, защото трудо­вете на Дионисий Ареопагит, където се описвали йерархията на ангелите и тяхната роля в направляването на земните събития, били изпратени от император Михаил от Константинопол като Дар на Карл Велики по повод на коронацията му през 800 г., ко­гато той станал свещен римски император. Макар папа Николай I да обявил тези писания за еретически, крал Карл Смелия пови­кал прочутия английски учен Скот Еригена⁵⁶, за да ги преведе. Тъкмо Скот Еригена, който бил приятел и довереник на Луитвард, канцлера на краля, бил вдъхновен от свещеното копие, за да напише следното за Граала:

Ако до небесните селения

успееш да издигнеш себе си,

с блеснали очи ще зърнеш

храма на мъдростта.

Валтер Щайн останал впечатлен от отъждествяването между чудовищния Вагнеров герой Клингзор и Ландулф от Капуа, за­щото вече знаел част от историческите факти, свързани с тази зловеща личност, а по-нататъшните му изследвания щели да му помогнат да изгради още по-ясна картина.

Влиянието на Ландулф върху събитията през девети век било огромно и без всякакво съмнение той бил в основата на всички по-големи злини от онази епоха. Император Луи II го направил „третия човек в кралството" и го отрупал с толкова много почес­ти, че Ландулф дори се опитал да превърне Капуа в митрополия, а себе си - в архиепископ.

Именно той подмамил императора си да поведе война сре­щу арабите в южната част на Италия, макар че собственият му брат бил човекът, поканил неверниците да нахлуят в християн­ските земи. Ландулф, който прекарал много години в Египет в изучаване на арабската астрология и магия, бил техен таен съ­юзник. Тъкмо благодарение на връзките си сред арабите той впоследствие успял да поддържа своето убежище в планинс­кия си замък в окупираната от арабите Сицилия. Там, в Калот Енболот (или Карлта Белота) на мястото на древен храм, той извършвал ужасяващи и перверзни експерименти, които му спе­челили славата на най-страшния черен магьосник на света. В крайна сметка през 875 г. той бил отлъчен от църквата, защото тайният му съюз с исляма бил разкрит и зловещите ритуали, вдъхновени от прелъстителката Иблис⁵⁷, станали достояние на историческите хроники.

Множество историци, които наблюдавали как вдъхновеният от Граала духовен ренесанс заплашва изцяло да засенчи силата на Рим, са писали за зловещите отношения между Ландулф и няколко поредни папи, чиито обединени усилия целели да зали­чат езотеричното християнство на Светия Граал. Но нито един не успял да достигне проникновението и въображението на Ри­хард Вагнер по отношение на черния магьосник Клингзор, кой­то служи на Антихриста в един заговор за покваряване на обич­та и мъдростта в този най-важен век за ранното средновековие от европейската история.

Рихард Вагнер осъзнал, че магическите обреди на Ландулф, включващи отблъскващи сексуални перверзни и човешки жерт­воприношения, са оказали разрушително въздействие върху свет­ските владетели на Европа. Защото великият композитор образ­но показал как такива магически ритуали освобождават първич­ни сили, с помощта на които демоничните духове могат да про­никнат в кръвта и в съзнанието на онези индивиди, към които са насочени ритуалите. Тъкмо в този смисъл в своята опера Вагнер демонстрирал как Клингзор размахва копието на Лонгин като могъщ фалически жезъл на перверзията срещу романтичната лю­бов, която разцъфвала за пръв път през този век. „Огънят, разпа­лен от неговите магически ритуали, засегнал цялата човешка ра­са", пише един хронист от този период.

Волфрам фон Ешенбах много по-изтънчено описва разруши­телното въздействие на магията на Клингзор в картината с ране­ния крал Анфортас, в чието сърце истинската любов била из­местена от натраплива сексуална фантазия.

Най-великият средновековен минезингер описва как кралят на Граала е доведен до пълен нравствен упадък от една сексуал­на перверзия, разрушила благословения съюз между сърцето и ума и отнела духовното му зрение. Раната на Анфортас в дейст­вителност представлява неговата невъзможност да осъществи ис­тинския процес на духовно развитие. Чрез образа на „копието, от което капе кръв" бардът символично представя онези сили на Клингзор, които произлизат от сексуалните инстинкти - подоб­но на дяволския „легион", който унищожава „по-висшата същ­ност" и препречва пътя към постигането на Граала.

В сцената във вътрешното светилище на замъка на Граала видът на копието, от чието острие капе кръв, увеличава седем-кратно болката и страданията на ранения крал и става причина за несекващите ридания на неговите рицари. С един тържест­вен ритуал копието обикаля храма и с него докосват всяка от четирите му стени. Знак, че пътят към постигането на Граала е заличен и че общността на Граала е лишена от видението за небесните селения и завинаги е натикана в затвора на сетива­та.⁵⁸

Валтер Щайн разгръщал страниците в търсене на още бележ­ки, свързани със страховития Ландулф, когато почувствал сту­дените тръпки на нечие нежелано присъствие да нахлуват в съз­нанието му. Отхвърлил изживяването като лишено от всякакъв здрав смисъл и продължил да чете.

Върху празните страници в края на книгата открил обширни цитати от една паралелна хроника, описваща събитията от жи­вота на Ландулф. Оказало се, че нощта преди раждането му май­ката на Ландулф сънувала ужасен кошмар, в който видяла как от утробата й излиза жива факла, която ще подпали не само нейно­то кралство, а и целия свят. Съпругът й, комуто разказала съня си, останал толкова дълбоко потресен, че едва устоял на изку­шението да убие детето веднага след раждането му. Вместо това решил да напише поема, с която да предупреди света за сина си и за тиранията, която ще се възцари с него:

О, скъпа ми съпруго, каква орис ни преследва?

Видението твое страшно вещае пророчество ужасно,

а сянката му надвиснала е и над детето в твоята утроба.

То нищо няма да обича и ще се отрече от своя род.

Накрая със отровни думи

раздор ще всее сред всички наши поданици

и ще бушува като огън в сърцата на добрите.

„Нашата орис е да свидетелстваме за казаното от него в миг на духовен екстаз - продължавал хронистът. - А огънят, който впоследствие разпалил с делата си, заразил кръвта на цялото чо­вечество".

В този момент Валтер Щайн вдигнал очи, погледнал и между подносите на витрината съзрял най-арогантното лице и най-де­моничните очи, които някога бил виждал.

Това било лицето на човек с паднал на челото кичур кестеня­ва коса, малки и почти комични мустачки, подрязани съвсем къ­со от двете страни върху горната устна, и малка тъмна брадичка. Мъжът бил вперил в него въпросителен поглед. Бил облечен в мръсно черно палто, твърде голямо за ръста му, а под оръфани­те ръбове на панталоните пръстите на краката му се виждали през скъсаните обувки. В ръцете си държал акварели с размери­те на пощенски картички, които очевидно се опитвал да продава на туристите на Колмаркт навън.

Разбира се, той нямал представа, че е срещнал погледа на чо­века, който щял да надмине страховитите предсказания, свърз­вани с Клингзор, на човека, който щял да вдъхнови сатанинско-то господство на терора и да проведе хладнокръвно масово кла­не, чиято зверска жестокост стократно щяла да надвишава всич­ки изминали векове на тирания в историята на човечеството.

Бързо отместил поглед от хипнотичните очи на това странно видение и положил огромно усилие да се съсредоточи в четене­то на оставащите бележки за характера на Ландулф от Капуа: „Ландулф от Капуа бил умен, по-скоро лукав и похотлив, нео­бикновено амбициозен и суетен, презрителен към монасите, грабител на цялото човечество. Той извършил предателство спрямо собствения си принц, нарушил дадените обещания и измамил внуците си. Откриел ли някъде връзките на обединението, той се заемал да ги разкъса. Навсякъде сеел семената на раздора. Ако това се струва невероятно някому, нека само се замисли за насилието, с помощта на което измамил господарите си, макар да се бил заклел трижди, че ще признае властта им. Най-силно­то му желание било да завладява душите на невинните, а не да ги признава за равни нему и достойни за почитание".

Когато Валтер Щайн си тръгнал от кафенето на Демел в къс­ния следобед, бедният художник все още стоял отпред. Щайн купил три от рисунките му, платил с шепа монети, без да ги брои, пъхнал ги в страничния си джоб и побързал да се отдалечи. Едва когато стигнал в дома си, установил, че е купил рисунка на Ко­пието на съдбата - божественото копие, поставено върху черве­ното кадифе в стъклената си кутия в съкровищницата на Хабсбургите.

А върху рисунката се мъдрело същото име като върху вът­решната корица на разкъсания му екземпляр на „Парсифал" -АДОЛФ ХИТЛЕР!
ПЕТА ГЛАВА

АЗБУКАТА НА ГРААЛА С ЧЕРНА МАГИЯ

„Парсифал”, Волфрам фон Ешенбах

Много от познатите на Адолф Хитлер от приюта във Виена споменават занемарения му и раздърпан външен вид по онова време. Всички го описват като ленив и жертва на настроенията, като човек, който толкова презирал труда, че предпочитал да за­ложи книгите и малкото си лични вещи, вместо да си намери работа и да спечели няколко жалки халера.

Някои дават доста подробни описания на своя зъл съквартирант за периода, когато бил прикован към нара си, увит само с едно одеяло, след като дрехите му били принудително отнети и изпратени за дезинфекциране.

Излишно е да отбелязваме, че нито един от тези скитници и неудачници, споделящи неугледното му жилище, нямал никаква представа нито за истинската величина на човека, който двайсет години по-късно щял да стане лидер на германския народ, нито дори бегло понятие за истинската природа на проучванията му, далечните му цели и за това, че с помощта на наркотиците е ус­пял да проникне в най-високите селения на трансценденталното съзнание. Но повечето от утвърдените биографи на Хитлер без изключение се позовават на сведенията и мненията на мошени­ци и неудачници, когато трябва да илюстрират жизненоважните години за оформянето на една личност, която впоследствие поч­ти успяла да завладее света.

Нима би могло да се очаква от шайката неудачници в град­ския приют за бездомни да проумеят истинските измерения на личност като Хитлер? „Човек без измерения", така уместно на­рича фюрера Константин фон Нойрат, един от бившите приб­лижени на Хитлер след освобождаването му от затвора Спандау, където излежавал присъда като военнопрестъпник. Ной­рат, някогашен ръководител на младежката нацистка органи­зация във Виена, има предвид това, че Адолф Хитлер е преоб­разил представите за измеренията, прехвърляйки ги на терито­рията на неограниченото въображение, което е изворът на не­говия зъл гений.

Валтер Щайн, който впоследствие успял да проумее как се оформят идеите на всички нива в съзнанието на Хитлер и който един ден щял да стане доверен съветник на сър Уинстън Чърчил по отношение на психиката и начина на мислене на нацисткия фюрер и неговите приближени, много трудно успял да намери следите на бедния рисувач на пощенски картички. Няколко сед­мици той обикалял популярните туристически атракции, които жителите на града рядко посещавали - катедралата „Св. Сте­фан", летния дворец на Хабсбургите, операта, испанското конно училище, Рингщрасе и, разбира се, кафенето на Демел на Колмаркт, където го видял за пръв път.

Най-накрая се върнал в книжарницата в старата част на гра­да, откъдето бил купил екземпляра на „Парсифал", принадлежал на Хитлер. Това бил отчаян ход, който обаче се увенчал с успех. Собственикът Ернст Прецше проявил непресторен инте­рес при споменаването на името на Хитлер и поканил доктор Щайн в малката задна стаичка на магазинчето.

Прецше изглеждал злобен човечец с плешиво теме, прегър­бени рамене и жабешка фигура. Валтер Щайн веднага изпитал неприязън към него. Станало ясно, че Хитлер редовно посещава книжарницата, но не е идвал през последните три седмици.

„Знае, че винаги може да се отбие тук, за да хапне нещо и да си поговорим - осведомил го Прецше. - Твърде горд е и не при­ема пари. Позволявам му да залага книгите и вещите си, за да изкара колкото да преживява. Книгите му не струват нищо, но ми дават възможност да му помогна с по няколко халера".

Той се пресегнал към една малка купчина книги, натъпкани в ъгъла на стаичката, и казал: „Погледнете тези. Драска ей така във всички книги. Не можеш да намериш страница, по която да не е писал. Обикновено не се разделям с тях. Помощникът ми е допуснал грешка, като ви е продал онази книга".

Щайн разпознал трудовете на Фихте, Шелинг, Шопенхауер и Ницше. Имало и един екземпляр от „Основите на деветнайсети век" на Хустън Стюарт Чембърлейн