Копието на съдбата (окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос)

В продължение на 2000 години, откакто пронизва гърдите на Христос, на Копието на съдбата се приписва удивителна окултна сила. Настоящата книга разказва за легендата и нейния път през вековете – от упадъка на Римската империя, през Средновековието, та до XX век. Тя разкрива историята на известни личности, притежавали Копието – от Ирод Велики до Адолф Хитлер, и за техните амбиции да променят лицето на историята, подчинявайки окултната му сила на Доброто и Злото.

Копието на съдбата е припознато като Копието на Свещения граал, споменавано в средновековните саги, и разкрива Граала като уникален път на Западната цивилизация към разширяване на съзнанието – толкова приложим и днес, колкото и в двора на крал Артур и Карл Велики.

Ако жените няма да приемат това като ласкателство, бих добавил още нечути думи към тази история, бих продължил приключението заради вас. Но помоли ли ме някой да го сторя, нека не смята разказаното за книга. Не разпознавам нито една буква от азбуката. Мнозина набавят познания по този начин, ала въпросното приключение намира пътя си без книги. Пред това, някой да го помисли за книга, предпочитам да седя гол без кърпа, както правя в банята – ако не съм забравил смокиновото листо.

РАЖДАНЕТО НА ЕДНА ЛЕГЕНДА

В последните глави на Евангелието от Йоана се разказва как един войник пронизал с копието си гърдите на Христос. Той се казвал Гай Касий и присъствал на разпъването на Христос на кръста в качеството си на официален римски представител на прокуратора Пилат Понтийски. Катаракта и на двете очи не поз­волявала на този офицер ветеран да участва в битки заедно със своя легион, затова бил назначен да надзирава религиозния и политическия живот в Йерусалим.

Вече две години Гай Касий следял дейността на някой си Исус от Назарет, който провъзгласявал себе си за месия и, изглежда, подкопавал авторитета на римската власт в Израел.

Римският центурион наблюдавал как легионерите извършват екзекуцията на Исус Христос и досущ като тях останал дълбоко впечатлен от храбростта, достойнството и издръжливостта на Назарянина на кръста.

Часовете минавали и това им дало повода, от който се нужда­ели. Защото Анна бил авторитетен познавач на закона, а според Еврейския закон никой не можел да бъде екзекутиран в събота. Двамата с Кайяфа незабавно се обърнали към Пилат Понтийски с молбата да им позволи да строшат крайниците на разпнатите мъже, за да могат те да издъхнат преди падането на мрака още в петък следобед (5 април, 33 г. сл.Хр.).

За целта група пазители на храма била изпратена на хълма Голгота, което ще рече Мястото на черепа (лобно място). Вода­чът на групата носел копието на Ирод Антипа, цар на юдеите, като знак, че е упълномощен да изпълни поставената задача, за­щото в противен случай римските войници нямало да му позво­лят и с пръст да докосне мъжете, когато пристигне на мястото на екзекуцията.

Древният пророк Финеес разпоредил да изковат това копие като символ на магическите сили, присъщи на кръвта на Богоиз­брания народ. Копието било вече прочуто като талисман на власт­та, когато Исус Навин го вдигнал в ръка и заповядал на бойците си да нададат прочутия рев, който сринал стените на Йерихон. Същото това копие цар Саул, обзет от завист, запратил по мла­дия Давид.

Ирод Велики държал този символ на властта над живота и смъртта, когато разпоредил избиването на невинните младенци в цяла Юдея, за да убие и невръстния Христос, който според предсказанието щял да стане „цар на юдеите". Сега войниците носели копието от името на сина на Ирод Велики в знак на пра­вото си да изпочупят костите на разпнатия Исус Христос.

Когато групата пазители на храма пристигнала на мястото на екзекуцията, римските войници отвратени им обърнали гръб. Единствен Гай Касий станал свидетел как вандалите обсипват с удари и трошат черепите и крайниците на двамата разбойници, разпнати от двете страни на Исус Христос. Римският центурион останал поразен и отвратен от ужасяващото осакатяване на те­лата на двамата крадци. Същевременно бил толкова запленен от покорството и безстрашието, с които Христос приел жестокото приковаване на кръста, че решил да предпази тялото на Назарянина.

Стотникът пришпорил коня си към високия кръст в средата и забил копието си отдясно в гърдите на Исус Христос, прониз­вайки гръдния му кош между четвъртото и петото ребро. Подоб­но ритуално пронизване римските воини извършвали по тради­ция на бойното поле, когато искали да докажат, че раненият враг е мъртъв, защото от мъртвото тяло не тече кръв. Но ето че от тялото на Христос „веднага изтекли кръв и вода" и в мига, кога­то чудодейно рукнала изкупителната кръв на Спасителя, гасне­щото зрение на Гай Касий било напълно възстановено.

Не е известно дали този офицер ветеран грабнал от ръцете на израилтянския капитан талисмана на властта, за да изпълни своето дело, или е извършил спонтанния си акт на милосърдие със собственото си копие. Не съществуват исторически дока­зателства, показващи с кое оръжие той неволно е изпълнил про­рочеството на Иезекиил: „Ще погледнат на Тогова, Когото прободоха".

В храма Кайяфа и Анна очаквали новината за обезобразява­нето на тялото на Месията, а храмовата завеса се раздрала от горе до долу, за да изложи на показ Черния ковчег на Стария завет, който се разцепил по ръбовете и се разтворил под форма­та на кръст. Това бил краят на култа към Йехова и началото на религията на „Отворените небеса".

Копието, подобно на катализатор на откровението, се превър­нало в непосредствено свидетелство за възкресението, защото имало белег на мястото на раната, зараснала по чудодеен начин, върху тялото на прикования Христос, когато той се явил като дух пред своите сбрани апостоли. Единствено Тома Неверни, кой­то вярвал само на външната, физическата видимост, не успял да съзре Богочовека, който преминал през затворените двери, за да се яви пред него.

„После казва на Тома: дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и я тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вяр­ващ".

Тъй като физическите рани, нанесени от копието и от приковаването на тялото на Христос на кръста, се явили и върху ефирното тяло на възкръсналия Христос, първите християни вярва­ли, че ако костите му са били строшени на кръста, възкресение­то, такова, каквото ни е познато, не би могло да се състои. Тако­ва значение съзирали те в загадъчните думи на Исайя: „Кост Не­гова няма да се строши".

Гай Касий, който извършил едно храбро воинско действие, тласкан от състраданието и желанието си да защити тялото на Исус Христос, станал известен като Лонгин Копиеносеца. Покръстен в християнството, той бил почитан от първата християн­ска общност в Йерусалим като велик герой и светия и като глав­ния свидетел на проливането на Кръвта на Новия завет, в чийто символ се превърнало копието.

Твърди се, че за един миг центурионът държал в ръцете си съдбините на цялото човечество. Копието, с което той пронизал гърдите на Исус Христос, се превърнало в християнска светиня, а една забележителна легенда останала завинаги свързана с това оръжие, в чието острие впоследствие бил вграден и един от пи­роните на разпятието.

Легендата постепенно се разраствала и набирала сила с тече­ние на столетията. Така се затвърдила вярата, че който притежа­ва копието и познава силата, на която служи то, за добро или за зло, държи съдбата на света в свои ръце.

Тази легенда, оцеляла през двехилядолетното съществуване на християнството, се сбъднала по най-ужасяващ начин през двайсети век.

В НАЧАЛОТО БЕ СПОМЕНЪТ

Човекът, който щеше да напише тази книга, ако не бе преж­девременната му кончина, се казва Валтер Йоханес Щайн, ро­ден във Виена учен и доктор по философия, който по времето на Втората световна война бил доверен съветник на сър Уинстьн Чърчил по отношение на възгледите и мотивацията на Адолф Хитлер и на водещите фигури в нацистката партия.

Върху доктор Щайн бил оказан огромен натиск с цел да бъде разубеден да не разкрива онова, което е основен обект на тази книга. Но той не се поддал на никакво външно влияние - дори на упоритото настояване от страна на самия сър Уинстьн Чърчил, който смятал, че окултизмът в нацистката партия при никакви обстоятелства не бива да става достояние на широката публика.

Неуспехът на Нюрнбергския процес да идентифицира при­родата на злото зад външната фасада на националсоциализма го убедил, че е необходимо да изминат поне още три десетилетия, за да се появи достатъчно просветена и многобройна читателска аудитория, способна да проумее посветителските обреди и чер­ната магия, практикувани от ядрото на нацистките лидери.

Доктор Щайн тъжно наблюдавал до каква степен прокурори­те на тези съдебни процеси за престъпления срещу човечество­то били лишени от широта на възгледите, за да съзрат апокалип­тичното лице на цивилизацията, оформила се в Германия между двете световни войни - цивилизация, основана на магически Weltanschauung², заменил кръста със свастиката. Той съзнавал причината за единодушното споразумение между съдиите да тре­тират обвиняемите като неотделима част от възприетата и нало­жила се хуманистична и картезианска система в Западния свят. Да признаят дори за секунда какъв е действителният облик на победените врагове, да повдигнат булото и да разкрият действи­телните мотиви за такава невъобразима подмяна на ценностите, би означавало да поемат риска да изложат милиони хора на ужас­на поквара.

За доктор Щайн било очевидно, че на високо политическо ниво е взето решение най-кървавите престъпления в историята на човечеството да бъдат обяснени като резултат от умствено разстройство и перверзност на инстинктите. Смятало се за целесъобразно да се говори със сухи психоаналитични термини, ко­гато се обсъждат мотивите за изгарянето на милиони човешки същества в газовите камери, вместо да се разкрие фактът, че та­кива практики са неизменна част от всеотдайното служене на силите на злото.

Макар да не доживя публикуването на книгата „Ерата на психоделизма", доктор Щайн предрече, че вълна от безразборна употреба на халюциногенни вещества ще залее Съединените ща­ти и Европа и ще отвори пред милиони млади хора опасния и незаконен път към видения, за които огромното болшинство от тях ще бъдат напълно неподготвени. Той бе убеден, че този коп­неж към трансцендентални преживявания с помощта на нарко­тиците ще бъде неизбежна реакция срещу закостенелия религи­озен догматизъм и материалната задоволеност на Запада, оста­нали непокътнати дори и след предизвиканата от Хитлер война. Той възнамеряваше да лансира съдържанието на „Копието на съдбата" в съвременната наука, вярвайки, че огромен брой хора споделят убеждението, че присъщото им ограничено съзнание не е единственото възможно съзнание. През лятото на 1957 го­дина, три дни след като взе решение да започне работата си вър­ху книгата, той припадна в кабинета на дома си в Лондон и мал­ко след това почина в една лондонска болница.

Съвсем живо си спомням как седях в салона на потъналата му в безпорядък къща и се питах какъв човек ще се окаже авто­рът на забележителната книга, посветена на Светия Граал. По­мещението, в което седях и го чаках да приключи един разговор в стаята си за срещи на горния етаж, приличаше повече на склад на музей, отколкото на дневна. Направо се пръскаше по шевове­те, сякаш не бе в състояние да побере всички книги и картини, с които бе пълно. Предположих, че през войната помещението ве­роятно е било използвано като временно жилище, поради което в него са били натъпкани картини, книги, предмети на изкуство­то и антики, изложени някога в по-просторна среда.

Етажерките с книги бяха разнокалибрени и поставени под раз­личен ъгъл, за да направят място на картини с всякакви размери и от всякакви стилове - от импресионисти до средновековни и византийски майстори. Навсякъде имаше книги - дори стълбищните площадки на пететажната къща и богато украсените „тоа­летни" на долния етаж бяха претъпкани с камари книги от пода до тавана.

Една голяма репродукция на „Създаването на Адам" от Ми­келанджело заемаше цялата странична стена до библиотеките, съхраняващи най-пълната частна колекция от книги на езотерична тематика, която бях виждал през живота си. На почетно място над камината се намираше уголемена репродукция на кар­тината на Рембранд ,Нервеният рицар на Граала", стиснал све­щеното копие. Върху полицата красива позлатена икона бе зао­биколена от кристали и късове кварц, а всички те се бореха за място с многобройните снимки на известни британски и евро­пейски политически личности.

В стаята влезе мъж на около петдесет и пет години и се пред­стави. Беше облечен в делови костюм и на пръв поглед нищо не издаваше, че не е англичанин, освен очилата със златни рамки, които висяха на верижка от ревера му по начин, напомнящ за някогашните немски професори. Светлосините му очи, изклю­чително живи и будни, се впериха в мен изпод набразденото чело, когато мъжът сърдечно ме приветства с ръкостискане, в кое­то се долавяше полъх от обаянието на Стария свят.

Зад ведрите встъпителни думи усетих известна прямота, коя­то ме насърчи да изложа естеството на работата си и причината да го посетя без предварителна уговорка и без да се познаваме. Той говореше с мек австрийски акцент, нелишен от чар, и макар речникът му да бе забележителен, произношението на някои по-сложни английски думи бе направо комично.

Цитирах му откъса, който сега служи за мото на титулната страница на „Копието на съдбата": „Ако жените няма да прие­мат това като ласкателство, бих добавил още нечути от вас думи към тази история, бих продължил приключението заради вас. Но помоли ли ме някой да го сторя, нека не смята разказаното за книга. Не разпознавам нито една буква от азбуката. Мнозина на­бавят познания по този начин, ала въпросното приключение на­мира пътя си без книги. Пред това, някой да го помисли за кни­га, предпочитам да седя гол без кърпа, както правя в банята -ако не съм забравил „букета от клонки".

Споделих с внимателния си слушател, че повествованието съ­държа-множество хитроумни намеци, разкриващи действителния извор на вдъхновението му. Например най-талантливият от всич­ки трубадури споменава как собственият му учител е прегледал хрониките от тринайсети век, за да провери „къде изобщо някога е имало народ, посветил се на духовната чистота и достоен да се грижи за Граала. Той изчете летописите от земите на Британия, Франция и Ирландия и в Аншау откри нужния му разказ".

Благодарих на доктор Щайн, че в своята книга „Деветото сто­летие" посочва, че Аншау, често пъти погрешно превеждан като Анжу, не е названието на някакво място, а на състояние на транс-цендентиращото съзнание. Със споменаването на хрониките от Аншау Волфрам фон Ешенбах се опитва да намекне, че минали­те исторически събития могат да бъдат възстановени с помощта на по-висши способности от интелектуалните. Той описва как неговият учител от тринайсети век бил способен пряко да наб­людава събития, случили се през девети век - акт, извършен с помощта на уменията на ясновидец, нарушаващи времевата пос­ледователност на историческия процес. Накратко казано, Хро­никата от Аншау е вид Космическа хроника, в която миналото, настоящето и бъдещето се обединяват в по-висше измерение на времето. А за да може да чете тази извечна хроника, твърди Вол­фрам фон Ешенбах, неговият учител „трябвало първо да научи своята азбука без помощта на изкуството на черната магия". С други думи, да развие необходимите му способности, без да при­бягва до средствата на черната магия.

Споделих с доктор Щайн собствения си извод, че неговата удивително сведуща книга върху историческия контекст на Гра­ала през девети век също е плод на подобни способности и че едва впоследствие той е потърсил потвърждение на собствените си открития посредством проведени лично от него исторически проучвания и в запазените стари текстове.

Той не реагира външно на това директно и донякъде дръзко твърдение от страна на напълно непознат нему човек, а остана безмълвен, сякаш очакваше да продължа. Започнах да усещам върху себе си съсредоточения му поглед, който възприемаше тол­кова много неизречени неща. За да наруша възцарилата се мъчи­телна тишина, се заех да му описвам собствения си опит в по-висшите нива на съзнанието, до които бях стигнал в нацисткия концентрационен лагер по време на Втората световна война, и как природата на този трансцендентален опит ме е подтикнала към проучването на Светия Граал и изследването на историята на копието на Лонгин и легендата за съдбата на света, сътворена на тази основа.

Разлиствайки страниците на екземпляр от неговата книга, кой­то бях донесъл със себе си, отворих на снимката на свещеното копие, намиращо се в съкровищницата на Хабсбургите⁸, за кое­то се твърдеше, че е копието, с което римският центурион про­низал гърдите на разпнатия Исус Христос. Разказах му за посе­щението си в двореца Хофбург във Виена, където бях ходил пре­ди шест седмици, за да видя копието, и изразих мнението си, че свързаната с тази реликва легенда е вдъхновена от изключител­ната й сила като катализатор на вникването в същите тайни на времето, с чиято помощ е написана и неговата книга.

Доктор Щайн вече целият сияеше, очевидно развеселен и до­волен. „Трябва да останете за обяд, за да продължим разговора си", покани ме той. Това бе началото на дружбата ни, продължи­ла десет години, през които под неговото вещо ръководство аз изучих „азбуката на Граала без изкуството на черната магия" в къщата, която за мен се превърна във втори роден дом.

Поддържах тесен контакт с доктор Щайн до 1957 г., когато той почина, и често прекарвах цели седмици в дома му в Кенсингтьн, но трябваше да минат години, преди да добия пълна представа за невероятния му живот.

Той не бе склонен да говори за себе си и не бе човек, когото можеш да принудиш да отговаря на директно поставени му въпро­си. През този период се чувствах така, сякаш подреждам парчен­цата на изключително сложна мозайка, без да имам ни най-малка представа от картината, която ще се получи. Някои от парченцата като че ли не бяха фрагменти от живота на един и същ човек.

Валтер Щайн е роден във Виена през 1891 година и е вторият син на богат и влиятелен австрийски адвокат, специализирал международно право. Макар че завършил Техническия университет във Виена, той написал докторска дисертация по философия. Този 1 труд, публикуван впоследствие като книга, свързва девет висши 1 нива на съзнанието с физически органи и биохимията на тялото, като предвестник на изследванията на Института за психо-физически изследвания, основан в Оксфорд половин век по-късно.

За известен период интересите му били насочени главно към историята на изкуството във връзка с еволюцията на човешкото съзнание. Изследванията му в тази област предизвикали актив­ното му участие в археологията и интерпретирането на архитек­турата на Древния свят. Гостувал с изчерпателна лекция върху изкуството на Мала Азия на турския диктатор Кемал Ататюрк и успял да убеди Сивия вълк да реставрира византийските фрески във всички бивши християнски катедрали и църкви, превърнати в джамии след покоряването на Константинопол от мюсюлма­ните хиляда години преди това.

Академичната си репутация в Германия доктор Щайн изгра­дил върху постиженията си в областта на средновековната исто­рия, но във Великобритания пристигнал като икономически съ­ветник на краля на Белгия, Леополд, по време на официалната му визита в Лондон през 1936 г. В това свое качество той има голяма заслуга за прочутата реч на белгийския монарх, изнесена в Лондонската община, където за пръв път се прокарва концеп­цията за общия европейски пазар.

Макар че получил орден за храброст като офицер в австрийс­ката армия, сражаваща се на руския фронт по време на Първата световна война, през годините на Втората световна война дейс­твал като агент на Британското разузнаване и донесъл от конти­нента плановете за нацисткото нападение над Великобритания, известно като операция „Морски лъв".

Тези отделни парченца от мозайката просто изникваха нео­чаквано по време на нашите разговори. Например един ден му разказвах за опита за покушение над генерал Ромел в Северна Африка и му споменах, че съм служил при командосите заедно подполковник Джефри Кейс, ръководил нападението. С учудва­не узнах, че доктор Щайн е бил личен приятел с бащата на Джеф­ри, адмирал сър Роджър Кейс, който ръководел операциите на съюзниците през първата половина от войната. Така узнах, че сър Уинстън Чърчил наредил на адмирал Кейс да придружи док­тор Щайн при едно негово тайно посещение в Брюксел по време на войната, за да убеди белгийския крал да отвори страната си за армиите на съюзниците и да попречи на обхождането по фланга на френската линия Мажино в случай на нарушаване на неутра­литета на Белгия от страна на Германия.

Една червена нишка пронизва живота му и обединява около себе си всичките му разнообразни дейности - дълбокото и сери­озно увлечение по окултизма. Интересът му към Светия Граал и копието на Лонгин се пробудил още когато бил студент в универ­ситета във Виена. В пряка връзка с тези проучвания е запознанст­вото му с Адолф Хитлер, който по онова време бил изключен от университета и живеел в приют за бездомни във Виена. През че­тирите години до избухването на Първата световна война Хитлер също открил легендата за историческата съдба на света, свързана с копието, поставено на съхранение в съкровищницата на Хабсбургите, и още тогава, едва на двайсет и няколко години, мечтаел как ще се сдобие с него като символ на властта над света.

До този момент съвсем малко бе публикувано за този период от живота на Адолф Хитлер, а и единственият надежден свиде­тел бе някой си Аугуст Кубицек, с когото бъдещият фюрер спо­делял за известно време през 1909 година обща стая, преди да я напусне, без дори да се сбогува. Кубицек, бивш съученик на Хит­лер от Линц, който завършил с отличие Виенската музикална академия, през следващите четири години се опитвал да намери бившия си съквартирант във Виена, но така и не успял.

Всички биографи на Хитлер са единодушни, че периодът меж­ду 1909 и 1913 година е най-неползотворният и незначителен в живота му, защото тогава го е занимавала единствено мисълта за мизерното му оцеляване в някакъв нощен приют и продажба­та на акварели по ъглите на улиците. Но впоследствие, в своята автобиография „Моята борба", Адолф Хитлер твърди, че това са най-важните и определящи за характера му години и че точно тогава е научил всичко, което му е било необходимо, за да заеме лидерското място в нацистката партия.

Доктор Щайн можеше да потвърди, че точно в този пасаж от „Моята борба" Адолф Хитлер казва истината, защото самият той бил свидетел как по онова време Хитлер успял да стигне до по-високи нива на съзнанието с помощта на наркотици и провеж­дал задълбочено и проницателно изследване на средновековния окултизъм и ритуална магия, обсъждайки с него целия спектър политически, исторически и философски четива, с помощта на които формулирал мирогледа, който впоследствие се превърнал в нацисткия Weltanschauung.

Връзката на доктор Щайн с Адолф Хитлер не приключила във Виена. Той наблюдавал отблизо основаването на нацистката партия и обвързването на Хитлер с трите зловещи личности, на­правляващи шеметния му възход към властта - Дитрих Екарт, Хустън Стюарт Чембърлейн и професор Карл Хаусхофер.

Когато през 1933 г. в Щутгарт райхсфюрерът от СС Хайнрих Химлер издал заповед за арестуването на доктор Щайн, за да го принуди да работи за Окултното бюро на СС, той напуснал Гер­мания и отнесъл със себе си във Великобритания най-автори­тетните езотерични познания, които били достигнати в средите на нацистката партия. Кажем ли нещо повече в този кратък увод, ще означава да подскажем голяма част от съдържанието на кни­гата.
ПЪРВА ЧАСТ

ТАЛИСМАНЪТ НА ВЛАСТТА И ОТКРОВЕНИЕТО

„ Тъй рече заратустра ", фридрих ницше