Курсова работа по история на Иран и Персия Тема : Упадъкът на Сефевидската династия

Факултет по класически и нови филологии

Специалност “Иранистика”

Курсова работа

по

история на Иран и Персия

Тема :

Упадъкът на Сефевидската династия

Изготвила: Ралица Ивайлова Збирчева

І курс, фак. № 15166

Бакалавърска програма по иранистика

София, 2009

Упадъкът на Сефевидите

Малко преди да умре, шах Абас I определя за свой престолонаследник Своя внук Сам Мирза, син на Сефи Мирза. Когато владетелят умира на 19 януари 1629г. в двореца си в Ашраф, принцът го наследява под името шах Сефи.

Възпитан сред интригите на харема, син на баща станал жертва на убийство, Сефи I (1629 – 1642г.) започва царуването си с кървава баня. За по – малко от пет години той елиминира практически всички принцове от сефевидската фамилия, включително двамата си слепи чичовци. Макар лишени от зрение, тези двама принцове успяват да натрупат огромно състояние. Емам Кули Мирза, екзекутиран през 1632г., е бил губернатор на Фарс, но също и на Кугилуйе, Лар, Ормуз, Бахрейн, Голпайеган и Туйсиркан; след убийството му всички негови земи са конфискувани от короната.

Тези промени за известно време донасят значителни приходи на короната, но в крайна сметка отслабват държавата. В провинциите, където управляват губернатори, те отговарят за поддържането на армията на свои разноски, докато в земите на короната разходите за войската се изплащат пряко от царската хазна. Царят назначава бирници, които да събират данъците в тези провинции. Докато шах Абас полага усилия да сведе до минимум произвола, при шах Сефи той се развихря и засилва недоволството на населението. Освен това, за разлика от предшественика си, Сефи се отказва от царския монопол над търговията с коприна. Вместо да изпраща служители на короната да събират балите с коприна, търговците, предимно арменци, купуват суровината направо от производителите. Така през 30 – те години на XVII в. арменците установяват почти пълен контрол над износа на коприна.

Посредствеността на владетеля не остава незабелязана за съседите. Шест месеца след възкачването му на престола османски войски връхлитат по границите на империята. Ожесточена битка започва около Хамадан, окупиран за кратко от османците. Нашествията им зачестяват. Ереван пада през 1635г., скоро след това е заграбен Табриз. Сефевидите си възвръщат арменската столица през 1636г., но през 1638г. османците превземат Месопотамия и Багдат. Войната между Османската империя и Сефевидска Персия започва през 1514г. и продължава повече от век. Битката се води за контрол над Кавказ и Месопотамия. Двете държави са най – великите сили в Средна Азия по това време и освен за надмощие над тези две области, съперничеството се подхранвало и от религиозни различия : османците били сунити, докато Сефевидите били шиити от къзълбашката секта, и в очите на османците те са еретици.

Първата най – важна битка е при Калдиран по време на войната от 1532 – 1555г., при която османците премахват сефевидското влияние в Анатолия, завладяват арабски Ирак като превземат Багдад през 1534г. и си осигуряват признание за постигнатото, чрез мирен договорът в Амазия подписан през 1555г. Мирът продължил две декади, но започнала нова война през 1578г. Тази война завършила с договор в Константинопол през 1590г., като в нея османците окупирали Грузия, Ереван и дори Табриз. Персийците били притискани отвсякъде и така освен османските нападения, те били атакувани и от шайбанидите в персийския Хорасан. Новият персийски шах, Абас I, реорганизира армията си, като създава нова гуламска пехота (гуламите били така наречените „роби на шаха” и те били много добре обучени войници). През 1603г, Абас I предприел офанзива срещу османците като иска да си върне Табриз, Азербайджан и Грузия. По това време османците са обезпокоявани от Хабсбургската династия в Европа, освен това в цялата империя бунтове и вражди, породени от убийството на султан Осман II. Първо Абаза Махмед Паша, губернатор на Ерцурум, вдига бунт, а в същото време Багдад е в ръцете на офицер от Джасарите – Шибаша Бакр. Бакр търси признание от месния паша в Порте, но султанът наредил на Хафиз Ахмед Паша – губернатор на Диарбекир, да се намеси. Тогава Бакр се обръща за помощ към Абас I, който изпраща войски в помощ на Бакр. За да изпревари превземането на Багдад от персите, Хафиз Ахмед бързо възстановява отношенията си с Барк, който в замяна станал верен на османците. В отговор персийците обсаждат Багдад и го превземат на 14 януари 1624г., с помощта на сина на Бакр, Мухамад. Падането на града е последвано от избиване на голяма част от сунитското населението на града, тъй като шаха се стреми да трансформира Багдад в град пълен с чисти шиити.

Превземането на Багдад нанася тежък удар върху престижа на Османската империя. Османските гарнизони и месните племена започват да се предават и скоро персийците превземат по – голямата част от Ирак, включително и градовете Киркук и Мосул, както и свещените за шиитите Хаджаф и Кербала. През 1625., Хафиз Ахмед Паша, сега велик везир, напредва в завземането на Багдад. Въпреки политиката на „ обгорена земя” поръчана от шаха, османската армия достигнала Багдад и го обсажда през ноември от три страни. Османците успяват да проникнат през външните укрепления на града, но се провалят в превземането на града, защото пристигнала подкрепителна армия изпратена от шаха.тогава османците се оттеглили от добре укрепения лагер, но продължили да водят обсада. В отговор Абас I решава да прегради пътя на османските снабдителни конвой. Тази стратегия дала резултат. Останала без провизии, османската армия трябва да атакува персийската армия по – рано. На османската армия понася тежки загуби и на 4 юли 1626г. армията вдига обсадата и се оттегля в Мосул. През 1629г. османците, сега под ръководството на велия везир Гази Еркем Кюсрев Паша и имащи осигурен мир с Хабсбургите, събират сила за нова офанзива. Но настъпила сурова зима, която прави невъзможна операцията в централен Ирак, накарала османците да потеглят на изток. Но през май 1630г., великият везир успява да дезорганизира персийската армия в битка при Махидаш, близо до Керманша, и продължава към Хамадан. Кюрсев Паша се връща към Багдад и го обсажда през ноември. Но обсадата трябва да се вдигне скоро след това, тъй като идването на жестока зима, заплашва неговите комуникационни пътища. По време на оттеглянето му, персийците възстановяват контрола си над Ирак и сломяват непокорното кюрдско население. Следващите няколко години преминават в нападения и схватки, които не довеждат до убедителни предимства за нито една от страните. Шах Сефи I изпраща мирна декларация до османския съд, но новият велик везир – Табанияси Мехмед Паша, отхвърля исканията му. На кавказкия персийски фронт се разразява отново битка през 1633г., когато неспокойните грузински кралства, който за под управлението на крал Теймураз, отказват да се подчинят на сефевидската власт. През 1634г, Рустан хан е изпратен от шаха да ги сломи. Теймураз е победен, но успява да избяга в Имерети. Успява да се възвърне на престола на какетите през 1638г. и дори спечелва признанието на персийците.

През 1635г. Султан Мурад IV взема контрол над османската армия. Османците си връщат Ереван и заграбват Табриз. Султанът се връща в Константинопол триумфирайки. Но неговите победи са за кратко. През пролетта на следващата година, шах Сефи си връща Ереван и разгромява османската армия. Възстановяването на мира се проваля и през 1638г. Мурад IV повежда армия срещу Багдад. Градът пада през декември след 39-дневна обсада. Ирак отново е под османски контрол и малко след това започват мирни преговори.

Договорът от Зухаб, подписан на 17май 1639г., определя османско – персийските граници – Ереван остава в Персия, а Ирак е отстъпен на османците. Месопотамия, която оформя важна част от различните персийски империи от времето на Ахаменидите, е безвъзвратно изгунеба. Мирът установява равновесие на силите в региона и въпреки бъдещите конфликти и дребни промени, границите установени от този договор, остават и до днес.

На източните граници узбеките извършват множество набези при управлението на шах Сефи, но без особени последици. По – тежка, макар и краткотрайна, е загубата на Кандахар, превзет от моголите. До нея се стига заради неразбирателството между губернатора на тази източна провинция и великия везир, който по онова време е истински дворцов господар – Мирза Мохамад Таки, известен като Сару Таки; губернаторът на Кандахар, изпаднал в немилост в царския двор, преминава под юрисдикцията на могулския шах Джахан.

Сару Таки, потомък на висши имперски сановници, е истинският архитект на просперитета, който изживява Иран още при предишния шах, когато започва да разширява пътища и да строи мостове в провинция Мазандаран. Все още е губернатор на тази провинция в началото на царуването на Сефи. При изпълнението на функциите си влиза в конфликт с различни европейски компании, които искат да купуват коприна от провинциите на брега на Каспийско море. През 1633г. Сару Таки влиза в спор с агентите на британската Източноиндийска компания, които го обвиняват в измама. Този случай е последван от по – сериозни конфликти с европейски компании при царуването на Абас II.

През 1634г. Сару Таки е назначен за велик везир. С човешките и управленските си качества той придобива огромна власт, която неизбежно предизвиква завист. При шах Сефи придава на управлението голям замах, но се заема и с голями проекти, като реставрацията на мавзолея в Наджаф и строежа на дворци и публични сгради в Исфахан.

Така, въпреки слабия и избухлив характер на владетеля, когато шах Сефи умира през 1642г. от злоупотребата с алкохол и опиум, Иран живее в мир и въпреки загубата на територии, в относителен просперитет.

Следващият ирански шах е принц Султан Мохамад Мирза, който наследява баща си под името шах Абас II. Когато се качва на престола той е само на осем години. Крехката му възраст за известно време поражда опасения от криза с наследяването на престола. За щастие разбирателството между везира Сару Таки и майката на шах Сефи осигурява мирен преход. За разлика от баща си владетелят излиза сравнително рано от царския харем. Благодарение на това той получава отрано образование, достойно за монарх, става смел боеци любител на литеаратурата.

За да запази господството си, Сару Таки заповядва да бъдат екзекутирани някои от противниците му, като министъра Рустам хан, през 1643г., други са пратени в изгнание, а имущството им е конфискувано. Проявява и нетърпимост към европейските компании, които са недоволни от цените на коприната, определени от везира. Затова агентите на холандската индийска компания налагат блокада на пристанището Бандар Абас през май 1645г. и обстрелват крепостта на остров Кешм. Тези военни действия са последвани до 1652г. от холандски бойкот на иранската коприна.

Суровият нрав и методите на Сару Таки не се харесват на младия суверен, койти през 1645г. е само на 12 години. Абас II доверява тези свои впечатления на един от заклетите врагове на Сару Таки - Джани хан. На следващият ден Джани хан убива Сару Таки с помощта на къзълбаши от племето шамлу. Но убиецът не се радва на по – добра съдба. Той е обвинен, че се е стремял да елиминира бабата на владетеля, съюзница на покойния Сару Таки, и е екзекутиран четири дни по – късно. Така младият шах се отървава от двамата най – влиятелни царедворци и може да назначи на високи постове нови хора, които изпитват към него почтителен страх. Самият той е твърдо решен да поеме лично юздите на властта.

За разлика от предшествениците си Абас II не е подложен на силен военен натиск от османците. Условията на договора от 1639г. общо взето се спазват, разменят се посланически мисии. При неговото царуване узбеките са разкъсвани от вътрешни вражди и не са заплаха за Сефевида, който понякога действа като посредник между тях. За сметка на това моголът шах Джахан мечтае да завладее Трансоксиана. За да попречи на амбициите му Абас II решава през есента на 1648г. да си възвърне Кандахар. Градът пада в началото на 1649г., преди принц Аурангзеб, синът на шах Джахан, да успее да стигне до него. Могулите правят няколко опита да си върнат града, но без успех. През 1658г. Аурангзеб детронира баща си и заема мястото му. Започват размени на посланически мисии със сефевидския двор и Абас II признава легитимността на новия император. Но могулът продължава да настоява Сефевидите да се изтеглят от Кандахар, който остава ябълка на раздора до смъртта на Абас II, до такава степен, че шахът обмисля военен поход срещу Индия.

Вероятно под влиянието на своя везир Мохамед бег, Абас II е изключително добронамерен към християните , и особено към арменците, които по онова време построяват забележителни черкви. Той обаче застава иранските евреи да приемат исляма. Въпреки че си спечелва слава на справедлив владетел, Абас II заповядва да бъдат ослепени четиримата му братя и елиминира племенниците си. През 1622г. заболява от смъртоносна болест – предполага се, че е било сифилис – която разпалва жестокостта му. През четирите години до смъртта си нравът му става променлив, а наказанията които налага – все по – жестоки. Година преди смъртта си Абас II получава портрети на Луи XIV, но и този път портретите, изпратени като подаръци от европейски монарси, са по – скоро символични, а дипломатическите мисии не носят значителни резултати. Шахът умира на 33 – годишна възраст през 1663г., след продължително боледуване.

След Абас II на престола се качва, оцелелият по – голям негов син Сефи Мирза (1666 – 1694), под името Сефи II на 19 – годишна връзраст. Също като баща си и дядо си, той е възпитан в харема, напълно лишен от образованието, неоходимо за бъдещ държавник. Коронацията му е последвана от продължителни тържества, при които младият шах раздава щедри подаръци, земи и високи управленски постове, за да си спечели верността на хората около себе си. Тази разточителност бързо опразва хазната на короната. Последиците са още по – тежки след поредицата от земетресения в Ширван и Табриз, последвани от епидемии, суша и глад. Наред с това, че узбеките дебнат с четири очи за отслабването на централната власт, надвисва и нова заплаха – казаците, които опустошават Хорасан и Мазандаран.

При това бедствено начало на царуването се проявява реакция от твърде изненадващо естество: дворцовите астролози приписват нещастията на погрешно изчислен ден за коронацията. Поличбеният ден е преизчислен за 20 март 1667., когато владетелят е коронован повторно и сменя името си : от този момент нататък той ще се нарича шах Сюлейман. Царят с ново име въвежда мерки за ограничаване на разходите. Това води до рязко намаляване на числеността на царските войски и на губернаторските постове, а същевременно данъците и таксите се умножават и нарастват. За сметка на това мерките не се отразяват върху личните разходи на владетеля.

Трайната му липса на интерес към държавните дела и към разумните везирски съвети спестяват на царството нови военни походи. През 80 – те години на XVIIв. Възникват няколко удобни случая за връщане на контрола над Месопотамия, но шахът се придържа към условията от договора, подписан през 1639г. казашките набези по северните граници, които са можели да разпалят конфликт между Сефевидите и Русия, не нанасят достатъчно щети, за да предизвикат ответната реакция на владетеля.

Отстъпвайки управлението на клика на астролози и евнуси начело с царицата майка, шахът се отдалечава от традиционните структури на властта, упражнявана от министрите, и прекарва основната част от времето си в харема. През това време избухват бунтове в Грузия и Кюрдистан, но владетелят реагира с пълно безразличие. Освен това недостигът на сребро, изнасяно незаконно в Индия, води до обезценяване на парите. Но липсата им не пречи на шах Сюлейман да харчи все така безогледно за строеж на дворци – като Хашт-е Бешехт в Исфахан – и за пиршества, на които се поемат огромни количества алкохол и наркотици. Те предизвикват преждевременната смърт на владетеля, който умира на 47 – годишна възраст на 29 юли 1694г.

След смъртта на шах Сюлейман, на престола се възкачва шах Султан Хюсейн (1694 – 1722). Подобно на предшествениците си след смъртта на шах Абас I, Султан Хюсейн е възпитан в царския харем. Той се възкачва на престола на 26 години, напълно неподготвен да упражнява властта. Със своята пасивност и лицемерна набожност той допуска неколцина духовници да наложат най – ортодоксалната форма на шиизма. Издадени са укази за забрана на употребата на незаконни вещества. Започват и прояви на нетърпимост, дори и открити гонения срещу различните религиозни общности – християни, евреи, зороастрийци, но също и срещу сунити и суфии. Мохамед Бакер Маджлеси е определен за шейх ул еслям , а след това за молла баши – титли, които по онова време се полагат на водачите на шиитското духовенство. Той извършва завой към ортодоксалния имамски шиизъм. Целта му е да го наложи на всички поданици на шаха.

Действията му много бързо се оказват твърде опасни, и за вътрешнополитическата обстановка в царството, където големите нешиитски общности дотогава са били верни на короната, и в граничните области, където многобройни сунити живеят в съседство с османците и могулите. Една от сунитските групи са афганците галзаи, живеещи в Кандахар. През 1704г. те са нападнати от новия сефевидски губернатор Горгин хан, който пленява водача им Мир Вайс и го праща в изгнание в Исфахан. Благодарение на влиянието и парите си Мир Вайс успява да проникне в дворцовите среди и да узнае колко слаб е владетелят. Връщайки се в Кандахар през 1709г., Мир Вайс сваля от власт сефевидския губернатор. От Исфахан са изпратени войски, за да възстановят контрол над града, но пристигането им се бави близо две години. Освен това, когато обсаждат Кахдахар, армията е напълно дезорганизирана и през октомври 1711г. минава в отстъпление. Силите на Мир Вайс веднага се впускат да я преследват и я унищожават. Въпреки още няколко такива безплодни опита Сефевидите не успяват да си възвърнат града. Мир Вайс го управлява като независим суверен до смъртта си през 1715г.

По сходен начин опитите да бъде наложен шиизмът в Херат предизвикват бунт на племето абдали. Сефевидите на само не успяват да си върнат контрола над някогашната столица на Тимуридите, но бунтът обхваща и Машхад. В същото време имамът на Оман заграбва остров Бахрейн в Персийския залив, а в Кавказ избухват бунтове. Те се разрастват до такава степен, особено в Ширван, че шахът решава през 1717г. временно да премести столицата си в Казвин, с надеждата да събере и организира достатъчно голяма армия, за да потуши бунтовете. Въпреки че той остава три години в Казвин, сефевидските войски се оказват неспособни да се справят с бунтовете в северните и западните райони на империята. За сметка на това преобладаващо сунитските населения, които до тогава са проявявали известна лоялност към Сефевидите, се възползват от разпада на властта и на свой ред вдигат бунт. Кюрдите предприемат набези срещу Хамадан и северозарадните райони, а белуджите опустошават Бам и Керман на изток.

След смъртта на великия могул Аурангзеб през 1707г. настъпва упадъкът на тази династия в Индия. Наред с това водачът на племето галзаи Мир Махмуд Хотаки(Галзаи) наследява баща си Мир Вайс през 1715г. и укрепва могъществото си в Кандахар. През 1719г. той превзема Керман и заставя губернатора му да избяга. Този път самият шах повежда армия срещу Кандахар, принуждавайки Махмуд да изостави Керман следващата година. Сефевидската армия се връща в Иран и спира в Техеран. Там великият везир е обвинен, че крои заговор срещу шаха. Владетелят заповядва везирът да бъде ослепен, а племенникът му, който е губернатор на Фарс и командва многобройна армия, е хвърлен в затвора. През 1720г. шахската армия се отказва от опитите да завземе Кандахар и поема обратно към Исфахан. Щом научават, че великият везир е изпаднал в немилост, ширваните отново вдигат бунт, превземат Шамаха и преминават под управлението на османците.

Дворът пристига в Исфаханпрез април 1721г. През октомври същата година Махмуд Гилзаи (Хотаки) отново прави опит да завземе Керман, но без успех. Продължава настъплението си към Язд, където се съгласява да вдигне обсадата на града срещу голяма сума пари. През март 1722г. афганските войски приближаат към Исфахан. Шахът изпраща 40 – хилядна армия, която влиза в битка с афганците на 8 март 1722г. Въпреки че е с двойно по – голяма численост от противниковата, сефевидската армия е разгромена заради вътрешни вражди. Разбитата армия се срива зад стените Исфахан, а Махмуд оставя войниците да бягат, без да ги преследва. Три дни по – късно настъпва към столицата на юг, превзема двореца в Фарахабар – шедьовър, построен от шах Султан Хюсейн само няколко години по – рано и настанява щаба си в дворцовия комплекс. Скоро след това разграбва арменския квартал Джолфа и обсажда града северно от Заянде – руд. По време на обсадата са предприети няколко опита за преговори. Шахът заобиколен от калпави съветници съветници, се оказва неспособен нито да събере нова армия в града, нито да си издейства лоялно отношение от месните хора. Обсадата се затяга, в Исфахан настъпва глад, който бързо предизвиква епидемии и прояви на канибализъм. През октомври обстановката се влошава да такава степен, че Султан Хюсейн капитулира. На 25 октомври 1722г. шахът абдикира и така слага край на властта на Сефевидите. Следващите принцове от тази династия са сведени до ролята на марионетки.

След падането на Исфахан и абдикацията на шах Сюлейман през 1722г., сефевидската династия е лишена от реална власт. Надир – бъдещият Надир шах- изпълнява отговорни функции при Тахмасп II, когото детронира. Макар че Надир шах (1736 - 1747) успява за известно време да обедини някогашните сефевидски територии, след смъртта му настъпва хаос, в който възникват две династии: наследниците на Надир шах или династията Афшари, които управляват Хорасан, и династията Занд, която господства над Фарс и чийто най – виден представител е Карим хан. В много райони избухват племенни бунтове, а османците и русите предприемат няколко нашествия. Двете династии на свой ред са пометени от надигането на нова сила с туркменски произход – каджарите.

Надер, бъдещият основател на Афшарската династия, първоначално е водач на едноименното туркменско племе, населяващо северен Хорасан. Сефевидското могъщество се е стопило, а голяма част от сефевидските територии са в ръцете на афганците. Надир постъпва на служба при Тахмасп II (1722-1732) и приема името Тахмасп Кули. През 1727г. успява да отблъсне афганците и да ги изтласка отвъд границите на Иран. Тахмасп II го назначава за губернатор не само на Хорасан, но също на Систан, Керман и Мазандаран. Толкова обширна територия, поверена на един – единствен човек, неизбежно му завърта главата. Тахмасп Кули хан започва да управлява като независим владетел и да сече собствени монети. Машхад става столица нововъзникващата държава. През 1730г. той прогонва османците от Ханмадан и Азербайджан и прониква в Кавказ до Дагестан. Условията на договора, подписан от Тахмасп II с османците и руснаците, са много неблагоприятни за Персия. Те предоставят на Надир – Тахмасп Кули хан – претекста да детронира бившия си „господар” и поставя на мястото му марионетен владетел – Абас III (1732 – 1749). Сефевидските принцове продължават да царуват формално до 1786г. в някои райони на Иран. Още през 1736г. Надир се провъзгласява за шах и възстановява шиизма, почитащ дванайсетте имами, но в по – умерена форма и под духовното водачество на шестия имам Джафар ал – Садек. Връщането към религиозната умереност има за цел да смекчи враждебните отношения с османците(Надир шах забранява гоненията срещу сунити и планира превръщане на шиитската богословска школа джафария, по името на имама Джафар ал – Садек, в пета официална мюсюлманска школа). Този ход така и не донася очаквания резултат.

Големите разходи за военни походи изтичват държавните финанси. Надир шах обмисля да нападне Индия на Могълите. Повежда войските си през 1738г. и следващата година нанася поражение на могула Мохамад шах. Дворците му са опустошени, а съкровищата – разграбени: плячкосани са прочутият „Паунов трон”, диамантът Кох и нор и безбройни други скъпоценности. В замяна на изтеглянето на войските си Надир получава всички могулски провинции на север от Инд и огромен данък. В резултат Надит шах може да отмени данъците в Персия за три години (по – късно Надир шах все пак нарежда да бъдат събрани тези данъци). В крепостта Калат – е Надери, построена от него в север Хорасан, е струпана част от плячката, отнесена при разграбването на Делхи.

През 1741г. обаче е извършен опит за убийство за владетеля със съучастието на неговия син Реза Кули. След този случай нравът на шаха рязко се променя, той става все по – жесток и невъздържан. Срещу изтъпленията му избухват бунтове и през 1747г той е убит от група афшарски и каджарски вождове. За кратко управляват двама от племенниците му - Адел шах (1747) и Ибрахим (1748). След това управлява един от внуците му – шах Рух (1748 - 1759). Макар и сляп, шах Рух успява да се задържи в Хорасан Близо половин век, но не съумява да възвърне на царството блясъка от времето на дядо му.

В хаоса, възцарил се след убийството на Надир шах през 1747г., неколцина военачалници се възползват и завзимат властта в редица райони на империята. От една страна, Ахмад Дурани основава в Афганистан династия с център в Кандахар, господстваща над северозападните райони на Индия, завладени от Надир шах. Династията Дурани (1747 1842) подготвя Афганистан за навлизането му в модерната епоха. Тази династия е последвана от Баракзаите (1819 – 1937). Хорасан е под контрола на шах Рух Афшар. В Мазандаран управлява Мохамад Хасан Каджар (1750 – 1770). В Азербайджан се разпорежда един от генералите на Надир шах – Азад. Наред с това в централен и южен Иран доминира първоначално бахтиярският водач Али Мардан. След като превзема Исфахан, Али Мардан поставя на престола сефевдски марионетен владетел – Исмаил III (1750 – 1753). Но Али Мардан скоро става жертва на убийство. Наследява го в южната част на страната един от помощниците му – Мохамад Карим хан Занд.