Щипков, А. Смерть интеллигенции // Социология, 2013, № 3, с. 80.  166 За нея виж подр.: Ашкеров

143 
обаче, съвсем не значи, че наивността, предоверяването, изкушението или заб-
лужденията по думите, напудрените фразеологии на политиците не са били не-
познати, нито пък окончателно, или безвъзвратно изчезнали от живота. А всички 
тези перверзни операции не са били чужди и на публичното фаворизиране на 
всевъзможни „хуманитарни“ или „демократични“ ценности, или на цивилизацион-
ните избори, пътища, трансформации и пр., винаги сравнявани и даже отъждест-
вявани със западните, които целево се титуловат като вечни и дори сакрални, 
естествено, за сметка и в ущърб на целево пренебрегваните, омаловажаваните 
и стигматизираните национални ценности, а пък и духовно-културни традиции. И 
тъкмо поради това е очевидно, че старата интелигенция е мъртва, а нова не 
може да бъде изкуствено създадена, но и не е потребна. Обаче, е напълно въз-
можно, а и нужно да се формира нов слой на интелигенцията, нови интелекту-
алци, които да не са способни на умишлени и гнусни предателства на родното, 
но да са всеотдайно и самоотвержено борещи се за опазването, прокламиране-
то, историческото пребъдване на националните ценности, идеали и традиции.
167
За разлика от немалко неолиберали, които публично и откровенно, или 
умишлено и инструментално подчертават, че живеят и действат в исторически 
времена и обществени реалности, в които идеологиите нямат значение, или че 
вече са мъртви, Щипков е категоричен, че такива постановки са преднамерено 
заблуждаващи и крайно неверни, защото няма и не могат да съществуват таки-
ва мисловни позиции, които да са абсолютно стерилни откъм идеологически пъл-
неж и ангажимент. В този аспект той влиза и в явен челен сблъсък с днешните 
опити на квази-теоретици или псевдо-идеолози да рекламират и натрапват оп-
цията на Макс Вебер за неутралността като нов „категорически императив“, успо-
редно подчертавайки, че Вебер никога не е държал неговата опция да притежа-
ва общовалиден, унивесален, общосветовен мащаб на признание и употреба, 
защото специално е отбелязвал, че китайците с техните цивилизационни разли-
чия изобщо не биха прибягнали до услугите на тази (европоидна) опция. Ето за-
що Щипков безмилостно разобличава всички партийно-политически или култур-
ни, а и други елити, които се представят за неидеологически, или за вече деидео-
логизирани, но и ангажирани единствено с „чисто практически“ въпроси - за него 
такива фалшиви публични опции са не само аморални, но и крайно зловредни. 
167
Срав.: Щипков, А. Смерть интеллигенции // Социология, 2013, № 3, с. 82. 

144 
За А. Щипков прокламирането, а и отстояването на каузата на левия кон-
серватизъм е от особено идеологическо и политическо значение, тъй като тя е 
иновативен, но и атрактивен съвременен контра-пункт в съперничеството на този 
консерватизъм с ортодоксалните комунисти, които са извратили и опозорили в 
значителна степен и форма веруюто в социалната държава, в нейните ползи и 
ефекти за радикалното и тотално преобразяване на държавата и обществото. 
Освен това стрелите на упреците и присъдите му към ортодоксалните комунис-
ти притежават, обаче, и друга посока, но и значимост, доколкото са обвързани с 
умишлено и дълготрайно разпространение, а пък и налагане на една колосална 
фалшификация. А тя касае широко разпространеното твърдение, че социалната 
държава в СССР била дело най-вече на пролетариата, макар че всички факти и 
обстоятелства говорели в обратна насока, т.е. че тази държава е била изграде-
на по модела на руската селска, но и на християнско-православната община.
168
От тази гледна точка, според Щипков, днешните версии на социалния консер-
ватизъм изобщо не трябва да се описват или тълкуват като съвременен ри-мейк 
на комуно-патриотизма, а още по-малко и само на комунистическата визия.
169
Като свой „несъкрушим“ аргумент в този контекст А. Щипков прибягва до 
услугите на идеята на К. Маркс от преписката му с Г. Плеханов и В. Засулич, 
където се подчертава, че в такава изостанала и селска държава, каквато е била 
тогава Руската империя, единствено възможната социална революция е била не 
пролетарската, а селската; затова Маркс е смятал за свои истински последова-
тели и надеждни съратници не работниците, а селяните и народниците, които 
доброволно, всеотдайно и саможертвено отишли при тях, т.е. сред народа.
170
Но 
освен това, за голямата историческа дискредитация или за практическия провал 
в изграждането на мощна, но и многостранно развита социална държава Щипков 
вини най-много силово налагания от комунистическия режим атеизъм. А у нас, 
в България, особено през годините на т.нар. „демократичен преход“ критичните 
атаки и даже стигматизации на партократичния атеизъм не са нито малко, нито 
са притихнали, защото непрестанно се възобновяват, а пък и ожесточават. Едва 
ли може да има по-безспорно, а и категорично доказателство за окаяната участ 
168
Срав.: Щипков, А. Традиционализм, либерализм и неонацизм..., с. 69. 
169
Пак там, с. 70. 
170
Пак там, с. 70. Тази интерпретативна версия е много важна и за нас, българите, понеже и у нас е имало, 
а и днес продължава да съществуват теоретически дискусии дали и доколко народно-демократичната или 
социалистическата революция, победила на 9.ⅠⅩ.1944 г., е била пролетарска, или селска по характера си. 

145 
на атеистите в днешна „преходно-демократична“ България от унизителните про-
центи, които традиционно им дават регулярно провежданите демоскопски из-
следвания, или пък националните преоброявания на населението. От времето 
на исторически дискредитирания и вече отишъл в небитието „реален социали-
зъм“, когато за атеисти се представяха едва ли не повече от 80%, днес, в усло-
вията на драматичния, крайно злощастен за българския народ, квази-демокра-
тичен преход като атеисти
171
биват фиксирани 3-5%, докато техните върли крити-
ци, или стигматизатори бележат публичен ръст, стигащ почти и до над 90%. 
Емблематична и абсолютна константна за разнородните и многобройни 
визии за консервативния социализъм е темата за стабилността и сигурността на 
държавата, чрез нея и тези на обществото, нацията или народа. Ето защо неот-
менен или даже задължителен фундамент на всяка национална идеология в об-
щия корпус на левия консерватизъм е суверенитетът.
172
Затова идеологии, 
които прокламират ограничение или даже унищожение на суверенитета, не са 
национално привлекателни, нито публично значими. Обаче, именно такива днес 
масово и брутално, или перфидно се натрапват на съвременните държави и об-
щества. Неслучайно една от генералните парадигми на брюкселските чиновни-
ци и ръководещите фактори в Европейския съюз е апологията на тенденцията 
към ограничаване на националния суверенитет, която все повече изглежда като 
умишлена операция за тотално унищожение на държавния суверенитет. Освен 
това все още доминиращият в глобален, европейски и национален контекст нео-
либерализъм, както и от насърчаващия го постмодернизъм, от една страна, обя-
вяват гръмко свободата и плурализма на идеите и волеизявленията на граж-
даните като изключително важни, дори съдбовно необходими за демократичното 
развитие, обаче - от друга, - с различни мотиви, а и с всички начини и средства 
се ограничават, табуират, стигматизират и даже репресират определени идеоло-
гически ценности, принципи, идеали и визионерства, обикновено оценявани като 
противоестествени, непотребни, безполезни, опасни или даже крайно вредни за 
171
Интересен и доста знаменателен факт е, че за разлика от официалните преброявания на населението или 
демоскопските изследвания на знакови социологически агенции, които се ангажират (обикновено) с ед-
ноцифрено число на броя на атеистите в България (например в Националното преброяване на населението 
през 2011 г. техният брой е визиран като 4.7%, а на това през 2021 г. - той е 4.4%), специализираният док-
лад на правителството на САЩ по въпросите за международната религиозна свобода посочва, че у нас тех-
ният брой е 13% към 2020 г. Това значи, че антикомунистическата истерия у нас съвсем преднамерено, а 
и политически инструментално скрива истинския, т.е. реалния брой на атеистите в България. 
172
Срав.: Щипков, А. Реабилитация идеологии //

146 
демокрацията. А в този контекст Щипков е категоричен: глобалният кризис е на-
правил очевидна идейната и политическата импотентност на неолиберализма 
да налага и легитимира собствените си имперски и експанзионистки визионер-
ства и репресивни техники, чрез които да държи в зависимост или подчинение 
света и човечеството, да се отказва и дори да принася като жертвени дарове на 
олтарите на своите ненаситни и неизлечими ламтежи християнските и общочо-
вешките нравствени ценности и норми, да нарушава съзнателно и безпардонно 
международното право и договореностите между отделни страни, или в различ-
ни континенти, региони; да стигне до очевадното, но и непонятното за здравия 
човешки разум демонтиране на извечната биологическа и сексуална дихотомия 
на хората, оповестявайки и легализирайки не два, а неясно още докрай множе-
ство от полови идентичности; да се отрича от, да потъпква или прегазва всички 
истински хуманитарни ценности, умишлено замествайки ги с изкуствено, но дори 
и с инструментално фабрикувани техни ерзаци; да представя, а и осъжда велики-
те постижения на Просвещението като символи и въплъщения на безумие и тота-
литаристки инстинкти; да захвърля света, а и човечеството в бездните и мрако-
бесията на Ново средновековие, което е очевадно неоязическо, варварско, па-
губно регресивно, но, за сметка на това, обсебено от постмодерна архаизация, 
изкуствено конструиран и форсиран трибализъм, всячески рекламирана общест-
вено-историческа лудост, изрязяваща се в, но и съпровождана от патологично 
реанимиране и мащабно популяризиране, скандално и преднамерено оневиня-
ване и оправдаване на нацизма и фашизма в глобален, континентален и нацио-
нален аспект, най-вече и във връзка с вече започналата Трета световна война 
между Запада и Изтока, т.е между НАТО и Русия по повод украинския конфликт, 
с целенасоченото, мащабно разпространение, а и с брутално насаждане на ко-
нюнктурно реанимирани стари, или целево конструиране на съвсем нови мито-
логии, култове, ксенофобии, сегрегационистки и расистки визионерства, и пр.
173
Според А.Щипков, общество, което е лишено от нормална идеологическа 
плурализация, а и конкуренция, е обречено на неизбежно изпадане в различни 
типове кризисни състояния, някои от които могат да имат и летален характер. В 
този аспект няма, а и не може да съществуват реални, смислени и нравствено 
оправдани причини и основания за формиране и форсиране на идеофобиите. А 
173
Срав.: Щипков, А. Традиционализм, либерализм и неонацизм..., с. 73. 

147 
в нашето време именно те са на „гребена на вълната“ на историческата и об-
ществено-политическата конюнктура, заради което и светът, както и отделни кон-
тиненти, държава, общества и нации са изпаднали в доста сериозни кризи. В него 
всичко умишлено се свръх-идеологизира и политизира: икономиката, културата, 
всекидневната човешка екзистенция, даже и полово-сексуалните отношения. А 
подобна хиперидеологизация и свръх-политизация не може да не предизвиква 
съответни, при това и амбивалентни процеси, а и ефекти в публичния и частния 
живот на съвременните хора, а и в този на различните поколения в нашия свят. 
За А. Щипков, проблемите за идеологическите конфронтации или баталии, 
за войните между дискурсите, или за съдбовната роля и значение на идеологи-
ческите принципи са неотменна и твърде важна част от историята и културата на 
модерността. Затова те не бива да се пренебрегват, омаловажават, скриват или 
премълчават, а - напротив, - да се визират, изследват и обясняват като едни от 

жүктеу/скачать 2.13 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: