Мост през вечността

След още десет минути ровене из каталога най-сет-не стигнах до заглавието „Добрият късмет " и дори „Лошият късмет". Накрая се отказах. Направо не беше за вярване! Нямаше я книгата, която търсех!

Обхванат от всякакви съмнения, излязох навън на слънце, чувствайки как фотоните и бета-частиците и космическите лъчи се роят и рикошират със скоростта на светлината, като безмълвно преминават през утрото и през мене.

Почти бях стигнал до онази част на града, където се намираше кафенето, когато се сетих, че спалния ми чу­вал отново го няма. Въздъхнах дълбоко и поех обратно към библиотеката. Станало бе още по-топло и аз едва се довлякох, за да си взема чувала от пода пред каталога.

- Извинете-обърнах се към библиотекарката.

- Много се надявах, че не сте го забравили - каза тя с такова облекчение, сякаш през цялото време се беше бояла да не й се наложи да носи спалното ми бельо в бю­ро „Изгубени вещи".

- Много ви моля да ме извините - повторих аз.

При толкова много книги - все още да има такива, които не са написани. Като съблазнителни сливи, оста­нали по върха на дървото. Малко е трудничко да се по­катериш по някоя разклатена стълба, да се промушиш през клоните, за да стигнеш до тях, но за сметка на това - колко е вкусно.

Ами телевизията, дали пък тя не предлага подобни наслади? А може би опитът да се направи книгата ми публично достояние само ще засили фобията ми от пуб­личност? И как ще мога да избягам тогава, когато го ня­ма моя биплан да се издигна над дърветата и да отлетя?

Тръгнах към летището, където всеки пилот се чувс­тва като у дома си, в който и непознат град да попадне. Установих къде се намира по дирите, оставяни в небето от самолетите, които се снишаваха, за да се приземят. Летището не се оказа далеч. Можеше да се стигне пеша до него.

Парите са едно, но тълпите от хора, това да те раз­познават, когато искаш да останеш насаме - това е нещо съвсем друго. Но не означава ли то висока чест, не озна­чава ли слава? Може да е и малко приятно, но ако не ус­пееш да се отървеш? Какво ще стане, ако след тези телевизионни интервюта, където и да ходиш, някой все ти казва: „О, аз ви познавам! Вие бяхте авторът на онази там книга!"

Хора префучаваха покрай мен с колите си, други се разхождаха малко преди обяд, но никой не ме и поглеж­даше. Все едно че бях невидим. Никой не ме познаваше. Знаеха само, че съм някой, който е тръгнал към летище­то, понесъл добре привързания си спален чувал; някой, който е свободен да върви, без да привлича всички пог­леди към себе си.

Когато човек поиска да стане известен, той трябва да се откаже от подобна привилегия. Но на писателя не му се налага да го прави. Книгите на писателите могат да се четат от много хора, имената им да се знаят, но те самите да си остават непознати навсякъде. За актьорите това не е възможно. За телевизионните говорители - съ­що. Писателите обаче могат да си го позволят.

Ако някога се превърна в знаменитост, дали бих съ­жалявал за това? Мигновено знаех отговора: Да. Може би в някой друг свой живот съм се опитвал да бъда извес­тен. Това не е вълнуващо, не е привлекателно, идваше предупреждението от онзи живот. Появиш ли се пред те­левизията, горчиво ще съжаляваш.

Отдалеч се вижда светлинният сигнал. Прожекто­рът със сменяща се зелена и бяла светлина постоянно се върти нощем, за да маркира летището. Видях да се при­земява „Аеронка-Чемпиън" - двуместен тренировъчен самолет с лакирана обшивка и задно колело под кила, вместо носово колело отпред. Летището ми стана прият­но още преди да съм го видял - само като гледах как „Чемпиън" се приземява.

Ако стана малко по-известен, как ли ще се отрази това на моето търсене на любимата ми? Първият отго­вор възникна мигновено без никакво колебание: Смър­тоносно! Никога няма да разбереш дали обича теб или парите ти. Чуй ме, Ричард - ако искаш да д намериш, в никакъв случай, никога не ставай знаменитост. По ника­къв начин.

Всичко това мина през съзнанието ми на един дъх. И на минутата беше забравено.

Вторият отговор беше толкова разумен, че остана единственият, в който се вслушах. Моята светла, прек­расна сродна душа едва ли пътува от град на град, за да търси по пасбищата някой, който предлага обиколки с биплана. Нима ако имах някакъв шанс да я намеря, той нямаше да се увеличи, когато тя узнае за моето същест­вуване? Ето че ми се предлагаше една прекрасна въз­можност точно в момента, в който имах нужда от това!

Сигурно случайността щеше да накара моята извечна любима да включи точно на тази телевизонна програ­ма в съответния момент и да й подскаже по какъв начин да се срещнем. И тогава публичното признание щеше да отстъпи на заден план. Можехме да се скрием за седми­ца в Ред Оук, Айова, или в Естрела Сейлпорт в пустиня­та южно от феникс и аз щях отново да бъда в уединение, но вече с нея, след като съм я открил! Нима бе толкова лошо това?

Отворих вратата на офиса на летището.

- Здравейте - обърна се момичето към мен. - С как­во мога да ви бъда полезна?

Тя попълваше някакви квитанции зад гишето и ус­мивката й беше ослепителна. Моето „добър ден" увисна между усмивката и въпроса. Не знаех какво да кажа.

Не знаех как да й обясня, че съм вътрешен човек -че летището, светлинният сигнал, хангарът и „Аеронка", та дори и този навик да кажеш приятелски здрасти, след като си се приземил, са част от моя живот, че са били част от моя живот много дълго и че едва напоследък то­ва не е така, макар че не съм сигурен дали искам да се променя. Защото всичко това ми бе така добре познато, че се бе превърнало в мой втори дом на земята.

С какво би могла тя да ми бъде полезна? Да ми на­помни, че домът е това, което познаваме и обичаме, че нашият дом е в нас навсякъде, накъдето и да решим да поемем? Или пък да ми каже, че познава човека, когото търся, или че един мъж в златистобял биплан се е призе­мил само преди час и е оставил името и адреса на една жена за мен? А може би да предложи някакъв план как човек да стопанисва един милион и четиристотин хиля­ди долара? С какво можеше тя да ми бъде полезна?

- Не съм съвсем наясно с какво можете да ми по­могнете - казах аз. - Малко съм объркан. Дали имате стари самолети в хангара?

- „Потърфилд" е доста стар - той принадлежи на Джилд Хендли. Тук е също „Тигровата пеперуда" на Чет Дейвидсън. Морис Джексън има „Уако", но го държи в т-образен хангар... - засмя се тя. - „Чемпиъните" са вече доста остарелички. Да не би да търсите „Чемпиън"?

- Това е най-добрата марка в историята на света -казах аз.

Очите й се разшириха от удивление.

- Не, шегувам се! Не допускам, че мис Рийд ще за­почне да си продава „Чемпиъните".

Сигурно съм изглеждал като купувач. Дали хората усещат, когато някой непознат разполага с милион дола­ра?

Тя продължи да попълва своите квитанции и аз за­белязах сватбения й пръстен от ковано злато.

- Може ли да погледна хангара за минутка?

- Разбира се - усмихна се тя. - Механикът е Чет и си­гурно е някъде наоколо, ако не се е отбил отсреща за обяд.

- Благодаря ви.

Отправих се към дъното на залата и отворих вратата, която водеше към хангара. Направо съм като у дома си. Тук е „Чесна 172" в кремавочервен цвят, докаран за еже­годна проверка: клапите на двигателя са отворени, свещи­те извадени, маслото сменено наполовина. „Бийч Бонанда", сребриста със синя ивица отстрани, беше вдигната на високи жълти стойки за проверка на подемния механи­зъм. Най-различни леки летателни машини - всички те ми бяха добре познати. Имаха много какво да ми кажат и аз имах да им разказвам много. В тишината на хангара чо­век чувства същото леко спотаено очакване, както сред поляна в дълбоката гора - сякаш е наблюдаван, сякаш всичко се е спотаило, сякаш животът е притаил дъх.

Имаше един огромен хидросамолет „Граман Уиджънд" с два радиални двигателя, всеки с мощност 300 конски сили. С ново цялостно предно стъкло и с огледал­ца в края на крилете, тъй че пилотът да може да прове­ри дали колелата са вдигнати, преди да се приземи върху водна повърхност. Ако някой хидросамолет се призе­ми в залива със спуснати колела, се надига такъв плисък, все едно пред очите на пилота са се разбили хиляди мал­ки огледалца.

Застанах до „Уидж" и погледнах в кабината, почти­телно хванал ръцете си отзад. Никой в авиацията не оби­ча непознати да пипат самолетите без разрешение - не толкова, че самолетите могат да бъдат повредени, кол­кото защото това е неоправдана фамилиарност, все едно някой непознат да мине покрай жена ти и да я докосне, за да види как ще реагира.

Далеч от мен, близо до вратата на хангара, се нами­раше „Тигровата пеперуда" - горното й крило се извися­ваше над другите самолети, както приятел, помахал с кърпичка над тълпата. Крилото бе с цветовете на само­лета на Шимода - златистобяло! Колкото повече се приближавах, проправяйки си път през лабиринта от криле, опашки и други съоръжения, толкова по-удивен оставах от цвета на тази летателна машина.

Тези „Хавиландски пеперуди"! Каква история крие­ха те! Мъже и жени, които в моите очи бяха герои, са пъ­тували с „Тигрови пеперуди", с „Пеперуди скитници" и „Лисичи пеперуди" от Англия по целия свят. Ейми Лорънс, Дейвид Гарнет, франсис Чичесър, Константин Шак Лин, та дори самият Невил Шут - всички тези име­на и приключенията, които са преживели, ме накараха да приближа до „Пеперудата". Какъв прекрасен малък биплан! Целият бял със златисти шаврони, широки око­ло десет инча и заострени в предната част като стрели, които достигаха до края на крилете и хоризонталния ста­билизатор.

Запалителят на двигателя е от външната страна и ако може да се вярва на възстановката... да, в долната част на кабината има огромен британски военен компас! Трябваше ми усилие, за да не протегна ръце да го докос­на, беше толкова красиво устройство. А педалите за уп­равление трябва да са...

- Май това самолетче ви харесва, нали?

Едва не извиках, толкова ме стресна. Мъжът беше стоял до мен около половин минута, бършейки ръцете си от маслото с кърпа, и ме бе наблюдавал как съм се зах­ласнал по неговата „Пеперуда".

- Да ми харесва ли? - казах аз. - Та тя е направо ве­ликолепна!

- Благодаря. От година вече излезе от употреба. Сменил съм всичко, като се започне от колелата.

Погледнах по-внимателно обшивката... под боята се забелязваше съвсем леко материята отдолу.

- Изглежда като секонит - казах аз. - Изящна изра­ботка.

Това беше всичко, което бе необходимо, за да се за­познаем; човек не се научава за един ден да различава първокачествена памучна материя от секонитовата обшивка на старите самолети. - А откъде намерихте компаса?

Той се усмихна, щастлив, че съм го забелязал.

- Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че го открих в един най-обикновен магазин в Дотан, Алабама? Истинс­ки компас от Кралското военно въздухоплаване от 1942 година. Седем долара и петдесет цента. Не знам как е по­паднал там, но аз го измъкнах!

Ние пообиколихме „Пеперудата". Той слушаше оно­ва, което му разказвах, докато аз си дадох сметка, че ни­как не ми се ще да се разделям с миналото, с така добре познатия ми и прост живот на летец. Дали не се подда­дох на погрешен импулс, когато продадох „Стрелата" и . прерязах мостовете към миналото, за да тръгна да търся някаква неизвестна любов? Тук, в хангара, се чувствах така, сякаш целият ми свят се е превърнал в музей или стара фотография; един сал, пуснат да плува свободно по течението, който бавно се отдалечаваше в историята...

Тръснах глава, за да прогоня мислите си, смръщих се и прекъснах механика.

- Продава ли се „Пеперудата", Чет? Той не прие въпроса ми на сериозно.

- Всеки самолет се продава. Както се казва, важно­то е колко струва. Аз съм повече самолетостроител, от­колкото летец, но ще ти кажа, че доста пари ще поискам за „Пеперудата".

Аз клекнах и погледнах отдолу под самолета. Няма­ше и следа от масло по обтекателя на мотора.

Значи възстановен напълно преди година от самоле­тен механик, мислех си аз, и е затворен в този хангар от­тогава. Тази „Пеперуда" е наистина голяма находка. Ни­кога дори и за миг не съм си помислял да спра да летя. С тази „Пеперуда" можех да прелетя цялата страна. Мо­жех да отивам с този самолет на телевизионни интервю­та и да измина целия път, който е необходимо, за да от­крия сродната си душа!

Оставих спалния си чувал долу, за да седна на него.

- Какво значи много пари, ако са в брой?

Чет Дейвидсън отиде на обяд след час и половина, А аз взех формуляри и технически инструкции за „Пеперу­дата" и се отправих с тях към канцеларията.

- Извинете, госпожо. Мога ли да се обадя по телефо­на? ,

- Разбира се. В града ли ще звъните?

-Не.

- Има автомат точно пред вратата, господине.

- Благодаря, господине! Много добра практика са тези брачни халки. Позвъних на Елеонор в Ню Йорк и й казах, че ще дам интервютата за телевизията.

Една от най-истинските и полезни храни се получа­ва, като смесиш брашно за палачинки с изворна вода сред дивата природа на фермерска Америка. Да нагъваш фъстъци, докато пътуваш с такси, съвсем не е толкова полезно, нито естествено.

Човек изпитва известна гордост, когато пътниците це­ли и невредими стъпят от стария биплан на земята и стра­хът им от височините се е превърнал в победа. Измъчени­те телевизионни интервюта в промеждутъка между комер­сиални реклами и тиктакането на стрелката на секундарника - на тях им липсва това чувство на споделен триумф.

Тя обаче си заслужава и хотелите, и фъстъците, и интервютата, в които се отброяват секундите, тя - моята сродна душа, която все ми се изплъзва, но която аз неп­ременно ще срещна, ако продължа да се движа, да наб­людавам, да търся из телевизионните студиа на много градски центрове.

Изобщо не ми идваше наум да се съмнявам в нейно­то съществуване, защото навсякъде срещах толкова ней­ни подобия. От дългото си скитане като пилот знаех, че Америка е на първо място по изключително привлека­телни жени, защото техните дъщери сигурно вече са милиони. Аз бях един скитник и ги познавах единствено ка­то прекрасни пътнички, които бе изключително приятно да наблюдаваш, докато пътуващ с биплана.

С тях бях водил само практически разговори: Самолетът е много по-сигурен, отколкото ви се струва. Ако си вържете косата с панделка, госпожице, преди да полетим, после ще ви бъде по-лесно да я срешите. Да, наистина е малко ветровито - това са десет минути в открита кабина, при скорост 80 мили в час. Благодаря ви. Три долара е це­ната, моля. Заповядайте! И на мен също ми беше приятно.

Дали заради интервютата, дали заради успеха на книгата ми или заради новата ми банкова сметка, и то­ва, че вече не летях от място на място неспирно - извед­нъж започнах да срещам толкова привлекателни жени, каквито не бях срещал никога преди. Насочил пялото си внимание към тази, която търсех, аз срещах всяка жена през призмата на надеждата: за мен беше именно тя, до­като не се окажеше, че съм сгрешил.

Чарлин, която бе телевизионен модел, спокойно би могла да бъде моята сродна душа, ако не беше толкова ху­бавичка. И най-лекият недостатък, когато се вгледаше в огледалото, идваше да й напомни, че бизнесът е суров, че само няколко години й остават, за да заработи за пенсия и да поспести нещичко. Понякога говорехме и за друго, но не за дълго. Тя все се връщаше на темата с бизнеса. Дого­вори, пътувания, пари, агенти. По този начин тя казваше, че е уплашена и не знае как да се измъкне от това убийс­твено огледало, което отразяваше външния блясък.

Джейни пък не се страхуваше от нищо. Тя обичаше да се събира с приятели, обичаше да си попийва. Чаров­на като изгрева, тя се мръщеше и въздишаше, когато от­криеше, че аз не знам за някое светско събитие.

Джаклин не пиеше и не посещаваше светски забав­ления. Тя имаше блестящ ум, но не можеше да повярва в това.

- Изключиха ме от гимназията - разказваше тя, .-така и не получих диплома.

А без диплома човек не може да е образован, нали, както и без ценз. Трябва да се примиряваш с каквато ра­бота ти попадне, да гледаш да не изпуснеш сигурната работа като сервитьорка на коктейли, колкото и да е затъпяващо това. Казваше, че получавала добри пари. Нало­жило се да прекъсне образованието си. Трябваше да пре­късна училище, нали разбираш.

Лайан изобщо не се интересуваше нито от образова­ние, нито от работа. Тя искаше да се омъжи, а най-доб­рият начин да се омъжи според нея беше да я видят да излиза с мен, за да може бившият й съпруг да я изревнува и отново да прояви интерес към нея. От ревността ще­ше да дойде и щастието.

Тамара обичаше парите и изглеждаше толкова осле­пителна, че наистина си струваше цената. Лицето й беше като модел на художник, умът й правеше сметки дори и когато се смееше. Бе чела много, бе пътувала много, зна­еше много езици. Бившият й съпруг беше инвеститорски брокер и Тамара искаше да отвори собствена брокерска къща. Сто хиляди долара щяха да й бъдат достатъчни, за да започне бизнес. Само сто хиляди долара, Ричард. Не можеш ли да ми помогнеш?

Само да можех, мислех си из. Само да можех да на­меря жена с лицето на Шърлин, с тялото на Лайан, със способностите на Джаклин, с очарователността на Джейни и спокойната самоувереност на Тамара. Това щеше да бъде моята сродна душа, не е ли така?

Целият проблем беше в това, че лицето на Чарлин беше съпътствано от страховете на Чарлин, а тялото на Лайан - от проблемите на Лайан. В началото всяко за­познанство ми се струваше интересно, но само след ден цветовете ставаха сиви, интригата изчезваше в гората от идеи, които не бяха споделени. Бяхме като отделни пар­чета от торта, не се допълвахме.

Нима няма нито една жена, мислех си най-сетне аз, ко­ято в рамките на един ден да не успее да ми докаже, че не е онази, която търся? Все попадах на жени със сложно ми­нало, потънали в проблеми, търсещи помощ, повечето все се нуждаеха от повече пари, отколкото имаха. Проявявахме търпимост към своите странности и недостатъци и> едва запознали се, вече се наричахме приятели. Беше някакъв безцветен калейдоскоп и всяка частица се променяше и бе­ше точно толкова сива, колкото можете да си представите.

По времето, когато телевизията най-сетне се умори от мен, вече бях си купил биплан с мощен двигател и скъпи перки, който да прави компания на „Пеперудата". След като тренирах упорито известно време, започнах да давам срещу заплащане демонстрации на висш пилотаж.

Хиляди хора се струпват през лятото да гледат по­добни въздушни демонстрации, мислех си аз, и ако не мога да я открия, като се представям по телевизията, то може да се случи по време на въздушна демонстрация.

Срещнах Катрин след третата демонстрация, в Лейк Уейл, Флорида. Тя излезе от тълпата и приближи до само­лета така, сякаш се познавахме отдавна. Усмихна се леко и интимно;, сдържана и затворена, колкото можеше да бъде.

Погледът й беше спокоен и уверен, дори и в ярката светлина на обедното слънце. Дълга коса_? тъмнозелени очи. Колкото по-тъмни са очите, казват, толкова по-мал­ко могат да бъдат засегнати от слънчевите лъчи.

- Това изглежда много забавно - каза тя и посочи с глава биплана, без да се интересува от шума и тълпата.

- Не може да се умре от скука - казах аз. - Ако имащ самолет, какъвто ти е необходим, няма опасност да ску­чаеш.

- Как се чувства човек, когато се премята така във въздуха? Вие правите ли полети, или само демонстрации?

- В повечето случаи демонстрации. Не правя много полети, но понякога се случва. Когато човек веднъж се увери, че няма да падне, му става забавно да прави тези резки превъртания.

- Ще ми позволите ли да се повозя на вашия само­лет, ако ви помоля? - попита тя.

- За вас, да, след демонстрацията.

Не бях виждал такива зелени очи.

Тя не се откъсна от мен през целия следобед, поня­кога изчезваше сред тълпата, но отново се появяваше със своята усмивка и тайно заговорничество. Когато слънцето вече залязваше, беше останала край самолета сама. Помогнах й да се качи в предната кабина на мал­ката летателна машина.

- Не забравяйте да си сложите двата предпазни ко­лана - предупредих я аз. - Един е достатъчен, за да се задържи човек в самолета, каквито и акробатически номе­ра да правим, но за всеки случай ние слагаме по два.

Казах й как се използва парашута, ако се наложи да скочи, и опънах предпазните ремъци на раменете й, за да ги закопчае във втората закопчалка на предпазния ко­лан. Имате хубави гърди, едва не казах като компли­мент. Вместо това промълвих:

- Трябва ремъците да са опънати колкото се може повече. Щом самолетът започне да се преобръща, ще ги почувствате доста по-хлабави, отколкото сега.

Тя ми се усмихна така, сякаш бях й казал компли­мента.

Машината бръмчи, слънцето е избухнало в огнени пламъци на края на света, ние летим над облаците и пра­вим тройни превъртания във въздуха. Тя е сякаш родена за летец. Цялата е прехласната от полета.

Приземихме се по здрач и тя скочи от кабината, до­като аз спра двигателя. Преди изобщо да осъзная какво става, тя вече бе обгърнала шията ми и ме целуваше.

- ОБИЧАМ ТОВА! - възкликна тя.

- О, Боже... - смотолевих аз. - Е, нищо особено...

- Вие сте великолепен пилот. Аз привързах самолета към стойките в тревата.

- Ласкателството, госпожице, може да ви заведе, къ­дето си поискате.

Тя настояваше да ме покани на вечеря, за да ми се отблагодари за полета. Поговорихме си още час. Разказа ми, че е разведена и че работи в ресторант, недалеч от къщата при езерото, която бях купил. С работата и изд­ръжката, която получавала, парите й стигали. Сега мис­леше да се върне към учението и да завърши физика.

- физика ли?! Какво ви кара да се занимавате с фи­зика...?

Поразителен човек - положителен, прям, мотивиран. Тя посегна към чантичката си.

- Имате ли нещо против да си запаля цигара? Ако въпросът й ме стъписа, то моят отговор напра­во ме накара да онемея.

- Съвсем не.

Тя си запали цигара и започна да говори за физика, без да забелязва какъв смут бе предизвикала в съзнание­то ми. РИЧАРД! КАКВО ГОВОРИШ? КАКВО ЗНАЧИ ТОВА „НЯМАМ НИЩО ПРОТИВ, СЪВСЕМ НЕ"? Гос­пожицата иска да си запали ЦИГАРА! Знаещ ли какво говори това за нейните ценности и за бъдещето й в твоя живот? Това говори „Пътят е затворен"...

Млъкнете - казах аз на моите принципи. Тя е блес­тяща, различна от другите, с ум като светкавица и зеле­ни очи, забавна, красива, сърдечна, вълнуваща, а аз съм толкова уморен да мисля за всичко все сам и да спя с красиви непознати. По-късно ще си поговоря с нея във връзка с пушенето. Тази вечер не.

Принципите ми се оттеглиха толкова бързо, че чак се стреснах.

- ...Е, няма да бъда богата, но все някак ще се опра­вя - говореше тя. - Ще си купя собствен самолет, дори и да е стар и използван! Нали няма да съжалявам?

Димът се виеше на кълба, както обикновено точно в лицето ми. Аз спуснах мисловен екран срещу него, опи­тах се да си изградя мисъл-форми, които да ми бъдат щит, и бързо се овладях.

- Първо ще си купите самолет, а после ще се научи­те да летите, така ли? - попитах аз, като гледах очите й.

- Да. Тогава ще трябва да плащам само за инструктор, а не и за да наема самолет. В крайна сметка това ще ми из­лезе по-евтино, нали? Не ви ли се струва разумна идея?

Разисквахме известно време идеите й и аз предложих понякога да идва, за да лети с някой от моите самолети. Новият хидроплан „Езерна амфибия" беше толкова добър, сякаш направен да те пренася в бъдещето и миналото, във въздуха и водата. Тя щеше да го хареса, мислех си аз.

Два часа по-късно лежах в леглото си и си предста­вях как ли ще изглежда, когато се появи.

Не трябваше дълго да чакам. Тя изглеждаше съб­лазнителна, гъвкавото й загоряло тяло увито в хавлия.

После хавлията падна и тя се промушна под завив­ките й се наведе да ме целуне. Целувката и не казваше „Познавам те и те обичам", а „Хайде да бъдем любовни­ци и да видим какво ще излезе от това".