... и припомнянето за онова отсъствие на дърво, онова
нищо, е по-живо за мен от спомена ми за самото дърво.
Е. Е. Бозман, "Белият път"
Паметта играе със собственото си съдържание една тъмна игра, за която всяко съчинение по психология допринася с образцови доказателства. Аритмия на човека и неговата памет, която понякога изостава и друг път се преструва на безупречно огледало, което сблъсъкът, изглежда, гръмко опровергава. Когато Дягилев отново постави руските балети, някои критици го упрекнаха, че декорите на "Петрушка" били изгубили своята първоначална заслепяваща многоцветност: били същите, съвършено запазени. Бакст се видял принуден да приповдигне тоновете, за да ги постави в съответствие с една възхваляваща памет. Вие, който ходите във филмотеката, как се оправяте със спомена си за филмите на Пабст, Дрежер, Лупу Пик?
Любопитно ехо, което складира своите отговори съобразно с друга акустика, различна от тая на съзнанието или надеждата - салонът с римските бюстове на паметта обикновено изобилствува с персийски сатрапи или, по-изкусно, в лицето на Комод или Гордиан се настанява една усмивка, която идва от някой дагеротип на Надар или от някоя каролинговска слонова кост, или пък от някоя леля, която ни даваше галето с опорто в Тандил. Предполагаемият архив на фотокопията връща чудновати създания - зеленият рай на детските любови, които припомня Бодлер, е за мнозина бъдеще наопаки, лицева страна от надежда пред сивото чистилище на възрастните любови, и в това тихомълко обръщане, което помага да вярваме, че не се е живяло прекалено зле, тъй като поне е имало един далечен едем и едно невинно щастие, паметта уподобява шизофренният паяк от лабораториите за изпробване на наркотици, който тъче влудяващи паужини с дупки, замрежвания и кръпки. Паметта ни изтъкава и сграбчва едновременно с пригаждането към схема, в която не участваме с умствена яснота; никога не би трябвало да говорим за наша памет, защото, ако тя нещо има, то е, че не е наша - работи за своя сметка, помага ни, като ни лъже, или може би ни лъже, за да ни помогне, във всеки случай от Атина се пътува до нос Сунион с един разбрицан автобус и това ми го обясни в Париж моят приятел Карлос Куро, неуморим кроноп, ако ги има. Обясни ми го заедно с други гръцки обиколки, отстъпвайки пред удоволствието на всеки пътешественик, който, разказвайки своето околосветско пътуване, го извършва повторно (затова Пенелопа вечно ще чака) и в същото време се наслаждава на едно пътешествие, което ще направи неговият приятел, на когото сега обяснява как се отива от Атина до нос Сунион. Три пътувания в едно - действителното, ала вече отминало, въображаемото, ала присъстващото в словото, и онова, което друг ще направи в бъдеще, следвайки дирите на миналото и въз основа на съветите на настоящето, сиреч автобусът тръгвал от един атински площад към десет сутринта и било уместно да се пристигнело овреме, защото се пълнел с местни пътници и с туристи. Още тая вечер, в тоя преглед на похождения и паметници, паякът избра чудновато, защото в края на краищата, що за дивотии, разказът, който ми бе разправил Карлос за своето пристигане в Делфос или за пътуването по море до Цикладските острови, или за Миконския плаж на свечеряване, коя да е от стоте случки, които обхващаха Олимпия и Мистра, гледката на Коринтския канал и гостолюбието на овчарите, беше по-интересен и възбуждащ, отколкото скромният съвет да стигна овреме на един прашен площад, за да взема един автобус без опасност да не намеря място между кошници с кокошки и американски морски пехотинци със старокаменни челюсти. Паякът изслуша всичко и от тая последователност на образи, ухания и плинти фиксира завинаги въображаемата гледка, която си представях за един площад, на който трябвало да се стигне рано, за един автобус, чакащ под дърветата.
Отидох в Гърция подир месец и дойде денят, когато потърсих площада, който естествено не приличаше по нищо на онзи от моето въображение. В момента не сравних, външната действителност нахълтва с удари на лакти в съзнанието; мястото, което заема едно дърво, не оставя пространство за повече, автобусът беше разбрицан, както бе рекъл Карлос, ала не приличаше на оня, който бях видял тъй ясно, докато той го назоваваше; за щастие имаше свободни седалки, видях нос Сунион, потърсих подписа на Байрон в Посейдоновия храм, в една самотна отсечка на брега изслушах пуздравия шум на октопод, който един рибар запращаше веднъж, та дваж срещу скалите.
Тогава, отново в Париж, случи се това: когато разправих моето пътуване и стана дума за разходката до нос Сунион, онова, което видях, докато разказвах моето тръгване, бе Карлосовият площад и Карлосовият автобус. Първо това ми се видя забавно, сетне ме изненада; насаме, когато можах да пресъздам преживелицата, прилежно се опитах да видя истинската сцена на това съвсем обикновено тръгване. Припомних си откъси, една двойка земеделци, които пътуваха на страничната седалка, но автобусът си беше другият, Карлосовият, а когато пресъздавах моето пристигане на площада и моето чакане (Карлос бе говорил за продавачите на туршия и за горещината), единственото, което виждах без усилие, единственото действително истинско нещо беше тоя друг площад, който се бе случил в моя парижки дом, докато го слушах от Карлос; и автобусът на тоя площад чакаше насред пресечката под дърветата, които го предпазваха от жарещото слънце, а не до един ъгъл, както аз сега знаех, че стоеше в утрото, когато го взех, за да отида до нос Сунион.
Минали са десет години и образите от един бърз месец в Гърция лека-полека са отънели, свеждат се все повече и повече до няколко момента, избрани от моето сърце и от паяка. Там е делфийската нощ, когато усетих божественото и не съумях да умра, тоест да се родя, там са тия късни нощни часове в Микена, стълбището във Файстос и дреболиите, които паякът пази, изпълнявайки някаква фигура, която ни се изплъзва, рисунката на някой посредствен къс мозайка от римското пристанище в Делос, благоуханието на един сладолед и някоя уличка из Плака. Там е и пътуването от Атина до нос Сунион и все тъй си е площадът на Карлос и автобусът на Карлос, измислени една вечер в Париж, докато той ме съветваше да ида овреме, за да намеря място - това са неговият площад и неговият автобус, а ония, които търсих и познах в Атина, не съществуват за мен, изтикани, опровергани от тия призраци по-силни от света, измисляйки го предварително, за да го разрушат по-добре в неговото сетно убежище - лъжливата цитадела на спомена.
|
