Приятелство с бога

Въведение

Не се безпокой. Аз ще ти кажа какво ще се случи.

Целият ти живот ще се промени.

Първо, защото си имал този разговор, второ, за­щото си разказал на някого за него.

Ако бъдем честни, ще ти кажа, че съм имал повече от един разговор. Имал съм диалог, който продължи шест години. И направих нещо повече от това просто „да разкажа" на някого. Водих си писмени бележки за всичко казано и ги изпратих на издателя.

Оттогава се случиха много интересни неща. Те малко ме изненадаха.

Първата изненада дойде от това, че издателят на­истина прочете материала и дори го превърна в кни­га. Втората изненада - от това, че хората наистина купуваха книгата и дори я препоръчваха на своите приятелите. Третата изненада е, че техните приятели я препоръчваха на своите приятели и дори я превърнаха в бестселър. Четвъртата изненада е, че сега тя се продава в двадесет и седем страни. Петата изненада е, че това съвсем не е изненадващо, като се има предвид кой е съавторът.

Когато Бог ти каже, че ще направи нещо, можеш да разчиташ на него. Бог винаги намира Своя път.

Когато стигнахме до средата на онова, което мис­лех за частен диалог, Бог ми каза, че „това ще стане книга". Не Му повярвах. Разбира се, не бях повярвал и на две трети от онова, което Бог ми е казвал от деня, в който съм се родил. В това беше проблемът. Не само за мене, а и за целия човешки род.

Само да се бяхме вслушали...

Заглавието на току-що публикуваната книга, кое­то не звучеше много оригинално, беше Разговори с Бога. Може да не повярвате, че съм имал такъв разго­вор. Нито ми е нужно да повярвате в това. То не би променило факта, че аз повярвах в него. Просто ще бъде по-лесно, ако изберете да направите същото, ако прогоните мисълта какво точно ми е било казано - както направиха някои. От друга страна, много хора не само се съгласиха, че такъв разговор е възможен, а дори превърнаха общуването с Бога в обичайна част от собствения си живот. При това общуват с Бога не едностранно, а двустранно. Тези хора, обаче, се научи­ха да внимават на кого казват за това. И в крайна сметка, когато човек каже, че всеки ден говори на Бо­га, го наричат благочестив, а когато каже, че всеки ден Бог му говори, го наричат побъркан.

В моя случай всичко е наред. Както казах, нямам нужда който и да било да повярва в каквото и да било от онова, което казвам. Всъщност аз предпо­читам хората да се вслушват в собствените си сърца, да открият собствените си истини, да потърсят соб­ствения си съвет, да достигнат до собствената си мъ­дрост и, ако пожелаят, да разговарят сами с Бога.

Ако нещо, което съм казал, ги подтикне да направят това - ако ги накара да се запитат как са живели и в какво са вярвали в миналото, ако ги доведе до широк обзор на собствения им опит, ако ги убеди да бъдат предани към собствената си истина - тогава идеята ми да споделя опита си, ще се окаже полезна.

През цялото време си мислех, че това е добра идея. Всъщност, и сега съм убеден, че е така. Точно затова книга 1 от Разговори с Бога се превърна в бестселър, както и нейните продължения, книгите 2 и 3. Мисля, че книгата, която сега четете, се е озовала в ръцете ви, за да ви накара още веднъж да се учудите, да опознаете и да потърсите своята собствена истина - но този път във връзка с една още по-широка тема... Възможно ли е да имате нещо повече от разговор с Бога? Възможно ли е да имате истинско приятелство с него?

Тази книга казва да и казва как. Чрез собстве­ните думи на Бога. Тъй като в нея, за щастие, наши­ят диалог продължава. Разкрива ни нови простори и убедително повтаря част от онова, което вече ми беше казано.

Забелязвам, че разговорите ми с Бога се движат кръгообразно. Преоценяват разгледаното вече, а после ослепително се устремяват по спиралата към нови те­ритории. Този подход на две крачки напред, една назад ми позволява да съхраня в паметта си споделена­та по-рано мъдрост, като я посадя дълбоко в съзнани­ето си като здрава основа за по-нататъшно вникване в нещата.

Ето как протича всичко. И макар в началото да се чувствах малко объркан и разстроен, по-късно оцених този ход на развитие, неговите предимства и успехи. Защото, като пусне здрави корени, Божията мъдрост ни помага да въздействаме върху своето съзнание. Да го събудим. Да го възвисим. И в същото време - да разберем повече; да си спомним по-добре Кои Сме Ние Всъщност и да започнем да показваме това.

На тези страници ще споделя част от миналото си и промяната, която настъпи в живота ми след изли­зането на трилогията Разговори с Бога. Не е чудно, че много хора са ме питали за това. Те искат да зна­ят нещо за човека, който казва, че неочаквано е имал разговори с Оня Горе.

Но не затова включвам тук някои анекдоти. Не за да задоволя нечие любопитство. Тези отрязъци от моята „лична история" сочат нещо много важно - моят живот, както и животът на всеки от нас показва какво значи да имаш приятелство с Бога.

Разбира се, това е посланието. Всички ние имаме приятелство с Бога, независимо дали го знаем или не.

Аз бях един от онези, които не го знаеха. Нито пък знаех къде би могло да ме отведе това приятел­ство. Ето го чудото! Ето я великата изненада! Въз­можността да имаме приятелство с Бога, а още повече неговото предопределение - какво може да ни донесе то и къде може да ни отведе.

Тук ние предприемаме едно пътешествие. Прия­телството, в което сме поканени да се включим, си има своя цел и основание да съществува. До неотдавна аз не знаех това основание. Не си го спомнях. Сега, след като ми стана ясно, вече не се боя от Бога и целият ми живот се промени.

На тези страници (както и в живота си) аз вече задавам много въпроси. Но сега предлагам и отговори. Това е разликата. Това е промяната. Сега аз говоря с Бога, не само на Бога. Крача редом с Него, вместо просто да Го следвам.

Най-дълбокото ми желание е и вашият живот да се промени по същия начин; вие също, с помощта и под ръководството на тази книга, да развиете истин­ско приятелство с Бога и в резултат на това да загово­рите, да заживеете живота си с нова увереност в соб­ствените си сили.

Надявам се, че вече ще бъдете не търсачи, а носи­тели на Светлината. Защото каквото донесете, това и ще намерите.

Изглежда, че Бог търси не толкова последователи, колкото водачи. Можем да следваме Бога или да дове­дем други при Него. Първият път ще промени самите нас, вторият път ще промени света.

Нийл Доналд Уолш

Ашланд, Орегон

Юли 1999 г.

Спомням си точно кога реших, че трябва да се боя от Бога. Това стана, когато Той каза, че майка ми ще отиде в ада.

Всъщност, каза го не точно Той, а някой друг - от Негово име.

Бях шестгодишен и майка ми, която се смяташе донякъде за ясновидка, „хвърляше карти" на кухнен­ската маса, „гадаейки" на една своя приятелка. През цялото време в дома ни се стичаха хора, за да видят какви предсказания може да изтръгне майка ми от ед­но обикновено тесте карти за игра. Казваха, че я бива за това и мълвата за способностите й бързо се разпро­страняваше.

Точно този ден, докато Мама гледаше на карти, сестра й неочаквано ни посети. Спомням си, че леля ми хич не се зарадва на картината, която се откри пред очите й, когато, чукайки веднъж, се втурна вътре през вратата зад паравана. Мама се държеше, като че ли е хваната на местопрестъплението да върши нещо съвсем нередно. Несръчно представи приятелката си и бързо събра картите, натъпквайки ги в джоба на престилката си.

Нищо не беше казано в този момент, но по-късно леля ми дойде да се сбогува в задния двор, където бях отишъл да си играя.

„Знаеш ли", каза тя, докато я изпращах до колата й, „майка ти не бива да предсказва бъдещето на хората с това свое тесте карти. Бог ще я накаже."

„Защо?" попитах аз.

„Защото има вземане-даване с дявола" - спомням си колко странно ми прозвуча тази фраза и как от нея ме побиха тръпки - „и Бог ще я прати право в ада." Каза това толкова безгрижно, сякаш съобщаваше, че утре ще вали. До ден днешен си спомням как треперех от страх, докато тя на заден ход се измъкваше на шосе­то. Бях изплашен до смърт, че мама тъй страшно е разгневила Бога. В този миг страхът от Бога се вкорени дълбоко в мен.

Как би могъл Бог, най-доброжелателният творец във Вселената, да накаже майка ми, най-доброжела­телното създание в моя живот? И то - с вечно прокля­тие? Моето шестгодишно съзнание отчаяно се молеше да проумее как е възможно това. Така дойдох до зак­лючението на едно шестгодишно дете: ако Бог е доста­тъчно жесток, за да стори такова нещо на моята майка - истинска светица в очите на всеки, който я позна­ва, то сигурно е много лесно да Го вбесиш. По-лесно, отколкото да вбесиш моя баща. Тъй че най-добре е да си събираме ума.

Години наред се боях от Бога и страхът ми непре­станно беше засилван.

Спомням си как във втори клас, в един час по Катехизис ни казаха, че едно бебе не може да отиде в рая, ако не е кръстено. Това изглеждаше толко­ва невероятно дори за второкласници, че ние се опи­тахме да уличим в грешка монахинята, задавайки й въпроси, с които да я притиснем в ъгъла, като например: „Сестро, Сестро, какво би станало, ако родителите водят бебето си, за да бъде кръстено, и по пътя цялото семейство загине в ужасна автомобилна катастрофа? Нима това бебе няма да иде с родителите си в рая?"

Монахинята ни сигурно беше от Старата Школа.

„Не", въздъхна тежко тя, „боя се, че няма." За нея док­трината си беше доктрина, тя не допускаше никакви изключения.

„Но къде ще отиде бебето?" попита сериозно един от съучениците ми. „В ада или в чистилището?" (В добрите католически семейства деветгодишният е до­статъчно голям, за да знае наистина какво означава „ад".) „Бебето няма да отиде нито в ада, нито в чис­тилището," каза ни сестрата. „Бебето ще отиде в лимбо - предверието към ада."

Лимбо - преддверието към ада?

Лимбо - преддверието към ада, обясни ни сестрата, е мястото, където Бог изпраща бебета и други хора, които, не по своя вина, са умрели, без да бъдат кръстени в правата вяра. Те няма да бъдат наказани в истинския смисъл на думата, но и никога няма да видят Бога.

Това е Бог, с когото отраснах. Може да ви се стори, че си измислям всичко това, но то е истина.

Страхът от Бога е създаден от много религии и, всъщност, се поощрява от много религии.

Но искрено ви казвам, че мен нямаше кой да ме поощри. Ако мислите, че съм бил уплашен от тия неща с лимбо - преддверието към ада, почакайте да чуете какво ни учеха за Края на Света.

Някъде в началото на 50-те години чух историята за децата от Фатима. Това е село в централна Порту­галия, северно от Лисабон, където, казваха, Благосло­вената Дева многократно се явявала пред едно младо момиче и неговите две братовчедки. Ето как ми беше разказана тази история.

Благословената Дева дала на децата Писмо до Све­та, което трябвало да бъде предадено лично на Папата. Той, на свой ред, трябвало да го отвори, да го прочете и после отново да го запечата, а години по-късно да открие публично посланието му, ако реши, че е необ­ходимо.

Казваха, че Папата плакал цели три дни, след ка­то прочел писмото. То съобщавало, че Бог е дълбоко разочарован от нас, и подробно разказвало как Той ще ни накаже, ако не се вслушаме в това последно преду­преждение и не променим начина си на живот. Тогава сред стенания, тракане на зъби и невероятни мъчения би настанал краят на света.

Бяха ни учили по Катехизис, че Бог е достатъч­но разгневен, за да ни наложи наказанието още тук и сега, но в своята милост ни дава тази последна въз­можност, за която се застъпва и Светата Майка.

Историята на Богородица от Фатима изпълни сър­цето ми с ужас. Изтичах в къщи и попитах майка си дали всичко това е истина. Тя отвърна, че щом свещениците и монахините твърдят нещо, то трябва да е вярно. Изнервени и разтревожени, хлапетата от нашия клас обсипаха Сестрата с въпроси какво бихме могли да направим.

„Ходете всеки ден на литургия", посъветва ни тя. „Казвайте си молитвата всяка вечер, кланяйте се често пред иконите и картините с христовите мъ­ки. Изповядвайте се всяка седмица. Налагайте си покаяние и поднасяйте пред Бога страданието си като доказателство, че сте се отвърнали от греха. Получа­вайте Светото Причастие. И изричайте Съвършеното си Разкаяние всяка вечер преди да си легнете да спите. Така, ако бъдете отведени от тоя свят преди да се събу­дите, ще сте достойни да се наредите сред светците на небето."

Всъщност никога не ми беше хрумвало, че може да не доживея утрото, докато не научих детската молит­ва:

След това седмици наред се страхувах вечер да си легна. Плачех всяка нощ и никой не можеше да разбере какво не е наред. До ден днешен ми остана фикс-идеята за внезапната смърт. Често, като излизам от къщи, за да летя извън града, та дори и понякога, като отивам до бакалницата, казвам на жена си Нанси: „Ако не се върна, запомни, че последните думи, които съм ти казал, са били: Обичам те!" Това се превър­на в постоянна шега, но една малка частица от мене наистина е умряла.

Следващата ми среща със страха от Бога дойде, когато бях 13-годишен. Живеещият срещу нас момък, който в детството ми се грижеше за мен, Франки Шулц, се женеше. И ме покани - мене - да бъда церемониалмайстор на сватбеното му тържество! Ах, колко бях горд! Докато не отидох на училище и не казах за това на монахинята.

„Къде ще се състои сватбата?" попита подозрител­но тя.

Съобщих й името на мястото.

Гласът й стана леден. „Това е лютеранска църк­ва, нали?"

„Ами, не знам. Не попитах. Предполагам, че..."

„Това е лютеранска църква и не бива да отиваш там."

„Ама как така?" попитах.

„Забранено ти е", заяви тя и това прозвуча беза­пелационно.

„Но защо?" настоявах въпреки всичко.

Сестрата ме погледна, сякаш не можеше да повяр­ва, че продължавам да я разпитвам. После, очевидно черпейки безкрайно търпение от някакъв дълбок вътрешен източник, примигна два пъти и се усмихна. „Бог не желае да те види в една езическа църк­ва, мое дете", обясни монахинята. „Хората, които ходят там, не вярват по същия начин като нас. Те не проповядват истината. Грях е да влизаш в друга църк­ва освен в католическа. Съжалявам, че приятелят ти Франки е избрал да се венчае там. Бог не ще освети брака му."

„Сестро," продължавах да настоявам, прекрачвай­ки многократно границата на търпението й, „какво ще стане, ако все пак бъда церемониалмайстор на сват­беното тържество?"

„Добре," каза тя с истинска загриженост, „тогава ще те сполети беда."

И таз добра! Трудна работа! Бог се оказва корав мъж. Няма излизане от правия път.

Добре, аз излязох от правия път. Бих желал да споделя с вас, че протестът ми се е основавал на висо­ки, морални подбуди, но в действителност не можех да понеса мисълта, че няма да облека своето бяло спортно сако (с розов карамфил - точно както е в песента на Пат Буун). Реших да не казвам никому какво беше рекла монахинята и отидох на сватбеното тържество като церемониалмайстор. Леле, колко бях уплашен! Може да си мислите, че преувеличавам, но аз през целия ден очаквах Бог да ме цапардоса. И през време на цялата церемония все се оглеждах и ослушвах, за да открия лютеранските лъжи, за кои­то бях предупреден, но всичко казано от свещеника беше топло, прекрасно и накара всекиго в църквата да се просълзи. При това и аз в края на службата бях целият облян в сълзи.

Тази нощ, паднал на колене, молех Бога да про­сти моето прегрешение. Изричах най-съвършените Молитви на Разкаяние, които някога сте чули. (О, Боже мой, от сърце те моля да ми простиш, че съ­греших пред Тебе...) Лежах в постелята си с часове, страхувайки се да заспя, повтаряйки отново и отново:

И, ако умра преди да се събудя,

Моля Господа да отнесе душата ми ...

Ето, разказах ви тези истории от детството си, а бих могъл да ви разкажа още много - с една и съща цел. Искам да ви впечатля, да почувствате кол­ко истински беше страхът ми от Бога. Защото моята история не е единствена.

И, както казах, не само католиците живееха в страх пред Господа. Далеч съм от тази мисъл. Поло­вината хора по света вярват, че Бог ще ги „вземе", ако не са добри. Фундаменталистите от всички религии насаждат страх в сърцата на своите последователи. Не бива да правите това. Не го правете. Спрете или Бог ще ви накаже. И тук не говорим за големите забрани като Не Убивай. Говорим за това, че Бог ще бъде недо­волен, ако ядеш месо в петък (но Той промени мнени­ето си по този въпрос) или свинско всеки ден от сед­мицата, или ако се разведеш. Това е Бог, когото ще разгневиш, ако не закриеш с воал женското си лице, ако поне веднъж в живота си не отидеш на литургия, ако не спреш всяка работа, не развиеш килимчето си и не се проснеш на земята в поклони по пет пъти на ден, ако не се венчаеш в храма, ако не отидеш на изповед или не ходиш на църква всяка събота, ако не напра­виш което и да е от тези неща.

Трябва да бъдем внимателни с Бога. Единстве­ният проблем е, че е трудно да научим правилата, за­щото са толкова много. А най-трудното нещо е, че изискванията на всяка религия са правилни. Или поне така казват. Но не могат всички те да бъдат правилни. Тъй че как да избереш? Откъде да знаеш? Това са заядливи въпроси, но не и маловажни, щом тук Бог не ни дава широк простор за грешки.

Сега при нас идва една книга, наречена Приятел­ство с Бога. Какво ли може да значи това? Как ли е станало? Възможно ли е в крайна сметка Бог да не е Светият Разбойник? Възможно ли е некръстените бе­бета да отиват в рая? Носенето на воали, кланянето на Изток, обетът за безбрачие или въздържанието от свинско да нямат нищо общо с каквото и да било? Ал­лах да ни обича без условия? Йехова да избере всички нас да бъдем с Него, когато дойдат дните на неговата слава?

А дали, разтърсвайки из основи системата си от възгледи, не бихме могли да приемем, че въобще не трябва да се отнасяме към Бога като към „Него"? Не би ли могъл Бог да е жена? Или, дори още по-невероятно - без пол?

За личност, възпитана както бях възпитан аз, дори допускането на подобни мисли може да се раз­глежда като грях.

Все пак трябва да ги обмислим. Трябва да прие­мем това предизвикателство. Нашата сляпа вяра ни е водила надолу по една сляпа пътека. През изминалите две хиляди години човешкият род не е напреднал мно­го по пътя на своето духовно развитие. Слушали сме учител след учител, наставник след наставник, урок след урок и въпреки това все още се държим по на­чин, донесъл нещастие на човешкия род откакто свят светува.

Все още убиваме своите събратя, властта и алч­ността движат нашия свят, потискаме сексуално соб­ственото си общество, измъчваме и възпитаваме зле децата си, игнорираме страданието и с това отново и отново го създаваме.

Изминали са две хиляди години от рождението на Христа, две хиляди и петстотин - от времето на Буда, още повече - откакто сме чули за пръв път думите на Конфуций или мъдростта на Тао, а все още не сме успели да проумеем Основния Въпрос. Ще намерим ли някога пътя, по който да превърнем получените вече отговори в нещо действено, полезно в ежедневния ни живот?

Мисля, че има такъв път. И се чувствам напълно сигурен в това, защото многократно съм го обсъждал в своите разговори с Бога.
Две

Въпросът, който ми задават най-често, е: „Откъде зна­еш, че наистина говориш с Бога? Откъде знаеш, че то­ва не става в твоето въображение? Или, още по-лошо, че дяволът не се опитва да те измами?"

Вторият най-често задаван въпрос е: „Защо ти? Защо Бог избра тебе?"

И третият: „Какъв стана животът ти, след като всичко това се случи? Как се промениха нещата?"

Може да си помислите, че най-често задаваният въпрос има нещо общо с думите на Бога, с необик­новените прозрения, зашеметяващите откровения и предизвикателните конструкции на нашия диалог - бъдете сигурни, че често ме разпитваха по този начин

- но най-често задаваните въпроси бяха свързани с човешката страна на тази история.

И най-накрая, единственото, което искаме да на­учим, е да се опознаем един друг. Ненаситното ни любопитство към нашите събратя, другите човешки същества, е по-силно от любопитството ни към какво­то и да било друго на света. Като че ли, ако узнаем повече един за друг, ще научим повече за самите себе си. А копнежът ни да узнаем повече за самите себе си

- за това Кои Сме Ние Всъщност - е най-дълбокият копнеж на света.

И тъй, нашите въпроси ни водят повече към опи­та на другия, отколкото към неговите разбирания. Как ти изглежда това? Откъде да знаеш дали е вярно? За какво мислиш точно сега? Защо се почувства така?

Ние съзнателно се стремим да влезем в кожата един на друг. Притежаваме някаква вътрешна ръ­ководна система, която интуитивно и принудително ни насочва един към друг. Вярвам, че на равнището на нашия генетичен код има естествен механизъм, който съдържа универсална интелигентност. Тази ин­телигентност обосновава отговорите, които даваме ка­то чувствителни, усещащи същества. Тя донася веч­ната мъдрост до клетъчно равнище, създавайки онова, което някои наричат Закон за Привличането.

Вярвам, че способността ни да се привличаме един друг е вродена и идва от дълбокото познание, че все­ки един ще намери у другия Собственото си Аз. Мо­же да не сме осмислили това съзнателно, да не сме го изрекли ясно и точно, но мисля, че сме го разбрали с клетките си. И вярвам, че това микроскопично разби­ране произхожда от едно макроскопично разбиране. Вярвам, на най-високо равнище ние знаем, че Всички Сме Едно Цяло.

Това върховно осъзнаване ни притегля един към друг и пренебрегването му поражда най-дълбоката са­мота в човешкото сърце и чувството на човека, че е нещастен.

Моят разговор с Бога ми показа, че всяка тъга в човешкото сърце, всяко усещане за унижение и обида, всяка преживяна трагедия може да се счита причине­на от едно човешко решение - решението да се от­дръпнем един от друг. Решението да игнорираме на­шето върховно осъзнаване. Решението да наречем ес­тественото привличане, което изпитваме към другия, „лошо", а усещането, че Сме Едно Цяло - фикция.

По този начин ние сме отрекли своето Истинско Аз. И точно от това отричане е произлязъл негати­визмът, духът на отрицанието. Родил се е изцяло от нашата ярост, от нашето разочарование, от нашата горчивина, за да донесе смъртта на най-голямата ни радост. Радостта да бъдем Едно Цяло.

И конфликтът в човешките срещи се поражда от това, че дори когато преживеем на молекулярно рав­нище своето усещане за Единство, на интелектуално равнище настойчиво се опитваме да го отречем. Така мислите ни за живота и за това какъв е той влизат в противоречие с дълбокото ни вътрешно познание. Всъщност, всеки ден ние вървим срещу инстинктите си. И това ни е довело до постоянно умопомрачение. То настойчиво ни кара да действаме, изхождайки от безумната идея за своята изолираност, докато през ця­лото време копнеем да познаем отново цялата радост на Единението.

Може ли този конфликт някога да бъде разрешен? Да. Той ще завърши, когато разрешим конфликта си с Бога. Ето кое ме подтикна да напиша тази книга.

Нямах никаква представа, че ще я напиша. Както при Разговори с Бога, беше ми дадено да я споделя с вас. Мислех, че като завърша трилогията Разговори с Бога, това ще е краят и на моята „кариера" като „автор по случайност". Но когато седнах да напиша страниците на Признателност и Благодарност за Наръчника към книга 1, внезапно изпитах някакво мистично усещане.

Разказвам ви какво се случи тогава, за да разбе­рете по-добре защо сега пиша тази книга. Като чуха, че я пиша, някои хора ме попитаха: „Предполагах, че ще бъде само една трилогия?" Изглеждаше, като че ли създаването на нова творба нарушава по някакъв начин цялостността на първоначалния замисъл. Така че аз искам да знаете как се появи тази книга; как ми стана ясно, че трябва да я напиша - дори и само затова, че сега седя тук, без да имам представа накъде е тръгнала тя или какво ще има да каже.

Беше пролетта на 1997 година. Бях приключил работата над „Наръчника". Бях изнервен, очаквайки реакцията на издателя ми, Хемптън Роудс. Накрая телефонът звънна.

„Хей, Нийл, великолепна книга!" каза Боб Фридман.

„Така ли мислиш? Или се шегуваш?" Една част от мене никога не може да повярва в най-доброто и очаква най-лошото. Така аз бях готов да чуя от него: „Съжалявам. Не можем да приемем книгата ти. Тряб­ва изцяло да я напишеш наново."

„Разбира се, че мисля така", засмя се добродушно той. „Мога ли да те лъжа за такова нещо? Мислиш ли, че ми се ще да публикувам една лоша книга?"

„Добре де, просто си помислих, че се опитваш да ми създадеш добро настроение, като ми кажеш, че сте получили великолепна книга, докато всъщност сте по­лучили боклук".

„Повярвай ми, Нийл. Не бих се опитал да ти съз­давам добро настроение, като ти кажа, че сме получи­ли великолепна книга, ако сме получили боклук."

„Добре" казах недоверчиво.

Боб отново ми се присмя добродушно:

„Хей, човече, вие, авторите, сте най-неуверените в себе си хора, които познавам. Не можете да повярвате дори на някого, който си вади хляба с това да ви казва истината. Повтарям, това е великолепна книга. Ще помогне на много хора."

Отдъхнах си. „Добре, вярвам ти."

„Има само едно нещо."

„Знаех си! Знаех си. Какво не е наред?"

„Няма нещо, което да не е наред. Просто не си ми изпратил обичайния за една книга израз на признател­ност към хората, които са ти помогнали да я напишеш. Искаме само да знаем дали просто си забравил този текст или въобще няма да го има. Това е всичко."

„Това е всичко?"

„Това е всичко."

„Слава Богу!"

Боб се засмя: „Това ли е изразът на твоята приз­нателност?"

„Наистина би могъл да е тоя." Казах на Боб, че току-що съм му изпратил нещо по електронната поща. Като окачих слушалката, издадох вик на радост, после въздъхнах с облекчение.

„Какво става там?" обади се от съседната стая же­на ми Нанси. Триумфално влязох при нея.

„Боб каза, че книгата е великолепна."

„О, хубаво," светна лицето й.

„Смяташ ли, че той наистина мисли така?"

Нанси се усмихна радостно и малко недоверчиво. „Сигурна съм, че Боб няма да те лъже за такова нещо."

„Той каза същото. Но има още нещо."

„Какво?"

„Забравил съм да изразя признателността си към хората, които ми помогнаха."

„Добре, това не е проблем. Можеш да изтракаш нещо за петнадесет минути."

Очевидно, жена ми е трябвало да стане издател.

Така една съботна сутрин аз седнах и се заех със задачата си. Зададох си въпроса: „Към кого искам да изразя признателността си за написването на Наръчника?" Разумът ми тутакси отвърна: „Разбира се, към Бога." Добре де, възразих сам на себе си, но аз благодаря на Бога за всичко, не само за тази кни­га. „Тогава направи го", отвърна разумът ми, на свой ред влязъл в спор с мене. Хванах молива и написах: За пълнотата на моя живот, за всичко добро, почте­но, съзидателно и чудесно, което съм успял да сторя, благодаря на Бога, своя най-близък спътник и най-скъп приятел.

Спомням си колко бях изненадан от начина, по който се изразявах. Никога не бях характеризирал Бога с подобни думи, но ясно осъзнах, че точно такова беше чувството ми към него. Понякога, докато пиша, успявам да узная как точно се чувствам. Имали ли сте някога това усещане? Бях там, пишейки това, и внезапно разбрах... представяте ли си, аз действително имам приятелство с Бога. Почувствах се точно така. А разумът ми каза: „Е, тогава напиши го! Давай! И кажи това!" Започнах втория параграф от израза на признателност.

После написах нещо, без да имам и най-малката представа защо го правя.

Точно в този миг ръката ми замръзна. Студ пробягна нагоре по гърба ми. Усетих силен натиск в цяло­то си тяло. Приседнах за момент спокойно. Потресен, осъзнах нещо, за което преди миг не бях си и помис­лял. Сега то ми изглеждаше напълно очевидно.

Туй странно преживяване не беше ново. Бях го изпитвал често, докато пишех Разговори с Бога. Ня­колко думи, няколко изречения изчезваха от съзнани­ето ми. После ги виждах на хартията пред себе си и внезапно ми ставаше ясно: това е, така е! Въпреки че такова преживяване биваше последвано от някакво физическо усещане - внезапно изтръпване или, как­то го наричат, радостна тръпка, или пък - радостни сълзи. А в някои случаи - и трите заедно.

Този път бяха трите заедно. Троен удар. Така узнах, че онова, което пиша, е абсолютна истина.

Освен това получих и едно важно лично открове­ние - това също се беше случвало по-рано. Като че ли внезапно „осъзнаваш" нещо в цялата му пълнота. Узнаваш го „наведнъж".

Беше ми съдено да узная (мога да го опиша само по този начин), че няма да приключа писането си със завършването на трилогията. Внезапно стана ясно, че ще се появят поне още две книги. А после над мен започна да витае познанието за тези две книги и за онова, което те ще кажат. Чух шепота на Божия глас:

Нийл, връзката ти с мене не е по-различна от връзката ти с всеки друг. Ти започваш вза­имоотношенията си с всеки друг, разговаряйки с него. Ако потръгне добре, сприятелявате се. И, ако потръгне добре, изпитваш чувство на Единство - приобщаване към личността на другия. Същото ти се случва и при срещата с Мене.

Най-напред водихме разговор.

Всеки от вас преживява разговора с Бога по свой собствен начин - и в различно време по раз­личен начин. Винаги ще се води двустранен раз­говор, такъв, какъвто водим точно сега, в момен­та. Това би могло да бъде разговор „наум" или на хартия, или с отговорите Ми, отнемащи само малко повече време и достигащи до тебе чрез следващата песен, която ще чуеш, или следва­щия филм, който ще видиш, или следващата лек­ция, която ще посетиш, или следващата статия в списание, която ще прочетеш, или в неочаквания разговор с приятел, с когото „съвсем случайно" си се сблъскал на улицата.

След като веднъж вече ти е станало ясно, че ние непрестанно разговаряме, можем да преминем към приятелство. Накрая ще усетим, че сме се приобщили един към Друг. Затова ти трябва да напишеш още две книги: Приятелство с Бога и Общуване с Бога. Първата ще разгледа начина, по който можеш въз основа на принципите, споде­лени в разговорите си с Бога, да превърнеш нова­та си връзка с него в пълноценно, действено прия­телство. Втората ще разкрие начина, по който можеш да издигнеш това приятелство до равни­щето на общуване и какво ще се случи, когато го направиш. Тя ще даде план за действие на всеки търсещ истината и ще съдържа смайващо посла­ние към човешкия род.

Точно сега, в този миг, ти и Аз сме Едно Ця­ло. Само че ти не го знаеш. Не можеш да избереш дали да го преживееш - също както не можете да узнаете или изберете дали да преживеете Единението си един с Друг.

Твоите книги, Нийл, ще сложат край на то­ва разделение в съзнанието на всички, които ги прочетат. Ще разрушат илюзията за разделяне. В това винаги се е заключавала мисията ти. Никога - в нещо по-малко. Разговорите ти с Бога са били винаги и само началото.

Бях смаян, поразен. Отново мраз пробягна нагоре по гърба ми. Започнах да чувствам вътрешно трепе­рене, каквото никой отстрани не би могъл да долови, но вие усещате с всяка клетка на тялото си. И това става наистина. Всяка клетка на тялото затрептява по-бързо. Вибрира с по-висока честота. Танцува с енер­гията на Бога.

Колко добре го каза! С чудесна метафора!

Я виж ти! Не Те очаквах да се появиш толкова скоро. Свързвах очакването си за твоята поява с онова, което беше казал по-рано, през 1997 година.

Зная. Не можах да се стърпя. Щях да чакам някъде докъм средата на книгата, ноти я започна, пишейки много поетично, и аз не можех да остана настрана.

Хубаво. Това е много хубаво.

Добре, то стана наистина почти от само себе си. Винаги, когато пишеш лирично, говориш поетично, усмихнеш се мило, запееш или затанцу­ваш, аз трябва да се появя.

Наистина ли?

Нека да се изразя така. Аз винаги съм там, в твоя живот. Винаги и Всякак. Но ти по-ясно осъзнаваш моето присъствие, докато правиш някои неща: докато се усмихваш, или любиш, или пееш, или танцуваш, или пишеш от сърце. Всяко от тях е най-висшата проява на това Кой Съм Аз и като изразяваш тези свои качества, ти изразяваш Мене. В буквален смисъл. Което значи да ме из­тласкаш навън, наяве.

Ти ме изваждаш от своята душа, където аз постоянно пребивавам, и Ме показваш на света извън себе си, на външния свят. Така изглежда, като че ли Аз просто „се появявам". Истината е, че Аз съм винаги там, но ти само в тези моменти осъзнаваш присъствието Ми.

Е, добре, аз щях да кажа много повече, преди да вляза в диалог с Тебе.

Продължавай! И го кажи.

Извинявай, но някак си ми е трудно да не ти обръ­щам внимание. Щом Ти си тук, мъчно ще се престоря, че Те няма. Все едно, че говори борсов агент и всички го слушат. След като Ти започна диалога, кой ще иска мене да ме чуе?

Мнозина. Вероятно всички. Ще пожелаят да чуят какво си преживял. Ще искат да узнаят какво си научил. Не се отдръпвай само защото Аз съм се появил. Това е проблемът при толкова много хора. Бог се появява и те си мислят, че трябва да се снишат. Мислят си, че трябва да се смирят.

Не трябва ли да се смирим в присъствието на Бога?

Не съм дошъл, за да ви смиря, а за да ви въздигна.

Така ли?

Да, това проумях и аз. Натам бях се запътил...

Върви тогава. Не Ме оставяй да те спра. Разкажи на читателите за своето преживяване. Те наистина искат да узнаят това. Ти беше прав. Като те опознаят, хората ще опознаят себе си. Ще видят себе си у тебе, а като видят, че у теб съм Аз, ще видят, че съм и у тях. И това ще бъде един велик дар. Тъй че продължавай с твоята история.

Добре, разказвах как всяка клетка в тялото ми сякаш се люшкаше, трептеше, вибрираше. Тресях се в чудесен трепет на вълнение. И една сълза капна от окото ми, проби си път надолу по бузата ми и стигна със соления си вкус до езика ми, все едно, че я бях облизал с език от сърцето си. Отново почувствах съ­щото. Мислех, че ще прелея отвътре навън, преизпълнен... с любов.

Не можех да напиша нито дума повече за Израза на признателност. Трябваше да направя нещо с онова, което току-що ми бе дарено. Исках да започна да пиша Приятелство с Бога още тогава и още там.

„Хей, хей, не можеш да постъпиш тъй", посъвет­ва ме разумът ми. „Още не си написал дори третата книга" (разбира се, ставаше дума за последната книга в трилогията Разговори с Бога).

Знаех, че трябва да завърша трилогията, преди да се осмеля да пристъпя към нов проект. Въпреки то­ва ми се искаше да направя нещо с енергията, която струеше по вените ми. Затова реших да се обадя на моята редакторка при другите ми издатели, Putnam Publishing Group в Ню Йорк.

„Няма да повярваш", измърморих, като чух гласа й по телефона, „но току-що ми беше дадена темата на още две книги и командата да ги напиша."

Аз никога не командвам никого да прави как­вото и да било.

Добре, използвах думата „команда" в разговор с редакторката си. Може би е трябвало да кажа „И вдъхновението да ги напиша."

Тази дума щеше да бъде по-подходяща, по­точна.

Толкова бях развълнуван, че не можех да оглеж­дам всяка изречена дума, да меря точността й.

Разбирам, и все пак точно по този начин е би­ла създадена през годините невярната, изопачена представа за Мене.

Сега дойдох тук, за да поправя това впечатле­ние. Дойдох, за да ви кажа какво значи да имаш истинско приятелство с Бога - и как можеш да го имаш.

Отново съм страхотно развълнуван! Започвай, започвай!

Завърши разказа си.

Че кой ли ще иска да слуша за онова? Искам да чуя за това.

Завърши историята си. Тя е свързана с всич­ко това. И ще ни доведе до днешния ден.

Добре, казах на редакторката си точно това, което Ти ми беше казал за следващите две книги и тя занемя. Попитах я дали мисли, че Putnam ще се заинтересува от издаването им.

„Шегуваш ли се? Разбира се, че ще проявим ин­терес", рече тя, добавяйки, че би желала да й напиша накратко онова, което току-що й бях казал.

На следващия ден изпратих нещичко по факса и компанията учтиво ми предложи договор за две кни­ги.

Защо просто не пусна книгите по Интернет? Какво?

Защо просто не ги предложи безплатно? Защо ме питаш за това?

Защото много хора искат да го знаят. Пред­ложи ли ти издателят много пари?

Е, да, предложи ми.

Защо се съгласи да ги приемеш? „Ако беше Божи човек, би се съгласил да споделиш със све­та тази информация безплатно. Нямаше да тичаш насам-натам, подписвайки договори за издаване­то на много книги." Не казват ли това мнозина?

Да. Точно това. Да, те казват точно това. Казват, че го правя за пари.

Е, и?

Един Божи човек не би приел пари. Не би го направил.

Не би ли го направил? Нима свещениците не по­лучават заплати? Нима равините не ядат?

Да, но не много. Проповедниците на Божието слово живеят в бедност, не искат цяло състояние, за да споделят прости истини.

Не съм искал цяло състояние. Не съм поискал ни­що. Било ми е предложено.

Да беше отказал да го приемеш.

Защо? Защо казваш, че парите са нещо лошо? Ако бих имал шанса да спечеля много пари, споделяйки вечната истина, защо да не го сторя?

Ами ако, освен всичко друго, мечтая с част от тези пари да направя необикновени неща? Ами ако мечтая да създам и учредя фондация с идеална цел, която да разпространява Твоето послание из целия свят? Ами ако мечтая да направя живота на другите по-щастлив?

Това би могло малко да помогне. Би могло да направи образа ми не толкова щур.

Ами ако аз просто давам част от парите на други­те? Ако им помагам в нужда?

Това също би помогнало. Бихме могли да го разберем. Бихме започнали дори да го приемаме. Но ти самият би трябвало да живееш съвсем скромно. Не би трябвало да харчиш за самия себе си.

Да не харча? Да не се радвам на това, което съм? Да не живея в разкош? Да нямам красива къща? Да не карам хубава кола?

Не. Нито пък да носиш най-модни дрехи, да се храниш в скъпи ресторанти или да си купуваш луксозни предмети. Трябва да даваш парите си на бедните, да живееш, като че ли парите нямат значение.
Но аз живея точно тъй! Живея, като че ли парите наистина нямат значение. Харча ги свободно и ги давам лесно, споделям ги щедро и се държа наисти­на точно тъй - все едно, че те нямат значение.

Като видя нещо скъпо, което искам да имам или да направя, действам като че ли парите нямат значе­ние. А когато сърцето ми ме призове да помогна на друг, или да направя публично нещо великолепно, съ­що действам като че ли парите нямат значение.

Продължавай да действаш така с парите си и ще ги изгубиш всичките.

Искаш да кажеш, че ще ги използвам всичките! Не > можеш да изгубиш пари. Можеш само да ги използваш. Използваните пари не са изгубени. Някой ги има\ Не са изчезнали. Въпросът е кой ги има. Ако са отишли у хора, които са ми продали някои неща или са напра­вили за мен неща, които съм искал, как бих могъл да „изгубя" нещо? А ако са отишли за извършване на добри дела или за посрещане нуждите на другите, каква загуба има в това?

Но ако не държиш на тях, от тях нищо няма да остане.

Не „държа на" нищо, което имам! Научих, че когато държа на нещо, го губя. Ако „държа на" любовта, мога да остана без нея. Ако държа на парите, те нямат стойност. Единственият начин, по който можеш да „имаш" нещо, е да го раздадеш. Тогава - и само тогава - можеш да разбереш, че го имаш.

Ти се изплъзна от Моя най-важен въпрос. Със своята словесна гимнастика изцяло излезе извън темата. Но аз няма да те оставя да се изплъзнеш така. Ще те върна обратно.

Най-важният въпрос е, че който проповядва истинското слово Божие, не би трябвало да го прави за пари.

Ти. Аз?

Ти ме накара.

Аз те накарах?

Ти ме накара. Каза ми, че не парите са коренът на всяко зло, но може би аз съм решил, че мярката им е този корен. Ти ми каза, че животът е създаден, за да му се радваме и че е добре да го правим. Повече от до­бре. Ти ми каза, че парите не са по-различни от какво­то и да било друго на света - че всичко е Божествена енергия. Ти ми каза, че не съществува място, където Тебе да Те няма, че Ти изразяваш Себе си вътре, наоко­ло, чрез всяко нещо - наистина, че Ти си всяко нещо, Всичко във Всичко - а това включва и парите.

Ти ми каза, че през целия си живот съм се при­държал към неточен възглед върху парите. Че съм ги считал за нещо нередно. Мръсно. Недостойно. И че когато съм мислел така, съм считал Бога за нещо нередно, мръсно и недостойно, защото парите са част от това, Което Си Ти.

Ти ми каза, че съм си създал интересна житейска философия, в която парите са „зло", а любовта „добро". Затова, колкото по-любящо или важно за обществото е нещо, толкова по-малко пари трябва да печелим от него - Аз или някой друг.

В тази насока, каза ми Ти, половината свят гледа на нещата и постъпва наопаки.

Плащаме на нашите стриптизьорки или играчи на първа база невъобразими суми, за да правят това, което правят, докато учените ни, които търсят лек срещу СПИН-а, учителите, които са с децата ни в клас­ните стаи, свещениците, равините и жреците, които се грижат за душите ни, са оставени на хляб и вода.

Каза ми, че това е създало обърнат надолу с глава­та свят, където нещата, които ценим най-високо, полу­чават най-ниското възнаграждение. Каза ми също, че това не само не ни върши добра работа (ако наистина искаме да създадем света, който казваме, че искаме да създадем), но че то дори не е и нужно, защото съвсем не изразява Твоята воля.

Каза ми, че Твоята воля е всяко човешко същество да живее в разкош и че в разкоша няма нищо нередно, а единственият ни проблем тук, на Земята, е, че още не сме се научили да споделяме този разкош - дори и след хиляди години.

Ти ми обясни също, че не проповядвам истината за парите, като бягам от тях. Само възпроизвеждам лошата подредба на света и така я подкрепям.

Ти ми каза, че много по-могъща проповед би било да приема радостно парите - и всички хубави неща на света, като също толкова радостно ги споделям с другите.

Казах ли ти всички тези неща? Да. Недвусмислено. И ти ми повярва?

Разбира се. Всъщност, тази нова вяра промени живота ми.

Добре. Това е много добре. Ти добре научи всичко, сине Мой. Ти слушаше внимателно и добре научи всичко.

Знаех си! Ти просто ме изпитваш. Знаех си, че просто искаш да видиш как ще отговоря на тези въпроси.

Да, но сега имам за тебе още въпроси. Хайде де!

Защо хората трябва да плащат за това по­слание? Забрави защо каза, че е редно ти да получиш пари за него. Но защо хората трябва да дават пари за него? Не трябва ли Божието слово да бъде безплатно за всички? Защо просто не го пуснеш по Интернета?

Защото хората натъпкват денонощно Интернета с хиляди думи, разказвайки на другите за вярванията си, и защото другите трябва да приемат всичко това. Сърфирал ли си по Мрежата напоследък? Това няма край. Отворили сме кутията на Пандора.

Можеш ли да си представиш колко души биха ми обърнали внимание, ако бях скочил в Интернета, когато всичко това започна, за да оповестя, че имам раз­говори с Бога? Вярваш ли наистина, че това би било новина по Интернета? Да ме прощаваш.

Добре, но сега книгите ти станаха много попу­лярни. Всеки е чул за тях. Защо да не ги пуснеш сега по Интернета?

Ако хората знаят, че книгите Разговори с Бога имат стойност, то е, защото други хора са дали за тях нещо, което ценят. Стойността, която хората са вложили в тях, е основание за стойността, която имат. Целият смисъл на живота е в това хората да създават добри неща едни за други. Тук всички ние вършим само това. Просто предлагаме на света своите „блага". Когато светът се съгласи, че онова, което предлагаме, си струва - независимо дали то е поправ­ка на водопровод, печене на хляб или лечение на хора - светът казва, че то е „ценно", „стойностно", тоест достойно да има цена, стойност. И ако придадем на нещо стойност, като го предложим в замяна на нещо стойностно, което притежаваме, ние не само получа­ваме стойността, която даваме - ние внезапно правим и за другите по-стойностно притежаването на това нещо.

И така, другите са привлечени от него, защото хо­рата винаги искат да внесат нещо стойностно в живота си. Нашата търговска система ни позволява да опре­делим кое е стойностно и кое не е.

Тази система не е съвършена, както не са съвър­шени и решенията ни за това кое да ценим. Но тази несъвършена система е единственото, с което разпо­лагаме в момента. Аз работя в рамките на системата, за да я променя.

А какво ще стане с бедняците, които нямат пари да си купят книгите ти?

Почти във всеки дом на тази страна има кни­ги. Въпросът не е в това дали там има книги, а какви книги има там.

Освен това Разговори с Бога могат да бъдат наме­рени наистина във всяка библиотека. А чрез програмата Книги за Приятели са станали достъпни и за затвор­ниците, и за хората в нужда.

И тъй, тук аз не твърдя, че този материал не е достъпен. Той е преведен на много езици и хората по целия свят са намерили пътя си към него. От Хонг Конг до Тел Авив, от Полша до Япония, от Берлин до Бостън те го четат, изучават в групи и споделят помежду си.

Все пак ще призная, че този въпрос беше труден за мене. Темата за парите в моя живот - какво е редно да имаш и да правиш - ме е измъчвала десетилетия наред. Както Ти беше казал, в това отношение аз не се различавам от целия човешки род.

Дори и днес една част от мене мисли, че трябва да се откажа от славата, да се откажа от финансовото благополучие и всяка друга отплата, която ми донесе трилогията Разговори с Бога. Част от мене настойчиво иска да нося власеница, да живея в колиба и да не приемам нищо от благата на света в замяна на бла­гата, които съм му дал. Като че ли това някакси би повишило стойността на даденото от мене.

Виждаш ли колко коварно е всичко това? Из­градих структура, в която искам от другите да ценят онова, за което няма да приема никаква отплата, ка­то че ли то няма цена.

Но как да очаквам от другите да оценят нещо, кое­то аз не ценя? Това не е просто въпрос, който си за­давам. За мен то е нещо прекалено дълбоко, прекалено близко до същността на нещата. И доколко ценя самия себе си, ако повярвам, че трябва да страдам заради другите, за да видя собствената си стойност? Ето друг същностен въпрос. Друга тема, която пренебрегваме.

Но, след като Ти постави въпроса, аз питам: Нима стойността на Тед Търнър е по-ниска от стойността на Майка Тереза? Нима Джордж Сорос е по-малко добър (човек) от Че Гевара? Нима политиката на Джеси Джексън, който, изглежда, живее по-богато, има по-ниска стойност от политиката на Вацлав Хавел, който може би живее по-бедно? Може ли папата, чи­ито одежди струват повече от годишната прехрана на едно бедно дете, да обяви думите си за богохулство само защото живее по царски като глава на една църква, притежаваща милиарди?

Тед Търнър и Джордж Сорос са дарили милиони долари. Използвали са възнаграждението за своите претворени в живота мечти, за да открият простор пред мечтите на човечеството.

Да разкрием простор пред мечтите на човечество­то чрез претворяване в живота на собствените си меч­ти. Каква великолепна идея!

Джеси Джексън донесе надежда на милиони чрез надеждата, която го доведе до позиция с голямо об­ществено влияние. Папата вдъхновява хората от це­лия свят, но нямаше да бъде вдъхновител дори само на католиците в света (всъщност много по-малобройни), ако се явяваше облечен в дрипи.

Така аз се примирих с факта, че Разговори с Бога ми донесоха по-голямата част от земните блага - как­то и възможността да споделя тези блага с други хора.

Аз обаче искам да посоча тук, че не пуб­ликуването на тези книги е причина за станало­то. Ти постави причината на истинското й място, преди книгите да бъдат публикувани. Всъщност те затова бяха и публикувани, затова станаха и толкова популярни.

Да, разбирам, че това е вярно.

Можеш да бъдеш сигурен в това. Животът ти и реализмът ти по отношение на парите - и всички хубави неща - се промениха, когато ти се промени.

Те се промениха за тебе, когато ти промени мнението си за тях.

Добре, сега, както виждаш, мисля, че Ти направи това. Продължавам да казвам на хората, че тези книги станаха популярни, защото Ти пожела това. В някак­ва степен съм убеден, че това беше Божията воля.

Разбира се, че си убеден. Това те освобож­дава от отговорността за станалото, нещо повече - придава на всичко това по-голяма достовер­ност. Не ми се ще да ти спукам балона още тук, но идеята не беше моя.

Не беше ли Твоя? Не. Твоя беше.

О, великолепно. Сега вече мога да кажа, че съм бил вдъхновен от Бога. Но как стои въпросът с книгата, която сега пиша? Ти дойде при мен и ми каза да го направя.

Добре, това място не е по-лошо от всяко дру­го, за да започнем от него дискусията си на тема: Как да осъществим своето приятелство с Бога.
Три

Ако двамата с тебе ще имаме истинско прия­телство - действено приятелство, а не само приятелство на теория...

Това е важно. Хайде да спрем тук и да направим това разграничение, защото то е важно. Много хора си мислят, че Бог им е приятел, но не знаят как да използват това приятелство. Виждат го като далечна, не като близка връзка.

Много хора въобще не мислят за Мене като за приятел. Това е тъжната част от цялото. Много хора мислят за Мене, като за родител, не като за приятел, при това - като за суров, жесток, взискателен родител. Като за Баща, който няма да търпи никакви грешки в определени области, като например - как да се прекланят пред Мене.

В представите на тези хора Аз не само изиск­вам вашето преклонение, а го изисквам и по опре­делен, специфичен начин. Не е достатъчно, че си дошъл при Мене. Трябва да дойдеш при Мене по определен път. Ако дойдеш по друг път - по който и да било друг път- ще отблъсна любовта ти, ще пренебрегна горещите ти молби и, всъщ­ност, ще те осъдя да отидеш в ада.

Въпреки че Те търся искрено, с чисти намерения и с най-доброто разбиране, което мога да постигна?

Въпреки това. Да, въпреки това. В представи­те на тези хора Аз съм строг родител, който няма да приеме нищо по-малко от абсолютна точност в разбирането ти за това Кой Съм Аз.

Ако не си точен в разбирането, до което си достигнал, Аз ще те накажа. Можеш да имаш най-чисти намерения; можеш да бъдеш изпълнен с преливаща любов към Мене. Въпреки това Аз ще те хвърля в пламъците на ада и ще гориш там ве­чно, ако си дошъл при Мене с погрешно име на уста, с погрешни представи в главата си.

Не, не се държи така. И тъй, самата идея да имаш приятелство с Бога, такава връзка, каквато имаш с най-добрия си приятел, им е необяснима.

Освен това, ти имаш право, дори сред хората, които Ме разглеждат като свой приятел, повече­то Ме държат на голямо разстояние от себе си. Те нямат действено приятелство с Мене. Това е по-скоро една много далечна връзка, на която се надяват, че могат да разчитат, ако въобще някога им потрябва. Но то не е приятелство ден-за-ден, час-за-час, минута-за-минута, постоянно приятел­ство каквото би могло да бъде.

И Ти започваш да ми казваш какво трябва да направя, за да имам такова приятелство с Тебе.

Промяна в ума и промяна в сърцето. Това трябва да се направи. Промяна в ума и промяна в сърцето.

И смелост.

Смелост?

Да. Смелостта да отхвърлиш всяка предста­ва, всяка идея, всяко учение за Бог, който би те отблъснал.

Това ще изисква огромна храброст, защото светът е изобретил начини, измислил е как да ти напълни главата с тези представи, идеи и учения. Ще трябва да възприемеш ново мислене за всичко това, мислене, което да си дава сметка за аб­солютно всичко, което ти е било казано или си чул за Мене.

Това ще е трудно. За някои ще е много труд­но. Но ще бъде необходимо, защото не можеш да имаш приятелство - истинско, близко, действе­но, работещо на принципа „даваш, за да вземеш" приятелство - с някого, от когото се боиш.

И тъй, да изградиш приятелство с Бога значи пре­ди всичко да забравиш „страхопочитателството" към Бога.

О, това ми харесва. Не е дума, която се среща в езика ви, но тя ми харесва.

Точно това си имал с Мене през всичките те­зи години - „страхопочитателство" към Бога.

Зная. Обясних това в началото. От времето, кога­то бях малко момче, винаги са ме учили да се боя от Бога. И се боях от Бога. Дори когато се отървах от този страх, ме придумваха да се върна обратно към него.

Накрая, когато бях деветнадесетгодишен, отхвър­лих Бога на Гнева от моята младост. Но не го замених с Бога на Любовта, а въобще отхвърлих Бога. Ти прос­то вече не беше част от живота ми.

Озовах се толкова далече от мястото, където се намирах само преди пет години! Когато бях на четиринадесет, единственото, за което можех да мисля, беше Бог. Вярвах, че ще избегна Божия гняв, ако накарам Бога да ме обича. Мечтаех да стана свещеник.

Всеки мислеше, че ще стана свещеник. Сестрите в училище бяха сигурни в това. Майка ми също беше сигурна. Гледаше ме как издигам олтар в кухнята и обличам „одеждите си", за да изиграя отслужване на литургия. Другите малчугани носеха направени от пешкир шапчици на Супермен и скачаха от столовете. Аз превърнах пешкира в свещенически одежди.

После, като преминах в последния клас на енорийското начално училище, баща ми внезапно сложи край на цялата тази работа. Един ден, докато си говорехме за нея с Мама, Татко влезе в кухнята.

„Няма да постъпиш в Семинарията", прекъсна ни той, „тъй че не си го и помисляй".

„Няма да постъпя ли?" Почувствах се изгубен. Бях поразен. Считах въпроса за предрешен.

„Не", спокойно каза Татко.

„Защо?" тихо приседна Мама.

„Защото не си достатъчно голям, за да вземеш подобно решение", заяви баща ми. „Не знаеш какво решаваш."

„Много добре знам! Решавам да стана свещеник!" възкликнах аз. „Искам да стана свещеник."

„Ах, ти не знаеш какво искаш", изръмжа Татко. „Прекалено млад си, за да знаеш какво искаш."

Накрая Мама каза нещо от рода на: „Ох, Алекс, остави момчето да си има свои мечти."

Татко не споделяше нито една от тях. „Не го окуражавай", изкомандва той, после изстреля едно от своите: „Дискусията приключи!" и ме погледна. „Няма да постъпиш в Семинарията. Избий си го от главата!"

Побягнах от кухнята надолу по стълбите към зад­ния двор. Подирих убежище под любимото си люляково дърво, онова, което бе пуснало корени в далечния ъгъл на двора, онова, което никога не цъфтеше до­статъчно често, никога не цъфтеше достатъчно дълго. Спомням си как вдъхвах невероятно сладкия аромат на пурпурните цветове. Забих си носа в тях като Бика Фердинанд. После заплаках.

Не за пръв път баща ми гасеше светлината на ра­достта в моя живот.

В този етап от развитието си мислех, че ще стана пианист. Искам да кажа, професионалист, като Либерас, идола на моето детство. Всяка седмица го гледах по телевизията.

Той беше от Милуоки и всеки в града беше развъл­нуван и горд, че едно местно момче е направило така­ва кариера. Наистина не във всеки дом имаше телевизор - поне не в южния работнически квартал на Милуоки - но, божичко, Татко бе успял да купи 12-инчов Емерсон с черно-бял екран, на който образите изглеждаха извити като скоби. Сядах пред него всяка седмица, хипнотизирай от усмивката на Либерас, от свещниците и от онези, отрупани с пръстени ръце, прелитащи над клавиатурата.

Веднъж някой беше казал, че имам съвършен слух. Не знам дали това е вярно или не, но знам, че можех да седна на пианото, да уловя и изсвиря по слух една проста мелодия, с такава лекота, с как-вата бих могъл да я изпея. Винаги, когато Мама ни водеше в къщата на баба, се втурвах право към пиано­то, изправено до стената на дневната и започвах да си дрънкам Mary Had a Little Lamb или Twinkle, Twinkle, Little Star. Точно две минути ми бяха достатъчни, за да намеря верните ноти за всяка нова песен, коя­то исках да опитам, после я свирех отново и отново, развълнуван до дъното на душата си от музиката, коя­то се раждаше под пръстите ми.

През същия период от живота си (както и много години след това) се прекланях и пред по-големия си брат Уейн, който също можеше да свири на пиано, без да знае нотите.

Син на Мама от предишната й връзка, Уейн не беше любимец на баща ми. Всъщност, това е меко казано. Татко мразеше всичко, което Уейн обичаше, Татко отричаше всичко, което Уейн правеше. Зато­ва свиренето на пиано беше занимание „за нехранимайковци".

Не можех да разбера защо продължаваше да казва това. Обичах да свиря на пиано - колкото и малка възможност да имах за това - само у баба ми, но Мама и всеки друг съзираха у мен очевидна дарба.

Тогава един ден Мама направи нещо невероятно дръзко. Отиде някъде или се обади на някакъв спе­циалист и купи едно старо пиано. Спомням си, че похарчи за него двадесет и пет долара (много пари в началото на 50-те години), защото Татко беше ядосан, а Мама му каза, че няма право, тъй като тя месеци наред е отделяла от парите за храна и ги е спестила за пиано. Каза, че с това съвсем не е ощетила семейния бюджет.

Трябва да й го е бил доставил продавачът, защото един ден, като се върнах от училище, вече го зава­рих в къщи. Пощурях от радост и веднага седнах да свиря. Не след дълго пианото стана моят най-добър приятел. Аз бях единственото десетгодишно дете в Южния квартал, което не трябваше да бъде насилвано да се упражнява на пианото. Не можеха да ме отделят от това нещо. Не само ловях отсам и оттам познати мелодии, а и ги създавах!

Въодушевлението ми от откриването на песни в собствената ми душа и от плисването им по цялата клавиатура ме наелектризираше. Най-вълнуващата част от деня ми настъпваше, като се върнех от учили­ще или от игрището и се втурвах към пианото.

Баща ми далеч не беше така ентусиазиран. „Стига си дрънкал на това проклето пиано", беше начинът, по който, струва ми се, той искаше да омаловажи това. Но аз бях влюбен в музиката и в умението си да я създавам. Мечтите ми, че един ден ще стана велик пианист, препускаха с шеметна скорост.

И тогава, в един летен ден, ме събуди ужасна врява. Навлякох дрехите си и се втурнах през глава по стълбите надолу, за да видя какво по дяволите става там.

Татко правеше пианото на парчета.

Не го правеше на парчета, а го разбиваше на парче­та. Халосвайки го отвътре с тежък ковашки чук, той после го раздираше с лост, докато дървото се изви и разцепи на пластове с ужасно скърцане и пронизителен писък.

Стоях, прикован на място и напълно шокиран. Сълзи се стичаха по бузите ми. Брат ми ме видя, разтърсван от безмълвно ридание и не можа да се стърпи: „Нийл е плачливо бебе." Татко се обърна, прекъсвайки за миг заниманието си. „Я не бъди ревльо", рече. „Това заема прекалено много място тук. Време беше да се отървем от него."

Обърнах се, втурнах се в стаята си, хлопнах врата­та (много опасна постъпка за дете в нашата къща) и се хвърлих на леглото. Спомням си как виех - буквално виех: „Не, не-е-е-е...", като че ли горещите молби можеха да спасят най-добрия ми приятел. Но блъскането и разбиването продължаваха и аз зарових глава във възглавницата си, гърчейки се от мъка.

До ден днешен чувствам болката, която преживях тогава.

До този момент.

Когато цял дял ден отказвах да изляза от стая­та си, баща ми не ми обърна никакво внимание. Но когато през следващите три дни не се вдигнах от ле­глото, той ставаше все по-раздразнителен. Чувах го да спори с майка ми дали да ми се носи храна. Ако ми се яде, мога да сляза и да седна на масата като всеки друг. И ако сляза долу, не трябва да се цупя. Цупене-то и мусенето не бяха разрешени в нашата къща, най-малкото - не по повод на някое решение, което Татко е взел. Той разглеждаше подобна демонстрация като открито неподчинение и не би го търпял в никакъв случай. В нашия дом властта на Татко не само трябваше да се приема, а и да се приема с усмивка.

„Продължавай да плачеш и аз ще дойда да направя нещо, от което наистина ще ти се доплаче", обади се той от долния етаж и видимо си вярваше.

Когато, въпреки забраната на татко да ми носят храна, аз не излязох от стаята си, той сигурно е разбрал, че в отношенията си с мене е минал границата, която не е искал да прекрачи. Тук трябва да кажа, че татко не беше безсърдечен човек, а само беше свикнал твърдо да следва собствения си път. Беше свикнал да не бъде разпитван и да не търси мил, любезен начин за оповестяване и прилагане на своите решения. Беше отрасъл във време, когато да бъдеш баща значеше да бъдеш „господар" и не понасяше леко признаците на нелоялност.

Затова не му е било лесно да дойде накрая в стая­та ми и наистина да почука на вратата, прилагайки изискването ми: влиза се само с мое разрешение. Можех само да гадая колко усърдно трябва да е поработи­ла майка ми над неговото превъзпитание.

„Аз съм, Татко", обяви той, като че ли аз не знаех това или пък той не знаеше, че аз знам. „Бих искал да говоря с тебе." Изглеждаше, като че ли поне веднъж в живота си ще ми се извини за нещо.

„Добре", успях да отвърна и той влезе.

Говорихме си дълго, той - седнал от едната стра­на на леглото, аз - подпрян на лицевата му дъска. То­ва беше един от най-хубавите разговори, които някога съм водил с баща си. Той каза, че макар да е знаел, че обичам да свиря на пиано, не е разбирал колко много значи то за мене. Каза, че единственото нещо, което се е опитвал да направи, е било да отвори повече място в хола, за да сложим кушетката до стената, защото ще си вземем още мебели за дневната стая. После добави нещо, което никога няма да забравя.

„Ще ти вземем едно ново пиано, спинет, което ще е достатъчно малко, за да си го поставиш тук, в спалнята си.

Бях толкова развълнуван, че едва си поемах дъх. Той каза, че вече е започнал за спестява пари и съвсем скоро ще получа пианото.

Прегръщах баща си дълго и силно. Той ме беше разбрал. Всичко щеше да бъде наред.

Слязох за обяд.

Минаха седмици, но нищо не се случваше. Мислех си: „О, той чака да дойде рожденият ми ден." ^!

Дойде десети септември, но пианото го нямаше. Не казах нищо, но си помислих: „Той чака да дойде Коледа."

Когато наближи декември, започнах да притаявам дъх. Очакването беше почти непоносимо. Съ­що толкова непоносимо беше разочарованието, когато спинетът ми не дойде.

Минаваха седмици, месеци. Не знам кога точно разбрах, че баща ми няма да изпълни обещанието си. Едва като станах на тридесет години, разбрах, че той вероятно никога не е имал намерение да го стори.

Току-що бях дал на по-голямата си дъщеря обе­щание, което знаех, че няма да изпълня. Направих го, за да спре да плаче. Направих го, за да я измъкна от някаква детска тъга, която вече не си спомням. Не си спомням дори и какво беше обещанието. Спомням си само, че казах нещо, за да я успокоя. То подейства. Тя се хвърли към мене и ме обгърна с малките си ръчич­ки, викайки: „Ти си най-добрият Татко на света!"

И греховете на бащите падат върху синовете...

Много време ти беше нужно, за да разкажеш тази история...

Прощавай. Аз...

Не, не, не - това не беше оплакване - то беше наблюдение. Исках само да посоча, че този епизод очевидно е бил много важен за тебе.

Така е. Наистина.

И какво научи от него?

Никога да не давам обещание, което не мога да изпълня. Особено - на децата си.

Това ли е всичко?

Никога да не използвам знанието си за това, какво иска някой като инструмент, за да го манипулирам и да получа това, което искам аз.

Но хората непрестанно „търгуват" помежду си. Тази търговия е в основата на цялата ни икономика и на повечето от обществените ни ин­ституции.

Но съществува нещо, наречено „почтена търго­вия", и нещо, наречено манипулация.

Каква е разликата?

Почтената търговия е честна сделка. Ти имаш не­що, което аз искам, аз имам нещо, което ти искаш, съгласяваме се, че те са повече или по-малко равно­стойни и така ги разменяме. Това е чиста сделка.

Но има и експлоатация. Това става, когато ти имаш нещо, което аз искам, и аз имам нещо, което ти искаш, но те не са равностойни. И ето че ние ги раз­меняме, единият от нас - отчаян, защото му е нужно това, което другият има, и е готов да заплати за него всякаква цена. Това правят някои мултинационални корпорации, като предлагат по седемдесет и пет цен­та за работен час в Малайзия, Индонезия или Тайван. Наричат това икономическа възможност, но то си е чисто и просто експлоатация.

Накрая, съществува и манипулация. Когато ня­мам дори и намерение да ти дам онова, което пред­лагам. В някои случаи тя се прави несъзнателно. Това е много лошо. Особено когато е направено с пълното съзнание, че обещанието няма да бъде изпълнено. То­ва е измама, техника, създадена, за да накараш другия да млъкне, да го укротиш тук-и-сега. То е лъжа, най-лошият вид лъжа, защото облекчава болката на рана, която по-късно ще зейне още по-дълбоко.

Много добре. Израстваш в разбирането си за това какво означава почтеност - цялостно, докрай. Цялостта има голямо значение за всички системи. Ако цялостта на една система се наруши, самата система ще рухне. Независимо от това колко майсторски е изградена постройката, тя не може да издържи нищо, ако цялостта й е под­ложена на риск. Като се има предвид накъде си се запътил в живота си, това е добре.

Уф, не знам. Има ли нещо по-особено, което искаш да кажеш?

Надявах се, че си научил и нещо за мъчени­чеството. Надявах се, че си спомняш истината - няма жертви, няма и злодеи.

О, това ли?

Да, това. Защо не ми кажеш всичко, което знаеш за него? Сега ти си учителят, ти си ве­стоносецът.

Не съществуват жертви и злодеи. Не съществуват „добри момчета" и „лоши момчета". Бог не е сътво­рил нищо друго освен Съвършенство. Всеки дух е съвършен, чист и красив. В състоянието на забрава, в която пребивават тук, на Земята, съвършените Божи творения могат да вършат несъвършени неща - или онова, което наричаме несъвършени неща, но всичко, .което се появява в живота, има съвършено основание за появата си. В Божия свят не съществуват грешки и нищо не става случайно. И няма човек, който да идва при Тебе без дар за Тебе в ръце.

Прекрасно. Това е много добре.

Но за някои хора е трудно да го разберат. Знам, че Ти го обясни чудесно в трилогията Разговори с Бога, но на някои хора още им е трудно да вникнат в него.

Всички неща ще станат ясни, като им дойде времето. Онзи, който се стреми към дълбоко раз­биране на тази истина, ще го постигне.

Четенето на Малкото Пухче и Слънцето несъмне­но ще помогне, както ще помогне и четенето на три­логията.

Да, и на мнозина би им се отразило добре, ако се съди по писмата, които получаваш.

Почакай за минута! Видял си и кореспонденцията ми?

Моля? Ох.

Представяш ли си, че в живота ти може да се случи нещо, за което Аз да не знам?

Предполагам, че не може. Само че не ми е приятно да мисля за това.

Защо не ти е приятно?

Сигурно, защото с част от онова, което става, не мога да се гордея.

Така ли?

Затова представата, че Ти знаеш всичко за него, ме кара да се чувствам малко неудобно.

Помогни ми да разбера защо. Години наред си разказвал за някои от тези неща на най-добри­те си приятели. Късно през нощта си водил дълги разговори, в които си ги споделял с любовниците си.

Това е по-различно. Къде е разликата?

Нито любовницата, нито приятелят е Бог. Не е едно и също любовницата или приятелят ти да знаят тези неща и да ги знае Бог.

Защо да не е едно и също?

Защото любовницата или приятелят няма да те съдят, нито ще те накажат.

Ще ти кажа нещо, което може би не ти се ще да чуеш. Години наред любовниците и приятелите ти са те съдили и наказвали много повече, откол­кото Аз съм го правил, когато и да било. Всъщ­ност Аз никога не съм го правил.

Добре де, не си го правил, още не. Но в Деня на Страшния Съд...

Пак стигнахме до него.

Добре, добре, но кажи ми го още веднъж. Все ми

се иска да го чуя пак.

Никакво, освен онова, което сам си наложиш.

Но само мисълта, че Ти знаеш всичко, което няко­га съм казал или направил...

...ти си забравил всичко, което някога си си помислял.

Добре, всичко, което някога съм си помислял, казал или направил... това не ми е удобно.

Бих желал да бъде. Знам, че би желал.

Това е темата на тази книга - как да имаш приятелство с Бога.

Зная. И наистина мисля, че вече имам приятел­ство с Тебе. От дълго време вече се чувствам така. Точно това е...

Кое? Точно това е - кое?

Само това, че от време навреме се връщам назад към старите образци и понякога ми е трудно да мисля за Тебе по този начин. Просто продължавам да мисля за Тебе като за Бог.

Добре, защото Аз съм Бог.

Знам. В това е цялата работа. Понякога не мога да се преструвам, че мисля за Тебе като за „Бог" и като за „Приятел" едновременно. Не мога да се правя, че поставям тези две думи в едно изречение.

Звучи много тъжно, защото мястото им е в едно изречение.

Зная, зная. Ти продължаваш да ми го повтаряш.

Какво би означавало за тебе да имаш истинско приятелство с Мене, не само някакво Друго, изкуствено?

Не знам. Не съм сигурен.

Знам, че не си, но ако беше сигурен, какво щеше да отговориш?

Сигурно щях да отговоря, че би трябвало да ти се доверя.

Сигурно щях да отговоря, че би трябвало да те обичам.

Отлично. Продължавай. Да продължавам?

Продължавай. Не знам какво друго да кажа.

Какво още правиш с приятелите си, освен да им се доверяваш и да ги обичаш?

Предполагам, че се опитвам да върша разни неща заедно с тях.

За да спечелиш приятелството им ли? Не, защото вече сме приятели.

Прекрасно. Какво още?

Оставяш ли ги да направят нещо за тебе?

Опитвам се да искам от приятелите си колкото мо­же по-малко.

Защо? Защото искам да ги задържа като свои приятели.

Мислиш, че да задържиш приятелите си зна­чи да не искаш нищо от тях?

Да, така мисля. Поне така са ме учили. Най­-прекият, път да загубиш един приятел е да го използ­ваш.

Може би...

Не може би. Точно така е. Приятел е някой, когото можеш да използваш. Всеки друг е просто познат.

Брей, ти очерта сурово основните правила.

Това са Моите правила. Това са и твоите собствени определения. Просто си ги забравил. Истинското приятелство е нещо, което трябва да бъде използвано.

То не е като скъп китайски порцелан, който никога не използваш от страх да не го счупиш.

Истинското приятелство е като изделие на Корел. Не можеш да го счупиш, независимо колко пъти го използваш.

Трудно ми е да приема това.

Знам, че ти е трудно и в това е проблемът. Затова и не си имал досега действено приятелство с Мене.

И как мога да преодолея това?

Ще трябва прозреш истината за всички вза­имодействия между хората. Ще трябва да разбереш как всъщност вървят нещата и защо хората правят това, което правят. Ще трябва да хвърлиш светлина върху някои основни принципи в Живота.

Това е темата на тази книга. И Аз ще ти по­могна.

Но ние съвсем изгубихме пътечката, по която бяхме тръгнали. Говорехме за това, че не съществуват жертви и злодеи.

Не сме изгубили никаква пътечка. Това си е все същата дискусия.

Не го разбирам.

Почакай за минутка и ще го разбереш.

Добре. И тъй, как мога да имам приятелство с Бога?

Прави същото, които би правил, ако имаше приятелство с някой друг.

Да Ти се доверя.

Довери Ми се. Да Те обичам.

Обичай Ме. Да съм често с Тебе.

Да, кани ме отново и отново. Може би дори и за по-дълго време.

Да правя различни неща за Тебе... макар и да ня­мам и най-малка представа какво бих могъл да направя за Тебе.

Има много такива неща. Повярвай ми, те са много.

Добре. И накрая... да Те оставям да правиш раз­лични неща за мене.

Не само да Ме „оставиш". Да Ме молиш. Да искаш от Мене. Да Ми нареждаш.

Да Ти нареждам?

Да Ми нареждаш.

Това също ми е много трудно. Дори не мога да си представя, че ще го направя.

В това е целият проблем, приятелю Мой. В това е целият проблем.

Мисля си, че човек трябва да бъде доста нахален, за да иска различни неща от Бога.

Предпочитам думата „смелост". Да, вече ти казах, че за да имаш истинско, действено прия­телство с Бога, е нужна промяна в ума, промяна в сърцето и много смелост.

Как мога да променя из основи цялото си разби­ране за своето истинско приятелство с Бога и накрая да реша, че е редно да искам различни неща от Него?

Това не само е редно, а е и най-добрият път, за да се постигнат резултати.

Добре, но как мога да го осъществя? Как мога да достигна това разбиране?

Както ти казах, най-напред трябва да разбе­реш как наистина се движат нещата. А то значи . всъщност - как протича животът. Но ние не можем да вникнем в това толкова бързо. Не­ка формулираме най-напред Седемте Стъпки към Приятелството с Бога.

Добре. Готов съм.

Едно: Познай Бога. Две: Довери се на Бога.

Три: Обичай Бога. Четири: Прегърни Бога. Пет: Използвай Бога. Шест: Помагай на Бога. Седем: Благодари на Бога.

Можеш да използваш същите тези Седем Стъпки във взаимоотношенията си с всекиго, ко­гото си избрал да направиш свой приятел.

Можеш наистина да го сториш, нали?

Да. Всъщност ти вероятно ги използваш не­съзнателно. Ако използваш съзнателно тези стъп­ки, би се сприятелил с всекиго, когото срещнеш.

Хубаво щеше да бъде, ако знаех тези стъпки, кога­то бях млад. Тогава съвсем не умеех да общувам. Брат ми винаги се сприятеляваше лесно, а аз никога не можех да го сторя. Тогава се опитвах да се сближа с неговите приятели. Това му създаваше трудности, защото винаги исках да отида с него, накъдето и да се запъти, да правя същото, което и той искаше да прави.

По времето, когато постъпих в гимназията, вече бях развил свои собствени интереси. Обичах музиката и затова се включих в духовия състав, в хора и в оркестъра. Участвах също и в клуба по фотография, в редакцията на годишника, бях дописник в училищния вестник. Бях в драматичния състав, в клуба на шахматистите и, което беше най-забележителното - в отбора за състезанието по дебати.

В гимназията започнах да участвам в радиопре­давания. Една от местните радиостанции започна да излъчва всяка вечер по едно предаване за училищния спорт, а говорителите бяха ученици. Бях вече офи­циален коментатор на всички футболни и баскетболни мачове, така че беше естествено да ме изберат за пред­ставител на нашето училище. Това беше първото ми участие в радиопредаване и то сложи начало на една тридесет и пет годишна кариера.

Но въпреки всичко, което правех (или благодаре­ние на него), не си създадох много приятели. Сигурен съм, че това в голяма степен се дължеше на факта, че бях развил едно огромно его. Отчасти като ком­пенсация за по-ранните ми години, когато баща ми непрекъснато ми повтаряше, че „трябва да ме гледат, а не да ме слушат", отчасти защото винаги малко съм обичал да се перча. Боя се, че бях станал непоносим; малко хлапета в гимназията можеха да ме изтърпят.

Сега знам защо ставаше всичко това. Търсех да получа от други одобрението, което не чувствах у баща си. Татко беше много язвителен по отноше­ние на похвалите. Помня как веднъж спечелих едно състезание по дебати и се върнах у дома с наградата. Единствената забележка на баща ми беше: „Не съм очаквал нищо по-малко от това".

Трудно е да се чувстваш добре, когато дори шам­пионската титла не е достатъчна, за да получиш поне малка похвала от баща си. (Най-тъжното беше, че, както разбирах, той считаше забележката си за по­хвала.)

Така у мен се разви навикът да разказвам на баща си за всичко, което правя, и за всички свои пости­жения. Надявах се, че един ден ще го чуя да каже: „Синко, това е невероятно. Поздравявам те. Горд съм с тебе." Никога не чух това и започнах да го търся у другите.

Този мой навик не се е разклатил и до ден днешен. Опитах се да го приглуша, но не успях да го разклатя. Нещо по-лошо, собствените ми деца вероятно биха ви казали, че аз съм Мазе от техните успехи.

И греховете на бащите падат върху синовете...

Ти май наистина имаш „проблем с бащата", нали?

Имам ли такъв проблем? Не бях мислил за него по този начин.

Не е чудно, че ти е било трудно да мислиш за Мене, като за някого, който знае всичко за тебе. Не е чудно, че си имал проблем с представата за Бога въобще.

Кой казва, че съм имал проблем с представата... за Бога?

Хайде де, няма нищо. Можеш да си го приз­наеш. Половината от жителите на планетата има този проблем и най-вече по същата причина: хо­рата виждат в Бога нещо като „родител". Пред­ставят си, че ще бъда като майка им и баща им.

Добре де, наричат Те „Бог Отец", „Баща".

Да, но всеки, който използва тези думи, би трябвало да се срамува.

Струва ми се, че го е направил Исус.

Не. Исус само е използвал този идиом и ези­ка на своето време - точно както сега го правиш и ти. Не той е измислил представата за Бога като за баща.

Не е ли той?

Патриарсите със своите патриархални рели­гии са закрепили тази представа дълго преди Исуса.

Така че Ти не си „Бог Отец, който е на небето"?

Не, не съм. Не повече, отколкото бих бил Майка ви на небето.

Добре, тогава кой си Ти? Опитвали сме се да проумеем това вече хиляди години. Защо не сложиш край на това и просто не ни кажеш истината"?

Проблемът е, че вие настоявате да Ме олицетворите, а аз не съм личност, нямам лице.

Зная това. И мисля, че повечето хора го знаят. Но някакси ни е по-лесно да мислим за Тебе като за личност. По-добре можем да се свържем с Тебе.

Наистина ли така можете по-добре да се свържете с Мене? Това е въпросът. Можете ли наистина? Не съм сигурен.

Едно ще ви кажа: Продължавайте да мислите за мене като за родител и ще видите дявол по пладне.

Сигурен съм, че това беше само игра на думи. Разбира се.

Добре де, ако не бива да мислим за Тебе като за родител, как би трябвало да мислим за Тебе?

Като за приятел.

„Приятелю наш, който си на небето"? Точно така.

Майчице, та това би накарало някои хора в неделя сутрин да превъртят, да се обърнат надолу с главата.

Да, то може да обърне и някои възгледи надолу с главата.

Но ако всички бихме могли да мислим за Тебе по-скоро като за приятел, отколкото като за родител, то­ва би позволило на някои хора най-после да се свържат тясно с Тебе.

Имаш предвид, че един ден някои ще се по­чувстват много удобно с Мене, след като вече съм узнал онова, което приятелите и любовниците им знаят?

Touche (трогнат от фр. Ез.)

И така, какво решаваш - искаш ли приятелство с Бога?

Мислех, че вече го имам.

Имаш го. Но не се държиш така, като че ли го имаш. Държиш се, като че ли съм ти родител.

Добре, готов съм да се отърва от всичко това. Го­тов съм да имам пълноценно, действено приятелство с Тебе.

Великолепно. Ето как ще го направиш. Ето как целият човешки род може да има приятелство с Бога...

Най-напред трябва да Ме познаеш. Мислех, че Те познавам.

Само повърхностно. Не Ме познаваш отблизо. Най-после имахме хубав разговор, но ни е нужно много повече от него.

Чудесно. И как да Те позная по-добре?

С готовност за това. Готовност?

Трябва да имаш истинска готовност за това. Трябва да си готов да Ме видиш където и да Ме намериш, не само където очакваш да Ме наме­риш.

Трябва да Ме видиш, където и да Ме наме­риш - и да Ме намериш, където и да Ме видиш.

Не разбирам какво означава това.

Мнозина Ме виждат, но не Ме намират. То е като компютърната космическа игра Къде е Уалдо? Те гледат право в Мен, а не ме намират.

Но как мога да съм сигурен, че съм Те разпознал?

Тук реши да използваш велика дума. Да „разпознаеш" значи „да познаеш отново". Това е да разпознаеш.

Трябва да стигнеш до познаването Ми отно­во.

Как ще направя това?

Първо, трябва да повярваш, че съществувам. Вярата предшества готовността като инструмент, с който да се познае Бог. Трябва да вярваш, че съществува Бог, който да бъде познат.

V

Повечето хора вярват в Бога. Изследванията по­казват, че в последните години на нашата планета вярата в Бога наистина расте.

Едно от нещата, в които вярвате по отноше­ние на Мене, е, че Аз не искам да Ме познаете. Някои от вас вярват дори, че не бива да се ос­мелявате толкова често да изричате Моето име. Други пък чувстват, че не бива да пишат думата „Бог", а от уважение към Мене трябва да пишат „Б-Г". Други от вас пък казват, че макар да е ред­но да се изговаря името Ми, то трябва да бъде Моето точно име и че ако то е неточно изречено, ще сте извършили богохулство.

Но независимо дали ме наричате Йехова, Бог, Аллах или Чарли, Аз винаги съм единствено Който съм, Което съм, Където съм и няма да спра да ви обичам само защото погрешно сте схванали моето име.

Така че спрете да се препирате как да Ме наричате.

Това е милостиво, нали?

Това е ваша дума, отразяваща едно съждение. А аз само наблюдавам какво става.

Има Дори и религии, които не спорят за име­то Ми, но проповядват, че да се търси широко познание за Бога е неразумно, а твърдението, че Бог наистина е говорил с вас, си е чиста ерес.

Така че, докато вярата В БОГА е необходима, вашите вярвания ПО ОТНОШЕНИЕ НА Бога, също са важни.

Ето тук е мястото на готовността. За да Ме познаете, трябва не само да вярвате в Бога, а и да сте готови наистина да Ме познаете - не просто да знаете какво мислите, че знаете по отношение на Мене.

Ако вярванията ви за Мене ви пречат да Ме опознаете такъв, какъвто съм в действителност, тогава всички вярвания на света буквално не ра­ботят. Ще продължавате да знаете онова, кое­то мислите, че знаете, вместо онова, което е в действителност.

Трябва да си готов да се разделиш с пред­ставите си, които си считал като познание за Бо­га. Само тогава ще познаеш Бога такъв, какъвто никога не си си го представял.

Това е ключът, защото много от представите ти за Бога нямат никакво сходство с действителността .

Как мога да достигна този етап на готовност?

Ти вече си там, иначе нямаше да отделиш време за тази книга. Сега разшири това преживяване. Отвори съзнанието си за нови идеи, нови възможности по отношение на връзката си с Ме­не. Помисли си какво би могъл да Ми кажеш, какво би могъл да поискаш от Мене, ако не бях твой „баща", а твой най-добър приятел.

За да можеш да познаеш. Бога, трябва да бъдеш „готов, склонен и годен" за това. Вярата в Бога е само началото. Вярата ти в някаква висша сила, в някакво Божество те прави „готов".

След това, съзнанието ти, отворено към нови мисли за Бога - мисли, каквито не си имал никога по-рано, мисли, които биха могли дори малко да те поразтърсят, като „Приятелю наш, който си на небето" - показва, че вече си „склонен".

Накрая, трябва да бъдеш „годен" да го сто­риш. Ако не си годен да видиш Бога по който и да било от новите начини, за които си отво­рил съзнанието си, ти ще направиш съвършено не-годен и механизма, с чиято помощ би достиг­нал до истинското познаване на Бога.

Трябва да бъдеш годен да прегърнеш Бога, който те обича и прегръща безусловно; да бъдеш годен да приветстваш в живота си един Бог, който те приветства в царството си, без да ти задава въпроси; да бъдеш годен да спреш да се самонаказваш, защото признаваш един Бог, който няма да те наказва; да бъдеш годен да говориш с един Бог, който никога не е спирал да говори с тебе.

Всички тези идеи променят коренно неща­та. Църквите имат нужда да ги наричат ереси. И така, по ирония на съдбата, ти ще трябва да напуснеш църквата, за да познаеш Бога. Без съмнение, ще трябва да напуснеш поне някои от църковните учения. Защото църквите проповядват, че има Бог, когото не можеш да познаеш и ко­гото не би могъл да избереш за приятел. Защото кой приятел би те наказвал за всяко злодеяние? И кой ли приятел би приел, че ако просто го наречеш с невярно име, това е злодеяние?

В моите Разговори с Бога бяха ми казани много неща, противоречащи на всичко, на което са ме учили за Тебе.

Зная, че вярваш в Бога, иначе никога ня­маше да започнеш разговор с Бога. Така ти беше „готов" да имаш приятелство с Мене, но беше ли „склонен" да го сториш? Виждам, че си бил скло­нен, защото склонността изисква голяма смелост, а ти показа такава смелост, като не само изслед­ваше други, нетрадиционни гледни точки, а дори го направи публично. Тъй твоят разговор не само ти позволи да предприемеш тези изследвания, той позволи и на милиони други хора да го сторят заедно с тебе. Те го сториха чрез другиго, посредством трите ти публикувани книги, които бяха четени с горещ интерес по целия свят - много ясен знак, че широката общественост също вече е склонна да направи това.

„Годен" ли си вече да Ме познаеш и по този начин да имаш не само разговор, а и нещо повече - истинско приятелство с Бога?

Да, защото без проблеми минах от старите си вярвания за Тебе към новите представи за Тебе, които ми бяха предложени в Разговорите. Всъщност, мога искрено да кажа, че вече бях стигнал сам до някои от тези представи.

В този смисъл трилогията Разговори с Бога беше за мене не толкова откритие, колкото потвърждение.

Писмата, които получих през последните пет години, ме убеждават, че за хиляди други хора нещата са стояли по същия начин. И на това място, не по-зле отколкото на което и да било друго, бих могъл да разкажа как беше написана тази книга.

Диалогът Разговори с Бога не беше написан като книга. За разлика от материала, който пиша сега. Когато диалогът започна, нямах никаква представа, че той някога ще бъде публикуван. Доколкото знаех, случваше ми се нещо дълбоко лично, в което никой друг няма да бъде посветен.

Всичко започна през една февруарска нощ на 1992 година, когато бях пред прага на хронична депресия. Нищо в живота ми не беше наред. Връзката с най-близкия ми човек бе рухнала, кариерата ми беше стиг­нала в задънена улица, та дори и здравето ми беше подкопано.

Обикновено в живота ми се случваше едно или друго нещо от този род, но сега всички тези беди се бяха стоварили едновременно. Цялата постройка се сриваше и не виждах с какво бих могъл да спра това.

Не за пръв път в живота си стоях безпомощен и гледах как онова, което считах за постоянна връзка, изчезва, направо се стопява пред очите ми.

Не беше за втори, нито за трети, нито за четвърти път.

Бях много ядосан, че съм неспособен да съхраня една връзка, че не разбирам как бих могъл да го сторя, че нищо, което опитвам, не води до добър край.

Бях стигнал до усещането, че просто не ми е даде­на екипировка, за да играя играта на Живота и това ме беше вбесило.

Кариерата ми не вървеше по-добре. Нещата за­падаха, движеха се към нулата. Над тридесет години кръжах около бизнеса на радиопредаванията и жур­налистиката и това ми беше донесло съвсем мизерно възнаграждение. Бях на четиридесет и осем години и не бях успял да покажа нищо особено през своето полувековно пребиваване на планетата.

Не е чудно, че и здравето ми се сриваше. Преди няколко години вратът ми се беше счупил при автомо­билна катастрофа и никога не се възстанови напълно. В още по-ранен период на живота си бях развил сери­озно заболяване на белия дроб, страдах от язва, артрит и тежка алергия. На четиридесет и осем години имах усещането, че тялото ми се разпада на части. И така, през февруарската нощ на 1992 година се събудих с гняв в сърцето.

Въртейки се, мятайки се в опита си отново да за­спя, се чувствах като грамада от отчаяние. Накрая отхвърлих завивките и с тежка стъпка се измъкнах от спалнята. Озовах се там, където отивам винаги по среднощ, когато търся мъдрост - но в хладилника не беше останало нищо свястно, така че вместо това се намерих на кушетката.

Седнах там, пържейки се в собствения си сос.

Накрая, в лунната светлина, струяща през про­зореца, зърнах на масичката за кафе пред мен жълт бележник. Взех го, намерих молив, запалих лампата и започнах да пиша гневно писмо до Бога.

Какво трябва да направя, за да накарам живота ми да ЗАРАБОТИ????? Какво съм сторил, за да за­служа живот, изпълнен с такава продължителна борба? И какви са правилата тук? Някой да ми каже ПРАВИЛАТА! Ще играя, но нека първо някой да ми каже правилата. И след като ми ги кажеш, не ги променяй!!!

Продължавах и продължавах да пиша така, драс­кайки бясно по целия бележник - пишейки много едро, както правя, когато съм ядосан, натискайки толкова силно, че човек би могъл да вземе петия лист отгоре надолу и, като го вдигне към светлината, да види какво съм написал.

Накрая вече чувствата ми се бяха излели. Гневът, отчаянието и почти истеричното състояние бяха из­чезнали и си спомням как мислех, че трябва да раз­кажа на приятелите си за това. В края на краищата един жълт бележник посред нощ може да се окаже най-добрата терапия.

Протегнах ръка, за да оставя молива, но той сякаш беше залепнал за пръстите ми. Това е смайващо, помислих си аз. Няколко минути интензивно писане и ръката ти се схваща толкова силно, че дори не можеш да пуснеш молива.

Почаках мускулите ми да се отпуснат, но вместо това ясно усетих, че имам нужда да напиша още нещо. Гледах как доближавам отново молива до хартията, хипнотизирай от това, което правя, защото знаех, че нищо повече не искам да напиша. Въпреки това се държех така, като че ли имам да напиша още нещо.

Щом моливът стигна до бележника, една мисъл изпълни съзнанието ми. Мисълта ми беше казана от един глас. Това беше най-мекият, мил, нежен глас, който някога съм чувал. Само дето не беше глас. Беше... нещо, което мога да нарека само безгласен глас... или може би... повече приличаше на усещане, изцяло изпълнено с думи.

Думите, които „чух" по тоя начин, бяха:

Нийл, наистина ли искаш да получиш от­говори на всички тези въпроси или просто си изливаш душата?

Помня как си мислех: А З НАИСТИНА си изливам душата, но ако имаш отговори, адски съм сигурен, че искам да зная какви са те, на което получих отгово­ра: