Просто да бъдеш Борислав Русанов

Следвам единствено нишката

Ето - аз стоя тук, на тази тераса, пиша, съзерцавайки красо­тата на околността и си спомням за това как един от любимите ми писатели Виктор Юго е писал по подобен начин на брега на оке­ана и ми се иска и аз да притежавам неговия талант, неговата слава и известност, неговия дълбок и проникновен ум, вдъхновеното му перо, горещите му почитатели, които са адресирали писмата си по следния начин: „Виктор Юго - брега на океана" . И на мен би ми се искало да привлека вниманието на целия свят, да му въздействам с могъщото си слово, да го направя по-добър и разбира се да получа признание за това - иначе не би имало като че ли смисъл. Но не е ли това желание - да просвещавам и облагородявам хората - ма­кар и по форма добро, в своята същност егоистично и затова деформиращо, разрушително, или това си е в реда на нещата и така трябва и да си бъде - още повече, че един такъв колос на духа като Виктор Юго, който е създал Жан Валжан от „Клетниците" - може би най-светлия образ в световната литература - сам не е бил ли­шен от егоизъм и от човешки слабости. И ако той не ги притежаваше, би ли могъл да създаде своето изумително творчество? И това мое желание, колкото и да е егоистично, не ме ли приближава до него и след време няма ли, благодарение на него (желанието), да стана Югоподобен, защото нима не ставаме това, което жела­ем, към което се стремим? Или просто е необходимо да си бъда такъв, какъвто съм, а не да се стремя да ставам някой друг, кол­кото и привлекателно да е това за мен. Но всъщност тук въпросът е защо това нещо е привлекателно за мен, а не за някой друг, кой­то си има друго желание, друг идеал, друг идол. Какъв е коренът на тези предпочитания - семейството, в което сме израснали, со­циалната ситуация, в която сме попаднали, книгите, които сме прочели, филмите, които сме изгледали, образованието, което сме получили, различните видове влияния, които сме изпитали и то не само в този живот, но и в предишните си, разбира се, ако приемем на доверие тезата за прераждането? Защо един го блазни едно, а друг - нещо съвсем друго? Защо животът отеква в нас по разли­чен начин, защо се пречупва по различен начин? - Защото сме раз­лични, но откъде идват тези различия, ако природата ни е еднак­ва, универсална? Или просто изпълняваме различни функции в све­товния организъм? Но все таки - въпросът е: трябва ли да се стре­мим да бъдем в дадено отношение нещо повече от това, което сме, или това са само периферни промени без съществено значение?

Само свободното, необремененото, необвързаното, нефокусираното съзнание е истински способно на любов - любов, която не е отношение, а състояние, любов, в която не се появява отровният и задушаващ дим на ревността. Докато, ако съзнанието е фокуси­рано, може да се прояви някакво изкривено, деформирано подобие на любовта, но това ще бъде сектантска любов, фокусът ще включва определен спектър, а ще изключва останалата част от цялото, т.е. това ще бъде едно отношение - черно-бяла мозайка, в която ще бъдат примесени любов и омраза, нежност и агресивност. И цветето на любовта, което ще поникне, ще бъде отношение, а не състояние, отношение на любов, което за съжаление ще включва неизбежно и своята противоположност - отношението на омра­за. Тази любов ще прилича на концентрационен лагер, в който над­зирател ще бъдеш самият ти и ще бдиш постоянно да не би зат­ворникът - обектът на твоята любов, да избяга. Ти ще го обичаш и едновременно с това ще се страхуваш да не би да избяга, защото си заложил щастието си на карта и картата е в неговите ръце. Ти си надзирателят, но си зависим от надзиравания. И тук е ко­ренът на една (евентуална) потискана омраза. Ти едновременно обичаш и ненавиждаш и то не различни хора, макар че тази любов включва и това, а един и същ човек.

Днес написах посвещението на бъдещата книга, което завър­шва така: „Благодаря ти, приятелю мой!" Какво означава напи­саното - че аз продължавам да съм „его" - ориентиран, да деля хората на мои и твои, на приятели и неприятели ...

Любовта може да бъде само тотално, цялостно преживяване, а не фрагментарно. Фрагментарното преживяване на любовта е само едно далечно и то деформирано подобие на любовта, което дори не е и съзидателно, а разрушително. Ти си като зат­ворник, който от прозорчето на собствената си килия вижда небето, но не цялото, а само една малка частица от неговата необятност, която може би ти дава усещането за небе, но не е, която може би ти дава усещането за свобода, но не е, и която не само че не те прави по-щастлив, но напротив - кара те още по-дълбоко да въздишаш и да копнееш за свобода, защото само сво­бодата може да те направи щастлив. Но друго освобождение няма, освен освобождението от самия себе си. Всяко търсене на сво­бодата в друга посока - навън, а не навътре - е погрешно, и то ще ти донесе само разочарование.

Не търси убежище във външни неща и ще го намериш в себе си!

Когато ти липсва подкрепа, опора, я намираш в себе си! Кога­то не търсиш никого, откриваш себе си! Това е мъдростта, коя­то се ражда естествено, заедно със смирението, което е неин не­изменен атрибут. Колкото повече се установяваш в себе си, толкова повече се смиряваш и толкова по-голяма става дълбочината на твоето прозрение, т.е. мъдростта ти.

Всичките ни търсения, опити да обясним нещата, трупане­то на знания, на ерудиция, творчеството ни, са плод на нашата несрета, плод на това, че не познаваме собствената си природа, че сме се отклонили от нейната истинска същност, от нашата изначалност, и поради тази причина се е нарушила хармонията и в нашия живот е проникнало нещастието, чувството за неудов­летвореност, жаждата и стремежът, който тя поражда, и до­като не възстановим изначалната хармония, докато не се върнем отново у дома, което означава завръщане към нашата истинска същност, към нашето първоначално естество (Адам или човека преди грехопадението), няма да намерим щастието, което бленува нашата душа и ще чувстваме постоянна неудовлетвореност и копнеж, защото щастието е наша основна потребност. Даже не е правилно да се каже, че щастието е основна потребност. Щас­тието е наша природа, но понеже сме се отдалечили от нея, по­неже сме я забравили, подобно на притчата за блудния син, сме забравили и вкуса на щастието и затова то, от наше естество, се е превърнало в наша основна потребност. Началото на мъдро­стта не е страх господен, а началото и краят, алфата и омега­та на мъдростта е себепознанието. Затова аз не говоря за богопознание. Себепознанието е достатъчно, защото то ни разкрива нашето естество и слага край на всичките ни търсения, копне­жи и мечти, на всичките компенсаторни механизми, които са се зародили в нас и които в действителност не са ни необходими, когато Реалното е вече тук.

А какво би станало, ако просто виждаш и приемаш себе си и нещата такива, каквито са, без желание да променяш нещо, без да се създава този деструктивен двоен стандарт? Дали тогава самото приемане няма да се превърне в трансформация, макар че може би не трябва да го казвам, защото ти ще започнеш да при­емаш себе си и нещата такива, каквито са, с надеждата, че нещо ще се промени, с надеждата, че трансформацията ще настъпи и ето как двойствеността отново е влязла в съзнанието ти; ето как илюзията се е появила и е изместила реалността?