Просто да бъдеш
Борислав Русанов
Никого не следвам.
Следвам единствено нишката
на собственото си съзнание,
която просветва по време
на медитация.
1. ОТВЪД ЕГРЕГОРИАЛНАТА ИСТИНА
Искам да позная реалността такава, каквато е. Но за да я позная такава, каквато е, е необходимо да виждам нещата такива, каквито са. Въпрос - възможно ли е това? Възможно ли е за човека да вижда нещата такива, каквито са - без пречупване, без изкривяване, без привнасяне на лична интерпретация - или на субекта не му е съдено да познае обективната истина. Ето още един много, много болезнен въпрос - може ли субектът да познае обективната истина такава, каквато е, или винаги ще има известно пречупване, деформиране, което ще е толкова по-голямо, колкото по-силно, твърдо, плътно е „его"-то на човека. И друг въпрос - съществува ли в действителност това разделение между субект и обект, или то е нещо условно, или плод на ума, на илюзията, заблудата, с която живеем. А всъщност, ако бяхме щастливи, щяхме ли да си задаваме въпроси, да търсим Истината? Или това търсене е просто заместител на основната ни потребност? А не е ли основната потребност на човека щастието? Не се ли стреми всъщност всеки един от нас към щастие, т.е. чувството за хармония, пълнота, цялостност, единство. И ако не смятахме, че откритието на Истината може да ни направи щастливи, бихме ли я търсили? Но дали пък Истината и Щастието са две различни неща и познаването на едното не е ли познаване на другото? У нас съществува едно дълбоко неудовлетворение, чието дете е нашето постоянно търсене. Ако бяхме удовлетворени, ако бяхме щастливи, то търсенето, копнежът, стремежът щяха да бъдат прекратени. Но това че не сме цялостни, окръглени, завършени, това че ни липсва усещането за пълнота, ни заставя да пребиваваме в състояние на вечно безпокойство. Но това ли е нашата природа? Това несъвършенство вътрешно присъщо ли ни е? Обречени ли сме на вечно безпокойство, на вечна неудовлетвореност, на вечно нещастие или нашата истинска природа е това, към което се стремим - щастието и мира? Но как можем да се стремим към нещо, ако сме това нещо? Ние се стремим само към неща, които ни липсват, които не сме. Или пък целият ни живот е разкритие на истинската ни същност, едно непрестанно движение от несъвършенство, т.е. фрагментарност, към съвършенство, т. е. пълнота. Съществуват две становища по въпроса: едното е, че човек е съвършен по природа. Няма нужда нищо да се развива, към съвършенството не може да се прибави нищо - то само трябва да се разкрие така, както по време на разкопки, ако откриеш златна монета, трябва да я почистиш от пръстта, за да светне тя с пълния си блясък. Това е източна концепция и неслучайно на Изток основен метод за постигане на Реалността е медитацията, т.е. вглъбяването в себе си с цел навлизане все по-надълбоко, докато се достигне до най-дълбокия пласт на нашето същество, а чрез него и на Съществуването. Другата концепция, която аз наричам западна, твърди, че ние сме съвършени, но нашето съвършенство е потенциално заложено в нас, т.е. то трябва да се развие, изисква се време и усилия от наша страна, за да разцъфти. Оттук и основният метод за постигането на целта - молитвата. Молитвата е деятелност, активност, правене - ти създаваш собственото си съвършенство, т.е. роден си частичен, фрагментарен, непълноценен, но с разумни усилия на волята можеш да станеш цялостен, пълноценен. Медитацията, напротив, е пасивност, неправене. Тя смята, че ти не можеш да станеш нещо, ако не си. Ако си глинен съд, не можеш да станеш златен, каквито и усилия да правиш, затова източната концепция не вярва в алхимията. Алхимията за нея е измишльотина. Тя не почива на реалността. На Изток се смята, че е важно не да се стремиш да се променяш, да ставаш по-качествен, а просто да бъдеш. Просто да бъдеш това е истинското изкуство да живееш, да бъдеш истински и изцяло жив. На Запад се смята, че ако не си сял, няма да има какво и да жънеш, а на Изток, че бисерът вече е вътре в мидата. Ние трябва само да я разтворим, а не да създаваме бисера - той е вече създаден и към него не можем да прибавим нищо... и няма нужда да добавяме. Според източната концепция, може да еволюира само формата, но не и съдържанието, само материята, но не и духът, а според западната еволюират и двете. Затова ти можеш да ставаш по-духовен. На Изток това е невъзможно - там няма степени на духовност - ти си духовен. Въпросът е в каква степен си го прозрял.
Защо съм недоволен от себе си, от това, което съм, защото ако бях доволен от себе си, щях ли да желая да се променям, да стана друг? Щях ли да желая да избягам от това, което съм, за да стана нещо друго? Щях ли да желая трансформация? Щях ли да желая да бъда като някой друг, когото съм издигнал в култ, когото съм направил мой кумир? Не е ли това желание плод на сравнението? - Ето аз съм такъв, но на базата на сравнението с някой друг откривам, че ми липсват определени неща, които той притежава. И не е ли завистта тази, която ме подтиква да стана като него? И тук не става дума само за материални придобивки - къщи, вили, коли, пари, имоти, жени, слава, известност, признание, но и за придобиване на различни нравствени качества, на духовни сили (сидхи) - ясновидство, яснослушане и т. п. Не е ли това пак своего рода алчност, породена от завистта, от сравняването? Това желание за повече в каквато и да е област, присъщо ли е на нашата природа или е социална придобивка? Не можем ли да твърдим, че то, макар и егоистично в основата си, ни подтиква към усъвършенстване, израстване, към пълен разцвет на нашия духовен потенциал, или то е изцяло с отрицателен знак, защото е противоположно на смирението, което не желае за себе си нищо повече от това, което е? С други думи идеалът необходим ли е за духовното израстване на човека (А съществува ли духовно израстване? Може ли духовното да расте, да се уголемява?) или напротив - той е бягство от действителността, от това, което е, защото идеалът е винаги в бъдещето, а реалността, битието е винаги тук и сега. Можем ли посредством идеала да се усъвършенстваме, да станем по-добри, да трансформираме нашата природа? (А нуждае ли се тя въобще от трансформация или само от истинско разкритие, от познание?) И ако се опитваме да живеем без идеали, без стремежи, без желания, да живеем само с настоящия миг, само в настоящия миг, няма ли това да подреже крилете ни готови за полет, няма ли да спрем развитието си? И ето как се поражда страхът - страхът от това, че ще започнем да тъпчем на едно място, страхът, че ще погубим душата си. Разбира се, че тук се открива личен елемент, лична заинтересованост, а там, където се намесва личностното, не се ли получава изкривяване, деформация, триене, конфликт, неадекватност и не ставаме ли ние лоши проводници на енергията на живота, или всичко това, цялата тази лична заинтересованост, страхът, който тя поражда, си е в реда на нещата? Нали в Библията е казано, че „началото на мъдростта е страх Господен"? Но там, където има страх, съществува ли любов? Не се ли взаимоизключват двете неща? А не се ли стремим всички ние към любовта? Не копнеем ли за нея? Не я ли жадуваме с цялото си същество? Не смятаме ли, че само когато я придобием, само тя може да ни донесе щастие, само тя и нищо друго? Но възможно ли е да придобием, възможно ли е да се обогатяваме с все повече и повече любов или тя е вложена в нас, тя е наша природа и ние трябва само да я разкрием? Страхът ли е двигател на прогреса? Прогрес в духовно отношение съществува ли, или това е просто игра на „его"-то, защото божественото е съвършено - то не може да се развива, усъвършенства, подобрява - към него не можем да прибавим и йота. Възможно ли е човек да победи страха и да живее без страх, или това е възможно само при липса на „его", но ако липсва „его", възможно ли е да съществува човек? Не е ли „его"-то присъщо на човека, или просто то, както и човекът, и чувството за частичност, за отделност са само фикции, неща, които реално не съществуват?
Ето - аз стоя тук, на тази тераса, пиша, съзерцавайки красотата на околността и си спомням за това как един от любимите ми писатели Виктор Юго е писал по подобен начин на брега на океана и ми се иска и аз да притежавам неговия талант, неговата слава и известност, неговия дълбок и проникновен ум, вдъхновеното му перо, горещите му почитатели, които са адресирали писмата си по следния начин: „Виктор Юго - брега на океана" . И на мен би ми се искало да привлека вниманието на целия свят, да му въздействам с могъщото си слово, да го направя по-добър и разбира се да получа признание за това - иначе не би имало като че ли смисъл. Но не е ли това желание - да просвещавам и облагородявам хората - макар и по форма добро, в своята същност егоистично и затова деформиращо, разрушително, или това си е в реда на нещата и така трябва и да си бъде - още повече, че един такъв колос на духа като Виктор Юго, който е създал Жан Валжан от „Клетниците" - може би най-светлия образ в световната литература - сам не е бил лишен от егоизъм и от човешки слабости. И ако той не ги притежаваше, би ли могъл да създаде своето изумително творчество? И това мое желание, колкото и да е егоистично, не ме ли приближава до него и след време няма ли, благодарение на него (желанието), да стана Югоподобен, защото нима не ставаме това, което желаем, към което се стремим? Или просто е необходимо да си бъда такъв, какъвто съм, а не да се стремя да ставам някой друг, колкото и привлекателно да е това за мен. Но всъщност тук въпросът е защо това нещо е привлекателно за мен, а не за някой друг, който си има друго желание, друг идеал, друг идол. Какъв е коренът на тези предпочитания - семейството, в което сме израснали, социалната ситуация, в която сме попаднали, книгите, които сме прочели, филмите, които сме изгледали, образованието, което сме получили, различните видове влияния, които сме изпитали и то не само в този живот, но и в предишните си, разбира се, ако приемем на доверие тезата за прераждането? Защо един го блазни едно, а друг - нещо съвсем друго? Защо животът отеква в нас по различен начин, защо се пречупва по различен начин? - Защото сме различни, но откъде идват тези различия, ако природата ни е еднаква, универсална? Или просто изпълняваме различни функции в световния организъм? Но все таки - въпросът е: трябва ли да се стремим да бъдем в дадено отношение нещо повече от това, което сме, или това са само периферни промени без съществено значение?
Или искам да притежавам сидхите (духовните сили и способности), които е притежавал Учителят (Петър Дънов), или пък Духът да говори чрез мен така, както говори чрез една близка приятелка -Христина Христова, четейки мислите на хората, отговаряйки на мислените им въпроси, прозирайки в тяхната душевност. Винаги са ме вълнували подобни феномени, силно са ме впечатлявали и съм искал и аз да бъда подобен феномен. Но защо ли? - Дали за да задоволя собствената си суетност и амбициозност, желанието да се превърна в център на внимание, в ръководна фигура, в лидер, човек, който притежава власт над хорските души, или действително желая да получа тези дарби, за да помагам на хората, за да им бъда полезен? Или пък и едното, и другото - наистина да им помагам и да им бъда полезен, а в същото време те да ми бъдат признателни, да ме обичат и уважават, да съм за тях авторитет, т.е. да имам власт над тях.
Или пък феноменът Св. Серафим Саровски - преди да си отворят устата, за да му кажат по какъв проблем са отишли, той вече ги назовава по име и им отговаря на незададения въпрос. И каква прозорливост... И интересно, но всички подобни феномени и Учителя, и Исус Христос, и Кришнамурти, и Ошо, и Ауробиндо, и Рамакришна, и Вивекананда, и Йогананда са толкова различни помежду си, по толкова различни един от друг пътища са вървели и въпреки това има нещо общо между тях - божественото прозрение. И тук възниква въпросът - еднаква ли е неговата дълбочина? И наистина ли, както твърди Рамакришна, е достатъчно да се отдадеш изцяло на една единствена религия, независимо коя е тя - индуизъм, християнство, мюсюлманство, будизъм - за да постигнеш Истината? Или е прав от другия край на спектъра Кришнамурти, според когото всички авторитети и външни, и вътрешни - трябва да бъдат отхвърлени, защото следването на авторитета е породено от страха и в действителност ти отнема свободата да виждаш нещата такива, каквито са, а само свободният може да познае Реалността. Или и единият е прав, и другият? - Въпрос на гледна точка и на разлика в подходите към Реалността - може би това би казал Ошо, който изпълва спектъра от единия до другия край. И другия въпрос - ако следваш една духовна традиция, твоето богопознание няма ли да бъде ограничено, т.е. няма ли да познаеш само един аспект на Бога? Да, Реалността е една и съща, но в различните религии, тя е оцветена по различен начин и оттук - не е ли по-добре да познаеш Реалността посредством всички религиозни системи, които ти допадат (а няма ли по този начин да се получи духовен буламач, вместо цялостност на възприятието - обърканост, защото дадените методи действат само в рамките на определена система - в противен случай може да стане така, че да използваш методи от различни системи, които са противоположни помежду си и вместо полза да ти донесат само вреда?). В този смисъл кое е по-добре - да имаш само един духовен Учител или да имаш няколко, или е най-добре да притежаваш способността да се учиш от всичко и от всеки, цялото Съществуване да бъде твой Учител, или другият вариант „ала Кришнамурти" - да отхвърлиш всякакъв авторитет - включително и този на вътрешния опит - и да познаеш Реалността, уповавайки се единствено на себе си чрез интензивен поиск, чрез интензивен процес на себенаблюдение и себепознание? И тук възниква въпросът - възможно ли е да стъпиш на чисто - да отхвърлиш всякакви влияния, всякакви натрупвания и то не само от това съществуване, но и от предишните (евентуално ако ги има), които са складирани като спомени в паметта и в подсъзнанието? Възможно ли е да изживяваш всеки настоящ миг толкова тотално, толкова цялостно, че въобще да не остане възможност за натрупване? Няма ли отговорът на нашите въпроси да идва винаги не само от съзнателната, но и от подсъзнателната памет и по такъв начин грешките и заблудите от нашето минало ще се проектират и в нашето настояще, или е възможно да черпим информация направо от Чистия Източник на съществуването? Възможно ли е това, или винаги между нас и Него трябва да има някакъв посредник - духовен учител или ангел пазител? Отговорите от нашето подсъзнание ли идват, или от свръхсъзнанието? Или всеки отговор, който получаваме, неизбежно е обременен от миналото? Възможно ли е да гледаме нещата и да ги виждаме, без да привнасяме миналото, т.е. да живеем само и изцяло в настоящето? Възможно ли е да се спре мисълта, защото мисълта идва от миналото, или има и мисъл със съвсем различно качество, която идва от Свръхсъзнанието и е винаги нова, винаги свежа? Това спиране на мисълта може ли да стане посредством медитационна техника, или само по пътя на себепознанието и осъзнаването - ефектът от двете спирания на мисълта един и същ ли ще бъде или ще има качествена разлика?
Днес пътувах до Търново. Минавайки през едно от селата, видях един ресторант с надпис: „Езерото". Първо беше написано на български, а отдолу на турски. И първата ми несъзнателна реакция беше отрицателна: „Как може в България имената на заведенията да се изписват и на турски? На английски - да - като че ли е по-приемливо, но на турски..." Защо обаче отреагирах по такъв начин? Къде се корени това отрицателно отношение? Първо - смятам, че след като съм роден и израсъл в България, принадлежа на българската общност, имам българско национално самосъзнание, т.е. считам себе си за българин, а добре е известно, че България е била пет века под турско робство - българите, част от които съм и аз, са били унижавани цели пет века, така че при положение, че се идентифицирам с българския етнос, не мога да уважавам турците, за мен те са врагове и причината за това е в националното историческо съзнание, в историческата памет на българския народ, частица от който съм. Така че изводът е: всяка принадлежност към определена група от хора - било национална, религиозна, политическа, идеологическа, социална и т.н. неминуемо ме изправя срещу друга група от хора, неминуемо светът става полярен и всичко започва да се дели на свое и чуждо, на приятелско и враждебно. Ако аз съм левскар, то неминуемо ще бъда против ЦСКА, Славия и т.н. Ще се радвам на успехите на Левски - моя отбор - и ще скърбя за загубите му. Изобщо тази фолклорна опозиция мое - чуждо, в което моето е добро, а чуждото - зло, изпълва не само външния свят, но и нашия вътрешен свят с конфликти и противоречия. И после се чудим защо има войни. Защото войните възникват вътре в душите ни. Целият ни вътрешен свят е разпокъсан на две, полярен е и ние класифицираме всичко, с което се срещаме, съобразно тази полярност, превръщаме всичко в сблъсък, в конфликт, включително и взаимоотношенията си, защото в нас има желание за господство, за налагане, за насилие. Ние смятаме, че светът се върти около нас и нашата истина е единствено вярна, меродавна, универсална и всеки трябва да се съобразява с нея. Не само аз смятам така, но всеки един от нас, независимо дали го признава или не, смята така и оттук желанието да се наложиш над другия - той да приеме твоята истина, твоето иго. Но истината не може, според мен, да бъде ничий монопол. И никой няма право да се налага над друг.
Тази сутрин взех една книга на Кришнамурти, за да я чета. Преди да започна, се обърнах мислено с молба към него да ми даде светлина, за да разбера казаното. Даде ми се знак или може би (кой знае?) ми се стори, че молбата ми бе чута и приета, и изпитах любов към Кришнамурти. Казах му: „Кришнамурти, обичам те!" Но това ли е любовта? - Когато някой ни дава нещо, което желаем, или има възможност да ни даде, или мислим, че има възможност да ни даде, надяваме се, очакваме, ние като че ли сме склонни да проявим любовта си. Но това любов ли е? Не е ли желание за използване, за експлоатация? Тайният ни умисъл не е ли евентуалната изгода, която бихме имали, ако проявим любовта си? И ако не получаваме това, което желаем, не бихме ли я оттеглили? Даже не бихме ли намразили? Любовта желание за консумация ли е? Тя разменна монета ли е - „танто за танто" - „аз ти давам, но само и единствено, за да ми дадеш и ти." Любовта винаги ли е мотивирана? Винаги ли зависи от субект и е ориентирана към субект? Или е възможно любовта да съществува и без обект, без да е мотивирана, без да има причина или пък цел, без да е проява на отношение, а да бъде състояние, в което пребиваваме? Или пък може би тя е наша природа, наша същност, до която все още не сме се докоснали, която все още не познаваме? И ако е така, тогава пък какво замразява или подпушва потока на любовта у нас? Можем ли да изпитваме любов към всичко съществуващо, към всяка живинка, или в живота ни неминуемо трябва да има и любов, и омраза. Но любов и омраза съществува само там, където има двойствен стандарт - „свое" и „чуждо", „мое" и „твое", „приятел" и „враг", „приятно" и „неприятно", „харесва ми" - „не ми харесва". Възможно ли е да бъде превъзмогната тази двойственост на съзнанието? Като че ли е възможно само при положение, че си лишен от „его", че не гледаш на света през призмата на собственото си „аз", само при условие, че си свободен от себе си и животът преминава през теб, без да привнасяш личностен елемент в него, т.е. без да го замърсяваш и деформираш. Това означава да нямаш своя собствена гледна точка, според която да класифицираш нещата, да не си център или пъп на света, в който живееш, и да смяташ, че всичко се върти около теб. Това означава да нямаш чувството, че си някой, че си нещо, че си значим; да бъдеш никой, ничий, нищо - просто пустота, несъществуване или съществуване, но без обект, лишено от личностно присъствие, защото само съществуване, което счита себе си за някого, за нещо значимо, може да бъде ранимо, може да бъде засегнато и следователно враждебно настроено и агресивно отреагиращо. В противен случай нещата просто ще преминават през теб, но без да те засягат, защото, за да те закачат драките на човешкото невежество, трябва да има нещо или някой, но ако ти не си, ако нямаш „его", ако теб те няма, тогава...? - Никой и нищо не може да те засегне, никой и нищо не може да ти навреди. Въпрос: А възможно ли е да съществуваш, несъществувайки, да живееш, без да притежаваш „его"? Ето това е въпросът!
Само свободното, необремененото, необвързаното, нефокусираното съзнание е истински способно на любов - любов, която не е отношение, а състояние, любов, в която не се появява отровният и задушаващ дим на ревността. Докато, ако съзнанието е фокусирано, може да се прояви някакво изкривено, деформирано подобие на любовта, но това ще бъде сектантска любов, фокусът ще включва определен спектър, а ще изключва останалата част от цялото, т.е. това ще бъде едно отношение - черно-бяла мозайка, в която ще бъдат примесени любов и омраза, нежност и агресивност. И цветето на любовта, което ще поникне, ще бъде отношение, а не състояние, отношение на любов, което за съжаление ще включва неизбежно и своята противоположност - отношението на омраза. Тази любов ще прилича на концентрационен лагер, в който надзирател ще бъдеш самият ти и ще бдиш постоянно да не би затворникът - обектът на твоята любов, да избяга. Ти ще го обичаш и едновременно с това ще се страхуваш да не би да избяга, защото си заложил щастието си на карта и картата е в неговите ръце. Ти си надзирателят, но си зависим от надзиравания. И тук е коренът на една (евентуална) потискана омраза. Ти едновременно обичаш и ненавиждаш и то не различни хора, макар че тази любов включва и това, а един и същ човек.
Днес написах посвещението на бъдещата книга, което завършва така: „Благодаря ти, приятелю мой!" Какво означава написаното - че аз продължавам да съм „его" - ориентиран, да деля хората на мои и твои, на приятели и неприятели ...
Любовта може да бъде само тотално, цялостно преживяване, а не фрагментарно. Фрагментарното преживяване на любовта е само едно далечно и то деформирано подобие на любовта, което дори не е и съзидателно, а разрушително. Ти си като затворник, който от прозорчето на собствената си килия вижда небето, но не цялото, а само една малка частица от неговата необятност, която може би ти дава усещането за небе, но не е, която може би ти дава усещането за свобода, но не е, и която не само че не те прави по-щастлив, но напротив - кара те още по-дълбоко да въздишаш и да копнееш за свобода, защото само свободата може да те направи щастлив. Но друго освобождение няма, освен освобождението от самия себе си. Всяко търсене на свободата в друга посока - навън, а не навътре - е погрешно, и то ще ти донесе само разочарование.
Ето виждам една буболечка, обърната по гръб, която прави усилие, за да се изправи на крачета. Аз и помагам, но си мисля, че може би от определена гледна точка и аз се намирам в същото положение, така че помагайки на нея, може би това ще бъде оценено и ще ми бъде помогнато и на мен. Но това не е любов, не е милосърдие, а сметкаджийство, плод на едно комерсиално съзнание. Правя това не просто така, т.е. без мотивация, без цел, защото природата ми го изисква, а напълно мотивирано, с цел да получа нещо, да имам някаква изгода или поне най-малкото да се издигна в собствените си очи. Но това не е любов. Външно може би прилича на проявена любов, но едно е да прилича, друго е да бъде. Важно е отвътре как изглеждат нещата. Има ли мотив, или няма, защото, ако има мотив, трябва да има и „его", а там където има „его", няма истинска любов.
Как може да се преустанови процеса на мислене, за да стане умът отворен, медитативен, безмълвен? Разбира се, необходимо е да се осъзнае неговото движение - защо, каква е причината за възникването на мисли в ума, каква е причината за нарушаването на равновесието, хармонията, покоя вътре в нас? Не е ли затова, че не приемаме себе си такива, каквито сме? Не е ли затова, че се сравняваме с другите и искаме да бъдем по-интелигентни, по-образовани, социално по-силни, по-издигнати в духовно отношение, по-съвършени - и всичко това ни мотивира, ставаме целенасочени натури - така се нарушава баланса в нас, ставаме постоянно напрегнати, защото човекът, който преследва някаква цел, винаги е напрегнат. Дори и за миг той не може да остане спокоен, незает, без работа, без да прави нещо или пък да мисли какво трябва да направи, за да постигне целта си. Да речем - аз съм обхванат от манията за духовно усъвършенстване, за духовно съвършенство, желая божествената природа да манифестира в мен в пълната си красота и величие и всичко в живота ми е подчинено на тази цел - с нея лягам, с нея ставам, с нея живея през деня и когато нямам никаква работа не мога просто така да си губя времето напразно, а трябва да направя нещо (да чета духовна литература, да пея мантри или духовни песни, да се моля или дори най-парадоксалното - да правя медитация, но ако правиш медитация ти я разрушаваш в самата й основа, защото медитацията е неправене - пълен покой, безмълвие, липса на мисъл в ума, тотална тишина и хармония, омиротвореност, липса на всякакво движение, на всякаква деятелност, връщане към изначалното нищо или пребиваване в него. Изводът е, че мотивираният, целенасоченият човек, човекът с цел и идеал, може да звучи красиво, но той е неспособен на медитация, умът му е обречен на вечно движение, а при това положение той е закрит, затворен, за да се потопи и да пребивава в истинската природа на нещата. Колкото сме по-амбициозни, независимо в каква област се проявява нашата амбиция, толкова по-малко медитативни сме и толкова по-отдалечени от Реалността.
Страданието в живота на човека идва от желанието му да бъде по-добър, отколкото е сега, по-съвършен, по-богат, да живее по-разкошно, в лукс, по-добре от този или онзи. Но това е липса на смирение. А смирението се задоволява с това, което е. То не желае нищо повече. Доволно е с това, което е в настоящия миг. Не ламти, не желае. При смирението няма стремеж, няма цел, няма идеал. Смирението е да живеещ в настоящия миг, да не създаваш двоен стандарт - просто да си, да бъдеш, без да превръщаш това в идея, в идеал, в желание, в цел, която трябва да постигнеш, защото тогава създаваш двойния стандарт - ти си нещо, което желае да бъде, т.е. да стане нещо друго и този процес на превръщение трябва да се извърши във времето, но това е ментален процес, а умът може да доведе само до несъществени, периферни промени, защото умът е част от времето, нещо повече - именно той създава т. нар. психологическо време. Но там, където присъства времето, човек не може да бъде цялостен, защото времето винаги се подразделя на три - минало, настояще и бъдеще, а за да бъде човекът цялостен трябва да живее отвъд времето. Въпрос - възможно ли е това? Тук не става дума за физическото, биологическото време, а за психологическото време, което се създава от ума, посредством движението на мисълта. Та, въпросът е - възможно ли е да се преустанови това постоянно движение на мисълта? Вероятно е възможно, но не по изкуствения път на механичната медитация, а чрез осъзнаване на движението. Защо, каква е причината да възникне това движение на мисълта, какъв е подтикът, как функционира мисълта, какъв е пътят на нейното движение, а целта му? По този начин, осъзнавайки пътищата на движение на мисълта, може би по естествен начин ще се преустанови това движение, което обаче от своя страна не би трябвало също да се превръща в цел, защото наличието на цел моментално означава наличието на двоен стандарт или на разпокъсаност на човешката личност.
Колкото по-малко егоистичен е човек, толкова повече е склонен да прощава. А величието на човешката душа се измерва със способността ни да прощаваме. Това качество се нарича великодушие - способността да прощаваш до безкрайност, способността да простиш всичко и на всеки. И не че тук съществува някаква особена мистерия. Няма такава. Просто липсата на „его" прави възможна прошката. Ако ти си никой, тогава и никой не може да те обиди или засегне. Това е невъзможно. Затова е лесно и да простиш. Всъщност няма какво да прощаваш. Ако няма обида, не е необходима и прошка. А обида може да няма само в случай, че си свободен от „его".
факт е, че миналото - традицията, нашият личен опит, товарът от знания, които притежаваме - обуславя нашето настояще, предопределя реакциите ни, поведението ни. Ето защо в живота ни няма нищо ново и свежо, защото в него винаги привнасяме нашето минало, а миналото е винаги мъртво, единствено настоящето е истинско, автентично. Възможно ли е обаче във всеки миг човек да умира за миналото и по този начин да запази своята психологическа свежест, младост, непорочност, девственост? Възможно ли е настоящето ни - нашите действия, реакции, думи - да не е предопределено от нашето минало, защото на практика, ако вникнем в нещата, какво представлява нашето съзнание - то се базира на паметта и не е нищо друго освен натрупване на спомени, впечатления, преживявания, опит - и всичко това програмира нашето поведение, създава нашето „аз", като ни дава усещането за трайност, продължителност, непрекъснатост - всеки спомен е свързан с друг спомен, всяко преживяване се свързва с друго, всяко знание - с друго - по пътя на асоциацията, на подобието, и съвкупността от всичко това създава чувството за „аз". Ние сме това, което сме преживели, познали, научили и т.н., но възможно ли е и какво би станало, ако се разруши цялата тази структура, а това означава паметта, защото тя е тази, която свързва всичко в едно цяло. Възможно ли е човек да живее без памет, единствено с и в настоящия миг - когато погледне нещо - дърво, птица, цвете, жена - да вижда това нещо без асоциативно да привнася нещо от своето минало или пък да чертае (пак на базата на своето минало) планове за бъдещето? И при това положение, когато нещата се виждат такива, каквито са, когато човек е тук и сега, няма ли да възникне съвсем ново съзнание, ново поведение, лишено от посредничеството на паметта? Или другият вариант - възможно ли е човек да живее тук и сега и в същото време да е способен да използва и своята памет? И при цялостно възприятие на нещата изобщо възниква ли такова нещо като памет, защото паметта не е ли плод на фрагментарното възприятие, а оттам и усещането за наличие на „его"? Притежава ли неегоистичният човек памет? Някой би казал: „Но как е възможно да се живее без памет, без да се базираш на личния си опит? Та ако нямаш памет, няма да знаеш дори и собственото си име, няма да знаеш дори кои са собствените ти деца, кога трябва и къде трябва да ходиш на работа и т.н. и т.н., но питам - не е ли възможно при такъв подход, при който умираш всеки миг и се раждаш едновременно отново, не е ли възможно да възникне у теб едно ново, нетрадиционно съзнание, което да се проявява директно чрез теб, без посредничеството на паметта така, както да речем, Св. Серафим Саровски е назовавал по име хора, които за пръв път са отивали при него. Е, питам, необходимо ли е при това положение да помниш имена, неща и т.н., след като информацията, която ти е необходима, може по такъв начин да се ражда в теб?! И един такъв начин на живот не е ли ликвидиране на карма, защото карма възниква само тогава, когато има наличие на „аз", а „аз" има само тогава, когато има натрупване на спомени от всякакъв род, т.е. памет. И така— не се ли състои изкуството на живота в това - да умееш да умираш във всеки миг за миналото, във всеки миг съзнанието ти да е ново, свежо, неопетнено? Или, може би, това е утопия?
Ако умееш да умираш за миналото, това означава и смърт за самомнението, високомерието, горделивостта, комплексите за малоценност, защото всичките тези неща са плодове на миналото - това означава смърт на всичко това, което дава трайност, продължителност на твоето „аз". Обикновено хората са предвидими, защото те са компютъризирани, действат като роботи, автомати, механично, безсъзнателно, тъй като умът им е в плен на привичките и един човек е това, което е бил в миналото, и ще бъде това, което е сега. Такъв човек живее в хоризонталното измерение на живота и той е обусловен от причинно-следствената връзка на нещата. Но възможно ли е да разрушим трайността на това, което зовем „аз", да не привнасяме миналото в настоящия миг и затова всеки момент да бъде нов, а заедно с него и ние да се новораждаме и по този начин да разрушим причинно-следствената връзка, да станем непредвидими, спонтанни и да заживеем в едно качествено ново, различно измерение, което аз наричам вертикално?
Когато умът не търси прибежище нито в миналото, нито в бъдещето; нито в Бога, нито в дявола; нито в някаква секта или при някой Учител, нито в свещена книга, в молитва или пък в нещо друго, тогава и единствено тогава той става тих, безмълвен, а значи и възприемчив, способен да се установи в себе си, в лоното на изначалната пустота, от която възниква всичко. Когато умът преустанови по този начин постоянното бягство, в което се намира, а той е бягал, защото се е страхувал от зейващата бездна на пустотата, в този момент умът става способен за изследване и възприятие на Реалността и то цялостно, а не частично, което означава във възприятието да липсва „аз", да липсва наблюдаващ, да съществува само това, което се възприема, без обаче то да има възможност да остави някакъв отпечатък върху нещо, което зове себе си „аз". Когато „аз" присъства, нещата стават частични, фрагментарни, деформирани, подобно на това да видиш образа си в счупено огледало. Животът ни се лишава от творчески заряд, защото истинското творчество е миг на пълна самозабрава.
Кога се заражда конфликтът, противоречието в нас? Защо пребиваваме в състояние на постоянна неудовлетвореност и печал? Не е ли причината в това, че не обладаваме способността да гледаме просто, непретенциозно на живота - да виждаме и да приемаме нещата такива, каквито са, да виждаме и да възприемаме простия факт, без интерпретация от наша страна, без порицание, осъждане или одобрение. А това означава истинско, дълбоко смирение - да приемаш нещата такива, каквито са, без да желаеш да променяш нищо, защото вече самото желание да промениш нещо е амбиция, а амбицията деформира Реалността, тя изкривява нашето виждане, представя ни нещата такива, каквито не са, подобно на това да гледаме света през увеличително стъкло, и тогава се получава несъответствие между образа, който виждаме, и реалния образ, недеформиран от нашето възприятие. Ето как възниква дуализмът, а заедно с него и конфликтът, напрегнатостта, неудовлетвореността, скръбта, невротичният начин на живот. Трябва да се помни, че само този, който вижда нещата такива, каквито са, може да познае Реалността такава, каквато е, но това не е въпрос на постигане някъде, в неопределеното бъдеще, а въпрос на виждане (непосредствено) в настоящето. А затова е необходимо само едно качество - смирение, което означава просто, че ти не желаеш да ходиш никъде, при никого, че ти не желаеш да постигаш нищо, а просто СИ. Разбира се, за един подобен подход към живота се изисква сила, смелост, но може би трябва да се помни и това, че страхливци не могат да познаят Реалността - те могат да докоснат само въображаемите проекции на своя ум, на своята мисъл, но това няма нищо общо с Реалността, пък дори и да са канонизирани за светци. Не можеш постоянно да бягаш от себе си и да дириш убежище в църква, книга, свещеник, Бог и т.н. и да познаеш Реалността. .. Реалността не се поддава на описание, не се поддава на обяснение, човешкият ум не може да я измисли, не може да я назове и всичките опорни точки, които търси той са фалшиви, защото просто Битието няма опорна точка, център - Безкрайното не може да има опорна точка и център... То просто е тук, то просто е сега и ако ти си тук и ако ти си сега, ти си едно с Реалността, в която всъщност няма нищо такова като „аз" - това „аз" е измислица на човешкия ум.
Когато някое наше близко същество се разболее, каква е нашата реакция? Не се ли хващаме за молитвата като за спасително средство, не призоваваме ли на помощ божествата, които сами сме създали по наш образ и подобие, и не би могло и да бъде другояче, защото всички те, без изключение, са плод на нашата умствена представа, плод на нашето въображение, т.е. не са реални, затова и помощта, която бихме получили, би била нереална, илюзорна. Всички фалшиви божества, които са плод на мисълта, трябва да умрат. Бог не е старец, който седи някъде на небето. Много ограничена и повърхностна е тази представа. И докато ние се молим на подобни божества - моли се нашето „его", а точно то създава опорните точки, божествата, така че нашето „ЕГО" се моли на самото себе си, ограниченото се моли на своето ограничено съзнание за помощ, но това е абсурдно. Докато центърът, его-то съществува в нас, нашите молитви за изцеление ще бъдат лишени от действена сила. Само когато не сме фокусирани, не притежаваме център, „его" и жизнената енергия без съпротивление, без триене, безпрепятствено тече през нас, тогава тя сама по себе си носи лечебен заряд и самото ни присъствие вече ще бъде лечение. В противен случай болният не може да излекува болен. Това е привилегия само на здравия - този, който живее в хармония с Реалността, този, който е едно с Реалността. Другото е плод на лично желание, на лична амбиция, на собствено ограничено усилие и затова и резултатът неизбежно е ограничен, локален, частичен.
Необходимо ли е да пиша повече, да теоретизирам? Та истината е проста - когато осъзнаеш цялото безсмислие на това да се уповаваш на външни обекти, когато детронираш всички кумири, божества, авторитети, които доброволно си издигнал и приел за свои деспоти (тирани), независимо дали те са книга, църква, секта, свещеник, учител (гуру) или нещо друго, когато в теб е прекратено всяко движение навън, жаждата ти, алчността; когато не пътуваш за никъде, тогава се случва един странен, но много прост и естествен феномен - ти се установяваш в себе си и за пръв път ти просто си.
А просто да бъдеш е най-великото изкуство, най-великото просветление.
Не търси убежище във външни неща и ще го намериш в себе си!
Когато ти липсва подкрепа, опора, я намираш в себе си! Когато не търсиш никого, откриваш себе си! Това е мъдростта, която се ражда естествено, заедно със смирението, което е неин неизменен атрибут. Колкото повече се установяваш в себе си, толкова повече се смиряваш и толкова по-голяма става дълбочината на твоето прозрение, т.е. мъдростта ти.
Всичките ни търсения, опити да обясним нещата, трупането на знания, на ерудиция, творчеството ни, са плод на нашата несрета, плод на това, че не познаваме собствената си природа, че сме се отклонили от нейната истинска същност, от нашата изначалност, и поради тази причина се е нарушила хармонията и в нашия живот е проникнало нещастието, чувството за неудовлетвореност, жаждата и стремежът, който тя поражда, и докато не възстановим изначалната хармония, докато не се върнем отново у дома, което означава завръщане към нашата истинска същност, към нашето първоначално естество (Адам или човека преди грехопадението), няма да намерим щастието, което бленува нашата душа и ще чувстваме постоянна неудовлетвореност и копнеж, защото щастието е наша основна потребност. Даже не е правилно да се каже, че щастието е основна потребност. Щастието е наша природа, но понеже сме се отдалечили от нея, понеже сме я забравили, подобно на притчата за блудния син, сме забравили и вкуса на щастието и затова то, от наше естество, се е превърнало в наша основна потребност. Началото на мъдростта не е страх господен, а началото и краят, алфата и омегата на мъдростта е себепознанието. Затова аз не говоря за богопознание. Себепознанието е достатъчно, защото то ни разкрива нашето естество и слага край на всичките ни търсения, копнежи и мечти, на всичките компенсаторни механизми, които са се зародили в нас и които в действителност не са ни необходими, когато Реалното е вече тук.
От какво се поражда конфликтът, дисхармонията, дискомфортът в нас? - Причината е разминаването между нашата представа за нещата и действителността такава, каквато е; несъответствието между идеал и действителност; между това, което желаем да бъдем и това, което сме; желанието ни за нещо друго, вместо това, което е. Всичко това поражда двоен стандарт вътре в нас. От една страна ние сме такива, каквито сме, а от друга - в същото време не се приемаме такива, каквито сме и желаем да бъдем по-различни. По същия начин не приемаме действителността такава, каквато е, а желаем да я променим, като в основата на това е идеята, идеологията. Тя е движещата сила на живота ни и тя е, която го изпълва с противоречия, конфликти и разочарования. Научени сме да мислим, че идеалът е необходим и той ни води към съвършенство. Но идеалът никога не може да роди нещо ново, нещо автентично. Той винаги е стара песен, която се пее на нов глас. Идеалът винаги е продукт на миналото, творение на нашето въображение, което черпи материал от паметта. На практика се получава нещо такова - от частите на стар автомобил да направиш нов.
А какво би станало, ако просто виждаш и приемаш себе си и нещата такива, каквито са, без желание да променяш нещо, без да се създава този деструктивен двоен стандарт? Дали тогава самото приемане няма да се превърне в трансформация, макар че може би не трябва да го казвам, защото ти ще започнеш да приемаш себе си и нещата такива, каквито са, с надеждата, че нещо ще се промени, с надеждата, че трансформацията ще настъпи и ето как двойствеността отново е влязла в съзнанието ти; ето как илюзията се е появила и е изместила реалността?
Значи установихме, че нежеланието да приемем
Достарыңызбен бөлісу: |