Библейски събития
II. От времето на апостолите
жүктеу/скачать 1.66 Mb.
|
- Бұл бет үшін навигация:
- 2 глава: Гробът на Петра
- 3 глава: Разрушението на Иерусалим
II. От времето на апостолите1 глава: По следите на ПавелМайсторът на плат за палатки от Tapс — Триумфалната арка в «Антиохия» — Галатия — римска провинция — Ууд прави разкопки в Ефес — При храма на Артемида — Останките от портата пред Филипи — В древния Коринт — Пазар за месо с хладилни тръби — «Синагогата на евреите» — Като затворник към Рим ... И ЩЕ МИ БЪДЕТЕ СВИДЕТЕЛИ В ИЕРУСАЛИМ/ И В ЦЯЛА ИУДЕЯ И САМАРИЯ/ И ДОРИ ДО КРАЯ НА ЗЕМЯТА. (Деян. ап. 1:8)
Далечните пътувания по суша и вода, които Павел е предприемал, не са представлявали трудност за неговото време; а най-малко те не са били нещо необикновено. По своя вид римските пътища са били най-удобните, които дори Западна Европа не е познавала, преди да започне строежът на железните пътища през XIX столетие. В надгробния надпис на един търговец от Фригия, в сърцето на днешна Турция, е отбелязано с гордост, че през живота си той е пътувал само за Рим седемдесет и два пъти. Силно оживените и поддържани в добро състояние «императорски пътища» са били снабдени със станции за смяна на колите и конете. Хотели и гостилници са предлагали на пътниците почивка и подкрепа. Специална полиция се е грижела за охраната на пътищата против разбойнически нападения. Отличната пътна мрежа в огромната империя — това майсторско произведение на римляните в техническо и организационно отношение — и гръцкият език, от които и Павел е могъл да се ползва при всички свои пътувания, са допринесли също така за бързото разпространение на християнството, каквато заслуга има и широко разклонената мрежа на еврейските общини. «Иерусалим не е столицата само на Иудея», се казва в едно писмо на иудейския цар Ирод Агрипа I(120) до императора Калигула, «но и на повечето страни в света заради колониите, които уреждаше при благоприятен случай в съседните страни.» Още през миналото столетие учените се заеха с издирването на градовете в Мала Азия, чиито имена са така добре познати на христолюбивото човечество както от Деянията на светите апостоли, така и от посланията на ап. Павла. Къде трябва да са били разположени селищата, към чиито жители е било отправено прочутото «Послание до Галатяните»? През 1833 година Франсис В. Д. Аръндъл, британски дякон от Смирна, откри старата «Антиохия Писидийска» (Деян. ап. 13:14) близо до турския град Ялобач. Северно от Таурус, пред величествените очертания на Султан Даг-планина, се вият масивните дъги на сводов мост към долината. В началото на двадесетте години учените от Мичиганския университет стоят там удивени пред останките от паметници с особена красота. В средата на древния град лопатите са разкрили един стъпаловиден отвор, над който се издигат високо три триумфални арки. Прекрасни релефни изображения представят победите на император Август по суша; една фреска с Посейдон, тритони и делфини напомня за морската победа на Август при нос Акция. В римските жилища още стоят игралните маси, край които войниците са прекарвали свободните си часове. Тук пред очите на изследователите се намираше често споменаваната Антиохия, където Павел бе основал църква при първото си мисионерско пътуване (Деян. ап. 14:21). И те «отидоха в Икония... в Листра и Дервия, както и в техните околности, и проповядваха там евангелието» (Деян. ап. 13:51, 14:6, 7). Кония, на сто километра югоизточно от Антиохия и главна станция на анадолската железница, беше Икония — мястото, където действуваше Павел. През 1885 година английският професор Дж. Р. Ситлингтън Стирит открива в планините, четиридесет километра по-нататък в южна посока, останка от един жертвеник. Там, върху дебела каменна плоча, прочита латински надпис, от който разбира, че на това място се е намирала римска колония; той успява да разгадае името «Лустра»(121). На един ден път по-далеч Стирит открива и древното селище Дервия. По времето на Павла четирите града Антиохия, Икония, Листра и Дервия се числяха към римската провинция Галатия. На Кипър, при древния град Пафос, бива открит един римски надпис. В него се споменава за онзи проконсул Павел, когото Деяния на светите апостоли наричат «умен мъж» (13:7). Тревожните събития в Ефес, както ги описва Новият Завет, придобиват също така нагледна форма чрез труда на неуморимите археолози.
А сетне продължи подстрекателно, «че не само в Ефес, но и почти в цяла Асия този Павел убеждава и печели много хора», и обрисува пред тях как всички те ще станат бедни. «Велика е Артемида Ефеска!» беше отговорът. «И целият град се разбунтува; те се втурнаха... към зрелището и грабнаха... спътниците на Павла» (Деян. ап. 19:24–29). Това предание бе събудило в английския архитект Дж. Т. Ууд желанието да изследва всеизвестния в древността храм на Артемида(122). И наистина Британският музей му предоставя един фонд за осъществяване на неговото намерение. В началото на май 1863 година Ууд слиза на морския бряг срещу остров Самос. Но ако Ууд, завладян от своята идея, не беше така невероятно търпелив, той не би я осъществил никога! В продължение на 6 години Ууд се намира на старото място между останките от древни стени и копае неуморимо, но напразно яма след яма в дълбочината. Най-после той прониква в древния амфитеатър, зрелището на бунта, и придобива там указателя, който го отвежда по верния път. Един надпис изброява няколко фигури на Артемида от злато и сребро, тежки от два до шест фунта, които са били поднесени като подарък на богинята и трябвало да заемат място в храма. Суетността на този римски дарител посочва направо пътя на Ууд към мечтаната цел. За да могат най-много хора да се възхитят на подаръците му, въпросният дарител определя точно пътя, по който е трябвало да бъдат пренасяни те в тържествена процесия от храма за празненството в амфитеатъра и връщани после обратно в рождения ден на богинята. Фигурите на Артемида е трябвало да бъдат внасяни през Магнезианската порта... Ууд потърсва и намира тази порта, проследява описания път и се озовава на една миля североизточно от града при целта на процесията, а заедно с това и при своята собствена така упорито преследвана цел. Под седем метра дебели пластове от развалини и земя той се натъква на една прекрасна каменна настилка, на останки от грамадни колони и на големи каменни барабани, украсени със скулптури: храмът на Артемида! Динократ, прочутият александрийски архитект, бе съставил плана за този храм, който Александър Велики завърши с такова великолепие, че в древността храмът будеше възхищение като едно от «седемте чудеса на света». Основата му бе дълга 120 метра и широка 80 метра, бели мраморни плочи образуваха покрива, а сто стълба, високи 20 метра, показваха пътя за вътрешността на храма, разкошно украсена със скулптури, картини и златни изделия. Тридесет и пет години по-късно един съотечественик на Ууд, Дейвид Г. Хъгърт, открива под разрушения олтар голямо количество статуи на богинята от бронз, злато, слонова кост и сребро, изработени от онези занаятчии и техните помощници, които съзряха в евангелието, проповядвано от Павла в Ефес, една заплаха за своето благосъстояние и затова извикаха пред Димитрия: «Велика е Артемида Ефеска!» ... СЛЕД ТОВА ПОИСКАХМЕ ВЕДНАГА/ ДА ТРЪГНЕМ ЗА МАКЕДОНИЯ/ ПОНЕЖЕ РАЗБРАХМЕ/ ЧЕ ГОСПОД НИ Е ПОВИКАЛ ТАМ/ ЗА ДА ИМ ПРОПОВЯДВАМЕ ЕВАНГЕЛИЕТО/ И НИЕ ОТПЛУВАХМЕ ОТ ТРОАДА. (Деян. ап. 16:10, 11) Там, където някога царуваше гордата крепост Троя на Приам, Павел се покачи на един платноход за първото си пътуване към Европа. При рибарското градче Кавала(123), той стъпи върху земята на Европейския континент и избра пътя по стария Виа Игнациа нагоре, през пустите планини на Македония, за Филипи. При спомена за този град кой не си припомня и за пълните с нещастие думи «При Филипи ще се видим пак!», там, където през 42 година преди Христа легионите на Антоний и на младия Октавиан удържаха блестяща победа над убийците на Цезар Брут и Касий, които се бяха опитали да спасят Римската република от диктатурата? Но кой си спомня още, че пред стените на Филипи Павел спечели първата църква за християнството на европейска земя? Ползвайки се от конкретните указания в Деяния на св. апостоли, френски археолози разкриха римската колония. Те откриха стария форум, храмовете и обществените сгради, колонадите, застланите улици и площади с годните и днес водосточни тръби за дъждовната вода. При западния изход от града една дъговидна порта се е издигала над минаващия покрай там Виа Игнациа, който път скоро след това е пресичал тясното и бързо течение на реката Гангита. «А в събота излязохме навън, пред портата, при една река, където имаха обичай да се молят» (Деян. ап. 16:13). Край брега на Гангита Павел покръсти, като първа, Лидия, продавачката на пурпур. След Тесалоних(124) и Атина, където Павел проповядва само кратко време, той насочи крачките си към Коринт. Багери прорязват една тясна ивица в провлака, който свързва Пелопонес със сушата. През 1893 година те осъществяват това, което са били запланували прочути хора още в древността — Александър Велики и Юлий Цезар. Дори през 63 година след Христа и Нерон е направил опит за неговото осъществяване. След една хвалебна песен към Нептун, при която сам си е акомпанирал на арфа, той е изхвърлил със златна лопата първите купчини земя. Впрочем изкопите, за които са били докарани 6000 евреи от Палестина, твърде скоро били преустановени, защото се появило опасението, че един пробив би могъл да причини наводняването на целия Пелопонес. Три години след като първият кораб е минал по новия канал, Американската школа за класически проучвания започва издирването на прочутия и важен търговски и пазарен център Коринт, в който са си давали среща благата на древния Изток и на Европа. И тук археолозите се водят по следите на Павел към местата, които биха могли да разкажат много за неговата дейност, ако не бяха неми. В сърцето на стария град Коринт водеше Лехеумският път, идващ от западното пристанище. Под грамадния мраморен свод на Пропилеевата порта този път свършваше на пазарния площад — Агора. Тогава тук, западно от Лехеумския път, бе разположен търговският квартал, пред чиито дюкяни се издигаха колонади, водещи нагоре до стъпалата на Аполоновия храм. Свикналите на чистота американци изпитаха истинско удивление при вида на сполучливата система от тръби тъкмо под онези къщи, които граничеха с широкия пазарен площад, застлан с красива каменна настилка. Тя е служела очевидно да снабдява дюкяните непрестанно със студена планинска вода за охлаждане на хранителните припаси, подлежащи на бърза развала. И наистина един надпис на това място от последните години, през които е управлявал император Август, говори изрично за един «пазар за месо»! От тези дюкяни християните в Коринт трябва да са правили без съмнение своите покупки. «...Всичко, което се продава на пазара за месо, това яжте», съветва Павел християните в Първо послание до Коринтяните 10:25. До мраморните стъпала на Пропилеите археолозите разгадаха — от ясно издълбаните гръцки букви в една тежка каменна греда — думите «Синагога на евреите». Близо до Лехеумския път, от другата страна на колонадите, трябва да се е намирала къщата, в която Павел е проповядвал новото учение. Защото «всяка събота той поучаваше в синагогата и убеждаваше двете народности, иудеи и елини» (Деян. ап. 18:4). Под развалините на многобройните жилищни сгради в същия градски квартал се намира сигурно и къщата на «Юст», когото е посетил, «чиято къща беше най-близо до синагогата» (Деян ап. 18:7). Най-сетне изследователите откриват на пазарния площад една издигната тераса, за която латинският надпис казва, че представлявала «роста», съдийската площадка. «А когато Галион беше проконсул в Ахаия, иудеите единодушно възнегодуваха против Павла и го отведоха на съдилището и казаха: «Този човек придумва хората да почитат Бога не по закона.» Но Галион не искаше да го съди «и ги пропъди от съдилището» (Деян. ап. 18:12–16). Подробното възпроизвеждане на съдебната сцена даде възможност да се установи точно времето, по което Павел е пребивавал в Коринт. Луциус Юниус Анеус Новатус Галион — така гласи пълното име на проконсула — беше достоен потомък на едно високоуважавано семейство. Неговият брат Луциус Анеус Сенека, великият римски философ и частен учител на Нерона, му посвети две книги(125). А поетът Статии го нарече «достойния за обич Галион». В древния Делфи беше открито едно писмо от императора Клавдий, от което се разбира, че Галион трябва да е бил в Коринт от 51 до 52 година след Христа. Писмото съдържа фразата: «Както Луций Юний Галион, моят приятел и проконсул на Ахаия(126), писа...» и носи дата от началото на 52 година. Според една заповед на Клавдий новоназначените чиновници е трябвало да заминават на първи юни от Рим за провинциите си. Следователно Галион трябва да се е намирал в Ахаия на 1 юли 51 година. Павел «остана там една година и шест месеца и ги поучаваше на словото Божие» (Деян. ап. 18:11), докато иудеите възнегодуваха и го изправиха пред съда. Следователно много вероятно е, че в началото на 50 година апостолът е дошъл в Коринт. Две години след кръстната смърт на Христа фанатичният гонител на християните Савел от Tapс беше спечелен за християнството (Деян. ап. 6:3 и сл.). Едва ли не точно тридесет години след това великият проповедник и разпространител на Христовото учение предприема своето последно пътуване, но този път като арестуван. От 61 година в Иудея управлява прокураторът Фест. Той изпраща за Рим тежко обвинения от Иерусалим Павел под охраната на стотника Юлий (Деян. ап. 27:1). Там на Павел е било позволено «да остане, където желае, с един войник, който го пазеше» (Деян. ап. 28:16). «Но Павел живя две години по своя собствена воля и приемаше всички, които отиваха при него, като проповядваше царството Божие и учеше за Господа Иисуса Христа с пълно дръзновение, безпрепятствено.» С тези думи от Деяния на светите апостоли завършва и разказът за Христа. През време на преследванията против християните, станали при управлението на Нерон, Павел загива мъченически. Като римски гражданин той не умира на кръста като Петра, а пада пронизан от меч. 2 глава: Гробът на ПетраМястото за надбягване на Калигула — Когато Рим гореше — Ватиканският хълм — Гробницата на Виа Корнелиа — Император Константин построява църква — Новата катедрала — Находката на Бернини през 1626 година — Заповедта на папа Пий XII — Изследвания на д-р Каас — Разкопки под Петровата катедрала — Най-важната находка на християнската археология И A3 ТИ КАЗВАМ/ ТИ СИ ПЕТЪР/ И НА ТАЗИ СКАЛА/ ЩЕ СЪГРАДЯ ЦЪРКВАТА СИ/ И ПОРТИТЕ НА АДА/ НЯМА ДА Й НАДДЕЛЕЯТ. (Мат. 16:18) След завладяването й от мохамеданите през 637 година и като се изключи времето на кръстоносците, свещената земя е била недостъпна за християните през дълги столетия. Единственото място на нашата земя, където преданието за Христа е било поддържано без прекъсване от около две хилядолетия и където връзката между времето на Иисуса и Неговите ученици и между нашето време е останала запазена в живата верига на поколенията, това място е Рим с Петровата катедрала. Кой беше Петър? Защо неговата личност е била включена в Новия Завет? Симон живееше като рибар в Капернаум, на брега на Генисаретското езеро. Неговият брат Андрей «го заведе при Иисуса. А Иисус, като го видя, рече: «Ти си Симон, син на Иона; ти ще се наречеш Кифа» (Иоан. 1:42). «Кифа» значи на гръцки «Петър» и означава «камък». И така той стана един от първите ученици на Иисуса. След смъртта на Иисуса Петър беше първият апостол, който покръсти езичници (Деян. ап. 10). Той стана глава на първата християнска църква в Иерусалим и Иудея, а по-късно проповядваше и вън от Палестина. Двете му послания до християните в Мала Азия свидетелствуват за това. В един диалог между Иисуса и Петра евангелието на Иоана посочва начина на смъртта, която ще сполети Петра в дълбока старост. «Когато беше по млад, ти сам се опасваше и ходеше, където искаше; но когато остарееш, ти ще простреш ръцете си и друг ще те опасва и води, където ти не желаеш. И Той рече това, за да обясни с каква смърт Петър ще прослави Бога» (Иоан. 21:15–19). Легенди, църковни предания, устни разкази и писмени документи са свързани с това оскъдно сведение на Новия Завет за Петра. Те говорят за неговата мъченическа смърт в Рим, назовават и мястото, където почиват тленните му останки: под главния олтар на Петровата катедрала. На широкия кръгъл площад пред църквата «Свети Петър» по времето на първите християни плющяха камшиците, земята трепереше под тежкия удар на копитата, а въздухът кънтеше от виковете на хиляди гърла. Тук император Калигула(127) беше построил арена за надпреварване с коли, за която на площада свидетелствува още високият красив обелиск, докаран нарочно по заповед на Калигула с кораб от Египет. Гъст, щиплив дим се вие над града, огнени езици избликват от дворците и обливат улиците и площадите — Рим гори през юли 64 година! Това е дело на Нерон — шепне мълвата. Но императорът се намира вън от Рим, в Анциум. Той се връща бързо в града и взема всички мерки за изгасяването на пожара. Това не му се удава така скоро и той търси — за да отхвърли от себе си народния гняв — кому да стовари вината за този жесток пожар. И жертва стават християните — «хора, завладени от ново и вредно суеверие», както Светоний пише, «сектата», на която се приписват сред народа — от невежество и омраза към чужденците — всички възможни обвинения. Оттогава кръглият площад за надпреварване с коли става ням свидетел на ужасни сцени. Върху пясъка на арената биват изтезавани привържениците на Христа, тълпи от благочестиви хора биват заливани с катран и изгаряни като факли или биват разпъвани на кръст. Между тях е и Петър. Той бива разпнат. Според римския закон тялото на убития е трябвало да бъде предадено на близките му. Но още през нощта на приковаването към кръста неговите почитатели прибират трупа му. Като Иисуса на върха Голгота той бива обвит в ленени повивки и занесен тайно в една гробница на езичниците зад каменната постройка на арената за надпреварване, на Виа Корнелиа. Тази езическа гробница се намира на възвишението «Ватикан». Латинската дума «ватис» значи «пророк» или «предсказател». Тук се издига отдавна един оракул на етруските. Сред много други гробове и тялото на Петра намира място за вечна почивка. Над гроба на апостола свети Анаклет изгражда първия параклис. Той беше ръкоположен за свещеник от Петра и стана третият епископ на Рим. Всеки, който минаваше оттам, можеше да види трофеума на хълма. «Иди впрочем на Ватикана, както и на пътя от Остиа, и ти ще намериш трофеите на основателите на църквата в Рим», писа свещеник Гай в трето столетие. Макар че беше опасно да бъдат заловени там, християните още отначало избраха гроба на апостола за място на срещите си. Записките на свети Севастиян отбелязват, че светицата Зоя е била арестувана там и отведена на мъчение. По-късно и от други страни идват тайно поклонници в Рим, както през 269 година — свети Марций с жена си и своите синове от далечната Персия, и през 284 година — свети Маврий от Африка. Мъките и преследванията биват прекратени едва при управлението на Константин(128), първия император на Рим — християнин. Константин позволява на папа Силвестър I да построи голяма църква на Виа Корнелиа, над старата гробница на Петра и на първите християнски папи. Гробът на Петра остава недокоснат и надстройката му се превръща в главен олтар. Камъните за този строеж се вземат от стария цирк на Калигула. Северната стена на арената му бива вмъкната в основата на църквата, чиято южна част стига до арената за надпреварване с колесници. Строителните работи се развиха в продължение на четвърт столетие, от 326 до 349 година. Тридесет и пет стъпала водеха нагоре за едно широко и открито преддверие, облицовано с мрамор, което беше обкръжено от кръстовидни коридори. В средата на това преддверие бликаше фонтан за опрощение на греховете — един позлатен резервоар, покрит с колони, от който струеше сребърнобистра вода. Това преддверие, обляно от слънчевите лъчи, беше увенчано от полутъмната петкорабна базилика. В гора от мраморни стълбове тя криеше 52 олтара, на които денем и нощем горяха 700 свещи. По стените и сводовете блестеше златна мозайка. Над гроба на апостола се издигаше висок сводов балдахин. Сред поклонниците имаше обичай да спущат в гроба кърпи или други малки предмети на една пръчка, за да се докоснат до саркофага на свети Петра. Деканът Агиулфус от Тур е посетил църквата през 600 година. Неговото точно описание на това, което е видял, е останало запазено: «Свети Петър е погребан в една църква, която от древни времена се казва Ватикана. Неговата гробница, която се намира под олтара, бива посещавана твърде рядко. Обаче когато някой иска да се помоли, тогава решетката, с която мястото е заградено, се отваря. Той влиза вътре над гроба и тогава, след като е отворил един малък прозорец, вмъква главата си вътре и изказва своите грижи и нужди.» Вероятно гробът на свети Петра с течение на времето ще бъде напълно изолиран, за да се предпази, при неблагоприятни обстоятелства, от оскърбленията на външния свят. Всеки случай той изчезна от кръгозора на историческото описание и никое съвременно такова не споменава повече за него. В течение на повече от 1150 години солидният дървен покрив на базиликата беше вече прогнил, а южната стена над стария цирков зид показваше опасна склонност към навеждане; това беше ясното и обезпокоително влияние на възрастта, което настойчиво изискваше нов строеж на църквата. През 1506 година се взема решение за новия строеж, чиито планове изготвя Браманте. Между архитектите се срещат и такива с много известни имена, като Рафаел и Микеланджело, комуто от 1547 година бива поверено ръководството на строежа. През 1589 година, когато архитект Жакомо дела Порта се занимава с работите около гроба на апостола, пред нозете му неочаквано се разкрива широка пукнатина, която позволява да се види една яма. При вестта за това там пристигат бързо папа Климент VIII и трима кардинали, които разглеждат мястото при колебливата светлина на една факла. Ямата крие един златен кръст, висок колкото човешки ръст. Според преданието той е бил поставен при гроба на свети Петра от императора Константин и неговата майка Елена през 326 година. Пукнатината бива пак затворена още в присъствието на Климент VIII. Тежкият балдахин с колони, който трябва да образува свод над гробницата, изисква здрава основа. Бернини, който през юни 1626 година проверява за целта основите на гробниците, се натъква на останки от човешки кости; земята под Константиновата базилика е приютила редица гробове. Това откритие не събужда обществен интерес. Но архивите на Ватикана запазват едно добросъвестно описание на тази находка от Урбалди, тогавашен каноник на църквата «Свети Петър», което бива намерено там от проф. Армелини през 1891 година. «Те започнаха да копаят пред изповедалнята за основата на втория стълб», се казва в описанието. «На дълбочина не по-голяма от метър и нещо беше открит настрана един голям ковчег от мраморни плочи. Когато разкриха дъното му, те останаха изненадани от находката на пепел и много кости в него. Те всички бяха скачени едни за други и полуизгорели. Тези кости припомниха за известния пожар във времето на Нерона, три години преди мъченическата смърт на свети Петра, когато християните, обвинени за пожара, преживяха мъчения в цирка на Нерона. Два от главните ковчези бяха непокрити и всеки от тях съдържаше две тела. Главите им лежаха към олтара. Телата бяха облечени в дълги дрехи чак до глезените, потъмнели и станали почти черни от времето, и бяха обвити с повои като деца. Телата бяха положени с най-голяма грижливост едно към друго. Но те и всички други тела в ковчезите се разпадаха веднага на прах, щом бъдеха докоснати или раздвижени. Нищо друго освен някои парчета плат не устояваше и на най-лекото докосване.» Една скица на разположението им показа съвсем ясно, че всички гробове са наредени като спиците на някое колело към определен пункт, а именно — към мястото под стария главен олтар. Освен работите по основата за четирите стълба на балдахина всичко друго под изповедалнята остана недокоснато. След един строителен период в продължение на малко повече от сто години новата църква «Свети Петър» в Рим е завършена; и нейното тържествено освещаване се извършва през 1626 година. Минават отново повече от триста години. В началото на 1949 година папа Пий XII подчертава ясно при една реч пред римските студенти, че гробницата на апостол Петър се намирала под центъра на същата църква. Неговите слушатели знаят старите легенди, но никой от тях не подозира, че при тази констатация Пий XII се базира върху последните резултати от археологическото изследване! Понеже дотогава само тесен кръг експерти са уведомени за това. За да се отстрани възможността от разгласяване на преждевременни резултати, на всички участници бе заповядано да пазят най-строго мълчание. Докато не бъде установена пълна яснота и абсолютна точност, подкрепена от експертизата на международни специалисти, докато не бъдат отстранени и най-малките съмнения относно фактическата стойност на находките под катедралата «Свети Петър», последните не трябваше да стават известни на световната общественост. «Гробът на свети Петър, нима той наистина е открит наново?» прозвучава гласът на папата при едно радиопредаване на 23 декември 1950 година и стига през етера до ушите на света. «Да!» отговаря сам той на този въпрос. Немският архиерей д-р Лудвиг Каас беше професор по църковна история и инициаторът на изследванията под катедралата «Свети Петър». Може би той не би станал нито едното, нито другото, ако не бе съзрял в Трир светлината на света и ако не беше придобил там решителните си младежки впечатления. В Трир Елена, майката на император Константин, нареди да бъде построена първата християнска църква. Самият Константин прекара известно време там. При разкопките в Трир учените се натъкваха винаги на доказателства относно древния Рим. В Трир д-р Каас стана професор по църковна история. А през 1933 година той напусна Германия и отиде във Ватикана. Пий XI, папата с типичната миланска наклонност към хумор, му отстъпи «подземния свят» на катедралата «Свети Петър», всичко онова, «което лежеше под повърхността». Когато Каас за първи път инспектира своето ново царство, той се уплаши от неимоверния безпорядък в подземията на «Свети Петър». За него не беше лесно да се ориентира в пещерите между многото каменни и мраморни ковчези, престарели надгробни плочи и останки от надгробни паметници. След като при строежа на новата църква «Свети Петър» всичко е било нахвърляно безредно в подземията, прирастът на столетията е увеличил още повече безпорядъка, в който почиваха там императори и царе, 144 папи само, както и безбройни кардинали и царедворци. Не беше никак лесно отначало да се сложи ред — да се отдели саркофагът на префекта в Рим през 359 година от този на германския император Отон II, или червената гранитна гробница на единствения английски папа Адриан IV от гроба на шведската кралица Христина, чието лице беше покрито с тънка сребърна маска, останала чудесно запазена. При бавното и мъчително справяне с безпорядъка Каас бе завладян от мисълта — каква благодарна задача би било пълното изследване на това безмълвно царство, затулено под катедралата «Свети Петър»! Но Пий XI не хареса никак тази мисъл. Въпреки това обаче неговото последно желание да почива — след земното си съществуване — колкото е възможно по-близо до Пий X, улесни задачата на Каас. Два дни преди погребението Каас търси в подземието подходящо място. И когато нарежда да отстранят една тежка мраморна плоча от близката стена, последната се отмества и разкрива една пещера, при вида на която Каас извиква възторжено: «Познавам това! То е точно такова, каквото го видях в Трир!» — неизменно характерната каменна стена от строежа на църквите скоро след Христа. Натоварен от новия папа Пий XII, той пристъпва през пролетта на 1939 година към първото научно изследване под църквата «Свети Петър». При спазване най-строга тайна то се превръща в дългогодишно изследователско пътешествие в миналото, което стига назад до Рождество Христово. Чрез обширни предварителни проучвания директорът на Папския институт за християнска археология проф. Енрико Йози бе стигнал вече до убеждението, че едно издирване на Петровия гроб би трябвало да започне от основното ниво на Константиновата базилика, което се оказа и правдиво в процеса на разкопките. «Сампиетрините»(129) още не бяха работили много с лопатите и мотиките, когато пред очите им се появи един древен свят, обвит в тайни. Катедралата «Свети Петър» се издига над големи гробища от първото столетие след Христа. Стъпка по стъпка сампиетрините разкриват един просторен град на мъртъвците. Употребата на машини би застрашила целостта не само на находките, но дори и на основите на катедралата. Обширни мавзолеи и красиви урни крият смъртните останки на римляни-езичници. По-късно обаче гробищата са служили и като място за погребение на християните. Първите християнски мозайки тук произхождат от III столетие; следователно те са по-стари от познатите такива досега. Прекрасните саркофази датират от по-късните столетия след Христа. Извънредно ценна беше и констатацията за големите трудности в строителната работа, които е трябвало да бъдат преодолени при управлението на император Константин, за да се запази основното ниво на старата петкорабна базилика на една и съща височина с Петровия гроб. Това е принудило строителите да издигнат здрави подпорни стени върху наклонения терен — това беше някогашният Ватиканов хълм. Една част от склона е трябвало да бъде срината, а другата запълнена. Понеже един закон забраняваше унищожаването на гробовете, много мавзолеи бяха лишени от покрива си и запълнени догоре със земя. От стените на Нероновия цирк не се намери вече никаква следа. Но надгробният паметник на един римлянин означаваше много точно мястото им. Последното му желание в надписа гласеше именно така — да бъде погребан непосредствено до цирка. Колкото повече напредваха работите, толкова по-ясно се виждаше, че грамадният строеж несъмнено се е издигал върху един строго определен пункт, точно под главния олтар. На този централен пункт именно бяха съсредоточени изследванията. Седем метра по-дълбоко от основата на църквата «Свети Петър» внимателно ръководените лопати се натъкват на една гробница под главния олтар. Тя наподобява малките мавзолеи, както те са познати от другите римски гробищни строежи, но е украсена с християнски мозайки. Една от тях представлява рибар с въдица (Петър), друга — Добрия пастир, трета — Иона, както китът го поглъща. На пода и по стените поклонници от I и II столетие са оставили свои предмети за спомен. Една част от тях са необработени мраморни плочи, друга — оброчни плочки с надписи като «Свети Петре, моли се за нас», или «Петре, бъди ходатай в нашето бедствие». Наоколо лежат монети от Германия, Галия, дунавските страни и славянския Изток, от Британия и алпийските страни, това са очевидно подаяния за гробницата. В една стена, която безспорно е изградена по-късно, изследователите откриват най-после един стълб. Над гроба на апостола върху склона на Ватикановия хълм се е издигал «трофеум». Този стълб трябва да е остатък от него. В деня, когато входът за гробницата на св. Петра бива отново разкрит, стражите заключват портите на църквата «Св. Петър». Пий XII се отправя към подземието, за да разгледа подробно исторически най-значителната находка на християнската археология. Неколкократните критични проверки изключват всяко съмнение в идентичността на тази находка. Всички нейни подробности, както и всички съществени доказателства за датирането й, биват събрани в доклада за находката и включени в мемоара «Esploration sotto la Confessione di San Pietro in Vaticano», който излиза в 1500 екземпляра. И едва след като най-видните специалисти в целия свят бяха проверили това описание, то стана известно и на обществото. В мемоара на Ватикана за гроба на св. Петра не се споменава за една урна от печена глина. Тя беше намерена в гробницата и съхранява останки от човешки кости, а именно — една бедрена кост и един пищял. Освен това урната съдържа и множество малки парченца от пурпурен плат. А в каменната стена стои скрито едно хранилище без капак, в което урната приляга точно и което очевидно е служило като нейно скривалище, за да я пази от посегателство в случай на опасност. И така благочестивото предание, отнасяно често пъти в царството на християнската легенда, намери в Рим своето историческо потвърждение. 3 глава: Разрушението на ИерусалимБунт — Иудейска война — Битки в Галилея — Главнокомандуващият Tит — 80 000 римляни настъпват — Заповед за атака — Парад пред портите — 500 разпъвания на кръст дневно — Земен насип обгражда Иерусалим — Призракът на глада — Крепостта Антония пада — Храмът в пламъци — Градът бива разрушен — Тържествено шествие в Рим И КОГАТО НЯКОИ ГОВОРЕХА ЗА ХРАМА / ЧЕ БИЛ УКРАСЕН С ХУБАВИ КАМЪНИ И СКЪПОЦЕННОСТИ / ТОЙ РЕЧЕ / ЩЕ ДОЙДЕ ВРЕМЕ/ КОГАТО ОТ ВСИЧКО ТОВА/ КОЕТО ВИЖДАТЕ/ НЯМА ДА ОСТАНЕ КАМЪК ВЪРХУ КАМЪК/ КОЙТО ДА НЕ БЪДЕ СРИНАТ/ А КОГАТО ВИДИТЕ ИЕРУСАЛИМ, ОБСАДЕН ОТ ВОЙСКА/ ТОГАВА ЗНАЙТЕ/ ЧЕ Е НАБЛИЖИЛО ОПУСТОШАВАНЕТО МУ/ ЗАЩОТО ЩЕ НАСТЪПИ ГОЛЯМА НЕВОЛЯ НА ЗЕМЯТА/ И ГНЯВ ВЪРХУ ТОЗИ НАРОД/ И ТЕ ЩЕ ПАДНАТ ПОД ОСТРИЕТО НА МЕЧА/ И ЩЕ БЪДАТ ОТКАРАНИ В ПЛЕН ПО ВСИЧКИ НАРОДИ/ А ИЕРУСАЛИМ ЩЕ БЪДЕ ПОТЪПКАН ОТ ЕЗИЧНИЦИТЕ. (Лук. 21:5, 6, 20, 23, 24) След най-трудна и компетентна работа лопатата и будният ум на археолозите изтръгнаха от праха на миналото, дебел често пъти много метри, безбройни резиденции и царски замъци, градове, дворци и храмове — архитектурни произведения, чиито основи са били положени в първото, второто или дори в третото хилядолетие преди Христа. Но градът Иерусалим и неговият храм, които имат неоценимо значение за потомството, останаха извън усилията на изследователите; те са изличени завинаги от тази земя. Защото в «дни(те) на отмъщение» (Лук. 21:22), след един къс човешки живот подир кръстната смърт на Иисуса, тях ги сполетя съдбата, която Христос им беше предсказал. Древният Израил, върху чиято история словото и делата на Иисуса не оказаха повече влияние, и църковната община Иерусалим, която осъди Иисуса и стана причина да бъде разпънат, бяха унищожени от една стихия, която остава почти безпримерна в историята — Иудейската война от 66 до 70 година след Христа. Все по-високо се издигат гласовете против омразния Рим. В партията на «фанатиците», на «поборниците» се събират усърдни защитници и бунтовници, които непрестанно искат премахването на чуждото владичество. Всеки от тях носи кама, скрита под дрехата си. Техните самоволни действия безпокоят страната. Безотговорните вмешателства на римските прокуратори допринасят за изостряне на положението; към радикалите се стичат все повече привърженици. Растящото негодувание избухва в бунт през май 66 година; когато прокураторът Флор изисква 17 таланта от съкровищницата на храма. Римският гарнизон бива унищожен и Иерусалим попада в ръцете на въстаниците. Незабавно последвалата забрана на ежедневните жертвоприношения в полза на императора означава ясен призив за борба срещу световната мощ на Рим. Джуджето Иерусалим хвърля предизвикателно враждебната ръкавица пред нозете на Римската империя! Това е сигналът за цялата страна; навсякъде избухват размирици. Флор не е вече господар на положението. Управителят на провинцията Сирия Ц. Цестиос Галус бърза на помощ с един легион и многобройни помощни войски, но бива принуден да се изтегли назад с тежки загуби Бунтовниците владеят страната. Те са уверени, че Рим ще се притече с всички сили за противоудар и затова с най-голяма бързина укрепяват градовете, подобряват старите защитни зидове, назначават военачалници. Йосиф, по-сетнешният историк Йосиф Флавий, бива назначен за главнокомандуващ в Галилея. С главното командуване от римска страна император Нерон удостоява блестящо способния военачалник Тит Флавий Веспасиан, който бе се проявил така славно при завладяването на Британия. Придружен от своя син Тит, той нахлува в Галилея от север с три легиона от най-храбрата армия и многобройни помощни войски. Селищата край Генисаретското езеро, където преди няколко десетилетия Иисус проповядваше на рибарите, виждат първата кървава сеч. До октомври 67 година цяла Галилея е прегазена. Сред тълпата от пленници марширува и Йосиф, главнокомандуващият. Той бива окован във вериги и оттогава, доведен в главната квартира по заповед на Веспасиан, преживява Иудейската война в лагера на противника. 6000 евреи тръгват като роби за строежа на канала към Коринт. През следната пролет покоряването на бунтовниците в Иудея продължава успешно. Но посред битките изтрещява едно съобщение, което причинява временен застой на похода — Нерон е умрял чрез самоубийство! В Рим избухва гражданска война. Веспасиан изчаква развитието на събитията. Трима незначителни императори загубват господството и живота си един след друг. Най-после легионите се отправят на изток; една година след смъртта на Нерона в Египет, Сирия и Палестина, навсякъде в Ориента, прогърмява викът «Да живее Цезар!». Веспасиан става господар над Римската империя. От Кесария на Палестинското крайбрежие, където го настига вестта, той се отправя незабавно към Рим, предоставяйки на своя син Тит последното действие на Иудейската война. Малко преди пролетното пълнолуние през 70 година Тит стои пред Иерусалим с грамадна войскова сила. По всички шосета и пътища се движат към града отряди, каквито Иудея никога още не е виждала. В редиците на 5, 10, 12 и 15–и легион, придружени от кавалерия, пионерни и други помощни войски, настъпват около 80 000 души! Свещеният град гъмжи от хора; там са се стекли богомолци от близо и далеч, за да отпразнуват празника на Пасхата. Между крайните елементи сред фанатиците и партията на умерените избухват спорове през време на благочестивите молитви; и на пътя остават ранени и мъртви. Между това римляните се установяват на лагер в околността. Поканата за предаване бива отблъсната с ироничен смях. Тит отговаря със заповед за атака. Римската артилерия — «scorbione», скорострелни оръдия, и «ballistae», каменохвъргачки — се прицелва. Всяко от тези мощни бойни средства хвърля камъни, тежки 50 килограма, на далечина 185 метра! От северната страна пионерите атакуват ахилесовата пета на крепостта. От южната, източната и западната страна стръмни склонове отбраняват крепостта. Затова и северната страна е укрепена извънредно силно с три реда дебели зидове. Грамадни лостове и стеноломи започват шумно и заплашително своето разрушително дело откъм основите. Едва когато тежките изстреляни камъни затрещяват непрекъснато из града, когато тъпият шум на стеноломите започва денонощно да ехти, едва тогава братският спор в крепостта бива прекратен. Съперниците сключват мир. Измежду водачите на партията Симон бар Гиора, Умереният, поема защитата на северния фронт, а Иоан от Гишала, Фанатикът — защитата на храмовия участък и на Антония. В началото на май обсадните машини успяват за две седмици да пробият една зееща дупка в най-северния зид. След още пет дни римляните се промъкват и през втория зид. Едно разрушително контранападение възвръща на обсадените владението върху тоя зид. Минават дни, докато римляните успеят наново да го спечелят. По този начин северното предградие попада напълно в римски ръце. Убеден, че Иерусалим, с оглед на това положение, ще се предаде, Тит преустановява атаката. Величествената картина на един голям парад, устроен от неговите войски под непосредствените погледи на обсадените, трябва да ги призове към опомняне и вразумяване. Римляните събличат бойните си дрехи и придават особен блясък на своите парадни униформи. Легионерите обличат ризниците си и броните си, налагат шлемовете. Кавалеристите разхубавяват своите коне с богато украсени покривки на седлата; и под ясните звуци на тръбите дефилират край Тит десетки хиляди бойци, които получават пред очите на обсадените заплата и богато продоволствие. В продължение на четири дни от ранно утро до слънчев залез отекват бойните стъпки на победоносните римски отряди. Напразно! Притиснати един до друг върху стария насип, върху северната страна на храма, върху всеки покрив, хората излъчват несъкрушима враждебност. Безполезна демонстрация — обсадените не мислят за предаване! Тит прави последен опит, за да ги склони. Той изпраща техния пленен съотечественик Йосиф Флавий, еврейския главнокомандуващ от Галилея, под стените на крепостта. Гласът на Йосиф отеква ясно нагоре: «О, коравосърдечни хора, хвърлете вашите оръжия, имайте милост към вашата страна, която е застрашена от гибел! Огледайте се около себе си и вижте красотата на това, което искате да погубите. Какъв град! Какъв храм! Какви дарове от безбройни народи! Кой ще се осмели да хвърли всичко това в пламъците на пожара? Нима между вас има някой, който би могъл да пожелае, щото всичко това да не съществува повече? Какво по-скъпоценно нещо би могло да има за съхраняване? — О, жестокосърдечни създания, по-безчувствени от камък!» С трогателни думи Йосиф им припомня за великите постижения на миналото, за отците, за историята, за призванието на Израил. Напразно — неговите напомняния и молби срещат глухи уши. Битката започва отново пред втория зид и се насочва към крепостта Антония. През улиците на предградието фронтът се приближава към участъка на храмовете и горната част на града. Пионери строят нападателни площадки, помощни войски влачат отвсякъде дърветата, потребни за това. Римляните атакуват с всички изпитани средства на обсадната техника. Подготвителните работи търпят постоянно чувствителни загуби поради настойчивите опити за смущение от страна на обсадените. Независимо от техните диви пристъпи те хвърлят често в пламъци и дървените съоръжения веднага след приготвянето им. След настъпването на тъмнината около римския лагер цари гъмжило от фигури, които се измъкват от крепостта през малки дупки, подземни ходове и над стените. Тит заповядва наказателни мерки спрямо блуждаещите наоколо хора, полумъртви от глад, и дезертьори. Който бъде хванат навън — дезертьор, човек, скитащ наоколо или търсещ храна — следва да бъде разпънат на кръст. Всеки ден наемните войници приковават петстотин души на гредите непосредствено пред града. Постепенно около хълмистите склонове израства цяла гора от кръстове, ала най-после недостигът от дървета налага да се прекрати тази ужасна дейност. Едно след друго дърветата стават жертва на разпъването, обсадните площадки, стълбите за нападение и лагерните огньове. Римляните нахлуха в една цветуща област. Но сега са изчезнали лозята, зеленчуковите градини, изобилието от смокинови и маслинови дървета. Дори Елеонската гора не предлага вече никаква сянка. Над безутешно голата местност се носи непоносима миризма. Хвърляни от обсадените през стените на крепостта, труповете на хора, умрели от глад, и на убити войници се трупат на хиляди пред тези стени. Кой би бил в състояние вече да ги погребе според стария обичай? «Нито един чужденец, който познава старата Иудея с пленително хубавите предградия на нейната столица и който види сега това опустошение — се оплаква историкът Йосиф — не би могъл да задържи сълзите и риданията си пред тази ужасна промяна. Защото войната превърна цялата красота в пустиня. И никой, комуто тези места бяха познати от по-рано и който би ги видял неочаквано сега, не би могъл изобщо да ги познае.» За да затвори града херметически, Тит заповядва изграждането на една обиколна стена (circumvallatio). Чрез денонощна работа около Иерусалим се издига в широка дъга един могъщ, висок вал от земя, подсилен чрез 13 укрепени пунктове и пазен от гъста верига постове. Ако досега са могли още да бъдат доставяни в града припаси и хранителни средства нощно време и по тайни пътища през тунели или окопи, тази обиколна стена прекратява и последната оскъдна възможност. Призракът на глада е впил ноктите си в този град, препълнен от поклонници, и смъртта жъне изобилна реколта. Стремежът към нещо за ядене, каквото и да бъде то, не признава вече никакви пречки; той убива всяко човешко чувство. «Все по-силно вилнеещият глад унищожаваше цели семейства сред народа. Терасите бяха изпълнени от примрели деца и жени, по улиците имаше купчини от мъртви старци. Деца и млади хора, издути като фантоми, блуждаеха наоколо и се строполяваха на земята. Хората бяха толкова изтощени, че не можеха да погребат никого вече, а просто падаха върху своите покойници при погребението им. Трагедията беше неизразима. Щом само някъде се появеше дори сянката на нещо за ядене, започваше веднага борба за него и най-добрите приятели се нахвърляха един срещу друг за тази плячка, изтръгваха си един от друг най-жалките й остатъци. Никой още не искаше да повярва, че умиращите нямат при себе си никакви хранителни средства. Разбойниците се вмъкваха при агонизиращите и претърсваха техните дрехи. Тези разбойници се лутаха, блуждаещи и замаяни като побеснели кучета, и тропаха по вратите на къщите като пияници. В отчаянието си те се втурваха често по два или три пъти на ден в една и съща къща. Гладът им беше толкова непоносим, че ги принуждаваше да дъвчат всичко. Те събираха неща, които дори и най-невзискателните животни не биха докоснали, а камо ли да ги приемат в устата си. Отдавна вече те бяха свършили с коланите и обущата си, бяха разпрали дори кожата от своите елечета и започнали да я дъвчат. Старото сено даже стана храна за мнозина, а имаше и такива, които събираха сламки и продаваха нищожно количество от тях за четири атийски драхми. — Но защо описвам тези срамни и недостойни дела, към които гладът подтикна хората, като ги принуди да ядат такива недопустими неща?» запитва Йосиф Флавий в своето съчинение за Иудейската война. «Защото аз разказвам за едно събитие, за каквото не разправя никоя история както сред гърците, така и сред варварите. За него е ужасно да се говори и непонятно е то, когато човек го слуша. Наистина аз бих пропуснал с удоволствие тази наша беда, за да избегна славата, че съм разказвал нещо, което ще окаже такова унизително въздействие върху потомството. Но в моето време имаше премного очевидци на това ужасно събитие. И освен това моята страна би имала малко основание да ми бъде признателна, ако бих премълчал за нещастието, което тя е преживяла в онова време.» Йосиф, чието собствено семейство е страдало заедно с обсадените, не е отстъпил дори пред описанието на следното безчовечно произшествие, което доказва, че ужасният глад е започнал да помрачава и разума на обсадените. Фанатици бродят из улиците и търсят храна. От една къща идва миризма на печено. Мъжете се втурват веднага вътре и застават срещу една жена. Това е Мария, дъщеря на благородническото семейство Бет-Езоб от Източна Йордания, един необикновено богат дом. Тя е дошла като поклонница в Иерусалим за празника на Пасхата. Фанатиците я заплашват със смърт, ако не им предаде печеното. Уплашена, жената подава исканото на мъжете. И те, поразени, виждат едно полуизядено бозайниче — собственото дете на Мария! За това узнава скоро не само целият град, а новината се промъква през стените и стига в римския лагер. Тит се заклева да покрие това позорно деяние с развалините на целия град. Мнозина се изтръгват от гладната смърт под закрилата на мрака, но попадат в ръцете на една все така ужасна съдба. Сред помощните войски на римляните се е пръснал слухът, че бежанците от крепостта носели със себе си винаги злато и скъпоценни камъни, които се надявали да запазят от чуждо посегателство, като ги гълтали. И щом войските хванели такива нещастници, те ги убивали и тласкани от ненаситната жажда за плячка, разпорвали корема им. По този начин само за една-единствена нощ били погубени две хиляди души. Тит беснее от гняв. Без никаква милост той заповядва на своята кавалерия жестоко да накаже едно поделение от помощните му войски. За това престъпление с една наредба се определя смъртно наказание. Но това не помага много; клането продължава тайно. Между това стеноломите бият денонощно предградието на Иерусалим. Приготвени са нови нападателни площадки. Тит настоява да се бърза. Той иска да сложи, колкото е възможно по-скоро, край на този ужасен кошмар. В началото на юли неговите войници щурмуват Антония. Крепостта, на чиято «висока каменна настилка» Иисус от Назарет посрещна смъртната си присъда, бива срината до основи. Нейните стени граничеха със северния вал на храма. Сега иде редът на храмовия комплекс, този могъщ, най-силно укрепен строеж с галерии, балюстради и преддверия. Върховният военачалник устройва съвещание с офицерите си. Мнозина от тях се изказват за третирането на храма като крепост. Тит е против това. Той иска да запази по възможност прочутата светиня, позната в цялата Римска империя. Чрез херолди той приканва за последен път към предаване без бой. Но отговорът е пак отказ. Едва тогава Тит насочва бойните действия срещу свещения участък. Градушка от тежки камъни и непрестанен дъжд от стрели обсипват дворовете. Иудеите се сражават яростно и не отстъпват. Те разчитат на това, че Иехова ще им се притече на помощ в последния момент и ще запази своята светиня. Много пъти легионерите достигат укреплението чрез нарочни стълби. Но те винаги биват отблъснати. Стеноломите и пробивните машини са безсилни срещу тези стени. Невъзможно е да се разрушат грамадните четириъгълни камъни, наредени при управлението на Ирода. За да постигне влизането в храма, Тит нарежда да запалят дървените му порти. Но щом ги вижда пламнали, той дава заповед за гасене и за отваряне на път за атака от легионерите. Нареждането на Тит за пристъпа гласи «запазване на светинята». Но през нощта огънят се е промъкнал до колонната зала и римляните срещат големи трудности за изгасяването на пожара. Обсадените използват този благоприятен момент за един ожесточен противоудар. Но легионерите отблъсват иудеите с неумолима сеч, нахлуват след тях, преследват ги из дворовете. В дивата суматоха войниците запалват светинята. Възбуден и обезумял, «един от войниците, без да чака заповед и без да се ужаси от постъпката си, или по-скоро тласкан от някаква демонична сила, грабна една горяща факла и повдигнат нагоре от някакъв свой другар, хвърли факлата през Златния прозорец, който водеше към помещенията, разположени до Светая Светих.» Тези помещения са облицовани със старо дърво и съдържат, заедно с леснозапалимите материали за жертвоприношенията, и съдове със свещено масло. Там жарта от горящата факла намира моментално богата храна. Тит вижда как пламъкът извива езици и се опитва да спре разпространението на огъня. «Тогава Цезар(130) даде заповед да се изгаси огънят, като завика на войниците, които се биеха, с висок глас и като им даде знак с дясната си ръка. Но те не го чуха какво казваше, макар че той викаше така високо... И когато Цезар не беше в състояние да обуздае силния гняв на войниците, а пламъците се разгаряха все повече и повече, той влезе в светия олтар на храма заедно със своите командири и огледа олтара, както и всичко, което се намираше в него... Но понеже пламъците не бяха още стигнали до вътрешните помещения, а довършваха помещенията около свещения дом, и Тит съобрази, както и в действителност беше, че самият дом би могъл още да бъде спасен, той побърза и се помъчи да склони войниците към гасене, като даде заповед на Либералий, стотника, и на един от неговите телохранители да бият с тояги войниците, които се противяха, и да ги изпращат в техните бойни редици. Но колкото голямо беше възхищението им от цезаря и страхът от това, което той им бе забранил, толкова голяма беше и тяхната омраза към иудеите и жаждата им да се бият с тях. Освен това мнозина бяха тласкани от надеждата за грабеж. Те си мислеха, че всички тези помещения са пълни вътре със злато, като виждаха, че всичко около тях е направено от чисто злато... И така свещеният дом изгоря без съгласието на цезаря.» През август на 70–та година римски легионери издигат бойните си знаци в свещения участък на иудеите и принасят жертва пред тях. Но макар че половината от Иерусалим е в ръцете на врага, макар че стълбове дим — като злополучно знамение — се издигат мрачно от горящия храм, фанатиците не се предават. Иоан от Гишала се измъква с една по-голяма група от храмовия участък и отива в горната част на града, върху западния хълм. Други избягват в двореца на Ирода със здравите кули. Тит трябва още веднъж да си послужи с пионери, артилерия, пробивни машини, с цялата си блестяща обсадна техника. През септември и тези стени са преодолени, последните укрепления са завладени; съпротивата е сломена окончателно. С убийства и грабежи победителите завладяват града, който им оказа такава упорита и жестока съпротива и който им струваше толкова много кръв и време. «Цезар заповяда да се изравнят със земята целият град и храмът. Той запази само кулите Фазаел, Хипикус и Мариам, както и една част от градската стена на запад. Последните — като лагер за гарнизона, който остана там.» Легионът, който остана за гарнизон на това ужасно място шестдесет дълги години, носеше знака «Лег КСФ», което значеше «Легион Кс. Фретензис». Неговото родно местопребиваване се намираше край «fretum Siciliense» «пътя от Сицилия». Той остави в Иерусалим и около него хиляди и хиляди белези от своето пребиваване. Градинари и селяни все още намират случайно в земята малки изгорели плочки с легионерския номер и знаците гемия и глиган. Човешките загуби на иудеите са неизразимо високи. Според твърденията на Тацит по време на обсадата в града са се намирали 600 000 души. Йосиф Флавий определя броя на пленените, като не се смятат разпънатите на кръст и тези с разпрани кореми, на 97 000 и добавя, че само от една градска порта в продължение на три месеца са били изнесени 115 800 трупа от иудеите. През 71 година Тит излага пред очите на Рим величието на своята победа над Иерусалим чрез едно принудително триумфално шествие, в което между 700 пленени иудеи биват водени от Иоан от Гишала и Симон бар Гиора, оковани във вериги. Сред мощно ликуване биват пренесени и два скъпоценни трофея от чисто злато — Седморъкият светилник и жертвената маса от храма в Иерусалим. Те намират ново местопребиваване в храма на мира в Рим. Върху величествената арка на Тит, построена в спомен на победоносния поход, и днес могат да се видят тези два обредни прибора. Над безнадеждно голата площ от развалини, върху която — под страх от смъртно наказание — не могат да пристъпят нито иудеи, нито привърженици на Христа, император Адриан(131) изгражда една нова римска колония Елиа Капитолина. Видът на чуждото селище върху свещената иудейска земя предизвиква още веднъж открито въстание. Юлий Север, губернатор в Британия, бива изпратен за Иудея, където сломява и последния отчаян опит на иудеите в продължение на три години да възвърнат свободата си. Сега император Адриан нарежда да се построят още две бани, един хиподрум и един голям театър. Най-голямата част от населението на Обетованата земя, която не загина в кървавата Иудейска война от 66 до 70 година и през въстанието на Бар-Кохба от 132 до 135 година, беше продадена в робство: «И те ще паднат под острието на меча и ще бъдат откарани в плен по всички народи.» От годините след седемдесета археолозите не намират в Палестина вече нищо, което би могло още да свидетелствува за Израил, нито един надгробен камък, който да носи иудейски надпис. Синагогите бяха разрушени, а и от Божия дом в тихия Капернаум останаха само развалини. Ръката на една неумолима съдба бе зачеркнала ролята на Израил в партитурата на народите. Но учението на Иисуса, което крепи и свързва народите, отдавна бе започнало неудържимия си победоносен ход в света. жүктеу/скачать 1.66 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|