Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор



жүктеу 5.6 Mb.
бет7/26
Дата20.07.2016
өлшемі5.6 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   26
Глава 13

Неспящият светец

— Моля, позволете ми да отида в Хималаите. Надявам се в ненарушимо усамотение да постигна непрекъснат контакт с Бога.

Аз наистина се обърнах един ден към своя Учител с тези неблагодарни думи. Обзет от една от непредсказуемите илю­зии, които от време на време връхлитат поклонниците, аз усе­щах растяща нетърпимост към задълженията в ашрама и за­нятията в колежа. Слабо смекчаващо вината обстоятелство беше, че отправих предложението си само шест месеца след като бях с Шри Юктешвар. Все още не бях осъзнал напълно колосалния му ръст.

— Много планинци живеят в Хималаите и все пак не при­тежават възприятие за Бога - бавно и просто отговори моят гуру. - По-добре е да търсиш мъдрост от себеосъзнал се чо­век, отколкото от инертна планина.

Пренебрегвайки явния намек на Учителя, че той, а не ня­коя планина е моят гуру, аз повторих молбата си. Шри Юк­тешвар не ме удостои с отговор. Приех мълчанието му за съг­ласие, несигурно тълкувание, което лесно приемаме за свое удобство.

Същата вечер в дома си в Калкута се заех с приготвяне на пътуването. Като завързвах нещата си в одеяло, аз си при­помних един подобен вързоп, тайно изхвърлен от прозорците на мансардата ми няколко години преди това. Чудех се дали и това бягство към Хималаите ще се окаже неудачно. Отнача­ло настроението ми беше приповдигнато, но през нощта сил­но започна да ме мъчи съвестта, че съм напуснал своя гуру.

На следната сутрин аз издирих пандита Бехари, моя про­фесор по санскрит в Шотландския църковен колеж.

— Господине, разказвали сте ми за приятелството си с един велик ученик на Лахири Махасая. Моля ви, дайте ми адреса му.

— Имаш предвид Рам Гопал Музумдар. Наричам го „неспящия светец". Той винаги е буден в едно екстатично състо­яние. Домът му е в Ранбаджпур, недалеч от Таракешвар.

Поблагодарих на пандита и незабавно се отправих с вла­ка за Таракешвар. Надявах се да успокоя лошите си предчувс­твия, като изкопча от „неспящия светец" разрешение да се занимавам със самотни медитации в Хималаите. Бях чувал, че приятелят на Бехари е получил просветление след дълги години практикуване на крия-йога в уединени пещери.

В Таракешвар аз се приближих към известната светиня. Индуистите се отнасят към нея със същото благоговение, ко­ето католиците изпитват към светилището Лурд във Фран­ция. Безброй чудеса на изцеление са се случили в Таракеш­вар, включително и едно с член от моето семейство.

„Седях там в храма една седмица - разказа ми веднъж най-възрастната ми леля. - Спазвайки пълен пост, аз се мо­лех твоят чичо Сарада да бъде излекуван от хроническа бо­лест. На седмия ден в ръцете ми се материализираха някакви билки! Направих отвара от тях и я дадох на чичо ти. Болестта му веднага изчезна и повече не се появи."

Влязох в таракешварското светилище. На олтара нямаше нищо друго освен един кръгъл камък. Неговата периферия, безкрайна и безначална, го прави много подходящ изразител на Безпределното. Космическите абстракции не са чужди и на най-скромния индийски селянин; дори хората от Запада чес­то го обвиняват, че живее с абстракции.

Собственото ми настроение в момента беше толкова не­примиримо, че не усещах никакво желание да се поклоня пред каменния символ. Бог, размишлявах аз, трябва да се търси само вътре в душата.

Напуснах храма, без да превия колене, и бързо се отпра­вих към отдалеченото село Ранбаджпур. Молбата ми за упът­ване към един минувач го накара да потъне в дълго размиш­ление.

— Като стигнете кръстопътя, завийте надясно и вървете все в тази посока - с пророчески глас изрече най-накрая той.

Следвайки напътствието, аз се отправих по бреговете на един канал. Падна мрак; покрайнините на джунглата ожи­вяха с проблясващи светулки и близък вой на чакали. Лун­ната светлина беше твърде бледа, за да ми придаде някаква увереност. Напредвах, препъвайки се, около два часа.

Да живеят звънците на кравите! След като няколко пъ­ти извиках, най-накрая при мен дойде един селянин.

— Търся Рам Гопал Бабу.

— В селото ни не живее такъв човек. - Гласът на мъжа беше враждебен. - Да не си някой фалшив детектив.

Надявайки се да успокоя подозренията на неговия тре­вожен от политика ум, аз затрогващо му обясних затрудне­нието си. Той ме заведе в къщата си и ми предложи гостоп­риемството си.

— Ранбаджпур е далеч оттук - отбеляза той. - На кръс­топътя е трябвало да завиете наляво, не надясно.

Предишният ми осведомител, мислех аз тъжно, явно е ис­тинска заплаха за пътниците. След като вкусно си хапнах неолющен ориз, дхал от леща и къри от картофи със сурови банани, аз се оттеглих в една малка колиба недалеч от двора. В далечината селяните пееха под шумния съпровод на мриданги93 и цимбали. Тази нощ сънят ми беше повърхностен. Аз дълбоко се молех да бъда насочен към усамотения йогин Рам Гопал.

Щом първите лъчи на зората проникнаха през пролуки­те на тъмната ми стая, аз се отправих към Ранбаджпур. Пре­косявайки неравните оризови полета, аз упорито напредвах през стърнищата от бодливи растения и купчините суха гли­на. Случайно срещаните селяни неизменно ме уведомяваха, че целта ми е „само на една кроша" (две мили). След четири часа слънцето победоносно се бе придвижило от хоризонта до зенита, а аз започнах да усещам, че винаги ще бъда на една кроша от Ранбаджпур.

В средата на следобеда светът ми все още се състоеше единствено от безкрайните оризови полета. Почти припадах от жегата, изливаща се от безпощадното небе. Когато към мен с отмерена крачка се приближи един мъж, едва се осме­лих да задам обичайния си въпрос, за да не би да предизви­кам монотонното: „Точно една кроша."

Непознатият спря до мен. Нисък и слаб, той не впечат­ляваше с нищо, като се изключат необикновените му прони­цателни тъмни очи.

— Смятах да напусна Ранбаджпур, но намерението ти беше добро, затова те почаках. - Той поклати пръст пред изуменото ми лице. - Не си ли достатъчно умен да разбе­реш, че не би могъл да ми се изтърсиш без покана? Профе­сор Бехари нямаше право да ти дава адреса ми.

Разбирайки, че в присъствието на този учител да се предста­вя би било просто пилеене на думи, аз стоях мълчаливо, леко оби­ден от този прием. Следващата му реплика беше неочаквана.

— Кажи ми, къде е Бог според тебе?

— Е, Той е вътре в мен и навсякъде. - Несъмнено аз из­глеждах точно толкова объркан, колкото се чувствах.

— Всепроникващ, а? - засмя се светецът. - Тогава защо, млади господине, вчера пропусна да се поклониш пред Безпре­делното в каменния символ на храма в Таракешвар94? Гордост­та ти беше наказана чрез неправилното упътване от пешеходе­ца, който не се тревожеше особено от тънките различия между ляво и дясно. Днес също имаше доста неприятни мигове пора­ди нея!

Аз се съгласих от цялото си сърце, поразен от всевиждащото око, скрито в незабележителното тяло пред мене. Целебна сила се излъчваше от йогина; аз моментално се почувствах ос­вежен сред знойните полета.

— Поклонниците са склонни да мислят, че техният път към Бога е единственият - каза той. - Йога, чрез която божествено­то се открива вътре в нас, е несъмнено най-висшият път: така ни учеше Лахири Махасая. Но като осъзнаем Господ вътре в себе си, скоро започваме да Го възприемаме и навън. Светили­щата в Таракешвар и навсякъде другаде справедливо се тачат като мощни центрове на духовна сила.

Строгостта на светеца изчезна; погледът му стана съчувст­ващ и мек. Той ме потупа по рамото.

— Млади йогине, виждам, че си избягал от учителя си. Той има всичко, от което се нуждаеш; трябва да се върнеш при не­го. Планините не могат да бъдат твой гуру. - Рам Гопал повта­ряше същата мисъл, която бе изразил и Шри Юктешвар при последната ни среща.

— Учителите не се подчиняват на космическа принуда, ог­раничаваща местата, в които могат да пребивават. - Събесед­никът ми ме гледаше насмешливо. - Хималаите в Индия и Ти­бет нямат монопол върху светците. Това, което човек не се ста­рае да намери вътре в себе си, няма да му се открие, като пре­мества тялото си насам-натам. Щом посветеният на Бога е го­тов да отиде дори накрай света за духовно просветление, него­вият гуру се появява наблизо.

Мълчаливо се съгласих, припомняйки си своята молитва в ашрама в Бенарес, след която срещнах Шри Юктешвар на мно­голюдната уличка.

— Разполагаш ли с малка стаичка, където можеш да затво­риш вратата и да бъдеш сам?

— Да. - Помислих, че този светец скача от общото към частното със зашеметяваща бързина.

— Това е твоята пещера. - Йогинът ме дари с просветляващ поглед, който никога няма да забравя. - Това е твоята свещена планина. Ето там ще намериш Божието царство.

Простите му думи за един миг пропъдиха преследващата ме цял живот мания да отида в Хималаите. Сред горещите ори­зови полета аз се пробудих от мечтите за вечните снегове.

— Млади господине, божествената ти жажда е похвална. Изпитвам силна любов към тебе. - Рам Гопал взе ръката ми и ме поведе към едно старинно селце. Кирпичените къщи бяха покрити с кокосови листа и украсени с грубо изработени пор­тали.

Светецът ме сложи да седна на сенчеста бамбукова пло­щадка в своя малък дом. След като ми даде подсладен лимо­нов сок и парче твърд небетшекер, той влезе във вътрешния двор и зае поза лотос. След около четири часа аз отворих меди­тиращите си очи и видях, че залятата от лунна светлина фигу­ра на йогина е все още неподвижна. Докато сурово напомнях на стомаха си, че човек не живее само от хляба, Рам Гопал се приближи към мене.

— Виждам, че си прегладнял; яденето скоро ще бъде готово. В глинената печка сред двора беше запален огън. Не след дълго бяха сервирани ориз и дхал върху бананови листа. Сто­панинът ми любезно отказа помощта ми при готвенето. „Гос­тенинът е Бог", тази индийска пословица от незапомнени времена е вдъхвала благоговейно уважение. В по-късните си пъ­тувания по света бях очарован да видя, че подобно уважение към посетителите се проявява в селските райони на множество страни. Градските обитатели разбират, че острието на гос­топриемството им се притъпява от свръхизобилието от не­познати лица.

Тържищата от хора ми се струваха смътни и далечни, до­като седях с кръстосани крака край йогина в усамотението на малкото селце сред джунглата. Стаята, заляна от мека светли­на, изглеждаше тайнствена. Рам Гопал ми подреди на пода ня­колко скъсани одеяла за постеля, а сам седна на една сламена рогозка. Завладян от неговия духовен магнетизъм, аз се осме­лих да помоля:

— Господине, защо не ми дадете самадхи?

— Скъпи мой, бих се радвал да ти предам божествения кон­такт, но не аз трябва да го направя. - Светецът ме гледаше с полупритворени очи. - Твоят учител скоро ще те дари с това преживяване. Тялото ти все още не е настроено както трябва. Както малката лампичка не може да издържи прекалено елек­трическо напрежение, така и твоите нерви не са готови за кос­мическия ток. Ако ти дам веднага безпределния екстаз, ще из­гориш така, сякаш всяка твоя клетка е в пламъци.

Ти искаш да получиш просветление от мене - продължи замислено йогинът, - а аз се чудя - толкова незначителен, ка­къвто съм, и с малкото медитация, която съм направил - дали съм успял да зарадвам Бога и каква стойност ще имам в Него­вите очи в крайна сметка.

— Господине, нима предано не сте търсили Бога дълго време?

— Не съм направил много. Бехари навярно ти е разказал нещо за живота ми. Двадесет години аз обитавах една скрита пещера, медитирайки по осемнадесет часа на ден. След това се преместих в по-недостъпна пещера и останах там двадесет и пет години, влизайки в йогическо единение по двадесет часа на ден. Не се нуждаех от спане, защото винаги бях с Бога. Тяло­то ми си почиваше повече в съвършения покой на свръхсъзна­нието, отколкото би могло в частичното спокойствие на обик­новеното подсъзнателно състояние.

По време на спане мускулите си почиват, но сърцето, белите дробове и кръвоносната система работят непрекъснато. При свръхсъзнанието вътрешните органи остават в състояние на временно преустановена жизненост, зареждана от космичес­ката енергия. По такъв начин аз от години намирам съня за ненужен. Ще дойде време, когато и ти ще можеш да минаваш без сън.

— Боже мой, медитирали сте толкова дълго и все пак не сте сигурен в благосклонността на Господа! - Аз го гледах изу­мен. - Какво остава тогава за нас, бедните смъртни?

— Е, нима не виждаш, скъпо момче, че Бог е Самата Веч­ност? Да предполагаш, че човек може напълно да Го познае след четиридесет и пет години медитация, е доста абсурдно очак­ване. Бабаджи ни уверяваше обаче, че дори и малко медитация спасява човек от ужасния страх от смъртта и състоянието след нея. Недей да прикрепваш духовния си идеал върху малка пла­нина, а го насочи към звездата на безусловното божествено постижение. Ако се трудиш усилено, ще отидеш там.

Увлечен от тази перспектива, аз го помолих за още просветляващи думи. Той ми разказа чудната история за своята първа среща с гуруто на Лахири Махасая, Бабаджи. Към полу­нощ Рам Гопал изпадна в мълчание, а аз легнах върху одеяла­та. Затваряйки очи, видях проблясъци на мълния; обширното пространство вътре в мене беше зала от разтопена светлина. Отворих очи и видях същото ослепително сияние. Стаята беше станала част от безкрайния свод, който бях наблюдавал с вътрешното си зрение.

— Защо не спиш?

— Господине, как мога да спя при наличието на мълнии, святкащи и при отворени, и при затворени очи?

— Благословен си да имаш това преживяване; духовното излъчване не се вижда лесно. - Светецът добави няколко мили думи.

На зазоряване Рам Гопал ми даде небетшекер и каза, че трябва да тръгвам. Усещах такова нежелание да се сбогувам с него, че сълзи потекоха по бузите ми.

— Няма да те оставя да си тръгнеш с празни ръце. - Йогинът говореше нежно. - Ще направя нещо за тебе.

Той се усмихна и ме погледна втренчено. Аз стоях на земя­та като вкоренен, покоят се устреми като мощен поток през шлюзите на очите ми. За един миг бях излекуван от болка в гърба, която ме безпокоеше периодично в продължение на го­дини. Обновен, изкъпан в океан от светла радост, аз повече не плачех. След като докоснах нозете на светеца, аз навлязох в джунглата, проправяйки си път през тропическата й непрохо­димост, докато стигнах Таракешвар.

Там повторно се отправих на поклонение в известното све­тилище и се проснах пред олтара. Кръглият камък се разширя­ваше пред вътрешния ми взор, докато не се превърна в косми­чески сфери: кръг след кръг, пояс след пояс, целият изпълнен с божественост.

Един час по-късно щастливо потеглих за Калкута. Пъте­шествието ми завърши не във величествените планини, а в хималайското присъствие на моя Учител.


Глава 14

Преживяване на космическо съзнание

— Ето ме и мен, гуруджи. - Стеснението ми говореше по-красноречиво от мене.

— Да отидем в кухнята и да намерим нещо за ядене. - Шри Юктешвар се държеше толкова естествено, сякаш се бяхме разделили преди няколко часа, а не преди дни.

— Учителю, навярно съм ви разочаровал, като внезапно оставих всичките си задължения тук; сигурно сте ми сърдит.

— Не, разбира се, че не! Гневът възниква само от неиз­пълнени желания. Аз не очаквам нищо от другите, така че техните действия не могат да противостоят на моите жела­ния. Не бих те използвал за свои собствени цели; щастлив съм само от твоето собствено истинско щастие.

— Господине, за божествената любов се говори неясно, но аз за пръв път виждам конкретен пример за нея в ангел­ския ви облик! В обикновения свят дори един баща не би простил на сина си, ако той изостави семейната работа без предупреждение. А вие не показвате и най-малко раздразне­ние, въпреки че навярно сте били поставен в голямо затруд­нение от многото несвършени работи, които оставих.

Ние се гледахме един друг в очите, където светеха сълзи. Блажена вълна ме погълна; съзнавах, че Господ, под форма­та на моя гуру, е разширил малките пламъци в сърцето ми до необятния обхват на космическата любов.

Една сутрин, няколко дни по-късно, аз се отправих в праз­ната всекидневна. Смятах да медитирам, но похвалното ми намерение не бе споделено от непокорните ми мисли. Те се пръскаха като птици пред ловец.

— Мукунда! - Гласът на Шри Юктешвар звучеше от един отдалечен вътрешен балкон.

Чувствах се също толкова непокорен като мислите си. „Учителят винаги настоява да медитирам - роптаех аз. - Не трябва да ме прекъсва, като знае защо съм дошъл в тази стая."

Той ме извика отново; аз продължих упорито да мълча. На третия път в тона му имаше упрек.

— Господине, аз медитирам - извиках аз, протестирайки.

— Знам те как медитираш - извика моят гуру. - Умът ти е разхвърлян като листа при буря! Ела тук при мене.

Поставен на място и разобличен, аз унило се отправих към него.

— Бедно момче, планините не можаха да ти дадат каквото искаше. - Учителят говореше ласкаво, успокояващо. Спокойни­ят му поглед беше непроницаем. - Желанието на сърцето ти ще се изпълни.

Шри Юктешвар рядко говореше с недомлъвки; бях озада­чен. Той леко ме удари по гърдите над сърцето.

Тялото ми се закова неподвижно; дъхът ми беше изтеглен от дробовете, сякаш с някакъв огромен магнит. Душата и умът изведнъж загубиха физическите си граници и бликнаха навън като пронизителна течна светлина от всяка моя пора. Плътта ми беше сякаш мъртва и все пак аз интензивно осъзнавах, че никога преди това не съм бил истински жив. Чувството ми за идентичност вече не беше тясно ограничено в тялото, а обхва­щаше околните атоми. Хората по далечните улици сякаш неж­но се движеха по собствената ми отдалечена периферия. Коре­ните на растенията и дърветата се виждаха през матовата проз­рачност на почвата; аз различавах вътрешното движение на техния сок.

Цялата околност лежеше открита пред мене. Обикновено­то ми фронтално виждане се смени с обширен сферичен пог­лед, възприемащ всичко едновременно. С тила си аз виждах хо­рата, разхождащи се далеч по улица „Рай Гхат", забелязах също и една бяла крава, която спокойно се приближаваше. Когато тя достигна пространството пред отворените врати на ашрама, я наблюдавах с двете си физически очи. Когато отмина зад тух­лената стена, аз все още ясно я виждах.

Всички предмети, намиращи се в обхвата на панорамния ми поглед, трептяха и вибрираха като на бърз филм. Моето тяло, тялото на Учителя, дворът, мебелите и подът, дърветата и слънчевата светлина от време на време силно се разбърк­ваха, докато не се слееха в едно фосфоресциращо море; как­то захарните кристали, пуснати в чаша вода, се разтварят, след като се раздрусат. Обединяващата светлина се сменя­ше с материализация на форми: метаморфоза, разкриваща закона за причина и следствие в творението.

Океан от щастие нахлу по спокойните безкрайни брего­ве на душата ми. Духът на Бога, осъзнавах аз, е неизчерпа­емо Блаженство; тялото Му е неизброими сплитъци светли­на. Разрастващото се величаво сияние в мен започна да обх­ваща градове, континенти, земята, слънчевата и звездните системи, разредените мъглявини и носещите се вселени. Це­лият космос, нежно фосфоресциращ като град, гледан отда­леч през нощта, блещукаше в безбрежността на моето същество. Рязко очертаните контури на земното кълбо леко бледнееха по най-отдалечените краища, където можех да видя меко, никога ненамаляващо сияние. То беше неописуемо фино; планетарните картини бяха образувани от по-гъста светлина.

Божественото разпръскване на лъчи, леещи се от Вечния Извор, припламвайки в галактиките, се видоизменяше в неиз­разимо прекрасни аури. Отново и отново виждах как съзидаващите светлинни снопове се сгъстяват в съзвездия, а след това се разпадат на ивици прозрачен пламък. С ритмично възвръ­щане секстилиони светове преминаваха в прозирен блясък; огъ­нят ставаше небесна твърд.

Осъзнах центъра на висините като точка на интуитивно възприятие в сърцето си. Лъчезарно сияние извираше от моето ядро до всяка част от вселенската структура. Блажената амрита, нектарът на безсмъртието, пулсираше в мене като живач­на течност. Чувах съзидаващия глас на Бога, звучащ като Аум95, вибрацията на Космическия Двигател.

Внезапно дъхът се върна в дробовете ми. С почти непоно­симо разочарование осъзнах, че безкрайната необхватност е за­губена. Отново бях затворен в унизителната клетка на тялото, която не беше лесно приспособима за Духа. Като заблудено дете аз бях избягал от своя дом - макрокосмоса, и се бях заключил в тесния микрокосмос.

Моят гуру стоеше неподвижен пред мене. Аз понечих да падна в светите му нозе в благодарност за преживяването на космическо съзнание, което дълго и страстно бях търсил. Той ме повдигна и заговори спокойно и просто:

— Не трябва да се опияняваш от екстаз. Чака те още мно­го работа в света. Ела да пометем балкона, а после ще се раз­ходим край Ганг.

Отидох да взема метлата. Учителя, знаех аз, ме учи на тайната на балансирания живот. Душата трябва да се простира над космогоничните бездни, докато тялото извършва ежеднев­ните си задължения. Когато по-късно се отправихме на раз­ходка, все още бях обхванат от неизразим възторг. Виждах те­лата ни като две астрални картини, движещи се по улицата покрай реката, чиято същност бе безусловна светлина.

— Именно Духът на Бога активно поддържа всяка форма и всяка сила във вселената и все пак Той е трансцендентен и отдалечен в блажената несътворена пустота отвъд световете на вибрационните явления96 - обясни Учителят. - Светците, които постигат божественост, докато са в земна плът, позна­ват подобно двойнствено съществуване. Съзнателно изпъл­нявайки тук земните си задължения, те в същото време оста­ват потопени във вътрешно блаженство. Господ е създал всич­ки хора от безграничната радост на собственото Си същест­во. Макар че мъчително са притиснати от тялото, Бог очак­ва душите, сътворени по негов образ, в крайна сметка да се въздигнат над всички идентификации на сетивата и отново да се слеят с Него.

Космическото видение остави много постоянни уроци. Ежедневно уталожвайки потока на мислите си, аз можех да се освободя от илюзорното убеждение, че тялото ми е купчина плът и кости, прекосяваща твърдата почва на материята. Дишането и неспокойният ум, разбрах аз, са като бури, надигащи от оке­ана на светлината вълните на материалните форми - земя, не­бе, хора, животни, птици, дървета. Безпределното не може да бъде възприето като Единна Светлина, ако не се успокоят тези бури. Винаги, когато умирявах тези две природни стихии, аз съзерцавах многобройните вълни на творението, слети в едно блестящо море точно както вълните на океана, щом бурите стих­нат, безметежно се разтварят в единство.

Учителят дарява божественото преживяване на космичес­ко съзнание, когато неговият ученик посредством медитация е засилил ума си до степен, когато обширните перспективи няма да го смажат. Преживяването никога не може да бъде дадено просто при интелектуална готовност и умствена възприемчивост на човека. Само достатъчното разширяване чрез йогическа практика и набожна бхакти е в състояние да подготви ума за възприемане на освобождаващия шок на вездесъщието. То ид­ва с естествена неизбежност за преданите поклонници. Тяхно­то ненаситно желание започва да притегля Бога с непреодоли­ма сила. Господ, Космическата форма, се притегля от магне­тичния плам на търсещия в обхвата на неговото съзнание.

По-късно аз написах поемата Самадхи, стараейки се да предам величието на космическото състояние:

Изчезнаха воалите от светлина и мрак,

Стопиха се мъглите на скръбта,

Разсея се зората на нетрайна радост.

разпръсна се мъгливият мираж на чувствата.

Умряха любов - омраза, здраве - болест, смърт - живот:

лъжливи сенки на екрана на двойнствеността.

Вълни от смях, потоци от сарказъм, езера от скръб

се сливат в океана на блаженството

и бурята на мая се смирява

с магическата пръчка на прозрението.

Вселената - забравен сън -

във подсъзнанието се укрива,

готова да нахлуе в току-що

събудената памет за божествено.

Живея без космическата сянка,

но без да е отнета тя от мен,

тъй както съществува океанът

без своите разпенени вълни,

но те без океан не съществуват.

И няма вече сън или будуване,

ни състоянието между тях,

нито сегашно, минало и бъдеще,

а само всеприсъстващ и изпълващ всичко Аз.

Звезди, галактики, мъглявини, земя,

изригвания вулканични, катаклизми,

пещта, в която цялото творение се лее,

и глетчери от всепроникващи лъчи,

изгарящи потоци електрони,

сегашно, минало и предстояще,

на всички хора множеството мисли,

и всеки стрък трева, самият аз, човечеството цяло,

и всяка пръска от вселенска прах,

добро и зло, гняв, алчност, страст, възторг:

погълнах всичко и преобразувах всичко

в безбрежен океан с кръвта

на собственото си единно Същество!

На медитациите сдържаната радост

очите насълзените заслепи,

избухна с вечни пламъци блаженство,

погълна моите сълзи и тяло, всичко мое.

О, Аз съм Ти и Ти си Аз,

Познаването, Знаещият и Познаваното - всички сме Едно!

Спокоен, неизменен трепет,

живеещ вечно и вечно подновяващ се покой!

О, радост, отвъд възможността за изразяване:

блаженство, самадхи]

Не състояние на безсъзнателност, духовен опиум,

от който сам не можеш да се върнеш,

а самадхи,

което разширява моето съзнание

отвъд пределите на смъртния му облик

до най-далечния рубеж на вечността,

където Аз, Космическо Море,

разглеждам малкото си его, плуващо във Мене.

Врабчето, всяка дребна песъчинка

не се помръдват без да съм видял

и цялото пространство, сякаш айсберг,

се носи по духовния Ми океан.

О, Аз, така огромен и направен

от всичките съдържащи се в мен неща!

С дълбока медитация от своя гуру

получих туй небесно самадхи.

Шума на атомите движещи се чувам,

земята тъмна, планините, долините,

о, виж, са разтопена светлина!

Течащите морета се превръщат

в неясни звездни купове мъгли,

Аум разпръсква техните воали

и всички океани се разкриват

като сияен танц на електрони,

с последен звук

космическият барабан отеква

и светлината плътна преминава

в лъчи на всепроникващо блаженство.

Дойдох от радостта, за радостта живея

и в радостта свещена се разтварям.

Разумен океан, изпих до дъно

на цялото творение вълните.

Една след друга падат по реда си

четирите завеси:

твърдо, течно, пара

и светлина.

Самият аз навсякъде навлизам

във собственото си Велико Себе.

Завинаги изчезнаха, нетрайни,

и сенките на смъртната ми памет.

Непомрачено е небето ми духовно –

напред, надолу и високо горе.

О, Вечността и Аз: един-единствен лъч!

Аз - тъничко мехурче смях, сега:

Самият Океан на Радост.
Шри Юктешвар ме научи как да предизвиквам блаже­ното състояние по своя воля и как да го предавам на други­те, ако интуитивните им канали са развити. С месеци аз вли­зах в екстатично единение, разбирайки защо Упанишадите казват, че Бог е раса, „вкус". Един ден обаче поставих един проблем пред Учителя си:

— Господине, искам да знам кога ще намеря Бога?

— Ти си Го намерил.

— О, не , господине, не мисля така!

Моят гуру се усмихна.

— Уверен съм, че не очакваш да видиш някоя почтена личност, украсяваща трона в някое антисептично ъгълче на космоса! Виждам обаче, че си въобразяваш, че притежани­ето на чудодейна сила представлява познание за Бога. Човек може да притежава цялата вселена и все пак Господ да му се изплъзва! Духовните постижения се измерват не с външна­та сила, а с дълбочината на блаженството при медитация.

Вечно нова Радост - това е Бог. Той е неизчерпаем. Ако се занимаваш с медитация дълги години, той ще те забавля­ва с безкрайна изобретателност. Поклонниците, които като тебе са открили пътя към Бога, няма и да помислят да Го заменят за някакво друго щастие; Неговата привлекател­ност е отвъд всякаква конкуренция.

Колко бързо се отегчаваме от земните удоволствия! Жаждата за материални блага е безкрайна; човек никога не се удовлетворява напълно и преследва една цел след друга. Това „още нещо", което той търси, е Богът, който единствен може да подсигури трайна радост.

Външните стремежи ни прогонват от вътрешния ни рай. Те ни предлагат лъжливи наслади, които само се представят за душевно щастие. Изгубеният рай се възвръща бързо чрез божествена медитация. Тъй като Бог е неочакван и Вечно Нов, ние никога не се изморяваме от него. Можем ли да се преситим от блаженството, възхитително разнообразно във вечността?

Сега разбирам, господине, защо светците наричат Бог непостижим. Дори и вечен живот не би ни стигнал, за да Го оценим.

— Това е вярно, но Той също така е скъп и близък. След като умът е пречистен от сетивните препятствия чрез крия-йога, медитацията предоставя двойно доказателство за Бога. Вечно новата радост е доказателство за Неговото съ­ществуване, убедително за всеки наш атом. Освен това при медитация човек получава и мигновеното Му ръководство, точния Му отговор на всяко затруднение.

— Виждам, Гуруджи, че разрешихте проблема ми - бла­годарно се усмихнах аз. - Сега наистина разбирам, че съм намерил Бога, защото винаги, когато радостта от медитаци­ята подсъзнателно се върне в часовете на активна дейност, аз неуловимо съм насочван да поема верния път във всичко, дори и в детайлите.

— Човешкият живот е изпълнен с мъка, докато не на­учим как да се настройваме към Божията Воля, чийто „ве­рен път" често бива препречван от егоистичния интелект. Бог носи товара на космоса. Единствено Той може да даде безпогрешен съвет.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   26


©dereksiz.org 2016
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет